Хари Харисън
Зима в рая (5)

3

Ес ет наудиз иго калои, тувот ет фреиназмал.

Ако гониш два заека, изпускаш и двата.

Марбакска пословица

Ядоха по средата на деня. Саску убиха и нарязаха един от сръндаците в оборите. Керик намери камъни и направи заграждение за огън на празното място срещу ханалето, след това донесе изсъхнал плавей от брега. Можеха да устроят лагера си навсякъде в разрушения град, но той искаше да е близо до оцелелите илане. Въпреки че ловците саску не бяха толкова лесно избухливи и бързи с копията като тану, все пак не им се доверяваше да ги остави сами с двамата мъжкари. Ако не внимаваше, смъртта можеше да дойде бързо.

Докато ловците се върнат, той беше наклал голям огън и имаше достатъчно жарава, за да се опече месото. В глада си нямаха търпение да изчакат да стане готово, измъкваха настрани полусурови парчета и ги дъвчеха усърдно. Черният дроб по право се падаше на Керик, но той го раздели със Саноне.

— На това място има много неща за гледане — промълви възрастният мъж и внимателно облиза мазните си пръсти до чисто, преди да ги избърше в тъканата си дреха. — Също и много загадки, които изискват много мислене. Има ли тук мастодонти между всичките тези същества?

— Не, тук са само мургу, докарани от другата страна на океана.

— Но този дивеч, дето го ядем, сигурно не е мургу?

— Сръндаците, а също и елените са уловени и развъждани тук. Но в далечната земя, откъдето са дошли тези-които-избихме, има само мургу.

Саноне запредъвква тази мисъл заедно с още едно парче черен дроб.

— Не ми харесва мисълта за земя, където ходят само мургу. Но това място оттатък океана, за което говориш, сигурно е част от света, създаден от Кадаир, когато тропнал с крак и разцепил скалата. От скалата той е извадил всичко, което сме виждали и познаваме — и различният дивеч, и мастодонта… и мургу. В това има определен смисъл. Има смисъл и в идването ни на това място, има смисъл и мястото да е точно тук. Трябва да обмисляме всички тези неща, докато не ги разберем.

Когато Саноне говореше като мандукт, целият свят извън обичайното придобиваше голямо значение. Пред Керик сега стояха по-обикновени проблеми. Мъжкарите в ханалето трябваше някак да бъдат хранени. И какво да ги прави после? Защо ли се товареше да се грижи за съществуването им? Ако не се намесеше, щяха да умрат достатъчно бързо — надали за такава работа щеше да има недостиг на доброволци. Беше му жал за тези глупави същества, но усещаше, че трябва да има и други причини да ги държи живи. Е, над това можеше да се чуди и по-късно. Сега трябваше да бъдат нахранени. Той отряза няколко парчета месо от неопечените предни части на сръндака, след това се провря през разбитата врата на ханалето. Труповете все още бяха тук и започваха да миришат. Трябваше да ги махне някъде, преди да е мръкнало. Когато стигна до недокоснатата от огъня част, чу пеене, но звуците нямаха никакво значение сами по себе си. Застана незабелязано на вратата на помещението и заслуша как Имехей пееше по неумел мъжки начин. Мрачността на песента веднага напомни на Керик онзи далечен ден, когато Есета< беше пял след смъртта на Алипол:

Те ходят на свобода,

ние сме затворени.

Те се топлят на слънцето,

ние надзъртаме през полумрака.

Те пращат нас на бреговете,

но никога не отиват сами.

Имехей прекъсна песента, когато видя Керик, и изрази радост-от-храна с детински цветове на дланите, при вида на месото, донесено от ловеца. Двамата мъжкари ядоха лакомо, силните им челюсти с остри, конични зъби бързо разкъсваха месото.

— Познаваш ли Есета<? — попита Керик.

— Брат-тук-вътре — каза бързо Имехей и добави с доста по-силен интерес: — Още-месо, въпрос?

Керик изобрази отрицание, по-късно време, след това попита:

— Тук имаше и друг мъжкар, Алипол, познаваше ли и него? Той ми беше… приятел.

— Имехей още беше скоро пристигнал от Ентобан — обади се Надаске. — Но аз не. Бях тук, когато Алипол беше пръв в ханалето, преди да отиде на брега.

— Алипол работеше с пръсти и правеше неща с голяма красота. Знаеш ли за тях?

— Всички знаем за тях — прекъсна го Имехей. — Ние не сме такива груби/недодялани/силни и жени. Разбираме от красота.

Той се обърна веднага след думите си и дръпна няколко от орнаментираните завеси настрани, за да открие отвор в стената. Изправи се на върховете на ноктите си, протегна се нагоре в отвора и измъкна скулптурата от жички, обърна се и я подаде на Керик.

Ненитеск — вероятно същият, който Алипол му показа в онзи далечен, топъл ден. Туловището беше извито нагоре, трите рога завършваха с остри върхове, очите бяха от блестящи скъпоценни камъни. Имехей го вдигна гордо и Керик го пое. Обърна го така, че да отрази светлината, и усети същата радост, която преживя, когато Алипол за пръв път му показа скулптурата си. Заедно с радостта изпитваше и нещастие — Алипол беше отдавна мъртъв. Изпратен на сигурна смърт от Сталан. Е, и тя също беше мъртва, в това имаше някакво удовлетворение.

— Ще взема това — каза Керик, но видя ужасените им жестове. Имехей беше достатъчно смел дори да добави внушение за женственост в движенията си. Керик разбра. Те го бяха приели като мъжкар, целият град знаеше, че е мъж, но сега той постъпваше грубо, по женски. Опита се да се извини.

— Погрешно разбиране на намерението. Искам да взема това красиво нещо, но то трябва да остане тук в ханалето, където Алипол е искал то да бъде. Есекасак, която се грижеше за ханалето, вече я няма, отговорността пада върху вас. Пазете го и следете да не се повреди.

Те не можаха да прикрият мислите си, нито се опитаха. Заключени, лишени от отговорност, третирани като безсловесни, току-що изплували от океана фарги — как биха могли да станат други, освен каквито бяха? Сега приеха новата мисъл, отхвърлиха я, отново я приеха и накрая изразиха гордост. Когато Керик видя това, започна да разбира защо трябваше да бъдат пазени живи. Не само заради тях самите, но и заради него. Поради собствени негови егоистични причини. Той беше тану, но беше и илане. Пред тези мъжкари можеше да приеме факта, без да бяга от него или да се чувства засрамен. Когато говореше с тях, мислите му се събуждаха, тези части от мисленето му, които бяха на илане. Не само от мисленето, но и от съществуването му.

Той беше това, което беше: Керик-тану, Керик-илане.

— Имате вода. Ще ви донеса още храна. Не напускайте това помещение.

Те изразиха съгласие и приемане на нарежданията. Със свойските изрази на мъжкар-към-мъжкар. Той се усмихна при мисълта за прикритата им сила. Един-единствен намек, че той действа като женска, го беше поставил бързо на мястото му. Започваше да ги харесва, когато разбра отчасти какво се крие под привидното им покорство.

Изхвърлените кости пукаха в огъня, саску дремеха с пълни кореми на слънце. Саноне погледна нагоре, когато Керик се появи отново, мина между тях и седна до него.

— Искам да говоря с теб за някои неща, като с мандукт на саску — каза официално Керик.

— Слушам те.

Керик подреди мислите си добре, преди да продължи да говори:

— Сторихме това, което дойдохме да сторим. Мургу са мъртви и заплахата от тях вече я няма. Сега ти ще поведеш твоите ловци и ще се върнеш в твоята долина, при народа си. Но аз трябва да остана тук, въпреки че едва сега започвам да разбирам причините за това. Аз съм тану, но аз съм също и илане — от онези мургу, които са отгледали това място. Тук има неща, много ценни за тану. Не мога да си тръгна, без да ги разгледам, да ги обмисля и преценя. Мисля си за смъртоносните пръчки, без които никога нямаше да победим мургу.

Млъкна, защото Саноне вдигна ръка в знак за тишина.

— Чувам какво казваш, Керик, и започвам да разбирам малко от многото мисли, които ме тревожеха. Пътят ми не беше ясен, но сега става по-ясен. Сега разбирам, че когато Кадаир е приел формата на мастодонт и е създал света, той е стъпил тежко върху скалите и е оставил следата си дълбоко в тях. Това, от което имаме нужда, е мъдростта да следваме пътеката на тази следа. Тази пътека ви доведе при нас и вие доведохте мастодонтите, за да ни покажете откъде сме дошли и накъде е пътят на съдбата ни. Карогнис изпрати мургу, за да ни унищожат, но Кадаир изпрати мастодонтите, за да ни преведе през ледените планини до това място, за да стовари гнева си върху тях. И сега те са унищожени, това място е изгорено, но не напълно. Ти търсиш тук мъдрост, значи следваш пътеката на мастодонта точно както я следваме ние. Сега виждам, че нашата долина е била само една спирка по пътеката, докато сме чакали Кадаир да утъпче път, по който да вървим. Ние ще останем тук и останалите саску ще се присъединят към нас.

Керик не смогваше да следи добре пътя на разсъжденията на Саноне, но дълбочината на познанията на мандукта беше твърде голяма за него и той приветства решението с въодушевление.

— Разбира се — ти казваш това, което аз се опитвам да кажа. Тук, в Алпеасак, има повече, отколкото един човек може да разбере и за сто живота. Вашите хора, които могат да правят плат от зелени растения и твърда скала от мека кал, ще разберат тези неща. Алпеасак ще продължи да живее.

— Има ли смисъл в звуците и движенията, които направи? Именувано ли е било това място?

— То е било наречено място на топлината, на слънцето — не зная как точно да го кажа на сесек, — на пясъците, които лежат покрай океанския прибой.

— Деифобен, златните брегове. Добро име. Въпреки че понякога е трудно, дори за мен, който съм обучен в загадки и разкриване на загадки, да разбера, че мургу могат да говорят — и че звуците, които ти издаде, всъщност са език.

— Не беше лесно да го науча.

Мислите на Керик бяха изпълнени с илане и не успя да премълчи болката. Саноне кимна с разбиране.

— Това също е една стъпка от пътя на Кадаир — и то не най-леката. Разкажи ми сега за пленените мургу. Защо да не ги убием?

— Защото ние не воюваме с тях, нито пък те ни мислят злото. Това са мъжкари и почти не са напускали тази сграда, всъщност са били затворници на женските. Мога да говоря с тях и те ми дават… приятелство, което е различно от това на ловците. Но това е само как аз се чувствам отвътре. По-важното е, че могат да ни помогнат в разбирането на този град, защото те са част от него повече, отколкото съм аз.

— Пътят на Кадаир: всички същества вървят по него, дори мургу. Ще говоря със саску и те няма да навредят на твоите мургу.

— Саноне е най-мъдрият измежду мъдрите и Керик му е благодарен.

Саноне кимна и прие благодарността, както беше длъжен:

— Ще говоря сега с всички, за да бъдат твоите мургу опазени. След това ми покажи повече от Деифобен.

Те обикаляха, докато не стана твърде тъмно, за да виждат пътя пред себе си, след това се върнаха при приветливия огън пред ханалето. Саску, които ги придружаваха този ден, се чудеха дълго на пасбищата и бяха зарадвани да открият, че само малка част от животните са унищожени. Ядоха плодове, докато не започнаха целите да лепнат от сок, гледаха с възхищение ненитеските и бронираните онетсенсасти, плуваха в топлите води до златните пясъци. И докато се радваха на живия модел на града — неповреден, въпреки че част от защитния прозрачен таван беше изгоряла. — Керик гледаше с учудване колко е пораснал за няколкото години, през които го нямаше. Главата му беше така изпълнена със спомени и гледки, че за пръв път откакто напуснаха самадите не помисли нито веднъж за Армун и стана в снега, толкова далеч оттук на север.

 

 

Станът се разполагаше както обикновено при извивката на реката. Отново твърде ранните снегове покриваха като одеяло земята и замръзналата река. Имаше повече палатки от всякога и мастодонтите на различните самади образуваха малко стадо. Те тръбяха в студения въздух и ровеха в търсене на трева, която не намираха. Бяха обаче добре охранени въпреки липсата на паша, защото получаваха порции млади клонки, насъбрани през есента. Тану също се хранеха добре. Имаше пушено месо и сушени сепии, дори и запазено месо от мургу, ако се наложеше да опрат до него. Децата си играеха в снега и носеха пълни кошчета от кора в палатките, за да бъде разтопен за вода. Всичко вървеше добре, въпреки че жените, а също и децата, усещаха липсата на ловците. Самадите бяха непълни. Да, старците останаха, а също и шепа по-млади ловци, за да пазят самадите. Но другите изчезнаха, бяха далеч на юг, където можеше да ги сполети всичко. Старият Фракен връзваше възли на вървите си и знаеше колко дни са минали, откакто се разделиха, но това не означаваше нищо. Дали са направили каквото бяха изпратени да направят?

Или всичките бяха мъртви?

Тази мисъл, съвсем мъничка скоро след напускането им, растеше ден след ден, докато не се превърна в буреносен облак, хвърлящ мрак над всички тях. Жените се събираха наоколо, когато Фракен започваше да се рови в бухалските погадки, разръчкваше мишите кости, докато не започнеше да вижда в бъдещето. Всичко е добре, уверяваше ги той, имало е победа, всичко е добре.

Искаха да им казва това и се грижеха той да получава най-меките парчета печено месо, каквито старите му зъби можеха да дъвчат. Но през нощта, в мрака на палатките, старите страхове се връщаха отново. Ловците… къде бяха ловците?

Армун толкова се боеше Керик да не е мъртъв, че се стряскаше нощем, гълтайки жадно въздух, притиснала бебето до гърдите си. Събуден и уплашен, Арнуит започваше жално да плаче, докато не го успокоеше млякото. Но нищо не можеше да утеши Армун, която оставаше да лежи будна, напрегната от страха, докато през кожите не просветнеше денят. Самотата вече й тежеше. Едно момче бе посочило устата й и се бе захилило. Въпреки че смехът му се превърна в рев, когато бързата й ръка му удари плесник, той все пак раздуха отново отдавна угаснали спомени. Макар да не забелязваше, тя отново прикриваше с гънка облекло цепнатата си устна на минаване през стана. Бъдещето без Керик, студено и празно, беше непоносимо за обмисляне.

След това валя неспирно сняг много дни, колкото пръстите на две ръце, трупаше се тихо на огромни преспи, които покриваха околните земи. Когато най-сетне слънцето се върна, в този нов бял свят беше невъзможно да се каже къде е реката и къде — бреговете й. Мастодонтите боботеха гневно, утъпквайки снега под себе си, и дъхът им образуваше бели облаци пара под бледосиньото небе. Армун уви Арнуит в много слоеве кожа, преди да го привърже към гърба си. Снегът се бе натрупал на дебел слой върху палатката им и трябваше да си прокопае път към външния свят. Появяваха се и още жени, викаха се едни други. Никой не потърси Армун. Гняв смени старото й отчаяние, тя постави бебето в сбруята му и се отдалечи от палатките, от окуражителните викове, които за нея звучаха като подигравки. Снегът й стигаше до кръста, но беше силна и се чувстваше добре навън. Арнуит забърбори на гърба й, очевидно също зарадван от свободата.

Армун вървя, докато дърветата закриха палатките. Едва тогава спря и си пое дъх. Пред нея се простираше бяла равнина, всъщност — замръзналата и покрита със сняг река. В далечината по нея пъплеха черни точки и жената внезапно съжали, че е дошла толкова далеч сама. Нямаше никакво оръжие, дори нож. Пък и да имаше, надали щеше да се справи с изгладнелите хищници. Наближаваха и тя се обърна, за да побегне… но изведнъж спря.

Множаха се, подредени в нишка, ставах все повече.

Ловците! Възможно ли е?

Гледаше ги вцепенена, докато не различи ясно, че това са ловци — облечени в кожи, побелели от снега. И този най-отпред, тази могъща фигура не може да е друг, освен Херилак. Утъпква снега, води в пътя. Тя засенчи очи, за да различи Керик, и сърцето й тупаше, сякаш щеше да се пръсне. Разсмя се на глас и помаха. Сигурно я видяха, защото гръмкият им победен вик разцепи въздуха. Не можеше да се движи, само чакаше, докато накрая започна да различава покритата със скреж брада на Херилак, и той я чу да вика.

— Керик? Къде си?

Херилак не отговори, никой не надигна глас в отговор, и тя се олюля и едва не падна.

— Той е мъртъв! И аз също! — изплака тя, когато огромният ловец стигна до нея.

— Не. Керик е жив и здрав. Спечелихме битката.

— Защо тогава не ми отговаря? Керик!

Втурна се през снега, за да мине край едрия ловец, но той я спря с една ръка.

— Не е тук. Не се върна с нас. Той е в изгорения град на мургу. Каза ми да се грижа за теб в моя самад и ще го сторя.

— Керик! — изплака Армун и се задърпа от хватката му.

Напразно.