Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

43

Нинлемейстаа халмуту ейстесеклем.

Над ейстаа е само небето.

Мъдрост на илане

glava43.png

Силните викове събудиха Ланефенуу и мигновено я докараха до бяс. Прозрачният диск в стената на спалнята й беше едва осветен, сигурно още се зазоряваше. И кой смееше да издава такива звуци в собствения й амбесед! Беше звукът за внимание-към-речта, силен и безпрекословен. Веднага скочи, откъсвайки големи парцали от мекия под с ноктите на краката си, докато излезе от спалнята.

В центъра на амбеседа стоеше една илане със странен цвят и форми. Когато видя Ланефенуу да излиза, тя извика неясно заради липсата на опашка:

— Ланефенуу, ейстаа на Икхалменец, ела тук. Ще говоря с теб.

Обидата в обръщението накара Ланефенуу да заръмжи от гняв. Слънцето огря амбеседа и тя спря по средата с опашка, надигната от изненада. Тази илане можеше да говори — но не беше илане.

— Устузоу! Тук?

— Аз съм Керик. Много силен и много гневен.

Ланефенуу тръгна бавно напред, зашеметена от изумление. Това беше устузоу с бледа кожа, още някакви кожи увити около средата му, с козина по главата и лицето, с празни ръце, около шията му блестеше метал. Устузоу Керик, както го описа Вейнте.

— Дойдох да те предупредя — изрече устузоуто.

В изразите му се съдържаха арогантност и обида. Гребенът на Ланефенуу пламна от ярост.

— Да ме предупредиш? Мен? Молиш се за смъртта си, устузоу.

Тя тръгна напред, във всяко нейно движение имаше заплаха, но спря, когато той изрази убеденост-в-разрушението.

— Нося само смърт и болка, ейстаа. Смъртта вече е тук и ще има още, ако не слушаш това, което ще ти кажа. Двойна смърт. Смърт два пъти.

Внезапно нещо се раздвижи на входа на амбеседа и те погледнаха към бързащата илане. Устата й беше разтворена широко от прегряване.

— Смърт — каза новодошлата със същите модификатори за сила и спешност, които бе използвал Керик.

Ланефенуу рухна заднешком на опашката си, потресена и мълчалива, а новодошлата продължи:

— Изпратена от Муруспе — спешно съобщение. Урукетото, което тя командва — смърт. Мъртво е. Умряло внезапно през нощта. И още едно урукето. Мъртво. Две мъртви.

Болезненият вик на Ланефенуу проряза въздуха. Тя самата бе командвала урукето, бе живяла заедно с големите създания и заради тях, а нейният град отглеждаше повече и по-добри урукето, от който и да е друг. Сега. Две. Мъртви. Тя се извъртя мъчително, сгърчена от болката, за да погледне към голямото изображение на урукето на стената зад нея, към нейното подобие високо на перката. Две мъртви. Какво каза това устузоу? Тя се обърна бавно към ужасното създание.

— Две мъртви — повтори Керик с най-мрачни модификатори. — Сега ще говорим, ейстаа.

Той изрази моментално-отпращане към вестоноската, от най-висш към най-низша, и тя забърза към изхода. Дори тази проява на власт в нейно присъствие не развълнува Ланефенуу, не можеше да проникне през тъгата от невъзвратимата загуба.

— Кой си ти? — Въпросът беше изкривен от болката й. — Какво търсиш тук?

— Аз съм Керик най-висшият и съм ейстаа на всички тану, които вие наричате устузоу. Донесох ти смърт. Сега ще ти донеса живот. Аз заповядах убиването на урукето. Направиха го тези, на които повелявам.

— Защо?

— Защо ли? Смееш да питаш защо ли? Ти, която изпрати Вейнте да убива тези, които управлявам, да ги преследва и да ги убива и да продължава да ги убива. Ще ти кажа защо бяха убити. Едно беше убито, за да ти покаже силата ми, че мога да стигна, където пожелая и да убия, когото или каквото пожелая. Но смъртта на само едно можеше да се сметне за обикновена случайност. Две мъртви вече не са случайност. Много лесно можеха да умрат и всички. Направих това, за да знаеш кой съм, какви сили владея, и за да направиш каквото ти наредя.

Гневният рев на Ланефенуу го прекъсна. Тя се запрепъва напред с протегнати пръсти и разтворена уста, с готови да захапят зъби. Керик не помръдна, а заговори нахално и арогантно:

— Убий ме и ти няма да умреш. Убий ме и всичките ти урукето ще умрат. Това ли искаш, ейстаа? Смъртта на твоите урукето и смъртта на твоя град? Ако искаш това, тогава удряй бързо, преди да си премислила и да си променила решението си.

Ланефенуу трепереше от противоречието — цял живот свикнала да командва, да заповядва на живота и смъртта и да не приема заповеди от никого. Това устузоу да й говори по този начин! Тя губеше контрол над себе си.

Керик не смееше да отстъпи назад или да промени наглостта на позата си. Само един миг на слабост и тя щеше да нападне. Може би я притисна прекалено, но нямаше избор. Хвърли бърз поглед към хълма над тях. Нищо.

— И друго смятам да ти кажа, ейстаа. — Трябваше да говори, да задържа вниманието й, да не позволява страстите й да залеят способността й да преценява. — Икхалменец е велик град, бисер сред градовете на илане, мореопасаният Икхалменец. Ти си градът, а градът — това си ти. Твоята отговорност и твоята награда. Ти управляваш тук.

Той си позволи друг бърз поглед към хълма. Над него имаше облаче — облак ли беше? Не. Пушек. И Ланефенуу напредваше към него. Изкрещя силно, за да проникне през мъглата на гнева й:

— Ти си Икхалменец… и Икхалменец е на границата на разрухата. Погледни назад, ето там горе, към този хълм. Виждаш ли облака, който не е облак? Това е дим. Знаеш ли какво е дим? Димът идва от огън, а огънят гори и унищожава. Огънят изгори Алпеасак и уби всички там. Знаеш за това. Сега съм донесъл огъня в Икхалменец.

Ланефенуу се обърна, погледна и нададе вик на страдание. Димът струеше от гребена на хълма и се издигаше високо на кълба. Керик се обади за внимание към говора и тя обърна към него едно око, другото продължаваше да гледа към дима.

— Не съм дошъл сам в твоя мореопасан Икхалменец. Моите сили убиха твоите урукето, докато аз вървях към амбеседа ти. Моите сили сега те обкръжават от всички страни, и както знаеш, владеят изкусно огъня. Сега го държат готов и чакат моя сигнал. Ако го дам — Икхалменец ще изгори. Ако ми бъде причинено зло — Икхалменец ще изгори. Избирай бързо, защото огънят е гладен.

Гневният рев на Ланефенуу се превърна в писък от болка. Тя беше победена, седнала отпуснато на опашката си, с увиснали ръце. Нейният град и всичките й урукето бяха по-важни. Смъртта на това същество нямаше значение. Икхалменец имаше.

— Какво искаш? — попита тя не замаяна, а слаба от поражението.

— Искам за своите само това, което искаш за твоите, ейстаа. Продължаване на съществуването им. Ти ни прогони от Алпеасак. Ти, твоите илане и фарги ще си останете там, защото е град на илане. Никой няма да ви причинява вреда там. Виждам снега по планината над нас, сняг, който всяка година се спуска все по-ниско. Преди снегът да стигне до вас, Икхалменец ще отиде в Алпеасак и ще бъде там в безопасност под топлото слънце. Икхалменец ще живее там.

Но моите устузоу също трябва да живеят в безопасност. Дори и сега Вейнте по твоя заповед ги преследва и ги убива. Ще й заповядаш да престане, да се върне, да прекрати убиването. Направи това и Икхалменец ще живее. Ние не искаме твоето. Ще запазиш своя град. Искаме единствено живота си. Ти трябва да спреш Вейнте. Ти ще направиш това и Икхалменец с всичките си урукето ще живее в утрешното утре, както е живял във вчерашното вчера.

Още дълго Ланефенуу не помръдна. Седеше отпусната и мълчалива, бореше се да открие път през лабиринта на противоречащи си мисли. Когато се раздвижи, част от силата й се беше върнала и отново говореше като повелителка:

— Ще бъде направено. Вейнте ще бъде спряна. Никога не е имало нужда тя да напада вашия свят на устузоу. Тя ще бъде върната обратно. Ти ще си тръгнеш. Вие ще си стоите по вашите места и ние ще си стоим по нашите. Не искам никога повече да говоря с теб или да те виждам. Ще ми се твоето яйце да беше настъпено и ти никога да не се беше излюпвал.

Керик изрази съгласие.

— Трябва обаче да направиш още нещо, за да спреш Вейнте. Ти я познаваш, аз също я познавам. Способна е да не се подчини на заповедта ти да спре. Способна е на това, нали?

— Способна е — потвърди мрачно Ланефенуу.

— Значи ти ще отидеш при нея, ще я намериш и лично ще й заповядаш да се върне. Тогава тя ще спре онова, което върши сега, защото нейните илане са твои илане и нейните фарги са твои фарги. Това е, което трябва да направиш.

Очите на Ланефенуу блестяха от омраза, но владееше тялото си.

— Ще го направя.

— Добре.

Керик вдигна ръка към пръстена около шията си, към увисналия там нож. Откъсна го и го подаде на Ланефенуу. Тя не протегна ръка, за да го поеме, и той го пусна в праха под краката й.

— Ще отнесеш това на Вейнте. Тя го познава и знае какво означава. Ще разбере, че аз съм направил всичко това и защо съм го направил. Ще знае, че не си имала друг избор.

— Не ме интересува как се чувства Вейнте и какво знае.

— Разбира се, ейстаа — отвърна Керик с модификатори за студен гняв. — Аз съм този, който иска тя да знае, че аз, Керик, съм й причинил това и съм я спрял насред пътя й. Искам тя да разбере точно какво съм направил.

С тези думи Керик се завъртя и си тръгна. Навън от амбеседа, покрай зяпналите фарги, които се събираха на ужасени тълпи. Те се отдръпваха страхливо от него, защото всички бяха видели разговора отдалеч. Не знаеха какво точно е станало, само че то е било невероятно страшно. Две урукето бяха мъртви, това устузоу-илане ходеше и сееше смърт около себе си.

Керик стигна през Икхалменец до брега, и се обърна към намиращите се там илане и фарги.

— От името на вашата ейстаа ви заповядвам да се махнете оттук. Всички. Тя заповядва да отидете при нея в амбеседа. Махайте се.

Самите те неспособни да лъжат, те разбраха казаното като заповед и забързаха към амбеседа.

Веднага щом остана сам, Керик скочи долу на пясъка и тръгна по брега надалеч от града.