Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (5)

5.

— Добро утро — отвърна той.

Полковник Джони Абес беше оставил на писалището му сутрешния си доклад със събитията от вчера и с някои прогнози и идеи. Обичаше да ги чете: полковникът не си губеше времето с глупости, както бившият шеф на Военните тайни служби — генерал Артуро Р. Еспайлят, Бръснача, завършил Военната академия „Уест Пойнт“, който му дотягаше със стратегическите си фантазии. Дали Бръснача работеше за ЦРУ? Бяха го уверявали в това. Но Джони Абес не успя да го докаже. Ако някой не работеше за ЦРУ то това беше полковникът — той мразеше янките.

— Кафе, Ваше Превъзходителство?

Джони Абес беше в униформа. Но макар да се мъчеше да изглежда безупречно, както изискваше Трухильо, не можеше да постигне кой знае какво с разплутата си и безформена фигура. Беше по-скоро нисък, отколкото висок, издутият му корем си пасваше с двойната гуша, над която стърчеше издадената му напред брадичка, прорязана от дълбок белег. Бузите му също висяха като пихтия. И само свирепите му шарещи очички издаваха интелигентността, скрита в тази уродлива физика. Беше на трийсет и пет или шест години, но приличаше на старец. Не бе ходил нито в „Уест Пойнт“, нито в друга военна академия; нямаше да го приемат поради липсата на физически данни и призванието за военен. Той беше това, което Гитълман, инструкторът на Благодетеля при морските пехотинци, наричаше „телом и духом жаба“ — заради липсата на мускули, тлъстините и склонността му към интригантство. Трухильо го направи полковник от днес за утре и същевременно — в един от онези пристъпи на вдъхновение, които маркираха политическата му кариера — реши да го назначи за шеф на SIM на мястото на Бръснача. Защо го направи? Не беше заради жестокостта му, а по-скоро заради студенината — най-студеното същество, което бе виждал в тази страна на хора с гореща кръв и душа. Удачно решение ли беше? Напоследък имаше провали. Неуспехът на атентата срещу президента Бетанкур не беше единственият, излъга се и с предполагаемия бунт на командантите Елой Гутиерес Менойо и Уилям Морган срещу Фидел Кастро, който се оказа клопка, заложена от Брадатия, за да привлече кубински емигранти на острова и да ги пипне. Така разсъждаваше Благодетеля, докато прелистваше доклада и отпиваше от кафето.

— Настоявате да измъкнете епископ Райли от колежа „Санто Доминго“ — промълви той. — Седнете, налейте си кафе.

— Може ли, Ваше Превъзходителство?

Полковникът имаше мелодичен глас от младини, когато беше радиокоментатор по бейзбол, баскетбол и конни надбягвания. Оттогава му останаха само увлечението по езотеричните книги — признаваше, че е розенкройцер, — носните кърпи, които бе наредил да боядисват червени, защото, казваше, това бил цветът на съдбата за Овена, и способността да вижда аурата на всеки човек (глупости, които разсмиваха Генералисимуса). Настани се пред писалището на Шефа с чашка кафе в ръка. Навън беше още тъмно, кабинетът тънеше в полусянка и само в златистия кръг на малката лампа се открояваха ръцете на Трухильо.

— Трябва да спукаме този цирей, Ваше Превъзходителство. Най-големият проблем не е Кенеди, твърде зает с провала на инвазията в Куба. А Църквата. Ако не смажем агентите на Петата колона тук, ще имаме проблеми. Райли служи много добре на онези, които чакат американското нашествие. Всеки ден те му вдигат акциите и в същото време притискат Белия дом да прати на помощ на бедния преследван епископ своите marines. Кенеди е католик, не забравяйте.

— Всички сме католици — въздъхна Трухильо. И срази аргумента му. — Това е по-скоро основание да не го закачаме. Все едно да дадем на гринговците повода, който търсят.

Макар на моменти да изпитваше неприязън към откровенията на полковника, Трухильо ги толерираше. Беше заповядал на шефа на SIM да говори с него съвсем откровено — дори когато не му беше приятно да го слуша. Бръснача не посмя да се възползва от тази привилегия, както Джони Абес.

— Не смятам, че е възможно да се върнем назад в отношенията с Църквата, тази трийсетгодишна идилия свърши — говореше бавно, очичките му се въртяха неспокойно в орбитите и сякаш опипваха всичко наоколо, очаквайки засада. — На 25 януари 1960 година, с Пасторското писмо от Епископството, тя ни обяви война и нейната цел е да унищожи режима. Свещениците няма да се задоволят с някоя и друга концесия. Няма да ви подкрепят отново, Ваше Превъзходителство. Църквата иска война, както и янките. А на война има само два пътя: да се предадеш или да смажеш противника. Епископите Панал и Райли са в открито настъпление.

Полковник Абес имаше два плана. Единият: под прикритието на палеросите — убийци, въоръжени с тояги и ножове, водени от Бала, бивш каторжник, сега на разположение на полковника — неговите calies да нахлуят внезапно в епископството в Ла Вега и в колежа „Санто Доминго“ като разярена тълпа, откъснала се от голяма протестна демонстрация против епископите терористи, и да ликвидират прелатите, преди силите на реда да успеят да ги спасят. Този план беше рискован, можеше да предизвика американското нашествие. Имаше предимството, че смъртта на епископите щеше да парализира задълго останалата част от духовенството. Другият план: полицията спасява Панал и Райли, преди да бъдат линчувани от тълпата, и правителството ги експулсира в Испания и в Съединените щати, под предлог, че това е единственият начин да гарантира сигурността им. А Конгресът ще гласува закон, според който всички свещеници на служба в страната трябва да са доминиканци по рождение. Чужденците или получилите гражданство ще бъдат върнати в страните си. По този начин — полковникът надникна в малкото си бележниче — католическото духовенство ще намалее с една трета. С малцинството от свещеници креоли щяха да се справят лесно.

Млъкна, когато Благодетеля, който бе навел глава, я вдигна.

— Както направи Фидел Кастро в Куба.

Джони Абес кимна:

— И там Църквата започна с протести и завърши със заговори, подготвяйки почвата за янките. Кастро прогони чуждестранните свещеници и наложи драконовски мерки за тези, които останаха. И какво му направиха? Нищо.

— Засега — поправи го Благодетеля. — Кенеди може всеки момент да прати американските marines да дебаркират в Куба. Но този път няма да повторят гафа, който направиха миналия месец в Залива на свинете.

— В такъв случай Брадатия ще умре в битка — съгласи се Джони Абес. — Не е невъзможно американските marines да дебаркират и тук. И вие да решите тук също да умрем в боя.

Трухильо леко се изкиска. Ако трябваше да умре в битка с американските marines, колко доминиканци щяха да се жертват с него? Войниците — без съмнение. Доказаха го при нашествието, което Фидел организира на 14 юни 1959-а. Добре се биха, за няколко дни изтребиха нашествениците в планините на Констанса и по бреговете на Маймон и Естеро Ондо. Но срещу marines…

— Страхувам се, че малцина ще останат с мен. Бягащите плъхове ще вдигнат голяма пушилка. Но вие няма да имате друг изход, освен да паднете с мен в боя. Където и да идете, ви чака иди затвор, или да бъдете ликвидиран от враговете, които имате по целия свят.

— Спечелих си ги, защитавайки този режим, Ваше Превъзходителство.

— Вие сте единственият човек от цялото ми обкръжение, който не би могъл да ме предаде дори и да иска — заяви Трухильо, развеселен. — А аз съм единственият, на когото можете да разчитате, защото не ви мразя и нямам намерение да ви убивам. Заедно, докато смъртта ни раздели.

Отново се разсмя, развеселен, гледайки полковника така, както ентомолог изследва трудно за класифициране насекомо. Много неща се говореха за него, най-вече за жестокостта му. Беше нормално за човек, който заема този пост. Например, че когато малкият Джони ходел още с къси панталонки, баща му — американец от немско потекло — го заварил да избожда с карфици очите на пилетата в кокошарника. Че като младеж продавал на студентите по медицина трупове, които задигал от гробището Индепенденсия. Че макар и женен за Лупита, за тази ужасна, калена в борбата мексиканка, която ходеше с пистолет в чантата, бил педераст. И дори че спял с доведения брат на Генералисимуса — Хлапето Трухильо.

— Сигурно сте чували глупостите, които разправят за вас — рече му внезапно, гледайки го в очите, все така засмян. — Все има нещо вярно в тях. Играехте ли си да избождате очите на кокошките? Изравяхте ли трупове в гробището Индепенденсия, за да ги продавате?

Полковникът се усмихна едва-едва.

— Първото сигурно не е вярно, не помня. Второто е полувярно. Не бяха трупове, Ваше Превъзходителство. А кости и черепи, почти изровени от дъждовете. За да спечеля малко пари. Сега казват, че като шеф на SIM връщам тези кости в земята.

— А това, че сте педераст?

И този път полковникът не се притесни. Гласът му продължаваше да звучи клинически безпристрастно.

— Никога не съм си падал по това, Ваше Превъзходителство. Не съм спал с никакви мъже.

— Добре, стига глупости — отсече той и стана сериозен.

— Засега не пипайте епископите. Да видим как ще се развият нещата. Ако могат да бъдат наказани, ще го направим. За момента просто не ги изпускайте от очи. Продължавайте с войната на нерви. Да нямат мира ни денем, ни нощем. Да видим дали няма да решат сами да се махнат.

Дали тези двама епископи щяха да постигнат своето и да им се надсмиват като черния плъх Бетанкур? Ядът го обзе отново. Този гризач от Каракас беше успял да накара ОАД да наложи санкции на Доминиканската република, всички страни скъсаха отношенията си с тях и упражниха икономически натиск, който задушаваше страната. Ежедневно, ежечасно нанасяха щети на една блестяща доскоро икономика. А Бетанкур, все още жив, развяваше знамето на свободата и показваше изгорелите си ръце по телевизията, горд, че е оцелял от онзи глупав атентат, който изобщо не трябваше да бъде поверяван на тъпите венесуелски военни. Със следващия ще се заеме само SIM. Абес му обясни съвсем технически и безпристрастно новия оперативен план, който завършваше с мощна експлозия — предизвикана с дистанционно управление — на взривното устройство, закупено прескъпо от Чехословакия, което вече се намираше в доминиканското консулство в Хаити. Оттам лесно щяха да го пренесат в Каракас в подходящия момент.

От 1958 година, когато реши да го издигне на поста, който заемаше сега, Благодетеля се срещаше ежедневно с полковника — в този кабинет, в Махагоновата къща или там, където се намираше Трухильо — и винаги по това време. Също като Генералисимуса, Джони Абес не излизаше никога в отпуск. Трухильо чу за първи път за него от генерал Еспайлят. Бившият шеф на тайните служби му беше предал изненадващо точна и подробна информация за доминиканските емигранти в Мексико: какво правеха, какво замисляха, къде живееха, къде се събираха, кой им помагаше, кои дипломати посещаваха.

— Колко хора сте пратили в Мексико, че сте така добре информиран за тия копелета?

— Цялата информация идва само от един човек, Ваше Превъзходителство. — Бръснача се изпъчи с професионална гордост. — Много млад. Джони Абес Гарсия. Може да познавате баща му — един гринго, наполовина германец, който дойде да работи в електрическата компания и се ожени за доминиканка. Момчето беше спортен журналист и нещо като поет. Започнах да го използвам като информатор за хората от радиото и пресата и за сбирките на „Фармация Гомес“, на които ходят много интелектуалци. Справи се толкова добре, че го пратих в град Мексико, уж със стипендия. И нали виждате, спечели доверието на цялото емигрантство. Разбира се с всички. Нямам представа как го прави, Ваше Превъзходителство, но в Мексико се сближи дори с Ломбардо Толедано, синдикалния лидер на левицата. А грозотията, за която се ожени, беше секретарка на тоя комуняга, представете си.

Горкият Бръснач! Говорейки така ентусиазирано, той вече губеше шефското си място в тайните служби, за което го бяха готвили в „Уест Пойнт“.

— Върни го тук и му дай някакъв пост, на който да мога да го наблюдавам — нареди Трухильо.

Така по коридорите на Националния дворец се появи тази тромава умърлушена фигура с вечно шарещи очички. Получи нисък пост в Информационния отдел. Трухильо го проучваше от дистанция. От съвсем млад, в Сан Кристобал, следваше интуицията си, която след бегъл поглед, кратък разговор или малка справка му подсказваше, че дадена личност може да му свърши работа. Така избра и голям брой от сътрудниците си, и то доста сполучливо. Абес Гарсия работи няколко седмици в една тъмна канцелария с шеф поета Рамон Емилио Хименес, с Дип Веларде Фонт, Керол и Грималди, като пишеше фиктивни читателски писма до рубриката „Обществен форум“ във вестник Карибе. Преди да го подложи на изпитание, изчака някакъв знак на съдбата, без да знае точно какъв. И знакът дойде съвсем неочаквано в деня, когато в коридора на двореца видя с изненада как Джони Абес говори с един от министрите му. За какво можеше да си говори изисканият и дълбоко набожен аскет Хоакин Балагер с информатора на Бръснача?

— За нищо особено, Ваше Превъзходителство — обясни Балагер по време на заседанието на министрите. — Не познавах този младеж. Като го видях така вглъбен в четенето, защото четеше, вървейки, ми стана любопитно. Нали знаете, голямата ми страст са книгите. Бях удивен. Сигурно не е с всичкия си. И знаете ли от какво беше така погълнат? От някаква книга за китайски изтезания, със снимки на обезглавени и одрани хора.

Същата вечер той нареди да го повикат. Абес изглеждаше така поразен от неочакваната чест — от радост, от страх или и от двете, — че едва успя да смотолеви нещо като поздрав пред Благодетеля.

— Добра работа свършихте в Мексико — каза му той с изтънялото си остро гласче, което също като погледа му действаше парализиращо на слушателите му. — Еспайлят ме информира. Смятам, че можете да поемете и по-сериозни задачи. Готов ли сте?

— Да, Ваше Превъзходителство. Е, знам го само по физиономия. Но познавам много хора от групата, с която се събира в „Кафе Комерсио“. Самите те се наричат „доминикански испанци“.

— Този тип издаде книга против мен — Сатрапство в Карибите, плати му гватемалското правителство. Подписа я с псевдонима Грегорио Бустаманте. После, за заблуда, има наглостта да издаде друга книга в Аржентина, но нея подписа със собственото си име — Аз бях секретар на Трухильо, в която ме възхвалява до небесата. И понеже минаха доста години, сега се чувства в безопасност там, в Мексико. Мисли, че съм забравил как опозори семейството ми и режима, който му даде хляб. За тези престъпления няма давност. Искате ли да се заемете?

— За мен ще бъде голяма чест, Ваше Превъзходителство — отвърна Абес Гарсия на минутата с увереност, която не беше проявил досега.

След време бившият секретар на Генералисимуса, частен учител на Рамфис и наемен писач на доня Мария Мартинес, Превъзходната дама, умря в мексиканската столица, надупчен с куршуми. Сред емигрантите и в пресата се вдигна, както винаги, голям шум, но никой не можа да докаже, че убийството, както казваха те, е подготвено от „дългата ръка на Трухильо“. Това беше светкавична и безупречна операция, която според фактурата, представена от Джони Абес при завръщането му от Мексико, им костваше само хиляда и петстотин долара. И Благодетеля го внедри в армията с чин полковник.

Ликвидирането на Хосе Алмоина беше само един пример от серията брилянтни операции, изпълнени от полковника, в които бяха избити, осакатени или тежко ранени десетки емигранти — най-злостните им клеветници в Куба, Мексико, Гватемала, Ню Йорк, Коста Рика и Венесуела. Безупречни светкавични удари, които впечатлиха Благодетеля. И всеки от тях — малък шедьовър на ловкостта и дискретността — работа като по часовник. Освен че ликвидираше враговете, в по-голямата част от случаите Абес Гарсия действаше така, че да съсипе и репутацията им. Синдикалистът Роберто Ламада, изгнаник в Хавана, умря вследствие побой в един бардак в Китайския квартал, в ръцете на някакви сводници, които го обвиниха пред полицията, че се опитал да намушка с нож една проститутка, отказала да изпълни садомазохистките перверзии, които емигрантът искал от нея. А жената — боядисана червенокоса мулатка, се появи разплакана в Картелес и Боемия, показвайки раните, нанесени й от този изрод. Адвокатът Баярдо Сиприота умря в Каракас при някаква разпра между педерасти; намериха го в жалък хотел, намушкан с кама, с женски гащи, сутиен и начервена уста. Съдебната експертиза установи, че имал сперма в ректума. Какво ли правеше полковник Абес, за да си създаде така бързо връзки в почти непознати за него градове с тези хищници от престъпния свят, с гангстерите, убийците, трафикантите, главорезите, проститутките, сводниците и джебчиите, замесени в скандалните операции — истински празник за жълтата преса, — в които се оказваха въвлечени и враговете на режима? Как успя с толкова малко пари да организира една така добре действаща в почти цяла Латинска Америка мрежа от информатори и побойници? Времето беше твърде скъпо за Трухильо, за да го пилее и да проверява подробностите. Но от дистанция се любуваше, както познавач — на скъпоценно бижу, на ловкостта и находчивостта, с които Джони Абес Гарсия отърваваше режима от враговете му. Нито емигрантските групи, нито враждебно настроените правителства успяха да установят някаква връзка между тези произшествия, тези ужасни събития, и Генералисимуса. Едно от най-съвършените изпълнения беше срещу Рамон Мареро Аристи, автора на Over — роман за захарните плантации в Ла Романа, известен в цяла Латинска Америка. Бивш главен редактор на върлия трухилистки вестник Ла Насион, през 1956-а Мареро стана министър на труда, а през 1959-а — за втори път. Тогава започна да предава информация на журналиста Тед Зулк, който оплюваше режима в статиите си в Ню Йорк Таймс. Като разбра, че е разкрит, изпрати опровержители писма до американския вестник. И дойде с подвита опашка в кабинета на Трухильо да се тръшка, да плаче, да моли за прошка, да се кълне, че никога не е бил и няма да бъде предател. Благодетеля го изслуша, без да продума, и после съвсем хладнокръвно му удари плесник. Мареро, целият в пот, понечи да си извади кърпата, но шефът на военните адютанти — полковник Гуарионекс Естреля Садала, го повали с един изстрел в самия кабинет. Абес Гарсия бе натоварен да заличи следите и след по-малко от час една кола, пътуваща към Констанса, се преобърна — пред свидетели — в дълбока пропаст в Централните Кордилери, а Мареро Аристи и неговият шофьор бяха станали неузнаваеми от удара. Не беше ли повече от ясно, че полковник Джони Абес Гарсия трябваше да смени Бръснача като шеф на тайните служби? Ако той оглавяваше службите по време на похищението над Галиндес в Ню Йорк, организирано от Еспайлят, сигурно нямаше да избухне и онзи скандал, който нанесе такива щети на международния имидж на режима.

Трухильо посочи с пренебрежение доклада на бюрото:

— Още един заговор срещу мен ли, начело с Хуан Томас Диас? И със съдействието на консул Хенри Диърборн, тъпака от ЦРУ?

Полковник Абес Гарсия се поразмърда, за да се намести на стола.

— Така изглежда, Ваше Превъзходителство — потвърди той, без да отдава значение на проблема.

— Интересно — отсече Трухильо. — Прекъснаха отношенията си с нас, за да изпълнят решението на ОАД. И отзоваха дипломатите си, но оставиха тук Хенри Диърборн и агентите му, за да продължат да кроят заговори. Сигурно ли е, че Хуан Томас е конспиратор?

— Не, Ваше Превъзходителство, има само бегли признаци. Но откакто го уволнихте, генерал Диас е дълбоко засегнат и затова го следя отблизо. Както и събиранията в дома му в квартал Гаскуе. А от засегнат човек може да се очаква всичко.

— Не е заради уволнението — обясни Трухильо на глас, сякаш говореше на себе си. — А защото го нарекох страхливец. Защото му напомних, че е опетнил честта на пагона.

— Аз присъствах на онзи обяд, Ваше Превъзходителство. Помислих, че генерал Диас ще се опита да стане и да си тръгне. Но той го понесе, пребледнял и потен. Излезе, препъвайки се като пиян.

— Хуан Томас винаги е бил много горделив и трябваше да му дам урок — каза Трухильо. — Поведението му в Констанса беше на слаб човек. А аз не допускам слаби генерали в доминиканските въоръжени сили.

Инцидентът се беше случил месеци след потушаването на нашествието в Констанса, Маймон и Естеро Ондо, когато всички участници в десанта — в който, освен доминиканци, имаше и кубинци, американци и венесуелци — бяха избити или заловени и когато през януари 1960 година режимът разкри една широка мрежа от нелегални опозиционери, която в чест на тази инвазия се наричаше 14 юни. В състава й влизаха студенти и млади специалисти от средната и висшата класа, много от които бяха от семейства, свързани с режима. В разгара на операцията за ликвидирането на тази подривна организация, в която трите сестри Мирабал и съпрузите им участваха много активно — само при спомена за тях кръвта на Генералисимуса кипваше, — Трухильо свика на обед в Националния дворец петдесетина военни и цивилни водещи фигури на режима, за да порицае своя приятел от детство и другар във военната служба, заемал най-високите постове във въоръжените сили по време на Ерата, когото бе уволнил като командир на военната област Ла Вега, в която влизаше и Констанса, когато последните огнища на нашествениците, пръснати из планините, все още не бяха напълно унищожени. Генерал Томас Диас напразно бе молил дотогава за аудиенция при Генералисимуса. Сигурно се беше учудил, че е получил покана за обяда, след като сестра му Грасита потърси убежище в бразилското посолство. Шефа не го поздрави, нито му продума по време на обяда, дори не хвърли бегъл поглед към онзи ъгъл на дългата маса, където беше седнал генерал Диас, много далеч от централното място, в знак, че е изпаднал в немилост.

Когато сервираха кафето, над бръмчащите над дългата маса разговори — единствената жена, която присъстваше, беше Исабел Майер, трухилистки водач на североизток, — сред мраморните стени и кристала на светещия полилей, внезапно се извиси острото, познато на всички доминиканци гласче с метални нотки, предвещаващи буря:

— Не ви ли учудва, господа, присъствието на тази маса, сред най-видните военни и цивилни функционери на режима, на един отстранен от командването офицер, който не се оказа на висота на бойното поле?

Настъпи мълчание. Петдесетината глави по цялата дължина на огромната четириъгълна маса с бродирани покривки застинаха. Благодетеля не поглеждаше към ъгъла, където седеше генерал Диас. Той прокарваше поглед по останалите присъстващи, гледаше ги един по един, някак учудено, отворил широко очи и леко устни, сякаш молейки гостите си да му помогнат да разгадае тайната.

— Знаете ли за кого говоря? — продължи след кратка драматична пауза. — За генерал Хуан Томас Диас, командир на военната област Ла Вега по време на кубинско-венесуелското нашествие, който в разгара на бойните действия беше отстранен за недостойно поведение пред лицето на врага. Навсякъде по света подобно държане се наказва с военен съд и разстрел. А при диктатурата на Рафаел Леонидас Трухильо Молина канят страхливия генерал на обяд в двореца, заедно с цвета на нацията.

Той изрече последната фраза много бавно, почти на срички, за да подчертае сарказма си.

— Ако позволите, Ваше Превъзходителство — промълви с нечовешко усилие генерал Хуан Томас Диас. — Бих искал да напомня, че макар да бях отстранен, нашествениците бяха разбити. Аз изпълних дълга си.

Този силен и здрав мъж изглеждаше смален на мястото си. Беше пребледнял и устата му се пълнеше непрекъснато със слюнка. Гледаше Благодетеля, но той сякаш нито го виждаше, нито го чуваше, оглеждайки за втори път гостите си, като продължи с тирадата:

— И не само го канят в двореца. Но го и пенсионират с пълна пенсия и с всички привилегии на генералите с три звезди, за да отдъхне със съзнанието за изпълнен дълг. И да се радва на заслужен отдих в животновъдната си ферма заедно с Чана Диас, петата си жена, която му е и кръвна племенница. Какво по-голямо доказателство за великодушие искате от тази кървава диктатура?

Когато млъкна, Благодетеля бе завършил огледа на всички присъстващи на масата. Сега погледът му се спря на генерал Хуан Томас Диас в ъгъла. Но лицето на Шефа бе изгубило ироничния си и мелодраматичен израз отпреди малко. Беше сковано и мъртвешки сериозно. Очите му се взираха пак мрачно, пронизващи до мозъка на костите, безпощадни, напомнящи, както винаги, кой е господарят на тази страна и на живота на доминиканците. Хуан Томас Диас сведе очи.

— Генерал Диас отказа да изпълни моя заповед и си позволи да порицае офицера, който я изпълни — изрече той бавно и презрително. — В разгара на настъплението. Когато враговете, въоръжени от Фидел Кастро, Муньос Марин, Бетанкур и Фигерес — тази банда завистници, — бяха дебаркирали и избиваха с огън и меч доминикански войници, готови да откъснат главата на всички нас, които сме на тази маса. Тогава военният командир на Ла Вега откри, че е състрадателен човек. Бил деликатен, не обичал силните преживявания и не можел да гледа как се пролива кръв. И си позволи да не изпълни заповедта ми да се разстрелва на място всеки нашественик, заловен с пушка в ръка. Дори порица офицера, който, спазвайки заповедта на командването, даваше заслужен урок на онези, които бяха дошли, решени да установят комунистическа диктатура. В тези критични за родината моменти генералът си позволи да всява смут и да отслабва духа на нашите войници. Затова той вече не е в редовете на армията, макар да носи униформа.

Млъкна и отпи глътка вода. Но щом го направи, вместо да продължи, внезапно се изправи и се сбогува, давайки да се разбере, че обядът е приключил: „Довиждане, господа“.

— Хуан Томас не се опита да си тръгне, защото знаеше, че няма да стигне жив до вратата — рече Трухильо. — Добре, в каква конспирация участва?

Всъщност нямало нищо конкретно. От известно време генерал Диас и съпругата му Чана приемали доста гости в дома си в квартал Гаскуе. Поводът бил гледането на филми прожектирани с апарат на двора, под открито небе, от зетя на генерала. Присъстващите били странна смесица. От изтъкнатите мъже на режима — като тъста и брат на домакина Модесто Диас Кесада, до бивши функционери, които нямали връзка с правителството — като Амиама Тио и Антонио де ла Маса. От месец-два полковник Абес Гарсия вербувал като calié един от прислужниците. Но единственото, за което той го уведомил, било, че господата не преставали да говорят, докато гледали филмите, сякаш те ги интересували само защото заглушавали разговорите им. В крайна сметка не тези събирания, на които на чашка ром или уиски се говори против правителството, заслужават внимание. А това, че вчера генерал Диас имал тайна среща с един от агентите на Хенри Диърборн, така наречения американски дипломат, който — както Негово превъзходителство знаел — е шеф на ЦРУ в Сиудад Трухильо.

— Дали не е поискал един милион долара за главата ми? — предположи Трухильо. — На грингото сигурно вече свят му се вие от всички отрепки, които му искат пари, за да ме ликвидират. Къде се срещнаха?

— В хотел „Ембахадор“, Ваше Превъзходителство.

За миг Благодетеля се замисли. Дали Хуан Томас беше способен да организира нещо сериозно? Преди двайсет години — може би. Тогава беше човек на действието. После се отдаде на удоволствията. Твърде много обичаше чашката и боя с петли, яденето, развлеченията с приятели, да се жени и развежда и да си играе с огъня, опитвайки се да го свали от власт. За гнил клон се хващаха гринговците. Я стига, нямаше за какво да се притеснява.

— Съгласен съм, Ваше Превъзходителство, смятам, че засега генерал Диас не е опасен. Следя го отблизо. Знаем кой го посещава и при кого ходи той. Телефонът му се подслушва.

Имаше ли още нещо? Благодетеля хвърли един поглед към прозореца — още беше тъмно, макар да наближаваше шест. Но вече не беше така тихо. Далече, в периферията на Националния дворец, отделен от улиците с широки тревни площи и дървета и ограден с висока желязна решетка с остри върхове, минаваше по някой автомобил и надуваше клаксона. А вътре в сградата се чуваше как служителите по чистотата мият, метат, лъскат с восък, тупат. Когато тръгнеше по коридорите и канцелариите, те щяха да блестят от чистота. Тази мисъл му подейства добре.

— Извинете, че ви безпокоя, Ваше Превъзходителство, но бих искал да уточня разположението на охраната. По „Максимо Гомес“ и Малекон по време на разходката ви. И по шосето, когато отивате в Махагоновата къща.

Преди два месеца той внезапно бе наредил да бъдат прекратени оперативните действия по охраняването му. Защо ли? Може би защото веднъж, по време на една от разходките си привечер, слизайки по „Максимо Гомес“ към морето, забеляза полицейските кордони в началото на всяка улица, които преграждаха пътя на пешеходци и коли към Авенида и Малекон, докато траеше разходката му. И си представи безбройните фолксвагени с които Джони Абес разпращаше навсякъде околовръст по неговия маршрут. Почувства се потиснат, усети клаустрофобия. Понякога и нощем, когато ходеше във фермата „Фундасион“, се беше случвало да зърне покрай шосето бръмбарите и военните кордони, патрулиращи по пътя му. Или пък точно страстта към риска, изпречил се пред него, неукротимият му дух на marine го караше да предизвиква съдбата в подобни моменти на най-големи рискове за режима? Във всички случаи това беше решение, което нямаше да отмени.

— Заповедта ви е още в сила — потвърди той с тон, който не търпи възражения.

Романтик ли, той? Може би с някои от жените, които беше обичал, може би с Лина Ловатон. Но извън сантименталното, на политическото поприще се чувстваше винаги като класик. Рационален, трезв, прагматичен, с хладен ум, прозорлив.

— Когато се запознах с него в Мексико, той подготвяше отплаването на Гранма^[1]. Смятаха го за безумец, за несериозен авантюрист. От първия миг ме впечатли липсата на всякакви емоции у него. Макар в речите си да изглежда с тропически темперамент, горещ и пламенен. Това е за публиката. А той е съвсем друг. Леден ум. Винаги съм знаел, че ще спечели властта. Но позволете ми едно пояснение, Ваше Превъзходителство. Възхищавам се от личността на Кастро, от начина, по който успя да направи за смях гринговците, да се съюзи с руснаците и с комунистическите страни и да ги използва като буфери срещу Вашингтон. Но не харесвам идеите му, аз не съм комунист.

— Вие сте капиталист от плът и кръв — присмя му се Трухильо саркастично. — „Ултрамар“ направи добър бизнес, внасяйки продукти от Германия, Австрия и социалистическите страни. Щом човек има изключителни права, никога не губи.

— Още едно нещо, за което трябва да съм ви благодарен, Ваше Превъзходителство — съгласи се полковникът. — Истината е, че сам не бих се сетил. Сделките никога не са ме интересували. Открих „Ултрамар“, защото вие ми заповядахте.

— Предпочитам сътрудниците ми да правят добри сделки, вместо да крадат — обясни Благодетеля. — Добрите сделки са полезни за страната, дават работа, трупат печалба, повдигат духа на народа. За разлика от кражбите, които го деморализират. След санкциите сигурно и за „Ултрамар“ нещата вървят зле.

— Практически са парализирани. За мен няма значение, Ваше Превъзходителство. Сега единствената ми грижа по двайсет и четири часа на ден е да не позволя враговете да съборят този режим и да убият вас.

Говореше без емоции, със същия непроницаем, безизразен тон, както обикновено.

— Трябва ли да разбирам, че и на мен се възхищавате толкова, колкото на онзи мухльо Кастро? — запита го Трухильо, гледайки тези шарещи очички.

— На вас не се възхищавам, Ваше Превъзходителство — промърмори полковник Абес, свеждайки поглед. — Аз живея за вас. Заради вас. Ако позволите, аз съм вашето куче пазач.

На Благодетеля му се стори, че като изричаше последната фраза, гласът на Абес Гарсия трепна. Знаеше, че той не е емоционален, не обичаше и често повтаряните от останалите лакеи излияния, така че продължи да го пронизва с острия си поглед.

— Ако бъда убит, ще е от някой много близък човек, от някой предател в семейството, да речем — каза, сякаш говореше за друг човек. — За вас това ще бъде голямо нещастие.

— Както и за страната, Ваше Превъзходителство.

— Затова стоя на върха — съгласи се Трухильо. — Иначе щях да се оттегля, както ме посъветваха моите приятели янките — Уилям Паули, генерал Кларк и сенатор Смадърс, пратени от президента Айзенхауер. „Останете в историята като великодушен държавник, който отстъпва кормилото на младите“. Така ми каза Смадърс, приятелят на Рузвелт. Това беше посланието на Белия дом. Затова дойдоха. Да ме помолят да се махна и да ми предложат убежище в Съединените щати. „Там имуществото ви ще е на сигурно място“. Тия мухльовци ме бъркат с Батиста, с Рохас Пиниля и с Перес Хименес. Ще ме махнат само мъртъв.

Благодетеля пак се разсея, защото се сети за Гуадалупе — Лупе за приятелите, — снажната и мъжествена мексиканка, за която Джони Абес се ожени в онзи мистериозен, пълен с авантюри период от живота му в Мексико, когато, от една страна, пращаше подробни доклади на Бръснача за похожденията на доминиканските емигранти, а, от друга, посещаваше сборищата на революционерите, като това на Фидел Кастро, на Че Гевара и на кубинците от „26 юли“, които подготвяха отплаването на Гранма, и хора като Висенте Ломбардо Толедано, тясно свързан с мексиканското правителство, който беше и негов покровител. Генералисимусът никога не бе имал време да го разпита спокойно за този етап от живота му, когато полковникът откри призванието и таланта си да се занимава с шпионаж и с нелегални операции. Сигурно това беше интересен, изпълнен с пикантни случки живот. Защо ли се беше оженил за тази ужасна жена?

— Все забравям да ви попитам нещо — каза той строго, както говореше със сътрудниците си. — Как се оженихте за толкова грозна жена?

— От благодарност. Лупе ми спаси живота веднъж. Тя уби заради мен. Когато беше секретарка на Ломбардо Толедано, току-що бях пристигнал в Мексико. Благодарение на Висенте започнах да разбирам от политика. Много от нещата, които направих, нямаше да бъдат възможни без Лупе, Ваше Превъзходителство. Тя не знае какво е страх. И освен това, винаги е имала безпогрешен инстинкт.

— Знам, че е луда глава, че може да се бие, че има пищов и ходи по бардаци като мачо — рече Генералисимусът в отлично разположение. — Дори съм чувал, че Пучита Брасобан й подбирала момиченца. Но ми е интересно как сте могли да направите деца на този изрод.

— Опитвам се да бъда добър съпруг, Ваше Превъзходителство.

Благодетеля се разсмя така звучно, както някога.

— Ставате забавен, когато искате — поздрави го той. — Значи я взехте от благодарност. Тогава можете да го вдигате, когато си искате.

— И така може да се каже, Ваше Превъзходителство. Истината е, че нито аз обичам Лупе, нито тя мен. Поне не така, както го разбират другите. Свързва ни нещо по-силно. Преживените рамо до рамо рискове пред лицето на смъртта. И много кръв, с която и двамата сме си изцапали ръцете.

Благодетеля кимна. Разбираше какво иска да каже. И той би искал да има жена като това плашило, мамка му. Не би се чувствал така самотен в моментите, когато трябваше да взема някои решения. Нищо не свързва хората така, както кръвта, вярно е. Може би затова се чувстваше така обвързан с тази страна, пълна с неблагодарници, страхливци и предатели. Защото — за да я спаси от нищетата, хаоса, невежеството и варварството — неведнъж си беше цапал ръцете с кръв. Щяха ли да са му благодарни в бъдеще тия страхливци?

Отново изпадна в униние. Като се престори, че поглежда часовника си, хвърли един поглед с крайчеца на окото на панталоните си. Нямаше никакво петно нито по крачолите горе, нито по дюкяна. Но този факт не оправи настроението му. Споменът за девойчето в Махагоновата къща отново прониза съзнанието му. Неприятен случай. По-добре ли щеше да бъде, ако я беше застрелял на място, докато го гледаше с онези очи? Глупости. Никога не е стрелял безразборно, и още по-малко за креватни истории. А само когато нямаше друг изход, когато беше абсолютно необходимо за доброто на тази страна, или да отмъсти за някое оскърбление.

— Позволете, Ваше Превъзходителство.

— Да?

— Снощи президентът Балагер съобщи по радиото, че правителството ще освободи група политически затворници.

— Балагер направи това, което му наредих. Защо?

— Ще ми е необходим списък на тези, които ще бъдат освободени. За да ги подстрижем, обръснем и да ги облечем прилично. Сигурно ще бъдат представени на пресата.

— Щом приготвя списъка, ще ви го пратя. Балагер смята, че тези жестове са полезни за дипломацията. Ще видим. Във всеки случай той представи добре нещата.

Речта на Балагер лежеше на бюрото му. Той прочете на глас подчертания параграф: „Делото на Негово превъзходителство генералисимус доктор Рафаел Л. Трухильо Молина е вече така стабилно, че след трийсет години на мир, ред и непрекъснато лидерство ние можем да дадем на Щатите пример за способността на Латинска Америка за съзнателното прилагане на една истинска, образцова демокрация“.

— Добре казано, нали? — заяви той. — Това е предимството да имаш поет и литератор за президент на републиката. Когато брат ми Черния беше президент, хората заспиваха от речите, които четеше. Е, знам, че не харесвате Балагер.

— Не бъркам личните си симпатии и антипатии с работата, Ваше Превъзходителство.

— Не можах да разбера изобщо защо не му вярвате. Балагер е най-безобидният от всичките ми сътрудници. Затова го сложих на този пост.

— Смятам, че толкова дискретният му начин на живот е някаква стратегия. Че всъщност той не е човек на режима, а работи само за себе си. Може и да се лъжа. Иначе не съм открил нищо съмнително в поведението му. Но не бих бръкнал в огъня като доказателство за верността му.

Трухильо погледна часовника си. Оставаха две минути до шест. Срещата му с Абес Гарсия не траеше повече от час, освен при изключителни обстоятелства. Той се изправи и шефът на SIM го последва.

— Ако взема друго решение за епископите, ще бъдете уведомен — каза на сбогуване. — Все пак имайте готовност.

— Готови сме да действаме веднага щом решите. Разрешете, Ваше Превъзходителство.

Щом Абес Гарсия излезе от кабинета, Благодетеля отиде до прозореца и погледна небето. Все още никакъв проблясък.