Станислав Лем
Облакът на Магелан (5)

Сбогуване със Земята

Във всичко, което върших през оная нощ преди срещата с Ана, имаше по малко лудост. След бягането сякаш сънувах: виждах тълпи хора, облятото с пот лице на Мехила, който ме целуваше, чувствувах прегръдки, ръкостискания, чувах викове, но всичко това като че ли никак не ме засягаше. После седях високо на някаква трибуна и гледах надолу към стадиона; какво ставаше там — не зная. Привечер ме обгради група от студенти-запалянковци; те заминаваха за Азия и не помня добре как заедно с тях се намерих в ракета, струва ми се, че сам аз предложих да ги придружа. После водих дълъг, хаотичен разговор, като отговарях на пет въпроса изведнъж; имаше много шум, много смях, ракетата се приземяваше и пак излиташе, пътниците се сменяха, а аз продължавах да бъда център на всеобщото внимание; внезапно забелязах, че в кабината останаха само четирима души. Изтрезнях, сякаш се събудих. Обадиха се високоговорители, ракетата слизаше на земята. Намирахме се над малката сибирска станция Калете. Смутен; понеже и сам не знаех защо се оставих да ме отвлекат накрай света, бързо излязох на празния перон; заедно с мене излезе един млад космонавт, с когото се запознах по пътя. Той погледна часовника си, стисна ми ръката и каза, че утре ще лети за Фобос, а сега иска и да се сбогува с един свой приятел, който живеел тук — и повече не го видях. Така че, след като изчезна, последната му дума, която кънтеше в ушите ми, беше „сбогуване“. Останах сам и се чудех какво да правя на тая безлюдна станция, в тихия, топъл здрач, пълен с мирис на мокра шума — защото тъкмо спря да вали — пред покрити с мъгла поля и наближаваща нощ.

И тогава извърших първото безразсъдно нещо: не желаех тая нощ — не че се боях от нея, просто не я исках, а като се поддадох на тоя неразумен импулс, спуснах се на долната станция, където се намираше подземна гара за влакове-ракети. Няколко минути се разхождах насам-натам по празния перон и разсеяно поглеждах огледалните стени, които неясно отразяваха силуета ми.

По едно време пъхнатата ми в джоба ръка напипа някакъв полутвърд, малък и хръскав предмет: клонче от олимпийския ми венец.

С нисък, пронизителен писък от тунела изскочи влак-ракета, блесна със стоманените си страни, изстена провлечено със спирачките си и се закова. След двайсет секунди пътувах вече на запад, подир слънцето, което наскоро се беше скрило зад хоризонта. Вагонът едва осезаемо се полюляваше и набираше скорост, като изпреварваше въртенето на Земята. Освен мене в купето нямаше жива душа. Пуснах радиото. След последните думи на вечерните новини чух първите, величествените тонове на Прощалната симфония от Креската.

— Какво е това прощаване, дявол да го вземе?! — сопнах се и загасих радиото.

Влакът-ракета вече не се люлееше и не вибрираше, а с цялата си мощ поглъщаше разстоянията. Внезапно пътят му излезе на повърхността на Земята; все по-ясно, все по-жива светлина се разливаше зад прозорците; настигах деня, който се измъкваше на запад. В настъпилата след загасването на радиото тишина в главата ми още по-силно зазвучаха четирите бавни, сякаш от фанфари, тонове на симфоничната интродукция. Станах и започнах да се разхождам между фотьойлите. В седефените очи на стенните информатори се явяваха все нови и нови имена на отминаваните станции, след това стана пак тъмно — ракетата достигна границата на Европа и се втурна в големия тунел, като летеше под Атлантика към Гренландия.

Когато в информаторите започнаха да се нижат с редки светливи букви първите познати имена, мина ми през ума, че трябва да се видя с баща си. Разбира се, само за това отивах в Гренландия! Това беше като озарение. Попитах за най-удобната връзка и след малко слязох на една станция в открито поле; прозрачната тръба на влаковия тунел вървеше право като стрела и в двете посоки, като все повече се смаляваше в далечината — на изток вече потънала в мрака, а на запад блеснала от червеното сияние на залеза. От нея се носеше отслабващо, все по-високо и по-далечно трептене като от докосната струна, което пак ми напомни симфонията. Свих рамене.

От другата страна на станцията недалече от перона върху моравата вече чакаше хеликоптер, повикан от влака-ракета. Високата трева беше натежала от росата и ми измокри панталоните до коленете. Качих се със сърдито мърморене и полетях направо за дома. Когато хеликоптерът ми се спускаше в градината, денят, догонен в безспирната надпревара към запад, бе започнал пак да угасва, но аз не обърнах внимание на това. Хукнах в къщи, без да затворя и вратичката след себе си. У дома нямаше никого. Пак разговор с информатор (изглежда, че днес съм обречен да общувам само с автомати! — помислих си язвително). Баба и мама бяха в града, а татко беше на лекарски конгрес в Антарктида. Реших да го намеря, и то без да отлагам. То се знае, хеликоптерът беше твърде бавен, затова отлетях на ракетната гара, която се издига над северното предградие на Меория. Още отдалеч съзрях купола й, който пламтеше в последните лъчи на слънцето. Оставих хеликоптера на най-горната платформа на гарата и тръгнах към ескалаторите, където върху стъкления глобус на информатора сновяха разноцветни светлинни. През следващите минути нямаше директна връзка с Антарктида; трябваше да полетя на Третия изкуствен спътник и да се прехвърля в ракетата, която отиваше за полюса. Стъпих на стъпалото на ескалатора, който се спускаше надолу, към пероните. Отминах първия хоризонтал; по стените плуваха светлинни надписи:

ТАЙМИР — КАМЧАТКА — НОВА ЗЕЛАНДИЯ — ЧЕТИРИ МИНУТИ

БРАЗИЛИЯ — ОГНЕНА ЗЕМЯ — СЕДЕМ МИНУТИ

Хрумна ми, че всъщност бих могъл да полетя за Патагония и да използвам местната връзка с Антарктида, но не мръднах от мястото си. Ескалаторът вървеше надолу; отминах втория, третия и четвъртия хоризонтал; имаше все повече хора. Светна надпис:

МАЛАЙСКИ АРХИПЕЛАГ — ТРЪГВАНЕ

и едновременно се чу приглушен бобот, който веднага утихна; някъде високо вибрираше съскането на приземяващите се ракети; чуваше се звънтеж на затваряни клапи и далечен глас, който говореше: „Директен влак Марс — Деймос — Земя закъснение осем секунди“, върволици от хора се мяркаха зад прозрачните плоскости, а аз се спусках все по-надолу и по-надолу, чак дето белите светлини в пероните за земни съобщения отстъпват място на сините в перона за спътниците. В забързалата се навалица аз тръгнах към ракетата, но по пътя цялата ми енергия изчезна някъде, сякаш избяга заедно с последното сияние на залеза, което през стъклените стени се вливаше вътре в халето.

Ще долетя в Антарктида, ще намеря къде е конгресът, ще извикам баща си от залата — той ще се зарадва, но ще се изненада и ще попита дали искам нещо.

И какво ще му кажа? Че трябваше, непременно трябваше да го видя ли? Не беше необходимо да се лети за това — нали има телевизор. Тогава какво — че съм искал да докосна тъмните му дрехи, да усетя топлината на ръцете му? Ще му кажа това в някакъв голям коридор, където гласът на лектора ще се чува зад вратата, баща ми с всички сили ще се преструва, че не бърза за залата, а пък аз ще стоя, ще го гледам и дори няма да говоря — та и какво да му кажа? Нали „Геа“ отлита едва след десетина дни и цялото припряно бързане, цялото това пътуване с ракети днес през нощта изобщо няма смисъл.

Това беше ясно. Като се отказвах да летя за Антарктида, постъпвах в съгласие със здравия разум. Но когато се отдалечавах с бавни крачки от площадката, на която се наместваха ракети, почувствувах силно съжаление. Облегнат върху парапета, гледах как в телефорите изскачат зелени сигнални светлини, как ракети набират скорост, как яркочервените букви по стените им се сливат в трептящи ивици, а самите те с пронизително съскане се втурват вътре в изхвъргача и изхвръкват от изхода му, издигнат деветнайсет етажа над равнището на пероните. Целите превърнати в устрем ракетите изхвърляха разръфани огнени дрипи. Секунда — и те изчезваха в тъмнеещото небе. Върху лицето ми лъхна задушлив, нагорещен повей с метален вкус, бумтежът утихна и аз останах сам. Надлъж по пероните над шпалира от входове за подемниците горяха ярките линии на луминесцентното осветление, а зад стъклените стени се спускаше все по-плътен здрач — вторият здрач за мене през тоя ден.

На свободната площадка пристигаха междупланетни ракети: дълги, обли, подобни на риби със сплескани черепи, а в дъното на халето светнаха надписи:

ЛУНАТА: МОРЕТО НА ДЪЖДОВЕТЕ — АПЕНИНИТЕ — МОРЕТО НА ОБЛАЦИТЕ — ЮЖЕН ПОЛЮС — ЧЕТИРИ МИНУТИ

Започна нов прилив на хора. От горния хоризонтал слизаха група момичета; те така бързаха, че подтичваха по ескалатора, който се плъзгаше равномерно надолу; на последното се разви едно пакетче и се разпиляха разноцветни дреболии. Момичето направи отчаяно движение, като че искаше да се върне, но принудено да бърза от виковете на другарките си, махна с ръка и се затича към ракетата. След малко телефорите засвяткаха със зелена светлина и въздухът забоботи в знак, че композицията от ракети е отлетяла към Луната. Стана почти пусто. Зареял поглед по халето, над глобуса на информатора съзрях датата, която светеше там, и трепнах от учудване. Точно днес се падаше Празникът на премахването на границите! Та заради това мама бе отишла в града! Интересно дали баба си е облякла новата рокля, или в последния момент се е уплашила по навик и е сложила всекидневните си виолетови дрехи? Дали са гледали маратонското ми бягане? Мислех си за това и вървях към изхода; изведнъж кракът ми се препъна о някакъв предмет. Това беше светлозлатиста, на дребни небесносини капчици топка, която бе загубило едно от „лунните“ момичета. Жал ми беше да оставя тая топка така безстопанствена в грамадното хале, пълно с шум от непрекъснато движение. Скрих я в джоба си, при което лавровото клонче се обади с нежно шумолене на листенцата си, и бързо тръгнах към изхода. Досам него седеше някакъв човек. Той бе пренебрегнал фотьойлите и почиваше върху доста голям пакет; протегнал крака далеко напред и скръстил ръце на гърди, свиреше високо и фалшиво с уста Прощалната симфония.

„Кой е този тъпак, който дава такъв концерт!“ — помислих си аз. Погледнахме се и двамата едновременно възкликнахме от учудване. Това беше Певтан, състудент от Института по кибернетика. Започна един безреден разговор с подръпване за ръкава, с пристъпване крачка напред, крачка назад, с потупване и с непрекъснато повтаряне като рефрен: „А помниш ли как професорът?“, „А помниш ли?“, „А помниш ли?…“

— Ех, че изненада — казах аз най-сетне, — но моля ти се, какво всъщност правиш тук по това време, в празника?

Той се засмя победоносно.

— Чакам Нита. Тя се връща днес, до един час ще е тук. Знаеш ли, вече дори говорих с нея?!

Това беше момичето му. Преди една година тя се дипломира, след което беше на шестмесечен стаж в космодромна станция на Титан, една от най-далечните в Слънчевата система.

— Страшно се радвам — отговорих аз, като чувствувах, че тия думи никак не отговарят на истината. Веселото настроение, предизвикано от внезапната среща, тутакси ме напусна. Певтан не забеляза това.

— Имам за нея изненада — ритна той леко пакета с крак. — Ниагара. Това е нейната котка. Окоти се тъкмо когато тя заминаваше. Но сега вече е послушна. Все пак можеше да офейка, та за всеки случай я сложих в кутия.

— С котка ли си тръгнал на среща? — казах аз със злоба, която не можах да сдържа. — Ако бях на твое място, бих дошъл с цветя.

— И цветя има вътре. — Певтан още веднъж бутна пакета с крак, на което му отговори нервно мяукане. — Ами ти, олимпийски победителю, какво правиш тук? Нямаш представа как крещяхме всички, когато ти финишираше, макар да съжалявахме, че не бягаше с фланелката на нашето училище. Хайде, дай да те видя, обърни се към светлината да ти се нагледам, та нали…

Той не довърши. От устата му се изтръгна възклицание, което завърши с провлечено изсвирване.

— Какво е това тук? Нима ти ще летиш за Кентавър!? Звездите ли ще укротяваш?… Маратонецо! Докторе! Разбойнико! И нито дума да не кажеш!

Той докосна предпазливо, като че беше нещо много крехко, малката бяла емблема на „Геа“, която бе закачена върху гърдите ми. Сега трябваше да започне дълъг разказ, обаче в момента аз наистина не бях способен за това. И само казах:

— Завиждаш ли ми?

— И още как! — изтърси той и се засмя кратко.

— Знаеш ли какво? И аз ти завиждам! — изтръгна се от мене. Казах го с такъв тон, че Певтан повече нищо не ме попита.

Няколко секунди стояхме мълчаливи и се гледахме; накрай той протегна ръка, стисна моята някак тържествено и рече:

— Та какво? Да се сбогуваме ли? Ще ни правиш ли телевизити?

— Положително. Докогато мога.

— Хайде, недей забравя!

Погледнахме се още веднъж и аз тръгнах към изхода. Въздухът се напълни с шум и съскане от стартиращи ракети, а когато заглъхна, далече зад гърба ми се чу подсвирването на Певтан.

Пред гарата се разклоняваха на различни страни цели редици от подвижни тротоари. Избрах този, който отиваше към парка край реката, и облегнат на парапета, гледах плувналата в обилна светлина панорама на града.

По широките булеварди блестяха отдалечени един от друг небостъргачи, обградени от градини с черни като въглен дървета върху фона на белите грейнали стени. Това наподобяваше многокилометрово шествие на мрачни, гористи острови, от центровете на които се издигаха към небето блестящи кули. Долу се простираха настилките на улиците, гладки, просторни и прозрачни като лед, с пулсираща в недрата им мрежа от тунели. Под всеки площад, под всяка улица се движеха превозни средства с такава бързина, че изглеждаха като дълги, цветни ивици, сякаш циркулираше кръв във вените на гигантски организъм. Блясъкът, който избликваше от кристалните подземия на града, се смесваше с проливните дъждове от багри, които се изсипваха отгоре. Златни и лилави светлинни реклами се катереха по стените; на най-горните етажи пламтяха диамантени витрини, от магазините изскачаха хора, натоварени с пакети, и се втурваха в чакащите ги хеликоптери, които се издигаха в разсеяните стълбове светлина и увисваха край високите етажи като пчели, които се роят около восъчните пити на гигантски кошер. По кръстопътищата на самолетното движение трескаво мигаха телефори, под зеленикавите притъмнели стъклени настилки на улиците се точеха лавини от коли, навсякъде цареше възбудено, нервно бързане на празничната вечер, а аз се носех всред тоя кипеж спокоен, студен и гледах с безразличие как ръцете ми, облегнати на тротоарния парапет, се оцветяват ту в лимонено, ту в синьо, ту в пурпурно, сякаш внезапно бяха потопени в кръв.

По едно време светлините се разредиха, движението намаля, вместо небостъргачите се появиха къщи, след това къщички, а пък градините започнаха да стават все по-големи и по-големи, докато най-сетне подвижният тротоар се свърши. Оставих резедавия лампион на станцийката му далече зад себе си и продължих да вървя напред, като с удоволствие усещах меката влажна почва под краката си. Зад вратата на парка ме обградиха дървета. В центъра на града могъщият блясък на улиците засланяше небето и изглеждаше, че вече е тъмна нощ. Сега горе видях мрачен лазур, но още без звезди. На запад небето светеше с остатъците от застиналата, поръсена със сребърна мъгла червенина. Това беше час, когато по градинските пейки, в най-слабо осветените места сядат двойки и си шепнат неща, които никой на света не знае, па макар сам да ги е казвал много пъти. По някакъв странен начин съдържанието на тия разговори, на тия срещи изчезва от паметта, отлита от нея като незабележимо изпарил се етер и остава само упойваща сладникаво-горчива утайка, спомен за настроението, изпълнено с очакване на нечии големи тъмни очи, широко отворени близко до собственото ти лице, и шепот, който освен лъха на дишането и тона на гласа не означава нищо — също като музика, която наглед не значи нищо, а всъщност означава всичко.

Вървях през парка. В далечината над черните в мрака дървета се издигаха светлистите силуети на небостъргачите, а по алеите се разхождаха двойки, сядаха на пейките, прегръщаха се далеч от блесналите между клоните лампи, а аз минавах край тях, усещах в джобовете си свитите като два камъка пестници и извръщах поглед. И все пак, когато преминах през целия парк и излязох на грамадните, пусти крайбрежни булеварди с многобройни огърлици от светлини, които се отразяваха в черната вода, под клепачите ми се беше задържал още образът на тия по-тъмни от нощта тела, сковани от някакъв безпомощен унес, забравили се в прегръдка, която е като опит да заличи и последните предели между двама хора, а в главата ми кънтяха четирите високи тонове на симфоничната интродукция.

Застанах на края на брега. С мек завой реката обгръщаше сиянието на града, а долу под мене водата течеше безшумно, гладка, мълчалива и с безкрайна мекота люлееше отраженията на лампите. Извадих ръката си от джоба, отпуснах пестника си. От него падна смачкано, наронено лаврово листенце.

— Колко съм глупав! — казах си и продължих по-нататък с ускорена крачка.

На няколкостотин метра по-горе от завоя на реката се издигаше паметникът на Незнайния космонавт, старинна, възвишила се над целия град пресечена пирамида, любимата цел на момчешките ми скитания. Почти слепешком се насочих към ескалатора в грамадната й основа. Щом стъпих на първото стъпало, той веднага тръгна безшумно и ме понесе нагоре. Стори ми се, че сякаш целият град с безкрайно нежно, ала неотстъпчиво движение ме напуска, бяга от краката ми все по-далечен и по-далечен и расте в дълбочината като хоризонт от светли небостъргачи. Ескалаторът спря. Намирах се върху плоския връх на пирамидата пред паметника на Космонавта върху гигантски метеоритен блок, толкова черен, сякаш в него се беше овъглил мракът на бездната, в която векове се е движел, лежи просната възнак човешка фигура. През деня този повален колос се вижда от най-далечните градски площади; изпод плещите му се е стрелнал встрани и нагоре къс от ракетно тяло, обърнат с острието си към небето, и сочи посоката, от която е дошъл. Сега в отблясъците на далечното сияние на града великанът е загубил човешките си форми. Гънките на каменния му скафандър тъмнеят като процепи в скална стена и само главата е човешка, гола, грамадна, тежко отметната назад, опряла чело върху заоблен камък. Тръгнах. Стъпките отекваха върху гранита като в разреден въздух. Зад торса на проснатия цареше пълен мрак; обиколих статуята и внезапно застанах право срещу лицето й. То се издигаше над мене като планински отломък, толкова грамадно, че не можех да го обгърна с погледа си. Струваше ми се, че в глухата тишина, която цареше тук, чувам тоновете на Прощалната симфония. Бях леко опиянен от патетичното чувство за самота, което нарастваше с всяка минута; казах си: „Ето моя другар за тази нощ.“ Изкачих се върху ръба на метеорита и седнах под самото око на великана. Зад мене на една ръка разстояние слабо и тайнствено блестеше изпъкналият диск на клепача му. Пуснах краката си долу в пропастта; там под нозете ми се простираше Меория.

Над безкрайното море от светлини се извисяваха двата му могъщи източника. В центъра на стария университетски квартал светеше сградата на Университета, построена в края на XXI век, грамадно здание с толкова остро наклонени линии, които така се стрелкаха нагоре, че едва ли не падаха една върху друга. В тях имаше някакъв необуздан, радостен бунт, някакво предизвикателство към силата на тежестта, подхвърлено от ония първи архитекти, чиито видения се формираха от епохата на ракетите, от острите линии на свръхзвуковите самолети и динамичните траектории на полетите им. Срещу тоя хилядолетен колос, който се присмиваше на гравитацията, сякаш изстрелян към небето едновременно от всички кристални колонади, се издига друг, съвременен вече бастион на Палатата на кибернетиката. В сравнение с неговата съсредоточена простота, която е образ на светлината, застинала в безтегловна конструкция на лъчите, Университетът изглежда примитивен и бурен с резкостта на формите си, указатели за самозабравата на някогашните архитекти, които са натоварвали строителните материали до последната граница на издръжливостта. Десет века делят тези две творби на земното сградостроителство. Ала какво представляваше този период от време в сравнение с вековността на метеорита под мене? Върху стъкловидната му глазура, сплавена от жарта, която е създала планетите, сега почиваха двама души. Единият, каменният, олицетворяваше всички ония, които не бяха се завърнали от бездната. Вторият, живият, се канеше да тръгне към нея. Каква среща! Какъв кръг на история се затваряше тук и се отваряше, застанал срещу неизвестното! Мислех си така, с поглед устремен към тъмнината, подпрял глава с ръце. Изведнъж околните каменни повърхнини се изгмурнаха из мрака, облени с трепетна светлина. Над Палатата на кибернетиката се разгръщаха във въздуха огнени драперии, които гасяха светлината на звездите: изкуствено полярно сияние се възнасяше от земята към небето като обърнат сребърен водопад, а върху вълнообразния му фон, невидима ръка пишеше с пламък:

БАЛЪТ ЗАПОЧВА!

Тогава озарените недра на града трепнаха и заизхвърляха от себе си стотици, хиляди, десетки хиляди искропръскачки, ракети, бенгалски огньове, които разливаха светлини над най-високите кули, а от парковете се издигаха, като за среща с тях, балони с гротескни форми на палячовци и фантастични маски; същевременно в изпълненото със сребърен полуздрач пространство между Палатата и Университета затрептя рояк от червени, лилави и смарагдови пръстени — готвеше се студентско карнавално шествие, а перките на хеликоптерите с лампички на края образуваха при въртенето светлисти обръчи. Всичко това гледах без желание и свивах очи срещу натрапчивите светлини: дано Земята, вече далечна и равнодушна, да ме бе оставила да размишлявам върху безкрайността — но тя канеше на тая карнавална, палячовска забава, и то в такъв момент! Чак тук, до мястото, в което си намерих убежище. Вятърът донесе ехото от далечния вик на тълпата. Още се мъчех да запазя трагичната си самота, но при мисълта колко гръмко бившите ми колеги щяха да приветствуват маратонския победител и изследовател на звездите, се разколебах; ставаше ми все по-мъчно, че не се намирам там, долу. Още миг се борих с изкушението, но сетне скочих на крака, метнах се върху плоския връх на пирамидата и извиках хеликоптер. След минута той се подаде от тъмнината и се спусна бавно до мене, обвит с гирлянди от цветя и с празна кабина, която канеше със светлината си. Обаче щом седнах и усетих как се нося във въздуха, дойде ми нова мисъл: „Ами ако срещна Ана и тя ме види как се смея и танцувам преди утрешното сбогуване?“

Бързо измених посоката на полета и скоро само сребърният отблясък върху облаците показваше мястото, където изчезна Меория.

Не зная колко дълго съм летял. От време на време долу се изнизваха градове като огнени петна, които в тъмнината проточват тънки, разпалени нишки — пътищата; кабината понякога се олюляваше от въздушните течения, стъклата опализираха от сгъстената вода, на няколко пъти съзрях над себе си звезди; после гледките на това нощно пътешествие почнаха да се смесват със сънни видения. Когато се оборавих, зад прозореца летяха дебели купища облаци, отгоре черни, отдолу облени с блясък. Помислих, че наближавам до някой град, и започнах да слизам. Облаците се разпръснаха и съзрях Земята, цялата в блясък, при все че това не беше населена местност. Хеликоптерът с леко разтърсване докосна почвата. Излязох.

Намирах се в алея на пуст парк, облян от спокойно светлосиньо сияние. Купчини от смърчове пламтяха като студени факли, тополите се бяха преобразили в разпалени светилници, а струпаните над мене корони на кестените светеха като планетни мъглявини. Под действие на невидими източници на ултравиолетови лъчи светеше зеленото растително багрило. Всеки лист, всяко стъбло и всяко стръкче трева беше източник на мъглява луминесценция. Тръгнах напред по пътека, тъмна всред морето от светлина като черен поток с нажежени брегове. Мъртви, тъмни бяха само стъблата, клоните и сякаш напук на всичко — чашките на цветовете. Вездесъщият блясък, който бликаше отвсякъде, придаваше нереални черти на околността; когато вятърът се събуждаше, неподвижните кичури от светлина се разпадаха; живите плетове се вълнуваха като пламък, а високите островърхи беседки се огъваха като обхванати от пожар кораби.

Стигнах до един водоскок, обграден с цветни лехи. Хиляди дъги се пречупваха в бликащата вода. Край басейна имаше каменна скамейка. Седнах на нея, загледан в парка. Неговият сребърен масив се преплиташе с черната дантела на клоните. Отново изпаднах в сънно състояние. Приемах го като нещо благотворно; каменната плоча на скамейката ми се стори много удобно легло; щом затворих клепачи, почувствувах се сякаш извън света и живота.

… Лежах върху горещия пясък на плажа. Слънцето стоеше високо, беше отлив, морето се оттегляше, само единични шумни вълни се връщаха, обливаха ме и се отдръпваха, докато изчезна и последната и аз останах захвърлен, сам върху сухия, твърд бряг… видения.

Отворих очи. До мене долетя слаб звук от плач. Подигнах глава — той идваше отблизо. Станах, разглобен и вцепенен, и обиколих басейна. Върху същата каменна скамейка, от другата страна на водоскока, се беше сгушило дете — малко, може би четиригодишно момченце. По изцапаното му личице светеха следи от сълзи. Като ме видя, то престана да плаче. Замаян от съня, аз мълчах слисан. Гледахме се продължително и двамата изненадани, навъсени. На него по-напред му омръзна това.

— Какво правиш тук? — попита то с дебел от пресилване глас.

Обърках конците. Не беше лесно да се отговори на тоя въпрос.

— Ами ти какво правиш? — рекох аз и правех усилие гласът ми да звучи сериозно, наставнически.

— Загубих се.

— Къде са родителите ти?

— Не зная.

— Как попадна тук?

— Прилетях.

След дълъг разпит научих, че бил дошъл с родителите си на екскурзия и непременно искаше да види някакъв кон.

— Какъв кон?

— Нима не знаеш? Аз мислех, че и ти си бил при коня.

Както разбрах, в съседство до парка има зоологическа градина. Детето било отишло там с родителите си. Но не стигнали до коня. Бащата казал: „Трябва вече да се връщаме. Качвай се в самолета. По време на полета ще направиш телевизита на коня.“

Но то искало да погали кончето. Затова се качило в самолета и излязло от другата страна, така че никой не го забелязал. Ръчния си телеран, свързан чрез радиовълна с телераните на родителите си, за да знаят винаги къде се намира, свалило от ръката си и го скрило под фотьойла. А след това отишло да види коня. По здрач се върнало в парка, но родителите му ги нямало. То се лутало дълго време и викало, но нямало никого. Най-после намерило пейката. Опитало се да спи, но не могло.

— Страх ли те беше?

Не отговори. Какво да правя с него? Попитах къде живее. Не знаеше.

— Колко слънца греят над дома ти? — попитах, като помислих.

— Две.

— Две ли?

— Не, едно.

— Значи, не две, а само едно?

— Едно.

— Сигурен ли си?

— Може би.

С такива обяснения не можех много да направя. Да го закарам ли към най-близката аерогара? Изведнъж то прекъсна мислите ми:

— И ти ли се загуби?

— Не. Какво ти дойде на ум?

— Така си мислех.

— Имаш грешка. Големите никога не се загубват — казах енергично, за да предотвратя нежелания обрат на разговора.

Малкият ме изгледа продължително, но нищо не каза. Изведнъж почна да кашля силно. Това реши въпроса. Да, нямаше друг изход. Никога още не ми се беше случило подобно нещо, но знаех какво трябва да се прави. Затънах детето в дрехата си и посегнах за телерана. Като го вадех от джоба си, напипах там някакъв объл предмет: златистото топче на точици, което намерих на ракетната гара. Дадох го на малкия, а пък аз потърсих недокосваното досега копче върху ръба на телерана, обградено с червени букви:

НА ВСИЧКИ ВЪЛНИ

Натиснах го — и в апаратчето избухна врява: човешки гласове, бързи изсвирвания на автоматични станции, сигнали на далечни кораби и континенти, бучене на ракетни предаватели, откъси от думи, от музика, пеене — и всичко това, смесено с гълчавата на милиони гласове, бликаше от плоската кутийка. Наведох се над апарата и тихо — защото не исках да ме чуе малкият — казах обичайните думи:

— Внимание! Човек в опасност!

Повторих това три пъти и зачаках. Нещо трепна в дълбочината на високоговорителчето. Тишината там растеше и обхващаше все по-широки кръгове, сякаш някой беше хвърлил камък в безбрежна вода. Десетки хиляди гласове замлъкнаха, чуваха се само сигналите на очакването.

— Прием — обадиха се. — Внимание, прием!

Някой още питаше за нещо, тук-там още се чуваха бързи серии от предавателни тласъци, а в това време думите ми бяха предавани чрез транслационните станции по-далеч и по-далеч; струваше ми се, че чувам ехо на собствения си глас, който в частичка от секундата обиколи цялото земно кълбо, а после, събран в предаватели за насочване, беше изпратен в просторите. Обадиха се космодромни станции на изкуствени спътници и на Луната, които работят с едносекундно закъснение, приеха позива и преминаха на прием, докато целият вътрешен обсег на господството на човека замря и нежният шум на високоговорителчето в телерана бе смущаван само от цъкането на обсерваторните атомни часовници, което никога не спира. Ненадейно се обади някакъв лунен пилот и запита какво се е случило. Някакъв нисък глас му заповяда да се изключи веднага и настъпи тишина. Това стана през петата секунда от позива ми. А през шестата, както се и очакваше, започнах да говоря делово, накъсо: „Намерено е дете, казва се Пао, на три години и половина, със светлокафяви очи“ и т.н. После отново настана тишина, пронизана от къси изсвирвания на предавателните станции, и изведнъж се обадиха две едновременно: известяваха, че родителите са им се обадили и вече пет часа чакат за съобщение. А след това — в двайсет и втората секунда — бяха възстановени всичките прекъснати връзки, обадиха се всички станции на кораби и ракети, автоматите довършваха прекъснатите изречения, хората се смееха и в миниатюрния високоговорител пак се лееше буйна гълчава.

Чакахме родителите още два часа. Най-напред хвърлях топката към малкия; отхвърляше я съвестно, без усмивка почти мрачно; изведнъж забелязах, че му се доплака. Тогава се сетих, че бях победил в маратонското бягане; това беше великолепна идея! Разказах му подробно цялото събитие; отначало той малко се съмняваше, но лавровото клонче го увери. В най-драматичния момент направих пауза — и я продължих: малкият спеше с глава върху рамото ми. Следите от размазваните сълзи бяха поизцапали бузите му; от време на време той се понамръщваше и изхлипваше. А когато над хълмистите очертания на горите светна розова ивица, градината угасна мигновено, като че някой я духна, й почти в същия миг долових далечно бръмчене: долитаха родителите. Тогава, при мисълта, че ще трябва да разговарям с тях, а може би дори да кажа как съм се намерил тук, че ще ми благодарят и ще ме канят у тях, изпаднах в паника. Сложих най-внимателно момчето върху каменната скамейка, под главата му подложих нагънатите ръкави на сакото, пъхнах топка в ръката му и като гузен хукнах към хеликоптера си. Тази последна налудничава постъпка не спадаше вече към нощта, понеже, когато се издигнах във въздуха, право в очите ме удари първият лъч на изгряващото Слънце.

 

 

На 21 юли 3123 година се видях за последен път с Ана. Срещнахме се в Порсангер, малка спирка на директната линия Евразия-Америка, разположена край фиорд със същото име. По стръмна, лъкатушна пътека се изкачвахме към върха на една крайбрежна скала и от време на време спирахме да поемем дъх. Долавяше се силен шум от невидимото море. На самия връх ни блъсна буен вятър. Спряхме с отпуснати ръце и разтуптени сърца. Долу се водеше непримирима борба на две стихии. Едната високомерна, сякаш застинала в очакване на разгрома, втората неуморно я атакуваше с редици черно-бели грамадни вълни, които с грохот се удряха в скалата.

— Сбогува ли се вече със Земята? — без да ме гледа, попита полугласно другарката ми.

— Правя това в тоя миг — отговорих също така тихо.

С леката си походка Ана се приближи до струпаните накуп балвани и издири място, което сякаш бе направено за нея и от векове очакваше момента тя да си опре удобно гърба. Винаги със скрит възторг наблюдавах как Ана в най-дивия пущинак съумяваше по най-естествен начин да открие такива незначителни удобства.

— С кого се видя? — попита Ана.

— Бях днес в къщи, при професор Мурах, у приятели… нали тук аз оставям всички, Ана.

Тия думи прозвучаха като оплакване, макар че нямах такова намерение.

— Така се получава… — добавих сякаш за оправдание.

— А аз съм последната — каза тя.

И двамата не гледахме един към друг, а към белите върволици вълни, които прииждаха от черния океан; сякаш целият хоризонт бе в настъпление. Понякога по време на тоя разговор оставах с впечатление, че морето е неподвижно, а ние се стрелкаме през него и устремът на скалния къс, върху който се бяхме отпуснали неподвижно, пори вълните.

Тя попита колко дълго ще трае пътешествието. Погледнах я изненадан, защото вече й бях казвал това.

— Двайсетина години — отговорих и сам се учудих.

— Нали скоростта на „Геа“ ще надминава половината от скоростта на светлината?

— Да.

Помислих, че се е загледала в далечината, но лекичкото движение на устните й ми спря вниманието. Изведнъж разбрах: тя смяташе. Да, нямах грешка.

— Пътуването ще трае двайсетина земни години — обади се тя, — но поради скоростта на кораба ще станете по-стари само с… — Тя млъкна, сякаш не беше сигурна в изчисленията си.

— С петнайсет, а може би и шестнайсет, понеже… — прекъснах при вида на неописуемата усмивка, която се появи върху лицето й.

— Когато се върнеш, аз ще бъда по-стара от тебе — обясни тя.

Не знаех какво да кажа; седях неудобно, но не смеех да променя положението си, гледах океана, който бумтеше провлечено, и чувствувах как ни разделя същото мълчание, което по-рано толкова силно ни свързваше.

— Ана — укорих я отчаяно, — мисля, че бях искрен спрямо тебе и добре ни беше заедно, и бихме могли…

— Защо говориш така? — попита тя, все загледана напред, сякаш беше леко потънала в сънен възторг. Нейното спокойствие още повече увеличаваше самотата ми.

— Говоря така, защото в момента ми се струва, че сме чужди един на друг, а нали това не е вярно, Ани… това не може да бъде истина…

— А все пак това е истина — отвърна тя и аз щях да приема равнодушно тия думи, ако отново не беше направила нещо такова, което толкова често ме удивляваше у нея: усмихна се иронично, а може би тъжно, не мога да кажа.

— Ани…

Исках да я притегля към себе си, но тя меко се изплъзна.

— Ако имам някакво значение за тебе — каза тя, — това е само защото бях самостоятелна. Ако бях друга, положително нямаше да бъда последният човек, с когото се сбогуваш…

— Може би си права, макар че не вярвам в това, но трябва ли наистина да говорим за тия неща?

— Да не би да си искал някакви красиви, а може би меланхолични думи, които щяха да бъдат нещо като симфоничен финал на познанството ни? — каза тя малко подигравателно. Вече не се усмихваше. — Ами ако сега бих ти казала, че искам…

— Моля те, остави тия шеги — отвърнах аз, а тя се разсмя, забелязала вълнението, което не успях да преодолея толкова бързо. Тя се заливаше от смях, а тъмната й, разпиляна от вятъра коса докосваше високия като естествена облегалка камък и обгръщаше ръба му, както бурната вода обливаше скалите долу в урвата.

Смехът й ме смути, но само за миг. После ми дойде на ум нещо, за което неведнъж се сещах, когато бивах до нея: ето това беше друг човек, един голям затворен свят, който беше отличил мене именно между хилядите и само за мене бе направил нещо непонятно и могъщо. И ето че тоя свят си отиваше, разделяха ни вече толкова много неща, та физическата близост на телата беше съвсем безпомощна. Докоснах ръката й; тя ме погледна в лицето. В очите й грейна нещо — топла, мека светлина.

— Ана — прошепнах, — всичко това е вярно, толкова малко неща зная за тебе, а и ти за мене; нямахме нищо друго, освен възможността, на която не бе дадено да се развие. Но искам да знаеш колко много благодарение на тебе…

— Какъв си неразумен и упорит — отвърна тя с усмивка. — Пак ли тия банални фрази?

— Тогава какво да правя? — попитах като дете, а тя се засмя късо, но изведнъж стана сериозна, отметна главата си назад и каза:

— Откъде да зная… Освен да ме целунеш… Не виждам друг изход…

Прегърнах я. Гледахме се в очите. Лесно бих могъл да намеря всред всичките отсенки на небосклона цвета на очите й, в които сега като в две малки небеса блестяха отраженията на две миниатюрни слънца.

Тя стана, оправи роклята си и внимателно, дори недоверчиво се оглеждаше в малкото огледалце и решеше косата си с моя гребен. Винаги ме трогваше суровата простота, която се рисуваше по лицето й при този вид грижи, но сега мисълта, че я виждам за последен път, ми стегна гърлото с неизразима мъка.

— Късно е вече, самолетът ще ти избяга — каза тя, а когато при скачането си от земята се спънах, тя ме хвана с малката си силна ръка.

— Ела, тромавичкият ми ти, ела, че вместо към звездите ще полетиш във водата…