Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (3)

3.

— Няма да дойде — чу се внезапно гласът на Салвадор. — Ще изгубим още една нощ, ще видите. — Ще дойде — отвърна веднага Амадито нервно. — Облече маслиненозелената униформа. Военните адютанти получиха заповед синият шевролет да е готов. Защо не ми вярвате? Ще дойде.

Салвадор и Амадито седяха отзад в колата, паркирана край Малекон, и от половин час, откакто чакаха там, си разменяха все едни и същи реплики. Но този път нито Антонио Имберт — на волана, нито Антонио де ла Маса до него, опрял лакът на прозорчето, се обадиха. Четиримата се взираха трескаво в редките коли, идващи от Сиудад Трухильо, които минаваха край тях по посока на Сан Кристобал, пронизвайки мрака с жълтите си фарове. Никоя от тях не беше небесносиният шевролет с перденца на прозорците, модел 1957-а, който чакаха.

Намираха се на няколкостотин метра от Животновъдния панаир, където имаше доста ресторанти — най-известният, „Пони“, сигурно беше пълен с хора, които ядяха печено — и два-три бара с музика, но вятърът духаше на изток и не довяваше шума, въпреки че те виждаха светлините сред стволовете и короните на палмите в далечината. Затова пък грохотът на вълните, които се разбиваха в скалите, и шумът на прибоя бяха толкова силни, че трябваше да викат, за да се чуват помежду си. Колата, със затворени врати и загасени фарове, беше готова да потегли.

— Помните ли, когато започнахме да идваме тук, на Малекон, на хладно и далеч от градските calies^[1]? — Антонио Имберт подаде глава през прозореца и пое с пълни гърди нощния бриз. — Тук заговорихме сериозно и за конспирацията.

Никой от приятелите не му отговори веднага, сякаш се мъчеха да си спомнят или не бяха обърнали внимание на думите му.

— Да, тук, на Малекон, преди почти шест месеца — обади се Салвадор Естреля Садала след малко.

— По-рано беше — промърмори Антонио де ла Маса, без да се извръща. — Когато убиха сестрите Мирабал, през ноември, тук говорихме за престъплението. Сигурен съм. И от доста време бяхме идвали вече на Малекон нощем.

— Приличаше на сън — рече отнесено Имберт. — Непостижимо, далечно. Също както в детството си човек мечтае да стане герой, пътешественик или филмов актьор. Още не мога да повярвам, че ще стане тази вечер, мамка му.

— Ако дойде — измърмори Салвадор.

— Обзалагам се на каквото искаш, Турко — повтори Амадито уверено.

— Все пак се съмнявам, защото днес е вторник — мърмореше Антонио де ла Маса. — Винаги ходи в Сан Кристобал в сряда, а ти си в корпуса на адютантите, Амадито, и много добре знаеш това. Защо ще ходи в друг ден?

— Не знам защо — настоя лейтенантът. — Но ще ходи. Облече маслиненозелената униформа. Поръча за синия шевролет. Ще ходи.

— Сигурно в Махагоновата къща го чака някое хубаво дупе — каза Антонио Имберт. — Някое свежо, непипнато.

— Ако нямаш нищо против, да говорим за друго — прекъсна го Салвадор.

— Все забравям, че пред праведник като теб не може да се говори за задници — извини се мъжът на волана. — Да речем, че в Сан Кристобал си има някакво мераче. Може ли да го кажа така, Турко? Или и това не е за девствените ти уши?

Но на никого не му беше до шеги. Дори на самия Имберт, говореше само за да минава времето.

— Внимание — възкликна Де ла Маса и изпъна врат напред.

— Това е камион — отвърна Салвадор, хвърляйки бегъл поглед към приближаващите се жълтеникави фарове. — Не съм нито светец, нито фанатик, Антонио. Просто изповядвам вярата си. И след Пасторското писмо на епископите от 25 януари миналата година съм горд, че съм католик.

Наистина беше камион. Премина, като бумтеше и се клатушкаше с високия си товар от сандъци, привързани с въжета. Буботенето му постепенно заглъхна и накрая изчезна.

— Значи един католик не може да говори мръсотии, но може да убива, а, Турко? — предизвикваше го Имберт. Често правеше така: двамата със Салвадор Естреля Садала бяха най-близките приятели в групата. Все си подхвърляха закачки, понякога толкова груби, че другите мислеха, че ще стигнат до бой. Но никога не се бяха карали, нищо не можеше да развали дружбата им. Въпреки всичко, тази вечер на Турко изобщо не му беше до шеги.

— Просто да убива — не. Но да ликвидира един тиранин — да. Чувал ли си за „тираноубийството“? В крайни случаи Църквата го допуска. Писал го е свети Тома Аквински. Да ти кажа ли откъде го знам? Когато започнах да Помагам на хората от „Четиринайсети юни“ и разбрах, че все някога ще се наложи да натисна спусъка, отидох да се посъветвам с духовния ни наставник, отец Фортин. Един канадски свещеник в Сантяго. Той ми уреди аудиенция при монсеньор Лино Занини, нунций на Негово светейшество. „Грехота ли е за един вярващ да убие Трухильо, монсеньор?“ Той притвори очи и се замисли. Мога да ти повторя думите му, с италианския му акцент. Показа ми един цитат на свети Тома от Богословския сборник. Ако не го бях прочел, нямаше да бъда тук с вас тази вечер.

Антонио де ла Маса се беше извърнал и го гледаше:

— Споделил си това с духовния си наставник?

Гласът му прозвуча заплашително. И лейтенант Амадо Гарсия Гереро се уплаши Де ла Маса да не изпадне в някой от онези пристъпи на ярост, които го обхващаха, откакто Трухильо заповяда да убият брат му Октавио преди години. Като пристъпа, който едва не сложи край на приятелството му със Салвадор Естреля Садала. Но той го успокои:

— Беше отдавна, Антонио. Когато започнах да помагам на хората от „Четиринайсети юни“. За такъв мухльо ли ме смяташ, да споделям подобно нещо с клетия отец?

— Обясни ми защо можеш да казваш мухльо, но не и задник, мамка му или таковам, Турко — подхвърли му шеговито Имберт, опитвайки се отново да разведри напрежението. — Нали всички лоши думи са оскърбление за Господа?

— Не думите оскърбяват Господ, а мръсните помисли — примири се Турко и прие предизвикателството. — Мухльовците, дето задават тъпи въпроси, сигурно не го оскърбяват. Но пък доста му досаждат.

— Получи ли причастие тая сутрин и с чиста душа ли идваш за голямото събитие? — продължи да го дразни Имберт.

— Причестявам се всеки ден от десет години — обясни Салвадор. — Но не знам дали душата ми е такава, каквато трябва да бъде на един християнин. Само Господ го знае.

„Такава е“, каза си Амадито. От всички хора, които познаваше през трийсет и една годишния си живот, Турко беше човекът, на когото се възхищаваше най-много. Беше женен за Урания Миесес, леля на Амадито, която той обичаше много. Откакто стана кадет във Военната академия „Баталя де лае Карерас“, оглавявана от полковник Хосе Леон Естевес (Печито), мъж на Анхелита Трухильо, обикновено прекарваше отпуските си у семейство Естреля Садала. Беше се сближил много със Салвадор, с него споделяше всичките си проблеми, тревоги, мечти и съмнения и преди да вземе каквото и да е решение, се съветваше с него. Семейство Естреля Садала подготвиха и празника на Амадито за дипломирането и удостояването му с почетната шпага — пръв във випуск от трийсет и пет офицери!, — на който присъстваха осем негови лели по майчина линия. А след години отпразнуваха заедно и събитието, което младият лейтенант смяташе за най-добрата новина в живота си: одобряването на молбата му за постъпване в най-престижната част във въоръжените сили — на военните адютанти, отговарящи за личната охрана на Генералисимуса.

Амадито затвори очи и пое дълбоко соления бриз, който нахлуваше през четирите отворени прозореца. Имберт, Турко и Антонио де ла Маса мълчаха. С Имберт и Де ла Маса се запозна в къщата на улица „Махатма Ганди“ и случайно стана свидетел на скандала между Турко и Антонио — толкова жесток, че вече мислеше, че ще почнат да се стрелят; а след няколко месеца стана свидетел и на помиряването на Антонио и Салвадор в името на една обща цел: убийството на Козела. Нима в деня на празника, който Урания и Салвадор му устроиха през 1959 година, когато се изпиха толкова бутилки ром, някой можеше да предположи, че след по-малко от две години, в тази прохладна звездна нощ във вторник, на 30 май 1961 година, Амадито щеше да чака тук самия Трухильо, за да го убие. Колко много неща се бяха случили от деня, когато малко след като отиде на улица „Махатма Ганди“ 21, Салвадор го хвана за ръката и го поведе с много сериозен вид към най-тихото кътче в градината.

— Трябва да ти кажа нещо, Амадито. Защото те обичам. Защото всички вкъщи те обичаме.

Говореше толкова тихо, че младежът изпъна врат, за да го чува.

— Какво значи това, Салвадор?

— Значи, че не искам да ти провалям кариерата. Можеш да имаш проблеми, ако идваш тук.

— Какви проблеми?

Лицето на Турко, почти винаги спокойно, се смръщи. Тревожен блясък се появи в очите му.

— Помагам на момчетата от „Четиринайсети юни“. Ако ме разкрият, ще стане много лошо за теб. Офицер от корпуса на военните адютанти на Трухильо. Представи си!

На лейтенанта не можеше и през ум да му мине, че Салвадор участва в тайни заговори и помага на хората, които се бяха организирали, за да се борят срещу Трухильо след кубинското нашествие от 14 юни в Констанса, Маймон и Естеро Ондо, в което загинаха толкова хора. Знаеше, че Турко мрази режима и макар Салвадор и жена му да внимаваха пред него, от време на време изтърваваха по някоя приказка против правителството. Веднага млъкваха, защото знаеха, че макар да не се интересуваше от политика, като всеки офицер от армията, Амадито изпитваше дълбока, сляпа преданост към върховния Шеф, Благодетеля и Бащата на новата нация, който от три десетилетия ръководеше съдбините на републиката и живота и смъртта на доминиканците.

— Нито дума повече, Салвадор. Вече ми каза всичко. Вече го чух. И забравих какво съм чул. Ще продължа да идвам, както досега. Това е моят дом.

Салвадор го погледна с онзи открит, жизнерадостен поглед, който заразяваше Амадито.

— Да пийнем по една бира тогава. Няма нужда да сме тъжни.

И, разбира се, първите хора, на които представи годеницата си, когато се влюби и започна да мисли за женитба, бяха — след леля Мека, неговата любимка от единайсетте сестри на майка му — Салвадор и Урания. Луисита Хил! Щом се сетеше за нея, стомахът му се свиваше от угризения, обземаше го гняв. Извади една цигара и я пъхна в устата си. Салвадор му поднесе огънче със запалката си. Малката прелестна мулатка, нежната, кокетната Луисита Хил. След едно учение беше отишъл с двама приятели да се разходят с платноходка в Ла Романа. На пристана две момичета купуваха прясна риба. Заговориха се с тях и отидоха заедно да слушат общинския оркестър на открито. Те ги поканиха на някаква сватба. Само Амадито успя да отиде, защото имаше свободен ден, а приятелите му трябваше да се върнат в казармата. Влюби се като луд в тази тъничка дяволита мулатка с искрящи очи, която танцуваше меринга като някоя звезда от „Доминикански глас“. И тя в него. При второто им излизане — на кино и на бар — успя да я целуне и погали. Беше жената на неговия живот, не би я заменил с никоя друга. Като напет младеж, Амадито беше казвал това на много жени от кадетските си години, но този път беше самата истина. Луиса го заведе да го запознае със семейството си в Ла Романа, а той я покани на обяд у леля Мека в Сиудад Трухильо и една неделя — у семейство Естреля Садала. Бяха възхитени от Луиса. Когато им каза, че мисли да й направи предложение, го насърчиха: била прекрасна. Амадито поиска официално ръката й от родителите й. Според устава поиска разрешение за женитба и от командването на военните адютанти.

Това беше първият му сблъсък с една действителност, която дотогава — въпреки двайсет и деветте си години, отличните оценки, прекрасното си досие на кадет и офицер — изобщо не познаваше. („Като повечето доминиканци“, помисли си.) Отговорът на молбата се бавеше. Обясниха му, че от адютантския корпус я пращали в SIM^[2], за да проучат човека. Че след седмица или десет дни ще получи разрешението. Но той не получи отговор нито след десет, нито след петнайсет, нито след двайсет дни. На двайсет и първия ден Шефа го повика в кабинета си. Това беше единственият път, в който размени няколко думи с Благодетеля, макар толкова често да беше стоял до него на обществени събития, и за първи път този човек, когото виждаше всеки ден в имението „Радамес“, спря погледа си на него.

За погледа на Трухильо лейтенант Парсия Гереро беше чувал от дете в семейството си — най-вече от дядо си, генерал Ермохенес Гарсия, — в училище, а по-късно и като кадет и офицер. Поглед, на който никой не можеше да устои, без да сведе смутено очи, смазан от силата, излъчваща се от тези пронизващи зеници, и който сякаш четеше и най-съкровените мисли, скритите желания и щения, и караше хората да се чувстват като голи. Амадито се надсмиваше тогава така лекомислено. Шефа сигурно е голям държавник и с мирогледа, волята и работоспособността си беше превърнал Доминиканската република във велика страна. Но той не е Господ. И погледът му можеше да бъде само поглед на простосмъртен.

Достатъчно му беше да влезе в кабинета, да удари токове и да се представи с най-подходящия по устав глас, който успя да изтръгне от гърлото си: „Лейтенант Гарсия Гереро на вашите заповеди, Ваше Превъзходителство!“ — за да се почувства като наелектризиран. „Заповядайте“, чу той острия глас на мъжа, който седеше в другия край на стаята зад бюро, облицовано с червена кожа, и пишеше, без да вдига глава. Младежът направи няколко крачки и застана мирно, нито един мускул по него не трепваше, той дори не мислеше, вперил поглед в сивите, грижливо пригладени коси, в безупречния костюм — синьо сако и жилетка, бяла риза с безукорна яка и колосани маншети, сребриста вратовръзка с перла — и в ръцете му — лист хартия, върху който бързо пишеше нещо със синьо мастило. На лявата му ръка успя да види онзи пръстен с проблясващ скъпоценен камък, който според суеверните бил амулет, даден му на младини — когато бил в Жандармерийската гвардия и преследвал „бандитите“, надигнали се срещу американската военна окупация — от някакъв хаитянски магьосник, който му казал, че докато го носи, ще бъде неуязвим за врага.

— Добра служебна характеристика, лейтенант — чу го да казва.

— Много благодаря, Ваше Превъзходителство.

Той вдигна посребрената си глава и големите му очи, втренчени, безизразни и лишени от блясък, се спряха на него. „Никога в живота си не съм се страхувал — сподели после момчето със Салвадор. — Докато този поглед не падна върху мен, Турко. Вярно е. Сякаш човъркаше в съзнанието ми“. Настъпи дълго мълчание, докато тези очи оглеждаха униформата, снаряжението му, копчетата, вратовръзката, кепето му. Амадито започна да се поти. Знаеше, че и най-малката небрежност в облеклото предизвикваше у Шефа такова негодувание, че той можеше да избухне и жестоко да го порицае.

— Не бива да разваляте тази толкова добра характеристика, като се ожените за сестрата на един комунист. В моето правителство приятели и неприятели не се събират.

Говореше му кротко, без да сваля пронизващия си поглед от него. Той си помисли, че всеки момент пискливото му гласче ще премине във фалцет.

— Братът на Луиса Хил е сред подривните елементи от „Четиринайсети юни“. Знаехте ли го?

— Не, Ваше Превъзходителство.

— Вече го знаете — прокашля се и добави със същия тон: — В тази страна има много жени. Намерете си друга.

— Да, Ваше Превъзходителство.

Видя как той кимна с глава, давайки му да разбере, че срещата е приключила.

— Позволете да се оттегля, Ваше Превъзходителство.

Удари токове и козирува. Излезе с военна стъпка, прикривайки тревогата, която го парализираше. Всеки военен се подчинява на заповедите, особено когато те идват от Благодетеля и Бащата на новата нация, който бе отделил няколко минути от времето си, за да говори лично с него. Щом беше заповядал това на него, привилегирования офицер, значи беше за негово добро. Трябваше да се подчини. Така и направи, стискайки зъби. В писмото му до Луиса Хил нямаше нито една дума, която да не е вярна: „Много съжалявам и макар да страдам от това, трябва да прекъсна връзката си с теб и да ти кажа с болка, че не можем да се оженим. Началството ми забранява заради антитрухилистката дейност на брат ти — нещо, което ти скри от мен. Разбирам защо го направи. Но се надявам и ти да разбереш, че съм принуден да взема това трудно решение против волята си. Въпреки че винаги ще си спомням за теб с любов, няма да се видим повече. Желая ти щастие в живота. Не ми се сърди“.

Дали красивата, весела, тъничка девойка от Ла Романа му беше простила? Макар никога повече да не я видя, тя остана завинаги в сърцето му. Луиса се беше омъжила за богат земеделец от Пуерто Плата. Но ако е успяла да му прости за раздялата, никога не би му простила за другото, ако го знаеше. И той никога нямаше да си го прости. Дори ако след няколко минути видеше в краката си надупчения с куршуми труп на Козела — искаше да изстреля патроните си точно в студените му очи на игуана, — пак нямаше да си го прости. „Поне това Луиса никога няма да разбере“. Нито тя, нито който и да е друг — освен тези, които замислиха покушението.

Знаеше го, разбира се, и Салвадор Естреля Садала, при когото лейтенант Гарсия Гереро отиде онова утро — на улица „Махатма Ганди“ 21, — на разсъмване, смазан от омраза, от пиене и отчаяние, направо от бардака на Пуча Витини, или Пуча Брасобан — горе, на улица „Хуана Салтитопа“, — където полковник Джони Абес и майор Роберто Фигероа Карион го бяха завели, след като извърши онова, та с уискито и с някоя сладурана да забрави това премеждие. „Премеждие“, „жертва за родината“, „изпитание на волята“, „кървава дан за Шефа“ — такива неща му говореха. А после го поздравиха, че си е заслужил повишението. Амадито всмукна от цигарата и я захвърли на шосето — мъничък фойерверк, който заискри от удара в асфалта. „Ако не започнеш да мислиш за друго, ще се разплачеш“, рече си, засрамен при мисълта, че Имберт, Антонио и Салвадор можеха да го видят разплакан. Щяха да си помислят, че го е дострашало. Стисна зъби, докато не го заболяха. Никога и за нищо не се беше чувствал така сигурен, както за това. Докато Козела беше жив, нямаше живот за него, щеше да броди отчаян, както правеше от онази нощ през януари 1961 година, когато целият свят се стовари отгоре му и за да не налапа дулото, дотича на улица „Махатма Ганди“ 21 да потърси утеха при своя приятел Салвадор. Разказа му всичко. Не веднага. Защото не можа да продума нито дума, когато Турко му отвори вратата, стреснат от силното блъскане призори — от което и той, и жена му, и децата наскачаха сънени от леглата, — и на прага й се озова пред разпасания и вонящ на кръчма Амадито. Само разтвори ръце и прегърна силно Салвадор. „Какво става, Амадито? Умрял ли е някой?“ Отведоха го в спалнята, сложиха го в леглото и го оставиха да се поуспокои, защото бръщолевеше несвързано. Урания Миесес му приготви отвара от мента и го накара да я изпие на глътки, като бебе.

— Не ни казвай нищо, за което после можеш да съжаляваш — предупреди го Турко.

Върху пижамата си беше облякъл кимоно с китайски йероглифи. Беше седнал в единия ъгъл на леглото и гледаше нежно Амадито.

— Оставям те със Салвадор — каза леля му Урания и го целуна по челото, ставайки. — За да говориш спокойно и да му кажеш всичко, което ще ти е трудно да кажеш на мен.

Амадито й благодари. Турко загаси горната лампа. По абажура на малката лампа на нощното шкафче имаше рисунки, които червенееха от блясъка на крушката. Облаци ли бяха? Животни ли?

— Спи, Амадито. През деня нещата няма да ти изглеждат така трагични.

— Същото ще е, Турко. Ден и нощ ще се отвращавам от себе си. И още по-лошо ще стане, като изтрезнея.

Всичко започна онзиден по обяд в щаба на военните адютанти до имението „Радамес“. Току-що се беше върнал от Бока Чика, където го прати майор Роберто Фигероа Карион — офицер за свръзка на шефа на Генералния щаб с генералисимус Трухильо, — за да предаде един запечатан плик на генерал Рамфис Трухильо в базата на Доминиканските военновъздушни сили. Лейтенантът влезе в кабинета на майора да рапортува, че е изпълнил заповедта, и той го прие, гледайки го дяволито. Показа му папката с червена подвързия, която лежеше на бюрото му.

— Знаеш ли какво има тук?

— Една седмица отпуск, за да отида на плаж ли, господин майор?

— Повишението ти в старши лейтенант, момче! — отвърна весело шефът и му подаде папката.

— Зяпнах от изненада, защото ми беше рано още. — Салвадор го слушаше, без да помръдва. — Оставаха ми още осем месеца, за да подам молбата за повишение. Помислих си: „Утешителна награда, защото ми отказаха отпуск за женитбата“.

Лицето на Салвадор, седнал в края на леглото, се смръщи от неудобство.

— Нима не знаеше, Амадито? Другарите ти, шефовете не са ли ти споменавали за изпитанията за вярност?

— Мислех, че това са приказки — отвърна твърдо убеден, с раздразнение Амадито. — Кълна се. Това не е нещо, с което хората се хвалят. Не знаех. Сполетя ме изневиделица.

Вярно ли беше това, Амадито? Още една лъжа, поредната от онзи низ от лъжи, с които се щадеше и с които животът ти бе пълен, откакто влезе във Военната академия. Откакто се роди, защото си роден почти с Ерата. Разбира се, че е трябвало да знаеш, да подозираш; нали в крепостта Сан Педро де Макорис, а после и при адютантите си чувал, долавял, подразбирал си от шегите, перченето, парадирането, хвалбите, че преди да бъдат повишени, избраниците, елитът, офицерите, на които се поверяваха най-отговорните постове, бяха подлагани на изпитание за вярност към Трухильо. Знаеше много добре, че има такова нещо. Но сега лейтенант Гарсия Гереро знае и че изобщо не пожела да разбере какво точно означава това изпитание. Майор Фигероа Карион му стисна ръката и му повтори онова, което беше чувал толкова често, че накрая започна да го вярва:

— Голяма кариера правиш, момче.

Заповяда му да отиде у тях в осем вечерта — щели да пийнат по чашка за повишението му и да оправят някаква формалност.

— Ела с джипа — каза му на сбогуване майорът.

В осем часа Амадито беше пред дома на шефа си. Той не го покани вътре. Сигурно е надничал през прозореца, защото още преди Амадито да успее да слезе от джипа, се появи на вратата. Скочи веднага в колата си и без да отговори на поздрава на лейтенанта, му заповяда с пресилено естествен тон:

— Към „Куарента“, Амадито.

— В затвора ли, господин майор?

— Да, в „Куарента“ — повтори майорът.

— И вече знаеш кой ни чакаше там, Турко.

— Джони Абес — отвърна Салвадор.

— Полковник Абес Гарсия — поправи го с мрачна ирония Амадито. — Да, шефът на SIM.

— Сигурен ли си, че искаш да ми разкажеш това, Амадито? — Младежът усети ръката на Салвадор върху коляното си. — Няма ли после да ме намразиш, като знаеш, че и аз го знам?

Амадито познаваше Джони Абес по физиономия. Беше го зървал да се прокрадва като сянка по коридорите на Националния дворец, да слиза от блиндирания си черен кадилак или да се качва в него в градините на имението „Радамес“, да влиза или да излиза от кабинета на Шефа; и нещо, което само той можеше да прави и сигурно никой друг в цялата страна — да се появява по всяко време на деня и нощта в Националния дворец или в частната резиденция на Благодетеля и веднага да бъде приеман. И сякаш вътрешностите му се обръщаха, както на много от другарите му от армията, от флота или от авиацията, щом зърнеше тая пихтиеста фигура, напъхана в униформата на полковник, живо отрицание на осанката, енергичността, войнствената мъжественост, силата и представителния вид, с които трябваше да се отличават военните — както казваше Шефа, когато говореше за своите войници на националния празник и в Деня на въоръжените сили; щом зърнеше бузестото му погребално лице с мустачки, подрязани като на Артуро де Кордова или Педро Лопес Моктесума — най-модните мексикански актьори, — и двойната гуша на скопен петел, която висеше над късия му врат. Макар да говореха за това само в най-тесен кръг и след доста чашки ром, офицерите мразеха полковник Джони Абес Гарсия, защото не беше истински военен. Не беше заслужил нашивките си като тях, с учене, в Академията и по казармите, не се катереше с пот на челото по йерархическата стълбица. Сигурно ги беше получил като награда за мръсните услуги, с които бе заслужил и назначаването си за пълновластен: шеф на Военните тайни служби. Нямаха му вяра заради зловещите безчинства, в които го подозираха, заради изчезналите и екзекутираните, заради внезапно изпадналите в немилост високопоставени личности — като съвсем пресния случай със сенатор Агустин Кабрал, — заради ужасните доноси и мръсните клевети във вестникарската рубрика „Обществен форум“, излизаща всяка сутрин в Ел Карибе, които държаха хората нащрек, защото от това, което се казваше за тях там, зависеше съдбата им; заради интригите и манипулациите му понякога дори срещу хора, които изобщо не се занимаваха с политика, достойни мирни граждани, по някаква причина попаднали в безбройните шпионски мрежи, които Джони Абес Гарсия и многобройната му армия от calies бяха опънали по всички лабиринти на доминиканското общество. Много офицери — сред които и лейтенант Гарсия Гереро — се чувстваха длъжни по съвест да презират този индивид въпреки доверието, което му гласуваше Генералисимусът, защото смятаха, както много хора от правителството — а, изглежда, и самият Рамфис Трухильо, — че с необузданата си жестокост полковник Абес Гарсия уронва престижа на режима и прави услуга на тези, които го критикуваха. Но Амадито си спомняше и един разговор, в който прекият му началник, майор Фигероа Карион, въпреки всичко го защити пред група военни адютанти по време на една вечеря на чаша бира: „Полковникът може и да е демон, но за Шефа това е добре, защото всичко лошо се приписва на него, а на Трухильо — само доброто. Каква по-добра услуга от тази? За да трае трийсет години, едно правителство има нужда от някой Джони Абес, който да вади горещите кестени с голи ръце. И с крака, и с глава, ако трябва. Да изгори целият. Да поема върху себе си омразата на враговете, а понякога и на приятелите. Шефа знае това и затуй го държи до себе си. Ако полковникът не му пазеше гърба, кой знае дали досега нямаше да му се случи вече това, което стана с Перес Хименес във Венесуела, с Батиста в Куба и с Перон в Аржентина“.

— Добър вечер, лейтенант.

— Добър вечер, господин полковник.

Амадито изпъна длан до кепето си и козирува, но Абес Гарсия му стисна ръката — имаше мека ръка, като напоена с пот гъба — и го потупа по гърба.

— Заповядайте.

До караулното на затвора, където се тъпчеха половин дузина войници, зад решетъчната врата на входа имаше малка стаичка, която сигурно беше административна канцелария, с маса и два-три стола. Беше зле осветена само от една крушка, която се полюшваше в края на дълъг шнур, покрит с мухи, а около нея жужеше облак от насекоми. Полковникът затвори вратата, посочи им столовете. Влезе един войник, с бутилка „Джони Уокър“ с червен етикет („Марката, която обичам най-много, защото Крачещия Хуанито ми е адаш“, пошегува се полковникът), чаши, кофичка с лед и няколко бутилки минерална вода. Докато наливаше в чашите, полковникът говореше на лейтенанта, сякаш майор Фигероа Карион го нямаше.

— Поздравления за новата нашивка. И за тази служебна характеристика. Знам я много добре. SIM ви препоръча за повишение. За военните ви и граждански заслуги. Разкривам ви една тайна. Вие сте един от малцината офицери, на които е отказван отпуск за женитба, но се подчинихте, без да искате преразглеждане. Затова Шефа ви награждава, като изтегля повишението ви с една година напред. Да вдигнем тост с Крачещия Хуанито!

Амадито отпи голяма глътка. Полковник Абес Гарсия му беше напълнил чашата с уиски почти догоре и му бе долял съвсем малко минерална вода, тъй че усети питието като залп в мозъка си.

— В този момент, на това място, с Джони Абес, който те налива с уиски, не заподозря ли какво те очаква? — промълви Салвадор. Младежът долови горчивината, натежаваща в думите на приятеля му.

— Че ще бъде тежко и грозно, да, Турко — отвърна той, треперейки. — Но не и какво точно ще стане.

Полковникът напълни чашите още веднъж. Тримата пушеха, а шефът на SIM говореше колко е важно да не позволяват на вътрешния враг да надига глава и да го смазват още щом се опита да го направи.

— Защото, докато вътрешният враг е слаб и разединен, няма значение какво прави външният. Какво ни пука, че Съединените щати ще пищят, ОАД ще рита, а Венесуела и Коста Рика ще лаят. Това по-скоро ще обедини всички доминиканци като юмрук около Шефа.

Говореше провлечено и избягваше погледа на събеседника си. Малките му очички, тъмни и шарещи непрекъснато, не се спираха на нищо и сякаш улавяха онова, което оставаше скрито за другите. От време на време си бършеше потта с голяма червена кърпа.

— Най-вече военните. — Направи пауза и тръсна пепелта от цигарата си на пода. — И най-вече каймака на военните, лейтенант Гарсия Гереро. Към който принадлежите вече и вие. Шефа искаше да чуете това.

Направи отново пауза, всмукна дълбоко от цигарата, отпи глътка уиски. И сякаш едва тогава откри, че майор Фигероа Карион беше там:

— Знае ли лейтенантът какво очаква от него Шефа?

— Няма нужда да му се казва, той е офицерът с най-много ум в главата от неговия випуск. — Майорът приличаше на жаба в лицето и от алкохола физиономията му беше подпухнала и се беше зачервила още повече. На Амадито му се стори, че диалогът беше нещо като отрепетирана комедия. — Надявам се, че знае, в противен случай не заслужава тази нова нашивка.

Докато полковникът пълнеше за трети път чашите, отново настъпи мълчание. Той пусна кубчетата лед с ръце. „Наздраве“, рече и отпи, отпиха и те. Амадито си каза, че предпочиташе сто пъти повече глътка ром с кока-кола вместо това уиски, така му горчеше. И едва в този момент разбра казаното за Крачещия Хуанито. „Какъв глупак съм, да не разбера досега“, помисли си. Колко странна е тая кърпа на полковника! Беше виждал бели, сини, сиви кърпи. Но червени! Що за хрумване.

— Ще носите все по-голяма отговорност — рече полковникът тържествено. — Шефа трябва да е сигурен, че сте на висота.

— Какво трябва да направя, господин полковник? — Амадито вече се дразнеше от тия прелюдии. — Винаги съм изпълнявал заповедите на началниците си. Никога няма да разочаровам Шефа. Става въпрос за изпитание на верността ми, нали?

Свел глава, полковникът гледаше в масата. Когато вдигна лице, лейтенантът забеляза блясък на задоволство в шарещите му очи.

— Така е, на офицерите с железни топки, на трухилистите до мозъка на костите, няма нужда да им подслаждаме горчивия хап. — Стана на крака. — Прав сте, лейтенант. Да приключваме с глупостите и после да отпразнуваме новата нашивка при Пучита Брасобан.

— Какво трябваше да направиш? — Салвадор говореше с голямо усилие, с прегракнало гърло, съкрушен.

— Да убия със собствените си ръце един предател. Така каза: „И без окото ви да трепне, лейтенант“.

Когато излязоха на двора в затвора, Амадито усети, че ушите му бучат. До голямото бамбуково дърво, встрани от вилата, превърната в затвор и в център за изтезания на SIM, и до джипа, с който бяха дошли, имаше друг, почти същият, с угасени фарове. На задната седалка двама войници с пушки пазеха от двете страни някакъв тип със завързани ръце и кърпа на устата.

— Елате с мен, лейтенант — каза му Джони Абес и седна зад волана на джипа, в който бяха войниците. — Следвай ни, Роберто.

Щом двете коли излязоха от затвора и поеха по крайбрежното шосе, се разрази буря и нощта се изпълни с гръмотевици и светкавици.

Потоци вода ги заляха.

— Добре че заваля, макар че ще се намокрим — обади се полковникът. — Ще се разхлади. Селяните се молеха за малко дъжд.

Не помнеше колко време пътуваха, но сигурно не беше много, защото пък си спомни, че когато влязоха в бардака на Пуча Витини, след като спряха джипа на улица „Хуана Салтитопа“, стенният часовник в салончето при входа показваше десет часа вечерта. Всичко, което стана, откакто беше взел майор Фигероа Карион от дома му, бе продължило два часа. Абес Гарсия излезе от шосето и джипът започна да подскача и да се тресе, сякаш щеше да се разпадне по запустялото поле с висока трева и камънаци, което прекосяваше, следван отблизо от джипа на майора, чиито фарове ги осветяваха. Беше тъмно, но лейтенантът разбра, че се движеха покрай морето, защото грохотът на вълните се чуваше така близко, та сякаш бучеше в ушите му. Стори му се, че заобикалят малкия пристан Ла Калета. И щом джипът спря, спря и да вали. Полковникът слезе с един скок и Амадито го последва. Двамата войници бяха обучени, защото, без да чакат заповеди, свалиха затворника, блъскайки го. При светлината на една светкавица лейтенантът видя, че вързаният е бос. През целия път беше стоял съвсем кротко, но щом стъпи на земята, сякаш най-сетне разбра какво го чака и започна да се гърчи, да ръмжи и да се мъчи да освободи ръцете и устата си. Амадито, който дотогава беше избягвал да го гледа, забеляза конвулсивните движения на главата му в усилието да се освободи от кърпата на устата си, да каже нещо, може би да помоли да се смилят над него или да ги прокълне. „Ами ако извадя револвера и стрелям в полковника, в майора и в двамата войници и го оставя да избяга?“, помисли си той.

— Вместо един, щеше да има двама убити на скалата — рече Салвадор.

— Добре че спря да вали — оплака се майор Фигероа Карион, слизайки от джипа. — Вир-вода станах, мамка му.

— Имате ли оръжие? — попита го полковник Абес Гарсия. — Не карайте бедния дявол да страда повече.

Амадито кимна, без да продума. Направи няколко крачки и застана до затворника. Войниците го пуснаха и се отдалечиха. Мъжът не се втурна да бяга, както той предположи. Краката не го държаха и сигурно, скован от страх, не можеше да помръдне в тревите и в калта на това поле, брулено от силния вятър. Но въпреки че не се опита да побегне, продължаваше да върти отчаяно глава отдясно наляво и от горе на долу и да прави напразни усилия да махне превръзката от устата си. Чуваше се пресекливото му ръмжене. Лейтенант Гарсия Гереро допря дулото на пистолета си в слепоочието му и стреля. Гърмежът го заглуши и го накара да затвори за миг очи.

— Довършете го — рече Абес Гарсия. — Никога не се знае.

Амадито се наведе и опипа главата на падналия — беше спокоен и безмълвен — и отново стреля от упор.

— Така е добре — каза полковникът, хвана го за ръката и го побутна към джипа на майор Фигероа Карион. — Войниците знаят какво трябва да правят. Да вървим при Пучита да се посгреем.

Докато Роберто караше джипа, лейтенант Гарсия Гереро седеше безмълвен, като почти не чуваше разговора между полковника и майора. Но си спомняше нещо, което бяха казали:

— Тук ли ще го погребат?

— Ще го хвърлят в морето — обясни шефът на SIM. — Това й е хубавото на тая скала. Висока е, отсечена като с нож. Долу морето се е врязало в нея, дълбоко е — като кладенец. Пълно е с акули, селдови акули, които дебнат. Веднага ще го налапат, бих искал да видя това. Не оставят никакви следи. Сигурно, бързо и чисто.

— Би ли познал тази скала? — попита го Салвадор.

Не. Помнеше само, че преди да пристигнат, бяха минали край малкия залив Ла Калета. Но не можеше да си спомни целия път от „Ла Куарента“.

— Ще ти дам приспивателно. — Салвадор сложи отново ръка на коляното му. — Да поспиш седем-осем часа.

— Още не съм свършил, Турко. Потрай още малко. Преди да ме заплюеш в лицето и да ме изхвърлиш от дома си.

Бяха отишли в бардака на Пуча Витини, по прякор Пучита Брасобан, стара къща с балкони и изсъхнала градина, бардак, посещаван от повечето calies и хората, свързани с правителството и със SIM, за които, според слуховете, работеше и тая плесната в устата, симпатична дъртофелница Пуча, изкачила се по професионалната стълбица до администраторка и управителка на курви, след като сама е била такава из бардаците на улица „Дос“ на младини, и то с голям успех.

Тя ги посрещна на вратата и поздрави Джони Абес и майор Фигероа Карион като стари познати. А Амадито докосна по брадичката: „Какво сладурче!“. Отведе ги на втория етаж и ги настани на малка масичка до бара. Джони Абес поръча да донесат от Крачещия Хуанито.

— Доста късно схванах, че така казвате на уискито, господин полковник — призна си Амадито. — Джони Уокър. Крачещия Хуанито. Съвсем просто, а не го разбрах.

— По-добро е от психиатрите — отвърна полковникът. — Без Крачещия Хуанито нямаше да мога да поддържам умственото си равновесие, най-важното нещо в моята работа. За да я върша добре, трябва да съм спокоен, хладнокръвен, леден пич. Да не бъркам никога чувствата с разума.

Още нямаше клиенти, освен един плешив мъж с очилца, който пиеше бира, седнал на бара. От джубокса се чуваше болеро и Амадито позна плътния глас на Тоня ла Негра. Майор Фигероа Карион стана и отиде да покани на танц една от жените, които си шепнеха в ъгъла, под голям плакат от мексикански филм с Либертад Ламарк и Тито Гисар.

— Имате доста здрави нерви — заяви полковник Абес Гарсия. — Не с всички офицери е така. Виждал съм много храбреци, които в критичен момент се сриват. Виждал съм ги да пълнят гащите от страх. Защото, макар никой да не вярва, за да убиеш, се иска повече кураж, отколкото за да умреш.

Напълни чашите и каза: „Наздраве“. Амадито пи жадно. Колко чаши? Три, пет, скоро изгуби представа за времето и мястото. Не само пи, но и танцува с една индианка, понатисна я и после я вкара в малка стаичка, осветена от крушка с червен целофан, която се люлееше над леглото с ярка шарена покривка. Не можа да я оправи. „Много съм пиян, сладурче“, извини се. Но истинската причина беше топката в стомаха му, споменът за това, което беше направил. Най-сетне набра кураж и каза на полковника и на майора, че си тръгва, защото е смазан от толкова пиене.

Тримата излязоха пред вратата. Там черният блиндиран кадилак с шофьора вече чакаше Джони Абес, заедно с един джип с ескорт от въоръжени телохранители. Полковникът му подаде ръка.

— Не искате ли да знаете кой беше онзи?

— Предпочитам да не знам, господин полковник.

Пихтиестото лице на Абес Гарсия се разтегли в иронична усмивка, докато той се бършеше с огненочервената кърпа.

— Много е лесно да вършиш тия работи, без да знаеш за кого става въпрос. Не се занасяйте, лейтенант. Който влиза във водата, трябва да се намокри. Беше един от ония, от „Четиринайсети юни“, братчето на бившата ви годеница, мисля. Луиса Хил, нали? Добре, доскоро, доста работа ще свършим заедно. Ако ви потрябвам, знаете къде да ме намерите.

Лейтенантът усети отново ръката на Турко върху коляното си.

— Излъгал е, Амадито — опита се да го успокои Салвадор. — Може да е бил всеки друг. Излъгал те е. За да те смаже докрай, да те накара да се почувстваш още по-обвързан, като роб. Забрави какво ти е казал. Забрави какво си направил.

Амадито кимна. И съвсем бавно посочи револвера в кобура си.

— Следващия път ще стрелям, за да убия Трухильо, Турко — рече. — Ти и Тони можете да разчитате на мен за каквото и да е. Няма да ви се налага вече да сменяте темата, като идвам в тази къща.

— Внимавайте, внимавайте, този идва право към нас — обади се Антонио де ла Маса и вдигна рязаното дуло на височината на прозореца, готов за стрелба.

Амадито и Естреля Садала също стиснаха оръжията. Антонио Имберт запали мотора. Но колата, която идваше по Малекон към тях, движейки се бавно, сякаш търсеше нещо, не беше шевролет, а малък фолксваген. Спираше често, докато не ги откри. Тогава направи пълен завой към мястото, където бяха паркирали. Спря до тях с угасени фарове.