Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (17)

17.

Когато доктор Велес Сантана и Биенвенидо Гарсия, зетят на генерал Хуан Томас Диас, отведоха с камионетката Педро Ливио Седеньо в Международната клиника, неразделната тройка — Амадито, Антонио Имберт и Турко Естреля Садала — реши: нямаше смисъл да стоят и да чакат тук, докато генерал Диас, Луис Амиама и Антонио де ла Маса открият генерал Хосе Рене Роман. По-добре да намерят лекар за раните си, да сменят изцапаните си с кръв дрехи и да потърсят подслон, докато нещата се изяснят. При кой лекар, на когото имаха доверие, можеха да отидат по това време? Беше близо полунощ.

— Братовчед ми Мануел — каза Имберт. — Мануел Дуран Барерас. Живее наблизо и има кабинет до дома си. Може да му се вярва.

Тони беше мрачен, което изненада Амадито. В колата, с която Салвадор ги караше у доктор Дуран Барерас — градът беше стихнал и по улиците нямаше движение, новината още не беше се разнесла, — го запита:

— Защо гледаш така печално?

— Тая работа отиде по дяволите — отвърна Имберт глухо.

Турко и лейтенантът го погледнаха.

— Нормално ли ви се струва това, че Пупо Роман го няма никакъв? — добави той през зъби. — Само две обяснения може да има. Или са го разкрили и е задържан, или се е уплашил. И в двата случая сме загазили.

— Но нали убихме Трухильо, Тони! — насърчи го Амадито. — Той не може да възкръсне.

— Не мисли, че съжалявам — отвърна Имберт. — Всъщност никога не съм хранил илюзии за държавния преврат, за гражданско-военната хунта и тям подобни фантазии на Антонио де ла Маса. Винаги съм гледал на нас като на отряд самоубийци.

— Да го беше казал по-рано, братко — пошегува се Амадито. — Та да си напиша завещанието.

Турко ги остави при доктор Дуран Барерас и си отиде вкъщи; военните calies скоро щяха да открият колата му, изоставена на шосето, затова искаше да предупреди жена си и децата си и да си вземе някакви дрехи и пари. Доктор Дуран Барерас си беше легнал. Излезе по халат, протягайки се. Ченето му увисна, когато Имберт му обясни защо идват целите в кал и кръв и какво искат от него. Доста дълго ги гледаше, поразен, и голямото му мършаво брадясало лице се кривеше от изумление. Амадито виждаше как адамовата ябълка на лекаря се движи нагоре-надолу по шията му. От време на време той потриваше очи, сякаш се боеше, че вижда призраци. Най-сетне реагира:

— Първо трябва да се погрижа за вас. Да вървим в кабинета.

Най-зле беше Амадито. Един от куршумите бе пронизал глезена му, виждаха се входният и изходният отвор, парчета от строшени кости стърчаха от раната. Отокът бе обхванал стъпалото и част от глезена.

— Не разбирам как се държиш на крака с такова счупване — зачуди се лекарят, докато дезинфекцираше раната.

— Едва сега усещам, че ме боли — отвърна лейтенантът.

В еуфорията от случилото се почти не беше обърнал внимание на крака си. Но сега усещаше болка и парещо изтръпване чак до коляното. Лекарят го превърза, сложи му инжекция и му даде шишенце с хапчета, които трябваше да пие на четири часа.

— Има ли къде да отидеш? — запита го Имберт, докато го превързваха.

Амадито се сети веднага за леля си Мека. Тя беше една от единайсетте му бабини сестри, която го глезеше най-много от малък. Старицата живееше сама в дървената си къща, пълна със саксии с цветя, на булевард „Сан Мартин“, недалеч от парка Индепенденсия.

— Най-напред ще ни търсят у роднините — предупреди го Тони. — По-добре при някой приятел, на когото имаш доверие.

— Всичките ми приятели са военни, братко, железни трухилисти.

Виждаше колко притеснен и отчаян е Имберт и не разбираше защо. Пупо Роман щеше да се появи и да пусне в ход плана, сигурен беше. И във всички случаи, след смъртта на Трухильо режимът щеше да се срути като замък от картон.

— Мисля, че мога да ти помогна, момче — намеси се доктор Дуран Барерас. — Монтьорът, който ми оправя камионетката, има фермичка и иска да я даде под наем. При разширението на Осама. Да говоря ли с него?

Той го направи и всичко стана изненадващо лесно. Монтьорът се казваше Антонио Санчес (Тоньо) и макар да беше толкова късно, дойде веднага щом лекарят го повика. Казаха му истината. „Мамка му, тази нощ ще се напия!“, възкликна той. За него било чест да им предложи фермичката си. Лейтенантът щял да бъде в безопасност, наоколо нямало съседи. Сам щял да го заведе с джипа си и да му осигурява храна.

— Как ще ти се отплатя за всичко, докторе? — запита Амадито Дуран Барерас.

— Като се пазиш, момче — подаде му ръка лекарят, гледайки го съчувствено. — Не бих искал да съм на твоето място, ако те хванат.

— Това няма да стане, докторе.

Беше останал без патрони, но Имберт имаше доста муниции и му даде една шепа. Лейтенантът зареди пистолета си калибър 45 и за сбогом каза:

— Така съм по-спокоен.

— Надявам се скоро да те видя, Амадито — прегърна го Тони. — Приятелството с теб е едно от хубавите неща, които са ми се случвали.

Когато поеха към разширението на Осама с джипа на Тоньо Санчес, градът се беше променил. Срещнаха един-два „бръмбара“ с calies и като минаваха по моста „Радамес“, видяха, че идва камион с военни, които наскачаха да блокират пътя.

— Вече знаят, че Козела е мъртъв — каза Амадито. — Искаше ми се да видя физиономиите им сега, като останаха без Шефа си.

— Никой няма да повярва, докато не видят и не подушат трупа — отвърна монтьорът. — Колко различна ще е тази страна без Трухильо, мамка му!

Малката ферма представляваше груба постройка, издигната сред десетина хектара необработена земя. Вътре нямаше почти нищо: легло с дюшек, няколко счупени стола и голямо шише дестилирана вода. „Утре ще ти донеса нещо за ядене — обеща му Тоньо Санчес. — Не се тревожи. Тук няма да дойде никой“.

В къщата нямаше електричество. Амадито свали обувките си и се отпусна на леглото с дрехите. Бръмчащият мотор на джипа на Тоньо се отдалечаваше и накрая съвсем заглъхна. Усети умората, боляха го петата и глезенът, но беше съвсем спокоен. Голяма тежест падна от плещите му със смъртта на Трухильо. Беше сигурен, че угризенията, които го разяждаха отвътре, откакто бе принуден да убие клетия човек — брата на Луиса Хил, боже мой!, — сега щяха да изчезнат. Щеше да бъде отново предишният, онова момче, което се гледаше в огледалото, без да се отвращава от лицето, което виждаше. По дяволите, ако можеше да ликвидира и Абес Гарсия, и полковник Роберто Фигероа Карион, нямаше изобщо да се замисли. Щеше да умре спокойно. Сви се, повъртя се малко, за да се настани по-удобно и да заспи, но не успя. В мрака чуваше шумолене, леко топуркане. На разсъмване възбудата и болката му поутихнаха и той успя да поспи няколко часа. Събуди се, стряскайки се. Беше сънувал кошмар, но не помнеше какъв.

Прекара новия ден, надничайки час по час през прозорците да види дали джипът не се задава. В къщичката нямаше нищо за ядене, но той не беше и гладен. Малките глътки дестилирана вода, които отпиваше от време на време, залъгваха стомаха му. Но самотата, скуката и липсата на новини го измъчваха. Поне едно радио да имаше! Устоя на изкушението да излезе и да отиде до някое населено място за вестник. Обуздай нетърпението си, момче, Тоньо Санчес скоро ще дойде.

Дойде чак на третия ден. Появи се по обяд на 2 юни, точно в деня, когато Амадито, полумъртъв от глад и отчаян от липсата на новини, навършваше трийсет и две години. Тоньо вече не беше онзи непринуден, сърдечен и сигурен в себе си човек, който го докара тук. Беше блед, изтерзан от притеснения, брадясал и заекваше. Подаде му термос с горещо кафе и няколко сандвича с наденица и сирене, които Амадито излапа, докато слушаше лошите новини. Снимката му била по всички вестници, пускали я непрекъснато и по телевизията, заедно със снимките на генерал Хуан Томас Диас, Антонио де ла Маса, Естреля Садала, Фифи Пасториса, Педро Ливио Седеньо, Антонио Имберт, Уаскар Техеда и Луис Амиама. Педро Ливио Седеньо, когото заловили, ги издал. Предлагали купища песос на всеки, който даде някаква информация за тях. Започнало жестоко преследване на всички, заподозрени в антитрухилизъм. Доктор Дуран Барерас бил задържан снощи; Тоньо мислел, че като го подложат на изтезания, накрая ще ги издаде. Било много опасно Амадито да остава тук.

— Не бих останал дори да беше сигурно убежище, Тоньо — каза му лейтенантът. — Предпочитам да ме убият, отколкото да прекарам още три дни в тая самота.

— И къде ще отидеш?

Помисли за братовчед си Максимо Миесес, който имаше парче земя край шосето „Дуарте“. Но Тоньо го разубеди: шосетата били пълни с патрули, претърсвали колите. Нямало да стигне до фермата на братовчед си, щели да го разпознаят.

— Не разбираш положението — побесня Тоньо Санчес. — Има стотици задържани. Търсят ви като полудели.

— Да вървят по дяволите — рече Амадито. — Нека ме убият. Козела се е вкочанил вече и не могат да го съживят. Не се притеснявай, братко. Ти направи много за мен. Можеш ли да ме откараш до шосето? Ще се върна пеш в столицата.

— Страх ме е, но не чак толкоз, че да те изоставя, не съм такъв кучи син — отвърна Тоньо, вече по-спокоен. Тупна го по рамото. — Хайде, ще те откарам. Ако ни хванат, принудил си ме с револвера, става ли?

Настани Амадито отзад в джипа под някакъв брезент, върху който сложи навити въжета и туби с бензин, които се клатушкаха върху свития лейтенант. От неудобното положение кракът му се схвана и го заболя много; при всяка дупка по шосето го удряха по раменете, по гърба, по главата. Но нито за миг не изпусна пистолета си калибър 45 — държеше го в дясната ръка, с вдигнат предпазител. Каквото й да станеше, нямаше да го хванат жив. Не изпитваше страх. Всъщност не хранеше големи надежди, че ще се отърве. Но какво от това. Не бе изпитвал такова спокойствие от онази злокобна нощ с Джони Абес.

— Приближаваме моста „Радамес“ — чу той да казва уплашеният Тоньо Санчес. — Не мърдай, не вдигай шум, патрул.

Джипът спря. Дочу гласове, стъпки и след кратка пауза — приятелски възгласи: „А, ти ли си, Тонито. Какво става, брат?“. Пуснаха го да мине, без да претърсят колата. Сигурно бяха по средата на моста, когато чу пак Тоньо Санчес:

— Капитанът беше един приятел, Кльощавия Распутин, какъв късмет, мамка му! Топките ми още са на фльонга, Амадито. Къде да те оставя?

— На булевард „Сан Мартин“.

След малко джипът спря.

— Не виждам никакви calies наоколо, използвай момента — рече му Тоньо. — Господ да е с теб, момче.

Лейтенантът отметна брезента с тубите и скочи на тротоара. Минаваха коли, но не видя пешеходци, само един мъж с бастун, който се отдалечаваше гърбом към него.

— Господ да те благослови, Тоньо.

— И да е с теб — повтори Тоньо Санчес и потегли.

Къщичката на леля Мека — едноетажна, цялата от дърво, с ограда и без градина, но украсена със саксии със здравец по прозорците — беше на около двайсет метра, които Амадито измина на големи подскоци, куцайки, без да крие револвера си. Едва почука и вратата се отвори. Леля Мека нямаше време да се изненада, защото лейтенантът влезе с един подскок, отмести я и затвори вратата след себе си.

— Не знам какво да правя, къде да се скрия, лельо Мека. Ще остана за ден-два, докато намеря по-сигурно място.

Леля му го целуваше и прегръщаше нежно, както винаги. Не изглеждаше толкова уплашена, колкото Амадито се страхуваше, че ще бъде.

— Сигурно са те видели, синко. Как ти хрумна да дойдеш посред бял ден? Съседите ми са върли трухилисти. Целият си в кръв. И тия превръзки? Ранен ли си?

Амадито оглеждаше улицата през перденцата. По тротоарите нямаше хора. Вратите и прозорците от другата страна на улицата бяха затворени.

— Откак чух новината, все се моля на свети Педро Клавер за теб, Амадито, той е такъв чудотворец. — Леля Мека държеше лицето му в ръцете си. — Когато се появи по телевизията и в Ел Карибе, няколко съседки дойдоха да ме питат, да проверят. Дано не са те видели. Колко страшно изглеждаш, синко. Искаш ли нещо?

— Да, лельо — засмя се той и я погали по белите коси. — Искам един душ и нещо за ядене. Умирам от глад.

— На всичко отгоре имаш рожден ден! — сети се леля Мека и пак го прегърна.

Беше дребничка жизнена старица, с характер и дълбоки добродушни очи. Накара го да си свали панталона и ризата, за да ги почисти, и докато Амадито се къпеше — какво божествено удоволствие, — стопли всичко, което беше останало в кухнята. Като се появи по гащета и фланелка, лейтенантът видя на масата ядене за цяло пиршество: пържени зеленчуци, пържена наденица, ориз и пилешки пръжки. Яде с голям апетит, слушайки какво му разправя леля Мека. Какъв смут настъпил в семейството, като узнали, че той е един от убийците на Трухильо. У три от сестрите й на разсъмване се появили calies и питали за него. Тук не били идвали още.

— Какво ще кажеш да поспя малко, лельо. От доста дни почти не съм мигвал.

Тя го заведе в спалнята си и го накара да легне в леглото под лика на свети Педро Клавер, любимия й светец. Затвори капаците на прозорците, за да затъмни стаята, и му каза, че докато той поспи, ще почисти и изглади униформата му. „Все ще измислим къде да те скрием, Амадито“. Разцелува го пак по челото и по главата: „А аз те мислех за голям трухилист, синко“. Моментално заспа. Сънува, че Турко Садала и Антонио Имберт го викат настойчиво: „Амадито, Амадито!“. Мъчеха се да му кажат нещо важно, а той не разбираше нито знаците, нито думите им. Стори му се, че едва бе затворил очи, когато усети, че го разтърсват. Беше леля Мека, бяла като платно и толкова изплашена, че му дожаля, изпита угризения, дето я беше замесил в тая дяволска работа.

— Тук са, те са тук — рече тя, задъхвайки се, като се кръстеше непрекъснато. — Десет-дванайсет „бръмбара“ и много calies, синко.

Вече осъзнаваше всичко и знаеше много добре какво трябва да направи. Накара старицата да легне на пода зад леглото, до стената, под лика на свети Педро Клавер.

— Не мърдай оттук и не се изправяй каквото и да стане — заповяда й. — Много те обичам, лельо Мека.

Държеше пистолета калибър 45 в ръка. Бос, само по гащетата и фланелката в цвят каки от униформата, се промъкна, прилепен до стената, към входната врата. Погледна скришом през перденцата. Следобедното небе беше облачно и отдалеч се дочуваше някакво болеро. Няколко черни фолксвагена на SIM препречваха улицата. Най-малко двайсетина calies, въоръжени с автомати и револвери, бяха обкръжили къщата. Трима стояха пред вратата. Единият заудря по нея с юмрук и дъските й се разтресоха. Извика с цяло гърло:

— Знаем, че си тук, Гарсия Гереро! Излез с вдигнати ръце, ако не искаш да умреш като куче!

„Не и като куче“, промълви той. И отваряйки вратата с лявата ръка, стреля веднага с дясната. Успя да изпразни целия пълнител на пистолета си и видя, че онзи, дето му викаше да се предаде, е улучен право в гърдите и пада, ревейки. Но пронизан с безброй куршуми от автомати и револвери, не успя да види, че освен убития calie беше ранил още двама, преди да умре. Не видя и как трупът му беше вързан върху един фолксваген — както ловците връзваха убития дивеч, като ходеха на лов в Централните Кордилери — и как хората на Джони Абес, които бяха в „бръмбара“, го хванаха за глезените и за китките, за да го покажат на любопитните в парка Индепенденсия, през който убийците направиха триумфална обиколка, докато други calies нахълтваха в къщата и откривайки полумъртвата леля Мека там, където я беше оставил, я отвеждаха, като я блъскаха и оплюваха, в зданието на SIM, а в същото време една настървена шайка започна да плячкосва дома й пред наглите и подигравателни погледи на полицаите и да разграбва всичко, което военните calies не бяха задигнали от тази къща, която, вече плячкосана, щяха да срутят до основи, до последната дъска, преди да я подпалят, и привечер от нея щеше да остане само пепел и овъглени отломки.