Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (11)

11.

— Един въпрос, Ваше Превъзходителство — каза Саймън Гитълман, почервенял от изпитите чаши шампанско и вино или може би от вълнение. — От всички мерки, които взехте, за да направите велика тази страна, коя беше най-трудната?

Говореше отличен испански, с много лек акцент, който изобщо не приличаше на онзи карикатурен, пълен с грешки език и лошата интонация на всички гринговци, минали през кабинетите и салоните на Националния дворец. Колко по-добър беше испанският на Саймън, отколкото през 1921 година, когато Трухильо, млад лейтенант в Националната гвардия, бе приет в Офицерската школа в Хайна и the marine му стана инструктор; тогава той сричаше някакъв недодялан език, изпъстрен с ругатни. Гитълман беше задал въпроса си така високо, че разговорите секнаха и двайсет лица — любопитни, усмихнати, сериозни — се извърнаха към Благодетеля в очакване на отговора му.

— Ще ти отговоря, Саймън — започна Трухильо с лукавия си и приглушен тон за тържествени случаи. Впи поглед в кристалния полилей с крушки във формата на венчелистчета и добави: — На 2 октомври 1937 година в Дахабон.

Всички присъстващи на обяда, даден от Трухильо за Саймън и Дороти Гитълман след церемонията, на която the ex marine бе награден с Почетния орден „Хуан Пабло Дуарте“, бързо се спогледаха. Гитълман му беше благодарил с пресекващ от вълнение глас. Сега се мъчеше да се досети какво имаше предвид Негово превъзходителство.

— А, хаитяните! — удари той по масата и финият кристал на чашите, блюдата и бутилките задрънча. — Денят, в който Негово превъзходителство реши да разреже гордиевия възел на хаитянската инвазия.

Пред всички имаше чаши с вино, но Генералисимусът пиеше само вода. Беше сериозен, потънал в спомените си. Настъпи тягостна тишина. Генералисимусът вдигна ръце и тържествено и театрално ги показа на гостите.

— Заради тази страна си изцапах ръцете с кръв — заяви той ясно и отчетливо. — За да не станем отново негърска колония. Бяха десетки хиляди, навсякъде. Днес нямаше да има Доминиканска република. Целият остров щеше да бъде Хаити, както през 1840-а. Шепата оцелели бели хора щяха да слугуват на негрите. Това беше най-трудното решение за трийсетте години управление, Саймън…

— Изпълнихме заповедта ви и обходихме цялата граница от единия до другия край. — Младият депутат Хенри Чиринос се наведе над огромната карта, разстлана в кабинета на президента, и посочи: — Ако продължава така, няма бъдеще за нас, Ваше Превъзходителство.

— Ситуацията е по-тежка, отколкото са ви информирали, Ваше Превъзходителство. — Тънкият показалец на младия депутат Агустин Кабрал леко се плъзна по червената пунктирана линия, която криволичеше надолу от Дахабон към Педерналес. — С хиляди са, заселват се по плантации, пусти местности и колонии. Изместват доминиканската работна ръка.

— Работят без пари, без надница, само за храна. Нали в Хаити няма какво да ядат, малко ориз и фасул им идват много добре. По-евтина работна ръка са от магаретата и кучетата.

Чиринос направи жест, предоставяйки възможност на своя приятел и колега да продължи.

— Излишно е да се говори с плантатори и фермери, Ваше Превъзходителство — уточни Кабрал. — В отговор само се потупват по джобовете. Какво от това, че били хаитяни, щом са добри секачи на тръстика и събират реколтата срещу мизерна плата? Кой би тръгнал против интересите си заради единия патриотизъм.

Млъкна, погледна депутата Чиринос и той пое щафетата:

— Вместо испански, по цялото протежение от Дахабон, Елиас Пиня, Индепенденсия до Педерналес се чува само африканското мучене на креолите.

Погледна Агустин Кабрал и той продължи:

— Вуду, магьосничество и африкански суеверия пускат корени на мястото на католическата вяра — отличителна черта, както езикът и расата ни, за нашата националност.

— Видяхме енорийски свещеници да плачат от отчаяние, Ваше Превъзходителство — рече с треперещ глас младият депутат Чиринос. — Предхристиянската диващина завладява страната на Диего Колумб^[1], Хуан Пабло Дуарте и Трухильо. Хаитянските магьосници имат по-силно влияние от свещениците. Знахарите — от аптекарите и лекарите.

— А армията какво е правила? — Саймън Гитълман отпи глътка вино. Един от келнерите в бяла униформа побърза да му долее пак чашата.

— Армията прави това, което й заповяда Шефа, Саймън, знаеш го. — Говореха само Благодетеля и the ex marine. Останалите слушаха и главите им се извръщаха от единия към другия. — Гангрената беше напреднала много. Монтекристи, Сантяго, Сан Хуан и Асуа гъмжаха от хаитяни. Заразата се беше разпространила и никой не правеше нищо. Чакаха един прозорлив държавник с твърда ръка.

— Представете си хидра с безброй глави, Ваше Превъзходителство. — Младият депутат Чиринос правеше поетични напъни, ръкомахайки като жонгльор. — Тази евтина работна ръка краде хляба на доминиканеца, който, за да оцелее, продава малкото си парче земя, фермата си. И кой купува тези земи? Забогателият хаитянин естествено.

— Това е втората глава на хидрата, Ваше Превъзходителство — уточни младият депутат Кабрал. — Отнемат работата на местния жител и си присвояват — парче по парче, суверенната ни земя.

— И жените ни — каза още по-сериозно младият Хенри Чиринос и въздъхна похотливо, червеният му език се подаде като змийче между дебелите му устни. — Нищо не привлича така черната плът, както бялата. Изнасилванията на доминиканки от хаитяни са нещо обичайно.

— Да не говорим за кражбите и нападенията по имотите — допълва младият Агустин Кабрал. — Разбойнически банди прекосяват река Масакре, сякаш няма митници, контролни пунктове, патрули. Границата е като едро сито. Бандите опустошават села и ферми като пълчища от скакалци. После подкарват добитъка и всичко, което са задигнали — храна, дрехи, дрънкулки, — към Хаити. Тази област вече не е наша, Ваше Превъзходителство. Губим езика, вярата, расата си. Сега тя е част от хаитянското варварство.

Дороти Гитълман говореше едва-едва испански и сигурно се отегчаваше от този разговор за нещо, станало преди двайсет и четири години, но кимаше непрекъснато и много сериозно, гледайки Генералисимуса и съпруга си така, сякаш не изпускаше нито дума от това, което казваха. Бяха я настанили между президента марионетка Хоакин Балагер и министъра на въоръжените сили генерал Хосе Рене Роман. Беше дребничка и крехка старица, седеше изправена, подмладена в лятната си рокля в розови тонове. По време на церемонията, когато Генералисимусът каза, че доминиканският народ не може да забрави солидарността, засвидетелствана му от съпрузите Гитълман в тези трудни моменти, когато толкова правителства му забиваха нож в гърба, тя пророни и няколко сълзи.

— Знаех какво става — заяви Трухильо. — Но за да няма никакво съмнение, исках сам да проверя. Дори след като получих доклада на Конституционалния сархош и на Умника, които пратих на място, не взех решението. Трябваше сам да отида на границата. Пребродих я на кон, придружен от доброволците на Университетската гвардия. С очите си се уверих: бяха ни завладели отново, както през 1822 година. Този път — тихо и мирно. Можех ли да позволя хаитяните да останат в моята страна още двайсет и две години?

— Никой патриот не би го позволил — възкликна сенатор Хенри Чиринос, вдигайки чаша. — И най-малко генералисимус Трухильо. Да вдигнем наздравица за Негово превъзходителство!

Трухильо продължи, сякаш не беше чул:

— Можех ли да позволя негрите да убиват, да изнасилват и да колят доминиканците дори в църквите, както през онези двайсет и две години на окупация?

След като наздравицата на Конституционалния сархош се провали, той изсумтя, отпи глътка вино и продължи да слуша.

— По време на този обход на границата с Университетската гвардия, цвета на нацията, аз се върнах към миналото — продължи Генералисимусът с нарастващ патос. — Спомних си за клането в църквата в Мока. За пожара в Сантяго. За похода на Десалин и Кристоф^[2] към Хаити — с деветстотин първенци от Мока, които измрели по пътя или били раздадени като роби на хаитянските воини.

— Минаха повече от две седмици, откак връчихме доклада, а Шефа не предприема нищо — тревожеше се младият депутат Чиринос. — Дали е взел някакво решение?

— Няма да съм аз този, който ще го попита — отвърна му младият депутат Кабрал. — Шефа ще действа. Той знае, че положението е тежко.

И двамата бяха придружили Трухильо в обиколката му на кон по границата със стотината доброволци от Университетската гвардия и вече бяха пристигнали, по-запъхтени и от конете си, в град Дахабон. Въпреки младостта си, и двамата биха предпочели да отморят кости от дългото яздене, но Негово превъзходителство даваше прием за обществото в Дахабон и те изобщо не биха си позволили да го огорчат. Бяха там, в празнично украсеното кметство, задъхващи се от жега в ризите с колосани яки и куртките си, а Трухильо — така свеж, сякаш не беше яздил от зори, в безупречна униформа в синьо и сиво, накичена с ордени и нашивки — се движеше сред различните групи и приемаше поздравленията с чаша „Карлос I“ в дясната си ръка. Изведнъж той забеляза млад офицер с прашни боти, който нахълта в украсената със знамена зала.

— На това тържество ти се появи потен и в бойна униформа. — Благодетеля отправи внезапно поглед към министъра на въоръжените сили. — Какво отвращение изпитах!

— Идвах да докладвам на шефа на моя полк, Ваше Превъзходителство — каза смутено генерал Роман след кратко мълчание, в което сигурно се беше напънал да се сети за този толкова стар случай. — Предишната вечер една разбойническа банда от хаитяни беше проникнала в страната нелегално. В зори бяха нападнали три ферми в Капотильо и Пароли и откарали всичкия добитък. Оставили и трима убити.

— Рискуваше кариерата си, появявайки се пред мен в този вид — скастри го възмутено Генералисимусът, спомняйки си миналото… — Добре. Това е капката, която преля. Да дойдат при мен министърът на войната, губернаторът и всички присъстващи военни. Моля останалите да се отдръпнат.

Тънкото му кресливо гласче достигна онази истерична острота, с която даваше заповеди в казармата. Сред настъпилото брожение — като в пчелен кошер — всички се подчиниха мигновено. Военните се сбутаха в кръг около него, господата и госпожите се оттеглиха към стените, опразвайки центъра на салона, украсен с гирлянди, книжни цветя и доминикански флагчета. Президентът Трухильо даде ясна заповед:

— От полунощ силите на армията и на полицията да пристъпят към решително унищожаване на всеки индивид от хаитянска националност, намиращ се незаконно на доминиканска територия, освен онези, които са в захарните плантации. — И след като прочисти гласа си, огледа мрачно кръга от офицери около себе си. — Ясно ли е?

Главите закимаха, едни с изненада, други с блеснали от дива радост зеници. Удариха токове, преди да се оттеглят.

— Командващият полка в Дахабон: пратете в карцера, на хляб и вода, офицера, който се яви тук в този отвратителен вид. Нека празникът продължи. Забавлявайте се!

По лицето на Саймън Гитълман бе изписана смесица от възхищение и носталгия.

— Негово превъзходителство никога не е трепвал, когато дойде време да се действа. — The ex marine се обърна към цялата маса: — Имах удоволствието да го обучавам в школата в Хайна. От първия миг разбрах, че ще стигне далеч. Но не можех да предположа, че ще стигне толкова далеч.

Засмя се и хор от учтиви гласчета поде смеха му.

— Никога не са трепвали — повтори Трухильо, показвайки отново ръцете си. — Защото дадох заповед да бъдат избивани едва когато беше абсолютно необходимо за доброто на страната.

— Четох някъде, Ваше Превъзходителство, че сте наредили войниците да не стрелят, а да ги убиват с мачете. За да пестят муниции ли? — запита Саймън Гитълман.

— За да подсладя горчивия хап, като предвиждах реакциите на международната общност — поправи го злъчно Трухильо. — Ако действаха само с мачете, операцията можеше да мине за спонтанен бунт на селяните, без намесата на правителството. Ние, доминиканците, сме с широки пръсти никога нищо не пестим, още по-малко муниции.

Цялата маса прие думите му със смях. Саймън Гитълман — също, но се върна на въпроса:

Той сведе глава, сякаш правеше огромно усилие да се концентрира, внезапно осенен от някаква дълбока мисъл. Не беше се случило — взираше се с остър поглед, но не виждаше издайническото петно по дюкяна, нито по крачола. Усмихна се сърдечно на бившия marine.

— Както и за броя на жертвите — подхвърли подигравателно. — Попитайте тези, които са тук, на масата, и ще чуете какви ли не цифри. Например ти, сенаторе, кажи колко бяха?

Мрачното лице на Хенри Чиринос просветна, преливащо от задоволство, че Шефа се обръща първо към него.

— Трудно е да се каже — отвърна, жестикулирайки, както при речите си. — Доста се преувеличаваше. Между пет и осем хиляди най-много.

— Генерал Аредондо, в онези дни ти беше в Индепенденсия и режеше глави. Колко бяха?

— Към двайсет хиляди, Ваше Превъзходителство — отвърна дебелият генерал Аредондо, който изглеждаше като стиснат в менгеме в униформата си. — Само в района на Индепенденсия имаше няколко хиляди. Много ги смали сенаторът. Аз бях там. Не по-малко от двайсет хиляди.

— Колко изби самият ти? — пошегува се Генералисимусът и нова вълна от смях заля масата, столовете заскърцаха и кристалът зазвънтя.

— Това, което казахте за слуховете, е съвсем вярно, Ваше Превъзходителство — изръмжа тлъстият офицер и усмивката му се превърна в гримаса. — Сега хвърлят цялата вина върху нас. Каква мръсна лъжа! Армията изпълняваше вашата заповед. Отделяхме нелегално пребиваващите от другите. Но народът ни попречи. Всички се втурнаха на лов за хаитяни. Селяни, търговци и чиновници издаваха скривалищата им, бесеха ги и ги пребиваха с лопати. Понякога ги изгаряха. На много места армията трябваше да се намесва, за да спре изстъпленията. Бяха озлобени към тях, защото са крадци и грабители.

— Президенте Балагер, вие бяхте един от преговарящите с Хаити след събитията — продължи да разпитва Трухильо.

— Колко бяха?

Дребничката, невзрачна фигурка на президента на републиката едва се виждаше на стола и той подаде напред благовидното си лице и като огледа присъстващите иззад очилата си за късогледство, заговори с онова нежно и мелодично гласче, с което рецитираше стихове на поетичните празници, произнасяше приветствия за коронясването на „Мис Доминиканска република“ (бидейки вечният кралски поет), приветстваше тълпите при политическите обиколки на Трухильо или излагаше политиката на правителството пред Националното събрание.

— Точната цифра никога не се узна, Ваше Превъзходителство — говореше бавно, като професионалист. — Приблизителната цифра е между десет и петнайсет хиляди. При преговорите с правителството на Хаити стигнахме до споразумение за символична цифра — 2750. По този начин — на теория — за всяко пострадало семейство се падаха по сто от 275 000-те песос, които правителството на Ваше Превъзходителство плати в брой, в знак на добра воля и в името на хаитяно-доминиканското разбирателство. Но както знаете, не стана точно така.

Той млъкна, бегла усмивка премина по кръглото му личице, светлите му очички премигаха зад дебелите стъкла на очилата.

— Защо тази компенсация не стигна до семействата? — запита Саймън Гитълман.

— Защото президентът на Хаити — Стенио Венсан, който беше един мошеник, прибра парите — изкиска се Трухильо.

— Само 275 000 ли платихме? Доколкото си спомням, се споразумяхме за 750 000, за да им запушим устата.

— Наистина, Ваше Превъзходителство — реагира веднага със същото спокойствие и отлична дикция доктор Балагер.

— Споразумяхме се за 750 000 песос, от които само 275 000 в брой. Останалият половин милион щеше да бъде изплатен на годишни вноски от сто хиляди песос през следващите пет години. Въпреки това, спомням си много добре — временно изпълнявах длъжността министър на външните работи тогава, — с дон Анселмо Паулино, мой съветник при споразумението, наложихме една клауза, според която плащанията да се извършват след представянето пред международен трибунал на смъртните актове, издадени на 2750 разпознати жертви през първите две седмици на октомври 1937 година. Хаити изобщо не изпълни това изискване. Следователно Доминиканската република се освободи от задължението да изплати останалата сума. Обезщетенията просто бяха внесени с началната вноска. Плащането извърши Негово превъзходителство от собствените си капитали, така че това не костваше нито грош на доминиканското правителство.

— Дребна сума за разрешаването на проблем, който можеше да ни унищожи — заключи Трухильо, вече сериозно. — Вярно е, умряха доста невинни. Но ние, доминиканците, си върнахме суверенитета. Оттогава връзките ни с Хаити са прекрасни, слава богу.

Избърса си устните и отпи глътка вода. Бяха започнали да сервират кафето и да предлагат ликьорите. Но той не пиеше кафе и никога — алкохол на обяд, освен в Сан Кристобал, във фермата си „Асиенда Фундасион“ или в Махагоновата къща сред близки. Сред картините, които изплуваха в съзнанието му от онези кървави седмици на 1937-а, когато в кабинета му пристигаха новините за ужасяващите размери, до които бе достигнал ловът на хаитяни по границата и в цялата страна, отново се прокрадна омразният образ на онова глупаво, вцепенено от ужас момиченце, станало свидетел на неговата безпомощност. Почувства се засегнат.

— Къде е сенатор Агустин Кабрал, прословутият Умник? — Саймън Гитълман посочи Конституционалния сархош: — Виждам сенатор Чиринос, но не и неразделния му partner. Какво става с него?

Настъпи дълго мълчание. Присъстващите поднасяха към устните си чашките с кафе, отпиваха по глътка и гледаха в покривката, в украсата от цветя, в кристалните сервизи и полилея на тавана.

— Вече не е сенатор и не стъпва в този дворец — отсече Генералисимусът така бавно, както при пристъпите си на леден гняв. — Жив е, но що се отнася до правителството, престана да съществува.

Почувствал се неловко, the ex marine бързо вдигна чашата с коняк. Сигурно наближава осемдесетте, прецени Генералисимусът. Изглеждаше прекрасно с рядката си коса, подстригана до голо, фигурата си, изправена и снажна, без капчица тлъстина, без увиснала гуша, с енергични жестове и движения. Паяжината от бръчици, която покриваше клепачите му и се спускаше по загорялата му кожа, издаваше възрастта му. Той направи гримаса, търсейки друга тема.

— Какво почувства Ваше Превъзходителство, когато даде заповедта за ликвидирането на хилядите нелегално пребиваващи хаитяни?

— Попитай бившия си президент Труман какво е почувствал, когато е дал заповедта за хвърлянето на атомната бомба над Хирошима и Нагасаки. Така ще разбереш какво почувствах онази нощ в Дахабон.

Всички приветстваха хитрото измъкване на Генералисимуса. Напрежението, което се породи при споменаването на Агустин Кабрал от бившия marine, се разсея. Сега Трухильо смени темата на разговора:

— Преди месец Съединените щати претърпяха провал в Залива на свинете. Комунистът Фидел Кастро залови стотици хора. Какви последствия ще има това за Карибите, Саймън?

— Тази експедиция на кубинските патриоти беше провалена от президента Кенеди — промърмори той, начумерен. — Те бяха пратени на заколение. Белият дом забрани изпращането на въздушната и артилерийската помощ, която им бяха обещали. Превърнаха се в мишена за комунистите. Но позволете да кажа, Ваше Превъзходителство. Радвам се, че това се случи. Ще послужи за урок на Кенеди, защото в правителството му са се промъкнали fellow travellers. Как се казва на испански? Да, спътници. Може пък сега да реши да се отърве от тях. Белият дом няма да допусне втори провал като този в Залива на свинете. А това отдалечава опасността да прати marines в Доминиканската република.

Щом изрече последните думи, бившият marine се разстрои и направи явно усилие да запази хладнокръвие. Трухильо се изненада: нима старият му инструктор от Хайна щеше да се разплаче при мисълта за евентуално дебаркиране на другарите му по оръжие и опит за свалянето на доминиканското правителство?

— Простете слабостта ми, Ваше Превъзходителство — промълви Саймън Гитълман. — Знаете, че обичам тази страна като своя.

— Тя е и твоя, Саймън — каза Трухильо.

— Възможността Вашингтон да прати — под влиянието на левите сили — американските marines срещу правителството, което е най-големият приятел на Съединените щати, за мен е пъклено дело. Затова не пестя времето и парите си и се мъча да отворя очите на съотечествениците си. Затова и дойдохме с Дороти тук, в Сиудад Трухильо, за да се борим заедно с доминиканците, ако американците дебаркират.

Гръм от ръкопляскания, от които зазвъняха чаши, чинии и прибори, посрещна дитирамбите на бившия marine. Дороти се усмихваше и кимаше в подкрепа на мъжа си.

— Вашият глас, mister Саймън Гитълман, е истинският глас на Северна Америка — рече въодушевено Конституционалния сархош, пръскайки залпове от слюнка. — Да вдигнем наздравица за този приятел, за този мъж на честта. За Саймън Гитълман, господа!

— Един момент. — Пискливото гласче на Трухильо разби на хиляди парченца настъпилото въодушевление. Присъстващите го погледнаха смутено, а Чиринос замръзна с вдигната чаша. — За нашите приятели и съратници Дороти и Саймън Гитълман!

Зашеметена, двойката благодареше с усмивки и кимане на присъстващите.

— Кенеди няма да ни прати marines, Саймън — каза Генералисимусът, когато ехото от наздравицата стихна. — Не смятам, че е толкова глупав. Но ако го направи, Съединените щати ще преживеят втори Залив на свинете. Имаме по-модерни въоръжени сили от тези на брадатия Кастро. А тук, начело с мен, ще воюва и последният доминиканец.

Затвори очи, питайки се дали паметта няма да му изневери и дали ще си спомни точно онзи цитат. Да, помнеше го целия, от честването на двайсет и девет годишнината от първото му избиране. Цитира го сред настъпилото почтително мълчание:

— „Каквито и изненади да ни готви бъдещето, трябва да сме сигурни в едно: светът може и да види Трухильо мъртъв, но не и дезертьор като Батиста, беглец като Перес Хименес или изправен пред някой трибунал като Рохас Пиниля. Доминиканският държавник е с друг морал, от друго тесто“.

Отвори очи и доволен, прокара поглед по лицата на гостите си, които, след като внимателно бяха изслушали цитата, кимаха утвърдително.

— Кой е написал фразата, която току-що цитирах? — запита Благодетеля.

Споглеждаха се един друг, напъваха се да си спомнят — любопитни, настървени, трескави. Накрая погледите им се спряха на благото, кръгло, притаено от скромност лице на дребничкия писател, на когото се бе паднала честта да стане пръв магистрат на републиката, след като Трухильо накара брат си Черния да се откаже от поста с напразната надежда, че ще избегне санкциите на ОАД.

— Възхитен съм от паметта на Негово превъзходителство — промълви Хоакин Балагер с безпримерно смирение, сякаш смазан от тежестта на оказаната му чест. — Горд съм, че той помни скромната ми реч от миналия трети август.

Генералисимусът наблюдаваше изпод вежди разкривените от завист лица на Вирхилио Алварес Пина, на Живия боклук, на Паино Пичардо и на генералите. Те страдаха. Мислеха си, че невзрачният, плахият поет, свенливият професор и юрист току-що ги беше изпреварил с няколко точки във вечната им надпревара за благоволението на Шефа — да бъдат признати, споменати, предпочетени, отличени сред другите. Изпита нежност към тези ревностни следовници, които трийсет години държеше в непрекъснато напрежение.

— Това не е просто фраза, Саймън — заяви той. — Трухильо не е от управниците, които зарязват властта, щом куршумите засвистят. От теб, при marines, разбрах какво е чест. Там научих, че трябва да си мъж на честта всеки миг. Че мъжете на честта не бягат. Те се бият и ако трябва да умрат, умират в боя. Нито Кенеди, нито ОАД, нито гадният негър и педераст Бетанкур, нито комунистът Фидел Кастро могат да накарат Трухильо да побегне от тази страна, която дължи на него всичко, което е.

Конституционалния сархош започна да ръкопляска, но щом и другите понечиха да го последват, Трухильо ги прикова с поглед.

— Знаеш ли каква е разликата между мен и тия страхливци, Саймън? — продължи той, гледайки право в очите бившия си инструктор. — Че бях подготвен в морската пехота на Съединените американски щати. Никога не забравих това. Ти ми го втълпи в Хайна и в Сан Педро де Макорис. Спомняш ли си? Ние, от първия випуск на Националната доминиканска полиция, сме от стомана. Завистниците казваха, че НДП значело „нещастни доминикански печки“. А истината е, че този випуск промени страната, създаде я. Не ме учудва това, което правиш за тази страна. Защото си истински marine, като мен. Верен човек. Който умира с вдигната глава, с поглед в небето — като арабските коне. Саймън, макар твоята страна да се държи така зле, аз не се сърдя. Защото на морските пехотинци дължа всичко, което съм.

— Един ден Съединените щати ще съжаляват, че са били несправедливи с карибския си партньор и приятел.

Трухильо отпи няколко глътки вода. Разговорите се оживяваха отново. Сервитьорите предлагаха още кафе, коняк, други напитки и пури. Генералисимусът чу отново Саймън Гитълман:

— Как ще завърши тази интрига с епископ Райли, Ваше Превъзходителство?

Той махна пренебрежително с ръка:

— Няма никаква интрига, Саймън. Този епископ застана на страната на нашите врагове. И понеже хората се възмутиха, той се уплаши и хукна да се крие под полите на монахините от колежа „Санто Доминго“. Какво прави сред толкова жени — си е негова работа. Ние поставихме охрана, за да не бъде линчуван.

— По-добре това скоро да се оправи — настоя the ex marine. — Много от зле информираните католици в Съединените щати вярват на декларациите на монсеньор Райли. Че е в опасност, че е трябвало да потърси убежище заради кампанията против него и тям подобни.

— Това не е важно, Саймън. Всичко ще се оправи и отношенията с Църквата ще бъдат отново отлични. Не забравяй, че правителството ми винаги е било пълно с истински католици и че Пий XII ме удостои с Големия кръст на папския орден „Сан Грегорио“. — И внезапно смени темата: — Петан заведе ли ви да видите „Доминикански глас“?

— Разбира се — отвърна Саймън Гитълман; Дороти кимна с широка усмивка.

Този център на брат му — генерал Хосе Арисменди Трухильо, Петан — беше създаден преди двайсет години като малка радиостанция. „Гласът на Юна“ растеше постепенно и накрая се превърна в прекрасен комплекс. „Доминикански глас“ — първата телевизия, най-голямата радиостанция, най-доброто кабаре и музикален театър на острова (Петан твърдеше, че е най-добрият на Карибите, но Генералисимусът знаеше, че той не успя да отнеме първенството на „Тропикана“ в Хавана). Семейство Гитълман били впечатлени от чудесното оборудване; самият Петан ги развел да го разгледат и настоял да присъстват на репетицията на мексиканския балет, който щеше да играе тази вечер в кабарето. Петан не беше лош човек, когато се захванеше сериозно с нещо; при нужда винаги можеше да разчита на него и на личната му живописна армия планинските светулки. Но също като другите братя му беше причинил повече вреда, отколкото полза, откакто заради него и заради един глупав скандал трябваше да се намеси и да защити правото на по-силния, като ликвидира онзи великан — и освен това негов другар от Офицерската школа в Хайна, — страхотния генерал Васкес Ривера. Един от най-добрите офицери — един marine, по дяволите, — който винаги му, бе служил вярно. Но семейството, макар и семейство от паразити, нищожества, некадърници и жалки нещастници, е по-важно от приятелството и от политическия интерес: това беше свещено правило в неговия регистър на честта. Без да престава да следва линията на собствените си мисли, Генералисимусът слушаше Саймън Гитълман, който разказваше колко изненадан останал, като видял снимките на звездите от киното, шоубизнеса и радиото от цяла Америка, които бяха идвали в „Доминикански глас“. Петан ги беше закачил по стените на кабинета си: „Лос Панчос“, Либертад Ламарке, Педро Варгас, Има Сумак, Педро Инфанте, Селия Крус, Тоня ла Негра, Олга Гийот, Мария Луиса Ландин, Боби Капо, Тинтан и брат му Марсело. Трухильо се усмихна: това, което Саймън не знаеше, беше, че актрисите, които Петан канеше, му трябваха не само за развлечение в доминиканските нощи, той искаше и да ги вкара в леглото си, както правеше с всички самотни или омъжени момичета в малката си империя в Бонао. Там Генералисимусът го оставяше да прави каквото си иска, за да не се излага в Сиудад Трухильо. Но този луд шут понякога ставаше за резил и в столицата, като си мислеше, че актрисите, сключили договор с „Доминикански глас“, са длъжни и да спят с него, ако пожелаеше. Понякога успяваше, друг път ставаха скандали и той — все той — трябваше да гаси пожарите, да прави подаръци за милиони на засегнатите актриси заради тоя глупав донжуан Петан, който нямаше никакъв подход към дамите. С Има Сумак например — инкска принцеса, но с американски паспорт. Заради наглостта на Петан се намеси и самият посланик на Съединените щати. И Благодетеля, едва сдържайки гнева си, успокои инкската принцеса, като принуди брат си да й поднесе извиненията си. Благодетеля въздъхна. За времето, което беше изгубил, замазвайки дупките, които ордата на роднините му оставяше по пътя си, можеше да създаде още една държава.

Да, от всички дивотии, извършени от Петан, никога нямаше да му прости онзи скандал с шефа на Щаба на армията. Великанът Васкес Ривера беше добър приятел на Трухильо от времето, когато се обучаваха заедно в Хайна; беше невероятно силен и се поддържаше, тренирайки всякакви спортове. Той беше и един от военните, помогнали за осъществяването на мечтата на Трухильо: да превърне армията, родена от малобройната Национална полиция, в професионална армия, дисциплинирана и ефикасна, в умалено, но точно копие на северноамериканската. И точно тогава избухна тъпият скандал. Петан беше с чин майор и служеше в ръководството на Щаба на армията. Веднъж в пияно състояние не изпълнил някаква заповед, генерал Васкес Ривера го порицал и той избухнал. Тогава великанът си махнал нашивките, посочил му двора и му предложил да забравят за чиновете си и да уредят въпроса с юмруци. Това бил най-жестокият бой в живота на Петан, възмездие за всички побои, нанесени от него на разни жалки нещастници. С мъка на сърцето, но убеден, че е длъжен да постъпи така заради честта на семейството, Трухильо отстрани своя приятел и го прати в Европа с някаква символична мисия. След година тайните служби го осведомиха за подривната му дейност: засегнатият генерал посещавал гарнизоните, срещал се с бивши подчинени, криел оръжие в малката си ферма в Сибао. Заповяда да го арестуват и да го пратят във военния затвор при устието на река Нигуа, а след това военният трибунал да го осъди тайно на смърт. За да го довлекат до бесилото, комендантът на крепостта трябвало да повика на помощ дванайсет разбойници, които излежавали там присъди за углавни престъпления. И за да няма свидетели на този титаничен край на генерал Васкес Ривера, Трухильо заповяда дванайсетте престъпници да бъдат разстреляни. Но въпреки че измина толкова време оттогава, понякога го обземаше, както в момента, тъга по този другар от героичните години, когото трябваше да пожертва заради дивотиите на Петан.

Саймън Гитълман обясняваше, че комитетите, създадени от него в Съединените щати, са започнали да събират средства за голяма акция: в един и същи ден ще бъдат публикувани — като платена обява на цяла страница — в Ню Йорк Таймс, Вашингтон Поуст, Тайм, Лос Анджелис Таймс и във всички издания, които атакуват Трухильо и поддържат санкциите на ОАД, опровержение и призив в защита на възобновяването на връзките с доминиканския режим.

Защо Саймън Гитълман беше попитал за Агустин Кабрал? Направи усилие да обуздае раздразнението, което го обхвана, като се сети за Умника. Сигурно не е нарочно. Бившият marine се възхищаваше истински от Трухильо и го почиташе, беше се посветил телом и духом в защита на режима. Сигурно, е изтървал името му неволно, като е видял Конституционалния сархош и се е сетил, че Чиринос и Кабрал бяха — за тези, които не познават тайните на режима — неразделни другари. Да, бяха неразделни. Много често Трухильо им възлагаше съвместни мисии. Както през 1937 година, когато ги назначи съответно за генерален директор на Статистиката и за генерален директор на Миграцията и ги прати на обиколка по границата с Хаити, за да го информират за проникването на хаитяни. Но приятелството на този тандем винаги е било крехко: то преставаше да съществува, щом залогът беше уважението и похвалите на Шефа. Трухильо се забавляваше — изтънчена тайна игра, която можеше да си позволи, — наблюдавайки хитрите ходове, подмолните удари, макиавелистическите интриги, които си крояха взаимно Живия боклук и Умника, но също така Вирхилио Алварес Пина и Паино Пичардо, Хоакин Балагер и Фельо Бонели, Модесто Диас и Висенте Толентино Рохас и всички други от най-близкото му обкръжение, за да отстранят другаря си, да изпъкнат, да заслужат повече внимание, да са по-близко до слуха за шегите на Шефа. „Като жените в някой харем — коя да бъде любимката“, помисли си. И за да ги държи винаги нащрек, да не позволи рутината и скуката да ги проядат като молци, ги лишаваше последователно, един след друг по йерархическата стълбица, от благоволението си. Така направи и с Кабрал: отдалечи го, накара го да осъзнае, че всичко, което беше, струваше и имаше, го дължеше на Трухильо, че без Благодетеля е едно нищо. Изпитание, на което бе подложил всичките си сътрудници — близки и далечни. Умника го прие тежко, отчая се като любовница, зарязана от своя мачо. И от желание да оправи нещата по-скоро, отколкото се полагаше, правеше гафове. Много нещо трябваше да преглътне, преди да се върне към живота.

Да не би като е разбрал, че Трухильо ще награждава бившия marine, Кабрал да го е помолил да се застъпи за него? Затова ли американецът спомена така неочаквано името на човек, за когото всеки доминиканец, който четеше „Обществен форум“, знаеше, че беше изгубил благоволението на режима? Е, може би Саймън Гитълман не четеше Ел Карибе.

Кръвта му се смрази — подмокряше се. Усети го и сякаш видя как жълтата течност потича безпрепятствено от пикочния му мехур през скапаната клапа, през безжизнената простата, неспособна да я задържи, към уретрата, как тече свободно по нея и излиза наяве през долните гащи, дюкяна и крачола на панталона му. Свят му се зави. За няколко секунди затвори очи, разтърсван от гняв и безсилие. За нещастие вдясно от него, вместо Вирхилио Алварес Пина, седеше Дороти Гитълман, а вляво — Саймън, който не можеше да му помогне. Вирхилио можеше. Беше председател на Доминиканската партия, но всъщност най-важната му функция беше — откакто доктор Пуигверт, докаран тайно от Барселона, му постави диагнозата за проклетата инфекция на простатата — да действа светкавично и при подобни случаи на изпускане да разлива чаша вода или вино върху Благодетеля, а после да го моли за хиляди извинения за своята непохватност. А ако това се случеше на трибуната или на парад, да застане като параван пред подмокрените му панталони. Но тия глупаци от протокола са сложили Вирхилио Алварес през четири стола от него. Никой не можеше да му помогне. Щеше ли да преживее ужасното унижение семейство Гитълман и някой от гостите да забележат, като се изправи, че без да усети, си е подмокрил панталоните като някакъв старец? От гняв не можеше да помръдне, за да се престори, че понечва да пие и се залива с чашата или с каната, която беше пред него.

Много бавно, оглеждайки се разсеяно, побутна с дясната ръка пълната чаша с вода. Още по-бавно я придърпа до ръба на масата, така че при най-лекото движение да падне. Изведнъж си спомни, че първата му дъщеря, родена в Аминта Ледесма от първата му жена, Флор де Оро — тази малка лудетина с тяло на жена и душа на мачо, която сменяше съпрузите си като обувките, — често се напикаваше в леглото, дори вече ученичка. Набра смелост пак да погледне скришом панталона си. Вместо срамната гледка, петното, което очакваше да види, забеляза — зрението му беше все така идеално, както и паметта му, — че дюкянът и крачолът му бяха сухи. Съвсем сухи. Беше се заблудил, подтикван от страха, от паника „да не му изтекат водите“, както казваха за родилките. Изпълни се с радост и с оптимизъм. Денят, започнал с лошо настроение и с мрачни предчувствия, бе станал красив като крайбрежния пейзаж след пороен дъжд, когато слънцето пламне отново.

Изправи се и всички го последваха като войници, изпълняващи заповед. Докато се навеждаше да помогне на Дороти Гитълман да стане, реши съвсем чистосърдечно: „Тази вечер, в Махагоновата къща, ще накарам някоя хлапачка да пропищи, както преди двайсет години“. Стори му се, че тестисите му парят и пенисът му се втвърдява.