Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

36

glava36.png

Керик тъкмо дояде консервираното месо и бършеше пръстите си в кожите, когато вратата се отвори отново. Този път обаче не беше зяпнала фарги. Влезе възрастна и властна илане, оглеждаше го със знаци на съмнение и подозрение. Еспелей застана в поза на подчинение, Керик мигновено направи същото. Новодошлата имаше масивна челюст, дебелите й ръце бяха изрисувани дори тук, толкова далеч от градовете. Явно тя командваше. След нея влезе Фафнеге, все още въоръжена с хезотсана си, и също изрази уважение към високопоставената. Керик знаеше, че няма да излъже тази илане лесно като другите. Тя се вторачи в лицето му с едно око, в същото време го изучаваше внимателно от горе до долу с другото.

— Какво е това мръсно устузоу? Какво прави тук?

— От най-низшата Еспелей към най-висшата Арагунукто — размърда се коленопреклонно Еспелей, — преследвачката го намерила в гората. То е илане.

— Така ли? Наистина ли си?

Недвусмислена заповед, на която Керик отвърна с всички възможни знаци на подчинение.

— Удоволствие е за мен да говоря и да не бъда глупав като останалите устузоу.

— Срежете тия отблъскващи покрития, животното е трудно за разбиране.

Еспелей забърза и Керик не се възпротиви. Стоя в поза на покорство, докато тя сряза кожите му със струнния си нож. Няколко порязвания започнаха да кървят, когато дрехите му се струпаха в купчина на пода.

— Розово-грозно, отвратително — заяви Арагунукто. — И очевидно мъжкар. Не допускайте фарги, за да не предизвика това зрелище неприемливи мисли. Обърни се! Знаех си, няма и опашка. Виждала съм изображения на твоя вид, безопасно мъртви, в далечния мореопасан Икхалменец. Как е стигнало дотук?

— Паднало е от урукето по време на буря и е изплувало на брега — каза Еспелей.

Съобщи го като факт — щом той го беше казал, трябваше да е така. Чертите на Арагунукто потъмняха от гняв.

— Как е възможно? Осведомена съм несъмнено, че има само едно илане-устузоу, то е избягало и е опасно. Ти ли си?

— Аз съм, велика. Бях уловен отново, изпратен с урукето през океана, след това отнесен от вълна зад борда.

— Какво урукето? Коя го командваше? Коя те залови?

Керик започваше да се заплита в мрежата на собствените си лъжи. Арагунукто беше твърде строга, за да бъде объркана, но вече нямаше как да се измъкне.

— Това познание не е мое. Бях ударен по главата, бурята, нощта…

Арагунукто се обърна настрани и изрази към Фафнеге внимание-за-заповед.

— Това създание на отвращението говори, като че е илане. Но не е. В говора му има тъмнина, която разкрива природата му на устузоу. Усещам се омърсена от тази комуникация. Убий го, Фафнеге, и да приключваме с него.

С жест на удовлетворение и радост Фафнеге вдигна хезотсана си и го насочи.

— Не, нямате причини — изкрещя Керик хрипливо.

Заповедта обаче беше дадена и щеше да бъде изпълнена. Той отскочи от оръжието и се блъсна в стъписаната учена. В страха си стисна здравите й ръце и я дръпна пред себе си, присвит така, че тялото й да го пази от стреличките.

— Мога да ви помогна, да ви дам важна информация!

Но те не го разбираха, чуваха само звука на гласа му, защото масивното тяло на Еспелеи прикриваше крайниците му от тях.

— Убий го! Веднага-веднага! — разгневи се Арагунукто.

Фафнеге се присви с готово оръжие, дебнеше го като дивеч. Еспелей се бореше и дърпаше. Откриеше ли се тялото му, той беше мъртъв. Хвърли поглед над рамото на учената и усети как тя се измъква от хватката му и пада напред. Видя как вратата се отваря.

И се появи слисаното, покрито с кафява козина лице на парамутан.

— Убий онази с пръчката на смъртта! — изкрещя Керик силно. Тялото му беше изложено на вдигнатото оръжие.

Веднага осъзна, че го е казал на марбакски. Хвърли се на пода в мига, когато хезотсанът щракна силно. Стреличката мина толкова близо до лицето му, че усети повея от прелитането й. Фафнеге завъртя оръжието към него.

— Убий! Тази с пръчката!

Именно ръката на Калалек беше забила смъртоносния харпун в гигантския уларуак. Сега той запрати копието си със същата точност и сила. Улучи Фафнеге и я преви на две с мощта на удара. Хезотсанът стреля в пода, докато тя падаше.

Ниумак се промуши през входа с насочено копие, след него — Армун. Керик се надигаше, когато тя изтича към него.

— Не, не тази тук! — изкрещя той.

Твърде късно. Еспелей изпищя от болка, стисна копието на Армун, забито в шията й, падна на пода, бълвайки мехури от кръв, и умря.

— Тя беше учена, исках да говоря с нея — промърмори Керик и се огледа. Армун беше измъкнала копието си и се обръщаше, за да го защити.

Нямаше нужда. Арагунукто също беше мъртва, Калалек се изправяше над тялото й. Парамутанът трепереше от силата на преживяването и очите му бяха кървавочервени.

— Още? — запита той. — Има ли още?

— Да, в другите постройки. Но…

Изчезнаха преди той да започне обясненията си за фаргите. Уморено вдигна срязаните си кожи и ги загледа. Армун докосна нежно кръвта по тялото му и заговори тихо:

— Когато ти не се върна, страхът ме завладя. И парамутаните също. Ниумак намери следите ти и копието ти, намери мястото, където твоите следи се смесваха с тези на мургу. Последвахме ги дотук. Раниха ли те?

— Не. Само тези леки порязвания. Нищо друго.

Докато събираше накълцаните кожи, той се опита да събере и мислите си. Сигурно всички илане вече са мъртви. Така да е. Арагунукто беше заповядала смъртта му просто защото не хареса начина как той говореше. Отново всичко опираше до смърт — мирът беше немислим. Може би така е по-добре. Той вдигна поглед към влезлия Калалек, който дишаше тежко, копието му беше окървавено и ръцете му бяха покрити с кръв.

— Какви странни и ужасни създания! Как се гърчеха, пищяха и умираха на копията ни!

— Всички ли са мъртви? — попита Армун.

— Всички. Влязохме във всеки от тези големи паракаути и ги намерихме, и ги промушихме. Някои бягаха, но и те също умряха.

— Ето какво трябва да бъде направено — каза Керик, насилвайки се да мисли. — Не бива да оставим никаква следа от присъствието си тук. Ако мургу предположат, че ние сме на тази страна на океана, ще ни намерят и ще ни убият.

— Да хвърлим телата в океана — предложи разсъдливо Калалек. — Да избършем кръвта.

— Ще дойдат ли други? — сети се Армун.

— Да, в техните лодки, които плуват, докът е тук. Ако открият, че всички липсват, това ще е загадка, но няма да заподозрат нас. Не взимайте нищо, не пипайте нищо.

— Не искаме нищо! — викна Калалек и разтърси копието си. — Нищо, което принадлежи на тези твари. Трябва грижливо да измием кръвта им от копията си или ще ни настигне най-лошият лош късмет. Ти разказваше колко ужасни и силни, различни от нас са тези мургу и аз се чудех. Но не ми каза как ще треперя от гняв и омраза при вида им. Това е нещо много странно, не го харесвам. Да ги хвърлим в океана, след това се връщаме към приятния студен север.

„Не, на юг…“ — помисли си Керик, но не изговори думите на глас. Моментът не беше подходящ. Но се обърна да погледне към картата още веднъж, преди да излезе. Протегна се и я докосна леко, точно върху неправилното тъмнозелено кръгче, поставено сред светлозеленото море. Мореопасаният Икхалменец.

Армун видя как тялото му се размърда при споменаването на името и го хвана за ръката:

— Трябва да тръгваме. Ела.

Преди да свършат, падна мрак. Морето прие телата и изцапаните с кръв парчета от кожите му. Тъкмо започваше отлив, труповете щяха да бъдат отнесени навътре. Рибите щяха да се погрижат за тях.

Ниумак не се затрудни особено да ги отведе обратно в мрака. Пътеката обаче беше стръмна и те всички се умориха, преди да видят накрая светлината на огъня да премигва между листата. Щом тръгнаха по пясъка, се чуха приветствени викове:

— Вие сте тук? Наред ли е всичко?

— Станаха много неща, ужасни неща!

— Смърт и кръв, невероятни твари.

Керик се отпусна на пясъка и жадно изпи студената вода, която Армун му донесе.

— Ти си в безопасност — каза тя, докосвайки лицето му, като че да убеди и себе си. — Уловиха те, но са мъртви. Ти си жив.

— Аз съм в безопасност, но другите?

— Ще се върнем през океана към тях. Те са на сигурно място край езерото. Не се бой за Арнуит.

— Не тях говоря. Какво ще стане с другите самади, със саску?

— Не знам нищо за тях и ми е все едно. Моят самад си ти.

Разбираше я и му се искаше и той да се чувства така. Бяха на сигурно място тук при парамутаните, далеч на север, стига да избягват този опасен бряг. През пролетта щяха да прекосят океана отново и да доведат останалата част от малкия им самад тук. Тогава всичките щяха да са в безопасност. Щяха да го постигнат. Останалите самади бяха силни, можеха да се защитят и сами, да се бият с илане, ако бъдат нападнати. Оцеляването им не беше негова грижа.

— Не мога да го направя — едва изрече той със стиснати зъби и юмруци, треперещ от силата на емоциите. — Не мога да го направя, да ги оставя всички да умрат.

— Можеш. Ти си сам, а мургу са много. Не е твоя работа. Битката никога няма да свърши. Ние ще стоим настрани от нея. Имаме нужда от силата на ръката ти и копието ти. Арнуит има нужда от тях. Трябва да мислиш най-напред за него.

Той се разсмя, но смехът му не беше весел.

— Права си, не трябва да мисля за нищо друго. Но не мога да спра мислите си. Открих нещо в лагера на мургу, видях една карта, много подобна на онези, които имаме, и видях на нея града на мургу, откъдето идват убийците.

— Уморен си, трябва да спиш.

Той сърдито бутна ръцете й, изправи се и вдигна юмруци към небето.

— Ти просто не разбираш. Води ги Вейнте и тя ще следва самадите, докато не ги унищожи напълно. Но аз знам къде е Икхалменец. Сега знам откъде тя получава оръжията си, силата си и своите фарги.

Армун се опитваше да овладее страха си, не разбираше невидимите болки, които го измъчваха.

— Ти знаеш, но нищо не можеш да направиш. Ти си един ловец срещу цял свят мургу. Нищо няма да постигнеш сам.

Думите й го обезоръжиха, отново седна до нея. По-тих и замислен. Голият гняв нямаше да отблъсне Вейнте.

— Права си, разбира се, какво мога да направя? Кой би ми помогнал? Всички самади на света няма да бъдат от полза срещу този далечен град на остров в морето.

Самадите нямаше с какво да му помогнат — но други можеха. Той погледна към тъмните очертания на икергака, към парамутаните, които възбудено говореха около огъня и късаха суровото месо с острите си бели зъби. Спомни си как изглеждаше Калалек, колко завладян беше от омразата към илане, мургу, новите, отблъскващи и непознати същества.

Можеше ли тази омраза някак да бъде използвана?

— Уморени сме, трябва да спим — каза той и прегърна силно Армун.

Но колкото и да беше уморен, той не заспа веднага, чуваше я да диша тихо и равномерно до него, гледаше невиждащо нагоре към звездите и мислите му се въртяха в кръг.

На сутринта седна мълчаливо, загледан в картата на илане, а парамутаните товареха икергака за отпътуване. Когато бяха готови, той повика Калалек.

— Познаваш ли тази карта?

— Трябва да бъде изхвърлена в морето като останалите неща на мургу.

Гневът му отслабна през нощта и очите му не бяха кървясали от бяс, но тревогата личеше. Керик поклати глава.

— Тя е прекалено ценна. Казва ни неща, които трябва да знаем. Нека ти ги покажа. Ето ги нашите паракаути, тук сме ние сега. Погледни обаче на юг по този бряг, към тази земя от другата страна на тясната ивица океан…

— Земя на мургу, ти си ми казвал така. Не ми харесва да мисля за нея.

— Виж тук, точно край брега са тези острови. Тук са мургу, които убиват братята ми. Искам да убия тези мургу. Този икергак може лесно да стигне до острова.

Калалек отстъпи назад и вдигна ръце пред себе си.

— Този икергак може да плува само в една посока. На север. Този икергак бързо се отдалечава от мургу, а не се приближава към тях. Не ми говори повече за такова нещо, защото то не е дори за мислене. — След това се разсмя и се завъртя. — Ела, връщаме се в паракаутите. Помисли за всичкото развалено месо за ядене, всичката мазнина за близане. Какъв разкош! Не мисли за тези мургу. Никога повече не мисли за тях и не ги виждай.

Ако можеше. Само ако можеше.