Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

10

Увейгил ас нел, ас рат ат стакиз — маркиз фалар ей то марни.

Колкото и горещо и дълго да е лятото, след него винаги идва зима.

Марбакска мъдрост

glava10.png

Зимата отново дойде в Деифобен. Дъждовете тази година бяха силни, през клоните на дърветата духаше северен вятър и подмяташе сухи листа. Сутринта Керик се събуди в мрака от тропането на дъжда по полупрозрачния покрив отгоре и не успя да заспи отново. При първата утринна сивота взе хезотсана си и пъхна в мъничката му уста парченца месо, които бе запазил от вечерята си. Повечето време носеше оръжието със себе си. Бе заповядал всеки, който напуска очертанията на града, да бъде въоръжен. Не се допускаха никакви изключения, дори за самия него. Когато нахрани оръжието си, излезе и тръгна както почти всеки ден по пътищата между поляните към северната част на града, към последното укритие, където ненитеските късаха листа, шумно дъвчейки с пълна уста. Пълзящите лози, които илане бяха посадили, за да препречат пътя, все още се простираха от едната до другата страна, и той ги прекрачи внимателно. Храстите с отровните бодли обаче бяха разчистени, защото бяха предназначени да спират хора, не животни. Държеше оръжието си готово и внимаваше за някой от многото хищници, дебнещи из покрайнините на града. Но беше сам и пътят на север беше открит.

И празен. Керик стоеше, без да обръща внимание на дъжда, който мокреше дългата му коса и брада, капеше от големия и малкия метални ножове, увиснали от пръстена около шията му, и течеше на струйки по кожите, с които беше облечен. Празен. Идваше тук повечето сутрини, това беше най-лошото време за него. По-късно, когато дневната работа го погълнеше, той забравяше за известно време. Не и сега обаче, не и когато се събудеше пръв. Може би Херилак щеше да се върне и да доведе тук Армун, или щеше да дойде някой ловец с вест от нея. Но знаеше още преди да дойде тук, че надеждата му е напразна. Трябваше да тръгне сам през пролетта на север, за да я доведе тук. Сега беше твърде късно, до другата пролет имаше много време. Какво правеше този град толкова важен за него, че той остана, когато всички други се върнаха? Още не знаеше. Но това беше сторено и нямаше как да се върне назад. Щеше да отиде за нея следващата пролет и този път нищо нямаше да го спре.

Когато се обърна, пътят беше също толкова празен.

Дъждът отслабваше и над главата му проглеждаха късчета синьо небе. В града го очакваха трудности и решения. Не искаше да се сблъска с тях, да говори с другите, още не. Океанът не беше далеч, дори тук се чуваше приглушеният тътен на прибоя. На брега нямаше да има никой. Щеше да тръгне по брега и оттам да се върне в града.

Когато излезе изпод дърветата, изгря слънцето и хвърли отблясъци по чистия пясък и разпенения прибой. Алпеасак, красивите брегове, думите се появиха неканени в ума му, дясната ръка и брадичката му се раздвижиха едновременно, без той да ги усети, с подходящите модификатори. Забърза през пясъка с наведена глава, красотата на брега не означаваше нищо за него. Светът беше едно празно място.

Доковете бяха обрасли с храсталаци, неизползвани повече от година, една от многото промени в града, откакто ги нямаше илане и тану заеха мястото им. Той се покатери по стълбичка от люляни от вятъра клони и стъпи на дока. Пазачът трябваше да е близо. Със Саноне бяха постигнали съгласие от преди изгрев до след залез-слънце на морските подходи към града да има постове. Врагът беше прогонен, но това не значеше, че няма никога да се върне. Ето го и пазачът, седнал с гръб, опрян на едно дърво. Керик не искаше да разговаря с него, тръгна към пътеката за града. Пазачът саску не мърдаше, седнал отпуснато, без да го забелязва.

Внезапно Керик спря изплашен, легна на земята и се огледа с готов хезотсан. Нищо не мърдаше. Обаждаше се някаква птица, никакви други звуци. Пропълзя на лакти и колене напред под прикритието на храстите, докато не видя ловеца ясно. Отпуснат, със затворени очи, пръсти върху дръжката на копието. Заспал.

Керик се изправи, усмихна се на неразумния си страх, тръгна напред и отвори уста да го повика.

Тогава забеляза стреличката, забита в шията на пазача, и разбра, че най-лошите му страхове се бяха сбъднали.

Илане се бяха върнали!

Бързо залегна в храстите, заозърта се трескаво. Къде бяха, къде са отишли? Преди паниката да го овладее, той се насили да мисли, не да реагира веднага. Илане бяха тук, това беше сигурно. Това не беше случайност, нито беше възможно да е убийство от друг ловец. Всички сами си правеха стреличките и внимателно се грижеха за формата им, за да летят по-точно. Убилата пазача обаче беше израснала на храст. Събрана от фарги и изстреляна от илане. Дошли са откъм морето. Но колко са? Трябваше да предупреди останалите. Къде ли работеха най-близо саску? Забърза към центъра на града с цялата предпазливост, на която беше способен, свърна встрани от най-прекия път.

Отпред се чуваха гласове — говорещи саску! Хукна към тях, готов да ги повика, когато видя двамата ловци сред портокаловите дървета. Внезапно се чу остър пукащ звук, единият се спъна и падна. Другият се обърна, олюля се и се свлече върху първия.

Думите заседнаха в гърлото на Керик, хвърли се на земята, пропълзя зад ствола на дърво, така че да вижда двамата мъртви саску отпред.

В малката горичка запукаха сухи листа и той, легнал неподвижно, без да диша, видя как тъмно тяло бавно излиза на слънце.

Илане!

Тя замря неподвижно, единствено очите й се въртяха, оглеждаше околността, но не го забелязваше. Ръцете й бяха полуотпуснати в жест на страх, хезотсанът сочеше към земята. Беше млада, просто фарги. Но може би с нея имаше и други. Позна — само след миг чу как раздразнен глас казва: „Напред!“, фарги се загърчи от страх и нерешителност, накрая тръгна. Зад нея от прикритието на листата се появиха други две, показвайки същия завладяващ страх. След това в сенките се очерта четвърта фигура, изправена и властна, позната. Пристъпи напред в светлината.

Вейнте.

Керик потрепери от вълната бесни чувства. Омраза и отвращение… и още нещо, не можеше да каже точно какво, не искаше и да знае. Вейнте се е върнала, довела е нападатели, той трябва да предупреди останалите.

И да я убие — това беше всичко, за което можеше да мисли. Веднъж заби копие в нея, а тя беше оживяла. Сега едно ужилване от стреличката му, една невидима капка отрова на върха й — и мигновена смърт. Да!

Вдига оръжието бавно, прицелва се с него, докосване на движещ се въздух по бузата му, премерване, тя се обръща към него, колко добре познава това лице…

Натискане.

Оръжието изпука силно в ръката му точно в мига, когато една от фаргите пристъпи напред. За да приеме удара на стрелата, да се препъне и да падне.

— Ти! — каза Вейнте, зяпнала лицето му, омразата оцветяваше думата, оцветяваше плътта й със силата си.

Без да го осъзнава, Керик стреля отново — но тя беше изчезнала. Двете останали фарги се обърнаха и хукнаха след нея. Оръжието му щракна отново и едната падна. Шумни стъпки затрещяха през дърветата.

Те бягаха. Значи не беше нападение, може би само разузнавателна група.

— Те са тук! — изкрещя той с цялата си сила, после нададе бойния вик на тану. След това изкрещя на илане с надеждата, че тя ще го разбере: — Смърт, смърт, смърт — Вейнте, Вейнте, Вейнте!

Отдалеч се чуха викове и той повтори предупреждението. И хукна, внезапно забравил за опасността, след отдалечаващите се стъпки. Провираше се, бързаше, искаше да убива още. Излезе от горичката и видя как двете фигури на дока пред него се хвърлят във водата.

Керик се изправи на издрасканото дърво на дока и започна да стреля по двете глави, отдалечаващи се от него по морската повърхност, отново и отново, докато изпразненият хезотсан не се загърчи леко в ръката му. Стреличките му пропуснаха целта и плуващите илане вече бяха далеч извън обсега му. Движеха се към нещо черно, далеч навън в пристанището.

Гръбната перка на урукето, което ги чакаше.

Едва тогава Керик забеляза колко силно трепери. Отпусна оръжието и загледа как двете глави стават все по-малки, докато изчезнаха сред вълните. Вейнте беше тук и той можеше да я убие. Чу бързащи стъпки зад себе си и двама ловци притичаха.

— Видяхме ги, двете мургу, мъртви, бяха убили Керидамас и Симачо, какво става?

Керик посочи, още треперещ.

— Ето ги мургу, още са живи. Едно от техните животни-лодки ги чака там. Дошли бяха да огледат града. Сега знаят, че ние сме тук.

— Ще се върнат ли?

— Разбира се, че ще се върнат! — изкрещя Керик. Устните му оголваха зъбите. — И тя е с тях, водачката им, дето подклажда битката срещу нас, която иска да ни избие всичките. Докато тя е там, винаги ще се връщат.

Ловците се отдръпнаха настрани от Керик и го загледаха неспокойно.

— Трябва да съобщим на Саноне — промърмори Мескавино. — Трябва да изтичаме и да му предадем.

Те тръгнаха, но Керик ги повика.

— И един може да отнесе вестта. Мескавино, ти остани тук.

Мъжът се поколеба, обаче се подчини, защото Керик управляваше града. Саноне беше техният мандукт, на когото всички разчитаха да ги води, но той им заповяда да се подчиняват на Керик за всичко. Ловецът стисна мотиката си и се огледа наоколо почти одобрително. Керик забеляза това и направи усилие да се овладее. Времето на слепия гняв отмина. Сега трябваше да мисли без емоции, като илане, да мисли за всички тях. Протегна се и докосна треперещата ръка на ловеца.

— Те си отидоха и твоят страх също трябва да си отиде. Видях онази, която ги води. Тя и още една успяха да отплуват надалеч. Отидоха си, всичките си отидоха. Сега трябва да останеш тук и да наблюдаваш дали няма да се върнат.

Беше ясна заповед, даваше цел. Мескавино вдигна мотиката си като оръжие.

— Ще наблюдавам — каза той и се обърна към морето. Тогава обаче забеляза отпуснатото тяло на пазача и се разплака.

— И той също — брат ми!

Мотиката тупна на земята, ловецът се запрепъва към тялото и падна на колене до него.

Още убиване, още смърт, помисли Керик, оглеждайки празното вече пристанище. Вейнте, създанието на смъртта. И все пак не можеше да го е направила сама. Не би получила помощ от градовете, ако не бяха студените зими, уплашили илане от Ентобан, където един град се простираше до границите на друг. Когато зимата дойдеше в северните градове, те можеха да останат и да умрат. Или да прекосят океана и да започнат война. Вейнте им е казала именно това. Той я беше чувал и знаеше: ще продължава да го прави, докато не бъде убита.

Някой ден. Не сега — беше далеч от него. Сега трябваше да проникне в ума й, да разбере какво е намислила. Познаваше я толкова добре, колкото изобщо беше възможно, много по-добре, отколкото другите илане. Какво щеше да направи тя сега?

Едно беше сигурно — не е сама. Отвъд хоризонта може би чакаше цяла флота урукето, пълна с въоръжени фарги, готови да нападнат. Мисълта беше плашеща. Вик на мъка прекъсна мислите му, видя, че саску са пристигнали. Саноне вървеше пръв, жените след него скубеха косите си при гледката на мъртвия ловец. Мандуктът премести поглед от трупа към Керик, след това навън към морето.

— Те се върнаха, както ти каза. Сега трябва да се защитаваме. Какво да сторим?

— Да поставим денонощна стража. Бреговете и всички подходи към града трябва да бъдат наблюдавани. Те ще се върнат отново.

— По море?

Керик се поколеба.

— Не знам. Преди винаги нападаха откъм океана, когато можеха, това е техният начин. Но тогава имаха този град и малки лодки. Нападаха ни и по суша. Не, следващия път няма да е по вода. Сигурен съм. Трябва да държим стража не само тук, но и от всички страни.

— Само това ли можем да направим? Просто да стоим, да гледаме и да чакаме като животни да ни избият?

Керик долови горчилката в гласа му.

— Ще направим и други неща, Саноне. Сега вече знаем за тях. Ще пуснеш най-добрите си следотърсачи на север и юг, за да открият тяхната база. Когато ги открием, ще ги избием. И за това ще ни е нужна помощ. Самадарът, който живее, за да убива мургу. Имаме нужда от ловците тану, тяхното познаване на горите и тяхната сила. Трябва да избереш двамата най-бързи ловци, които могат да вървят много дни, без да се уморят. Изпрати ги на север да намерят тану, да занесат съобщение на Херилак, че трябва да се присъедини към нас с всички ловци, които може да доведе. Ако му бъде казано, че тук има мургу за убиване, ще дойде.

— Зима е, снеговете на север са дълбоки. Те никога няма да намерят самадите. Дори ако успеят, ловците няма как да тръгнат посред зима. Искаш твърде много, Керик, искаш саску да умират безсмислено.

— Смъртта може би вече е тук. Имаме нужда от тяхната помощ. Трябва да я получим.

Саноне поклати глава нещастно.

— Ако трябва да умрем, значи ще умрем. Където ни води Кадаир, там ще го последваме. Той ни доведе тук по причини, известни нему. Тук и трябва да стоим, защото сме дошли по стъпките на мастодонта. Но не мога да искам от саску да умират в зимния сняг просто заради една идея. През пролетта нещата ще бъдат различни. Тогава ще решим какво да се направи. Всичко, което ни остава сега, е да се опитаме да отгатнем волята на Кадаир.

Керик понечи да му отговори в гнева си, но се овладя. Не беше напълно сигурен каква може да е волята на Кадаир, освен че май им бе съобщавана винаги, когато старецът имаше нужда от подсилване на доводите си. И все пак в казаното от него имаше някаква истина. Саску не могат да минат оттам, където минават тану, те не бяха свикнали със студовете на зимата. И дори ако успееха, как да е сигурен, че Херилак ще се отзове на молбата му за помощ? Трябваше да изчакат до пролетта.

Ако имаха толкова време.