Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

19

glava01.png

Извън паракаута виелицата духаше с непрестанен бяс, носеше сняг по арктическия лед. Нищо не можеше да оживее в нейното царство, нищо не се движеше в абсолютно опустошения пейзаж — освен самата виелица. Тя се мяташе над облицованите със сняг паракаути, докато зад подветрената страна на всеки не се образува опашка от сняг като дълга бяла брада. В тази замръзнала пустиня на безкрайна нощ имаше единствено мрак и сигурна смърт.

Вътре в паракаута жълтата светлина на маслената лампа се отразяваше от черната кожа на уларуак и белите извити ребра, които я поддържаха, от кожите и козината и смеещите се лица на парамутаните, докато те топяха парчета развалено месо в отворен мях с мазнина, даваха хапки и на децата и се търкаляха от смях, когато те неумело мажеха храната по лицата си.

Армун им се радваше и не беше твърде смутена от постоянното внимание на Калалек, ръцете му винаги протегнати да я докоснат, когато е наблизо. Бяха различни, това беше всичко. Те дори споделяха жените си и изглежда никой не го смяташе за нередно. И се смееха и радваха на това. Нейният нрав не беше като техния, не можеше да се присъедини към буйния им смях.

Но се усмихваше на лудориите им и не се тревожеше, когато и Харл участваше в тях. Правеха му място, някои се протягаха да докоснат светлата му коса. И досега смятаха това за новост, все говореха за тану като за еркигдлит, „измислени хора“ на техния език — а себе си наричаха ангурпиак, истинските хора. Армун разбираше разговорите им, вече втора зима прекарваше в паракаутите на леда и това й се виждаше прекалено. Когато дойдоха при парамутаните, радваше се, че остана жива. Беше отслабнала, тревожеше се за Арнуит на това странно място, толкова различно във всичко — храната, езикът, животът. Докато тя опитваше да се пригоди към този нов живот, времето минаваше твърде бързо, втората зима дойде неусетно.

Нямаше да прекара и трета зима тук — беше твърда в решението си. През пролетта ще ги накара да разберат, че вече й е време да си тръгва. Върна си силата, тя и двете момчета бяха добре хранени. Имаше и по-важна причина — Керик трябва вече да е научил, че те са напуснали самадите, и е сигурен, че са мъртви. Усмивката изчезна от лицето й при чернотата на тази мисъл. Керик! Трябваше да се върне при него, да отиде на юг в онова странно място на мургу, което са изгорили, при него, където и да е той…

— Алуторагдлак, ауторагдлак! — обади се Арнуит и я задърпа за крака.

Силното малко момче, преживяло третото си лято, говореше възбудено през неравните си нови зъби. Тя се усмихна отново и избърса част от мръсотията от лицето му.

— Какво искаш? — попита го на марбакски.

Разбираше го достатъчно добре, но не искаше той да говори само езика на парамутаните. Той и Харл си говореха само с думите, станали вече ежедневното им средство за общуване.

— Искам си сърната! Сърната ми!

Той я удряше по крака с твърдите си малки юмручета и се смееше. Армун зарови из натрупаните кожи, докато не намери играчката. Беше я направила от парче кожа от сърна и беше прибавила парченца одялана кост за рога. Той я притисна към себе си и се затъркаля настрани със смях.

— Трябва да ядеш повече — каза Ангайоркак, седна до нея и й подаде шепа бяла мазнина.

Беше свалила повечето от кожените си дрехи в топлината на паракаута и покритите й с козина гърди висяха свободно, когато протегна ръка. Армун гребна мъничко от мазното вещество и лизна. Ангайоркак зацъка недоволно с език.

— Имало едно време една жена, която не изяла една риба. — Тя знаеше истории за всичко, виждаше скрито значение във всяко нещо, колкото и обикновено да беше то. — Била сребърна риба, много голяма и много тлъста, а жената само я погледнала. Кажи ми, рекла рибата, защо не ме ядеш? Дълбоко в океана чух хубавите заклинания, които каза рибарят, видях куката с ярката примамка. Изядох я, както трябваше, и сега съм тук, а ти не ме ядеш. Защо? Когато жената чула това, тя много се ядосала и й казала, че тя е просто една риба, ако иска — ще я яде, а ако иска — няма, както й харесва. Но разбира се, когато духът на рибите чул това, той се ядосал много и изплувал нагоре от тъмното дъно на морето, където живее, плувал все по-бързо и по-бързо, накрая се блъснал в леда и го пробил, отворил устата си и изял паракаута и всичките кожи, и децата, и маслената лампа, и след това изял жената. Ето това се случва, когато не ядеш. Яж!

Армун лизна още малко мазнина от пръста си.

— Когато бурята спре и слънцето се върне отново и стане топло, тогава аз ще си тръгна с момчетата…

Ангайоркак изпищя силно и изпусна мазнината, прикри ушите си с ръце и се заклати. Калалек вдигна глава, очите му бяха разширени от изненада, после скочи на крака, за да види какво е причинило уплахата й. В топлината на паракаута той беше съблякъл всичките си дрехи и гладката му кафява козина блестеше на светлината. Дори след толкова време Армун не можеше да свикне, че всички парамутани са такива — покрити с козина от главата до петите. Опашката на Калалек се вдигна срамежливо напред между краката му и косматият й край се разпери, за да прикрие мъжеството му.

— Ангайоркак издаде звук на голямо нещастие — каза той и вдигна костта, която дялаше, за да я разсее. — Това ще бъде свирка, гледай — тук на нея ще има уларуак и когато се духне в нея, свиренето ще излиза от устата му.

Тя бутна ръката му настрана, нямаше толкова лесно да се освободи от мъката си.

— Зима е и е тъмно — но косата на еркигдлитите е като слънце вътре в паракаута, ние се смеем и ядем, и ни е топло. Но сега… — Тя изплака отново, все така се люлееше наляво-надясно. — Сега Армун ще си отиде и светлината на момчетата ще си отиде, и всичко ще бъде черно.

Калалек зяпна.

— Но те не могат да си тръгнат. Когато духа виелицата, смъртта седи пред паракаута с отворена уста. Излезеш ли от паракаута, попадаш направо в зъбите й. Не могат да си тръгнат и няма нужда ти да плачеш.

— През пролетта — обади се Армун. — Тръгваме си тогава.

— Виждаш ли — каза Калалек и поглади козината на Ангайоркак, за да я успокои. — Виждаш ли, те не си тръгват. Хапни нещо. Те остават.

Парамутаните живееха само с настоящето и за тях всеки нов ден идваше като чудесна изненада. Армун си замълча, но умът й беше непреклонен. Щяха да си тръгнат веднага щом времето се затоплеше достатъчно, за да може да се пътува. Облиза от пръста си остатъка от мазнината. Трябваше сега да ядат добре, за да бъдат силни. И да тръгнат на юг веднага щом това стане възможно.

Бурята отмина нанякъде през нощта и когато Калалек разхлаби връзките на отвора за дима сутринта, вътре проникна тъничък слънчев лъч. Всички закрещяха от радост и заровиха из натрупаните кожи да търсят захвърлените си дрехи, пищяха от смях, когато хванеха чужди. Армун стисна здраво дърпащия се Арнуит с една ръка, докато с другата му нахлузи меките долни дрехи с козината навътре за повече топлина. Върху тях облече по-дебелите външни кожи заедно с качулката, след това ботушите, ръкавиците — всичко, което правеше възможно съществуването на север.

Калалек се беше прострял на кожите и пъшкаше от напрежение, докато избутваше настрани снега, запушил входния тунел. Вътре проникна светлина и помръкна, когато той се провря в отвора. Всички премигаха от блясъка, щом Калалек се измъкна навън. Последва още смях и те се сбутаха, бореха се кой да е следващият.

Армун остави момчетата да излязат и ги последва. Закри очите си от ярката светлина, когато се изправи. След застоялия влажен въздух на паракаута, миризмата на развалено месо, урина и бебета, студената острота на свежия въздух беше великолепна. Жената я вдиша с благодарност, въпреки че жилеше носа и гърлото й.

Разпръснатите по леда паракаути бяха бели издутини сред бял пейзаж. От тях на слънце изпълзяваха други парамутани, чуваха се кресливи поздрави и много смях. Небесният свод беше бледосин, с няколко високи облачета, извит надолу към по-тъмното синьо на океана отвъд ръба на леда. Завързаните там лодки бяха просто бели хълмчета, напълно скрити под снега.

Някой изсвири предупреждение, след това посочи и завика:

— Там, в морето, уларуак!

— Не може да бъде!

— Не е уларуак, една от лодките ни е!

— Тогава е лодката на Ниумак, само неговата не е тук. Но той трябва да е умрял, пяхме му смъртна песен и на тези с него.

— Прекалено рано ги пяхме — разсмя се Калалек. — Страхотно ни излъгаха този път. Никога няма да ни оставят да го забравим.

Харл хукна с другите към приближаващата се лодка. Арнуит затича след него, но се спъна, падна и изплака силно. Армун го вдигна и избърса сълзите му, беше повече уплашен, отколкото пострадал.

Всички помагаха, лодката скоро беше извадена от водата и вързана до другите. Арнуит стоеше в снега, забравил да плаче, стиснал ръката на Армун, и наблюдаваше радостното завръщане. Ниумак тръгна пръв към палатките, другите тичаха край него и се опитваха да го докоснат и да го потупат по ръката. Да споделят част от късмета, който той и тримата други с него имаха. Да оцелееш в тази буря беше нещо изключително. И четиримата се отпуснаха уморени на снега, пиеха от поднесените им чаши и дъвчеха най-хубавите парчета месо. Чак когато вече се потупваха по коремите, бяха зададени първите нетърпеливи въпроси. Ниумак вдигна ръце, дори най-малките деца се смълчаха.

— Ето какво стана… — Чу се тътрузене, всички се скупчиха, за да слушат. — Вече виждахме леда тук, когато започна бурята. Вече виждахме през стените на паракаутите и виждахме топлината и храната и децата да си играят и усещахме миризмата на козината им и можехме да ги лизнем с език. Но бурята ни издуха надалеч.

Той спря драматично с вдигната ръка и слушателите му завиха от състрадание, защото така трябваше да постъпят — и спряха мигновено, щом ръката му се спусна.

— Не можехме да достигнем леда и паракаутите, можехме само да плуваме пред бурята. Има един висок нос, казваме му счупения крак, прикривахме се дълго зад него, но не можехме да слезем на сушата, защото там няма как да се слезе, вие го знаете. След това вятърът се промени и отново бяхме издухани навътре в морето, тогава запяхме смъртните си песни.

Това изтръгна нов вой от слушателите му, разказът продължи така още много време. Но никой не протестираше, защото историята беше добра и интересна за слушане. Ниумак обаче беше изморен и му беше студено, така че краят дойде бързо.

— Последния ден бурята отслабна и се приближихме до брега, но морето още беше прекалено бурно, за да излезем на сушата. И тогава стана нещо странно. Там има една пещера на брега, дето й викат Пещерата на елена, заради рисунките в нея, ние минахме покрай това място и видяхме двама наши братя да излизат от пещерата и да тичат, и да си размахват ръцете. Можехме само да преплаваме покрай тях, защото вятърът духаше в гърба ни. Те имаха топла пещера и искахме да отидем при тях, но не можехме. Но кои бяха те? Всички са тук, всичките ни лодки са тук. Има ли и други парамутани наоколо? Но не би могло да има посред зима. И доплавахме обратно, вие ни видяхте и ние сме тук, и аз отивам да си почивам.

Той пропълзя в паракаута си, докато другите крещяха въпроси подир него. Кого са видели? Как са изглеждали онези? Имало ли е друга лодка наблизо?

Армун стоеше като изсечена от лед, студена като лед, гледаше, но не виждаше. Тя знаеше кой е бил в онази пещера на брега, знаеше го с такава увереност, като че името му е било прошепнато в ухото й. Керик. Трябваше да е той, един от онези двама ловци трябваше да е той. Умът й не изпитваше никакво съмнение. Сякаш знанието за това е било там отдавна и просто е чакало думите на Ниумак, за да го освободят. Той е дошъл за нея. Той е разбрал, че тя е тръгнала на север, и е дошъл да я търси. Трябваше да отиде при него.

Вцепенението внезапно изчезна, тя се обърна и викна:

— Калалек, трябва да отидем при тази пещера! Знам кой е там. Моят ловец. Керик е там.

Калалек зяпна от учудване. Еркигдлитите правеха толкова много изненадващи неща. Но не се усъмни в думите й нито за миг. Занадига се, но си припомни думите на Ниумак:

— Добре е, че твоят ловец е там, в безопасност и на топло, както казва Ниумак.

— Не е! — каза тя сърдито. — Той не е парамутан и не е в безопасност. Той е тану, който е дошъл дотам, носил си е храна и го е настигнала виелицата. Трябва веднага да ида при него!

Когато важността на казаното стигна до него, Калалек се развика силно:

— Лодка, лодката ми, трябва да спуснем лодката ми! Има едно нещо, дето трябва да се направи.

Армун се обърна и видя Ангайоркак да я гледа с разширени очи.

— Трябва да ми помогнеш — каза Армун. — Грижи се за Арнуит, докато се върнем. Ще го направиш ли?

— Не трябва да тръгваш — каза Ангайоркак, без да е особено убедена.

— Ще отида.

Лодката вече беше спусната във водата, докато тя стигне до нея, и се товареха припаси. Вътре бяха Калалек и още четирима парамутани, докато последните вързопи бяха подавани през борда, те вече потопиха веслата. Отплаваха, подпомагани от лекия северен вятър.

Когато падна мракът, още гребяха на юг. Брегът там беше изцяло скалист, не можеше и да се мисли за излизане на сушата през нощта. Те се напънаха и хвърлиха зад борда дълго кожено въже с тежка кожа на единия край, така че през нощта да не отплуват надалеч. Ядоха парчета развалено месо, остъргваха и смучеха сняг от запаса, който бяха нагребали на борда. Повечето се приближаваха до Армун да я докоснат и потупат, и издаваха успокояващи звуци. Тя не отговаряше, само гледаше към брега и чакаше. Към сутринта заспа изморена и когато се събуди, те отново гребяха на юг.

За Армун покритият със сняг бряг изглеждаше все еднакъв и пуст. Не и обаче за парамутаните, които сочеха познати места и крещяха въодушевено. По едно време загребаха с дружни викове на съгласие и все по-трескаво към чакълест бряг. Когато една от вълните ги надигна и ги изблъска на брега със стържене, двама скочиха от лодката и потънали до кръста в ледената вода я избутаха по-нагоре. Армун скочи от носа, падна тежко, но се надигна отново на крака и хукна бързо към обраслите с дървета хълмове. Дългите й крака бързо изпревариха другите, но трябваше да спре и отчаяно да заоглежда еднаквия навсякъде сняг.

— Отиваме там — извика Калалек, докато минаваше покрай нея, посочи, спъна се и падна в една пряспа.

Вече не се чуваше смях — снегът стигаше до първите дървета, равен и покриващ всичко отдолу.

Те ровеха, хвърляйки снега на всички посоки, бързаха разтревожени. Появи се черен отвор, след това се разшири. Армун копаеше отчаяно като останалите и се хвърли в отвора заедно с тях. Там имаше купчина кожи, покриващи… какво?

Тя пропълзя напред и ги достигна първа, дръпна вкочанените, замръзнали кожи, които покриваха лицето на Керик. Посивяло и покрито със скреж. Тя смъкна ръкавицата си и се протегна, без да диша от страх.

Докосна кожата му. Студена. Съвсем студена.

Той беше мъртъв.

Но в мига, когато тя изплака на глас, очите му трепнаха и се отвориха.

Не беше закъсняла.