Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (21)

21.

Когато доктор Марселино Велес Сантана, който бе излязъл за новини, се върна в задушното таванче на малката мавританска къща на доктор Роберт Рейд Кабрал, където бяха от два дни, и каза на Салвадор Естреля Садала, слагайки ръка на рамото му, че в дома му на улица „Махатма Ганди“ нахълтали calies и отвели жена му и децата му, той реши да се предаде. Потеше се, задушаваше се. Какво друго можеше да направи? Да остави тези варвари да убият жена му и децата ли? Сигурно ги изтезаваха. От мъка не можеше да се моли за семейството си. Тогава сподели с другарите си в скривалището какво смята да направи.

— Знаеш ли какво означава това, Турко? — смъмри го Антонио де ла Маса. — Ще издевателстват над теб и ще те изтезават зверски, преди да те убият.

— И ще продължат да малтретират семейството ти пред теб, за да предадеш всички — допълни генерал Хуан Томас Диас.

— Няма да ме принудят да си отворя устата дори жив да ме изгорят — закле се със сълзи на очи той. — Ще издам само тоя негодник Пупо Роман.

Помолиха го да не напуска скривалището преди тях и Салвадор се съгласи да остане още една нощ. При мисълта, че жена му и децата — Луис, на четиринайсет години, и Кармен Ели, едва на четири — са в тъмниците на SIM, сред закоравелите садисти, не можа да мигне цяла нощ, задушаваше се, не можеше нито да се моли, нито да мисли за друго. Угризения разяждаха душата му: как можа да изложи на такъв риск семейството си? И чувството му за вина, че беше стрелял по Педро Ливио Седеньо, мина на втори план. Горкият Педро Ливио! Къде ли беше сега? Какви ли ужаси преживяваше?

На 4 юни следобед той пръв напусна дома на семейство Рейд Кабрал. Взе такси на ъгъла и каза адреса на инженер Фелисиано Соса Миесес — на улица „Сантяго“, — братовчед на жена му, с когото винаги се беше разбирал много добре. Искаше само да провери дали той знае нещо за нея, за децата и за другите от семейството, но изобщо не успя. Отвори му самият Фелисиано и щом го видя, размаха ръце да го прогони, сякаш пред него стоеше дяволът.

— Какво правиш тук, Турко? — викна, побеснял. — Не знаеш ли, че имам семейство? Искаш да ни избият ли? Върви си! В името на това, което ти е най-скъпо, върви си!

Затвори му вратата, така уплашен и възмутен, че той не знаеше какво да направи. Върна се в таксито толкова потиснат, че костите му омекнаха. Въпреки горещината, умираше от студ.

— Позна ме, нали? — запита той шофьора, вече на седалката.

Мъжът, който беше с нахлупена до вежди бейзболна шапка, не се обърна да го погледне.

— Познах ви, откакто се качихте — отвърна много спокойно. — Не се тревожете, с мен сте на сигурно място. И аз съм антитрухилист. Ако трябва да се рискува, заедно ще рискуваме. Къде искате да отидете?

— В някоя църква — каза Салвадор. — Няма значение коя.

Щеше да повери съдбата си в ръцете на Господ и ако беше възможно, щеше да се изповяда. А след като излееше мъката си, щеше да помоли свещеника да извика патрулите. Но малко след като поеха към центъра по улиците, потънали в сянка, шофьорът го предупреди:

— Този тип ви е предал, господине. Идват calies.

Спри — заповяда му Салвадор. — Преди да са убили и теб.

Прекръсти се и слезе от таксито с вдигнати ръце, показвайки на мъжете с автомати и пистолети във фолксвагените, че няма да оказва съпротива. Сложиха му белезници, които го убиваха на китките, и го вкараха на задната седалка на един от „бръмбарите“; двамата calies, седнали почти върху него, миришеха на пот и на крака. Потеглиха. И като поеха по шосето за Сан Педро де Макорис, си помисли, че го карат в „Ел Нуеве“. Не продума през цялото време, опитвайки да се моли, и страдаше, че не успяваше. В главата му беше хаос, всичко вреше и кипеше, не можеше да подреди нито мисли, нито образи: пукаха се като сапунени мехури.

Ето я наистина и прословутата къща на деветия километър, оградена с висока бетонна стена. Прекосиха една градина и той видя хубаво имение със стара вила, заобиколена с дървета, и груби постройки край нея. Свалиха го, блъскайки го, от „бръмбара“. Мина по сумрачен коридор с килии, в които имаше купища голи мъже, и го поведоха надолу по голяма стълба. Усети, че му прилошава от острата миризма на вкиснато, на изпражнения, на повърнато и на изгоряло месо. Помисли си, че това е адът. В дъното на стълбата едва просветваше, но в полумрака успя да види ред килии с железни врати и прозорчета с решетки, натъпкани с хора, бутащи се да погледнат. В края на подземието му смъкнаха, дърпайки ги, панталоните, ризата и гащетата, после обувките и чорапите. Остана гол, с белезници. Усети ходилата си мокри от нещо лепкаво, с което беше изцапан целият под от грапави плочки. Като продължаваха да го блъскат, го вкараха в друга стая, почти съвсем на тъмно. Там го сложиха да седне и го вързаха на някакъв разкривен стол, обкован с метални плочки — изтръпна, — с ремъци и железни халки за ръцете и краката.

Известно време не ставаше нищо. Той се опитваше да се моли. Един от типовете по долни гащи, които го бяха вързали — очите му започваха да проглеждат в мрака, — пръскаше въздуха и той позна онзи евтин парфюм — Nice, който рекламираха по радиата. Усещаше студения метал по бедрата, задните части, гърба си и същевременно се потеше, почти задушен от тежкия въздух. Вече различаваше лицата на хората, които го заобикаляха плътно; техните силуети, миризмата им, чертите им. Разпозна онова разплуто лице с двойна гуша над прегърбеното тяло с изпъкнал корем. Беше на пейката между двама души, съвсем наблизо.

— Какъв срам, мамка му! Синът на генерал Пиро Естреля, набутан в тази дупка — каза Джони Абес. — В кръвта ти няма капчица благодарност, по дяволите.

Щеше да му отвърне, че семейството му няма нищо общо с това, което е направил, че нито баща му, нито братята му, нито жена му, и още по-малко Луисито и малката Кармен Ели знаят нещо, когато електрическият заряд го блъсна и го премаза, както бе пристегнат с каишите и халките. Усети иглички по порите, в главата му избухнаха огнени метеори, напика се, усети изпражненията си, повърна всичко, което имаше в стомаха. С кофа вода го върнаха в съзнание. Веднага позна чий беше другият силует, вдясно от Абес Гарсия — на Рамфис Трухильо. Искаше и да го напсува, и да го замоли да освободи жена му, Луисито и Кармен, но от устата му не излезе нито звук.

— Вярно ли е, че Пупо Роман участва в заговора? — писна гласът на Рамфис.

След втората кофа вода си върна говора.

— Да, да — изрече и не позна гласа си. — Тоя страхливец, тоя предател, да. Той ни излъга. Убийте ме, генерал Трухильо, но пуснете жена ми и децата ми. Те са невинни.

— Няма да е толкова лесно, глупако — отвърна Рамфис. — Преди да идеш в ада, трябва да минеш през чистилището. Кучи син!

Нов електрически заряд го разтърси в оковите му — усети, че очите му изскачат от орбитите като на жаба — и изгуби съзнание. Когато се съвзе, беше на земята в някаква килия, гол, с белезници, в кална локва. Костите и мускулите го боляха, усещаше непоносимо парене в тестисите и ануса, сякаш са го драли. Но най-мъчителна беше жаждата: гърлото, езикът, небцето му приличаха на пареща шкурка. Затвори очи и започна да се моли. Успя да го постигне, но на промеждутъци, в които имаше бели петна; и за секунди отново се концентрираше в молитвата. Помоли се на Девата на милосърдието, напомни й с какво благоговение бе ходил на младини като поклонник в Харабакоа и беше изкачвал Санто Серо, за да коленичи пред светилището, издигнато в нейна чест. Най-смирено я помоли да закриля жена му, Луисито и Кармен Ели от издевателствата на Звяра. Сред този ужас изпита благодарност. Отново можеше да се моли.

Когато отвори очи, позна проснатото до него голо и премазано тяло, цялото в рани и отоци, на брат си Гуарионекс. Боже мой, до какво състояние бяха докарали бедния Гуаро! Генералът беше с отворени очи и го гледаше под мъждивата светлина на крушката в коридора, която се процеждаше през решетъчното прозорче. Дали го беше познал?

— Аз съм Турко, брат ти, аз съм Салвадор — каза му и се примъкна до него. — Чуваш ли ме? Виждаш ли ме, Гуаро?

Безкрайно дълго се мъчи да накара брат си да го чуе, но не успя. Гуаро беше жив, мърдаше, стенеше, отваряше и затваряше очи. От време на време изпадаше в странни състояния и даваше заповеди на подчинените си: „Накарай това муле да се размърда, сержант!“. А те бяха крили плана от генерал Гуарионекс Естреля Садала, защото го смятаха за голям трухилист. Каква изненада за горкия Гуаро: да бъде арестуван, изтезаван и разпитван за нещо, което изобщо не знаеше. Опита се да обясни това на Рамфис и на Джони Абес, когато отново го отведоха в стаята за изтезания и го сложиха на Трона, повтаряше им го и се кълнеше непрекъснато в моментите, когато идваше в съзнание от електрическите шокове и докато го налагаха с онези бичове, „топките на бика“, с които му съдираха кожата. Но тях, изглежда, истината не ги интересуваше. Закле им се в Бога, че нито Гуарионекс, нито другите му братя — и още по-малко баща му — са участвали в заговора, развика им се, че това, което са сторили с генерал Естреля Садала, е чудовищна несправедливост, за която щяха да отговарят на онзи свят. Не го чуваха изобщо, настървени повече да го изтезават, отколкото да го разпитват. Едва след доста време — часове, дни или седмици бяха минали от арестуването му? — осъзна, че горе-долу редовно му носеха супа от юка, парче хляб и гърне с вода, в което тъмничарите обикновено плюеха, преди да му го подадат. Но него вече нищо не го интересуваше. Можеше да се моли. Правеше го във всеки свободен миг, когато беше в съзнание, а понякога дори насън или припаднал. Но не и когато го изтезаваха. Болката и страхът го парализираха на Трона. Понякога се появяваше лекарят на SIM, преслушваше сърцето му и му слагаше инжекция, от която силите му се възвръщаха.

Един ден — или една нощ, защото в тъмницата не можеше да се разбере кое време е — го изкараха гол и с белезници от килията, поведоха го нагоре по стълбата и го вкараха в една слънчева стаичка. Бялата светлина го заслепи. Най-сетне успя да познае бледото внушително лице на Рамфис Трухильо и до него, изправен въпреки годините си — баща си, генерал Пиро Естреля. Щом Салвадор позна стареца, очите му се насълзиха.

Но вместо да се трогне от жалката гледка, в която бяха превърнали сина му, генералът изрева от възмущение:

— Не мога да те позная! Ти не си моят син! Убиец! Предател! — Размахваше ръце, задъхан от гняв. — Не знаеш ли какво дължим и аз, и ти, и всички ние на Трухильо? Да убиеш такъв човек? Разкай се, нещастнико!

Трябваше да се подпре на една маса, защото започна да залита. Сведе очи. Преструваше ли се старецът? Или по този начин се мъчеше да спечели Рамфис и да го помоли после да спаси живота му? А може би страстната привързаност на баща му към Трухильо беше по-силна от бащинското чувство? Това съмнение го терзаеше непрекъснато, освен по време на изтезанията. А те продължаваха всеки ден, на всеки два дена, сега вече и с безкрайни, с влудяващи разпити, в които му повтаряха по хиляди пъти едни и същи въпроси, искаха едни и същи подробности и се мъчеха да го накарат да издаде още заговорници. Изобщо не повярваха, че не знае нищо друго освен имената, които вече им бяха известни, и че никой от роднините му не е бил съучастник, най-малко Гуарионекс. Джони Абес Гарсия и Рамфис не присъстваха на тези сеанси, водеха ги разни подчинени, които му станаха почти близки: лейтенант Клодовео Ортис, адвокат Еладио Рамирес Суеро, полковник Рафаел Трухильо Рейносо, лейтенантът от полицията Перес Меркадо. Някои от тях, изглежда, се забавляваха, като допираха електрическите пръчки до тялото му или го удряха по главата и по гърба с гумени палки и го горяха с цигари; други сякаш го правеха насила или с досада. В началото на всеки сеанс някой от полуголите наемници, отговарящи за електрическите шокове, ръсеше винаги Nice наоколо, за да смекчи вонята от изпражнения и изгоряло месо.

Един ден — кой ли ден е било? — доведоха в килията му Фифи Пасториса, Уаскар Техеда, Модесто Диас, Педро Ливио Седеньо и Тунти Касерес — малкия племенник на Антонио де ла Маса, който според първоначалния план трябваше да кара колата, която впоследствие караше Антонио Имберт. Бяха голи, с белезници като него. От самото начало били тук, в „Ел Нуеве“, в други килии, подложени на същите мъчения с електричество, бой с бичове, горене и игли в ушите и под ноктите. Подлагани и на безкрайни разпити.

От тях разбра, че Имберт и Луис Амиама са изчезнали и че търсейки ги отчаяно, сега Рамфис предлагал половин милион песос на всеки, който може да помогне за залавянето им. Разбра и че Антонио де ла Маса, генерал Хуан Томас Диас и Амадито са загинали в престрелка. За разлика от изолацията, в която бяха държали него, те можели да разговарят със затворниците и да се осведомяват какво става навън. Уаскар Техеда разбрал от един от палачите, с когото се сближил, за разговора на Рамфис Трухильо с бащата на Антонио де ла Маса. Синът на Генералисимуса отишъл да осведоми дон Висенте де ла Маса в килията, че синът му е мъртъв. Старият каудильо от Мока запитал, без гласът му да трепне: „С оръжие в ръка ли умря?“. Рамфис кимнал. Дон Висенте де ла Маса се прекръстил: „Благодаря ти, Господи!“.

Остана доволен, като видя, че Педро Ливио Седеньо се е съвзел от раните си. Негрото не му се сърдеше изобщо, че онази нощ беше стрелял по него в суматохата. „Не мога само да ви простя, че не ме довършихте — шегуваше се той. — Защо ми спасихте живота? За да стигна дотук ли? Мухльовци!“ Всички бяха възмутени от Пупо Роман, но никой не се зарадва, когато Модесто Диас каза, че от килията си на горния етаж в същата сграда видял как четирима наемници мъкнели Пупо гол, с белезници и със зашити клепачи към камерата за изтезания. У Модесто Диас не бе останала и следа от елегантния и интелигентен политик, какъвто го знаеха преди; освен че бе отслабнал много, целият беше в рани и изглеждаше съвсем смазан. „Сигурно и аз изглеждам така“, помисли си Салвадор. Откакто го арестуваха, не се беше виждал в огледало.

Неведнъж бе молил тези, които го разпитваха, да му позволят да се изповяда. Най-сетне тъмничарят, който им носеше храната, ги попита кой иска свещеник. Всички вдигнаха ръка. Накараха ги да си обуят панталони и ги поведоха нагоре по стръмната стълба към помещението, където бащата на Турко го бе наругал. Щом видя слънцето и усети по кожата си топлия му допир, той се ободри. И още повече, след като се изповяда и получи причастие — нещо, което смяташе, че повече нямаше да му се случи. Когато военният капелан — отец Родригес Канела, ги прикани да се помолят заедно за душата на Трухильо, само Салвадор коленичи и се помоли с него. Другарите му останаха прави, сконфузени.

От отец Родригес Канела разбра датата — 30 август 1961 година. Бяха минали само три месеца! А му се струваше, че този кошмар траеше цяла вечност. Потиснати, изнемощели и обезсърчени, те говореха малко помежду си и разговорите се въртяха все около видяното, чутото и преживяното в „Ел Нуеве“. От всички разкази на другарите си по килия в паметта на Салвадор се запечата, оставяйки незаличима следа, историята, която им разказа Модесто Диас, ридаейки. През първите седмици бил в една килия с Мигел Анхел Баес Диас. Турко си спомни как се изненада, когато на 30 май този човек се появи при тях на шосето за Сан Кристобал с фолксвагена си, за да ги увери, че Трухильо, с когото се беше разходил по Авенида, щял да дойде, и така той разбра, че и този важен господин от най-вярното трухилистко ядро участваше в заговора. Абес Гарсия и Рамфис се настървили много срещу него, защото бил толкова близо до Трухильо, и присъствайки на всички сеанси с електрически ток, с бичове и горене, на които бил подложен, заповядвали на лекарите от SIM да го връщат в съзнание, за да продължат да го изтезават. След две-три седмици — вместо всекидневната вмирисана царевична каша — им занесли в килията тенджера с парчета месо. Мигел Анхел Баес и Модесто го излапали с ръце, давейки се, докато се заситили. След малко тъмничарят дошъл пак. Изпъчил се пред Баес Диас: генерал Рамфис Трухильо искал да знае дали не го било гнус да яде месото на собствения си син. Седнал на земята, Мигел Анхел го нахокал: „Кажи на мръсния кучи син от мое име да си глътне отровния език и да пукне“. Тъмничарят се разсмял. Излязъл и се върнал, показвайки им от вратата главата на младеж, която държал за косите. Мигел Анхел Баес Диас издъхнал след няколко часа в ръцете на Модесто от сърдечен удар.

Образът на Мигел Анхел, който разпознава главата на Мигелито, големия си син, обсеби изцяло Салвадор; имаше кошмари, в които виждаше Луисито и Кармен Ели обезглавени. Воплите, които надаваше насън, дразнеха другарите му.

За разлика от приятелите си, много от които бяха правили опити да сложат край на живота си, Салвадор беше решен да издържи докрай. Бе намерил утеха в Бога, продължаваше да се моли ден и нощ, а Църквата забраняваше самоубийствата. Не беше лесно и да се самоубиеш. Уаскар Техеда се опита да го направи с вратовръзката, която открадна от един от тъмничарите (носеше я, сгъната в задния си джоб). Опита да се обеси, но не успя и заради това, че бе опитал, го подложиха на още по-тежки изтезания. Педро Ливио Седеньо се помъчил да ги накара да го убият, предизвиквайки Рамфис в стаята за изтезания: „кучи син“, „копеле“, „курвенски син“, „майка ти, Еспаньолита, се мъкнела по бордеите, преди да стане любовница на Трухильо“, и дори почнал да го плюе. Но Рамфис не го покосил с автомата, както се надявал: „Още не, не се и надявай. Това — накрая. Имаш още да плащаш“.

Вторият път, когато Салвадор Естреля Садала разбра коя дата е, беше на 9 октомври 1961 година. В този ден го накараха да обуе панталони и да изкачи още веднъж стълбата, водеща към онази стая, където слънчевите лъчи заслепяваха до болка очите и галеха кожата. Блед и безупречен в генералската си униформа с четири звезди, там беше Рамфис, с последния брой на Ел Карибе в ръка: 9 октомври 1961-а. Салвадор прочете голямото титулно заглавие: „Писмо от генерал Педро А. Естреля до генерал Рафаел Леонидас Трухильо-син“.

— Прочети това писмо, което ми прати баща ти — подаде му Рамфис вестника. — Пише за теб.

С отекли от белезниците ръце Салвадор взе вестника. Макар да му се зави свят и да изпита смътна смесица от отвращение и мъка, прочете всичко до последния ред. Генерал Пиро Естреля наричаше Козела „най-великия от всички доминиканци“, хвалеше се, че бил негов приятел, телохранител и негово протеже, и говореше за Салвадор с грозни епитети: за „вероломството на един безпътен син“, за „предателството на сина ми, който предаде своя покровител“ и своите близки. Но още по-грозно от обидите звучеше последният пасаж: с високопарно раболепие баща му благодареше на Рамфис, че му дал пари и му помогнал да преживява, след като имотите на семейството били конфискувани заради участието на сина му в убийството.

Върна се в килията, зашеметен от огорчение и срам. Не можа да се съвземе, макар да се мъчеше да скрие от другарите си колко е отчаян. „Не Рамфис, а баща ми ме довърши“, мислеше си. И завиждаше на Антонио де ла Маса. Какъв късмет да си син на човек като дон Висенте!

Когато няколко дни след този жесток 9 октомври той и петимата му другари по килия бяха преместени в „Ла Виктория“ — окъпаха ги с маркучи и им върнаха дрехите, които носеха при задържането си, — Турко приличаше на жив труп. Дори разрешението за посещения — в четвъртък, за половин час — и възможността да прегърне и целуне жена си, Луисито и Кармен Ели не стопиха леда, който сковаваше сърцето му, откакто прочете публикуваното писмо на генерал Пиро Естреля до Рамфис Трухильо.

В „Ла Виктория“ престанаха да ги изтезават и разпитват. Спяха все така на земята, но вече не голи, а с дрехите, пратени им от близките. Махнаха им белезниците. Можеха да получават от семействата си храна, газирани напитки и малко пари, с които подкупваха тъмничарите да им продават вестници, да им носят новини за други затворници или да пращат съобщения навън. Речта на президента Балагер в Обединените нации, в която се осъждаше диктатурата на Трухильо и се даваха обещания за развитието на един демократичен процес „в рамките на закона“, вдъхна надежда у затворниците. Изглеждаше невероятно, но се зараждаше и политическа опозиция — с откритите действия на Гражданския съюз и „14 юни“. Но приятелите му бяха най-въодушевени, когато разбраха, че в Съединените щати, Венесуела и на други места се създаваха комитети, които настояваха те да бъдат съдени от граждански съд, с международни наблюдатели. Салвадор правеше усилия да споделя оптимизма на останалите. Отправяше молитви към Бога да му върне надеждите. Защото не му беше останала нито една, като виждаше колко непримирим е Рамфис. Нима щеше да ги пусне на свобода? Никога. Щеше да си отмъщава докрай.

Вълна от радост заля „Ла Виктория“, когато се разбра, че Петан и Черния Трухильо напуснали страната. Сега щеше да се махне и Рамфис. И на Балагер не му оставаше друга възможност, освен да обяви амнистия. Но с невероятно логичната си мисъл и със способността си да анализира най-хладнокръвно нещата Модесто Диас ги убеди, че точно сега е моментът семействата и адвокатите им да се мобилизират в тяхна защита. Рамфис нямаше да си тръгне, преди да ликвидира убийците на баща си. Докато го слушаше, Салвадор виждаше в каква развалина се беше превърнал Модесто: продължаваше да слабее и лицето му беше като на старец, цялото в бръчки. А той колко ли килограма беше отслабнал? Панталоните и ризите, които му носеше жена му, му бяха широки и всяка седмица трябваше да прави нови дупки на колана си.

Винаги беше тъжен, макар да не говореше с никого за писмото на баща си, което бе като нож, забит в гърба му. Въпреки че плановете им не се осъществиха, както очакваха, и имаше толкова смърт и страдание, акцията им допринесе за промяната на нещата. До килиите на „Виктория“ достигаха новини за митинги, за младежи, които рушаха статуите на Трухильо и къртеха плочите с името му и с имената на членовете на семейството му, за завръщането на някои емигранти. Не беше ли това началото на края на Ерата на Трухильо? Всичко това не би станало, ако не бяха убили Звяра.

Завръщането на братята на Трухильо подейства като леден душ на затворниците в „Ла Виктория“. Без да крие радостта си, майор Америко Данте Минервино, директор на затвора, уведоми на 17 ноември Салвадор, Модесто Диас, Уаскар Техеда, Педро Ливио, Фифи Пасториса и младия Тунти Касерес, че привечер ще бъдат преместени в килиите на Съдебната палата, защото утре на Авенида щяла да се прави нова възстановка на престъплението. Като събраха всичките си пари, те пратиха по един от тъмничарите спешни съобщения до семействата си, обяснявайки им, че се готви нещо подозрително; нямаше съмнение, че възстановката е някакъв фарс и Рамфис е решил да ги избие.

Привечер им сложиха белезниците и качиха и шестимата, с охрана от трима въоръжени войници, в една от онези черни камионетки с тъмни прозорци, които столичани наричаха Кучкарника. Със затворени очи, Салвадор се помоли на Бога да се погрижи за жена му и за децата му. Противно на това, от което се бояха, не ги отведоха при крайбрежните скали, любимо място за тайните екзекуции на режима. Откараха ги в центъра, в килиите, намиращи се в Съдебната палата на Панаира. Прекараха по-голямата част от нощта на крак, защото помещението беше толкова тясно, че не можеха да седнат всички едновременно. Правеха го на смени, двама по двама. Педро Ливио и Фифи Пасториса бяха обнадеждени: щом ги бяха довели тук, значи онова с възстановката беше вярно. Оптимизмът им се предаде и на Тунти Касерес и Уаскар Техеда. Ами да, защо не, щяха да ги предадат на съдебната власт, за да бъдат съдени от цивилни съдии. Салвадор и Модесто Диас мълчаха, криейки скептицизма си.

Турко прошепна съвсем тихо в ухото на приятеля си: „Това е краят, нали, Модесто?“. Адвокатът кимна, без да продума, и стисна ръката му.

Преди изгрев-слънце ги изведоха от тъмницата и пак ги качиха в Кучкарника. Военните се бяха разгърнали внушително около Съдебната палата и сред все още плахата светлина Салвадор забеляза, че всички войници носеха отличителните знаци на военновъздушните сили. Бяха от базата „Сан Исидро“, на подчинение на Рамфис и Вирхилио Гарсия Трухильо. Не каза нищо, за да не тревожи другарите си. В тесния фургон се помъчи да поговори с Господ, както през по-голямата част от нощта, да го помоли да му помогне да умре достойно, да не се посрами, проявявайки страх, но този път не успя да се съсредоточи. Това го огорчи.

След кратък преход камионетката спря. Бяха на шосето за Сан Кристобал. Без съмнение — на мястото на атентата. Слънцето позлатяваше небето, кокосовите палми край автострадата и морето, което шумеше, разбивайки се в скалистия бряг. Наоколо имаше много войници. Разположени в кордон край шосето, бяха спрели движението в двете посоки.

— Защо е тоя фарс, синчето излезе същият палячо като бащата — чу да казва Модесто Диас.

— Защо да е фарс? — възрази му Фифи Пасториса. — Не бъди такъв песимист. Това е възстановка. Дошли са съдии. Не виждате ли?

— Любимите номера на татенцето — настоя Модесто, клатейки възмутено глава.

Фарс или не, това трая дълго, докато слънцето не се издигна високо в небето и не напече главите им. Един по един ги караха да отиват до една полева масичка, поставена на открито, където двама цивилни им задаваха същите въпроси, които им бяха задавали в „Ел Нуеве“ и „Ла Виктория“. Машинописци записваха отговорите им. Наоколо имаше само нисши офицери. И никой от шефовете — Рамфис, Абес Гарсия, Печито Леон Естевес, Пируло Санчес Рубироса — не се появи, докато траеше тягостната церемония. Не им дадоха храна, само няколко чаши газирана вода по обяд. Едва следобед видяха да се задава дебелият директор на „Виктория“ — майор Америко Данте Минервино. Хапеше нервно мустачките си и лицето му беше по-мрачно от обикновено. Идваше заедно с някакъв як негър със сплескан боксьорски нос, автомат на рамо и пистолет, пъхнат в колана. Качиха ги в Кучкарника.

— Къде ни водите? — попита Педро Ливио директора.

— Обратно в „Ла Виктория“ — каза той. — Дойдох лично да ви взема, да не се изгубите по пътя.

— Каква чест — отвърна Педро Ливио.

Майорът седна зад волана, а негърът с лице на боксьор — до него. Тримата войници, които ги охраняваха отзад в Кучкарника, бяха толкова млади, че приличаха на съвсем пресни новобранци. Изглеждаха напрегнати, притеснени от това, че охраняват толкова важни затворници. Освен че бяха с белезници, вързаха и глезените им с леко разхлабени въжета, за да могат да крачат ситно.

— Какво означават тия проклети въжета? — протестира Тунти Касерес.

Едно от войничетата му посочи майора и вдигна пръст до устата си: „Млъквай“.

По време на дългото пътуване Салвадор разбра, че не се връщаха в „Ла Виктория“, и по лицата на другарите си долови, че и те са разбрали. Стояха безмълвни, едни със затворени очи, други с широко отворени, трескави зеници, сякаш се мъчеха да пронижат металните стени на фургона и да видят къде се намираха. Не се опита да се моли. Тревогата му беше така силна, че би било излишно. Господ щеше да го разбере.

Когато камионетката спря, чуха как морето се разбива в подножието на високи скали. Стражите отвориха вратата на фургона. Бяха на съвсем пусто място с червеникава почва, с малко дървета, на нещо като врязан в морето нос. Слънцето още грееше, но вече клонеше към заник. Салвадор си каза, че ако умре, ще си отдъхне. А в момента чувстваше безкрайна умора.

Данте Минервино и черният здравеняк с лице на боксьор накараха тримата юноши от охраната да слязат от фургона, но когато и шестимата затворници понечиха да ги последват, ги спряха: „Не мърдайте оттам“. Веднага след това започнаха да стрелят. Не по тях, а по войничетата. Трите момчета паднаха, пронизани от куршумите, без да имат време да се изненадат, да разберат, да извикат.

— Какво правите, какво правите, престъпници! — изрева Салвадор. — Защо по горките войничета, убийци!

— Не ги убиваме ние, а вие — отвърна много сериозно майор Данте Минервино, докато зареждаше автомата си; негърът със смачканата физиономия го подкрепи, смеейки се. — А сега слизайте.

Зашеметени, обезумели от шока, шестимата започнаха да слизат и спъвайки се в труповете на трите войничета — заради вързаните си крака се движеха на ситни смешни подскоци, — бяха поведени към друга подобна камионетка, паркирана на няколко метра. Пазеше я само един цивилен. След като ги затвориха във фургона, тримата се наблъскаха на предната седалка. Данте Минервино отново пое кормилото.

Сега вече Салвадор успя да се помоли. Чу как един от другарите му ридаеше, но този плач не го разсейваше. Молеше се без никакво усилие, както в доброто старо време, за себе си, за семейството, за трите току-що убити войничета, за петимата си другари във фургона, единият от които, изпаднал в нервен пристъп, сипеше ругатни и си удряше главата в металната преграда, деляща ги от шофьора.

Не разбра колко трая този преход, защото нито за миг не спря да се моли. Беше изпълнен с покой и с безкрайна нежност, мислейки за жена си и за децата си. Когато колата спря и им отвориха вратата, видя морето в късния следобед и слънцето, потъващо в мастиленосиньото небе.

Накараха ги да слязат, блъскайки ги. Бяха в двора-градина на много голяма къща, край един басейн. Няколко сребристи палми издигаха високо стебла, а на двайсетина метра, на една тераса, се виждаха силуетите на мъже с чаша в ръка. Той различи Рамфис, Печито Леон Естевес и брат му Алфонсо, Пируло Санчес Рубироса и двама-трима непознати. Алфонсо Леон Естевес се затича към тях, без да изпуска чашата с уиски. Помогна на Америко Данте Минервино и на черния боксьор да ги изтласкат до палмите.

— Един по един, Печито! — нареди Рамфис. „Пиян е“, помисли си Салвадор. Синът на Козела трябваше да се напие за последния си празник.

Първо разстреляха Педро Ливио, който падна веднага под силния залп от револверни изстрели и картечни откоси, който го покоси. После повлякоха към кокосовите палми Тунти Касерес, който наруга Рамфис, преди да падне: „Изрод, страхливец, педал!“. А след това — Модесто Диас, който извика: „Да живее републиката!“ — и се загърчи на земята, преди да издъхне.

После дойде и неговият ред. Нямаше нужда да го блъскат, нито да го влачат. Със ситни крачки, доколкото му позволяваха вързаните глезени, сам се отправи към палмите, където лежаха мъртвите му приятели, като благодари на Бога, че му бе позволил да бъде с Него в последните си мигове, и с лека тъга си каза, че никога нямаше да види Баскинта, онова малко ливанско селце, откъдето, за да опази вярата си, бе тръгнало да търси щастието си по тези Божии земи семейство Садала.