Хари Харисън
Зима в рая (24)

22

Ангурпиамик нагсоркипадлуйнарпок мунгатак ингекакак.

За парамутана прясната риба е добра, колкото и бързо чукане всеки ден.

Пословица на парамутаните

Най-сетне беше взето решение. Отне много време — така постъпваха парамутаните. Безкрайни разговори, прекъсвани само от бързи хапки мазнина и развалено месо, бяха единственият начин да се уреждат важни неща. Когато месото в един паракаут започнеше да свършва, събранието се преместваше в друг. Хора идваха и си отиваха, някои дори заспиваха, а когато се върнеха или събудеха, трябваше да им се обяснява в подробности какво се е случило, така че беше необходимо още повече обсъждане.

И все пак решението беше взето. Повечето от икергаките щяха да прекосят океана, за да ловят уларуаки. Дълго пътуване, нямаше да се върнат преди края на есента, можеше да се наложи дори да се чака следващата пролет, а паракаутите щяха да имат нужда от храна преди това. В крайбрежните води тук можеше да се лови риба, затова решиха един икергак да тръгне на юг, за да провери какво може да се хване там, и наред с това да отнесе гостите-еркигдлити обратно до техните земи. Това беше нещо ново и възбуждащо, всички парамутани искаха да дойдат, но приемаха също и че Калалек ще командва икергака — именно той се бе досетил да доведе еркигдлитите най-напред.

Щом решиха, не губеха време. Ледът започваше да се разпуква със затоплянето на слънцето и нарастването на дните. Лятото щеше да бъде късо, пак щеше да го последва зимата. След проточилите се обсъждания припасите бяха изнесени към икергаките с почти незапомнена бързина. Качиха ги на борда, един по един корабите тръгнаха на път с много викове и смях — тъжните лица и сълзите означаваха лош късмет при плаване. Ангайоркак се скри, когато техният икергак щеше да тръгва, но Армун спря отплаването и се върна, за да я открие под кожите в задната част на паракаута.

— Държиш се глупаво — каза и избърса с пръсти сълзите от кафявата козина по лицето на другата жена.

— Затова и се скрих от вас.

— Сред еркигдлитите, ако някой е нещастен при раздяла, това е знак за добра сполука.

— Вие сте странни хора и не искам да си тръгвате.

— Трябва. Но скоро ще се върнем.

Очите на Ангайоркак се разшириха и тя тихо подсвирна, израз на голямо уважение:

— Ти виждаш през снега и леда, и в утрешния ден, щом казваш така. Аз не знам.

Самата Армун също не знаеше — думите се изтръгнаха така естествено, сякаш говореше за нещо сигурно и определено. Майка й успяваше да повдигне мрака на нощта мъничко и да види утрешния ден преди другите. Може би тя също щеше да го прави. Погали Ангайоркак по лицето, изправи се и тръгна. Икергакът я чакаше, всички й викаха да тича. Арнуит подскачаше нагоре-надолу щастливо, Харл също крещеше. Дори Ортнар изглеждаше зарадван. Единствено Керик си оставаше с мрачното изражение, което скова чертите му още след като решиха да тръгнат. Той се опитваше да се владее, да се усмихва и да говори весело, но не успяваше задълго. Това изражение винаги лесно се връщаше. Нощем Армун го караше да забрави бъдещето за миг, когато я прегръщаше — но сутрин пак беше навъсен.

Докато не започна пътуването на юг. Промяната занимаваше ума и тялото му с нещо, което му се случваше за пръв път. Прекосяването на океана в урукето беше различно — плен в живо помещение от кожа и плът, смрадливо и в постоянен полумрак, нищо за гледане и нищо за правене. Сега се плъзгаха по повърхността на морето, крещяха морски птици и прелитаха наоколо, икергакът скърцаше, платното беше разтворено и те се носеха със свежия вятър. Тук не беше безполезен пътник. Винаги имаше вода за изпомпване и той никога не се уморяваше да движи ръчката и да гледа струята бистра вода, изливаща се през борда. Чудеше се, никога не разбра напълно тайната й. Имаше нещо общо с въздуха, както при подскачащите играчки, но не успя да открие точно какво. И нямаше значение — стигаше му да знае, че с дръпване на ръката си може да вдигне вода изпод краката си и да я изхвърли обратно в океана.

Настройването на платното беше по-малко загадъчно. Усещаше вятъра на лицето си, виждаше го как изпълва коженото платно, как се опъват плетените въжета, които предават силата на вятъра на икергака. Слушаше внимателно и се научи кои въжета кога се опъват, овладя възлите, които ги държаха в едно и също положение. Дори поемаше смени на кормилото. Имаха нужда от него, защото плуваха денем и нощем, от зимата към пролетта. Управлението на съда нощем не му беше по силите, не умееше да го води по усета за вятъра и натиска на кормилото. Но през деня, с добър вятър откъм гърба, той можеше да държи икергака по курса му не по-зле от парамутаните.

Икергакът беше сложна и възхитителна конструкция. Макар и голям, външната му обвивка беше направена от кожата на само един уларуак, Керик се чудеше какво ли представляват такива великански създания. Кожата беше опъната върху скелет от тънки ивици здраво дърво, безбройно количество от тях прекръстосани и завързани една за друга с кожени ремъци. Донякъде приличаше на плаване в урукето — гъвкавите страни на икергака се движеха, докато се плъзгаше по вълните, огъваха се навън и навътре, сякаш дишаха.

Пътуването на юг беше много по-поносимо за Армун, отколкото навремето с малката лодка на север. Клатенето беше по-слабо и тя не се чувстваше толкова зле. Дните пък ставаха по-топли вместо по-студени. Беше й писнало вече от лед и сняг. Но се тревожеше момчетата да не паднат във водата и ги наблюдаваше внимателно, докато си играеха. Въпреки това Харл се наведе веднъж, изгуби равновесие и се преметна зад борда. Писъкът й сепна кормчията, той веднага завъртя икергака и платното заплющя. Калалек бързо изрови и хвърли въже на изплашеното момче. Всичко стана за мигове, въздухът в дрехите на Харл го задържа над водата, а парамутаните се натъркаляха от смях, когато той бе издърпан на борда, ръсейки вода навсякъде. След тази случка момчето внимаваше повече, дори Арнуит стана по-предпазлив, след като видя приятеля си да изчезва внезапно зад борда.

Парамутаните бяха добри рибари и почти винаги пускаха въдици зад борда. Куките бяха изрязани от две малки костици, едната заострена в края, а другата пробита за връвта, завързани една за друга със сухожилие. Връзваха на въже по три-четири от тях, и поставяха за примамка парченца кожа, боядисани в жълто и червено. Използваха за тежест голям камък с дупка и връзваха всичко това на много дълго въже. Пускаха го зад борда, въжето се размотаваше и често го вадеха натежало от риба. Разбира се, уловът се ядеше суров, както и всяко друго месо в храната на парамутаните, но тану отдавна бяха свикнали.

Имаха вода в кожени мехове, които често пълнеха от вливащи се в морето рекички. Брегът вече беше зелен от младата трева, отваряха се и първите листа. Стигнаха по-бързо, отколкото очакваха, до устието на голямата река, където самадите бяха спирали по пътя си на юг. Времето също беше по-топло, дните по-дълги. Тану се радваха на топлината, но на парамутаните им беше все по-неуютно. От доста дни бяха смъкнали всичките си дрехи и избягваха да стоят на слънце, но меката им кафява козина беше влажна от пот. Вече не се чуваше смях. След един топъл и слънчев ден Калалек придърпа Армун настрани в сумрака. Беше се присвил изтощено и си вееше с протегнатата си опашка.

— Трябва да се научиш да плаваш с икергака, ще научиш и другите еркигдлити, защото дойде време парамутаните да си отидат. Ние скоро ще ви изоставим, умираме…

— Не казвай това! — извика тя ужасено, защото се знае, че смъртта винаги е наблизо и бърза, ако чуе, че я викаш. — Заради топлия въздух е, ние ще слезем на брега, вие трябва да се върнете на север.

От много дни парамутаните страдаха, но все настояваха да продължат, не позволяваха на тану да слязат на брега, за да поеме икергакът обратно. Тя не знаеше какво да прави… но решението се появи неканено. Внезапно платната изплющяха, икергакът зави и се залюля във водата. Управляваше Керик — беше завъртял силно кормилото, сега сочеше към брега и викаше.

Бяха точно до прибоя покрай дълъг бряг, простиращ се до хоризонта и в двете посоки. Имаше отлив и пясъкът беше оголен, гладък и равен. Ако не се брои тъмният силует, към който сочеше Керик. Сива скала. Армун не можеше да проумее защо се е угрижил така. После дъхът й спря, разпозна нещото.

Мастодонт. Мъртъв.

Доближиха още повече икергака към брега, към тялото. Керик пръв скочи зад борда и прегази през прибоя към големия неподвижен труп. Хоботът лежеше във водата, полюлявайки се във вълните. Морските птици вече бяха изкълвали очите на животното. Керик изчезна зад туловището на мастодонта за миг, след това се появи, вече без да бърза. Лицето му беше мрачно като смъртта. Вдигна стреличката на илане, която беше издърпал от набръчканата кожа.

— Трябва да се върнете! — развика се Армун на езика на парамутаните. Гласът й трепереше от страх. — Тръгвайте на север още тази нощ, плавайте непрекъснато. Ще навлезем навътре, надалеч от океана.

Пресегна се към Арнуит, а Харл цопна във водата до нея. Ортнар болезнено се спусна от икергака. Тя обясни на ужасените парамутани какво се е случило. Думите й се сипеха като лавина:

— Тези същества, за които ви разказвах, мургу, те са били тук. Нападат от морето, откъм юг. Ако вървите на север, сте в безопасност.

— Мастодонтът се е спуснал ето оттук — каза Керик и посочи към дърветата оттатък дюните. — Следите все още се различават. Не са на повече от два или три дни. Кажи им да ни предадат нашите вещи. Кажи им да си вървят.

Трупът правеше спора невъзможен.

— Ще си вървим — съгласи се Калалек, неспособен да потисне страха в гласа си. — Ще отидем на север, ще ловим риба и ще я отнесем в паракаутите. Елате, иначе мургу ще убият и вас.

— Трябва да останем.

— Тогава ние пак ще дойдем. На това място. Преди зимата. Трябва да наловим още риба. Вие ще се върнете с нас.

— Разберете ме, моля ви, не бива да правите това. Ние трябва да останем тук. Сега тръгнете бързо, трябва да отплавате.

Застана на брега, прегърнала момчетата, малкото им вещи нахвърляни около нея, а икергакът улови вятъра и бързо се отдалечи от брега. Парамутаните не бяха забравили как се постъпва при раздяла, смееха се и подвикваха шеги на висок глас, докато острите им гласове не се изгубиха в шума на вълните.

Те нарамиха товара си, Ортнар тръгна бавно напред, подпирайки се тежко на копието си. Другите го настигнаха при първите дървета. На мястото, където самадът беше избит.

Гледката беше ужасяващо позната на всички, освен на четиригодишния Арнуит, който здраво стискаше ръката на майка си в замаяно мълчание.

Рухнали палатки, прострени тела, мъртвият мастодонт.

— Самадът на Сорлай. Пътували са на север — каза мрачно Ортнар. — Последната есен ги срещнахме да вървят на юг. Защо ли?…

— Знаеш защо — обади се Керик сурово като смъртта, която ги обграждаше. — Нещо се е случило с града. Трябва да отида там и да разбера…

Той прекъсна думите си, когато чу откъм гората звук, слаб и далечен. Звук, познат на всички тях. Тръбенето на мастодонт. Керик хукна натам по следата, ясно очертана от счупените клони и утъпканите храсталаци. Мастодонтите се бяха изплашили по време на атаката и бяха побягнали. Откри един труп, след това друг. Спря да се ослуша и отново чу тръбенето, този път по-наблизо.

Продължи безшумно през все по-гъстата гора и накрая видя животното. Повика го тихичко. То се обърна към него, вдигна хобот и избоботи в отговор.

Когато мастодонтът се раздвижи, Керик забеляза зад него малко момиче, застанало самотно до едно дърво. Със засъхнали сълзи, изплашено, на не повече от осем години, неспособно да проговори. Керик издаде успокояващ звук, докато се приближаваше — момичето и животното още бяха изплашени — наведе се и я вдигна.

— Дай я на мен — обади се Армун, промушила се през дърветата. Той й подаде детето.

Ставаше вече прекалено тъмно. Останаха под защитата на дърветата да изчакат другите. Момчетата вървяха след Армун, но Ортнар не можеше да докуца много бързо.

— Никакъв огън — реши Керик. — Не знаем накъде може да са отишли. Може да са дошли по земя, и още да са наблизо.

Детето накрая проговори на Армун, но не каза нищо повече от това, което те вече знаеха. Името й беше Дарас. Отдалечила се в гората, почивала си под храсталаците, когато всички започнали да пищят. Изплашила се, не знаела какво да прави и се крила. По-късно намерила мастодонта и останала при него. Беше гладна. Не знаеше защо самадът е пътувал на север. Яде студеното месо настървено и почти веднага заспа.

Нямаше какво да се каже. Накрая Керик наруши тишината.

— Сутринта ще огледам дали има някакви следи от илане, въпреки че досега трябва да са си тръгнали. Ако е така, тръгваме на юг към езерото, където оставих двамата мъжки мургу. Ако са още живи, можем да вземем техните пръчки на смъртта. Там ще има и храна, мястото е безопасно. Трябва да науча какво се е случило в Деифобен. Но ще го направя сам, а вие оставате при езерото.

— Така е най-добре — потвърди Ортнар навъсен. — Самадите са тук… или са били тук. Трябва да разберем какво се е случило.