Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (20)

20.

Когато лимузината на Шефа потегли, оставяйки го сред вонящата локва, генерал Хосе Рене Роман трепереше от главата до петите като войничетата, които беше виждал в началото на военната си кариера да умират от малария в Дахабон, гарнизона на хаитянско-доминиканската граница. Трухильо го гледаше от години на кръв, показвайки му и в семейството, и пред чужди хора, че изобщо не го уважава, като по всякакви поводи го наричаше глупак. Но никога досега не беше стигал с презрението и обидите си до такива крайности, както тази вечер.

Изчака треперенето му да попремине и се отправи към Военновъздушната база „Сан Исидро“. Дежурният офицер се уплаши здравата, като видя как министърът на въоръжените сили се появява пеш посред нощ, целият в кал. Генерал Вирхилио Гарсия Трухильо, комендант на „Сан Исидро“ и шурей на Роман — беше брат близнак на Мирея, — го нямаше, но министърът на въоръжените сили събра всички офицери и им се накара: спуканият водопровод, който беше вбесил Негово превъзходителство, трябваше да бъде поправен, ipso facto, иначе щеше да има най-строги наказания. Шефа щял да направи проверка, а всички знаели колко безмилостен е, щом става въпрос за чистотата. Заповяда да му приготвят джип с шофьор, за да се върне вкъщи; не си смени дрехите, нито се изми, преди да тръгне.

В джипа, на път за Сиудад Трухильо, си каза, че всъщност треперенето му не се дължеше на ругатните на Шефа, а на напрежението след онова позвъняване, когато разбра, че Благодетеля е бесен за нещо. През целия ден все си повтаряше, че е невъзможно, абсолютно невъзможно, да е разбрал за заговора, готвен от неговия компадре^[1] Луис Амиама и близкия му приятел Хуан Томас Диас. Нямаше да го повика по телефона; щеше да нареди да го арестуват и сега щеше да е в „Куарента“ или в „Ел Нуеве“. Въпреки това червейчето на съмнението го глождеше и по време на обяда не можа да хапне нищо. В крайна сметка, въпреки преживяното, изпита голямо облекчение, че ругатните бяха заради някакъв спукан тръбопровод, а не заради заговора. Само като си помисли, че Трухильо можеше да узнае, че е един от конспираторите, се смрази до кости.

За много неща можеше да бъде обвинен, но не и че е страхливец. От кадет, а и на всичките си постове, се беше проявявал като храбрец и бе посрещал дръзко предизвикателствата, с което си спечели славата на мачо сред другарите и подчинените си. Винаги е бил добър в боя — с ръкавици или с голи юмруци. Никога и на никого не позволи да го обижда. Но както много офицери, както много доминиканци, пред Трухильо и смелостта, и чувството му за достойнство се изпаряваха, мислите и мускулите му се парализираха, обземаше го някакво покорно и сервилно преклонение. Много пъти се беше питал защо дори само присъствието на Шефа — с тънкото му гласче и вторачения поглед — го смазваше морално.

Знаейки каква власт има Трухильо над него, генерал Роман отвърна на секундата, когато преди пет месеца и половина Луис Амиама му спомена за пръв път за заговора за свалянето на този режим:

— Да бъде задържан ли? Каква глупост! Докато е жив, нищо няма да се промени. Трябва да бъде убит.

Бяха в банановата плантация на Луис Амиама в Гуаюбин, Монтекристи, и от слънчевата тераса гледаха как текат мътните води на река Яке. Амиама му обясни, че двамата с Хуан Томас готвели операция, за да попречат на режима да опропасти съвсем страната и да ускорят избухването на втора комунистическа революция — като тази в Куба. Бил сериозен план, разчитали на помощта на Съединените щати. Хенри Диърборн, Джон Банфилд и Боб Оуен от легацията формално ги подкрепили и натоварили представителя на ЦРУ в Сиудад Трухильо — Лоренсо Д. Бери („Собственикът на супермаркет «Уимпис» ли?“ — „Да, същият“.), да им осигури пари, оръжие и експлозиви. Съединените щати били обезпокоени от ексцесиите на Трухильо след атентата срещу венесуелския президент Ромуло Бетанкур и искали да се отърват от него; но същевременно да са сигурни и че няма да бъде сменен от втори Фидел Кастро. Затова щели да подкрепят една сериозна група от изявени антикомунисти, която да излъчи гражданско-военна хунта, а тя да насрочи избори след шест месеца. Амиама, Хуан Томас Диас и гринговците били единодушни: Пупо Роман трябвало да оглави тази хунта. Кой друг можел да осигури участието на гарнизоните и мирния преход към демокрация?

— Да бъде задържан и принуден да се оттегли? — възмути се Пупо. — Май сте сбъркали страната и човека, компадре. Като че ли не го познаваш. Никога няма да се остави да го заловят жив. И никога няма да го принудите да се оттегли. Трябва да бъде убит.

Шофьорът на джипа, един сержант, караше, без да продума, и Роман поемаше дълбоко дима на цигарата „Лъки Страйк“, любимите му. Защо се съгласи да участва в заговора? За разлика от Хуан Томас, изпаднал в немилост и отстранен от армията, той наистина имаше какво да губи. Беше стигнал до най-високия пост, за който можеше да мечтае един военен, и макар бизнесът му да не вървеше, фермите още бяха негови. Опасността да ги секвестират изчезна с изплащането на четиристотинте хиляди песос на Земеделската банка. Шефа изплати този дълг не от уважение лично към него, а заради надменното самочувствие, че неговото семейство никога не трябваше да прави лошо впечатление, че нищо не може да петни образа на семейство Трухильо и неговите близки. Той погледна с добро око на конспирацията не защото беше алчен за власт, заради перспективата да стане временен президент на Доминиканската република и оттам реалната възможност да бъде избран после за президент. А заради омразата, натрупана от безкрайните обиди, на които Трухильо го подлагаше след брака му с Мирея, превърнал го в член на привилегирования и недосегаем клан. Затова Шефа го издигаше по-бързо от другите, назначаваше го на отговорни постове и от време на време му поднасяше тези подаръци в натура или със синекури, позволяващи му да поддържа високия жизнен стандарт, който имаше. Но за тези услуги и отличия трябваше да плаща, понасяйки обиди и унижения. „А това е най-важното“, помисли си.

Всеки път, когато Шефа го унижаваше през тези пет месеца и половина, генерал Роман си казваше, също както сега, докато джипът минаваше по моста „Радамес“, че скоро щеше да се почувства като истински човек, със собствен живот, а не като отрепката, в която Трухильо се опитваше да го превърне. Макар Луис Амиама и Хуан Томас да не подозираха, той участваше в заговора, за да покаже на Шефа, че не е некадърникът, за когото го смяташе.

Условията му бяха съвсем конкретни. Нямаше да си мръдне пръста, докато не видеше с очите си, че е екзекутиран. Едва тогава щеше да пристъпи към мобилизирането на войсковите части и към залавянето на братята на Трухильо и на най-верните на режима офицери и цивилни, като започнеше от Джони Абес Гарсия. Луис Амиама и генерал Диас не трябваше да споменават на никого — дори на шефа на оперативната група Антонио де ла Маса, — че той е участник в заговора. Нямаше да има нито писмени съобщения, нито телефонни обаждания, само преки разговори. Той постепенно и внимателно щеше да назначава доверени офицери на ключовите постове, та когато дойде денят, гарнизоните да му се подчинят като един.

Така и направи, като назначи за шеф на крепостта Сантяго де лос Кабалерос, втората в страната, генерал Сесар А. Олива, негов съученик и близък приятел. И подреди така нещата, че командир на Четвърта бригада, със седалище в Дахабон, да стане генерал Гарсия Урбаес, верен негов човек. От друга страна, разчиташе на генерал Гуарионекс Естреля, командир на Втора бригада, настанена в Ла Вега. Не беше близък приятел с Гуаро, много твърд трухилист, но като брат на Турко Естреля Садала от оперативната група, логично беше той да застане на страната на брат си. Не бе споделил тайната си с никого от тези генерали; беше достатъчно хитър, за да рискува да бъде предаден. Но разчиташе, че щом дойде време, всички ще му се подчинят, без да се колебаят.

Кога щеше да стане? Много скоро, без съмнение. Само преди шест дни, на рождения му ден, 24 май, Луис Амиама и Хуан Томас Диас, поканени от него във вилата му, го — увериха, че всичко било готово. Хуан Томас беше категоричен: „Всеки момент, Пупо“. Казаха му, че президентът Хоакин Балагер бил склонен да участва в гражданско-военната хунта, оглавена от него. Поиска подробности, но те не можаха да му ги дадат; сондажът бил направен от доктор Рафаел Батле Виняс, женен за Индиана, братовчедка на Антонио де ла Маса, и личен лекар на Балагер. Той попитал президента марионетка дали в случай на внезапно изчезване на Трухильо „би си сътрудничил с патриотите“. Отговорът му бил неясен: „Според Конституцията, ако Трухильо изчезне, би трябвало да се разчита на мен“. Добра новина ли беше? Това дребно, благо и хитро човече винаги бе предизвиквало у него инстинктивното недоверие, което заслужаваха бюрократите и интелектуалците. Невъзможно беше да се разбере какво точно мисли; зад любезните му и непринудени маниери се криеше някаква тайна. Но това, което казваха приятелите му, беше все пак вярно: намесата на Балагер щеше да успокои янките.

Когато пристигна вкъщи, беше девет и половина вечерта. Отпрати джипа пак в „Сан Исидро“. Мирея и синът му Алваро, млад лейтенант от армията, който имаше свободен ден и беше дошъл да ги види, се уплашиха, като го видяха в това състояние. Докато си сваляше мръсните дрехи, им обясни всичко. Накара Мирея да се обади по телефона на брат си и осведоми генерал Вирхилио Гарсия Трухильо за врявата, която вдигна Шефа:

— Съжалявам, шурей, но съм принуден да те смъмря. Яви се утре в кабинета ми преди десет.

— За някакъв спукан водопровод, мамка му! — възкликна Вирхилио, развеселен. — Човекът не може да се владее вече!

Взе си душ и се сапуниса от главата до петите. Като излезе от банята, Мирея му даде чиста пижама и копринен халат. Остана при него, докато се бършеше, слагаше си одеколон и се обличаше. Противно на това, което много хора смятаха, като се започне от Шефа, той не се ожени за Мирея от интерес. Влюби се в това мургаво и плахо момиче и с риск за живота започна да я ухажва въпреки възраженията на Трухильо. Бяха щастлива двойка и вече двайсет и няколко години живееха без скандали и раздели. Докато си говореха с Мирея и Алваро на масата — не беше гладен, пи само един ром с лед, — се питаше как ли щеше да реагира жена му. На страната на мъжа си или на клана щеше да бъде? Съмнението го глождеше. Неведнъж беше виждал как Мирея се възмущава от презрителното отношение на Шефа; може би това щеше да наклони везните в негова полза. И освен това, на коя доминиканка нямаше да й хареса да стане Първа дама на нацията?

Щом приключиха с вечерята, Алваро излезе да пийне една бира с приятели. Той и Мирея се качиха в спалнята на втория етаж и пуснаха радио „Доминикански глас“. Имаше танцова музика, с популярни певци и оркестри. Преди санкциите радиостанцията сключваше договори с най-добрите латиноамерикански артисти, но през последната година — заради кризата — почти цялата програма на телевизията на Петан Трухильо се правеше от местни артисти. Докато слушаха мерингите и дансоните на оркестър „Генералисимус“, дирижиран от маестро Луис Алберти, Мирея сподели с тъга, че се надявала тези разправии с Църквата да свършат скоро. Положението не било добро и приятелки й говорели, като играели канаста, че имало слухове за революция и че Кенеди щял да прати marines. Пупо я успокои: Шефа щял да се справи и този път и щял да върне на страната спокойствието и просперитета. Но това прозвуча така фалшиво, че той млъкна и уж се закашля.

След малко навън изскърцаха спирачките на кола, екна тревожно клаксон. Генералът скочи от леглото и се показа от прозореца. От току-що спрелия автомобил видя да изскача отривистата фигура на генерал Артуро Еспайлят — Бръснача. Щом зърна лицето му, прежълтяло под светлината на уличната лампа, сърцето му подскочи: станало е.

— Какво има, Артуро? — запита, подал глава навън.

— Нещо много сериозно — отвърна генерал Еспайлят, приближавайки се. — Бях в „Понито“ с жена си и оттам мина шевролетът на Шефа. Малко след това чух стрелба. Отидох да проверя и насред шосето попаднах на престрелка.

— Слизам, слизам — викна му Пупо Роман. Мирея си обличаше пеньоара, кръстейки се: „Боже мой, вуйчо ми! Да не дава Господ, Исусе Христе“.

От този момент, във всяка от следващите минути и часове — времето, в което се реши съдбата му, тази на семейството му, на конспираторите и в крайна сметка на Доминиканската република, — генерал Хосе Рене Роман беше съвсем наясно какво трябва да направи. Но защо направи точно обратното? Много пъти през следващите месеци щеше да си задава този въпрос, без да намира отговора. Докато слизаше по стълбите, си даде сметка, че при тези обстоятелства единственото разумно нещо беше — ако животът му е мил и не иска заговорът да се провали — да отвори вратата на бившия шеф на SIM, най-обвързания с криминалните операции на режима военен, извършил безброй похищения, шантажи, изтезания и убийства по заповед на Трухильо, и да изпразни целия пълнител на револвера си в него. Заради досието си Бръснача нямаше друга алтернатива, освен да остане верен като куче на Трухильо и на режима, за да не отиде в затвора или да бъде убит.

Макар да знаеше много добре това, той отвори вратата и пусна да влязат генерал Еспайлят и жена му, която целуна по бузата и успокои, защото Лихия Фернандес де Еспайлят беше изгубила ума и дума и бърбореше несвързано. Бръснача му съобщи някои подробности: като се приближил с колата, се натъкнал на страшна престрелка с револвери, карабини и картечници, познал шевролета на Шефа под огъня на изстрелите и успял да види един силует на шосето, който стрелял, май бил Трухильо. Не можел да му се притече на помощ: бил облечен цивилно, нямал оръжие и от страх да не би някой куршум да улучи Лихия, дошъл тук. Това станало преди петнайсет, най-много двайсет минути.

— Почакай, ще се облека. — Роман изкачи стълбата на скокове, следван от Мирея, която кършеше ръце и клатеше глава като полудяла.

— Трябва да предупредим вуйчо Ектор — викна тя, докато той си обличаше всекидневната униформа. Видя я да изтичва до телефона и да набира номера, без да му даде време да продума. И макар да знаеше, че трябва да попречи на това обаждане, не го направи. Взе слушалката и както закопчаваше ризата си, предупреди генерал Ектор Биенвенидо Трухильо:

— Току-що ме информираха за евентуален атентат срещу Негово превъзходителство на шосето за Сан Кристобал. Тръгвам нататък. Ще ви държа в течение.

Облече се и слезе със заредена карабина M-1 в ръце. Вместо да покоси Бръснача с един откос, пак го пощади и му кимна, когато, гледайки го с мишите си, пълни с тревога очички, Еспайлят го посъветва да предупреди за опасността Генералния щаб и да даде заповед за извънредно положение. Генерал Роман позвъни в крепостта „18 декември“ и даде заповед до всички гарнизони войсковите части да останат по казармите и да блокират изходите на града, предупреди и комендантите от вътрешността на страната, че скоро ще се свърже по телефона или по радиостанцията с тях по въпрос от изключителна важност. Губеше скъпоценно време, но не можеше да престане да действа по този начин, защото, мислеше си, така ще разсее всякакво съмнение за себе си у Бръснача.

— Да вървим — рече на Еспайлят.

— Ще заведа Лихия вкъщи — отвърна той. — Ще се видим на шосето. Някъде към седмия километър е.

Когато генерал Роман потегли зад волана на своята кола, си даде сметка, че веднага трябва да отиде в дома на Хуан Томас Диас, само на няколко метра от неговия, за да се увери, че убийството е факт — сигурен беше в това, — и да даде ход на държавния преврат. Вече нямаше измъкване: независимо дали Трухильо е мъртъв или ранен, той беше съучастник. Но вместо да отиде при Хуан Томас или при Амиама, пое с колата към авенида „Джордж Вашингтон“. Близо до Животновъдния панаир видя в една кола, от която му правеха знаци, полковник Маркос Антонио Хорхе Морено, шеф на личния ескорт на Трухильо, заедно с генерал Поу.

— Разтревожени сме — викна му Морено, подал глава. — Негово превъзходителство не е пристигнал в Сан Кристобал.

— Имало е атентат — информира ги Роман. — Следвайте ме!

При седмия километър, когато позна надупчения шевролет със строшени стъкла, осветен от фенерите на Морено и Поу, и видя петната от кръв сред отломките по асфалта разбра, че атентатът е успял. След подобна стрелба не можеше да не е мъртъв. И следователно трябваше да заплаши да вербува или убие Морено и Поу — двама убедени, верни трухилисти — и преди да дойдат Еспайлят и другите военни да отиде бързо в крепостта „18 декември“, където щеше да бъде на сигурно място. Но не го направи, а вместо това, стреснат като Морено и Поу, започна да оглежда с тях наоколо и се зарадва, като откри един револвер в храстите. След малко там беше и Бръснача, пристигаха патрули и военни, на които нареди да продължат търсенето. Той щял да бъде в Генералния щаб.

Докато шофьорът му — сержант Моронес, го караше вече със служебната кола към крепостта „18 декември“, изпуши доста цигари „Лъки Страйк“. Сигурно Луис Амиама и Хуан Томас го търсеха усилено, с трупа на Шефа. Длъжен беше да им даде някакъв знак. Но вместо да го направи, щом пристигна в Генералния щаб, даде инструкции на охраната да не пуска по никакъв повод никакви цивилни, които и да са те.

Крепостта кипеше, това бе необичайно раздвижване за този час в нормално време. Докато се качваше на скокове, по стълбите към командния си пост, отвръщайки с кимане на офицерите, които му козируваха, дочу въпроси: „Да не е направен опит за десант при Животновъдния панаир, господин генерал?“ — на които не се спря да отговори.

Влезе задъхан, усещаше как сърцето му бие и само един бегъл поглед към двайсетината висши офицери, събрани в, кабинета му, бе достатъчен, за да разбере, че въпреки пропуснатите възможности, сега имаше още един шанс да даде ход на плана. Тези офицери, които, щом го видяха, удариха токове и козируваха, бяха група, подбрана от висшето командване, повечето негови приятели, и чакаха заповедите му. Знаеха или се досещаха, че се е получил страшен вакуум, и възпитани в традицията на дисциплината и пълната зависимост от Шефа, го чакаха да поеме командването с ясни задачи. По лицата на генерал Фернандо А. Санчес, на генерал Радамес Унгрия, на генералите Фаусто Кааманьо и Феликс Ермида, на полковниците Ривера Куеста и Крусадо Пиня и на майорите Весин-и-Весин, Паган Монтас, Салданя, Санчес Перес, Фернандес Домингес и Ернандо Рамирес имаше страх и надежда. Те искаха да ги спаси от несигурността, с която не умееха да се борят. С реч, произнесена с тона на шеф, който си тежи на мястото и знае какво прави, трябваше да им обясни, че при тези извънредно тежки обстоятелства изчезването или смъртта на Трухильо — настъпили по причини, които тепърва ще се изясняват — са съдбоносен шанс за републиката за промяна. Че преди всичко трябва да се избегнат хаосът, анархията, комунистическата революция, последствията от нея и северноамериканската окупация. И те, като патриоти по дух и професия, са длъжни да действат. Страната е стигнала до дъното, поставена под карантина заради безчинствата на един режим, който, макар в миналото да е изиграл неоценима роля, се е изродил в тирания, предизвикала всеобщо отвращение. Трябваше да изпреварят събитията, с поглед към бъдещето. И той ги призовава да го последват, да избегнат заедно пропастта, която се отваряше пред тях. Като шеф на въоръжените сили щеше да оглави гражданско-военната хунта, съставена от изтъкнати личности и натоварена със задачата да осигури прехода към демокрация, благодарение на която санкциите, наложени от Съединените щати, ще бъдат вдигнати и ще бъдат насрочени избори под контрола на ОАД. Хунтата можеше да разчита на одобрението на Вашингтон и той очакваше от тях, шефовете на най-престижната институция в страната, да му сътрудничат. Знаеше, че думите му щяха да бъдат посрещнати с овации и че ако някой се колебаеше, то увереността на останалите щеше да го спечели. Тогава лесно можеше да заповяда на такива изпълнителни офицери като Фаусто Кааманьо и Феликс Ермида да арестуват братята на Трухильо и да вкарат в затвора Абес Гарсия, полковник Фигероа Карион, капитан Кандито Торес, Клодовео Ортис, Америко Данте Минервино, Сесар Родригес Вилета и Алисинио Пеня Ривера, с което щеше да извади от строя машината на SIM.

Но макар да знаеше точно какво трябваше да направи и да каже в този момент, пак не го направи. След няколко секунди колебливо мълчание се ограничи да информира офицерите, говорейки неясно, накъсано и заеквайки, че предвид атентата срещу личността на Генералисимуса въоръжените сили трябва да бъдат единни като юмрук и готови за действие. Усещаше, дори съвсем осезателно, разочарованието на подчинените си, на които, вместо да вдъхне доверие, предаде несигурността си. Не това очакваха те. За да прикрие смущението си, се свърза с гарнизоните във вътрешността на страната. На генерал Сесар А. Олива от Сантяго, на генерал Гарсия Урбаес от Дахабон и на генерал Гуарионекс Естреля от Ла Вега повтори със същата несигурност — езикът не го слушаше, сякаш беше пиян, — че предвид предполагаемото убийство трябва да държат военните части в казармите и да не предприемат нищо, без да са получили заповед от него.

След няколкото обаждания разкъса невидимата усмирителна риза, която го стягаше, и предприе нещо в правилната посока.

— Не се оттегляйте — каза им, ставайки. — Веднага ще свикам среща на по-високо ниво.

Заповяда да го свържат с президента на републиката, шефа на Военните тайни служби и с бившия президент — генерал Ектор Биенвенидо Трухильо. Щеше да ги събере тук и да ги арестува и тримата. Ако Балагер участваше в заговора, можеше да му подаде ръка за следващите действия. Долови объркване сред офицерите — споглеждаха се, шушукаха. Дадоха му слушалката. Бяха вдигнали доктор Хоакин Балагер от леглото.

— Съжалявам, че ви будя, господин президент. Извършен е атентат срещу Негово превъзходителство, когато е отивал в Сан Кристобал. Като министър на въоръжените сили свиквам спешно съвещание в крепостта „18 декември“. Моля ви да дойдете незабавно.

Президентът Балагер се забави доста, преди да отговори, толкова, че Роман помисли, че връзката е прекъснала. От изненада ли беше онемял? От задоволство, че планът започва да се изпълнява? Или гледаше с недоверие на това спешно обаждане? Най-сетне чу отговора, изречен без и следа от вълнение:

— Щом е станало нещо толкова сериозно, като президент на републиката не би трябвало да съм в казармата, а в Националния дворец. Отивам там. Съветвам ви съвещанието да стане в моя кабинет. Довиждане.

И без да му даде възможност да отговори, затвори.

Джони Абес го изслуша внимателно. Добре, щял да дойде на съвещанието, но след като изслуша показанията на капитан Сакариас де ла Крус, който се намирал, тежко ранен, в болницата „Марион“. Само Черния Трухильо, изглежда, прие поканата. „Идвам веднага“. Стори му се разстроен от това, което ставаше. Но тъй като вече половин час не се появяваше, генерал Хосе Рене Роман разбра, че няма изгледи планът му, направен в последната минута, да се осъществи. Никой от тримата нямаше да падне в капана. И заради начина, по който бе действал, той започваше да затъва в движещите се пясъци, от които скоро нямаше да има вече измъкване. Освен ако не вземеше някой военен самолет и не отлетеше за Хаити, Тринидад, Пуерто Рико, Френските Антили или Венесуела, където щяха да го посрещнат с отворени обятия.

От този момент изпадна в някакво лунатично състояние. Времето спираше или вместо да тече, се завърташе в мъчителен кръговрат, който го потискаше и вбесяваше. И нямаше да излезе повече от това състояние през четирите и половина месеца живот, който му оставаше, ако това можеше да се нарече живот, а не ад и кошмар. До 12 октомври 1961 година изгуби всякаква представа за хронологията на събитията, но не и за онази мистериозна вечност, от която никога не се беше интересувал. В пристъпите на здрав разум, които го спохождаха, за да му напомнят, че е жив и че това още не е свършило, го терзаеше един и същ мъчителен въпрос: защо, след като знаеше, че го очаква точно това, не направи каквото трябваше? Този въпрос го измъчваше повече от изтезанията, които посрещна много смело, навярно за да си докаже, че в безкрайната нощ на 31 май 1961 година не беше проявил това малодушие от страх.

Неспособен да координира действията си, изпадна в противоречия и направи погрешни стъпки. Заповяда на шурея си — генерал Вирхилио Гарсия Трухильо, да изпрати от „Сан Исидро“, където бяха бронетанковите дивизии, четири танка и три пехотни роти, за да подсилят крепостта „18 декември“. Но после внезапно реши да напусне крепостта и да се премести в двореца. Даде инструкции на шефа на Щаба на армията — младия генерал Тунтин Санчес, да го държи в течение за хода на издирването. Преди да тръгне, позвъни в „Ла Виктория“ на Америко Данте Минервино. Категорично му заповяда да ликвидира веднага и в пълна тайна задържаните майор Сегундо Имберт Барерас и Рафаел Аугусто Санчес Саулей и да заличи следите от труповете, защото страхуваше, че Антонио Имберт от оперативната група предупредил брат си за участието му в заговора. Америко Данте Минервино, свикнал с тези заповеди, не зададе никакви въпроси: „Разбрано, господин генерал“. Обърка генерал Тунтин Санчес, като му каза да инструктира патрулите на SIM, на армията и на военновъздушните сили, извършващи издирването, че хората от списъците на „враговете“ и на „неблагонадеждните“, които са им раздадени, трябва да бъдат убивани при най-малкия опит за съпротива при арестуването. („Не искаме затворници, които да раздухват международни кампании срещу страната ни“.) Неговият подчинен не направи никакъв коментар. Ще предам съвсем точно инструкциите ви, господин генерал.

На излизане от крепостта, като отиваше в двореца, лейтенантът на поста му предаде, че някаква кола с двама цивилни дошла до входа и единият от тях, който казал, че е брат му Рамон (Бибин), настоявал да го види. Изпълнявайки заповедите му, той ги принудил да се оттеглят. Генералът кимна, без да продума. Значи и брат му участваше в заговора и, разбира се, той също щеше да плати за неговите колебания и увъртания. Под влиянието на тази хипноза си помисли, че неспособността му да действа се дължеше може би на факта, че макар тялото на Шефа да беше мъртво, душата му, духът му или както там се казва, продължаваше да го потиска.

В Националния дворец цареше бъркотия и отчаяние. Почти цялото семейство Трухильо беше там. Току-що от имението си в Бонао бе пристигнал и Петан, с ботуши за езда и автомат на рамо, и крачеше напред-назад като някаква карикатура на селянин. Ектор (Черния), отпуснал се на дивана, потриваше ръце сякаш от студ. Мирея и тъщата му Марина успокояваха доня Мария, жената на Шефа, която беше смъртнобледа, а очите й горяха. Красивата Анхелита пък плачеше, кършейки ръце, и мъжът й — полковник Хосе Леон Естевес (Печито), в униформа и с опечалено лице, не можеше да я успокои. Усети как всички вперват очи в него: някаква новина? Прегърна ги един по един: претърсвали града къща по къща, улица по улица, и скоро… Тогава откри, че те знаеха повече от него, шефа на въоръжените сили. Единият от участниците в заговора — бившият военен Педро Ливио Седеньо, бил ранен и Абес Гарсия го разпитвал в Международната клиника. А полковник Хосе Леон Естевес уведомил вече Рамфис и Радамес, които се опитвали да наемат самолет на „Ер Франс“, за да се върнат от Париж. От този момент разбра, че започва да губи и властта, която имаше и която пропиля през последните часове; решенията не идваха вече от неговия кабинет, а от шефовете на SIM Джони Гарсия и полковник Фигероа Карион или от роднините и приближените на Трухильо — като Печито или неговия шурей Вирхилио. Някаква невидима сила го изтласкваше от властта. Не се изненада, че Черния Трухильо не му даде никакво обяснение защо не дойде на съвещанието, на което го бе поканил.

Отдели се от групата, влезе бързо в една кабина и звънна в крепостта. Заповяда на шефа на Щаба да прати една рота да обкръжи Международната клиника, да охранява бившия офицер Педро Ливио Седеньо и да не позволява на хората от SIM да го отведат оттам, като използва дори сила, ако упорстват. Заловеният трябвало да бъде отведен в крепостта „18 декември“. Той щял лично да отиде да го разпита. След напрегнато мълчание Тунтин Санчес му отвърна само: „Лека вечер, господин генерал“. Каза си, изтерзан, че може би това беше най-голямата му грешка през цялата вечер.

В залата, където се намираше семейство Трухильо, имаше още повече хора. Всички слушаха, смълчани и опечалени, полковник Джони Абес Гарсия, който, изправен, говореше угрижено:

— Зъбният мост, намерен на шосето, е на Негово превъзходителство. Потвърди го доктор Фернандо Камино. Трябва да предположим, че ако не е мъртъв, състоянието му е много тежко.

— Какво става с убийците? — прекъсна го Роман предизвикателно. — Проговори ли онзи тип? Издаде ли съучастниците си?

Дебелобузестото лице на шефа на SIM се извърна към него. Жабешките му очички му отправиха такъв поглед, че в състоянието на крайно изострена чувствителност, в което се намираше, му се стори подигравателен.

— Издаде трима — обясни Джони Абес, гледайки го, без да мигне. — Антонио Имберт, Луис Амиама и генерал Хуан Томас Диас. Последният бил главатарят, каза.

— Заловихте ли ги?

— Моите хора ги търсят из целия Сиудад Трухильо — увери го Джони Абес Гарсия. — Нещо повече. Зад това може да стоят Съединените щати.

Измърмори нещо като похвала към полковник Абес и се върна в кабината. Позвъни отново на генерал Тунтин Санчес. Патрулите да арестуват незабавно генерал Хуан Томас Диас, Луис Амиама и Антонио Имберт, както и семействата им, „живи или мъртви, няма значение, дори по-добре мъртви, защото ЦРУ може да се опита да ги изведе от страната“. Когато затвори телефона, вече беше сигурен: както вървяха нещата, нямаше да успее дори да емигрира. Би трябвало да се застреля.

В салона Джони Абес продължаваше да говори. Но вече не за убийците, а за ситуацията, в която се намираше страната.

— В този момент е много важно някой член на семейство Трухильо да поеме президентството на републиката — заяви. — Доктор Балагер трябва да се оттегли и да отстъпи поста на генерал Ектор Биенвенидо или на генерал Хосе Арисменди. Така народът ще знае, че духът, философията и политиката на Шефа ще бъдат съхранени и ще направляват все така живота на доминиканците.

Настъпи неловко мълчание. Присъстващите се споглеждаха. Грубият и заплашителен глас на Петан Трухильо проехтя в залата:

— Джони е прав. Балагер трябва да се оттегли. Президентството ще поемем аз или Черния. Народът ще разбере, че Трухильо не е мъртъв.

Тогава, проследявайки погледите на всички присъстващи, генерал Роман откри, че президентът марионетка е там. Дребничък и дискретен както обикновено, той бе чул всичко, седнал на един стол в ъгъла, сякаш се боеше да не пречи. Облечен както винаги безупречно, той изглеждаше абсолютно спокоен, сякаш това беше нещо съвсем незначително. Усмихна се леко и заговори спокойно, уталожвайки страстите:

— Както всички знаете, аз съм президент на републиката по решение на Генералисимуса, който винаги е спазвал конституционните процедури. Заемам този пост, за да улеснявам нещата, а не да ги усложнявам. Ако оттеглянето ми ще успокои положението, веднага ще го направя. Но позволете ми да отбележа нещо. Преди да се вземе такова извънредно решение, което е в разрив със законността, не е ли по-разумно да изчакаме завръщането на генерал Рамфис Трухильо? Като първороден син на Шефа, негов духовен наследник, военен и политик, не трябва ли да се допитаме до него?

Отправи поглед към жената, която според строгия трухилистки протокол социалните хроникьори трябваше да наричат винаги Превъзходната дама. Мария Мартинес де Трухильо отвърна властно:

— Доктор Балагер е прав. Докато Рамфис не се върне, нищо не трябва да се променя. — Кръглото й лице си беше възвърнало цвета.

Като видя как президентът на републиката свежда свенливо поглед, генерал Роман се отърси за секунди от лепнещото усещане за безпътица и си каза, че за разлика от него, това невъоръжено човече, което пишеше стихове и изглеждаше толкова нищожно в този свят на мъжкари с пищови и автомати, знаеше много добре какво иска и какво прави и нито за миг не бе изгубило самообладание. През тази нощ, най-дългата в петдесетгодишния му живот, генерал Роман откри, че сред вакуума и бъркотията, предизвикани от станалото с Шефа, това дребно, невзрачно същество, което всички винаги бяха смятали за писар и за фигурант в режима, започваше най-изненадващо да печели авторитет.

През следващите часове, докато събитията се подреждаха като частите на пъзел и запълваха празнотите му, оформяйки цялостната картина, видя като насън как това котило от роднини, приближени и подвластни на Трухильо се обединява, разпада се на групи и отново се сплотява. Преди полунощ съобщиха, че пистолетът, открит на мястото на атентата, е на генерал Хуан Томас Диас. И когато Роман заповяда освен неговата, да бъдат претърсени и къщите на всичките му братя, го уведомиха, че патрулите на SIM вече го правели, водени от полковник Фигероа Карион, и че братът на Хуан Томас — Модесто Диас, бил вече в затвора „Ла Куарента“, след като бил предаден на SIM от приятеля си Чучо Малапунта — запалянко по боя с петли, при когото се криел. След петнайсет минути Пупо позвъни на сина си Алваро. Каза му да му донесе още муниции за карабината M-1 (не беше я свалял от рамо), сигурен, че всеки момент можеше да се наложи да се защитава или собственоръчно да се застреля. След като поговори в кабинета си с Абес Гарсия и полковник Луис Хосе Леон Естевес (Печито) за епископ Райли, прояви инициатива, казвайки, че поема отговорността той да бъде изведен насила от колежа „Санто Доминго“, и подкрепи идеята на шефа на SIM да бъде ликвидиран, защото нямало съмнение за съучастието на Църквата в престъпната конспирация. Мъжът на Анхелита Трухильо сложи ръка на револвера си и заяви, че за него ще бъде чест да изпълни заповедта. Върна се след час, побеснял. Операцията била извършена без особени поражения, освен някой и друг удар по монахините и по двама свещеници редемптористи^[2], също гринговци, които се опитали да защитят епископа. Убили само една немска овчарка, пазеща колежа, която, преди да бъде застреляна, ухапала един calie. Сега епископът бил в ареста на военновъздушните сили, на деветия километър по шосето за Сан Исидро. Но комендантът Родригес Мендес, шеф на ареста, отказал да ликвидира епископа и попречил на Печито Леон Естевес да го направи, твърдейки, че имало заповед от президента на републиката.

Изумен, Роман го попита дали става въпрос за Балагер. Не по-малко изненадан, мъжът на Анхелита Трухильо потвърди:

— Както изглежда, мисли се за важен. Но това, че този интригант се намесва по въпроса, не е най-странното. А че заповедите му се изпълняват. Рамфис трябва да го сложи на място.

— Няма нужда да чакаме Рамфис. Отивам да се оправя с него още сега — избухна Пупо Роман.

Закрачи бързо към кабинета на президента, но в коридора му прилоша. Подпирайки се, успя да стигне до един страничен фотьойл и се отпусна в него. Моментално заспа. Когато се събуди след час-два, си спомняше някакъв полярен кошмар, в който, треперещ от студ сред снежната степ, виждаше как към него се приближава глутница вълци. Скочи от фотьойла и почти тичешком се отправи към кабинета на президента Балагер. Вратите бяха широко отворени. Влезе, решен да покаже на този нахален пигмей кой командва, но — още една изненада — в кабинета се натъкна лице в лице на самия епископ Райли. Макар и пострадал, с разкъсани одежди и следи от побой по лицето, снажният епископ бе запазил внушителното си достойнство. Президентът на републиката точно го изпращаше.

— О, монсеньор, вижте кой е тук, министърът на въоръжените сили, генерал Хосе Рене Роман Фернандес — представи го той. — Идва да ви поднесе извиненията на военните власти за това недоразумение, достойно за съжаление. Имате думата ми и тази на шефа на армията — нали, генерал Роман?, — че нито вие, нито който и да е от прелатите или от сестрите в „Санто Доминго“ ще бъдете обезпокоявани повече. Самият аз ще обясня всичко на sister Вилиемин и на sister Хелън Клеър. Изживяваме трудни времена и вие, човек с опит, ще разберете. Има подчинени, които губят контрол и стигат до ексцесии, както тази вечер. Няма да се повтори. Разпоредих се да бъдете придружен от ескорт до колежа. Умолявам ви при най-малкия проблем да се свързвате лично с мен.

Епископ Райли, който гледаше всичко това, сякаш бе заобиколен от марсианци, кимна леко с глава за сбогом. Роман се изпречи заплашително, лице в лице и с ръка на карабината, пред доктор Балагер:

— Дължите ми обяснение, господин Балагер. Кой сте вие, че да давате контразаповеди на мое разпореждане, да се обаждате във военен център на по-нисш офицер и да не спазвате йерархията? За кого, по дяволите, се мислите?

Дребното човече го погледна, сякаш му говореше за ланшния сняг. И след като го огледа за миг, му се усмихна приятелски. Посочи му стола пред писалището и го покани да седне. Пупо Роман не помръдна. Кръвта във вените му вреше като в казан, който всеки момент ще кипне.

— Отговорете на въпроса ми, мамка му! — изкрещя.

Но и този път доктор Балагер не се трогна. Все така кротко, както четеше или декламираше речите си, бащински го смъмри:

— Объркан сте, генерале, и има защо. Но направете усилие. Изживяваме може би най-критичния за републиката момент и вие — повече от всеки друг — трябва да дадете на хората пример за спокойствие.

Устоя на разярения му поглед — Пупо изпита желание да го удари, но междувременно любопитството му надделя — и като седна на бюрото си, добави със същия тон:

— Трябва да ми благодарите, че ви попречих да допуснете огромна грешка, генерале. Убийството на този епископ нямаше да разреши проблемите ви. Щеше да ги усложни: Ако това ви интересува, знайте, че президентът, когото дойдохте да ругаете, е готов да ви помогне. Въпреки че, страхувам се, няма да мога да направя много за вас.

Роман не долови ирония в думите му. Криеха ли някаква заплаха? Не, ако се съдеше по добродушния начин, по който Балагер го гледаше. Гневът му се изпари. Вече го достраша. Завиждаше за спокойствието на това сладникаво джудже.

— Знайте, че съм наредил да ликвидират Сегундо Имберт и Папито Санчес във „Виктория“ — изръмжа, обезумял, без да мисли какво говори. — И те са в този заговор. Това ще направя с всички замесени в убийството на Шефа.

Балагер кимна леко, без физиономията му да се промени.

— За тежката болест — силно лекарство — промълви той загадъчно. И като стана, тръгна към вратата на кабинета си и излезе, без да се сбогува.

Роман остана там, не знаейки какво да прави. Реши да отиде в кабинета си. В два и половина през нощта отведе Мирея, която беше пила успокоително, в дома им в квартал Гаскуе. Там завари брат си Бибин, който караше войниците от поста да пият направо от една бутилка „Карта Дорада“, размахвайки я като знаме. Бибин — безделникът, пияницата, развратникът, хазартният тип, симпатягата Бибин — едва се държеше на крака. Трябваше да го помъкне към банята на горния етаж, под претекст, че ще го накара да повърне и да се поизмие. Щом останаха сами, Бибин се разплака. Гледаше брат си с безкрайна тъга в пълните си със сълзи очи. Тъничка нишка като паяжина висеше от устните му. Много тихо, задъхвайки се, му каза, че цяла нощ той, Луис Амиама и Хуан Томас го търсели из града и отчаяни, накрая го прокълнали. Какво стана, Пупо? Защо не направи нищо? Защо се скри? Нали имаше план? Оперативната група изпълни своята част. Носеха му трупа, както искаше.

— Защо не направи каквото трябваше, Пупо? — Задъхваше се, гърдите му се надигаха. — Какво ще стане сега с нас?

— Имаше трудности, Бибин, появи се Бръснача Еспайлят, който видял всичко. Не можах. Сега…

— Сега сме загубени — каза с прегракнал глас Бибин и преглътна слюнката си. — Луис Амиама, Хуан Томас, Антонио де ла Маса, Тони Имберт — всички. Но най-вече ти. Ти и след това аз, защото съм ти брат. Ако ме обичаш поне малко, гръмни ме с един куршум още сега, Пупо. Застреляй ме с тая карабина, докато съм пиян. Преди да са го направили те. В името на всичко, което ти е най-скъпо, Пупо.

В този момент на вратата на банята почука Алваро: открили трупа на Генералисимуса в багажника на една кола в дома на генерал Хуан Томас Диас.

Тази нощ той не мигна, както и следващата, и по-следващата, и за четири месеца и половина може би нито веднъж не изпита онова, което за него беше да спи — да си почине, да забрави за себе си и за другите, да потъне в някакво небитие, от което излизаше възроден, целеустремен, — макар че неведнъж загуби съзнание и прекара дълги часове, дни и нощи в безпаметно вцепенение, без да вижда и без да мисли, с единственото желание да намери спасение в смъртта. Всичко се смесваше и объркваше, сякаш времето се бе превърнало в някаква каша, във водовъртеж — без никаква логична връзка между преди, сега и след това, като непрекъснат кръговрат. Спомняше си съвсем ясно зрелището, когато пристигна в Националния дворец, с доня Мария Мартинес де Трухильо, която ревеше над трупа на Шефа: „Дано кръвта на убийците изтече до последната капка!“. И сякаш веднага след това нещо, което трябва да се е случило след един ден: снажната и безупречна фигура в униформа на Рамфис, пребледнял и скован, който се прекланя, без да превива гръб, над резбования ковчег и загледан в лицето на Шефа, което беше гримирано, прошепва: „Аз няма да бъда така великодушен с враговете като теб, татко“. Стори му се, че Рамфис не говори на баща си, а на него. Прегърна го силно и проплака на ухото му: „Каква непоправима загуба, Рамфис. Добре че поне ти ни остана“.

И веднага след това се виждаше в парадна униформа, с неразделната карабина M-1 в ръка, в препълнената църква на Сан Кристобал, на погребалната церемония на Шефа. При някои пасажи от речта на президента Балагер, извисил се като гигант: „Тук лежи, господа, повален от огъня на вероломен откос, могъщият дъб, който в продължение на трийсет години се възправяше срещу мълниите и побеждаваше всички бури“, очите му се навлажняват. Слушаше го, застанал до един окаменял Рамфис, заобиколен от войници с автомати. И в същото време се виждаше как наблюдава (ден, два или три преди това?) многолюдната тълпа от хиляди и хиляди доминиканци от всички възрасти, професии, раси и социални класи, чакащи с часове под безмилостното слънце да се изкачат по стълбището на двореца и сред истеричния скръбен вой, сред припадъци, вопли и хвалебствени вуду приношения да отдадат последна почит на Шефа, Благодетеля, Генералисимуса, на Бащата. И сред всичко това той чуваше рапортите на помощниците си за залавянето на инженер Уаскар Техеда и Салвадор Естреля Садала; за края на Антонио де ла Маса и генерал Хуан Томас Диас в парка Индепенденсия, на ъгъла с „Боливар“, които отвърнали със стрелба; за почти моменталната смърт на лейтенант Амадо Гарсия, улучен от близко и загинал също, убивайки, и как тълпата ограбила и плячкосала къщата на леля му, която го укривала. Спомняше си и слуховете за мистериозното изчезване на неговия компадре Амиама Тио и на Антонио Имберт — Рамфис предлагаше половин милион песос за оказване на помощ при залавянето им — и за залавянето на близо двеста доминиканци, цивилни или военни, замесени в убийството на Шефа, в Сиудад Трухильо, в Сантяго, Ла Вега, Сан Педро де Макорис и още половин дузина селища.

Всичко това се смесваше, но поне беше разбираемо. Такъв беше и последният ясен спомен, останал в паметта му — как след края на заупокойната служба за Генералисимуса в църквата в Сан Кристобал Петан Трухильо го дръпна за ръката: „Ела с мен в колата ми, Пупо“. И в кадилака на Петан разбра — и това беше последното нещо, което знаеше съвсем сигурно, — че има още една, последна възможност да си спести всичко, което щеше да последва, като изпразни карабината си в брата на Шефа и в себе си, защото пътуването нямаше да свърши в дома му в Гаскуе. Свърши в базата „Сан Исидро“, където, излъга го Петан, без да се старае да се преструва, „ще има среща на семейството“. На входа на Военновъздушната база двама генерали — неговият шурей Вирхилио Гарсия Трухильо и шефът на Щаба на армията Тунтин Санчес — го уведомиха, че е арестуван и обвинен в съучастничество с убийците на Благодетеля на нацията и Баща на новата нация. Много бледи, избягващи да го гледат в очите, му поискаха оръжието. Покорно им предаде карабината, с която не беше се разделял от четири дни.

Отведоха го в стая с маса, със стара пишеща машина, купчинка бели листове и стол. Казаха му да си свали колана и обувките и да ги предаде на един сержант. Направи го, без да попита нищо. Оставиха го сам и след минути при него влязоха двамата най-близки приятели на Рамфис — полковник Луис Хосе Леон Естевес (Печито) и Пируло Санчес Рубироса, и без да го поздравят, му казаха да напише всичко, което знае за заговора, като спомене имената и фамилиите на конспираторите. Генерал Рамфис — когото президентът Балагер беше назначил за шеф на военновъздушните, военноморските и сухопътните сили на републиката с върховен декрет, който Конгресът щеше да одобри тази нощ — имал точна представа за заговора благодарение на задържаните, които до един го издали.

Седна пред пишещата машина и близо два часа писа това, което му бяха заповядали. Пишеше много бавно на машина, само с двата пръста, и допусна много грешки, които не се погрижи да поправи. Написа всичко — от първия разговор с Луис Амиама преди шест месеца — и спомена имената на двайсетината души, за които знаеше, че са замесени, но не и името на Бибин. Обясни, че за него решаваща била подкрепата на Съединените щати за заговора и че се съгласил да застане начело на гражданско-военната хунта, когато разбрал от Хуан Томас, че както консул Хенри Диърборн, така и консул Джак Бенет и шефът на ЦРУ в Сиудад Трухильо — Лоренсо Д. Бери (Уимпи), поискали той да я оглави. Само една лъжа написа на машината: че за да участва, настоял Генералисимусът да бъде отвлечен и принуден да се оттегли, но в никакъв случай — убиван. Другите конспиратори го излъгали и нарушили това обещание. Прочете страниците и ги подписа.

Остана дълго сам, чакайки с такова вътрешно спокойствие, каквото не беше изпитвал от нощта на 30 май. Когато дойдоха за него, се свечеряваше. Бяха група непознати офицери. Сложиха му белезници и все така бос, го изведоха на двора на базата и го качиха в една камионетка с боядисани прозорци, на която прочете „Панамерикански институт по образование“. Помисли, че го водят в „Ла Куарента“. Познаваше много добре тази мрачна сграда на 40 улица, близо до Доминиканския завод за цимент. Беше собственост на генерал Хуан Томас Диас, който я продаде на държавата, и Джони Абес я превърна в сцена на изтънчените си методи за изтръгване на признания от затворниците. Дори присъства веднъж, след кубинската инвазия на 14 юни, когато вързаха един от разпитваните, доктор Техада Флорентино, на j онзи гротесков Трон — със седалка от джип, тръби, електрически пръчки, бичове, дървена гарота, с която душеха затворника, като същевременно му пускаха и ток — и той бе убит заради грешка на техника от SIM, който пуснал максималното напрежение. Но вместо в „Ла Куарента“, го отведоха в „Ел Нуеве“, на шосето „Меля“, бивша собственост на Пируло Санчес Рубироса. И там имаше Трон — по-малък, но по-модерен.

Не изпитваше страх. Вече не. Онзи животински страх, който сякаш го беше „яхнал“ от нощта на убийството на Трухильо — както ставаше при вуду ритуалите с хората, чиито сили биват изчерпвани до капка, за да бъдат обладани от духове, — бе изчезнал напълно. В „Ел Нуеве“ го съблякоха и го накараха да седне на тъмния стол в слабо осветената стая без прозорци. От силната миризма на изпражнения и урина му се повдигаше. Столът беше безформен и абсурден с приспособленията си. Беше зазидан в пода и имаше ремъци и халки за обездвижване на глезените, китките, гърдите и главата. Страничните облегалки бяха облицовани с медни плочки за по-голяма проводимост на тока. От Трона тръгваше сноп жици към едно писалище или плот, откъдето се контролираше волтажът. Под мъждивата светлина, докато го обездвижваха на стола, разпозна редом с Печито Леон Естевес и Санчес Рубироса и изпитото лице на Рамфис. Беше си обръснал мустаците и не носеше вечните си очилца „Рейбан“. Гледаше го с онзи блуждаещ поглед, с който през юни 1959-а го бе виждал да ръководи изтезанията и убийствата на оцелелите от Констанса, Маймон и Естеро Ондо. Продължаваше да го гледа, без да продумва, докато един calie го бръснеше, друг, коленичил, захващаше глезените му, а трети ръсеше стаята с парфюм. Генерал Роман Фернандес устоя на погледа му.

— Ти си най-лош от всички, Пупо — чу го да казва внезапно и гласът му секна болезнено. — Всичко, което си и което имаш, го дължиш на татко. Защо го направи?

— От любов към родината — чу се да отвръща.

Настъпи кратко мълчание. Рамфис заговори отново:

— Балагер замесен ли е?

— Не знам. Луис Амиама ми каза, че са го проверили чрез лекаря му. Не беше много сигурен. По-скоро мисля, че не е замесен.

Рамфис кимна с глава и Пупо усети как някакъв циклон го тласка напред. Така го разтърси, че сякаш всичките му нерви, от мозъка до петите, бяха премазани. Ремъци и халки прерязваха мускулите му, виждаше огнени кълба, остри иглички бодяха порите му. Издържа, без да изкрещи, само изръмжа. Въпреки че при всеки токов удар припадаше и ослепяваше — после идваха промеждутъците, в които го заливаха с кофи вода, за да се съвземе, — след това идваше в съзнание. Тогава до носа му стигаше онази миризма на домашни прислужници. Мъчеше се да запази някакво приличие, да не се унижава и да не моли за милост. В кошмара, от който сякаш никога нямаше да излезе, беше сигурен в две неща: че Джони Гарсия изобщо не се появи сред палачите му и че в един момент някой — можеше да бъде Печито Леон Естевес или генерал Тунтин Санчес — му каза, че Бибин имал по-добри рефлекси от него, защото успял да се гръмне в устата, когато хората от SIM отишли да го търсят в дома му на ъгъла между „Арсобиспо Ноуел“ и „Хосе Рейес“. Пупо се питаше неведнъж дали синовете му — Алваро и Хосе Рене, на които никога не бе говорил за конспирацията, са успели да се самоубият.

Между сеансите на електрическия стол го помъкваха гол в една влажна килия, където го връщаха в съзнание с кофи воняща вода. За да му попречат да заспи, залепваха с лейкопласт клепачите му за веждите. Когато, макар и с отворени очи, изпадаше почти в несвяст, го будеха, като го удряха с бейзболни бухалки. Понякога тъпчеха в устата му какво ли не; веднъж усети, че са изпражнения, и повърна. По-късно, при това бързо падение до оскотяването, можеше да задържа в стомаха си всичко, което му даваха. При първите сеанси с електрически ток го разпитваше Рамфис. Повтаряше непрекъснато един и същи въпрос; да види дали ще сбърка. („Президентът Балагер замесен ли е?“) Отвръщаше, полагайки страшни усилия да овладее езика си. После чуваше смехове и безличния, малко женствен глас на Рамфис: „Мълчи, Пупо. Не казвай нищо. Вече знам всичко. Сега плащаш само задето предаде татко“. Говореше с онзи фалцетен глас от времето на кървавата оргия след 14 юни, когато си загуби разсъдъка и Шефа трябваше да го прати в психиатрична клиника в Белгия.

След този последен разговор с Рамфис не го видя повече. Бяха му махнали лейкопласта, като заедно с него му оскубаха и веждите, и един весел пиянски глас му рече: „Сега ще останеш на тъмно и хубаво ще се наспиш“. Усети иглата, която пробиваше клепачите му. Не помръдна, докато ги зашиваха. Изненада се, че докато шиеха клепачите му с конец, не го болеше толкова, колкото от шоковете на Трона. Дотогава и двата му опита да се самоубие се бяха провалили. Първият, като се блъсна с главата напред и с всичките сили, които му бяха останали, в стената на тъмницата. Но само изгуби съзнание и по косата му изби кръв.

А при втория замалко не успя. Покатери се по решетката — бяха му свалили белезниците, готвейки го за поредния сеанс на Трона — и счупи крушката, която осветяваше килията. Пролази на четири крака и погълна всички стъкла, като се надяваше вътрешният кръвоизлив да го довърши. Но SIM разполагаше непрекъснато с двама лекари и с малък медицински пункт, снабден с най-необходимото, за да се попречи на изтезаваните да се самоубиват. Отведоха го в лечебницата, накараха го да изпие някаква течност, от която повърна, и му вкараха сонда, за да му промият червата. Спасиха го, за да могат Рамфис и приятелите му да го доубиват бавно.

Когато го кастрираха, краят му вече се виждаше. Не отрязаха тестисите му с нож, а с ножици, докато беше на Трона. Чуваше възбудените хихикания и мръсните подхвърляния на някакви типове, които усещаше само по гласовете и по острия мирис на пот и евтин тютюн. Не им направи удоволствието да изкрещи. Натъпкаха тестисите в устата му и той ги погълна с надеждата, че това ще ускори смъртта му. Никога не беше предполагал, че тя може да бъде така желана.

На моменти разпознаваше гласа на Модесто Диас, брата на генерал Хуан Томас Диас, за когото казваха, че бил много интелигентен доминиканец, като Умника Кабрал и Конституционалния сархош. В същата килия ли го бяха хвърлили? Като него ли го изтезаваха? Гласът на Модесто беше пълен с горчивина и упрек:

— Тук сме заради теб, Пупо. Защо ни предаде? Не знаеше ли, че ще стане точно това? Трябва да се разкаеш, че предаде приятелите и страната си.

Нямаше сили дори звук да издаде, да отвори уста. След известно време, което можеше да бъде и часове, дни или седмици по-късно, дочу разговора на лекаря на SIM с Рамфис Трухильо:

— Не можем да поддържаме повече живота му, господин генерал.

— Колко му остава? — Беше без съмнение Рамфис.

— Няколко часа, може би ден, ако удвоя дозата серум. Но в състоянието, в което се намира, няма да издържи още един електрически шок. Невероятно е, че издържа четири месеца, господин генерал.

— Тогава се отдръпни малко, няма да позволя да умре от естествена смърт. Стой зад мен, да не би някой куршум да рикошира в теб.

Щастлив, генерал Хосе Рене Роман усети смъртоносния откос.