Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (4)

4.

— Няма ли да се качите да го видите? — казва най-сетне жената.

Урания знае, че този въпрос напира в устата на болногледачката, откакто е влязла в малката къща на улица „Сесар Николас Пенсон“, и вместо да я помоли да я заведе в стаята на господин Кабрал, отиде в кухнята да си направи кафе.

— Първо ще закуся — отвръща й тя, без да се усмихва, и смутена, болногледачката свежда поглед. — Имам нужда от сили, за да се кача по тази стълба.

— Разбрах, че отношенията ви с него са охладнели, чух нещо такова — извинява се жената и не знае къде да дене ръцете си. — Само попитах. Дадох вече закуска на господина и го обръснах. Винаги става много рано.

Урания кима. Вече е по-спокойна и сигурна. Оглежда пак жалката обстановка. Освен че боята по стените е олющена, всичко изглежда смалено и разкривено: плотът на масата, мивката, шкафът. Същите мебели ли бяха? Нищо не можеше да познае.

— Идва ли някой при него? От семейството, искам да кажа. — Дъщерите на госпожа Аделина — госпожа Лусиндита и госпожа Манолита, идват винаги по обед. — Жената е висока, на зряла възраст, с панталон под бялата престилка, и изправена на прага на кухнята, не крие смущението си. — Преди леля ви идваше всеки ден. Но откакто си счупи крака, вече не излиза.

Леля Аделина беше доста по-малка от баща й, да е най-много на седемдесет и пет години. Значи си е счупила крака. Дали е все така набожна? Преди се причестяваше всеки ден.

— Той в спалнята си ли е? — Урания изпива последната глътка кафе. — Разбира се, къде другаде може да бъде. Не, не ме придружавайте.

Качва се по стълбата с изтъркано перило, без саксиите с цветя, които помнеше, и все с чувството, че всичко се е смалило. Като стига до горния етаж, забелязва счупените плочки, някои и отлепени. Навремето беше модерна малка къща, комфортна, мебелирана с вкус; всичко се е скапало, прилича на бордей в сравнение с резиденциите и кондоминатите, които видя вчера в Беля Виста. Спира пред първата врата — това беше неговата стая — и преди да влезе, почуква няколко пъти с кокалчетата на пръстите си.

Посреща я силната светлина, която нахлува през широко отворения прозорец. Блясъкът я заслепява за секунди, после пред нея постепенно се очертават леглото със сива покривка, старият шкаф с овално огледало, фотографиите по стените — как ли се е сдобил със снимката от дипломирането й в Харвард? — и накрая, в стария кожен фотьойл с широки облегалки, вижда стареца, облечен в синя пижама, с пантофи. Сякаш е потънал в креслото. Съсухрил се е и се е смалил като къщата. Нещо бяло в краката на баща й привлича погледа й — малко гърне, пълно до половината с урина.

Тогава косите му бяха черни, с елегантно посребрени слепоочия. Сега оределите кичури по плешивата му глава са мръсножълтеникави. Очите му бяха големи, с уверения поглед на господар на света (когато не беше край Шефа), а тези мънички миши очички я гледаха втренчено, с боязън. Имаше зъби, а сега няма, сигурно са му махнали ченето (тя прати пари да му го направят преди няколко години) и устните му са хлътнали, а бузите му са толкова сбръчкани, че сякаш ще се слеят. Целият се е свил, краката му едва стигат до земята. За да го погледне, тогава трябваше да вдигне глава, да изпъне врат, а сега, ако се изправеше, щеше да й стигне до рамото.

— Аз съм Урания — прошепва, пристъпяйки към него. Сяда на леглото, на метър от баща си. — Спомняш ли си, че имаш дъщеря?

Забелязва вътрешното вълнение на старчето по мърдащите му бледи кокалести ръце с тънки пръстчета, отпуснати на краката му. Но малките очички остават безизразни, макар да не се откъсват от Урания.

— И аз те познах — изрича Урания. — Не знам защо дойдох, какво правя тук.

Старчето започва да клати глава от горе на долу и отдолу нагоре. От гърлото му излиза протяжен, дрезгав, пресеклив стон — като оплакване на мъртвец. Но след малко се успокоява, а очите му са все така вторачени в нея.

— Къщата беше пълна с книги. — Урания хвърля един поглед на голите стени. — Какво стана с тях? Разбира се, вече не можеш да четеш. Имаше ли време да четеш тогава? Не си спомням да съм те виждала някога с книга. Беше твърде зает. И аз съм много заета сега, колкото теб по онова време, а може би и повече. По десет-дванайсет часа съм в кантората или на срещи с клиенти. Но намирам време да чета по малко всеки ден. Съвсем рано, докато навън, сред небостъргачите на Манхатън, съмва, или нощем, като хвърлям по един поглед към светлините на тези кошери от стъкло. Много обичам да го правя. В неделя чета по три-четири часа, след като гледам Meet the Press^[1] по телевизията. Това е предимството, че не се омъжих, татко. Знаеш, нали? Твоята дъщеричка остана стара мома. Навремето ти казваше: „Каква беда! Да не си намери мъж!“. И аз не си намерих, татко. По-точно, не пожелах. Имах предложения. В университета. В Световната банка. В кантората. Представи си, все още може да се появи изневиделица някой кандидат. На моите четирийсет и девет години! Не е чак толкова ужасно да си сам. Например имам време да чета, вместо да се грижа за мъжа си, за децата.

Изглежда, разбира всичко и заинтригуван, не смее да помръдне, за да не я прекъсне. Стои неподвижно, крехките му гърди се повдигат равномерно, малките му очички са вперени в устните й. От време на време по улицата минава кола, чуват се стъпки, гласове, откъслечни разговори, приближават се — по-силни или по-слаби — и се губят в далечината.

— Апартаментът ми в Манхатън е пълен с книги — продължава Урания. — Както тази къща, когато бях малка. По право, икономика, исторически. Но в спалнята ми са само доминикански. Документални, есеистика, мемоари, много исторически книги. Сещаш ли се за кой период? За Ерата на Трухильо, за кой друг. Най-важното нещо, което ни се е случило за петстотин години. Казваше го така убедително.

Вярно е, татко. През тези трийсет и една години изкристализира всичко лошо, което сме трупали от времето на конкистата. В някои от тези книги те има и теб като действащо лице. Министър на външните работи, сенатор, председател на Доминиканската партия. Има ли нещо, което да не си бил, татко? Превърнах се в експерт по Трухильо. Вместо да играя бридж, голф, да яздя или да ходя на опера, хобито ми е да проучвам какво е ставало през онези години. Жалко, че не можем да поговорим. Колко неща би могъл да ми обясниш, защото си ги преживял рамо до рамо с твоя скъп Шеф, който ти се отплати толкова лошо за верността ти. Бих искала да ми обясниш например дали Негово превъзходителство спа и с мама.

Забелязва внезапен стрес у стареца. Крехкото му съсухрено телце подскача в креслото. Урания изпъва напред шия и го наблюдава. Дали така й се е сторило? Изглежда, я чува, прави усилия да разбере какво му казва.

— Позволи ли му? Примири ли се? Използва ли го за кариерата си?

Урания поема дълбоко дъх. Оглежда стаята. На нощното шкафче има две снимки в сребърни рамки. От първото й причастие в годината, когато почина майка й. Сигурно си е отишла от този свят със спомена за дъщеричката си, плуваща в прекрасната рокля от тюл, с този ангелски поглед. Другата снимка е на майка й — съвсем млада, с черни коси, разделени на път в средата, с изтънени вежди и тъжни замечтани очи. Стара, пожълтяла, малко смачкана снимка. Приближава се до нощното шкафче, поднася я до устните си и я целува.

Бе чула как колата спира пред къщата. Сърцето й се разтуптява; без да помръдне от мястото си, вижда блестящия хром, лъскавата каросерия, искрящите отблясъци на луксозната кола през пердетата на прозореца. Долавя стъпките, звънецът звъни два-три пъти и тя чува — хипнотизирана, стресната, вцепенена — как прислужницата отваря вратата. Ослушва се, но не разбира нито дума от краткия диалог на стълбата. Сърцето й бие лудо, до пръсване. На вратата се чука. Младичката прислужница, малката индианка с шапчица на главата и уплашено лице, наднича през открехнатата врата:

— Президентът е дошъл да ви навести, госпожо. Генералисимусът, госпожо!

— Кажи му, че съжалявам, но не мога да го приема. Кажи му, че госпожа Кабрал не приема гости, когато Агустин не е вкъщи. Върви, така му кажи.

Стъпките на момичето се отдалечават — плахи, несигурни, по стълбата с перилата, украсени със саксии, пълни с алено мушкато. Урания оставя снимката на майка си на нощното шкафче, връща се до ъгъла на леглото. Сгушен в креслото си, баща й я гледа тревожно.

— Така е постъпил със своя министър на образованието в началото на управлението си Шефа и ти го знаеш много добре, татко. С младия учен дон Педро Енрикес Уреня, изискан и талантлив човек. Отишъл да навести съпругата му, докато той бил на работа. Тя имала доблестта да нареди да му кажат, че не приема гости, когато съпругът й не е вкъщи. В началото на Ерата все още било възможно една жена да откаже да приеме Шефа. Когато споделила това с дон Педро, той си подал оставката, заминал и не стъпил повече на този остров. И благодарение на това стана толкова известен като преподавател, историк, критик и филолог в Мексико, Аржентина и Испания. Какво щастие, че Шефа е пожелал да спи с жена му. Тогава, в началото, един министър все още можел да си подаде оставката, без да пострада при катастрофа, да пропадне в някоя пропаст, да бъде намушкан с нож от някой луд или да го изядат акулите. Добре е направил, не мислиш ли? С тази постъпка се е спасил от опасността да стане като теб, татко. Ти щеше ли да го направиш или щеше да извърнеш глава? Като твоя добър приятел, когото мразеше, скъпия ти колега, когото не можеше да понасяш, дон Фройлан, нашия съсед. Помниш ли, татко?

Дребният старец се разтреперва и стене пак като на умряло. Урания изчаква да се успокои. Дон Фройлан! Той говореше тихо с баща й в малката стая, на терасата или в двора по времето, когато идваше при него по няколко пъти на ден и когато бяха съюзници в междуособните борби на трухилистките фракции; борби, които Благодетеля разпалваше сам, за да обезвреди своите сътрудници, като ги държи непрекъснато нащрек, да пазят гърба си от ударите на вътрешните врагове, които пред обществото бяха негови приятели, братя и съмишленици. Дон Фройлан живееше в къщата отсреща, на чийто керемиден покрив в момента са накацали в редичка и се помайват половин дузина гълъби. Урания се приближава до прозореца. И домът на този влиятелен господин — също министър, сенатор, интендант, канцлер, посланик и какво ли не още през онези години — не се е променил много. Не беше кой да е, а министър на външните работи през май 1961 година, по време на големите събития.

Къщата е боядисана все така в сиво и бяло, но също се е смалила. Пристроили са още едно крило от четири-пет метра, което е в пълен контраст с островърхия триъгълен портик — като на готически замък, където тя често виждаше, на отиване и на връщане от училище следобед, елегантната фигура на съпругата на дон Фройлан. Щом я зърнеше, тя я викаше: „Урания, Уранита! Ела при мен, миличка, я да те погледна. Какви хубави очи имаш, момиченце! Красива си като майка си, Уранита“. Галеше я по косата с красивите си ръце с яркочервен маникюр. Като прокарваше пръсти в косите й и докосваше кожата на главата й, й действаше някак приспивно. Еухения ли се казваше? Лаура ли? Име на цвете ли имаше? Магнолия? Забравила е. Но не и лицето й, снежнобялата й кожа, мекия поглед, царствената й фигура. Изглеждаше винаги официално облечена. Урания я обичаше, защото беше мила, правеше й подаръци, водеше я на басейна в кънтри клуба и най-вече, защото беше приятелка с майка й. Мислеше си, че ако майка й не беше отишла на небето, щеше да бъде толкова хубава и изискана като съпругата на дон Фройлан. Той обаче съвсем не беше представителен. Нисичък, плешив, дебел, никоя жена не би му обърнала и капка внимание. Дали защото е бързала да си намери съпруг, или от интерес се е принудила да се омъжи за него?

Това се пита, смутена, докато отваря кутията с шоколадови бонбони, обвити в станиол, която госпожата й подаде, целувайки я леко по бузата, след като я извика от вратата на къщата: „Уранита! Ела, имам изненада за теб, миличка!“ — когато момиченцето слизаше от училищния автобус. Уранита влиза в къщата, целува госпожата — която е облечена в рокля от синкав тюл, обувки с висок ток, гримирана като за бал, с колие от перли и бижута по ръцете — и отваря пакета, увит в хартия за подаръци и вързан с розова панделка.

Поглежда лъскавите бонбони и изгаря от нетърпение да ги опита, но не смее — няма ли да е невъзпитано? — и тогава колата спира на улицата, съвсем наблизо. Госпожата се стряска, както правят често и някак странно конете, сякаш чули тайнствена заповед. Пребледнява и гласът й става строг: „Трябва да се прибираш“. Ръката, отпусната на рамото й, се стяга, стиска я, побутва я към вратата. И когато тя вдига послушно ученическата си чанта и понечва да си тръгне, вратата се отваря широко: внушителната фигура на господина, облечен в тъмен костюм, с бели колосани маншети и златни бутонели, подаващи се от ръкавите на сакото, й препречва пътя. Онзи господин, с тъмните очилца, който е навсякъде, дори в паметта й. Застива вцепенена, зяпнала с уста, и гледа, само гледа. Негово превъзходителство й се усмихва спокойно.

— Коя е тази?

— Уранита, дъщерята на Агустин Кабрал — отвръща домакинята. — Тъкмо си тръгва.

И Уранита наистина си тръгва, без дори да се сбогува, толкова е впечатлена. Пресича улицата, влиза вкъщи, качва се по стълбата и от спалнята си наднича през пердетата, чака, очаква президентът да излезе отново от къщата отсреща.

— Дъщеря ти беше толкова наивна, че не се питаше какво прави Бащата на нацията там, когато дон Фройлан не е вкъщи. — Баща й, сега по-спокоен, я слуша. Поне така изглежда, без да откъсва очи от нея. — Бях толкова наивна, че когато ти се върна от Конгреса, изтичах да ти кажа. „Видях президента, татко! Дойде на гости при съпругата на дон Фройлан, татко“. Как се облещи тогава!

Сякаш му бяха съобщили за смъртта на много скъп човек. Сякаш му бяха казали, че е болен от рак. Целият пламна, пребледня и пак пламна. А очите му се взираха отново и отново в лицето на момиченцето. Как да й обясни? Как да я предупреди за опасността, която застрашава семейството?

Инвалидът се мъчи да отвори очички, да ги разшири.

— Дъще, има неща, които не знаеш, които не разбираш още. Но аз ги разбирам и заради теб, за да те пазя. Обичам те повече от всичко на света. Не ме питай защо, но трябва да забравиш това. Не си била у семейство Фройлан. Не си видяла и жена му. И изобщо, изобщо не си видяла този, за когото си мислиш. За твое добро е, дъще. И за мое. Не го казвай повече, не го разправяй. Обещаваш ли ми? Никога? На никого? Заклеваш ли се?

— Заклех ти се — казва Урания. — Но дори тогава не подозирах нищо. Даже когато заплаши прислугата, че ако повторят тази измислица на дъщеря му, ще си изгубят работата. Толкова наивна бях. Когато разбрах защо Генералисимусът посещаваше съпругите на министрите, те вече не можеха да си позволят това, което направи Енрикес Уреня. Трябваше да се примиряват като дон Фройлан, че им слага рога. И понеже не можеха да направят нищо друго — да извлекат някаква полза от това. И ти ли направи така? Идваше ли Шефа при мама? Преди аз да се родя ли? Или когато бях още много малка, щом не помня? Правил го е с красивите съпруги. Мама беше красива, нали? Не помня да е идвал, но може да е ставало преди. Какво направи мама? Примири ли се? Зарадва ли се, горда от оказаната й чест? Такова беше правилото, нали? Добрите доминиканки да бъдат благодарни, че Шефа им е оказал честта да ги оправи. Вулгарно ли ти се струва? Но нали това беше глаголът, който твоят скъп Шеф използваше?

Да, това беше. Урания е сигурна, беше го чела в много от книгите за Ерата в библиотеката си. Трухильо, толкова внимателен, изискан и изтънчен в говора — истински хипнотизатор на змии, когато пожелаеше, — можеше нощем, след доста чаши испанско бренди „Карлос I“, да изтърси внезапно най-мръсните думи — онези, дето се говорят по захарните плантации и по колибите, сред хамалите на пристанището в Осама, по стадионите и бордеите, — да говори, както говорят мъжете, когато им се иска да се почувстват по-големи мъжкари, отколкото са. Понякога Шефа можеше да бъде ужасно вулгарен и да повтаря пиперливите думи от младините си, когато е бил надзирател в плантациите на Сан Кристобал или жандармерист. Лакеите му ги приветстваха със същия ентусиазъм, с който приветстваха и речите му, написани от сенатор Кабрал и от Конституционалния сархош. Хвалеше се дори с „жените, които е оправял“, което лакеите също приветстваха — макар това да ги превръщаше в потенциални врагове на доня Мария Мартинес, Превъзходната дама, — дори когато тези жени бяха собствените им съпруги, сестри, майки или дъщери. Това не беше плод на развинтеното и знойно доминиканско въображение, така необуздано, когато ставаше въпрос да се преувеличават нечии достойнства или пороци и да се разкрасяват някои истински истории, които се превръщаха във фантазии. Имаше и измислени, разкрасени истории, подсолени от склонността на сънародниците й към жестокост. Но историята в Бараона наистина беше вярна. Нея Урания не я беше чела, а я чу (едва не повърна), разказана от човек, който беше винаги близо, съвсем близо до Благодетеля.

— Конституционалния сархош, татко. Да, сенатор Хенри Чиринос, юдата, който те предаде. От неговата мръсна уста я чух. Учудваш ли се, че съм го виждала? Длъжна бях, като служител на Световната банка. Директорът ме помоли да го представям на един от приемите на нашия посланик. По-точно, на посланика на президента Балагер. На демократичното гражданско правителство на президента Балагер. Чиринос се справи по-добре от теб, татко. Отстрани те от пътя си, никога не изпадна в немилост пред Трухильо и накрая смени курса и се приспособи към демокрацията, макар да беше голям трухилист, като теб. Той беше там, във Вашингтон, по-грозен от всякога, подут като жаба, забавляваше гостите си и пиеше като сюнгер. Дори си позволи лукса да развлича присъстващите с вицове от Ерата на Трухильо. Той!

Инвалидът е затворил очи. Дали не заспа? Отпуска глава на облегалката, със зейнала устичка, сбръчкана и беззъба. Така е по-слаб и уязвим, през халата се виждат неокосмените му гърди, белезникавата кожа с изпъкнали ребра. Диша равномерно. Едва сега забелязва, че баща й е без чорапи, стъпалата и глезените му са като на дете.

Посланикът не можа да я познае. Как можеше да предположи, че тази служителка на Световната банка, която му поднася на английски поздрави от името на директора, е дъщерята на стария му колега и другар Умника Кабрал? След като поднесе протоколния поздрав, Урания направи всичко възможно да стои по-далеч от посланика, разменяйки по някоя, дума с хората, дошли като нея заради служебните си задължения. След известно време реши да си тръгне. Приближи се до кръга от хора, които слушаха посланика на демокрацията, но това, което той говореше, привлече вниманието й. Пепелява и пъпчива кожа, отвратителна муцуна, тройна брадичка, слонски корем, който ще се пръсне под синия костюм с модна жилетка и стегната червена вратовръзка. Посланик Чиринос каза, че това се случило в Бараона, през последния период от управлението на Трухильо, когато в един от пристъпите си на самохвалство, много присъщи за Шефа, той заявил, че за да даде пример и тласък на доминиканската демокрация, вече оттеглил се от правителството (беше сложил за президент марионетка своя брат Ектор Биенвенидо, по прякор Черния), нямало да се кандидатира за президентството, а за скромния губернаторски пост на някоя провинция. И то като кандидат на опозицията!

Посланикът на демокрацията пръхти, поема си дъх и дебне със събраните си очички за ефекта, предизвикан от думите му. „Разбирате ли, господа — надсмива се той. — Трухильо — кандидат на опозицията на собствения си режим!“ Ухилва се и продължава, казвайки, че в тази предизборна кампания дон Фройлан Арала, една от многото „десни ръце“ на Генералисимуса, произнесъл реч, призовавайки Шефа да не се кандидатира за губернатор, а за президент на републиката, какъвто продължавал да бъде в сърцето на доминиканския народ. Всички смятали, че дон Фройлан изпълнява указанията на Шефа. Но не било така. Или поне — посланик Чиринос изпива последната си глътка уиски със злорад блясък в очите — онази вечер вече не било така: възможно е дон Фройлан да е действал, както му е било наредено, но после Шефа да е променил мнението си и да е решил да играе още няколко дни този фарс. Така постъпвал понякога, макар да правел за смях най-талантливите си сътрудници. Дон Фройлан Арала може и да е носел на главата си разкошни рога, но той имал и отличен ум. За тази реч, маркираща житието на Шефа, той го наказал, както обикновено, като го засегнал там, където ще го заболи най-много — в мъжката чест.

Целият местен елит се стекъл на приема в клуба в чест на Шефа по указание на Доминиканската партия в Бараона. Танцувало се, пиело се. Станало късно и изведнъж Шефа, много весел, се изправил пред широката мъжка аудитория — офицери от местния гарнизон, министри, сенатори и депутати, придружаващи го в обиколката му, губернатори и изтъкнати личности, — която забавлявал със спомени от първата си изборна обиколка преди три десетилетия, погледнал ги с онзи тъжен, носталгичен поглед, с който гледал често в края на празненствата, и сякаш изпадайки в пристъп на слабост, възкликнал:

— Аз бях много обичан мъж. Мъж, който е държал в обятията си най-красивите жени на тази страна. Те ми вдъхнаха сили, за да я изправя на крака. Без тях никога нямаше да постигна това, което направих. (Вдигнал чашата си към светлината, погледнал питието, преценил прозрачния му и бистър цвят.) И знаете ли коя беше най-добрата от всички жени, които съм оправил? („Простете, приятели, за грубия глагол — извинява се посланикът, — но цитирам съвсем точно Трухильо“.) (Направил още една пауза, вдъхнал аромата на коняка в чашата си. Извърнал глава с посребрени коси и сред кръга от мъже, които го слушали, открил мъртвобледото пълно лице на министъра. И довършил с думите: Жената на Фройлан!

Отвратена, Урания се мръщи, както онази нощ, когато чу посланик Чиринос да добавя, че дон Фройлан се усмихнал геройски, разсмял се, развеселен като останалите от шегата на Шефа. „Бял като платно, без да припадне, без да се сгромоляса, поразен от сърдечен удар“, уточни дипломатът.

— Как е възможно, татко? Човек като Фройлан Арала, културен, образован, интелигентен, да стигне дотам, че да се примири с това. Какво ви правеше? Какво ви даваше, за да превърне дон Фройлан, Чиринос, Мануел Алфонсо, теб, всички свои десни и леви ръце, в мръсни отрепки?

Не можеш да го проумееш, Урания. Много неща от Ерата успя да разбереш; в началото някои от тях ти се струваха необясними, но с повече четене, слушане, проучване и размисли успя да разбереш, че милиони хора — смазани от пропагандата, от липсата на информация, оскотели от назиданията и изолацията, лишени от правото на избор, от волята и дори от любопитството си, заради страха и принудата да бъдат раболепни и покорни — могат да стигнат дотам, че да обожествят Трухильо. Не само да се страхуват от него, но и да го обичат, както децата започват да обичат властните си родители и да вярват, че боят и наказанията са за тяхно добро. Но не успя да разбереш изобщо как най-образованите доминиканци, умовете на страната — адвокати, лекари, инженери, някои от които бяха завършили най-добрите университети в Съединените щати или в Европа, чувствителни, културни, с опит, начетени, с идеи и вероятно с чувство за хумор, емоционални, съвестни, — могат да понасят тези жестоки издевателства (всеки ги беше изпитвал поне веднъж), както дон Фройлан Арала онази нощ в Бараона.

— Жалко, че не можеш да говориш — повтаря, връщайки се към настоящето. — Щяхме да се опитаме да го проумеем заедно. Какво накара дон Фройлан да остане все така верен като куче на Трухильо? Беше му верен докрай — като теб. Не участва в заговора — като теб. Продължи да лиже ръката на Шефа дори след като той се е изфукал в Бараона, че е оправял жена му. На Шефа, който го пращаше да обикаля из цяла Южна Америка и в качеството си на канцлер на републиката да се среща с всички правителства — от Буенос Айрес до Каракас, от Каракас до Рио или Бразилия, от Бразилия до Монтевидео, от Монтевидео до Каракас, — за да продължава да оправя на спокойствие красивата ни съседка.

Това е картина, която не дава мира на Урания от доста време, която я кара и да се смее, и да се възмущава. Как министърът на външните работи през Ерата на Трухильо се качва и слиза от самолетите и обикаля южноамериканските столици, изпълнявайки категоричните заповеди, които го чакат на всяко летище, да продължава тази истерична обиколка и търсейки си поводи, да досажда на правителствата. Само и само да не се връща в Сиудад Трухильо, докато Шефа издевателства над жена му. За това говореше и самият Кросуелър, най-известният биограф на Трухильо. Така че всички го знаеха, дон Фройлан — също.

— Струваше ли си, татко? Заради илюзията, че участваш във властта ли? Понякога си мисля, че не е това, че кариерата е нещо второстепенно. И че всъщност на теб, на Арала, на Пичардо, на Чиринос, на Алварес Пина, на Мануел Алфонсо ви харесваше да си цапате ръцете. Че Трухильо изрови от дъното на душите ви някакво мазохистично призвание на хора, които имат нуждата да бъдат оплювани, малтретирани, които трябва да минат през омерзението, за да се реализират.

Инвалидът я гледа, без да мигне, не помръдва нито с устни, нито с малките си ръчички, отпуснати на коленете му. Сякаш е някаква мумия, някакво балсамирано човече, малка восъчна кукла. Халатът му е избелял и тук-там прокъсан. Сигурно е много стар, от десет-петнайсет години. На вратата се чука. Тя казва: „Влезте“ — и болногледачката се появява с чинийка, пълна с парченца манго, нарязани на полукръгчета, и пюре от ябълка или банан.

— Винаги му давам някакъв плод късно сутрин — обяснява тя, без да влиза. — Лекарят казва, че стомахът му не бива да остава дълго празен. И като яде толкова малко, трябва да му давам по нещо три-четири пъти на ден. Вечер — само бульонче. Може ли?

— Да, влезте.

Урания гледа баща си и неговите очи не се откъсват от нея, той не поглежда болногледачката дори когато тя сяда пред него и започва да му дава с лъжичка от леката закуска.

— Къде е изкуствената му челюст?

— Трябваше да му я махнем. Толкова отслабна, че му разкървавяваше венците. За това, което яде — бульони, резенчета плод, пюрета и кашички, — не му трябва.

Известно време стоят смълчани. Щом инвалидът преглътне, болногледачката поднася лъжичката до устата му и чака търпеливо старецът да я отвори. И тогава внимателно му дава следващата. Винаги ли прави така? Или това внимание се дължи на присъствието на дъщеря му? Сигурно. А когато е сама с него, му се кара и го щипе, както правят детегледачките с децата, които още не могат да говорят, когато майката не ги вижда.

— Дайте му няколко лъжички — казва болногледачката. — Той обича това. Нали, дон Агустин? Нали искате дъщеря ви да ви даде пюренце? Да, да, ще му хареса. Дайте му няколко лъжички, докато сляза да донеса чашата с вода, че я забравих.

Подава полупразната чиния на Урания, която машинално я поема, и излиза, без да затвори вратата. След кратко колебание Урания поднася към устата му лъжичката с парченце манго. Инвалидът, който все така не сваля очи от нея, затваря уста и стиска устни като капризно дете.