Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (14)

14.

Благодетеля влезе в кабинета на доктор Хоакин Балагер в пет следобед, както правеше винаги от понеделник до петък, откак преди девет месеца, на 3 август 1960 година, в опитите си да избегне санкциите на ОАД, накара брат си Ектор Трухильо (Черния) да се оттегли и повери президентството на републиката на вежливия и усърден поет и юрист, който сега ставаше и се отправяше към него, за да го поздрави.

— Добър ден, Ваше Превъзходителство.

След обяда в чест на съпрузите Гитълман Генералисимусът си отдъхна половин час, преоблече се — носеше много лек костюм от бял лен — и преди пет минути приключи някои текущи въпроси с четиримата си секретари. Идваше с кисело лице и пристъпи направо към въпроса, без да крие раздразнението си:

— Вие ли дадохте разрешение на дъщерята на Агустин Кабрал да замине за чужбина преди няколко седмици?

Късогледите очички на дребния доктор Балагер запримигаха зад дебелите стъкла на очилцата му.

— Всъщност, Ваше Превъзходителство, Урания Кабрал, да. Сестрите доминиканки са й отпуснали стипендия в техния университет в Мичиган. Момичето трябваше да замине колкото може по-бързо за някакви изпити. Така ми каза директорката, а и архиепископ Рикардо Питини се заинтересува от въпроса. Помислих, че с този малък жест можем да хвърлим мост по йерархията. Изложих ви всичко в един меморандум, Ваше Превъзходителство.

Дребното човече говореше с обичайната си блага вежливост, с лека усмивка на кръглото лице и с перфектната дикция на артист от радиосериал или на професор по фонетика. Трухильо го пронизваше с поглед, мъчейки се да долови в изражението му, в движението на устата, в шарещите му очички и най-лекия знак за някакво притворство. Въпреки безкрайната си подозрителност, не откри нищо; разбира се, президентът марионетка беше твърде обигран политик, за да се издаде с поведението си.

— Кога ми пратихте този меморандум?

— Преди няколко седмици, Ваше Превъзходителство. След молбата, отправена ми от архиепископ Питани. В него се казва, че тъй като момичето трябва да пътува спешно, ще дам разрешението, освен ако вие не възразявате. И понеже не получих отговор от вас, задействах нещата. Тя вече имаше виза от Съединените щати.

Благодетеля седна пред бюрото на Балагер и му направи знак и той да го направи. В този кабинет на втория етаж на Националния дворец се чувстваше добре: беше просторен, проветрен, скромен, с рафтове, пълни с книги, с блестящи стени и под и винаги чисто бюро. Не би казал, че президентът марионетка е елегантен мъж (и как можеше да бъде с тази възпълничка фигурка, моделирана не просто като за нисък мъж, а почти като за джудже?), но той се обличаше така безупречно, както говореше, спазваше протокола и работеше неуморно — за него нямаше нито празници, нито почивки. Усети, че го е уплашил; Балагер разбираше, че давайки това разрешение на дъщерята на Умника, може да е допуснал сериозна грешка.

— Видях този меморандум едва преди половин час — каза той с укор. — Може и да се е изгубил. Но това би ме изненадало. Документите ми винаги са били в ред. Никой от секретарите не го е виждал до този момент. Така че някой приятел на Умника, страхувайки се, че ще откажа да дам разрешението, го е забутал.

Доктор Балагер застина поразен. Беше се изпънал напред, с онази почти зяпнала устичка, с която редеше нежни съзвучия и изящни трели, когато рецитираше, или високопарните си, дори пламенни политически речи.

— Ще направя пълно разследване, за да разбера кой е занесъл меморандума в кабинета ви и на кого го е предал. Наистина избързах. Трябваше да говоря лично с вас. Моля ви да ми простите този пропуск. — С дълбоко съжаление разтвори и после сбра пълничките си ръчички с изрязани нокти. — Всъщност си помислих, че въпросът не е толкова важен. В Министерския съвет вие отбелязахте, че това, което става с Умника, не засяга семейството му.

Накара го да млъкне с едно движение на главата.

— Важното е, че някой е скрил от мен този меморандум за една-две седмици — отряза го строго. — В секретарската служба има предател или некадърник. Надявам се да е предател, некадърниците са по-вредни.

Въздъхна някак уморено и се сети за доктор Енрике Литгоу Сеара. Наистина ли искаше да го убие или се увлече? През два от прозорците в кабинета виждаше морето, огромни бели торбести облаци закриваха слънцето и в мъжделивия следобед морската повърхност просветваше пенеста, клокочеща. Големи вълни се разбиваха в начупената крайбрежна линия. Макар да беше роден в Сан Кристобал, далеч от морето, той обичаше много тази гледка с пенести вълни и водната повърхност, губеща се до хоризонта.

— Монахините са й отпуснали стипендия, защото знаят, че Кабрал е в немилост — промърмори, смръщен. — И смятат, че сега той ще работи за врага.

— Уверявам ви, че не е така, Ваше Превъзходителство. — Генералисимусът видя, че доктор Балагер се мъчи да подбира думите си. — Майка Мария — sister Мери, и директорката на „Санто Доминго“ нямат добро мнение за Агустин. Изглежда, не се е държал добре с момичето и то е страдало вкъщи. Искаха да помогнат на нея, не на него. Увериха ме, че е изключително надарена ученичка. Избързах, като подписах разрешението, съжалявам. Направих го преди всичко, за да се опитам да позагладя отношенията ни с Църквата. Този конфликт ми се струва опасен, Ваше Превъзходителство, вече знаете мнението ми.

Отново го накара да млъкне с почти незабележимо движение. Дали Умника го е предал вече? Да се почувстваш изоставен, отритнат, без никакви ангажименти, без финансови средства, затънал в несигурност — дали това го е тласнало в редиците на врага? Дано да не е, той беше от старите му сътрудници, беше вършил добра работа в миналото и сигурно можеше да я върши и в бъдеще.

— Виждали ли сте Умника?

— Не, Ваше Превъзходителство. Спазих инструкциите ви да не го приемам и да не отговарям на обажданията му. Написа ми няколкото писма, за които знаете. От Анибал, зет му, онзи от Тютюневата компания, знам, че е много засегнат. „На ръба на самоубийството“, каза ми той.

Лекомислено ли беше в тези трудни за режима моменти да подлага на такова изпитание един способен служител като Кабрал? Може би.

— Да не си губим времето с Агустин Кабрал — каза той. — Църквата и Съединените щати. Да започнем оттам. Какво ще стане с епископ Райли? Докога ще стои при монахините в „Санто Доминго“ и ще се прави на мъченик?

— Говорих обстойно с архиепископа и с нунция по този въпрос. Наблегнах на това, че монсеньор Райли трябва да напусне „Санто Доминго“, че присъствието му там е недопустимо. Мисля, че ги убедих. Искат да гарантираме сигурността на епископа, да спрем кампанията в Ла Насион, Ел Карибе и по „Доминикански глас“. И да му позволим да се върне в епархията си в Сан Хуан де ла Магуана.

— А не искат ли да му отстъпите и президентството на републиката? — запита Благодетеля. Само при споменаването на името на Райли или на Панал кръвта му кипваше. Ами ако въпреки всичко шефът на SIM беше прав? Ако веднъж завинаги спука този гноен цирей? — Абес Гарсия ме съветва да кача Райли и Панал на един самолет и да ги върна там, откъдето са дошли. Да ги експулсирам като нежелани. Както прави Фидел Кастро с испанските свещеници и монахини в Куба.

Президентът не продума нито дума, не направи никакъв жест. Чакаше неподвижен.

— Или да позволя народът да накаже тия двама предатели — продължи той след паузата. — Хората напират да го направят. Видях го при обиколките си през последните дни. В Сан Хуан де ла Магуана и в Ла Вега едва се сдържат.

Доктор Балагер се съгласи, че ако можеше, народът щеше да ги линчува. Беше озлобен към тия кардинали, незачитащи човека, който бе направил за Католическата църква повече от всички правителства на републиката от 1844 година. Но Генералисимусът бил достатъчно мъдър мъж и реалист, за да послуша безразсъдните, налудничави съвети на шефа на SIM, които, ако бъдеха приложени, биха довели до злополучни за нацията последствия. Говореше, без да бърза, в ритъм, който заедно с ясния изказ заприличваше на гукане.

— Вие сте човекът, който мрази най-много от всички в режима Абес Гарсия — прекъсна го той. — Защо?

Отговорът на доктор Балагер беше на върха на езика му.

— Полковникът е специалист по въпросите на сигурността и служи добре на държавата — отвърна той. — Но политическите му преценки са общо взето необмислени. С цялото уважение и възхищение, което изпитвам към Ваше Превъзходителство, ще си позволя да ви посъветвам да отхвърлите тези идеи. Експулсирането и — още по-лошо — убийството на Райли и Панал ще доведат до нова военна инвазия. А и до края на Ерата на Трухильо.

Тъй като тонът му беше така благ и искрен и музиката на думите му така приятна, човек не оставаше с впечатлението, че нещата, които доктор Балагер казваше, са израз на онази твърда увереност и строгост, която това дребно човече си позволяваше да проявява от време на време пред Шефа, както сега. Не прекаляваше ли? Не изпадаше ли и той като Умника в идиотското положение да си мисли, че е неуязвим, нямаше ли също нужда от един студен душ? Странна личност е този Хоакин Балагер. Беше до него, откакто през 1930-а прати двама патрули да го вземат от малкото хотелче в Санто Доминго, в което беше отседнал, и да го отведат в неговия дом за един месец, за да му помогне в предизборната кампания, в която временно бе взел за съюзник Естреля Уреня, лидер от Сибао, на когото младият Балагер беше страстен привърженик. Поканата и половинчасовият разговор бяха достатъчни, за да превърнат двайсет и четири годишния поет, преподавател и адвокат, роден в затънтеното селце Навирете, в безрезервен трухилист и в компетентен и дискретен служител на всички дипломатически, административни и политически постове, които му повери. И въпреки че от трийсет години бяха заедно, този невзрачен човек — когото по едно време Трухильо кръсти Сянката — остана някак непроницаем за него, макар да се хвалеше, че надушва хората като хрътка. Едно от малкото неща, за които му се струваше, че е сигурен за него, беше, че той не храни никакви амбиции. За разлика от другите му приближени, чиито апетити му бяха ясни, сякаш ги четеше като в отворена книга по поведението, намеренията и ласкателствата им, Хоакин Балагер винаги бе създавал у него впечатлението, че се стреми само към това, което е угодно на Шефа да му даде. На дипломатическите постове в Испания, Франция, Колумбия, Хондурас, Мексико или в министерствата на образованието, на външните работи и в Президентството той изглеждаше предоволен, дори притеснен от мисиите, които надхвърляха мечтите и възможностите му, и точно затова се мъчеше най-самоотвержено да се справя добре. Но благодарение на това си покорство — помисли си изведнъж Благодетеля — малкият поет и юрист е бил винаги на върха, без да изпада никога в немилост като останалите — точно заради тази си невзрачност. Затова стана и президент марионетка. Когато в листата, водена от брат му Черния Трухильо през 1957 година, трябваше да се посочи вицепрезидент, Доминиканската партия избра, следвайки заповедите му, посланика в Испания Рафаел Бонели. Но внезапно Генералисимусът реши да замени този аристократ с дребния Балагер, изтъквайки непоклатимия аргумент: „Той не е амбициозен“. И сега, благодарение на това, че не беше амбициозен, този интелектуалец с изискани маниери и изтънчена реч беше президент на нацията и си позволяваше да говори каквото му хрумне против шефа на тайните служби. Трябваше да му натрие носа някой ден.

Балагер стоеше спокоен и безмълвен, не смееше да наруши вглъбението му и чакаше той да го удостои с вниманието си. Най-сетне му заговори, но избегна темата за Църквата:

— Винаги съм ви говорил в учтива форма, нали? Вие сте единственият от сътрудниците ми, към които никога не съм се обръщал на „ти“. Това не ви ли прави впечатление?

Кръглото му личице пламна.

— Наистина, Ваше Превъзходителство — промълви засрамено. — Винаги съм се питал дали не ми говорите на „ти“, защото ми нямате такова доверие, каквото имате на колегите ми.

— Едва сега си давам сметка — добави Трухильо, изненадан. — А също и че вие никога не ми казвате Шефе, както останалите. Въпреки всички години, прекарани заедно, за мен си оставате доста загадъчен. Не успях да открия изобщо какви човешки слабости имате, доктор Балагер.

— Пълен съм с такива, Ваше Превъзходителство — усмихна се президентът. — Но вместо да се хваля, изглежда, се упреквам за тях.

Генералисимусът не се шегуваше. Кръстоса крака, после отново свали единия, без да откъсва острия си поглед от Балагер. Прокара ръка по мустачките и по сухите си устни. Взираше се упорито в него.

— Има нещо нечовешко във вас — каза по-скоро на себе си, сякаш обектът на коментара му не стоеше пред него. — Не изпитвате естествените човешки желания. Доколкото знам, не харесвате нито жените, нито момчетата. Водите по-целомъдрен живот и от съседа си на авенида „Максимо Гомес“, папския пратеник. Абес Гарсия не е открил нито една любовница, годеница, никаква забежка. Изглежда, сексът не ви интересува. Парите — също. Спестяванията ви са незначителни и освен къщичката, в която живеете, не притежавате друга собственост, акции или вложения, поне тук. Не се забърквате в интригите и ожесточените борби, в които проливат кръв сътрудниците ми, макар всички да интригантстват против вас. Аз трябваше да ви карам да приемете постовете в министерствата, в посолствата, на вицепрезидент и дори на президент, които заемате. Ако ви махна оттук и ви пратя в някое затънтено място в Монтекристи или в Асуа, и там ще отидете, все така доволен. Не пиете, не пушите, не ядете, не се увличате по жени, пари и власт. Такъв ли сте? Или това поведение е стратегия с някаква тайна цел?

Гладко избръснатото лице на доктор Балагер отново се помрачи. Той отвърна решително с тънкото си гласче:

— Откакто се запознах с Ваше Превъзходителство онази сутрин през април 1930-а, единствената ми страст е да ви служа. От този момент разбрах, че служейки на Трухильо, служа на страната си. Това обогати живота ми много повече, отколкото биха могли да го направят някоя жена, парите или властта. Никога няма да намеря думите, с които да благодаря на Ваше Превъзходителство, че ми позволи да работя рамо до рамо с него.

Да, обичайните ласкателства, които, освен че е чел, всеки трухилист можеше да каже. За момент си помисли, че това дребно и безобидно човече ще му разкрие сърцето си като на изповед и ще сподели с него пороците, страховете, омразите и мечтите си. А може би нямаше никакви тайни и животът му беше такъв, какъвто го знаеха всички: на скромен и трудолюбив функционер, упорит и ограничен, който извайваше в красиви речи, прокламации, писма, решения, приветствия и дипломатически споразумения идеите на Генералисимуса, и поет, който пишеше акростихове и оди за красотата на доминиканската жена и доминиканския пейзаж, които звучаха по поетичните празници, годишнините, конкурсите за „Мис Доминиканска република“ и патриотичните тържества. Малък човечец, лишен от собствен блясък като луната, окъпан от блясъка на светилото Трухильо.

— Да, знам, винаги сте били добър другар — потвърждава Благодетеля. — От онази сутрин на 1930-а, да. Казах да ви повикат по препоръка на Биенвенида, тогавашната ми съпруга. Ваша роднина, нали?

— Братовчедка, Ваше Превъзходителство. На онази закуска се реши съдбата ми. Поканихте ме да ви придружа в предизборната ви обиколка. Направихте ми честта да ме помолите да ви представя на митингите в Сан Педро де Макорис, столицата и Ла Романа. Това беше дебютът ми на политически оратор. От този момент животът ми се промени. Дотогава се бях посветил на литературата, на преподаването и на адвокатската кариера. Благодарение на вас политиката взе връх.

Един от секретарите почука на вратата и поиска разрешение да влезе. Балагер го погледна въпросително и Генералисимусът разреши. Секретарят — хубав костюм, мустачки, пригладена с брилянтин коса — носеше меморандум, подписан от петстотин седемдесет и шестима видни граждани на Сан Хуан де ла Магуана, с искането „да се попречи на монсеньор Райли, епископа предател, да се завърне в тази прелатура“. Комисия, оглавена от кмета и местния шеф на Доминиканската партия, искала да го предаде на президента. Ще я приеме ли? Погледна го пак въпросително и Благодетеля кимна.

— Нека бъдат така добри да почакат — нареди Балагер. — Ще приема тези господа, щом приключи срещата ми с Негово превъзходителство.

Дали Балагер беше такъв католик, за какъвто минаваше? Носеха се безброй вицове за ергенския му живот и за дълбокото смирение, с което присъства на служби, молебени и процесии; беше го виждал как приема причастие със сбрани длани и сведени очи. Когато си построи къщата на „Максимо Гомес“, в която живееше със сестрите си, непосредствено до зданието на нунциатурата, Трухильо накара Живия боклук да напише писмо до „Обществен форум“, вземайки на подбив това съседство, и да зададе въпроса какви ли връзки ще завърже малкото докторче с пратеника на Негово светейшество. Заради репутацията му на много набожен и отличните му връзки със свещениците му възложи задачата да начертае политиката на режима към Католическата църква. Направи го много добре; Църквата им беше верен съюзник до неделята на 25 януари 1960 година, когато в енориите бе прочетено Пасторското писмо на ония глупаци. Конкордатът между Доминиканската република и Ватикана, който Балагер уреди, а Трухильо подписа в Рим през 1954-а, се оказа чудесна подкрепа за неговия режим и за престижа му в католическия свят. Поетът юрист сигурно страдаше от това противопоставяне между правителството и свещениците, което траеше вече година и половина. Беше ли такъв голям католик? Винаги бе защитавал идеята, че режимът трябва да се отнася добре с епископите, свещениците и Ватикана, изтъквайки прагматични и политически, а не религиозни доводи: одобрението на Католическата църква легитимираше действията на режима пред доминиканския народ. На Трухильо не биваше да се случи онова, което стана с Перон, чието правителство започна да се проваля, когато Църквата се обърна против него. Беше ли прав? Нима враждебността на тези евнуси в расо щеше да доведе до края на Трухильо? По-скоро Панал и Райли щяха да нахранят акулите край скалите.

— Ще ви кажа нещо, което ще ви хареса, Балагер — рече внезапно. — Нямам време да чета глупостите, които пишат интелектуалците. Разни стихове и романи. Държавните въпроси поглъщат цялото ми внимание. Въпреки че Мареро Аристи работи толкова години с мен, не съм чел нищо от него. Нито Over, нито статиите му за мен, нито Доминиканска история. Не съм чел и стотиците книги, които са посветили на мен поетите, драматурзите и белетристите. Дори глупостите на жена ми не съм чел. Нямам време нито да чета, нито да гледам филми, да слушам музика, да ходя на балет или по галерии. Освен това никога не съм вярвал на артистите. Те са безгръбначни, нямат чувство за чест, склонни са към предателство и са много сервилни. Не съм чел и вашите стихове и статии. Едва прелистих и книгата ви за Дуарте Христос на свободата, която ми пратихте с толкова мило посвещение. Но има едно изключение. Една ваша реч отпреди седем години. Произнесохте я в Театъра на изящните изкуства, когато ви приеха в Испанската кралска академия. Помните ли я?

Дребното човече се беше изчервило още повече. Беше грейнало от възторг и неописуема радост.

— „Бог и Трухильо — една реалистична интерпретация“ — промълви, свеждайки клепачи.

— Прочетох я много пъти — изрече Благодетеля със сладникав фалцет. — Знам наизуст цели пасажи, като стихотворения.

Защо направи това признание на президента марионетка? Беше една от слабостите, на които никога не се поддаваше. Балагер щеше да се поласкае, да се почувства много важен. При това състояние на нещата той не можеше да се раздели с още един сътрудник в такъв кратък срок. Поуспокои се, като се сети, че може би най-доброто качество на това дребно човече беше не само че разбираше какво трябва да знае, но най-вече — какво не трябва да знае. То не би се похвалило, за да не си навлече унищожителните вражди на другите му приближени. Тази реч на Балагер го разтърси, накара го да си зададе неведнъж въпроса дали не отразяваше една дълбока истина, една от онези неведоми божествени повели, бележещи съдбата на един народ. Онази вечер, чувайки първите фрази, които новият академик четеше на сцената на Театъра на изящните изкуства, стегнат в не много елегантния си фрак, Благодетеля не им обърна голямо внимание. (И той беше във фрак, както и целокупната мъжка част от присъстващите; дамите носеха дълги рокли сред блясък от бижута и брилянти.) В речта сякаш бе отразена цялата доминиканска история от стъпването на Христофор Колумб на Испаньола. Но той се заинтригува едва когато в изискания текст на четеца, пълен с ерудирани думи, постепенно се оформи една идея, една теза. Доминиканската република е устояла повече от четири века, четиристотин трийсет и осем години, на безброй набези — буканерос^[1], нашествия на хаитяните, опити за анексия, изтребването и бягството на белите жители (бяха останали само шейсет хиляди след освобождението от Хаити) — благодарение на Провидението. Тогава това е било дело на самия Създател. Но от 1930 година Рафаел Леонидас Трухильо Молина се нагърбва вместо Господ с тази неимоверно тежка мисия.

— „Една закалена в трудностите енергична воля, която подкрепя благотворното дело на неведомите сили, които ни покровителстват в устрема на републиката към апогея на съдбините си“ — издекламира Трухильо с притворени очи. — „Господ и Трухильо: това е с две думи и обяснението, първо, за оцеляването на страната, и след това, за съвременния разцвет в живота на доминиканците“.

Въздъхна меланхолично, с премрежени очи. Балагер го слушаше, затрогнат, смалил се съвсем от признателност.

— Все още ли смятате, че Господ е предал делото в моите ръце? Че е прехвърлил на мен отговорността за спасяването на тази страна? — запита той със смътна смесица от ирония и упование.

— Повече, отколкото тогава, Ваше Превъзходителство — отвърна с нежното си и ясно гласче. — Трухильо не би могъл да доведе докрай тази непосилна за един човек мисия без помощта на трансцендентното. За нашата страна вие бяхте оръдието на Бога.

— Жалко, че тези глупаци епископите не са го разбрали — усмихна се Трухильо. — Ако теорията ви е вярна, надявам се Господ да ги накара да си платят за късогледството.

Балагер не беше първият, който свърза божественото с неговото дело. Благодетеля си спомни, че професорът по право и политик Хасинто Б. Пейнадо (когото назначи за президент марионетка през 1938 година, когато избухнаха международните протести срещу преизбирането му за трети път заради масовото избиване на хаитяни) постави голям светещ надпис над входа на дома си: „Господ и Трухильо“.

Оттогава подобни лозунги красяха много домове в столичния град и в страната. Не, не фразата, а аргументите, доказващи този съюз, бяха подействали на Трухильо като смазваща истина. Не беше лесно да усетиш на плещите си тежестта на Божията ръка. Речта на Балагер се преиздаваше всяка година от Трухилянския институт, тя беше задължително четиво в училищата и основен текст в Гражданския наръчник, предназначен за възпитаването на ученици и студенти в духа на трухилистката доктрина и съставен от трима мъже, подбрани от него: Балагер, Умника Кабрал и Живия боклук.

— Неведнъж съм мислил за тази ваша теория, доктор Балагер — сподели той. — По Божията воля ли беше? Защо точно аз? Защо точно на мен?

Преди да отвърне, доктор Балагер навлажни устни с края на езика си.

— Неведоми са пътищата Божии — рече с благоговение. — Сигурно е заради изключителните ви лидерски качества, работоспособността ви и най-вече любовта ви към тази страна.

Защо си губеше времето с тия глупости? Имаше да разрешава спешни въпроси. И въпреки това, много странно, но изпитваше нужда да продължи този безполезен, дълбокомислен и твърде личен разговор. Защо с Балагер? От кръга на сътрудниците си с него бе споделял най-малко лични неща. Никога не беше го канил на интимните вечери в Сан Кристобал и в Махагоновата къща, където се лееше алкохол и понякога ставаха ексцесии. Може би защото само той от цялата орда интелектуалци и литератори все още не беше го разочаровал. И защото беше известен като интелигентен човек (макар че според Абес Гарсия президентът имал мръсна аура).

— Мнението ми за интелектуалците и литераторите винаги е било лошо — каза отново. — По йерархическата стълбица, подредени по заслуги, на първо място са военните. Изпълнителни, не въртят много интриги, не ти губят времето. След това идват селяните. По бараките и колибите на захарните плантации са добрите, трудолюбивите и достойните хора на тази страна. После идват служителите, предприемачите, търговците. Литераторите и интелектуалците са на края. Дори след свещениците. Вие правите изключение, доктор Балагер. Но другите — сбирщина негодяи! Получиха най-много облаги и нанесоха най-много щети на режима, който ги нахрани, облече и ги обсипа с почести. Като испанците Хосе Алмоина и Хесус де Галиндес например. Дадохме им убежище, работа. И от ласкателства и просия минаха на клевети и писане на долни лъжи. Ами Осорио Лисарасо, куцият колумбиец, когото вие доведохте? Дойде да пише биографията ми, да ме превъзнася до небесата, да живее като цар, а после се върна в Колумбия с пълни джобове и стана антитрухилист.

Друго качество, което Балагер притежаваше, беше, че знаеше кога да мълчи и кога да стои като сфинкс, пред който Генералисимусът можеше да си позволи тези излияния. Трухильо млъкна. Заслуша се, мъчейки се да долови шума на металносивия океан, набразден с пенести успоредни черти, който виждаше през прозорците. Но не успя да чуе морския шепот, погълнат от шума на мотори и автомобили.

— Смятате ли, че Рамон Мареро Аристи ни предаде? — попита той грубо, превръщайки го от спокоен наблюдател в участник в диалога. — Че е дал на онзи гринго от Ню Йорк Таймс информация, за да ни оклевети?

Доктор Балагер никога не си позволяваше да бъде изненадан от внезапните, компрометиращи и опасни въпроси, с които Трухильо притискаше другите. Имаше си изход в подобни случаи:

— Той се кълнеше, че не е, Ваше Превъзходителство. Седнал тук, където седите вие, със сълзи на очи ми се закле в майка си и във всички светии, че той не бил информаторът на Тед Зулк.

Трухильо махна гневно с ръка:

— Да не искате Мареро да дойде и да си признае, че се е продал? Питам ви за вашето мнение. Предаде ли ни или не?

Балагер знаеше също и кога няма друг изход, освен да се хвърли в дълбокото — още едно качество, което Благодетеля му признаваше.

— С болка на сърцето заради уважението, което изпитвах към Рамон като интелектуалец и личност, мисля, че е така, че той даде информацията на Тед Зулк — изрече много тихо, почти недоловимо. — Доказателствата бяха поразяващи, Ваше Превъзходителство.

До същото заключение беше стигнал и той. Но макар че за трийсет години в правителството — и преди това, когато беше в жандармерията, и още по-рано, като надзирател в захарните плантации — беше свикнал да не си губи времето да се връща назад и да съжалява или да се радва за взетите вече решения, понякога в паметта му изплуваше, оставяйки горчилка в устата му, споменът за Рамон Мареро Аристи, този „гениален невежа“, както го наричаше Макс Енрикес Уреня, към когото беше изпитал дори истинско уважение, този писател и историк, когото обсипа с почести, пари и постове — водещ на рубрика и главен редактор в Ла Насион, министър на труда — и на когото плати от собствения си джоб разноските по трите тома на История на Доминиканската република.

Ако за някого би бръкнал в огъня, то това беше авторът на най-четения в страната и в чужбина роман — Over, за захарната плантация Ла Романа, — преведен и на английски. Непримирим трухилист; доказа го като главен редактор на Ла Насион, защитавайки Трухильо и режима с ясните си идеи и дръзката си проза. Прекрасен министър на труда, който се справи чудесно със синдикалисти и собственици. Затова, когато журналистът Тед Зулк от Ню Йорк Таймс съобщи, че ще дойде да пише някакви хроники за страната, той възложи на Мареро Аристи да го придружи. Пътуваше с него навсякъде, осигури му интервютата, за които го помоли, дори и едно с Трухильо. И когато Тед Зулк си тръгна за Съединените щати, Мареро Аристи го изпрати до Маями. Генералисимусът не беше очаквал изобщо статиите в Ню Йорк Таймс да са някаква възхвала на режима му. Но не допускаше и че ще са посветени на корупцията, на „трухилисткото сатрапство“, нито че Тед Зулк ще цитира с такава точност факти, дати, имена и цифри за имуществата на семейство Трухильо и за сделките, с които са били облагодетелствани роднини, приятели и сътрудници. Само Мареро Аристи можеше да му даде тази информация. И той беше сигурен, че министърът на труда няма да стъпи повече в Сиудад Трухильо. Остана изненадан, когато Аристи прати от Маями писмо до нюйоркския вестник, опровергавайки Тед Зулк, и още повече че има дързостта да се върне в Доминиканската република. Появи се в Националния дворец. Зарони сълзи, че бил невинен; янкито го изиграл, тайно се свързал с противниците му. Беше един от малкото случаи, в които Трухильо си изпусна нервите. Отвратен от хленченето му, му удари такъв плесник, че той се олюля, занемя и заотстъпва ужасен. Прати го по дяволите, нарече го предател и когато шефът на военните адютанти го уби, нареди на Джони Абес да се оправя с трупа. На 17 юли 1959 година министърът на труда и неговият шофьор се преобърнаха в една пропаст в Централните Кордилери на път за Констанса. Устроиха му тържествено погребение и на гроба му сенатор Хенри Чиринос възхвали политическото дело на покойника, а доктор Балагер изнесе хвалебствено слово за творчеството му.

— Въпреки че ме предаде, бях огорчен от смъртта му — каза Трухильо искрено. — Беше млад, едва на четирийсет и шест години, можеше да даде много от себе си.

— Неведоми са пътищата Божии — повтори без следа от ирония президентът.

— Отклонихме се от проблемите — отвърна Трухильо. — Виждате ли някаква възможност нещата с Църквата да се оправят?

— Непосредствена — не, Ваше Превъзходителство. Разногласията станаха злостни. Ако трябва да бъда откровен, страхувам се, че ще става все по-лошо, ако не наредите на полковник Абес да смекчи нападките си срещу епископите в Ла Насион и по Радио Карибе. Дори днес получих официално оплакване от нунция и от архиепископ Питини за вчерашната гавра с монсеньор Панал. Четохте ли?

Той имаше изрезката на бюрото си и я прочете на Благодетеля съвсем почтително. Водещата новина на Радио Карибе, разпространена от Ла Насион, гласеше, че монсеньор Панал, епископ на Ла Вега, „известен по-рано с името Леополдо де Убрике“, е избягал от Испания и имал досие в Интерпол. Обвиняваха го, че напълнил „епископския дом в Ла Вега с жени, а после се отдал на терористичните си фантазии“, и сега, „страхувайки се от справедливото възмезди на народа, се крие зад разни богомолки и перверзни жени, с които, както изглежда, поддържа разюздани сексуални връзки“.

Генералисимусът се разсмя от сърце. Фантасмагориите на Абес Гарсия! Сигурно имаше двайсет-трийсет години, откак този престарял испанец се е надървял за последно; обвинението, че налита на богомолки в Ла Вета, звучеше твърде оптимистично; най-много да е опипвал младите монаси, както всички похотливи свещеници педерасти.

— Полковникът прекалява понякога — отвърна, развеселен.

— Получих и още едно официално оплакване от нунция и от папската курия — продължи Балагер много сериозно. — За лансираната на 17 май в пресата и по радиото кампания срещу монасите от „Сан Карлос Боромео“, Ваше Превъзходителство.

Показа една синя папка с изрезки от нашумели заглавия. В тази църква „монасите терористи от Францискано-капуцинския орден“ изработвали и складирали самоделни бомби. Открили ги съседите, чувайки случайно избухнал експлозив. Ла Насион и Ел Карибе настояваха силите на реда да се заемат с това гнездо на терористи.

Трухильо хвърли отегчен поглед на изрезките.

— Тия падрета нямат куража да правят бомби. Нападат с проповеди.

— Познавам абата, Ваше Превъзходителство. Брат Алонсо де Палмира е свят човек, посветил се изцяло на апостолическата си мисия, почитащ правителството. Абсолютно неспособен на каквато и да е подривна дейност.

Направи кратка пауза и с онзи сърдечен тон, с който би водил разговор на маса, изложи един довод, който Генералисимусът беше чувал неведнъж от Агустин Кабрал. За да се, издигнат отново мостовете към висшите сановници, Ватикана и свещениците — които в по-голямата си част били все така привързани към режима от страх пред комунистическия атеизъм, — трябвало непременно да се сложи край или поне да се смекчат тези непрекъснати обвинителни, злостни кампании, които позволявали на враговете да твърдят, че правителството е настроено против Църквата. С неизменната си деликатност доктор Балагер показа на Генералисимуса един протест от Държавния департамент на САЩ за тормоза над монахините от колежа „Санто Доминго“. Той бе отговорил, като обяснил, че полицейската охрана пазела сестрите от враждебни действия. Но всъщност това за тормоза било вярно. Хората на полковник Абес Гарсия пускали например всяка вечер по високоговорители, насочени към колежа, нашумелите трухилистки меринги и клетите монахини не можели да мигнат. Същото правели и преди в Сан Хуан де ла Магуана, пред дома на монсеньор Райли, и продължавали да го правят в Ла Вега с монсеньор Панал. Все още било възможно помирение с Църквата. Но тази кампания тласкала кризата към окончателен разрив.

— Говорете с розенкройцера и го убедете — сви рамене Трухильо. — Той е този, който се заяжда с падретата, сигурен е, че вече е късно за помирение с Църквата. Че свещениците искат да ме видят като изгнаник, затворник или мъртвец.

— Уверявам ви, че не е така, Ваше Превъзходителство.

Благодетеля не му обърна внимание. Взираше се в президента марионетка, без да продума, с онзи пронизващ поглед, който объркваше и плашеше. Обикновено малкото докторче издържаше повече от другите на тази инквизиция, но сега, след като устоя една-две минути на дръзкия поглед, който сякаш го разсъбличаше, неудобството започна да му личи: очичките му премигаха непрекъснато зад дебелите стъкла на очилцата.

— Вие вярвате ли в Бога? — попита го Трухильо с известно вълнение. Пронизваше го със студените си очи, изисквайки честен отговор. — Че има друг живот след смъртта? Небе за добрите и ад за лошите? Вярвате ли в това?

Стори му се, че фигурката на Хоакин Балагер се смалява още повече, смазана от тежестта на тези въпроси. И че портретът му зад него — в официално облекло, с тривърха шапка с пера и президентска лента, препасана на гърдите до отличието, с което се гордееше най-много, големия испански кръст „Карлос III“ — се уголемява в златната си рамка. Малките ръчички на президента се потриваха една о друга, докато той му отговаряше, сякаш споделя някаква тайна:

— Понякога се съмнявам, Ваше Превъзходителство. Но от години вече стигнах до следното заключение: няма друга алтернатива. Трябва да се вярва. Невъзможно е да си атеист. Не и в свят като нашия. Не и ако имаш призвание да служиш на обществото и да участваш в политиката.

— Известен сте като вярващ — настоя Трухильо и се размърда на мястото си. — Чух дори, че не сте се оженили, нямате нито любима жена, нито дете и не се занимавате с бизнес, защото сте дали таен обет. Че сте мирски свещеник.

Дребничкият президент отрече, клатейки глава: това изобщо не било вярно. Не е давал и нямало да дава никакви обети; за разлика от някои съученици от Педагогическото училище, които се терзаели дали са избрани от Бога да му служат като пастори на католическото паство, той винаги е знаел, че няма призвание за свещеник, а за интелектуална работа и политическа дейност. Религията му давала духовния порядък, етиката, с която да се справя с живота. Понякога се съмнявал в отвъдното, в Господ, но никога в незаменимата роля на католицизма като инструмент за социална спирачка срещу разлагащото действие на животинските страсти и апетити в човека. А в Доминиканската република — и като крепител на националността, както испанският език. Без католическата вяра страната ще се разпадне и ще затъне във варварство. А относно вярата той прилагал рецептата, която свети Игнасио де Лойола давал в своите Духовни упражнения: да постъпва като вярващ, да спазва богоугодно ритуалите и нормите — църковни служби, молитви, изповеди, причастия. От това систематично повтаряне на религиозната форма се раждало и съдържанието, изпълвайки празнотата — в някои моменти — с Божието присъствие.

Балагер млъкна и сведе очи, сякаш засрамен, че е разкрил на Генералисимуса лабиринтите на душата си, личните си уговорки с Бога.

— Ако изпитвах съмнения, никога не бих вдигнал от гроба този мъртвец — каза Трухильо. — Ако бях чакал някакъв знак от небето, преди да действам. Когато става въпрос да се вземат решения на живот и смърт, трябва да се доверя на себе си и на никой друг. Понякога може и да съм грешил, разбира се.

Благодетеля виждаше по физиономията на Балагер, че той се пита за какво или за кого говореше. Не му каза, че в паметта му изплуваше лицето на докторчето Енрике Литгоу Сеара. Беше първият уролог, при когото отиде — препоръчан му от Умника Кабрал като светило, — когато разбра, че има трудности при уринирането. В началото на петдесетте години, след като го оперира от периуретралното заболяване, доктор Марион го увери, че повече няма да има проблеми. Но скоро тези притеснения с урината започнаха отново. След безброй изследвания и един неприятен ректален преглед доктор Литгоу Сеара, кипрейки се като курва или като похотлив клисар, избълва някакви надути и неразбираеми думи, за да го обезсърчи съвсем („перинеално уретрална склероза“, „уретрографии“, „акинезия на простатата“), и после изрече онази диагноза, която щеше да му струва скъпо:

— На Господ трябва да се надявате, Ваше Превъзходителство. Заболяването на простатата е канцерогенно.

Шестото чувство му подсказваше, че той преувеличава или лъже. Увери се в това, когато урологът настоя за незабавна операция. Твърде рисковано било, ако не се направела операция на простатата, можело да се появят метастази, а скалпелът и химиотерапията щели да му продължат живота с няколко години. Преувеличаваше и лъжеше, защото беше некадърник или враг. Убеди се напълно, че се е опитал да погребе много рано Бащата на новата нация, когато повика от Барселона друго светило. Доктор Антонио Пуигверт отрече да има рак; увеличаването на тази проклета жлеза, дължащо се на възрастта, можело да се ограничи с хапчета и не застрашавало живота на Генералисимуса. Простатектомията била излишна. Още същата сутрин Трухильо заповяда, а военният адютант лейтенант Хосе Олива пое грижата безсрамникът Литгоу Сеара да изчезне при вълнолома на Санто Доминго заедно с отровната си диагноза и вредната си наука. Апропо! Президентът марионетка все още не беше подписал заповедта за повишаването на Пеня Ривера в капитан. От висините на божественото се приземи до баналното възнаграждение, заслужено от един от най-ловките млади негодници, вербувани от Абес Гарсия.

— Бях забравил — каза той, поклащайки сърдито глава. — Не сте подписали решението за повишаване в капитан — за изключителни заслуги — на лейтенант Пеня Ривера. Преди седмица ви пратих документацията с одобрението ми.

Кръглото личице на президента Балагер стана кисело, той стисна устни, ръчичките му се сгърчиха. Но веднага се съвзе и си възвърна обичайното спокойствие.

— Не го подписах, защото смятах, че е по-уместно да поговоря с вас за това повишение, Ваше Превъзходителство.

— Няма нужда от коментари — сряза го Генералисимусът строго. — Получили сте инструкции. Не бяха ли ясни?

— Разбира се, Ваше Превъзходителство. Моля да ме изслушате. Ако доводите ми не са убедителни за вас, ще подпиша още сега повишението на лейтенант Пеня Ривера. Ето го тук, готово за параф. Тъй като въпросът е деликатен, предпочетох да го обсъдя лично с вас.

Знаеше много добре доводите, които щеше да му изложи Балагер, и започна да се дразни. Нима това нищожество го смяташе за толкова стар или уморен, че се осмеляваше да не изпълни заповедта му? Потисна раздразнението си и го изслуша, без да го прекъсва. Балагер се впусна в невероятна реторика, за да изрази нещата, които казваше, с толкова меки думи и изискани нюанси, че да не изглеждат така страшни. С цялото си уважение към Негово превъзходителство се осмеляваше да го посъветва да преразгледа решението за повишаване в ранг, и то за изключителни заслуги, на човек като лейтенант Виктор Алисинио Пеня Ривера. Имал толкова лошо досие, опетнено с толкова недостойни факти — може би незаслужено, — че това повишение щяло да бъде изтъквано от враговете им — и най-вече в Съединените щати — като награда за смъртта на сестрите Минерва, Патрия и Мария Тереса Мирабал. Въпреки че правосъдието установило, че сестрите и техният шофьор са загинали при пътнотранспортно произшествие, в чужбина то се представяло като политическо убийство, извършено от лейтенант Пеня Ривера, шеф на SIM в Сантяго по времето на трагедията. Президентът си позволяваше да напомни какъв скандал вдигнаха враговете им, когато по заповед на Негово превъзходителство на 7 февруари настоящата година той разрешил, с президентски декрет, да бъдат отдадени във владение на лейтенант Пеня Ривера фермата от четири хектара и къщата на Патрия Мирабал и съпруга й, експроприирани от държавата заради подривната им дейност. Шумът още не бил заглъхнал. Комитетите в Съединените щати все още създавали брожения с твърденията си, че това дарение на земите и дома на Патрия Мирабал на лейтенант Пеня Ривера е отплатата за извършеното престъпление. Доктор Хоакин Балагер призоваваше Негово превъзходителство да не предоставя на враговете си нов повод да твърдят, че покровителства убийците и мъчителите. И макар Негово превъзходителство да си спомнял, разбира се, той все пак си позволявал да отбележи освен това, че в клеветническите кампании на емигрантите любимият помощник на полковник Абес Гарсия бил свързван не само със смъртта на сестрите Мирабал. А и с катастрофата с Мареро Аристи и с подозренията за изчезването на много хора. Предвид тези обстоятелства би било израз на непредпазливост лейтенантът да бъде повишен в чин с такава публичност. Защо това да не стане по-дискретно, с финансови компенсации или с дипломатически пост в някоя далечна страна?

Щом млъкна, той отново потри ръце. Премигаше тревожно, усещайки интуитивно, че внимателното излагане на доводите му няма да свърши работа и ще си навлече някое мъмрене. Трухильо обузда гнева, който кипеше у него.

— Вие, президент Балагер, имате щастието, че се занимавате само с най-добрата страна на политиката — изрече със смразяващ тон. — Закони, реформи, дипломатически спогодби, социални преобразувания. Това сте вършили трийсет и една години. На вас се падна благодатната, приятната страна на управлението. Завиждам ви! Бих се радвал, ако можех да бъда само държавник и реформатор. Но управлението има и грозна страна, без която това, което вие вършите, би било невъзможно. Ами редът, стабилността, сигурността? Постарах се да не ви занимавам с тези неблагодарни неща. Но не ми казвайте, че не знаете как се постига този мир. С какви жертви и с колко кръв. Бъдете благодарен, че ви позволявам да не виждате това и да се занимавате с добрите дела, докато аз, Абес, лейтенант Пеня Ривера и много други осигуряваме спокойствието на страната, за да можете да си пишете поемите и речите. Сигурен съм, че с острия си ум ме разбирате много добре.

Хоакин Балагер кимна. Беше съвсем блед.

— Да не говорим повече за неприятни неща — заключи Генералисимусът. — Подпишете повишението на лейтенант Пеня Ривера, за да се публикува утре в Държавен вестник, и му пратете едно поздравление, написано собственоръчно от вас.

— Ще го направя, Ваше Превъзходителство.

Трухильо прокара ръка по лицето си, защото му се стори, че ще се прозее. Фалшива тревога. Тази вечер, вдишвайки аромата на дърветата и растенията, нахлуващ през отворените прозорци на Махагоновата къща, и взирайки се в безбройните звезди по черното като въглен небе, щеше да гали тялото на някое голо, нежно и малко смутено момиче, изящен като Петроний, като Арбитъра. И щеше да усети как възбудата се връща отново в слабините му, докато всмуква топлите му сокове. Щеше да получи дълга и дълбока ерекция, както някога. Щеше да накара момичето да стене от удоволствие, щеше да изпита и той удоволствие и така щеше да заличи лошия спомен от онова тъпо малко скелетче.

— Прегледах списъка на затворниците, които правителството ще пусне на свобода — каза с по-спокоен глас. — Нямам възражения, освен за онзи професор от Монтекристи, Умберто Мелендес. Действайте. Повикайте семействата им в Националния дворец в четвъртък следобед. Там ще се срещнат с освободените.

— Веднага ще се заема с формалностите, Ваше Превъзходителство.

Генералисимусът се изправи и президентът понечи да го последва, но той му направи знак да остане на мястото си. Не си тръгваше още. Искаше да разкърши малко крака. Направи няколко крачки пред бюрото.

— Дали поредното освобождаване на затворници ще поуспокои янките? — каза сякаш на себе си. — Съмнявам се. Хенри Диърборн продължава да насърчава заговорите. Според Абес се готвел още един. Дори Хуан Томас Диас бил забъркан.

Мълчанието, което долавяше зад гърба си — стори му се като нечие тежко и лепкаво присъствие, — го изненада. Веднага се обърна, за да погледне президента марионетка: стоеше там неподвижно, гледайки го с блаженото си изражение. Не се успокои. Интуицията в това отношение никога не го лъжеше. Беше ли възможно това микроскопично същество, този пигмей, да знае нещо?

— Чували ли сте за този нов заговор?

Видя как той отрече с енергично клатене на главата.

— Щях да информирам веднага полковник Абес Гарсия, Ваше Превъзходителство. Както съм правил винаги когато до мен стигне някакъв слух за подривна дейност.

Направи още две-три крачки пред бюрото, без да продума. Не, ако сред хората от режима изобщо имаше някой, който да не може да бъде въвлечен в заговор, това беше този благоразумен президент. Той знаеше, че без Трухильо беше загубен, че Благодетеля е мъзгата, която му дава живот, че без него ще изчезне от политиката завинаги.

Спря се пред един от широките прозорци. Смълчан, се загледа дълго в морето. Облаците бяха скрили слънцето и сивотата на небето и въздуха беше осеяна със сребристи браздички; потъмнялата синя вода проблясваше тук-там. Малка лодка пореше вълните по посока устието на река Осама, рибарят сигурно си беше свършил работата и се отправяше към брега. Лодката оставяше пенеста следа и макар от това разстояние да не се забелязваха, той предположи, че чайките я придружават, кръжейки непрекъснато с крясъци. Предвкуси с радост удоволствието от разходката, която щеше да направи за час и половина след като се отбиеше при майка си — по „Максимо Гомес“ и Авенида, вдишвайки соления въздух, унесен от спокойния шум на вълните. Да не забрави да издърпа ушите на шефа на въоръжените сили за онази спукана тръба пред вратата на военновъздушната база. Нека Пупо Роман си навре носа в смрадливата локва, да видим дали друг път ще допусне такава отвратителна гледка пред вратата на някой гарнизон.

Излезе от кабинета на президента Хоакин Балагер, без да се сбогува.