Хари Харисън
Зима в рая (13)

11

На юг от града и реката започваха блата. Тук преплетените джунгли и блатни храсти стигаха почти до прибоя, правеха преминаването невъзможно, освен по брега. Току над линията на прибоя дългокраки морски птици кълвяха мъртъв хардалт, изхвърлен на сушата. Те внезапно се изплашиха и побързаха да отлетят с крясъци, когато двамата саску внимателно се промъкнаха по брега. На белите им превръзки за глава имаше охрено петно, за да покаже, че са тръгнали с много сериозна задача. И не изглеждаха особено щастливи от това. Оглеждаха се към стената на джунглата с очевиден страх, насочвайки своите пръчки на смъртта към невидими заплахи. Минаха край трупа на хардалта и Мескавино го изгледа с отвращение.

— В долината беше по-добре. Да си бяхме стояли там.

— Мургу дойдоха в долината да ни унищожат — забрави ли вече? — попита Нене. — Волята на Кадаир беше да дойдем на това място и да ги унищожим, ние го сторихме.

— Те се връщат.

— Ще убием и тези. Хленчиш като бебе.

Мескавино беше твърде завладян от страха, за да обърне внимание на обидата. Животът тук, до океана, изобщо не му беше по вкуса, твърде различен от подреденото съществуване, на което той се радваше в защитената им долина. Сега се беше затъжил по здравите й каменни стени.

— Какво е онова там, отпред? — обади се Нене.

Мескавино спря и отстъпи назад.

— Не виждам нищо.

Гласът му беше изпълнен със страх.

— Навътре в морето, плува във водата… а ето и още едно!

Там наистина имаше някакви неща, но твърде далечни, за да бъдат различени. Мескавино се опита да отстъпи назад и да се върне.

— Трябва да кажем на Керик какво сме видели, много е важно.

Нене изплези силно език в извънредно подигравателен жест.

— Какво си ти, Мескавино? Саску или баба? Хукваш да бягаш от страх пред плуващи из океана дървета? Какво ще кажеш на Керик и Саноне? Че сме видели нещо ли? Те ще ни попитат какво — и какво ще им кажеш тогава?

— Не трябваше да си показваш така езика към мен.

— Докато ти се държиш като саску, езикът ми си стои в устата. Ще продължим на юг, за да видим дали можем да разберем какво точно сме видели.

— Отиваме на юг — предаде се Мескавино, убеден, че отива към сигурната си смърт.

Двамата се държаха по-далече от прибоя, колкото се може по-плътно до дърветата, и пристъпваха внимателно и със страх. Но брегът беше празен. Когато стигнаха до разядена от прибоя височинка, се покатериха нагоре през храсталаците и палметите, все още внимателни, въпреки че знаеха, че вече не могат да бъдат видени откъм океана. На върха предпазливо дръпнаха клоните настрани и погледнаха през тях.

— Мургу! — изстена Мескавино и се просна на земята с лице, заровено в дланите.

Нене не се плашеше толкова лесно. Мургу бяха далеч надолу по брега и в морето. Там имаше кораби-животни, същите като откаралото оцелелите илане, след като изгориха града им. Бе го видял със собствените си очи, знаеше как изглежда. Но сега в океана плуваха много от тях, колкото пръстите на двете ръце. Имаше и някакви по-малки, които сновяха напред-назад между тях и брега, носеха мургу-убийци. Те слизаха на брега и правеха там нещо, той не можеше да различи какво точно, защото преграда от храсталаци ги прикриваше от погледа. В морето се виждаха още кораби-животни, които приближаваха откъм острова. Всичко беше много странно.

— Трябва да се приближим още и да видим какво правят.

Мескавино само изстена, лицето му още беше скрито в дланите. Нене погледна надолу към него и усети съжаление. Бащата на Мескавино и единственият му брат бяха убити от мургу. Гневът и отмъщението доведоха Мескавино тук и той се би добре. Но това време отмина. Всичките тези смърти му направиха нещо и той беше като пречупен. Нене се опита веднъж да го засрами, за да го накара да бъде саску, но нямаше голяма полза. Наведе се и леко докосна другия по рамото.

— Връщай се, Мескавино. Разкажи им какво сме намерили. Аз ще отида да огледам отблизо, да видя ще разбера ли какво дело на Карогнис са се заели да вършат. Връщай се.

Когато Мескавино вдигна лице, по него имаше още страх, но и облекчение.

— Не мога да се овладея, Нене, не ми е по силите. Бих дошъл с теб, ако можех. Но краката ми не искат да вървят напред, само назад. Ще им предам.

Нене го загледа как тича обратно по брега, краката му наистина се справяха много добре в тази посока, след това се обърна напред. Сега трябваше да разбере какво става на брега. Той се вмъкна в гората, използвайки цялото си умение на ловец и следотърсач, и тръгна тихо.

Отне му доста време и слънцето вече се спускаше в небето, преди да се приближи достатъчно, за да вижда преградата добре. Тя се издигаше високо, прикриваше брега и земята оттатък, навлизаше навътре в морето. Беше направена от храсталаци с големи зелени листа, но в нея имаше примесени и други, по-тъмни растения. Вече вървеше към края на гората, когато забеляза първото тяло. След това друго, още едно. Застана втрещен като Мескавино, стоя така дълго време, преди да се насили да тръгне отново внимателно, стъпка след стъпка, по-надалеч от мястото.

Въпреки че тичаше обратно по пясъка с широка, неотслабваща, гълтаща разстоянията крачка, той не успя да настигне Мескавино, който сигурно беше бягал много по-бързо, гонен от страховете си. За пръв път Нене разбираше как се е чувствал другият ловец.

Керик беше научил от Мескавино за присъствието на илане и трябваше да положи сериозни усилия, за да овладее нетърпението си, докато Нене гълташе жадно вода от воден плод, накрая изстиска останалото над главата си и изпотеното си тяло. Най-сетне можеше да говори, очите му се разшириха при спомена за това, което видя, и тъмната му кожа като че ли стана по-светла.

— Първо видях само сърна, която е искала да пасе от храстите. Мъртва, някаква лоза с тръни увита около крака й. След това видях и другите, някои от тях вече само кости, създания от всякакви видове, даже зверове мургу, които бяха умрели край растящата стена. Също и птици, морски птици и други, които бяха кацнали — и не бяха излетели повече. Каквото и да расте там, то е жива смърт, убива всичко, което се приближи.

— Но защо? Какво може да означава това? — попита Саноне, и другите слушатели кимнаха в озадачено съгласие.

— Какво означава ли? — Гласът на Керик беше мрачен. — Нищо добро за нас. Помислете за това. Мургу са тук с голяма сила, с много от техните кораби-животни. Те имат стан на онзи остров далеч от брега, където не можем да ги стигнем. Можем да построим лодки, но мисля, че ще умрем, ако се опитаме да стъпим там. Докато те са на техния остров, а ние сме тук, няма страшно. Но те са отгледали онова място на смъртта на брега.

— То е далеч от нас — каза Мескавино със слаб, но обнадежден глас.

— Сега да. — В гласа на Керик нямаше никаква надежда. — Ще ни доближи или друго ще порасне наблизо, не се съмнявайте. Те променят похватите си и започвам да се боя. Когато ни нападаха преди, пращаха въоръжени фарги и ние ги унищожавахме. Сега обаче се боя, че тази, която ги води, е намислила нещо много по-сложно и смъртоносно.

Колко смъртоносно беше то — и колко уязвимо за разрушаване? С тази мисъл дойде и студена пот от страх. Когато заговори отново, всички можеха да чуят страха в гласа му.

— Трябва да отида и да видя тази преграда на брега. Ще ми я покажеш ли, Нене? Ще ми помогнеш ли да занеса някои неща, от които ще имам нужда?

— Ще дойда с теб. Веднага ли?

— Не. Трябва да си починеш, а сега е късно. Ще тръгнем сутринта.

Потеглиха при изгрев-слънце, вървяха предпазливо, но и бързо, следвайки стъпките, оставени предишния ден, където още личаха над линията на прибоя. Към средата на деня преградата вече се виждаше — зелена дъга, врязала се навътре от морето. Имаше обаче една разлика.

— Изчезнали са — каза Нене. — Преди не беше така. Корабите-животни бяха тук, други се движеха между тях и сушата, а от острова идваха още големи. Сега ги няма.

Керик заподозря някакъв капан. Морето беше празно, следобедната мараня оцветяваше в сиво далечния остров. Отвъд него имаше други, по-малки острови, Керик си спомняше как ги видя, докато пътуваше с урукетото. Алакас-аксехент, веригата златни разсипани камъни. Отлично място да слезеш на брега откъм морето и да се предпазиш от когото и да било от голямата земя. Но дъгата на смъртта, посадена на брега — какво ли означаваше тя?

— Ще се покатеря по онова, високото дърво — обади се Нене. — От най-горните клони ще мога да погледна оттатък бариерата, и да видя какво има зад нея.

Той се беше катерил по стените на долината много пъти, тук беше по-лесно. Малки клечки и листа се посипаха отгоре, докато той се провираше през широките клони. Остана горе само за миг и се спусна още по-бързо.

— Нищо — съобщи озадачен. — Вътре има само пясък. Празен, съществата, които бяха там вчера, сега ги няма. Ако не са се заровили в пясъка, значи са си тръгнали.

— Ще отидем на онова място, откъдето си гледал преди, дето е близо до смъртоносната област — каза Керик и приготви лъка си, а Нене преметна кожената торба на рамо.

Трупът на сърната беше там, с бръмчащи мухи по него. Оттатък стоеше зелената стена, изпъстрена с мъртви животни. Керик опъна лъка си пробно и избра стрела, докато Нене развързваше торбата.

Керик внимателно завърза парченце плат около стрелата, след това накапа масло върху него от кожената торбичка. Нене се приведе отгоре, за да пази завет, докато секнеше огън с камъните. Добави внимателно сухи клечки, докато в ямичката в пясъка не запукаха малки пламъчета. Керик се изправи, полуизпъна лъка си с току-що приготвената стрела, наведе се и докосна до огъня намазнения парцал. Той се подпали, пламъкът му не се виждаше на слънчевата светлина, но черният пушек си личеше отлично. След това Керик се изправи, изтегли стрелата далеч назад, вдигна я нагоре и я пусна.

Тя се издигна в голяма дъга и се заби в зелената преграда. Виждаха я там, забучена в едно листо, да дими леко. Когато димът изчезна, Керик изпрати нова горяща стрела след първата, след това още една и още една. Всеки път напразно.

— Научили са се. — Гласът му беше мрачен като смъртта. — Вече знаят за огъня. Втори път няма да ги подпалим.

Нене потупа челото си недоумяващо.

— Не мога да разбера нищо.

— Аз разбирам. Те имат стан, който не можем да нападнем или изгорим.

— Можем да използваме стрели и копия, няма да бъдат в безопасност зад тази преграда.

— Зад тази, с този размер — съгласен съм, че няма да са в безопасност. Но ако отгледат по-голяма, ще могат да отстъпят зад нея през нощта, извън обсега ни.

— Тези мургу правят странни неща.

Нене се изплю с отвращение към зелената стена.

— Така е, защото не мислят като нас. Но аз ги познавам и сигурно ще разбера какво ни готвят. Трябва да умувам много над това. Не е направено без някакъв смисъл — и аз трябва да го разбера. Нека се приближим.

— Това е сигурна смърт.

— За животни — да. Просто внимавай.

Керик усети, че краката му треперят, докато стъпваше предпазливо по втвърдения пясък. Когато се приближиха до сърната, Нене го улови внезапно за ръката и го спря.

— Погледни как се издига от пясъка лозата с тръните, която е хванала сърната за крака. Точно където е застанала, до тревата, която е пасяла. Защо сърната не е видяла и не й е убягнала?

— Мисля, че знам.

Керик се наведе и измъкна от пясъка полузаровена черупка от мида, подхвърли я старателно, така че да падне край трупа.

На всички страни пръсна пясък и зелено, покрито с тръни стъбло изскочи изпод пясъка и шибна по мидата.

— Лежи точно под повърхността — каза Керик. — Изскача, когато усети натиск отгоре.

— Те може да растат навсякъде наоколо — обади се Нене, пристъпвайки внимателно назад по следите, които току-що оставиха. — Това е място на смъртта и нищо не може да оцелее тук.

— Не е точно така. Погледни ето там, вдясно, в основата на стената.

Застинаха неподвижни, почти недишащи, а листата в основата на стената зашумяха и се разделиха. Появи се оранжево-пурпурна глава, изпъстрена с точки, чиито ярки очи се огледаха, и се дръпна обратно. След миг се показа някакъв гущер. Стрелна се и спря. Само очите му се движеха. Грозно създание с плоска дебела опашка и издути мехури по гърба, блестящо на слънцето, като че е мокро. Отново тръгна, оставяйки следа от слуз след себе си, и спря до туфа трева. Започна да я дъвче бавно със странични движения на челюстта си. Керик бръкна в колчана си, когато то погледна на другата страна, постави стрела на лъка, изтегли я назад.

Пусна я.

— Добре — кимна Нене, загледан в прободеното създание.

То зарита и притихна. Заобиколиха в широк кръг и доближиха откъм океана, по края на прибоя, наведоха се и го разгледаха.

— Грозно е — каза Нене. — Гледай, от него капе слуз като от плужек.

— Сигурно е защита срещу отровите в стената. Това същество е пригодено да живее там, където всичко друго умира. Трябва да има някаква причина. Илане не правят нищо без причина.

— Само че е болно — виж мехурите по гърба му. Един се е пукнал.

— Това не са мехури, нито язви. Виж колко равномерно са подредени.

Керик се протегна и побутна с върха на лъка си отвора в кожата, изсипаха си кафяви люспици. Нене се наведе и ги огледа отблизо.

— Сухи са. Не разбирам. Приличат на семена.

Керик се изправи бавно, обърна се към смъртоносната зелена преграда и изтръпна въпреки топлите слънчеви лъчи.

— Аз разбирам. Разбирам го отлично. Предстои ни поражение, Нене. Сигурно поражение. Не виждам нито как да спечелим тази битка, нито как да оцелеем.