Хари Харисън
Зима в рая (15)

13

Когато времето се затопли през пролетта и зимните бури престанаха, активността в морето на юг от града се засили. На юг бяха намерени още отровни растения, въпреки че в града ги нямаше по някаква странна причина. Създаваше се впечатлението, че илане са се подготвили напълно, изпитали са колко ще е действена атаката и сега чакат някакъв таен сигнал, за да започнат. Но дните минаваха и нищо не се случваше. Дори Керик започна да се съмнява в предишните си страхове. Беше ги прикрил и спотаил. Знаеше, че решителната битка рано или късно ще започне. Вейнте беше някъде там. Тя никога нямаше да спре, докато не ги унищожеше до последния. И въпреки оплакванията Керик следеше всички подходи към града да бъдат наблюдавани и пазени денем и нощем, а въоръжени групи предприемаха дълги походи на север и на юг покрай брега, за да следят за някакви действия на илане. Керик водеше лично патрулите на юг, беше убеден, че атаката ще дойде оттам, но освен непрекъснато растящата стена на смъртта на брега нямаше никакъв друг признак. Един горещ следобед се върна и завари Нене да го чака на пътеката.

— Тук има някакъв ловец от север, тану. Дойде и каза само, че ще говори с теб. Саноне се срещна с него, но онзи не искаше да говори с мандукта, само повтори, че думите му са само за теб.

— Знаеш ли името му?

— Това е самадарът — Херилак.

Когато Керик чу името, обля го ледената вълна на прозрението. Армун… нещо беше станало с Армун. Нямаше никаква причина за този страх, но си оставаше в душата му и го изпълваше така, че ръцете му трепереха.

— Сам ли е? — попита, без да помръдне.

— С него не дойде никой, но забелязахме, че има и други ловци, които чакат извън града, сред дърветата.

Сам, с други в гората, каква ли можеше да е причината? И какво ли е станало с Армун? Нене чакаше полуизвърнат настрани, докато тялото на Керик се раздвижваше ведно с мислите му, тяхно, физическо ехо, както при илане. С усилие Керик преодоля парализата на колебанието и страха.

— Заведи ме веднага при него.

Претичаха през града, гълтайки жадно горещия въздух, към откритото място пред амбеседа, където стоеше Херилак. Беше се опрял на копието си, но се изправи, когато Керик го доближи, и заговори пръв:

— Дойдох с молба. Нашите пръчки на смъртта…

— Ще говорим за тях, след като ми разкажеш за Армун.

— Тя не е с мен — каза самадарът, намръщен и мрачен.

— Виждам, Херилак. Добре ли е тя? А детето?

— Не знам.

Всички страхове на Керик се сбъднаха. С нея се е случило нещо. Той разтърси ядосано хезотсана си.

— Говори ясно, самадаре! Взе я под закрилата си в своя самад, сам ми каза това. Защо сега не знаеш?

— Защото тя избяга. Направи го сама, въпреки че й наредих да не го прави и никой да не й помага. За това, което стори, си е виновна само тя. А и ловецът Ортнар отказал да ми се подчини, помогнал й да се измъкне. Беше миналата година по това време. Оттогава той не е в моя самад. Изпратих ловци след нея, но не могли да я намерят. Сега ще говорим за другите неща…

— Ще говорим за Армун. Тя те е помолила за помощ, а ти си й отказал. И е избягала. Накъде?

— Тръгнала е на юг при теб. Трябва да е тук.

— Не е идвала.

Думите на Херилак бяха студени като зимата:

— Тогава е мъртва някъде по пътеката. Ще говорим за други неща.

В червената мъгла на гнева и омразата Керик вдигна хезотсана си с треперещи ръце и го насочи към Херилак, който стоеше неподвижно, без да се бои, със забито в земята копие. Самадарът поклати глава и проговори:

— Моята смърт няма да й върне живота. И тану не убиват тану. Има други жени.

Други жени… Тези думи обезоръжиха Керик, отпусна хезотсана. За него нямаше други жени, освен Армун. А тя е мъртва. Херилак не е виновен. Грешката е негова, само негова. Ако се беше върнал при самадите, тя щеше да е жива. Нещата бяха свършени. Нямаше какво повече да каже.

— Искаше да говориш за пръчките на смъртта — промълви Керик безчувствено. — Какво има?

— Те са мъртви, всичките. Заради зимния студ. Въпреки че се опитвахме да ги държим на топло, много умряха през първата зима, останалите — преди тази пролет. Сега трябва да ловуваме в земите на мургу, защото на север няма дивеч. Отново имаме нужда от пръчки на смъртта. Самадите имат нужда от тях, за да оцелеят. Ти имаш тук още. Ще ни дадеш ли от тях?

— Имам тук много, растат и млади. Къде са самадите?

— На север, на брега с мастодонтите, чакат. Половината ловци ги пазят, другата половина са тук, в гората. Аз дойдох сам. Очаквах да ме убиеш и не исках те да гледат.

— Правилно. Но аз няма да ти дам пръчки на смъртта, за да ловуваш в равнините.

— Какво? — Херилак разтърси копието си гневно. — Ти ми отказваш, отказваш на самадите? Можеше да вземеш живота ми, ако го беше поискал. Дадох ти го заради самадите, а сега ни отказваш?

Без да съзнава, той надигна копието и Керик го посочи със студена усмивка.

— Тану не убиват тану, но въпреки това ти вдигаш оръжие срещу мен. — Изчака Херилак да се пребори с гнева си, преди да продължи: — Казах, че няма да ви дам пръчки на смъртта за лов в равнините. В този град има опасност и са нужни ловци, за да го защитават. Саску са тук. Както те веднъж помогнаха на тану, така те моля да помогнеш на тях. Остани и им помогни тук. Има достатъчно пръчки на смъртта за всички.

— Това не мога да го реша аз. Има други самадари, а и други ловци в самадите.

— Доведи ги тук. Трябва да се вземе решение.

Херилак се озъби мрачно от гняв, но нямаше друг избор. Накрая се завъртя на пета и си тръгна, подмина Саноне, без дори да го погледне.

— Нещо лошо ли става? — попита мандуктът.

Лошо ли? Армун е мъртва. Керик още не можеше да приеме тази промяна. Трябваше да положи усилие, за да отговори:

— Самадарите на тану идват. Казах им, че ако искат пръчки на смъртта, трябва да останат в града. И да доведат самадите си тук. Ще се държим заедно и ще се браним едни други — няма друг начин.

И за тях също нямаше. Самадарите разговаряха дълго и гневно, гълтаха дим от лулата и си я предаваха. Щяха да останат, нямаха друг избор. Керик не участваше в споровете и не забелязваше гневните им погледи, когато Херилак им разказа за ултиматума му. За него нямаше никакво значение какво чувстват. Тану и саску щяха да останат тук, щяха да се махнат, само ако бъдеха прогонени със сила. През мъглата на тревожните и гневни мисли накрая забеляза, че пред него стои ловец. Мина време, преди да разбере, че е Ортнар. Махна му да се приближи.

— Ела, седни на сянка до мен и ми разкажи за Армун.

— Говори ли вече с Херилак за това?

— Той ми каза, че й е наредил да не напуска стана и никой не бивало да й помага. И все пак ти си й помогнал. Какво се случи?

Ортнар беше нещастен. Говореше с тих шепот, навел глава, дългата му коса висеше, закривайки лицето.

— Това ме теглеше в две различни посоки, Керик, и още ме тегли. Херилак беше моят самадар, само ние двамата оцеляхме от самада, убит от мургу. Това е връзка, която не може да се разкъса лесно. Когато Херилак нареди никой да не помага на Армун, аз се подчиних, защото решението беше добро. Пътят е дълъг и опасен. Но когато тя ме помоли да й помогна, усетих, че и тя също е права. Това ме разкъса на две и в глупостта си аз й оказах само половината от помощта, от която тя имаше нужда. Трябваше да й дам цялата помощ, да тръгна с нея, сега вече го знам. Показах й пътя и й дадох моята пръчка на смъртта. Половин помощ.

— Другите не са й дали никаква, Ортнар. Ти си бил единственият й приятел.

— Казах на Херилак какво направих. Той ме удари и аз съм лежал като мъртъв два дни, така ми казаха. Удари ме ето тук в гнева си. — Пръстите на Ортнар се плъзнаха към темето му и разровиха косата, за да покажат белега. — Вече не съм в неговия самад и оттогава той не говори с мен.

Той вдигна глава и продължи, преди Керик да отвори уста:

— Трябваше първо да ти кажа това, за да знаеш какво се случи. Оттогава аз се оглеждах за следи от нея, търсех, докато се движехме на изток. Не успях да намеря нищо — нито кости, нито скелета, на който и да е от тях. Тръгнаха трима — Армун, твоят син и още едно момче, което тя взе със себе си. Трябваше да е останала някаква следа. Разпитвах всички ловци, които срещахме, но никой не ги е виждал. Но имаше един ловец, който разменяше каменни ножове срещу кожи с парамутаните от севера. Той разбира малко техния език. Казали са му, че при тях там има една жена с коси като нашите, жена с деца.

Керик го сграбчи за ръцете, дръпна го да стане и го разтърси силно.

— Какво казваш… разбираш ли какво казваш?

Ортнар се усмихна и кимна.

— Разбирам. Дойдох на юг, за да знаеш. Сега отивам на север, докато е още лято, за да намеря парамутаните, да намеря Армун, ако мога. Ще я доведа при теб…

— Не, няма нужда да го правиш.

Само за миг всичко в Керик се обърна. Изправи се, сякаш невидима тежест падна от плещите му. Бъдещето внезапно стана ясно — път, протегнал се пред него, ясно очертан като отпечатъците от стъпките на Кадаир в камъка, за които винаги говореше Саноне. Погледна покрай Ортнар към пътеката на север.

— Няма нужда да ходиш ти. Аз ще го направя. Самадите ще останат тук и градът ще бъде защитен. Херилак знае как да убива мургу — той няма нужда от обясненията ми как става това. Аз ще отида на север и ще я намеря.

— Не и сам, Керик. Сега нямам друг самад, освен твоя. Води и аз ще те следвам. Ще направим това заедно, защото две копия са по-здрави от едно.

— Прав си — няма да те спра — усмихна се Керик. — И ти си много по-добрият ловец от нас двамата. Ако разчитаме на умението на лъка ми, ще има много да пропътуваме гладни.

— Ще вървим бързо и ще имаме малко време за ловуване. Ако има от онова, сивото месо на мургу, ще вземем от него, за да ядем.

— Да, все още има достатъчно запаси. Саску предпочитат прясното месо.

Керик беше намерил голям склад с мехури консервирано месо, от тях носеше в ханалето за мъжкарите. А какво ли щеше да стане с тях? Ако ги изоставеше — сигурна смърт, беше ясно. Те заслужаваха нещо по-добро. Трябва да помисли също и за това. Имаше много неща за обмисляне.

— Ще тръгнем сутринта. Ще се срещнем тук, когато просветлее. Дотогава самадарите ще са стигнали до съгласие, защото нямат какво да умуват.

Керик отиде до ханалето, затвори тежката врата зад себе си и извика името си. Надаске се забърза по коридора към него с нокти, тракащи по дървото, и движения на приветствие и щастие.

— Минаха дни без брой, самотата и гладът отекват вътре в нас.

— Няма да питам кое е по-напред, гладът или приятелството. Къде е обаче Имехей? Трябва да поговорим за важни неща, преди да напусна този град.

— Да напуснеш? — проплака жално Надаске и изобрази смърт-от-отчаяние.

Имехей чу звуците и пристигна тичешком.

— Няма да ви оставя да умрете — каза Керик. — Така че престанете с тези непохватни преструвки на безмозъчни фарги и слушайте внимателно. Отиваме сега да се разходим около града. Саску няма да ни обърнат внимание, виждали са ни да вървим и преди, предупредени са да не ни навредят. Те се подчиняват на техния мандукт много по-добре, отколкото вие на мен. Ще отидем до края на града и нататък. След това ще продължите да вървите на юг сами, докато видите острова, за който ви разказвах, и мястото на смъртта. Ще намерите там илане и урукето, ще бъдете в безопасност от устузоу завинаги.

Надаске и Имехей се спогледаха и изобразиха общо съгласие и твърдост на решението. След това Надаске започна, показвайки, че говори и за двамата:

— През многото часове, докато бяхме сами, ние разговаряхме. Виждали сме града и устузоу в него, и сме ходили из него. Ще ти кажа за какво говорехме. Колко странно е да бъдем далеч от женските и да вървим заедно с Керик-устузоу-мъжкар-женска. Много странно. Ние се чудехме на това, което виждахме, с очи разширени като на фарги, току-що излезли от морето, защото виждахме как устузоу живеят в този град като илане. И най-странното от всичко, което видяхме, бяха мъжките устузоу с хезотсани и женските с малките. Ние говорихме за това…

— И ти говориш прекалено много — прекъсна го Имехей. — Не само говорихме, но и решихме. Решихме, че не искаме да ходим никога на родилните плажове. Решихме, че не искаме никога повече да виждаме женска-илане-стискаща-болезнено-смъртоносно. Ние няма да тръгнем на юг.

Те изразиха заедно твърдост на решението и Керик се учуди.

— Имате смелост, която никога досега не съм виждал… за мъжкари.

— Как може да се види, когато нашият живот е в ханалето? — възрази Надаске. — Ние сме също толкова илане, колкото и женските.

— Но какво ще направите?

— Ще стоим с теб. Няма да тръгнем на юг.

— Но аз си тръгвам оттук сутринта. Отивам на север.

— Тогава и ние ще вървим на север. Така ще бъде по-добре, отколкото в ханалето, по-добре, отколкото на плажовете.

— На север има студена, сигурна смърт.

— На плажовете има топла, сигурна смърт. И по този начин поне ще видим нещо повече от ханалето, преди да умрем.