Марио Варгас Льоса
Празникът на Козела (1)

1.

Урания. Родителите й не бяха й направили голяма услуга; името й можеше да има нещо общо с планета, с руда, с какво ли не, но не и с тази стройна жена с нежни черти, гладка кожа и големи, някак тъжни очи, която виждаше в огледалото. Урания! Ама че хрумване. За щастие вече никой не я наричаше така, казваха й Ури, мис Кабрал, госпожа Кабрал или доктор Кабрал. Доколкото си спомняше, откакто напусна Санто Доминго („По-точно Сиудад^[1] Трухильо“, защото, когато замина, не бяха върнали още старото име на столицата), никой не я нарече повече Урания — нито в Ейдриън, нито в Бостън, Вашингтон или Ню Йорк, — както преди у дома или в колежа „Санто Доминго“, където the sisters^[2] и съученичките й произнасяха педантично това глупаво име, натрапено й по рождение. Дали на него му беше хрумнало, или на нея? Късно е за догадки, момиче: майка ти е на небето, а баща ти е жив мъртвец. Никога няма да разбереш. Урания! Толкова е нелепо, колкото да направиш за срам старата столица Санто Доминго де Гусман, като я кръстиш Сиудад Трухильо. А дали идеята не беше пак на баща й?

От прозореца на стаята си на деветия етаж в хотел „Харагуа“ очаква да зърне морето и то най-сетне се появява. Мракът се оттегля за секунди, синкавият блясък на хоризонта се разстила бързо и осветява гледката, която тя чака да види, откакто се е събудила — в четири, макар да беше пила хапче, преодолявайки предубежденията си към сънотворните. Тъмносинята морска повърхност, осеяна с пенести бразди, ще се слее с оловното небе в далечната линия на хоризонта, а тук, на брега, бучащите й пенливи вълни се разбиват в Малекон^[3], от който между ограждащите го палми и бадемови дървета вижда само отрязъци от платното. Тогава хотел „Харагуа“ гледаше право към Малекон. А сега — странично. В паметта й изплува онази картина с момиченцето, водено за ръка от баща си — този ден ли беше?, — което влиза в ресторанта на хотела, за да обядват само двамата. Предложиха им маса до прозореца и Уранита виждаше през пердетата голямата градина, басейна с трамплините и къпещите се. В испанския двор с плочки, украсен със саксии с карамфили, оркестър свиреше меринги. Същият ден ли беше? „Не“, казва тя на глас. Онзи хотел „Харагуа“ беше разрушен и на негово място бяха издигнали тази огромна сграда в цвят „розова пантера“, която така я изненада при пристигането й в Санто Доминго преди три дни.

Добре ли направи, че се върна? Ще съжаляваш, Урания. Да пропилееш цяла седмица от отпуската си, ти, дето все не намираше време да пътуваш до толкова градове, местности и страни, които ти се иска да видиш — планините и ледените езера на Аляска например, — и да се върнеш на този малък остров, на който се беше заклела да не стъпиш повече. Това признак на размекване ли е? Умилението на зрялата възраст? Просто любопитство, нищо повече. За да си докажеш, че можеш да вървиш по улиците на този град, който вече не е твой, да кръстосваш тази чужда за теб страна, без да изпитваш тъга, носталгия, омраза, горчивина и яд. Или дойде, за да се изправиш лице в лице с немощния си баща? Да провериш какво ще изпиташ, като го видиш след толкова години. Тръпки я побиват от главата до петите. Урания, Урания! Ами ако след всичките тези години откриеш, че някъде под дебелата ти главица, така целеустремена и непроницаема за малодушието, че зад тази крепост, предизвикваща всеобщо възхищение и завист, имаш едно нежно, плахо, уязвимо и сантиментално сърчице? Разсмива се. Стига глупости, момиче.

Слага панталоните, гуменките и ризата, прибира си косата. Изпива чаша студена вода и посяга да пусне телевизора, за да погледа CNN, но се отказва. Застава до прозореца и гледа морето и Малекон, а после извръща глава и поглежда гъсталака от покриви, кули, куполи и камбанарии на града и върховете на дърветата. Колко голям е станал! Когато замина през 1961 година, наброяваше триста хиляди жители. А сега — повече от милион. Колко много квартали, булеварди, паркове и хотели. Снощи се почувства като чужденка, обикаляйки с колата, взета под наем, из луксозните кондоминати на Беля Виста и огромния парк Мирадор, където имаше толкова joggers^[4], колкото и в Сентръл Парк. В детството й градът свършваше до хотел „Ембахадор“, оттам нататък всичко беше ферми и ниви. Край кънтри клуба, където баща й я водеше на басейн в неделя, имаше само пустеещи земи, а не асфалт, къщи и стълбове за улично, осветление, както сега.

Но нито колониалният град, нито Гаскуе, нейният квартал, бяха станали по-модерни. Повече от сигурна е, че и тяхната къща едва ли се е променила. Сигурно си е същата: с малката градинка, старото мангово дърво и фламбояна с червени цветове, надвиснал над терасата, където в края на седмицата обикновено обядваха на открито; с покрива на два ската и малкото балконче на нейната спалня, където излизаше да чака братовчедките си Лусинда и Манолита, а през последната година — 1961-а, дебнеше да види и онова момче, което минаваше с колелото, хвърляше й по някой поглед скришом и не смееше да я заговори. Дали беше същата и вътре? Австрийският часовник, който отброяваше часовете, беше с готически цифри, украсен с ловна сцена. Дали и баща ти е същият? Не. Изглеждаше все по-стар на снимките, които ти пращаха на няколко месеца или години леля Аделина и по-далечните роднини, които продължиха да ти пишат, въпреки че никога не им отговори.

Отпуска се в едно кресло. Изгряващото слънце пронизва центъра на града; куполът на Националния дворец и бледата охра на стените му проблясват леко под синия небосвод. Излизай най-после, скоро ще стане страшно горещо. Затваря очи, обзета от необичайна за нея пасивност, свикнала е да е непрекъснато в движение, да не си губи времето с тези спомени, които не й дават мира и денем, и нощем, откакто стъпи отново на доминиканска земя. „Все се труди тая моя дъщеря, дори насън си повтаря уроците“. Така казваше за теб сенатор Агустин Кабрал, министър Кабрал, Умника Кабрал, когато се хвалеше пред приятели с дъщеря си, спечелила всички възможни награди, колежанката, която the sisters даваха за пример. Дали и пред Шефа се хвалеше с подвизите на Урания в училище? „Толкова бих искал да ви запозная с нея. Откакто влезе в «Санто Доминго», всяка година получава наградата за отличен успех. Ще бъде много щастлива да се запознае с вас, да ви стисне ръката. Уранита се моли всяка вечер на Господ да пази желязното ви здраве. А също и за доня Хулия и доня Мария. Направете ни тази чест. Моли го, умолява го, упорства най-вярното от неговите кучета. Не можете да ми откажете: приемете я. Ваше Превъзходителство! Шефе!“

Презираш ли го? Мразиш ли го? Още ли? „Вече не“, казва си на глас. Ако злобата още тлееше, ако раната кървеше, ако огорчението я разяждаше и тровеше, както преди — когато ученето и работата се превърнаха в единствения лек против спомените, — тя нямаше да се върне. Тогава наистина го мразеше. С цялото си същество, с всеки нерв, с всяка мисъл, с чувствата, които я изпълваха. Пожелаваше му нещастия, болести, катастрофи. Господ те чу, Урания. По-скоро дяволът. Не ти ли стига, че мозъчният кръвоизлив го превърна в жив труп? Сладко ли е възмездието, че от десетина години е в инвалидна количка и не може да ходи и да говори, че зависи изцяло от болногледачка, за да се храни, да си ляга, за обличане и събличане, за рязане на нокти, за бръснене, за ходене по малка и по голяма нужда? Получи ли удовлетворение? „Не“.

Изпива още една чаша вода и излиза. Седем часът сутринта е. Във фоайето на хотела я връхлита шумът — тази позната вече картина, изпълнена с гласове, бръмчене на мотори, музика от гърмящи радиа, меринги, салси, дансони и болера или рок и рап — всичко наведнъж, в сблъсък, който се стоварва отгоре й със своята кресливост. Шумен хаос, дълбока потребност у тези, които бяха твоят народ, Урания, да са постоянно зашеметени, за да не мислят и дори може би да не чувстват. Но това е и експлозия на дивия живот, неподвластен на приливите на модернизацията. Нещо тегли доминиканците към това прерационално, магическо състояние: този глад за шум. („За шум, не за музика“.)

Не си спомня да е имало такава врява по улиците, когато беше малка и Санто Доминго се казваше Сиудад Трухильо. Може би просто е нямало, може преди трийсет и пет години, когато градът беше три-четири пъти по-малък, да е било по-тихо, без този луд шемет — една затворена в себе си провинция, потънала в мъртвилото на страха и раболепието, една свита душа, прекланяща се панически пред Шефа, Генералисимуса, Благодетеля, Бащата на новата нация, Негово превъзходителство доктор Рафаел Леонидас Трухильо Молина. Днес звуците на живота — автомобилни мотори, касети, дискове, радиа, клаксони, лай, ръмжене, човешки гласове — сякаш са гръмнали с всичка сила, достигнали са най-високите децибели на шума — човешки, механичен, дигитален или животински (кучетата лаят по-силно и птиците чуруликат по-възторжено). А казват, че Ню Йорк бил шумен град! През десетте години, прекарани в Манхатън, ушите й никога не бяха чували нищо подобно на тази дива, лишена от всякакво благозвучие симфония, в която тънеше от три дни.

Слънцето огрява старите палми с високи корони, разбития като от бомбардировки асфалт с безброй дупки и купищата боклук, който едни жени със забрадки метат и събират в торби, които не го побират. „Хаитянки“. Днес те мълчат, но вчера си бъбреха на креолски. Малко по-нататък вижда двама босоноги, полуголи хаитяни, седнали на някакви каси под десетките ярки рисунки по стената. Вярно е, че градът, а може би и страната са се напълнили с хаитяни. Преди не беше така. Не го ли казваше и сенатор Агустин Кабрал? „За Шефа ще се говори какво ли не. Но историята ще му признае поне това, че е създал една модерна страна и е пратил хаитяните, където им е мястото. За тежката болест — силно лекарство!“ Шефа завари една малка, разкъсвана от битките между вождовете варварска страна, без закони и ред, обедняла и губеща своята идентичност, завладяна от гладните и свирепи съседи. Те пресичаха река Масакре и идваха да крадат стока, животни, къщи, отнемаха работата на хората на село, оскверняваха католическата ни религия с дяволските си магии, насилваха жените ни, съсипваха културата и езика, западните ни и испански традиции, налагайки ни своите — африкански и варварски. Шефа разряза гордиевия възел: „Стига!“. За тежката болест — силно лекарство! Той не само оправдаваше клането на хаитяните през трийсет и седма година, но дори го смяташе за героизъм, проявен от режима. Нима не спаси републиката от опасността да бъде осквернена за втори път в историята от този свиреп съсед? Какво значение имаха пет, десет, двайсет хиляди хаитяни, когато ставаше въпрос за спасението на един народ?

Тя крачеше бързо, разпознавайки ориентирите: „Казино де Гуибия“, превърнато в нощен клуб, и курортния плаж, сега вонящ на клоака. Скоро щеше да стигне до ъгъла на Малекон и авенида^[5] „Максимо Гомес“ — маршрутът на Шефа при вечерните му разходки. Откакто лекарите му казаха, че е добре за сърцето, ходеше пеш от имението „Радамес“ до „Максимо Гомес“, като се отбиваше и в дома на доня Хулия, Височайшата матрона, където Уранита влезе веднъж да поднесе някакво поздравление, но едва не се провали; после слизаше дотук, до малекон „Джордж Вашингтон“, и на този ъгъл завиваше и продължаваше към обелиска, подобен на онзи във Вашингтон, крачейки бодро, заобиколен от министри, съветници, генерали, адютанти, лакеи — на почетно разстояние, — които не го изпускаха от очи, с трепетно сърце, в очакване на някакъв знак, някакъв жест, който да им позволи да се приближат до Шефа, да го чуят какво казва и да бъдат удостоени с честта да им каже нещо, пък било то и някакъв упрек. Каквото и да е, само да не бъдат държани на дистанция, в ада на забвението. „Колко пъти си крачил и ти с тях, татко? Колко пъти си заслужил честта да ти заговори? И колко пъти си се връщал огорчен, че не те е повикал, и обзет от страх, че вече не си сред избраниците и си попаднал сред отлъчените. Винаги си живял в страх да не би и с теб да се повтори историята с Анселмо Паулино. И се повтори, татко“.

Урания се засмива и една двойка в бермуди, която идва насреща й, остава с впечатлението, че се смее на тях: „Добро утро“. Но тя не се смее на тях, а защото си представя как сенатор Агустин Кабрал се мъкне всяка привечер по Малекон сред лакеите, но не забелязва нито топлия бриз, нито шума на морето и полета на чайките, нито блестящите звезди на Карибите, а само ръцете, очите, движенията на Шефа, с надеждата, че ще го повика и ще го предпочете пред другите. Тя стига до Земеделската банка. После идва имението „Рамфис“, след това Министерството на външните работи и хотел „Испаньола“. И тръгва обратно.

„Улица «Сесар Николас Пенсон», на ъгъла с «Галван»“, спомня си тя. Щеше ли да замине, по-точно да се върне в Ню Йорк, без да погледне дома си? Ще влезеш и ще попиташ болногледачката за инвалида, ще се качиш в спалнята и ще излезеш на терасата, където го извеждат да подремне следобед, тази тераса, която грееше в червено от цветовете на фламбояна. „Здравей, татко. Как си, татко? Не ме ли позна? Аз съм Урания. Разбира се, как ще ме познаеш. Последния път, когато ме видя, бях на четиринайсет години, а сега съм на четирийсет и девет. Доста години, татко. Не беше ли и ти на тази възраст, когато заминах за Ейдриън? Да, на четирийсет и осем или и девет. Мъж в разцвета на зрелостта. А сега ще навършиш осемдесет и четири. Колко си остарял, татко“. Ако е в състояние да мисли, сигурно е имал достатъчно време през тези години да направи равносметка на дългия си живот. Сигурно си мислил и за твоята неблагодарна дъщеря, която за трийсет и пет години не отговори на нито едно от писмата ти, не ти прати нито една снимка, нито картичка за рождения ден, за Коледа или за Нова година. Дори когато получи удар и всички лели, вуйчовци, братовчеди и братовчедки мислеха, че умираш, тя не дойде, нито попита за здравето ти. Каква лоша дъщеря, татко.

В малката къща на улица „Сесар Николас Пенсон“, на ъгъла с „Галван“, сигурно вече не ходят гости и не влизат в преддверието, където обикновено се окачваше онзи високопарен бронзов плакет с изображението на Девата от Алтаграсия: „В този дом Шеф е Трухильо“. Или си го запазил в знак на вярност? А дали не си го изхвърлил в морето, както хилядите доминиканци, които си го купиха и го окачиха на най-видно място в дома си, та никой да не се съмнява във верността им към Шефа, а когато магията стана на пух и прах, побързаха да заличат следите, засрамени от това, което показваше — тяхното малодушие. И ти ли се постара той да изчезне, татко.

Стига до хотел „Испаньола“. Изпотена е, сърцето й бие ускорено. По авенида „Джордж Вашингтон“ минава двоен поток от коли, камионетки, камиони и като че ли всички са пуснали радиото и шумът ще й спука тъпанчетата. Понякога от колите се подава нечия мъжка глава и погледът й среща нечии дръзки очи, вперени в гърдите й, в краката или в задника й. Тези погледи. Изчаква някоя пролука сред колите, за да пресече, и пак си повтаря, както вчера и както онзиден, че е на доминиканска земя. В Ню Йорк вече никой не зяпа жените така безцеремонно. Вземат й мерките, претеглят я на око, преценяват колко плът има по всяка от гърдите, по всеки от мускулите й, как е окосмен триъгълникът й и каква точно е извивката на задните й части. Затваря очи, сякаш й прималява. В Ню Йорк дори латиноамериканците — доминиканци, колумбийци, гватемалци — не гледат така. Научиха се да се владеят, разбраха, че не бива да гледат жените, както кучетата — кучките, конете — кобилите, и прасетата — свинете.

При една пролука между колите пресича бързо. Но вместо да поеме обратно към хотел „Харагуа“, стъпките й неволно я повеждат покрай „Испаньола“ към булевард „Индепенденсия“, който, ако не я лъже паметта, започваше оттук, под дебелата сянка на два реда гъсти лаврови дървета, чиито корони се преплитат над платното и носят прохлада, а после се разделяше на две и се губеше чак в колониалния град. Колко пъти беше вървяла по „Индепенденсия“, хванала за ръка баща си, под шумолящата сянка на лавровите дървета. Спускаха се от „Сесар Николас Пенсон“ към този булевард и отиваха в парка Индепенденсия. В италианската сладкарница отдясно, в началото на „Конде“, ядяха кокосов, мангов или гуаявов сладолед. Колко горда беше, хванала за ръка този господин — сенатор Агустин Кабрал, министър Кабрал. Всички го познаваха. Приближаваха се, ръкуваха се, сваляха шапка, поздравяваха го, а полицаите и военните удряха токове, щом видеха, че се задава. Колко ли ти е било мъчно за годините, в които беше толкова важен човек, татко, след като се превърна в жалък нещастник, изгубен в тълпата. В твоя случай беше достатъчно само да те очернят в „Обществен форум“, нямаше нужда да те пращат в затвора, както постъпиха с Анселмо Паулино. От това се страхуваше най-много, нали? Че някой хубав ден Шефа ще нареди: Умника — зад решетките! Провървя ти, татко.

Движи се почти четвърт час, а й остава още доста до хотела. Ако носеше пари, щеше да влезе в някое кафене да закуси и да отдъхне. Облива се в пот и непрекъснато си бърше лицето. От годините е, Урания. На четирийсет и девет човек вече не е млад. Макар да си по-запазена от някои други. Но не си и за изхвърляне, ако се съди по тия погледи отляво и отдясно, вторачени в лицето и в тялото й, многозначителни, жадни, нагли, безсрамни, на мъжкари, свикнали да разсъбличат мислено с поглед всяка жена по улицата. „Чудесно изглеждаш за жена на четирийсет и девет години, Ури“, каза й на рождения й ден Дик Литни, неин колега и приятел от адвокатската кантора в Ню Йорк — дързост, която никой мъж в службата не би си позволил, освен ако не е изпил две-три уискита, както Дик онази нощ. Горкият Дик. Изчерви се и се смути, когато Урания го смрази с един от онези тежки погледи, с които от трийсет и пет години посрещаше всички ухажвания, пикантни закачки, остроумия, намеци или глупости на мъжете, а понякога и на жените.

Спира да си поеме дъх. Усеща, че сърцето й бие като лудо, гърдите й се повдигат и отпускат. На ъгъла на „Индепенденсия“ и „Максимо Гомес“ е, чака сред групичка мъже и жени да пресече. До обонянието й стигат безброй миризми, колкото са и шумовете, които проглушават ушите й: мирисът на бензин, който изгаря в моторите на автобусите и излиза през ауспусите на димни езици, които се разсейват или се стелят над пешеходците; миризми на мазнина и пържено от някаква сергия, на която цвърчат два тигана и се продават меса и напитки; и този тежък, неопределен тропически мирис на гниещи смоли и храсталаци, на потни тела, въздух, наситен с животински, растителни и човешки есенции, които слънцето съхранява, забавяйки разлагането и изпаряването им. Топъл мирис, който докосва някаква скрита фибра в паметта й и я връща към детството, към пъстрите теменужки, красящи покриви и балкони, към този булевард „Максимо Гомес“. Към Деня на майките! Разбира се. През май, с искрящото слънце, поройните дъждове, горещините. И девойките от колежа „Санто Доминго“, избрани да поднесат цветя на Мама Хулия, на Височайшата матрона, дала живот на Благодетеля, олицетворение и символ на доминиканската майка. Пристигнаха с училищния автобус, в снежнобелите си униформи, водени от игуменката и от sister Мери. Ти гореше от любопитство, от гордост, обич и почит. Щеше да влезеш в дома на Мама Хулия като пратеник на колежа. Щеше да издекламираш поемата „Височайшата матрона, майка и учителка“, която беше написала, научила наизуст и рецитирала десетки пъти пред огледалото, пред приятелки, пред Лусинда и Манолита, пред татко ти, пред монахините, и която си беше повтаряла наум, за да си сигурна, че няма да пропуснеш нито сричка. Щом в голямата розова къща на Мама Хулия настъпи върховният миг, зашеметена от офицерите, дамите, адютантите, делегациите, които изпълваха градини, стаи, коридори, тръпнеща от вълнение и нежност, ти пристъпи напред — едва на метър от старицата, която ти се усмихваше добродушно от люлеещия се стол, с букета от рози, поднесен й току-що от игуменката — и гърлото ти се сви, паметта ти изневери. Разплака се. Чуваше смях, окуражителните думи на дамите и господата, наобиколили Мама Хулия. Усмихната, Височайшата матрона ти каза да се приближиш. И тогава Уранита се съвзе, избърса сълзите си, изправи се и уверено, напористо, макар и без подходящата интонация, издекламира на един дъх „Височайшата матрона, майка и учителка“. Ръкопляскаха й. Мама Хулия я погали по главата и малката й устица, сгърчена от безброй бръчки, я целуна.

Най-сетне светва зелено. Урания продължава обиколката си, защитена от слънцето под сенчестите дървета по „Максимо Гомес“. Движи се вече от час. Приятно е да върви под лавровите дървета, да вижда отново тези гъсти храсти с червени цветчета и златист плодник — кайена, или кръвта на Христос, — потънала в мисли, разлюляна от хаоса от гласове и музика, но внимаваща все пак за неравностите по пътя, за издатините и дупките, на които се натъква непрекъснато по разбитите тротоари, или да не стъпи в някоя от мръсотиите, които уличните псета душат. Беше ли щастлива тогава? Беше, когато в Деня на майките отиде с групата колежанки от „Санто Доминго“ да поднесе цветя и да издекламира поемата на Височайшата матрона. Въпреки че откакто онзи грижовен, прелестен образ от детството й изчезна от малката къща на улица „Сесар Николас Пенсон“, сякаш и представата за щастие се изпари от живота на Урания. Но баща й, роднините — най-вече леля Аделина, чичо Анибал и братовчедките Лусиндита и Манолита — и старите приятели направиха всичко възможно да запълнят празнотата от отсъствието на майка й с ласки и похвали, за да не се чувства самотна и пренебрегната. През онези години баща ти беше за теб и баща, и майка. Затова го обичаше толкова, затова те болеше толкова, Урания.

Когато стига до задния вход на хотел „Харагуа“ — голяма решетъчна врата, през която влизат коли, персонал, готвачи, камериерки, метачи, — не спира. Къде отиваш? Не е решавала. И през ум не й е минавало — потънала в мисли за детството, за колежа, за неделите, когато ходеше с леля Аделина и братовчедките на детските прожекции в кино „Елит“, — че може да не влезе в хотела за един душ, и да закуси. Краката й сами я повеждат. И тя върви без никакво колебание, сигурна в посоката, сред пешеходци и коли, чакащи нетърпеливо на светофарите. Наистина ли искаш да идеш там, накъдето си тръгнала, Урания? Вече знаеш, че ще отидеш, дори след това да съжаляваш.

Завива наляво по „Сервантес“ и тръгва към „Боливар“, разпознавайки като насън едноетажните и двуетажните вили с огради и градини, открити тераси и гаражи, които събуждат у нея някакво познато чувство; картините, които помни, не са вече същите, а някак поизбледнели, оръбени, загрозени от надстройки и кръпки, със стаички, щръкнали на покрива, или странични пристройки сред градините, където се приютява челядта, като се зажени и няма възможност да живее самостоятелно, затова идва при семейството и иска повече пространство. Отминава перални, аптеки, цветарски магазини, кафенета, табелки на зъболекари, лекари, счетоводители и адвокати. По авенида „Боливар“ върви така, сякаш иска да настигне някого, сякаш ще хукне. Сърцето й ще изхвръкне. Всеки момент може да й прилошее. Щом стига до „Роса Дуарте“, завива наляво и се втурва. Но силите не й стигат и отново тръгва по-бавно, почти долепена до белезникавата стена, та ако й се завие пак свят, да се опре някъде, докато си поеме дъх. Освен една странна, много тясна сграда на четири етажа, където преди беше къщичката с железни шипове на доктор Естанислас, който й оперира сливиците, нищо не се е променило; дори би се заклела, че тия прислужници, дето метат градините и пред къщите, ще я поздравят: „Здравей, Уранита. Как си, момиченце? Колко си пораснала, моето момиче. Накъде си се разбързала така, Пресвета Богородице“.

И къщата не се е променила много, макар да я помнеше с по-тъмносиви стени, които сега са белезникави, на петна, олющени. Градината е заприличала на шубрак — треви, сухи листа и изсъхнал троскот. Сигурно от години никой не е поливал и подрязвал тук. Ето го манговото дърво. Това ли беше фламбоянът? Сигурно, когато имаше листа и цветове; сега е само стебло с голи тънки клони.

Обляга се на вратата от ковано желязо, водеща към градината. Пътечката от плочки с избуяла по фугите трева е плесенясала, а на вратата на терасата вижда стар стол със счупен крак. Няма ги мебелите с жълт кретон. Няма я и малката лъскава стъклена лампа в ъгъла, която осветяваше терасата и около която денем кръжаха пеперуди, а вечер бръмчаха насекоми. И балкончето на нейната стая не тъне вече в теменужен слез — сега е само една циментова козирка с ръждиви петна.

В дъното на терасата, с продължително скърцане, се отваря врата. Една жена, облечена в бяла престилка, я гледа с любопитство.

— Търсите ли някого?