Хари Харисън
Зима в рая (39)

37

Ардлерпок, тингавок, мизугпок, мулувок — накойоарк!

Ловувай, чукай, яж, умри — какво веселие!

Поговорка на парамутаните

Беше чудесен празник. Не, още по-хубав от чудесен. Много по-хубав, разбра Калалек, когато се позамисли.

Най-хубавото празненство, което бяха виждали парамутаните. Победно пиршество в чест на смъртта на нов и ужасен враг. Какви истории разказаха за битката! Какви удари с копия и отвратителни чужди смъртни викове показаха. А само какви викове на ужас и удоволствие издаваха жените. След това празнуваха. Ядоха и охкаха от болка от разтягането на кожата над коремите си, спаха, пак ядоха, пак спаха. В паракаута беше горещо, всички се бяха натъпкали заедно и кожите бяха захвърлени настрани. Когато Калалек се събуди следващия път, се оказа притиснат здраво в топлото, сочно тяло на Ангайоркак. Пое дълбоко аромата на меката кафява козина на гърдите й, после ги лизна. Усещайки смътно вниманието му, тя изстена насън и го възбуди силно. Дръпна я върху кожите и я облада там пред всички, които бяха будни. Гръмкото им насърчаване събуди и спящите, докато се възбудиха всички, а жените запищяха с престорен ужас и побягнаха, но не прекалено далеч. Беше славно, невероятно удоволствие! Той изпъшка силно при щастливия спомен, изпъшка отново, щом усети как го боли главата. Боят, разбира се! И той също беше славен.

С кого ли се би? Нямаше спомен. Но знаеше, че боят беше славен. Как започна? Да, това си го спомняше. Мъжкият еркигдлит го започна, така стана. Той беше толкова глупав. Калалек само отвори кожите на женската му. Ей така, на майтап. Тогава онзи го удари и той се възбуди, и удари Нануак, който пък му отвърна. Страхотен кеф.

Калалек се протегна и прозя, разсмя се от болката в натъртените си мускули. Ангайоркак още спеше и си сумтеше тихичко, Кукуюк беше само издутина под кожите. Калалек ги прекрачи и се измъкна от паракаута, прозя се и се протегна отново на сутрешното слънце. Нануак, който също стоеше край паракаута си, се приближи, когато видя Калалек да излиза, и вдигна големия си юмрук:

— Аз те ударих здраво с това!

— И аз те ударих здраво.

— Беше истински празник.

— Наистина беше.

Нануак се разсмя, прикрил уста с длан. Челото на Калалек се набръчка, щом видя това, защото смехът, прикрит с длан, означаваше някаква тайна. Още удоволствия.

— Казвай, трябва да ми кажеш! — развика се силно. — Трябва.

— Ще ти кажа. Еркигдлитът е изчезнал. Сигурно е изчезнал, докато ти още спеше. Заедно с лодката ти!

При тези думи и двамата се разсмяха неудържимо, накрая паднаха в снега и се затъркаляха. Хълбоците ги боляха от смях.

— Харесват ми тези еркигдлити — изхърка накрая Калалек. — Правят неща, които на нас никога не ни хрумват.

— Събуди другите и те да се повеселят. Да взимаме икергака. Ще трябва да бързаме, за да го стигнем, преди да е мръкнало.

Виковете отвън разбудиха Армун. Видя завесата на входа отметната, парамутаните бързаха и се викаха един друг. След боя предната нощ Керик беше прострял кожите си между нея и останалите, за да не привлича повече нежелано внимание. Сега бяха отметнати. Той сигурно беше навън с другите. Придърпа дрехите си и се облече под кожите. Парамутаните смятаха гледката на гладката й безкосмена кожа за твърде интересна и възбуждаща, не искаше повече главоболия. Излезе и ги видя да бутат един икергак към водата. Ангайоркак забърза към нея, козината на лицето й разделена от широка усмивка.

— Твоят Керик е такъв веселяк. Докато спяхме, той е отплувал с една лодка, за да ни накара да го преследваме.

Страхът сграбчи Армун. Не беше смешно, поне за нея, нито пък щеше да е смешно за Керик. Той не се смя с другите през нощта, едва ги забелязваше, беше студен и мрачен, мислите му другаде, и се върна към действителността само когато един от парамутаните задърпа дрехите й. Тогава го удари с бесен гняв, щеше да го убие, ако тя не го беше дръпнала настрани. Това не беше шега. Ако е взел лодката, можеше да има само една причина. Той ще плава на юг. Ще се опита да намери острова, той не говореше за нищо друго.

— Идвам с вас! — развика се тя, докато икергакът се плъзваше във водата. — Изчакайте ме, трябва да ме изчакате!

Парамутаните се разкряскаха щастливо, докато й помагаха да се качи на борда и се опитваха да докоснат тялото й през дебелите кожи. Когато ги плесваше по ръцете, те се смееха още по-силно. Не можеше да им се разсърди, защото бяха толкова различни от тану, смееха се на всичко и споделяха и жените си.

Армун гледаше да не се пречка при вдигането на платното. Нануак насочваше икергака напречно на вятъра. Калалек погледна, отхлаби едно въже и го завърза в друго положение.

— Как ще го намерите? — попита Армун, оглеждайки сивия безкрай на празното, покрито с бели гребени море.

— Той не може да тръгне на запад в океана, на север има само лед, ние ще потеглим на юг и ще го намерим бързо, защото плаваме по-добре.

Той завърза бързо въжето, след това се опита да бръкне под кожите й. Тя се дръпна настрани и отиде на носа, по-далеч от всички.

Там беше студено, вятърът носеше пръски в лицето й, но стоя така по-голямата част от деня. Брегът се движеше бавно покрай тях, морето оставаше празно. Защо го е направил? Наистина ли мислеше, че може да отплава сам до далечния остров на мургу? И дори ако можеше, какво щеше да направи сам? Това беше налудничава постъпка.

И той беше луд, щом изобщо го мислеше. Трябваше да приеме тази мисъл, макар да я избягваше отдавна. Керик беше различен от другите ловци, тя го знаеше. Но твърде дълго време се беше оставяла тази разлика да замъглява мислите й. Дойде време да приеме истината. В него имаше нещо много сбъркано, нещо и в сегашните му постъпки. Понякога й напомняше за един старец, тъй и не научи името му, един от самада, когато тя беше много малка. Онзи разговаряше само със себе си и не чуваше другите, а слушаше гласове, които говореха само на него. Даваха му храна заради това и го слушаха, когато той говореше, но накрая един ден той отиде в гората сам и не се върна повече. Керик не чуваше гласове на духове, но е отишъл сам в морето точно като онзи старец. И той ли е такъв? Можеше ли да му се помогне?

Страхът я задържа на носа на икергака целия ден, загледана в празното море. Калалек й донесе храна, но тя я бутна настрани. Лодката не се виждаше никъде. Може би бяха сбъркали — той е тръгнал на запад, навътре в неоставящия следи океан, и е изгубен за нея завинаги. Не, не искаше да мисли за това, не можеше. Той е тръгнал на юг, търси онзи остров на мургу, това беше. И все пак страхът оставаше вътре в нея, растеше все повече с потъмняването на небето пред идващата нощ.

— Виж! — викна Ниумак.

Той се беше покатерил до средата на мачтата и се държеше за нея с една ръка, сочеше към морето с другата. Мъничка черна точица се издигна на гребена на една вълна и пак изчезна между вълните. Калалек натисна кормилото.

— Колко хитри са тану! — провикна се той. — Стои навътре в морето, а ние търсим край брега.

Те завикаха Керик силно, икергакът настигаше бързо малката лодка, смееха се и крещяха похвали. Той сигурно ги чуваше, но не се обръщаше. Просто гледаше напред и продължаваше в същата посока. Когато го задминаха, не им обърна внимание. Едва когато икергакът зави пред него, пресичайки пътя му, той вдигна глава. Натисна кормилното гребло и седна отпуснато, платното увисна и лодката спря. Ръцете му положени на коленете, брадичката опряна в гърдите, не помръдваше и с нищо не издаваше, че чува виковете им. Някой му хвърли въже, но Керик не го погледна и то се изхлузи в морето. Доближиха и хванаха лодката. Когато корпусите се удариха един в друг, Армун усети шанса си, покатери си през борда и почти падна в лодката.

— Керик — повика го меко. — Аз съм Армун. Тук съм.

Той се размърда и вдигна очи към нейните, тя видя сълзите, набраздили лицето му.

— Те ще умрат, всички те ще умрат. Можех да не позволя това, можех. Сега те ще умрат и вината е моя.

— Не! — извика Армун и го прегърна здраво. — Не можеш да се обвиняваш. Ти не си направил този свят такъв. Ти не си създал мургу. Ти не си виновен.

Той губеше разсъдъка си, вече беше сигурна. Това не беше Керик, който се сражаваше с мургу, без да се уплаши, и тръгна след нея към замръзналия север. С него се беше случило нещо ужасно и тя не знаеше какво да прави. Беше такъв в лагера при езерото, макар и не чак толкова зле, а изглеждаше много по-добре, когато тръгнаха. Но болестта в главата му се беше върнала, по-силна от когато и да било.

Керик я прегръщаше силно цяла нощ, изтощен и заспал дълбоко, докато плаваха на север.

На сутринта изглеждаше по-спокоен, яде и пи малко вода. Но не отговаряше и парамутаните се нацупиха, защото мислеха, че той им разваля удоволствието. Само че бързо забравиха това и се развикаха щастливо, когато паракаутите се показаха в далечината скоро след изгрева. Армун не можеше да забрави случилото се. Тя се вглеждаше в мрачното му мълчаливо лице и усещаше как надеждата й си отива. Едва когато най-сетне останаха сами, той й отговори:

— Да, отивах към острова. Нищо друго не мога да направя. Те зависят от мен.

— Но какво ще направиш сам, дори да го откриеш?

— Не знам! — изкрещя той от болка. — Знам само, че трябва да се опитам.

Армун нямаше какво да отговори, какво да каже, за да му помогне. Само го прегърна силно и остави тялото й да каже това, което устните не можеха.

Снегът започна да вали същия ден. Първо леко, после все по-силно, докато зад всеки паракаут не се проточи дълга пряспа, и те разбраха, че зимните виелици са започнали.

Имаше предостатъчно храна и парамутаните бяха свикнали да дремят през дългите зимни нощи. През късите дни между бурите те отиваха на лов и риболов, но никога не се отдалечаваха. Керик не тръгваше към тях, оставаше в паракаута насаме със себе си. Армун се боеше за бъдещето, защото колкото и да се опитваше, не можеше да го освободи от мрака на мислите му.

Накрая силата на безумието му победи.

— Не издържам повече да те виждам така — плачеше Армун.

— Нямам друг избор. Няма друг начин. Трябва да намеря този остров. И да спра Вейнте. Няма да имам мира, докато това не стане.

— Вече ти вярвам. Ще дойда с теб.

Той кимна сериозно, все едно нейният вик на болка беше разумно решение.

— Това е добре. Значи съм наполовина вече там. Двамата не можем да се справим сами, ще имаме нужда от още един. Парамутан, който умее да плава. Това ще е достатъчно. Тримата ще можем да го направим — премислил съм внимателно как да стане.

— Как?

Той се огледа подозрително, сякаш се боеше да не го подслушат, и поклати глава:

— Още не мога да ти кажа. Трябва да го измисля съвършено точно, преди да споделя с някого. Сега трябва да помолиш Калалек да дойде с нас. Той е силен и не се бои, от него имаме нужда.

— Той отказа предишния път, когато ти го помоли.

— Това беше предишния път. Помоли го пак.

Калалек лежеше под кожите си и предъвкваше лениво парче стара риба, но когато Армун се приближи, той седна и се усмихна.

— Много дни буря, много повече дни зима.

Той надигна кожите и се протегна към нея, тя бутна ръката му настрани.

— Защо не изоставиш зимата и не отплуваш на юг към лятото?

— Не се прави така. Парамутаните са от севера и умират, когато всичките дни са горещи.

— Не отивай толкова далеч, не чак до лятото, което никога не свършва. Само част от пътя. Отплавай до острова на Керик, след това се върни. Помогни ми.

— Островът ли? Той още ли мисли за него?

— Трябва да ми помогнеш, Калалек, да помогнеш и на него. В главата му стават странни неща и се боя.

— Това е вярно! — провикна се Калалек възбудено, след това прикри уста с ръка, когато и Ангайоркак, и Кукуюк се огледаха към него. Мълча, докато те отново не загледаха другаде, и продължи шепнешком: — И аз си го мислех, като го слушам как говори, но не знаех, че е вярно. Колко щастлива трябва да си!

— Щастлива ли? Как тъй?

— Да имаш такъв хубав късмет. Да имаш свой ловец, на когото говорят духовете на океана и ветровете. Те говорят на малцина, и то рядко. А тези, които чуват техните гласове, могат после да говорят с останалите като нас. Така е научено всичко. Така сме се научили да правим нещата, които правим. Те са ни казали как да строим икергаките, за да ловим уларуак и да дебелеем. Сега говорят на Керик и той ще ни предаде какво казват те.

Армун не знаеше да плаче ли или да се смее.

— Не знаеш ли какво му казват? Те повтарят все едно и също. Върви на юг към острова. Това е всичко, което казват.

Калалек кимна и захапа устната си.

— Това ли казват? Добре тогава, така трябва да стане. Значи просто трябва да отидем на юг до острова.

Армун само клатеше глава и не вярваше на ушите си.