Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

38

Иланехесн фариги ниндасиги нинбан •

Докато фарги не стане илане, тя няма свой град.

Мъдрост на илане

glava38.png

Новият град беше преди всичко друго, Амбаласи знаеше това, но съжаляваше за всеки миг, през който не изучаваше сорогетсо. Така нарече откритите близки сродници на илане — мълчаливите — защото въпреки че бяха способни да общуват, като че можеха да го правят само с най-прости термини, сякаш още бяха млади елининиили в морето. Дори и това си оставаше предположение, направено след първите й контакти с тях. Този успех не беше повторен. Сорогетсо не припарваха до оголената земя на полуострова, стояха скрити в джунглата. И тя беше твърде заета с безкрайните проблеми около отглеждането на града, с безразличната помощ на Дъщерите на отчаянието, нямаше възможност да ги потърси. И вече усещаше възрастта си.

Сега лежеше в сянката на бързорастящ храст и разглеждаше културалните проби със сандууто си. Очната леща на силно мутиралото същество беше на слънце, прожектираното изображение — отчетливо в сянката. Повечето от микроскопичния живот й беше познат. Не се виждаха никакви патогени, нито пък в стерилизираната почва имаше вредни гъбички. Добре.

— Прати да повикат Енге — нареди тя на помощничката си Сетесей, която й сменяше пробите.

Изтегна се на дъската за почивка и въздъхна. Животът беше твърде кратък за всичко, което искаше да направи. Саагакел беше щедра към нея и животът в далечния сега Йебеиск беше удоволствие от спокойна научна работа. Колко години остана там? Изгуби сметката им. И още щеше да е там, ако не беше започнала да се интересува от биологичните аспекти във философията на Дъщерите. По внезапно хрумване захвърли всички удобства, за да ги замени с тази груба дъска под бодлив храст. Не! Тялото й се размърда от силата на мислите й. Може изучаването на Дъщерите на отчаянието и да беше грешка, не и пътуването. Какво богатство от нови материали откри, как щяха да я почитат за довеждането им до вниманието на още неродените учени в далечния Ентобан! Тя се порадва на тази мисъл. Дори само гигантските змиорки бяха важни, да не говорим за целия нов континент. И още нещо с голяма важност, с много-много-много голяма важност.

Сорогетсо. Търпение, трябва да има търпение. Да напредва стъпка по стъпка. Имаше нужда от осигуреност, мир, спокойствие, за да работи. Имаше нужда от града, за да работи в него, от безполезните сестри, за да я снабдяват с необходимите й неща и удобства, докато тя изучава сорогетсо. Дори само по тази причина, ако не по друга, градът трябва да бъде отгледан бързо и безпогрешно. Въздъхна отново, беше се връщала към тази посока на мислене твърде често. Харесваше го или не, това трябваше да направи.

Някаква сянка й се мярна и тя забеляза, че Енге е чакала търпеливо тя да завърши разговора със самата себе си. Амбаласи завъртя едно око към нея и направи знак за старателно внимание:

— Стигнали сме до важен момент в развитието на този нов град. Оградата е здрава, ненужните растения са почистени, храсталаците за сянка растат вече. Това място край мен е копано и прекопавано, стерилизирано и оплодено, и е толкова готово, колкото няма как да бъде повече. Има само още едно нещо за вършене. Да се посади семето на града.

Тя го взе от опаковката му и го вдигна. Енге коленичи в мълчаливо възхищение. Гледа дълго, преди да заговори:

— Първо и най-важно в моя живот беше откриването ми на Угуненапса. Това сигурно е следващият по значение момент от съществуването ми. За това ние сме благодарни единствено на теб, велика Амбаласи, и сме нарекли цялата тази нова земя на твое име, за да ти отдадем уважение. Ти ни донесе свобода, преведе ни през океана, доведе ни в Амбаласокей, където ще отгледаш нашия град за нас. Мога ли да повикам другите, за да присъстват на посаждането?

— Важно е саденето, а не самият момент. Те трябва да работят.

— Те ще искат да уважат посаждането. Да почетат теб.

— Добре… щом настояваш. Но това ще е отвратително пропиляване на време.

Вестта се разпространи бързо и Дъщерите заприиждаха от работните си места. Устите им бяха широко отворени в обедната жега. Събраха се мълчаливо около Енге, бутаха се по-напред, за да видят вдлъбнатината, която тя изкопа в меката почва. Сега я поливаше с вода под наставничеството на Амбаласи.

— Това е достатъчно, нали не искаш то да се удави или да изгние? — каза старата учена. Вдигна семето и Дъщерите се залюляха в мълчаливо преклонение. — Коя от вас ще го посади?

За неудоволствие на Енге веднага започнаха разгорещени дискусии, ръце се движеха бързо и по дланите проблясваха цветове:

— Трябва да обсъдим…

— Какво би искала Угуненапса да се направи?

— Въпрос на първенство. Тези, които са се присъединили към Угуненапса първи, трябва да са и най-мъдри. Трябва да избираме по първенство, да попитаме всички…

— Уважителна молба за тишина — обади се Енге и го повтори няколко пъти с модификатори за важност и спешност, накрая те млъкнаха. — Има една-единствена илане, подходяща за точно този момент: тази, която ни доведе тук и донесе семето на града, тя трябва да го посади.

— Глупаво прахосване на време — заяви Амбаласи и изпъшка, докато се надигаше на крака.

Все пак се зарадва на възхвалата въпреки външно изразеното неудоволствие. Дъщерите може и да бяха свадливи и приказливи, но поне умееха да уважават ума и способностите. Тя се довлече до ръба на влажната дупка в почвата, стиснала семето в ръка.

— С тази церемония… — започна Енге и спря стъписана.

Учената просто пусна семето в дупката, нарита малко почва отгоре и се върна към дъската за почиване, давайки гърбом съвет:

— Полейте го още малко и се връщайте всички на работа.

Енге първа се съвзе в ужасената тишина, излезе напред и затърси подходящи изрази:

— Благодарности, огромни благодарности към Амбаласи, най-висша сред висшите. Тя ни оказа честта да посади семето на нашия град, първият град на последователите на Угуненапса. Както сме обсъждали много и много пъти…

— Убедена съм в това!

— … този град може да носи само едно име. Той ще се нарича Угуненеб, Градът на Угуненапса, и ще бъде винаги почитан чрез това име.

Движения на удоволствие, викове на радост. Гърч на пренебрежение откъм Амбаласи, която се обади:

— Достатъчно. На работа. Има много за вършене. Ти, Енге, остани. Но заповядай на тези създания да се захващат на работа.

— На тях не може да се заповядва… — Тя видя растящия гняв на учената и бързо се обърна към тълпата. — В чест на Амбаласи и в чест на Угуненапса, която води всички нас, трябва да отгледаме този град добре, сега да се върнем към избраните от нас задължения. Напомням ви за нашето общо решение. Ще правим необходимото.

Тя се обърна към Амбаласи, която направи жест на важност към джунглата и заговори:

— Мисля, че трябва да започнем нашата работа със сорогетсо. Наблюдават ли ни те?

— Наблюдават ни. Както ти поиска, всички случаи, когато са ги забелязвали, са ми съобщени. Те ни гледат от сянката на дърветата много често, идват и по-близо край брега на реката.

— Да не е отивала някоя при тях?

— Не, както ти заповяда. Но бяха наблюдавани. Три от тях ни следят в момента.

— Какво? Защо не ми каза веднага?

— Ти нареди да се наблюдава и запомня, не да се действа.

— Понякога е нужно и самостоятелно мислене. Изненадана съм от липсата на предприемчивост у теб.

Енге не беше чак толкова глупава, че да отговори на това противоречие. Учената се изправи.

— Къде са те? Не виждам нищо.

— Това е, защото гледаш в погрешна посока. Зад теб, край брега на реката, има склон, по който растат новите храсти. Те доплуват там денем и ни наблюдават скрити.

— Смущавали ли сте ги?

— Не, разбира се, че не.

— Понякога, вероятно по чиста случайност, последователките ти правят и по нещо полезно. Сега ще се опитаме да установим контакт със сорогетсо. Ще отида и ще започна комуникацията.

— Не — заяви Енге със знаци на сила и заповедност.

Амбаласи отстъпи назад смаяна — откакто се помнеше, никой не й беше говорил така. Енге бързо заговори отново, преди вулканът на гнева на учената да я е издухал нанякъде:

— Казах ти по-рано за моите изследвания върху общуването. Ще ти кажа сега, че съм развила теория за звук-цвят-движение, която ще ти обясня с удоволствие. Работих дълго, за да изучавам общуването на елининиилите и фаргите, също и на мъжкарите в ханалето. Проверих за записи и открих, че съм единствената, която се е занимавала с това от много дълго време. Тъй като съм специалист, зная, че ти ще се вслушаш в предложенията ми. — Тя забеляза, че Амбаласи настръхва, готова да избухне, и добави бързо: — Ти не ругаеш Елем за упражняването на специализираните й познания, за да нахрани урукетото.

Амбаласи отстъпи назад, след това направи спокойно движение на оценяване.

— Погледнато като цяло, не можеш да се сравняваш с мен, Енге, но на моменти имаш проблясъци, които ми доставят удоволствие. Много съм уморена, ще използвам тази възможност да си почина на сянка и да слушам, докато обясняваш.

— Първо — започна Енге, вдигайки палец в утвърдителен жест, защото бе умувала дълго и упорито над това, — трябва някоя да отиде сама, както ти отиде с рибата.

— Съгласна съм. Стига аз да съм тази някоя.

Енге реши да не прекъсва за спор.

— Второ, трябва да бъде установена връзка. Те приеха храна от нас, символ на споделянето, но сега трябва да бъдат задоволени на друго равнище. Те ще се чудят що за създания сме ние, какво точно правим тук, но не бива да им се отговаря на всичко веднага. Познанието трябва да се споделя. Ако им дам нещо, ще искам нещо в замяна.

— И как ще стане това?

— Ако гледаш, ще видиш.

Енге се обърна, преди сприхавостта на Амбаласи да се стовари върху нея. Тръгна бавно към храсталаците, които прикриваха наблюдаващите ги сорогетсо.

Когато забеляза загрижените им движения, тя още забави крачките си, накрая спря и седна удобно на опашката си. Достатъчно близо, за да я разбират, но не чак толкова, че да бъде смятана за опасност. Показа дланите на ръцете си.

— Приятел.

Повтори го отново и отново, по най-простия възможен начин, само с цветове без вербализация. Спря и хвърли поглед към храстите. От скритите наблюдатели не последва никаква реакция, тя повтори пак. Тялото и беше отпуснато, излъчваше спокойствие и мир.

— Приятел.

Казваше само това. Сега беше техен ред.

— Приятел.

Слънцето пълзеше по небето и сорогетсо се размърдаха неспокойно. Накрая една се провря през храстите и застана пред тях, с очи като отвесни цепки срещу слънчевия блясък. Не беше същата, която бяха срещнали в джунглата, а по-висока и мускулеста, стоеше с арогантно вдигната брадичка. Когато Енге не помръдна, новодошлата заби нокти в пръстта в единично агресивно движение.

— Не се бой — отвърна Енге. — Не се бой от мен.

Сорогетсо изглеждаше изненадана и Енге го повтори по няколко различни начина, колкото се може по-просто, докато сорогетсо я разбра и гребенът й щръкна от гняв:

— Аз… страх… не! Ти… страх.

Вече имаше връзка, но Енге не позволи на удоволствието й да проличи. Просто показа отново цветовете на приятелството. След това името си.

Амбаласи наблюдаваше от разстояние, не можеше да различи подробностите на този пръв контакт. Но той продължи, докато слънцето не се спусна ниско на небето, и свърши внезапно — сорогетсо се обърна, провря се през храстите и се гмурна светкавично във водата. Енге се върна. Тялото й беше вдървено и некомуникативно.

— Надявам се времето ти да е било прекарано разумно — каза Амбаласи. — Въпреки че оттук не забелязах да става нещо особено.

— Много стана, много комуникация. — Говорът на Енге се разбираше трудно, беше разсеяна и потънала дълбоко в мислите си. — Настоявах сорогетсо, дето излезе напред, да следва моето водачество, да прави като мен. Казах името си и направих силни уверения, че сме дошли тук в мир. Повтарях, че искаме само да им помогнем, да им дадем храна, ако те искат. Това беше достатъчно за начало, за изясняване на най-основни представи.

— Наистина най-основни. Надявам се, че не е било пълна загуба на време. Разбра ли поне името на това създание?

— Да.

— Казвай тогава. Как е нейното име?

— Ееасасиви. Силен-рибар. Но това не е нейното име. — Енге се поколеба, преди Амбаласи да изрази объркване, след това отново заговори бавно и внимателно: — Не можем да кажем, че това е нейното име. Би трябвало да кажем, че това е неговото име. Да, точно така, този силен-рибар е мъжкар.