Станислав Лем
Облакът на Магелан (8)

Гост от простора

Отлитането настъпи няколко дни по-късно. Първом „Геа“ обиколи още пет пъти Земята. През това време към нея се присъединиха множество големи и малки кораби, които щяха да образуват почетен ескорт и да съпроводят „Геа“ чак до орбитата на Марс, като я придружават по път, дълъг седемдесет милиона километра. Този участък от пътя, пък и цялото пространство на Слънчевата система „Геа“, щеше да премине за сравнително дълго време, тъй като поради близостта на многобройните планети и други гравитационни тела не можеше да развие пълната си скорост. Ето защо шестстотинте придружаващи ни ракети от най-различна големина можеха да летят край нас без затруднение. Не беше лесна задача да се подреди тази армада, но астрогаторите се справиха отлично. Пред нас, пръснати в пространство от хиляда километра, бързаха плоскоглави пътнически ракети, оградени от рояци малки корабчета, които ту изхвръкваха от корабите-майки, ту се връщаха в тях, за да напълнят резервоарите си с гориво. Над „Геа“ и под нея се движеха ята от сребърни вретена, които забулваха звездния фон с ивици разреден пламък от моторите, а отзад, докъдето стигаше погледът, се нижеха други все по-малки, докато най-сетне се загубваха в далечината и само понякога при маневриране, когато цялата тази крайно разтегната флота заобикаляше орбитата на някой астероид или метеоритен поток, в далечината светваха броните на ракетите, улучени от слънчевите лъчи, тогава за секунда просторът се зарояваше от блясъци, които изчезваха така бързо, както се бяха появили, сякаш изведнъж се раждаха и угасваха хиляди звезди. Пътят ни не вървеше по права линия. Освен означените върху картите рояци от метеорити и астероиди трябваше да заобикаляме и местата, през които непрекъснато сноват огромни безлюдни товарни ракети и пренасят вода на Марс. Ние преминахме на височина от седем хиляди километра над техния път, така че само през насочените надолу телескопи можеше да се види как тези дребни телца циркулират пъргаво по пътя, означен тук-таме със светлинни шамандури.

Луната минахме през четвъртия час на полета. Обсерваториите от обърнатото към „Геа“ южно полукълбо се сбогуваха с нас с фантастични фойерверки, като изхвърлиха в простора няколко десетки хиляди разноцветни ракетни огньове; дори след един час, когато сребърното полукълбо на сателита започна да се покрива със сянка, продължаваха да се виждат кълба, които се пръскаха в простора, и ивици от фосфоресциращ пушек. Дълго гледахме Луната, която от време на време закриваше Земята, докато тя се подаде зад нея с натежалия си от синьото сияние диск. Напоследък на Луната се извършваха големи миньорски мероприятия; през телескопите на „Геа“ се виждаха отлично по Морето на облаците купчини от кулови екскаватори и багери, които куцукаха в тежкия пясък, а от време на време затъмняваха с облаци от прах еднообразния блясък на пустинята. После тоя пейзаж започнаха да го затъмняват някакви подобия на нощни пеперудки; това бяха ракетите, които бързаха подир „Геа“, и цялата им гмеж закри диска на Луната, колкото повече се отдалечавахме от нея, като вземахме директен курс към Марс. Орбитата на червената планета прекосихме на значително разстояние от нея, равно на двайсет и шест милиона километра; червеният глобус се претърколи по небето от североизток до югозапад и през нощта се смали толкова много, та когато станах на другата сутрин, той се виждаше на краищата на телевизорните дискове като малко червено петно. Едва сега придружаващите ни кораби започнаха да завиват и да се събират с лавиране. В звездния мрак непрекъснато блясваха червените светли пушеци на сигнали, които означаваха: „Дай път!“ Ракетите се издигаха, отплуваха по спираловидни линии настрани и просторът пред почиващата с изключени двигатели „Геа“, която само се отклоняваше бавно поради слънчевото притегляне, се очистваше и опразваше, докато в седем часа вечерта етерът за последен път се изпълни с буря от звуци; радиопредавателите просто се задавяха от усилието да ни предават многохилядните гласове на всички ония, които се връщаха. Земните кораби се носеха в простора като огромен пасаж от сребърни риби. По тоя начин се отдалечавахме бавно един от други. Изведнаж от всички кораби се стрелнаха в мрака дългите лъчи на прожектори и се съсредоточиха върху сребърната броня на „Геа“. Тя се обви с голям рубинено-прозирен облак и застаналите по палубите хора загубиха от погледа си цялото небе, а от дюзите забълва огън; най-напред от инжекторите на задвижващите агрегати, после от първата, втората и третата степен и „Геа“ устремено се задвижи напред, като оставяше зад себе си дълъг път от угасващи огнени езици. Сребърният пасаж от кораби, които все още дрейфираха на югозапад, се отдалечаваше отначало като голям рояк от ярки светлини, после като облак искри, които трептят по-живо и по-остро от звездите, най-сетне като шепа пепелява прах, докато изчезна, сякаш се стопи в безбрежния мрак. Само Земята продължаваше да свети като силна, синя звезда с жълтите полюси на двете си атомни слънца. При все че настъпи нощ, никой не си отиваше от палубите. Когато и последната диря от великата армада се загуби в бездната, ние продължавахме да гледаме в тъмнината, та поне погледът ни, насочен към Земята, да я придружава колкото може по-дълго.

В това време „Геа“ увеличаваше скоростта на полета си. Достигнахме скорост двеста километра в секунда и така се движехме в просторите между Марс и Юпитер. Това грамадно пространство с право се нарича гробница на ракети, толкова много злополуки помнят тия места. Тук се въртят милиони железно-силициеви скални отломъци, останки от планета, която някога е обикаляла тук, но поради невнимателно приближаване до Юпитер попаднала във фаталната му притегателна сила.

Тер Аконян, който сега имаше по-малко работа, ме покани да си поприказваме. Подразбрах, че иска да опознае по-отблизо един от лекарите, които бдяха над здравето на екипажа. Отидох при него право от амбулаторията. Входът за жилището на астрогатора е дело и гордост на Нона. Той представя плоча от млечно стъкло, почти толкова дълга, колкото стената, обхваната с две колони. Лявата — това е дървен стълб от нанизани една връз друга уродливи маски с правоъгълно зейнали муцуни, черни като опушени от дим. Празните им очни ями са обърнати към противоположната страна, където от плочите на пода израства светла колона с форма на движение: откъдето и да я гледаш, струва ти се, че тъкмо в тоя миг преминава от движение в покой. В нея има нещо от филиз на растение, който търси светлина, и нещо от позата на човек, който се изправя, толкова беше жива, сякаш взета от някаква момичешка снага. Върху каменния свод над вратата се вижда прост надпис: „На път към звездите“.

Тер Аконян ме чакаше в една грамадна зала, предвидена по плана за заседателна. По стените се надпреварваха есенни багри в цялата гама на увяхването и дори въздухът сякаш бе пропит от атмосферата на есента, която се лееше от всичките тонове на златно кафяво, пожълтяващ пурпур и алено. В четирите ъгъла на стаята имаше високи ниши. Там стояха стройни автомати; в полупрозрачните им вътрешности огънчетата на електрическата циркулация пулсираха толкова бавно и важно, сякаш тези ангели от кристал и берил се бяха замислили над собствената си съдба, и неволна усмивка напушваше госта, когато тези тържествено важни машини напускаха местата си, за да поднесат кафе. На централната стена имаше голям, черен часовник; вместо цифри върху циферблата му лъщяха знаците на зодиака от ковано сребро. Когато влязох, първият астрогатор се бе навел над разтворена карта на звездното небе; зад фотьойла му имаше десет цокъла с бюстове на прочути космонавти от миналото; веднага познах тия лица, известни ми още от училището.

— Харесва ли ти тук? — попита Тер Аконян, когато седнах.

— Много ми харесва, но не бих живял тук — казах.

Той се усмихна.

— Горката Нона, ако би чула това! — И добави: — Аз също не живея тук; това е един вид официална стая. Работя оттатък — и той посочи страничната врата.

Обърнах се натам, още веднъж зърнах редицата от каменни фигури и ме порази една обща за всички черта: очите на тия глави, макар и облети със светлина, като че ли гледаха в мрака, сякаш за тях стените на стаята и на кораба не съществуваха, сякаш неизмеримата бездна започваше от самата гранитна повърхност на лицата им и тия каменни фигури, които представяха хора от далечните векове, бяха като че ли приравнени към звездите. Тер Аконян ме наблюдаваше.

— Съветниците ми ли гледаш? — попита той, леко усмихнат.

Порази ме уместността на казаното.

— Навярно тук никога не се чувствуваш сам?

Той кимна бавно с глава, стана и се приближи до най-близкия бюст.

— Това е Улдар Тог, който пръв кацна на Сатурн, нали? — казах аз.

— Да. Син на двайсет и третия век, строител и същевременно пилот на ракети. Знаеш ли биографията му?

— Не я помня точно. Като че ли не се върнал от последната експедиция?

— Да. Той бил вече много стар за онова време: на деветдесет и осем години. Умрял е при кормилото, сякаш заспал при него. Погребали го в простора. Ракетната лодка, в която затворили тялото му, още витае някъде.

Странно ме развълнуваха думите на Тер Аконян „в простора“. Така именно, просто „простора“ са наричали междупланетното безвъздушно пространство първите му победители; обзе ме същото вълнение както в момчешките години, когато с пламнали очи поглъщах космонавтските разкази и хроники.

— И като си помисля — казах аз, — че през същия този простор днес правим телевизити на познатите си на Земята…

— Засега, да. Но приемането все по-чувствително почва да закъснява поради голямото разстояние. Сигурно си забелязал разликата?

— Да. Вчера се видях с баща си; седяхме един срещу друг, както сега с тебе. Предпочитах да мълча, защото тогава впечатлението, че наистина сме един до друг, се засилва.

Астрогаторът погледна картата на звездното небе.

— В тоя момент закъснението на радиовълните е около девет минути — каза той. — Трудно наистина се говори с такива интервали; но то се увеличава непрекъснато; скоро ще стане часове, после дни.

— Да, това е началото на усамотяването ни.

— Е, тук сме твърде много хора, та не можем да говорим за самота — живо отвърна астрогаторът. — Досега не е имало толкова многолюдна експедиция в простора!

— Всъщност кой пръв даде идеята?

— Не се знае. Самата идея е стара; тя се е появявала, изчезвала, била е забравяна, пак се е появявала. Приказвало се е по този въпрос още когато не е имало технически средства за реализиране, но и после, когато те са били налице, тя дълго време оставала в областта на мечтите. Пръв, който изработил подробни планове, бил Бардера, преди около сто и четирийсет години. Той имал много противници. Той казвал: „Тази работа е ужасно трудна, толкова трудна, че трябва да я опитаме.“

Когато астрогаторът замълча, аз казах:

— Слушай, искам да ти задам един въпрос, може би много смел: би ли тръгнал в тази експедиция, ако знаеше, че няма да се завърнеш?

— Аз или корабът? — отговори той толкова бързо, че неподготвен за такова разграничение, замълчах за миг.

— Всички ние — казах най-сетне.

— Разбира се, че не. Но откъде би могла да произлиза тая увереност, че ни чака гибел?

— Не зная, не съм мислил по въпроса, това е само въображаемо положение.

— Въображенията трябва да се свързват някак с действителността. Рискът може да бъде произволно голям, но самият факт, че той съществува, предполага и възможността за успех.

— Добре, но ако шансът за завръщането беше едно към хиляда?

— В такъв случай — да.

— Защо „да“? Но аз може би съм много натрапчив?

— Ти не си натрапчив, любопитен си, а между тия две неща има голяма разлика. Ще ти дам два отговора. Най-напред следния: когато навлиза в нова област на житейска дейност, човек среща съпротивата на неизвестността. Това явление съществува открай време: на неандерталския човек — първия създател на оръдия — е било много трудно да издяла от камъка острието на копието си. Но човек повтаря опитите и преодолява съпротивата на материала; тая съпротива оформя следващите му опити и самия него, обогатява го двойно: с нови познания за свойствата на материята и с редица нови преживявания. Това е дълъг и сложен процес. При сблъскване с неизвестното първите опити могат да бъдат дори напълно отрицателни, могат и нищо да не допринесат — в смисъл да се използват веднага резултатите. Но тия опити са необходими. Това се вижда от историята. Без първите опити да се секне искра от кремъка, не би имало огън. И без първите разбити от метеорите ракети нямаше да съществува господство на човечеството над простора. Точно в това е оправданието на риска и общественото му значение. Сега да минем към нашата експедиция. В съобщението, което дадохме за вербуването на екипажа, ние ясно казахме, че трудностите на пътешествието ще бъдат огромни и че при неговата толкова голяма дълготрайност катастрофата е напълно реална възможност. Пък и ти навярно помниш текста и трябва да признаеш, че той никак не звучеше насърчително. После ограниченията и изискванията, поставени на кандидатите, бяха много големи: отнасяше се само за определени категории професии, кандидатът трябваше да има най-малко три специалности и така нататък, а въпреки всичко — получихме петнайсет милиона заявления. Ето защо струва си да не забравяме, че на Земята има още петнадесет милиона хора, които ще поемат делото и ще го доведат докрай, ако ние не извършим това. Задоволих ли любопитството ти?

— Не. Кажи ми защо ти, лично ти си предприел тази експедиция?

— Страхувам се, че си сбъркал адреса — усмихна се астрогаторът. — Физикът навярно би ти казал: „Понеже искам да опозная атомните реакции по другите слънца.“ Планетологът: „Понеже искам да изследвам структурата на извънслънчевите планети.“ Астробиологът: „Търся прояви на органичен живот в космоса.“ Но аз… аз не мога да ти дам такъв отговор…

— Как така, нима не знаеш защо?…

— Как да не зная! Зная и ще ти кажа, при все че положително няма да останеш доволен: понеже има звезди.

Астрогаторът стана.

— Докторе, нямаш ли желание да се поразходиш? Прощавай, че толкова безцеремонно те питам, но от двайсет часа не съм видял ивичка жива зеленина.

— Може би предпочиташ да бъдеш сам? — попитах.

— Къде ти! Ако имаш още време…

Спуснахме се с асансьора на по-долния етаж. В градината цареше възсиня вечер. На най-голямата морава играеха деца в голям кръг. Те се държаха за ръце и пееха в хор. Изведнъж едно от тях се откъсна и се спусна към нас като стреличка. Беше момченце на около пет години. То цвърчеше от радост и запрегръща коленете на другаря ми.

— Това е най-малкото ми — каза Тер Аконян и вдигна малчугана нагоре, за да го полюлее, но като видя, че наблизо минава Утенеут, спря го, подаде ми детето и отиде при инженера. Люлеех малкия с най-голямо усърдие, но той пренебрегна усилията ми и започна бурно да настоява да го сложа на земята.

— Мога да те сложа на тревата, но не на земята, понеже ние не сме на Земята, разбираш ли? — казах аз и го пуснах; той можеше да си отиде, но изглежда, че бях засегнал честолюбието му, та остана. Повъртя петата си в пясъка, после каза:

— Знам аз това. Само така казах. Ние летим на „Геа“.

— А, така ли, но знаеш ли и закъде летим?

— Знам. За една такава звездичка.

Ех, че разговор беше! Не можах да се въздържа от последния въпрос:

— А може би дори знаеш къде е тая звездичка?

— Знам.

— Къде е тя?

— Там, където ще бъда голям.

Като каза по такъв начин всичко, което имаше да каже по въпроса, малкият препусна към хора от деца, който неуморно пееше:

Кукувичка кука,

кукувичка кука

на зелена бука…

на зелена бука…

Докато слушах песничката и чаках Тер Аконян да приключи разговора с Утенеут, дойде ми на ум, че на „Геа“ изобщо няма птици. Това всъщност банално хрумване беше причина, та когато след дългата разходка вече в тъмното се сбогувахме при асансьора, оживено зададох на астрогатора въпрос, за който веднага съжалих:

— На кораба има много деца. Учудвам се донякъде. Ти не се ли колеба дали да вземеш своите?

Тер Аконян стана сериозен. Пусна ръката ми и каза бавно:

— По-големите момчета искаха сами. А този, най-малкият… вярно е, колебаех се. Помислих си обаче: „Сега той не може сам да решава. Лишавам го от щастлива младост на Земята. Опасности… да… но… Но как бих могъл да го погледна в очите, когато се върна?“

 

 

Измина една нощ, ден, втора нощ и втори ден, без да се случи нещо особено. Корабът ускоряваше полета си и се носеше в юзди от радарни лъчи, като бдително ловеше в черупките на рефлекторите си тяхното ехо, което го предупреждаваше за евентуално опасно сблъскване. Астрогаторите изведоха кораба от плоскостта на еклиптиката, понеже на нея, както е известно, гъмжи от метеорити. „Геа“ още не бе взела истинския курс към звездите; полетът за Юпитер беше третиран като последна проверка преди тръгването в бездната; трябваше да се провери действието на всичките съоръжения в силното гравитационно поле на най-голямата слънчева планета, затова минавахме сравнително близо край нея. Това стана рано сутринта на трийсет и деветия ден от пътешествието ни. Мнозина от нас, събрани на наблюдателната палуба, съзерцаваха наближаващата планета.

Четири от дванайсетте й луни се виждаха. Най-близката, Йо, тичаше като светла, жива звезда и хвърляше сянката си върху гигантската, набраздена с тъмни ивици изпъкналост на планетата. Пред очите ни изгряваше северното полукълбо с доекваторното Червено петно според средновековните астрономи, или — според съвременната номенклатура — Подвижния континент Гондвана. През гъстата атмосфера се показваше грапавото й очертание, замазвано с пушеци, заливано с вълни от метан и амоняк. Звездната галерия, обикновено тъмна, сега беше прояснена с чудноват отблясък отдолу, хвърлян от диска на Юпитер, който стигна до най-големите си наглед размери и се разстилаше далече под кораба като чудовищна рижожълта грамадна чаша с извити нагоре ръбове, изпълнена с газов кипеж, през който си пробиваха път кълбата от тайфуни.

От втората луна, Европа, която светеше високо над нас, се нижеха сякаш редици от черни мъниста и се спущаха към централната част на планетата. Това бяха автоматични ракети, които извършваха изследователска работа на подвижния континент Гондвана. Виждаше се с бинокъл как те се гмуркаха една след друга в океана от облаци, тъмнееха за миг като дребни капки в неговата жълта омара и се загубваха. Работата се ръководеше от шепа хора, които живееха в барокамери на Ганимед. Човешки крак още не е стъпвал на повърхността на Юпитер, понеже газовата му покривка има на дъното си налягане от милион атмосфери и срещу него не може да устои никакъв скафандър.

„Геа“ маневрираше над диска на Юпитер вече няколко часа; палубите опустяваха бавно. И аз, отегчен от дългото си стоене на тях, тръгнах към почивната зала, която се намираше само на няколко десетки крачки от звездните палуби. Тая зала, наричана барокова, се отличава с потискаща варварска претрупаност. В шестте й пъстро-златисти стени има ниши с грамадни бели статуи на антични богове. Над огледален под висят кристални паяци, а от ниския потон се подават стотици фигури на пухкави, крилати деца. Дълго време може да се седи там с вирната нагоре глава, понеже в квадратните полета на потона има картини с гористи и хълмисти пейзажи със заиграли се създания от приказките, нарисувани с потъмнели багри, чудновати и красиви, така че образуват изкусно натъкмена сбирка от музейни картини. Но зрителят бързо се уморява; очите се изглеждат, понеже не могат да си починат всред тия посребрености и позлати, дантеловидни бордюри и миниатюрни барелефи; във всяка стена има огледало, което умножава изящното богатство на художествените произведения; средата на залата е свободна, само отстрани има големи столове с твърди облегалки, на които е гравирана борба на лъвове и орли, а краката им са като птичи нокти или копита. Тези столове са добри за всичко, но не за сядане; много особени хора трябва да са били тези, които са ги направили! Ала неудобствата им трябва да се понасят с покорство, защото според историците цялата обстановка е вярно копие на една от залите в двореца на някакъв си варварски монарх. За момент ми се струваше, че тук няма никого, но един човек стоеше пред групата мраморни богове със сложени отзад ръце. По тясната глава и клепналите уши познах Молетич. Иззад пиедестала на една статуя излезе Ниле Ирьола с нос, забит в джобен приемник, така зачетен, че се блъсна в историка. Дълго двамата се извиняваха горещо един на друг и ако не беше облеклото им, би могло да се помисли, че това са някакви благородници от преди хиляда години; когато отидох при тях, чух последните думи на момчето:

— Това е страшно интересен роман; но на места се разбира трудно. А и преводът не е хубав — дори се намират и грешки.

— Какво говориш? Не може да бъде — каза историкът.

— Да, така е. Ето тук например — посочи Ниле — „Сърцето ми се сви от мъка по изгубените инструменти.“

— Каква грешка виждаш в това?

— Каква ли? Та нали „мъка“ се отнася само за одушевени предмети. Може да ни е мъчно само за живи същества, но не и за вещи…

— Така е днес, момчето ми — каза Молетич, — но някога е било иначе. Изразът „мъка по вещи“ дразни ухото ти, защото не си свикнал да го чуваш, а не си свикнал, понеже условията, които са създали това свързване на понятията, не съществуват вече от векове.

— Аз пък мислех, че има грешка — учуди се Ниле.

В отворената врата се показаха няколко души; те дойдоха при нас и се заслушаха в разговора.

— Ето тук по-нататък — продължаваше Ниле, очевидно зарадван, че е срещнал някого, който може да разпръсне съмненията му — един умен и интересен човек изведнъж започва да мечтае колко хубаво щяло да бъде, ако всеки би могъл да има собствен самолет, и веднага добавя: „Но това е празна приказка.“

— Така е. Нали действието се развива през Средновековието. Изказването, че всеки човек може да има собствен самолет, е звучало тогава като думи от приказка.

— Ех, че глупава мечта! Какво от това, че днес не звучи като думи от приказка, щом все пак никой няма собствен самолет.

— Разбира се, че няма, понеже никой не се нуждае.

— Момент… — замисли се Ниле. — Но защо всъщност днес никой няма собствен самолет?

— Ще ти обясня. Това, което казва героят на романа, не е чак толкова лишено от смисъл. Много отдавна, през епохата на варварството, е имало индивидуална собственост на средствата за производство, както и на произвежданите блага. После, при ниския етап на комунизма, средствата за производство станали обществена собственост, но консумацията на благата продължавала да бъде индивидуална, което означава, че всеки човек е могъл да има собствен самолет — както за това мечтае героят на книгата. Общественото развитие обаче не спряло, когато тая мечта била осъществена, а напредвало по-нататък и днес ние живеем във времена на напълно изчезнала индивидуална собственост дори на потребителните блага. Защо става така? То е вследствие на все по-пълното осъществяване на принципа „всекиму според нуждите“. За какво служи самолетът? За да се придвижваме от едно място на друго. Повикваш го и летиш, а като долетиш, където си искал, не се интересуваш повече от него, нали? Ами ако имаше собствен самолет? Къде ще го сложиш? В къщи? А когато отлетиш с ракета на другото полукълбо, няма да го вземеш със себе си: пренасянето му би било трудно, по-добре там, където отиваш, да те чака друг самолет. Също така собствен. Но човек непрекъснато предприема най-различни ракетни пътувания; тогава на края на всеки полет би трябвало да си има собствен самолет. А за да бъдеш последователен, би трябвало да си оставиш самолети на всички ракетни гари по Земята, защото току-виж, че някога отидеш там и какво ще правиш без самолет? Най-сетне, ако всеки от нас би постъпвал по същия начин, цялата Земя щеше да се покрие със самолети, с хиляди гарирани машини, понеже може би някоя работа ще заведе собствениците им на едно или друго място. Какво разточителство би било това, какво неудобство! Защото и без това не би могъл да настаниш машините си по всички места на Земята. Но като се отказваш от „привилегията на собствеността“, днес на Земята във всеки момент имаш такова превозно средство, каквото ти върши работа най-добре.

— Разбирам — каза Ниле, — ние сме дори изпреварили мечтите на древните… но собствен самолет човек би могъл да има и днес, нали?

— Разбира се, че може. Ала отношението ни към тая проблема толкова се е променило, че всеки би сметнал такава „собственост“ за затруднение, а не за „сбъдване на мечтите“.

В този момент потонът пламна с червена светлина, а целият кораб затрептя много леко, но забележимо. Чу се сякаш глуха метална въздишка. После настъпи тишина, в която се обадиха невидими високоговорители:

— Внимание! Тревога. Готовност първа степен. Всички гравитационни уредби — стоп! Внимание! Приготви се за изчезване на гравитацията.

Усетих, че ставам все по-лек и по-лек. „Геа“ спираше въртеливото си движение, след миг хората в залата започнаха да хвърчат бавно. Фотьойлите, няколко масички, всичко, което не беше прикрепено за пода, плуваше в безтегловно състояние из въздуха. Край самите ми очи премина сякаш застинало в израз на нечувано изумление голямото мраморно лице на една статуя; докоснах потона с пръстите си. Това продължи може би двайсет секунди, после се чу глас:

— Внимание! Отбой на готовност първа степен. Да се включат гравитационните уредби. Внимание! Очаквайте следващите съобщения.

Паднахме на пода като балони, от които е пуснат газът; всеки, щом докоснеше пода с нозе, се хващаше за някакъв близък предмет, за да запази равновесие. Няколко секунди още цареше смущението, после почти бегом се затекохме към звездната палуба.

Долу се разстилаше все същата гледка: набраздената грамадна маса на Юпитер хвърляше към нас мътно-кехлибарения си блясък. Отзад в простора на десет-петнайсет километра зад „Геа“ висеше неподвижно кълбо от газове — то светеше и се разширяваше бавно като звезда, която експлодира. В абсолютната тишина, в която се разнасяше само ускореното ни дишане, се чуваха късите, прекъсвани гласове на зумерите за свръзка, след това неколкократно свирнаха бързите асансьори, най-сетне ракетата спря хода си и като обърна дюзите си право към диска на Юпитер, изригна веднъж и втори път къс пламък към него. След това по палубите се разнесе далечно, сподавено съскане — започнаха действието си статичните лъчеви емитори. Корабът висеше леко наклонен над проточения на всички страни диск на планетата. Асансьорите свиреха отново. Никой от нас не дръзна да се свърже със залата на кормилната система, за да не пречи на астрогаторите.

След някакви си пет минути всичко се успокои и тъкмо искахме да тръгнем към най-близкия телефон, когато говорителите се обадиха отново:

— Внимание! Специално нареждане. Всички лекари по местата си!

Побързах за асансьора. Той ме понесе надолу. Когато тичах за операционната зала, насреща ми изскочи Ана Руйс.

— Какво се случи?! — извиках.

— Злополука! Сега не е време за обяснения, отивай долу, в барокамерата, аз веднага ще дойда там!

Тя ме тикна в асансьора и толкова бързо затръшна вратата, че не успях дори да отговоря. И тъй, без да зная за какво, слизах надолу, когато внезапно на предпоследния етаж асансьорът спря, вратата му се отвори и в него влязоха Тер Аконян и Ирьола.

— Какво се е случило? — обърнах се към тях, когато асансьорът отново започна да слиза.

Както узнах от думите на инженера, от Ганимед, спътника на Юпитер, покрай който минавахме само на осемдесет хиляди километра разстояние, сутринта излетял да ни посрещне някакъв човек. Навярно студент по космодромия, който прекарва едногодишния си стаж на астронавтската станция на Юпитеровия спътник; обикновено там живеят напълно изолирани екипи от по няколко десетки хора, свързани със Земята само чрез радиовръзка, и се сменяват всяка година. Пилотът, който тръгнал срещу нас с едноместна ракета, трябвало да е знаел отдавна за полета на „Геа“ и с нетърпение е чакал пристигането й.

Както много пъти се случва с младите запалянковци, той изключил автоматичните предпазители на кормуването на корабчето си, за да извърши свободно в наша чест няколко главоломни завъртания. Направил два лупинга около „Геа“, която му отговорила с предупредителни сигнали, но когато това не дало резултат, тя се обвила с червен димен облак. Когато и това не помогнало, корабът увеличил скоростта си. Маневрирането на „Геа“ управлявали автомати, понеже в момента в кормилното помещение нямало никого от астрогаторите. Лудетината-пилот пренебрегнал предупрежденията и като видял, че „Геа“ започва да му избягва, хвърлил се да я гони с цялата мощност на ракетата си. Когато наближавал до борда ни откъм Юпитер, той не взел под внимание притеглянето му, поради което корабчето възвило прекомерно остро и се намерило в областта на изхвърлените атомни газове. Ракетата, хваната от газовия вихър, се олюляла, а пилотът в бъркотията загубил ориентировка и в усилията си да изравни полета тръгнал с пълна скорост направо към борда на „Геа“. Късно било за каквато и да е маневра за разминаване; когато разстоянието намаляло на няколкостотин метра, автоматите включили лъчевите емитори и корабчето получило мощен удар от лъчев заряд, който го спрял мигновено. То увиснало безсилно в простора и вероятно щяло да се строполяса върху диска на Юпитер, ако не били нашите по-нататъшни маневри. „Геа“ спряла, преустановила въртеливото си движение и с магнитното си поле всмукала злополучното корабче в недрата си.

Всичко, което бяха извършили автоматите, беше необходимо; ако корабчето не беше отхвърлено от изстреляния в него лъчев заряд, щеше да настъпи трагично в последствията си сблъскване. Все пак това беше ракета с тегло единайсет тона, която връхлиташе на нас със скорост седемнайсет километра в секунда, та енергията й би била достатъчна да пробие лесно предпазната броня и да прониже корпуса на кораба ни.

В това време асансьорът слезе долу. Влязохме в барокамерата. Под голите метални ребра, които тук откриваха част от коравата конструкция на кораба, върху придвижена до стената платформа лежеше като изхвърлена на бряг риба тясна, дълга ракета, обгоряла в черно-кафяв цвят. Под въздействието на лъчевия удар обвивката й се бе превърнала в грапава, сякаш покрита със сгурия черупка. Невъзможно беше да се отворят заядените клапани, затова автоматите бяха пристъпили с необходимата предпазливост към изрязване на широк отвор над седалката на пилота. Когато влязохме в камерата, работата беше на привършване, още няколко минути се сипеха искри под челюстите на електротриона, след което парчето на бронята беше леко повдигнато нагоре и през образувания отвор бе извадено затвореното в херметически скафандър тяло.

Този вид скафандър от дебела, тъмна еластична маса има отпред монтирани части от кормилната апаратура и радара и нещо като щит, който пази главата и гърдите на пилота; поради това се заловихме да го разрежем отзад. В широко отворената осветена врата на бързия асансьор вече чакаше носилка; всичко вършехме така, като че ли летецът беше жив, при все че това никак не беше сигурно, понеже ракетата, спряна от лъчевия заряд, бе загубила скоростта си толкова внезапно, та затвореният в нея човек е бил подложен на удар, който многократно надхвърляше най-крайно допустимата граница.

Някой отстрани ми подаваше приборите за рязане; колкото повече отварях пластовете на скафандъра, работех все по-предпазливо. Най-сетне се чу тихо съскане на излизащ въздух, понеже вътре имаше увеличено налягане. Още един разрез и в цепнатината зачерня комбинезонът на летеца. Той представяше нещо като надут гумен чувал, гъсто опасан с метални спирали, които поддържат меките тъкани при внезапен тласък или спиране на ракетата.

До гърдите и корема на пилота дохождат разширяващи се фуниеобразни тръбички, в които циркулира газ под налягане в зависимост от ускорението, което се получава при полета. С помощта на няколко души пренесох на носилката тялото, още облечено в комбинезона. Стъклената врата се затвори, асансьорът тръгна меко и литна нагоре.

В операционната вече светеха всичките лампи. Ана тръгна от масата да ме посрещне. Когато носилката се движеше към затопляната метална плоча, някой влезе от другата зала: това беше първият хирург Шрей.

Исках да му отстъпя мястото, но той каза бързо:

— Не, работете, работете — и се отдръпна.

Наведен ниско с Ана до мене, сега режех с ножици външния и вътрешния пласт на комбинезона. Под здравите острия прерязваните намотки на спиралите за укрепване хръскаха; внезапно откритите крака почнаха да белеят. Ножиците бързо стигнаха до края; празната обвивка се отпусна и сплеска. Пред нас лежеше гол човек в несвяст.

Шрей се приближи до плочата; двайсетина безкрайни секунди при пълно мълчание се взирахме в проснатия.

Беше младо, може би двайсетгодишно момче с буйна, светла, сега слепната от кръвта коса. Безпомощната му голота поразително контрастираше с черния скафандър, в който се намираше и който сега падна на пода като одрана кожа на животно. По корема, бедрата и гърдите, по местата на тялото му, където в момента на страшното спиране се бяха впили фунийките на проводниците за налягането, едва забележимо се очертаваха виолетови кръгчета. Разперените ръце висяха от плочата; лицето беше без капка кръв, със синкава отсенка, пулсът трептеше почти неуловимо във вдлъбнатините над ключиците, сякаш изваяни от алабастър.

Шрей сложи извънредно предпазливо муцунката на електрофонендоскопа върху сърцето, после притегли отгоре подвижните екрани и угаси всичките светлини. Във внезапната тъмнина се показаха зеленикавите повърхности на рентгенови екрани; наведохме се над тях. Всичките стави, кости, крайници бяха цели. Шрей включи светлината и махна екраните, които безшумно се вдигнаха към потона.

Отстрани се подаде отвореният като половинките на лешник шлем на електроенцефалографа и се нахлупи хлабаво върху главата на изпадналия в безсъзнание. В усилвателите забръмчаха токове. Шрей изследваше мозъка. Внезапно той се обади:

— Подкрепете сърцето, моля.

Дадох знак. От двете страни се показаха сребърни дръжки с готови за инжекции спринцовки. Иглите потънаха в бялата кожа на ръцете. Течността бързо се изливаше от стъклените цилиндри.

— Кръв? — попита Ана.

— Не.

Не биваше да преливаме кръв. Когато полетялото с главата напред тяло на пилота било спряно внезапно заедно с ракетата, всичките му вътрешности и кръвта, която напирала по инерция, сякаш са искали да се забият в гръдния му кош; защитните амортизатори са могли само частично да противодействуват на това; за тая цел те са упражнили внезапен натиск върху гърдите и сякаш са бинтовали шията, но са били безпомощни спрямо страхотното нарастване на подчерепното налягане; трябваше да се очакват многобройни спуквания на кръвоносни съдове и мозъчни кръвоизливи. На всеки няколко секунди през неподвижното тяло преминаваше лекичък трепет. Помислих, че започват клонични гърчове, което означава, че мозъчната кора е засегната тежко. Случаят изглеждаше безнадежден.

Шрей се наведе ниско над екрана на енцефалоскопа. Само той благодарение на трептящите токови криви виждаше какво става в мозъка на болния. Ана и аз можехме само да чакаме, взрели се в лицето му. Напразно се мъчех да прочета нещо в него. В тоя пълен с дълбоко мълчание момент съсредоточих погледа си върху лицето на стария хирург и за пръв път констатирах, че то е красиво.

Той имаше голям, високо заоблен череп, но тая големина се забелязваше също така трудно, както огромността на готическите катедрали поради лекотата на конструкцията. Долните и горните му клепачи бяха в момента еднакво отдалечени от краищата на очните ями и оставяха остър, тъмен процеп. Наведеното му лице нямаше изобщо някакъв израз, сякаш гледахме застинала маска, а истинското, напълно съсредоточено лице беше скрито. Както бе застинал, така се изправи внезапно и широко отвори очи.

— Най-зле е теменната област… — каза той и замижа като заслепен.

Мълчахме. Това положение беше вероятно още от началото, но ние се мамехме както винаги, както при всеки случай, който надминаваше възможностите ни. Чаках решението на Шрей.

— Ако остане жив — обади се той, — или ще загуби паметта си, или… ще има епилепсия… Всичко готово ли е?

— Да — отговорихме заедно с Ана.

— Почваме.

Когато плочата с тялото се задвижи към операционната маса, Шрей, без да погледне никого от нас, добави сякаш на себе си:

— … Или и едното, и другото…

Стъклените стени на полуглобуса, който покриваше масата, се разтвориха. Тялото, преместено с меките ръце на автомата, легна леко върху снежнобялата плоча, която точно съответствуваше на формите му. Изглежда, че бе станало пълен кръвоизлив във вътрешностите и инжекциите не бяха помогнали особено, защото кожата на пациента ни беше само малко по-жълта, но не по-тъмна от цвета на порцелановите ръбове на масата. Стъклените четвъртинки на камбаната се затвориха херметически; същевременно стрелките на апаратурата за наркоза трепнаха. Компримираният кислород изсъска тихо в проводниците. Сега пилотът лежеше върху масата под стъкловидната купола. Меки скоби обхванаха ставите на ръцете и краката му. Масата се смъкваше надолу, местеше се, маневрираше така, че кълбото с хирургическите инструменти увисна над главата на легналия. В това време вътрешността на камбаната беше затоплена, пак се показаха дръжките със спринцовките, а от страничната ниша се подаде като муцунка на змия с остро езиче кръвопреливен проводник, винаги готов да се впие във вената на оперирания.

Шрей влезе зад преградната стеничка от сапфирено вещество: тук се намираше апаратурата за управляване на операционната маса. Той седна пред екрана, на който се виждаше главата на пилота, и пъхна ръцете си до лакти в червени гумени маншети: вътре в тях се намираха метални дръжки, които той движеше, и тогава от увисналото над главата на болния кълбо с прибори като вързоп от свити орлови нокти почнаха да се подават един след друг разни инструменти.

Без подкана от страна на Шрей се приближих до таблото от лявата страна, за да контролирам действието на сърцето и дишането на оперирания: от противоположната страна Ана пое грижата да снабдява организма му с кръв.

В залата, отделена от нас със синя плоскост, беше светло, горещо и тихо. Понякога издрънчаваше острие на инструмента, който се прибираше във вързопа при другите, или едно след друго се повтаряха леки изтраквания, когато върху отворените артерии се затваряха кръвоспиращи щипки. На екрана се виждаше оголеният вече череп. Трепаните се забиха в костта и се движеха кръгообразно, а пътят им се очертаваше с ивица напоени с кръв стружки. След това се приближиха елеватори и се вмъкнаха с тъпите си острия под отрязаната част на черепа, която се повдигна с леко мляскане като капаче. Едва бе повдигната изрязаната кост, и от недрата на черепа изплува синьо-червената маса на мозъка и почна да се издува все повече и повече под напора на невидим кръвоизлив. Големите артерии, разклонени в ципите на твърдата мозъчна обвивка, пулсираха лениво. Шрей промени увеличителната скала на екрана. Сега в него вече не се виждаше целият череп на оперирания, а само силно увеличеното операционно поле, обградено с ленти от тампони за попиване кръвта. Лъскав, тънък като сребърен косъм нож се спусна отвесно надолу към мозъка и го докосна наглед безкрайно нежно. Мозъчната обвивка моментално се спука и разкъса. Отвътре бликна поток от кръв, изхвърлящ съсиреци. Ежектори с физиологичен разтвор почистваха полето с тънки струички; течността се въртеше, придобиваше розова, червена, най-сетне вишнева багра; кръвта течеше непрекъснато, тампоните се подменяха автоматично. Шрей се прегърби цял, ръцете му, пъхнати дълбоко в гумените маншети, бяха невидими, само по трептенето на раменете можеше да се подразбере бързата им трескава работа.

Той още повече приближи лицето си до екрана. Внезапно се чу високият повтарящ се глас на автомата, който бдеше за кръвообращението. В същото време операционното поле започна да се чисти. Без да откъсва поглед от екрана, Шрей издума:

— Изкуствено сърце!

И едва по тия изречени с прегракнал глас, почти неразбираеми думи разбрах колко е тежък трудът му.

Включих командното реле и по такъв начин прехвърлих всичките апарати от моята страна под контрола на Ана, а аз седнах бързо при страничното командно табло. Тук светеше втори екран, който показваше голите гърди на оперирания. Задвижих ножовете; те веднага се врязаха в кожата; щипките прихващаха кръвоносните съдове, които вече почти не кървяха. Кръвното налягане падаше рязко, автоматът бучеше с все по-нисък и по-нисък глас, това не бяха вече прекъсвани звуци, а продължителен, траурно понижаващ се тон. Това не беше вече операционен шок, но агония. Оперираният умираше. Усещах как му изтръпва лицето; работех колкото можех по-бързо, но ето че внезапно се обади пронизителен, остър звук, а рамките на екраните ни пламнаха с кървав блясък като знак, че сърцето на летеца спира. Още един удар — и край. Изтощено, то спря при отпускането си.

— Изкуствено сърце!!! — дрезгаво, с див бяс в гласа извика Шрей.

Стиснал зъби до болка и със сподавен дъх разрязвах тялото, ребрата се пропукваха под ударите на ножиците, най-сетне зейна широк тъмен отвор. Нагодените вече тръбички на кръвопреливната апаратура потънаха в тая тъмнина, която премахнах с два потока светлина, хвърлена от двете страни, пеаните обхванаха дъгата на аортата, главната артерия беше прерязана и всмукана по вакуумен път в тръбичките; бързо включих кръвообращението — чу се все по-бърз ход на роторна помпа, стрелките се качваха нагоре, налягането се увеличаваше. Консервираната кръв се вливаше в глъбините на мъртвото тяло.

Сега разрязах оголената трахея и вкарах в нея крайчето на кислороден проводник. Всички циферблати над екрана пулсираха с все по-силен ритъм, изкуственото сърце и изкуствените дробове работеха. Повече нищо не можех да направя. С пламнали очи гледах увисналото между посинелите бели дробове, почти отрязано като плод мъртво сърце на пилота. Измина една минута, втора — то не мърдаше.

Изкуствено впомпваната кръв с голямо усилие си пробиваше път навътре в изстиващото тяло; напразно работеха нагревателните емитори, напразно изтичаха струйките от хепаринов разтвор. Шрей продължаваше да работи и оперираше мъртвеца, който лежеше бял като мрамор върху наклонената маса.

— Увеличи налягането! — изграка Шрей, сякаш загубил гласа си.

Гледах го в продължение на един миг. Потта като град се стичаше от челото, бърсачката се движеше насам-натам и изсушаваше едрите като сълзи капки, които му заливаха очите. Устата, стисната в остра като нож линия, бе застинала в болезнена гримаса.

Увеличих налягането на кръвта, боботенето на апаратите стана по-силно, изтичаше четвъртата минута от смъртта, после петата.

— Адреналин!

Иглите лъснаха при светлината, наведоха се, инжекцията отиде направо в сърцето; изведнъж тази сиво-синя буца месо се сви и затрептя.

— Мъждеене! — извиках.

— Електрошок! — отговори като ехо Шрей.

Сам знаех, че това е единственият и последен шанс за спасение. Сърцето поразено от тока на платинените електроди, трепна, спря и рязко, без никакъв преход, започна да работи ритмично.

— Дръж така — каза Шрей с дълбок глух глас.

Сигналът за агония, който досега бучеше непрекъснато, започна да се обажда на все по-късо и по-късо; едва сега го чух отново. Наведох се встрани, за да погледна в екрана на Шрей.

Вътрешността на черепа представляваше някаква кървава каша с нанизани съсиреци; струички от безцветни разтвори я миеха неуморно, инструменти се подаваха и се връщаха, като се опитваха да наместят мозъчните полукълба, но това беше невъзможно, понеже набъбналата тъкан преливаше подпухнала през ръбовете на раната.

— Увеличи налягането под камбаната!

Разбрах. Шрей искаше поне отчасти да намести излязлата навън мозъчна херния, като увеличи външното налягане. Това беше извънредно рисковано, защото заплашваше с повреда на продълговатия мозък, на дихателния център. „Впрочем — помислих, — ако в продълговатия мозък има изливи, всичките ни отчаяни усилия отиват на вятъра.“ Всички тия съмнения минаха светкавично през ума ми, но изпълних заповедта без колебание.

Мозъкът се връщаше мудно. Кръвообращението се подобри незначително; след още десет минути можеше да се пристъпи към изключване на изкуственото сърце. Отвора в гърдите заших напълно, както и раната от трахеотомията. Сега пилотът получаваше все повече и повече затоплена кръв с гликоза и белтъчини; Шрей също привършваше. Отмахнатото парче кост от черепа беше сложено на мястото си, отгоре се виеха един след друг и се спущаха метални тампони, подобни на алуминиево фолио. Затрака апаратът за шиене, ежекторите още веднъж хвърлиха струи от течност, сетне големите бели потонни лампи светнаха и екранът угасна.

Шрей се вдигна или по-право се олюля при таблото. Подкрепих го с ръка, устните му трепереха, той се мъчеше да каже нещо, да откаже, отблъскваше ме, стори ми се, че в задъханото му шептене долових думите „Аз сам“, но не го пуснах. Ана дойде при нас и тримата излязохме иззад преградата.

 

 

Пред нас върху наклонената плоскост лежеше младежко тяло. От тесните стъпала то се стрелваше към бедрата, а от техните стегнати форми се извиваха дъгите на торса. Шията като мощно бяло стъбло поддържаше наведената настрани, натежала под шапчицата от бинтове глава със спуснати за сън клепачи. Слабото още дишане правеше ту по-дълбоки, ту по-плитки сенките в гънките над ключиците. Стояхме неподвижно, а гърдите се надигаха, ребрата се движеха и вече личеше как кръвта с невидимото си течение овладява пулса на тялото. Тогава ме обзе голяма радост, сякаш за пръв път съзрях неговата спасена от гибел хубост.