Хари Харисън
Зима в рая (32)

30

Амбаласи се отдръпна назад при неочакваната атака. Енге изскочи пред нея с разперени и щракащи от гняв пръсти, закрещя:

— Връщай се! Махай се! Грешка-в-действията!

Новодошлата не нападна отново, но продължаваше да протяга паяка пред себе си. Изгледа двете илане с очевиден страх, след това се обърна и побягна.

— Видя я — каза Енге, повече твърдение, отколкото въпрос.

— Видях я. Физически идентична с нас в повечето отношения. Противопоставящи се пръсти, уловили животното. По-ниска, по-набита, светлозелена на цвят, по-тъмна по гърба и покрай гребена.

— Възхищение пред наблюдението. Аз видях просто фигура.

— Научните навици, разбира се. Помисли само! Това е великолепно, забележително, наистина важно откритие. Не само за биолозите, но и за социалните историци.

Енге следеше с едно око джунглата — не й се искаше неочакваната атака да се повтори — и следеше речта на Амбаласи с другото. Изрази незнание и въпрос. Учената сипеше водопад от думи:

— Биолозите, разбира се, поради куп очевадни причини. Но този паяк — не си ли помисляш мигновено за стената на историята? Не, не ти хрумва. Слушай и се учи. Трябва да си припомниш черупките от раци, поставени там в знак на зората на нашето съществуване, когато се предполага, че илане са ги използвали като оръжие за защита от мъжките. Сега имаме доказателство, че тази теория е вярна. Чудесно!

— Но аз не видях никакъв рак…

— Творение-на-глупостта! Говоря за подобието, за действието. При преживяването в морето ракът с щипки е нещото, което би свършило работа за защита. На сушата, както видяхме току-що, същата работа върши отровно насекомо.

— Информацията разбрана. Но ние трябва да си тръгнем, да се върнем заедно с други, това е прекалено опасно място. Заплахи за смърт чрез отрова.

— Глупости. Тя просто ни плашеше, защитна реакция. Не продължи с нападението. Не забеляза ли объркването в нейните движения? Ние сме от нейния вид — и все пак не сме като нея. Несигурност на заплахата, след това оттегляне. Трябва да измисля начин да продължа този контакт, без да ги тревожа още повече.

— Амбаласи, не мога да ти заповядам да се върнеш, но мога да настоявам. Да се върнем по-късно с подкрепление…

— Отрицание. Колкото повече сме тук, толкова по-изплашени ще бъдат те. Бяхме предупредени, не атакувани. Сега положението е такова и не искам да се променя. Трябва да остана тук. Ти ще отидеш до реката и ще хванеш риба.

Енге можа да изрази само съмнение и объркване.

— Помисли! — заповяда Амбаласи. — Ти се гордееш със силата на разума си. Церемонията на храненето — ние все още я използваме при важни случаи и сигурно е толкова стара, колкото и социалните обичаи. Какво е по-сестринско от предлагане на храна? Споделяне на изхранването и съществуването. Сега ни е нужна риба.

Старата учена гневно отхвърли всички опити за разговор, просто седна удобно на опашката си с последно заповедно „Риба!“, и се загледа в гората с крайници, свити в жест на приветствие и топлина. На Енге й остана само да се обърне и да се гмурне в реката.

Тогава ги видя — зрелище, носещо щастие на всяка илане. Младо ефенбуру, плъзгащо се през тихата вода, отскоро станали елининиили, най-младите измежду младите групи. Бяха съвсем малки и преследваха сребристи рибки. Тя ги гледа дълго, докато и те я видяха и се обърнаха с цветни знаци на страх по дланите. Тя също вдигна длани, казвайки им да не се боят. Но те се плашеха, тя беше твърде странна, и в миг изчезнаха. Едно от тях държеше току-що уловена риба, тъкмо беше прехапало гръбнака й, и я изпусна, докато бягаше в паника. Енге заплува напред, улови я и се върна на брега.

Амбаласи изгледа дребната рибка със съмнение.

— Бързият риболов вади дребна риба.

— Не съм я уловила аз. Изненадах младо ефенбуру, изплаших ги по време на хранене. Не мога да опиша колко привлекателни бяха.

— Без съмнение. Ще се наложи да минем с тази риба. Остани тук, а аз ще се приближа.

— И да ми заповядваш, няма да се подчиня. Ще вървя зад теб и ще изляза напред, за да ти помогна, ако има някаква опасност.

Амбаласи отвори уста да спори, след това разбра, че ще е безсмислено, и изрази съгласие без особено желание.

— Поне пет крачки зад мен. Да тръгваме.

Тя вдигна дребната рибка пред себе си и тръгна бавно по пътечката, спирайки пред дърветата.

— Риба, вкусна, хубаво, приятелство — каза тя високо, но меко.

Седна бавно на опашката си, продължавайки да държи рибата пред себе си, и повтори внушенията си. Нещо се размърда в полумрака и тя направи всичко възможно да предаде топлина и приятелство по най-простия начин.

Листата се разделиха и непознатата излезе неохотно. Разглеждаха се известно време мълчаливо, Амбаласи с умението на учения. Всички разлики изглеждаха повърхностни. Размер, телосложение, оцветяване. Най-много да е от друг подвид. С бавно движение Амбаласи се наведе и постави рибата на тревата, изправи се и бавно отстъпи назад.

— Твоя е. Подарък в знак на приятелство. Вземи я и яж. Вземи я, твоя е.

Другата изглеждаше объркана, отдръпна се крачка назад и отвори уста в знак на неразбиране. Съвършено съзъбие, отбеляза Амбаласи. Трябваше да се изрази по-просто.

— Риба-за-ядене — каза тя, използвайки най-прости съчетания, несловесни и прости смени на цветовете на дланите. Другата вдигна ръка.

— Риба — маркира с цветове тя.

Наведе се, грабна рибката, обърна се и избяга.

— Отличен пръв контакт — каза Амбаласи. — Достатъчно за днес, вече съм уморена. Връщаме се. Забеляза ли какво каза?

Енге излъчваше възбуда.

— Да! Направо е невероятно! Има теория, че общуването започва по този начин. Ние се научаваме да говорим в океана, първо физически, след това с повече умение и вербализация.

— И има своите биологични основания. Несловесната комуникация изглежда универсална в морето. Когато нашият вид се е отделил от техния, знаково-цветовото говорене трябва вече да е съществувало, иначе нямаше да са разберем преди малко. Въпросът е дали те са илане или илейбе. Дали това примитивно обозначаване е всичко, което умеят. Трябва да го разбера. Около тях има много работа за вършене.

Енге беше също толкова разпалена.

— Това е възможност, която никога преди не е съществувала! Какво удоволствие! Дълго съм изучавала общуването и с удоволствие очаквам по-нататъшната работа.

— Радвам се да чуя, че имаш и други интереси, освен философстването на тема живот и смърт. Ще се присъединиш към мен в този проект, защото работата е много.

Върнаха се на брега, но този път не навлязоха във водата толкова нехайно. Вече не бяха замаяни от възбудата и напълно осъзнаваха, че под повърхността може да се крият опасности. Опитаха се да се придържат към плиткото, докато заобикаляха живата ограда. Без да ги е грижа, че са изцапани с кал, си пробиха път обратно през мъртвите растения. Дъщерите на живота се бяха събрали край урукетото и разговаряха. Амбаласи се огледа наоколо с нарастващ гняв.

— Работата не е свършена! Непростима мудност-мързел-некадърност.

Енге също изрази въпрос и Сатсат, която беше в средата на кръга, поиска разрешение да говори.

— Фар< помоли за разрешение да се обърне към всички нас. Разбира се, ние я изслушахме, защото тя е задълбочен мислител. Сега обсъждаме мислите й…

— Тя може и сама да ги каже! — заяви Амбаласи с растяща погнуса. — Коя от вас, Дъщери на бърборенето, е Фар<?

Енге посочи слабичка илане с огромни, съсредоточени очи, която изпълваше дните си с мислите на Угуненапса. Тя направи знак за внимание, след това заговори:

— Угуненапса е казала, че…

— Млъквай! — заповяда Амбаласи, използвайки най-грубата форма на обръщение, от най-висша към най-низша фарги. Фар< почервеня от обидата. — Чули сме прекалено много от мислите на Угуненапса. Питах защо си спряла работата тук?

— Не съм я спирала, просто предложих тя да бъде обсъдена. Това е защото всички ние дойдохме тук за работа по собствена воля. Но след като пристигнахме тук, ти ни даде заповеди какво трябва да правим, а не ни попита защо или как искаме да работим, говори ни високомерно, както ейстаа издава заповедите си. Но ние не приемаме заповеди. Дошли сме твърде далеч и сме страдали твърде много заради вярванията си, за да ги изоставим сега. Благодарни сме, разбира се, но благодарността не включва слугуване. Както е казала Угуненапса…

Амбаласи не чу този път какво е казала Угуненапса, обърна се към Енге и изрази спешно изискване за внимание.

— Това е краят на моето търпение и моята помощ. Аз знам, че всичко това трябва да бъде направено. Твоите Дъщери на глупостта обаче не знаят нищо друго, освен да спорят. Зарязвам всичко, освен ако не ги убедиш бързо, че трябва да спрат да пречат. Без моята помощ скоро ще бъдете мъртви до една и започвам да мисля, че този ден ще бъде много щастлив за мен. Отивам сега на урукетото, да се изкъпя, да хапна и да пия, да подредя мислите си. Когато се върна, ще ми кажете искате ли град тук или не. И ако искате, ще ми кажете как може да се постигне съвместна работа. А сега млъквайте, докато не се махна оттук. Не желая да слушам повече обсъжданията ви, нито пък името Угуненапса да бъде споменавано в мое присъствие без разрешение от мен за това.

Тя се обърна и закрачи към урукетото, всяка линия на тялото й излъчваше гняв и решителност. По пътя след нея оставаха бразди от ноктите й. След като се изми на брега на реката, тя се покатери на урукетото, седна в сянката на перката му и поиска внимание. Елем се показа от перката и погледна от горе на долу.

— Храна и вода — нареди Амбаласи. — Бързо доставяне. Спешно.

Елем ги донесе сама, уважаваше учената заради ума й и прощаваше всичките й обиди с благодарност за полученото познание. Амбаласи забеляза това в движенията на тялото й и беше умилостивена.

— Твоите научни интереси са много по-силни от философските ти увлечения. Бива те повече за това, и мога да понасям присъствието ти.

— Добрите мисли на по-висшата са като топлите лъчи на слънцето.

— И също си илане, която умее да говори благодарно. Сподели месото ми и нека ти разкажа за научно откритие, което е невероятно по мащаба си.

Разказът продължи доста време, защото Елем беше извънредно приятна слушателка. Слънцето вече се спускаше по небето, когато Амбаласи завърши и се върна в действителността. Първото, което видя с голямо удовлетворение, беше, че Дъщерите почистваха мъртвите растения. Енге остави наръч дърва и се обърна към учената, подбирайки внимателно изразите си, съгласно нареждането да не съдържат името на Угуненапса.

— Обсъдихме работата тук в светлината на нашите вярвания. Стигнахме до решение. Ние трябва да живеем, защото сме Дъщери на живота. За да живеем, трябва да имаме град, в който да живеем. Градът трябва да бъде отгледан. Ти си единствената, която може да отгледа град. За да отгледаме град, ние ще приемаме указанията ти, за да живеем. Така че работим.

— И аз виждам. Но само сега, както ти току-що каза. Когато градът порасте, ще спрете ли да приемате заповедите ми?

— Не съм разгледала всички възможности при обмислянето на толкова далечни неща — опита се да се измъкне Енге.

— Мисли и говори.

Енге трябваше да го направи, макар и с голямо нежелание.

— Моето предположение е, че когато градът порасте, Дъщерите вече няма да се подчиняват на заповедите ти.

— Аз пък не мисля. Не съм убедена, че ги очаква каквото и да било бъдеще, освен сигурна смърт. Засега, за свое успокоение, приемам този слаб и нестабилен довод. Тук има още твърде много неща за вършене, за да се впускам пак в спорове. — Тя вдигна ръка и показа голямо парче желирано месо. — Връщам се в джунглата, за да продължа контакта с тези, които срещнахме. Ще ме придружиш ли?

— С най-голямо удоволствие и радост-от-бъдещето. Това ще бъде богат град, богат на живот и научни стремежи.

— Научни стремежи — да. Но не виждам приемливо съществуване за твоите Дъщери на несъгласието, последователи на онази-която-не-заслужава-име. Мисля, че твоята теория на живота един ден ще бъде твоята смърт.