Станислав Лем
Облакът на Магелан (14)

Балът

В деня, когато изтече първата година от пътешествието ни, на „Геа“ се състоя другарска среща, която после шеговито наричахме „бала“.

Годишнината на тръгването от Земята беше само претекст; основният замисъл на астрогаторите беше да се поосвежат и разширят връзките между хората от затворения кръг на геанците. На срещата щяха да дойдат всички, следователно и най-известните, най-много претоварените с работа и поради това рядко виждани учени; този път те щяха да посветят на своите другари не труда си, а личното си присъствие. Тържеството имаше за задача да раздвижи застоялите води на обществения живот, който се затваряше все по-подчертано в клетките на отделните лаборатории. Направи се много, за да се подновят до неузнаваемост толкова добре познатите на всички зали на кораба. Групата от видеопластици още една седмица преди празненството се затвори в бароковата зала, в която влизането беше строго забранено. Когато се срещаха с нас по време на храненето, видеопластиците загатваха за великолепията, които подготвят, но криеха подробностите с мъглата на тайнствено мълчание.

Сутринта на решителния ден получих покана, отпечатана по старовремски върху полупрозрачна, с ивици като на мрамор плочка от хартиена маса. Под името ми имаше две думи: „Облекло субтропическо“. Обхвана ме настроението от ранната ми младост, когато като младеж се гласях възбуден за пролетно увеселение.

Точно в шест часа следобед облякох най-белия от костюмите си и се запътих за палубата на третия етаж. Пред входа на бароковата зала бяха застанали всички видеопластици заедно с третия астрогатор, смолистокосия Сонграм.

Разменихме си церемониални поклони; възбуденото настроение, тържествените жестове, елегантните ни дрехи — всичко това беше забавно и всички го чувствувахме; изпод официалните изрази на лицата им всеки момент проблясваха хитрите усмивки на видеопластиците, а най-младата от групата им, Мая Молетич, сестра на историка със същото презиме, ме хвана под ръка, заповяда ми да затворя очи и ме въведе в залата. Усетих топъл повей, в ноздрите ми лъхна въздух, наситен с влажна топлина, сладникаво и едновременно тръпчиво ухание на екзотични цветя.

— Гледай! — извика Мая.

Погледнах и останах като гръмнат.

Стоях на дъното на толкова грамадна зала, че навярно заемаше половината от площта на целия кораб; стените й, които се издигаха право нагоре, на височина от няколко етажа се насочваха една към друга със спокойни, дъговидни наклони; забелязвах още нещо като дълги, черни галерии долу и бели пиластри, стрелнали се към свода, понеже вниманието ми, както и на всеки, който влизаше тук, бе отвлечено от друга гледка на отсрещната страна. Там имаше широка тераса, свързана със залата посредством ред високи, широко отворени врати, обградена с каменна балюстрада.

Както вървях, още отдалече съзрях безкрайно, застинало в блясък море. Излязох на терасата. Долу се простираше слънчев плаж, покрит със зигзагообразни линии — следи по пясъка, издълбани от вълните, които всред глух, неспирен шум прииждаха от хоризонта, пречупваха се о крайбрежната плитчина и с въззелен разлив нахлуваха на брега.

На разстояние от около два километра светлата багра на морето се променяше, там, върху бариера от подводни рифове, кипеше прилив. По-нататък глъбината тъмнееше и с неподвижен тъмносин цвят стигаше до жаркото небе. Почти по средата на хоризонта, в най-голямата вече далечина димеше вулкан, смекчен от възсинкаво затъмняване. От конуса му излизаше наклонена струя жълтеникави газове, които лениво се разтапяха в простора. Когато се наведох през балюстрадата, съзрях стръмен, попукан склон на скален масив, на чийто връх се намираше терасата. От морето лъхаше много слаб, едва усещан ветрец; облизах устните си, бяха солени. Обърнах се, понеже някой зад мене ругаеше с възторжен глас; беше пилотът Йериога. Очите му пламтяха.

— Дявол да ги вземе тия атомисти, бива си ги!

Мисля, че беше доволен от илюзията, но той каза:

— Ами как би си поплувал човек… а?

Опря се на балюстрадата, сякаш се колебаеше дали да скочи долу, после я удари с пестник и се върна в залата. Последвах го.

Нямаше още много хора; впрочем те се губеха в грамадната зала. Това, което по-рано, ослепен от блясъка откъм морето, бях сметнал за галерии, бяха проточени по цялата дължина на стените ламперии; прекъсваха ги овални ниши, в които лъщяха автомати за прислужване. На средата имаше свободно пространство, а в самия център се издигаше клонеста палма, чието стъбло беше покрито с огънати като езици, вдървени люспи. Наоколо имаше редици от много ниски масички. Иззад тъмните ленти на лампериите се издигаха колони за поддържане на свода, който над входа се спущаше като бисерен, спрян в потока си водопад. Там, над портика, светеше монументален стъклопис.

От плоския фон се подаваха две фигури, на мъж и жена. Те газеха с боси нозе в буренака, грамадни, изпечени от слънцето, голи; погледът им излизаше от плоскостта на стъклописа и над нашите глави стигаше до неизмеримите простори на океана, където сякаш проблясваше видимата само за тях цел на пътя. От двете страни на портика следваха два реда пластични картини, разграничени с ивици от алабастър. Те бяха като издълбани в стени прозорци към тайнствени простори. В едни гъмжаха твърдокрили, златни бръмбари, в други висяха хищни стършели, целите на медни и черни ивици, като че ли спрени във втвърдения в стъкло въздух. Тук се нижеха процесии от мравки с могъщи челюсти, там почиваха дебели нощни пеперуди, космати, сякаш покрити със сребърно кожухче, и всички те блещукаха, трептяха и вибрираха с блясъци, понеже бяха направени от благородни камъни. Когато погледът преминаваше от картина на картина, пред него пулсираше виолетовият цвят на цирконите, смарагдите ги пълнеха със зелен пламък, искряха остри, брилянтни дъги, течеше кръвта на спинели и рубини; фосфорно пламтяха дистени, амфиболи, цианити, цитрини; дъжд от остри пламъчета плющеше в очите и чак ги заслепяваше с блясък; обърнах се към терасата и с облекчение впих поглед в спокойния лазур.

Непоправимата Нона! Главата си бих дал, че това е нейно дело! Вече се готвех за хаплива критика, но когато видях очаквателния й поглед, усмихнах се и казах няколко похвални думи. Какво да се прави, изглежда, че не е могла да мине без прекалености; този мой размисъл се потвърди от друг, навярно аз старея или най-малкото навлизам във възрастта на зряла уравновесеност, щом почвам да проявявам склонност към съгласие с вкусове, крайно различни от моите. Хората ставаха все повече. Единично, на двойки и на цели групи, от всички страни на кораба прииждаха астрономи и тектонофизици, гравиметри, инженери, хора на изкуството, математици, металурзи и кибернетици, пилоти и биофизици; голямата завеса на вратата непрекъснато потрепваше като криле на птица; върху нейния фон се явяваха светли фигури, тъй като всички бяха облечени празнично и бяло; виждаха се облекла в снежнобял или възсребърен цвят, непокътнато бели, с възсинкава белота или с отсенка на най-светло зелено; дългите рокли на жените блестяха в едва очертани десени. Внезапно забелязах Зорин и не можах да задържа усмивката си: той, който винаги парадираше със сребърен комбинезон, се яви облечен с тревистозелена дреха, над която светлокосата му глава се носеше като подсилен пламък. Всички с чистосърдечно възхищение разглеждаха чудесата, създадени от видеопластиците, и — както ми се стори — не особено знаеха какво всъщност трябва да правят; младежите изнасяха стъклените масички на терасата, която веднага се задръсти и напълни с гълчава, заглушавана от шума на океана.

Стоях нерешителен до стената; погледнах встрани и съзрях застаналия в пълно с готовност спокойствие автомат; както и другите, днес той беше напълно променен. Ежедневното му скромно покривало бе заменено с нещо като кована от сребро броня или шлем; върху челния му щит се виждаха барелефи, които изобразяваха митологични сцени. Разглеждах ги отблизо, когато от съзерцанието неочаквано ме изкара момичешки глас:

— Докторе, как така, флирт с автомата?

В отговор избухна хор от смехове. Обърнах се. Пред мене стояха група млади хора — между тях бяха Нона, Мая, младият Руделик, астрогаторът Сонграм и двама историци, Молетич и още един, чието име никога не можах да запомня не защото беше трудно, а понеже той беше някак си с незначителна външност и между повече хора се загубваше, сякаш ставаше част от незабележим фон.

— Флирт с автомат ли? А имаше такава книга, много стара, от XXIII или XXIV век, нали? — попита Мая. Тя си вееше с тясното, дълго калъфче на бележника си.

— Горещо ли ти е? Чакай, аз веднага… — каза младият човек, който я придружаваше.

— Не! Не! — хвана го тя за ръката. — Тъкмо това искам, да се измъчвам от горещината, нека бъде съвсем по старовремски и предисторически. Погледни, днес дори автоматите изглеждат, като че ли са излезли направо от средновековен замък.

— През Средновековието е нямало автомати — поправи я Молетич.

Мая, която непрестанно си вееше, ме погледна изпод вежди.

— Докторе — каза тя — започваме разискване върху любовта, а именно на коя професия тя прилича най-много. Аз лично измислих това. Какво ще кажеш, докторе?

— Та нали щяхме да спазваме ред… — забеляза младият й кавалер.

— Тогава нека бъде по азбучен ред… Най-напред кажи ти — обърна се тя към Сонграм.

— Но моето име започва със „С“.

— Да, но ти си астрогатор, а това започва с „а“.

— Отлично! — Той хвърли поглед към нас и започна: — Любовта донася безсънни нощи, както и астрогацията; и при едната, и при другата трябва да се бди. Когато някой обича, той не може да каже защо. Също така и аз не зная защо именно съм станал астрогатор. Любовта преодолява разстояние между хората, както астрогацията — между звездите, и едната, и другата изискват целия човек, и при двете всяко откритие донася толкова радост, колкото безпокойство…

— Това ми се пада! — прекъсна го с възклицание младежът. — Кой е като тебе, пръв говориш и каза всичко, а пък аз исках да кажа буквално същото за математиката.

— Аз пък за физиката… — обади се тихо Руделик; той гледаше между нас към простора, който се разгръщаше от прага на отворената към терасата врата.

— А ти, докторе, какво ще кажеш? — попита Мая от желание да спасява своята тема.

— Не зная… — започнах аз. В този момент съзрях Ана; тя стоеше между Зорин и Ниле.

— И тъй? — настояваше Мая. Внезапно тя погледна към другите от групата, които стояха неподвижно, и се смути. — Чакай… — обърна се тя към мене, а после заговори към тях: — Знаете ли, това ми харесваше, понеже беше мое хрумване, но сега сякаш по-малко ми харесва… А може би не бива?…

— Какво искаш да кажеш? — попита Нона.

— Може би не е разумно да се забавляваме така?

— Хм — кимна с глава Нона, — и аз мисля същото.

— Не зная дали е неразумно, но може би е малко рисковано — забеляза Сонграм.

Мая се изчерви.

— Измамници! — тропна тя с крак. — А се преструвахте на възхитени!

С енергична крачка тръгна напред. Всички я последваха. Пак останах сам. Продължавах да гледам Ана. Ниле оживено й говореше нещо, тя слушаше, както само тя умееше да слуша, с очите, с усмивката си, с цялото си лице. Тръгнах, исках да отида при тях, но не зная защо се въздържах и излязох на терасата. Безкрайната повърхност на водата се движеше еднообразно, ритмично, сякаш океанът дишаше. През балюстрадата, на която се опрях, се прехвърляше клонче от лиана; в полуотворения му лист като в ненапълно свита длан лъщеше капка вода. В нея видях собственото си отражение. Изведнъж миниатюрният образ се засенчи. Повдигнах глава. Току до мене стоеше Каларла.

— Какво виждаш там, докторе?

— Преди една година бях у тебе и зад прозореца валеше дъжд. Но ти навярно не помниш това.

— Помня. Колко синя е тази капка! Точно такива падаха тогава от стряхата. Защо мислиш за това?

— Не зная. В тази капка могат да плуват хиляди амеби, нали?

— Могат.

— Тоя отразен в капката лазур е за тях граница, извън която не може да се премине. Граница на света. Небе.

В тъмните очи на Каларла светна интерес.

— Продължавай да говориш — каза тя.

— Хиляди поколения не са знаели, че може да се пробие небето, синьото небе, и да се напусне то, както амебата, когато изплува извън границата на своята капка.

— Това трябва да е страшно нещо… за амебата — прошепна тя.

— Колко добре знаеш това!

Тя се засмя без глас.

— Разбирам от амеби. А в това, което каза, има зрънце от истина, защото ние сме в небето.

— Не — поклатих аз глава. — Ние не сме в небето. Небето се свършва заедно с белите облаци, със синия въздух на Земята. Ние сме в пустата бездна.

Женските очи до самото ми лице потъмняха.

— Лошо ли е това?

Мълчах.

— Нима желаеш да бъдеш другаде вместо на „Геа“?

— Не.

— Ето на!

След малко с друг тон:

— Когато бях малка, играех на „преминаване в хората“. Въобразявах си, че съм някой напълно, но напълно друг, сякаш като на проба мерех върху себе си чужд живот. Това беше много очарователно, но не беше добро.

— Защо?

— Човекът трябва да бъде такъв, какъвто си е. Винаги какъвто си е, с всички сили какъвто си е, колкото е по-тежко, толкова повече; не бива да се „преминава“ в чужди съдби, но…

— Но?

Каларла поклати глава, прозарената й от слънце коса затрептя като злато, усмихна се и си отиде.

Загледах се в океана, който шумеше глухо.

Застанал така, без да искам, чувах откъслеци от разговорите наблизо.

— Та, значи, драги мой — говореше дебел глас, — фреската трябваше да бъде такава: върволица от космати диваци изскачат от пещера; едно първобитно племе в магически танец; позата им едновременно обредна и хищна, нещо животинско и човешко едновременно. Ужасно се мъчих над това, но уви. Веднъж срещнах професора и той започна да говори за своите буренаци. Измъчва ме така може би цял час — гласът се сниши до боботлив шепот, — бръщолевеше за водорасли и говореше, разгорещяваше се, просто танцуваше пред мене. Нали знаеш, преподавателски екстаз. Изведнъж — а вече не го слушах — той така някак се прегъна, такъв пирует извъртя, та сякаш гръм ме удари. Намерих, разбираш ли, изведнъж хванах оста на цялата композиция! Веднага започнах да скицирам, а той мислеше, че си записвам това, което говори! Великолепно, нали?

Раздаде се смях, все по-тих шум от стъпки и настана тишина. Изкуственото слънце залязваше. Небето гореше с грамадите пламъци на залеза, това беше земната вечност, която бяхме напуснали толкова спокойно, сякаш не бяхме съзнавали безценната й стойност. Стоях издаден напред, опрял ръце о грапавите камъни на балюстрадата. Приглушен от подухването на вечерния вятър, отдолу се носеше шумът на вълните, еднообразен, сънен, който сякаш отнасяше моите мисли, а отзад, иззад гърба ми, долиташе оживена глъч, изпонабодена с игли от женски смях. Чувах звън на стъкло; тостове, произнасяни с изкуствено плътни гласове, приливи на врява и внезапни замлъквания.

Продължавах да гледам морето. Над хоризонта, като голяма, бяла, сякаш много узряла капка светлина, изгряваше Венера, Вечерницата, толкова много родна и близка. Здрачът бавно се сгъстяваше, посиняваше и в един неусетен момент в тъмнеещата глъбина на небето съзрях далечен вулкан, очертан сякаш с рубин. Пламваха звезди — трябва да бях стоял така около един час — вечерта достигаше зенита си, лилавата й пълнота преминаваше в нощ. Внезапно, като че ли дошъл на себе си, разбрах, че съм самотен. Огледах се и трепнах, когато непосредствено до себе си видях друг човек. Облегнат като мене на балюстрадата, той гледаше напред. Колкото повече се смрачаваше, далечният вулкан светеше с все по-ярка червенина, чието отражение вече се простираше с нежен отблясък върху околните предмети. Човекът до мене стоеше толкова близко, та не можех да го разгледам, без да обърна вниманието му; все пак сторих това. В този полумрак лицето му имаше възсив цвят на камък; той ме погледна или по-право погледна край мене с невиждащи очи.

Познах го, исках да му се обадя, обаче не посмях; навярно схвана това и пръв кимна леко с глава.

— Гообар, биофизик — каза той.

Познавахме се само от виждане, тоест — аз го познавах.

Казах името си и професията. Мълчахме дълго, но вече по-иначе, не както преди: заедно. После, не щеш ли, сам не зная откъде ми дойде това на ум, го попитах:

— Професоре… познаваш ли Амета?

Той се оживи.

— Познавам го, разбира се. Някога той работеше с мене.

— Като пилот ли? — попитах неразумно.

— Не.

Гообар се позамисли.

— Имахме тогава нужда от математик, и то не какъв да е. Амета… как да ти обясня това, докторе? Случват се понякога такива изказвания на деца, които не би измислил дори най-гениалният поет, това са някакви несъзнателни самородности и детето не може да ги оцени само. То може да се привърже към тях, но също така се привързва и към неща без значение… Та и Амета има великолепни идеи, но не умее да ги отличи от несъществените, нито да ги разработи. Много пъти блясваше така, сякаш показваше посоката в далечината. Другояче той не можеше.

— Това може да бъде ценно за колектива — забелязах аз.

Този нов Амета, който се открояваше от думите на Гообар, ме учуди много. Гообар се наведе още повече в мрака, профилът му, очертан от сиянието на вулкана, се изостри.

— Не — каза той. — От тия указания нямаше кой да се ползва. Обикновеният математик не можеше, понеже това беше твърде далечно подсещане и се намираше извън границата на кръгозора му; а необикновеният е винаги прекалено индивидуален, има твърде определени насоки на своите изследвания и така е увлечен в тях, че няма да ги изостави заради чуждо видение, дори най-красивото. Както никой няма да изостави любима жена заради някоя си друга, по-красива, която казват, че го чакала в тоя момент на Третата изкуствена планета…

— А той не можеше ли да върви напред? — попитах.

— Не — повтори Гообар. — Понякога беше като човек, комуто внезапно е хрумнал необикновен симфоничен мотив, но не умее да го затананика, а не разбира от ноти, следователно не може да го запише и тоя мотив бива загубен завинаги; тъкмо така изглеждаха неговите видения из „математиките“, понеже това бяха мисли за системи на математически анализ, напълно независими от познатите ни системи. Някакви особени математически острови, увиснали някъде в тъмнина, които чакат откриването си… Навярно много от тях ще бъдат открити от изследователи, които се занимават системно и дори не предполагат, че вече някога някой човек самотно е достигнал до тези непознати брегове… Впрочем неговият ум също така раждаше и разни изродчета, но той не можеше да различи зърното от плявата.

— Дето ще рече, всичко това е безполезно… — казах тихо.

— Не! — за трети път каза Гообар по-високо. — Той ме насочи към една следа, която вече съм захвърлял и на която пак съм се връщал… толкова е съблазнителна. Блесна така пред мене, озари някакъв призрачен пейзаж, избленуван за частица от секунда, но вече не можеше да каже нищо повече по това…

Настъпи мълчание.

— По-късно той вършеше много неща… защото това беше като че ли преди дванайсет, а може би и повече години…

— Струва ми се, че той сравнително неотдавна е станал пилот — отвърнах аз. — Може би едва в тази професия е намерил онова, което е търсил?

— Пак грешиш — с вътрешна усмивка каза Гообар, сякаш развеселен от недосетливостта ми. — Той непрекъснато и винаги е вършел едно и също, всичко то е свързано с проблемата, с която се занимаваше.

— А именно?

— „Обикаляне всред тъмните течения“… така го наричаше… той винаги е имал своя твърде особена терминология. Касае се за трансгалактически пътешествия.

Гообар се обърна внезапно към мене:

— По широта, чуваш ли, докторе? По широта Амета ме надминава, това е така реално, както този камък.

— Като математик?

— Не, като човек.

Това признание ме порази. Гообар продължаваше да говори сякаш на себе си:

— Така чудновато е разпределено помежду нас…

И добави с друг тон:

— Отдавна не съм бил във връзка с него и ти благодаря, докторе, че ми го припомни.

 

 

Той дълго гледа в мрака, откъдето се носеше тежък, еднообразен шум, после ме хвана за ръка и каза кротко:

— Да вървим.

Влязохме в залата. Сега гълчавата беше по-слаба, на наредените край масички фотьойли на неправилно очертани венци седяха хора; най-много имаше около палмата. Стъклописът над входа светеше бледо; от стъклата му изпъкваха грамадните, златисто набъбнали тела на разкрачените великани, а горе фантастичните сцени с насекоми бяха покрити със съвсем тънка сивина — може би ги бяха притъмнили нарочно, — а пък долу светеха съзвездия от кристални лампи и се отразяваха меко в сребърните брони на автоматите. Час по час един или друг от тях се гмурваше в тълпата, бързо се промъкваше между масичките и безпогрешно се устремяваше натам, откъдето го викаха. Във въздуха се носеше тънък звънтеж на стъкло и гласове на затворените в кръгове разговори.

Вървях с Гообар към центъра на залата. Когато минавахме така по тесния път между насядалите хора, те го приветствуваха с усмивки, с жестове и на глас го канеха на всичките маси едновременно. Смутен, той се спря при палмата и се чудеше коя компания да избере. Изпитвах радост, че и на мене, като придружаващ Гообар, ми се пада мъничко от всеобщата симпатия и уважение, при все че не заслужавах това.

— Изглежда, че ще се разделим? Ти ще отидеш на нива, а аз на лозе — обади се най-сетне Гообар.

— О — отговорих смутен, — ще бъда твърде нищожен заместител на Гообар!

Хората, които седяха по-близо, се засмяха, а от една масичка, обградена с плътна стена от младежи, с две ръце ме викаше Ниле Ирьола.

Отидох при младежите. Впрочем тук имаше и по-възрастни, особено личеше една тройка от кибернетици, и тримата с атлетично телосложение, а над тях най-личен беше ръководителят на колектива Тембхара. Едни от младежите седяха по облегалата на фотьойлите, други стояха прави, опрени върху раменете на колегите си. Попаднах на оживена дискусия и долових последните думи на един строен юноша:

— Ами защо да не се използват автомати при слизането на някоя непозната планета? Говори се, че тогава сме щели да изпратим ракети, управлявани от хора.

— Така ще бъде за съжаление, това е неизбежно — отвърна Тембхара. — Нали знаеш поговорката, че автоматите са съвършени и ограничени, докато хората са несъвършени и неограничени? Работата е там, че на автоматите е присъщо така нареченото „насочено тесногръдие при ситуациите“. Автоматът винаги е малко едностранчив, понеже е проектиран да извършва определени задачи. А на чуждата планета може да се очаква среща с непознати нам нейни обитатели и — покрай това — с положения, които не могат да бъдат предвидени. Ако изпратим там автомати, те биха могли никак да не оправдаят надеждите ни, и то дори по опасен начин.

— Какво биха могли да сторят? Не разбирам.

— Те направо биха могли да се държат като душевно болни хора — каза Тембхара. — За да ти обясня, ще си послужа с пример, взет от един стар учебник по кибернетика. Той има само историческо значение, но добре илюстрира онова, за което става дума. Това е късо разказче, а именно: някакъв човек имал едно помещение, затрупано със стари гърнета и изпотрошени кани. Той заповядал на автомата да разчисти тези вехтории, като се изразил по следния начин: „Изхвърли оттук всички обли предмети.“ Послушният автомат измел всичките изпотрошени вещи, но откъснал и главата на оня човек, понеже прекалено буквално разбрал заповедта и сметнал главата на повелителя си за объл предмет, който подлежи на изхвърляне.

— Но това е безсмислица!

— Това е невъзможно!

— Автоматът не може да направи зло на човека! — чуха се всеобщи протести.

— Разбира се, че не, понеже всеки от тях има специален предпазител; тази история не е могла да се случи в действителност; аз исках само да дам ярък пример за нещо, което би могло да се нарече „недоразумение“ между човека и автомата. За нас много неща се разбират без думи, те са очевидни, но за автоматите нищо не е очевидно освен онова, което е вградил в тях конструкторът им. Например нашите автомати имат самосъхранителни системи, които ги предпазват от самоунищожаване, имат гореспоменатите предпазители, които пречат да се навреди на човек, но при напълно нова, непредвидена от строителите ситуация, при условията на чуждата планета те биха могли да сторят много злини. Освен това има още една пречка от етично естество, надали щеше да ни бъде приятно, ако обитатели на друга планета биха изпратили на Земята цяла сган от механизми със задача да проучат дали си заслужава да завързват съседски отношения с хората.

Тембхара се усмихна и блесна със зъби.

— Професоре — каза едно от момичетата, — нали ти проектира гироматите?

— Да, тоест участвувах в проектирането на няколко от тях.

— А професор Авероес ни казваше в клас, че такъв гиромат се строи изобщо без конструкционни планове — как е възможно това? Обясни ни, ако можеш.

— Ще се опитам… — Тембхара се позамисли. — Най-добре върху конкретен пример. Преди тръгването ни от Земята нашето бюро разработи, като последен от серията, грамаден астрогиромат за Симеидската обсерватория; това е гигант със специално предназначение. Този механизъм може да създава „математически модели на звездите“. Дават му се величини и факти, получени от астрономическите обсерватории, и въз основа на тях той успява да възсъздаде целия живот от раждането до умирането на звездата, значи, открива миналото й, външната форма, размерите, температурата, всичките атомни процеси, които се извършват в недрата й, орбитата, влиянието й върху други небесни тела и тяхното влияние върху нея — с една дума, той може с нечувана подробност в безкрайно късо време да възсъздаде еволюцията на която щем звезда във вселената. Един милиард години от съществуването на звездата механизмът „изживява“ в течение на двайсет секунди. Такъв гиромат не би могъл да построи никой човек на света. Изчисляването и чертаенето на плановете би продължило може би хиляди години, ако не и повече. Би могло да се използуват сметачни механизми, но и това е напълно излишно, понеже съществува несравнимо по-прост начин. Той се състои в следното: най-напред построяваме система от автомати, наречена базова; на тая система даваме обща инструкция за построяването на гиромата, иначе казано: условията и обсега на действия, които гироматът има да изпълнява, и така нататък. Всичко това заедно се казва „посоков градиент на технологичната еволюция на гиромата“. После снабдяваме базовите автомати със строителния материал и ги задвижваме. След късо време, тоест след няколко месеца, гироматът е готов. Разбира се, че ние, проектантите, не знаем колко хиляди и милиони монтажни операции, какви анализи и изчисления са извършили базовите автомати. И не само че не знаем това, но и съвсем не се интересуваме от него, както и ни най-малко не проявяваме интерес към подробната конструкция на самия гиромат: имаме го, работи, изпълнява всичките ни нареждания и толкова — нищо повече не ни трябва.

— Знаеш ли какво, професоре — каза Мая Молетич, която саатоеше до мене, — мисля, че инженер-конструкторът от преди хиляда години би сметнал за умопобъркан оня, който му каже, че в бъдеще хората ще строят най-сложни съоръжения без планове.

— Аз не мисля така, бих му обяснил принципа с разбираем за него пример. Тогава са били употребя вани първите примитивни сметачни машини. И инженерът, когато е умножавал, да кажем, две числа с помощта на такава машина, никак не се е интересувал от междинните етапи на това математично действие. Бил му необходим само крайният резултат, нищо повече. Още тогава е започнало, наистина в зачатък, прилагането на правилото, което гласи: „Трябва да се избягват безполезните знания“. А тъкмо такова би било подробното познаване на всичките връзки на кабелите в астрогиромата. Ако някой би поискал да ги картотекира, ще изпълни десет хиляди тома или триони с описанието им. Тоя труд би бил безсмислен и не ще послужи никому за нищо. Нашата техническа култура изобилствува с такова безкрайно количество съоръжения, че ако поискаме да изучаваме и основно да познаваме всичките, както по-рано хората са познавали например конструкцията на часовниците, би ни потопил и удавил океан от съвсем излишни описания. Ако не беше автоматизацията, преди хиляда години човечеството щеше да тръгне по пътя на все по-тясна специализация на всяка личност. Хората щяха да се преобърнат в мравки, всяка от които извършва само дребна частичка от всеобщата работа, без никак да обхваща цялото. А автоматите не само че засилват мощта на човешката мисъл, както лостовете увеличават силата на човешката ръка, но и освобождават човека от бремето на монотонните, нетворчески изследвания, наблюдения, картотекирания и му оставят само онова, което е най-важното, неповторимото, което изисква изобретателност, находчивост, проницателност, и благодарение на това те подпомагат при създаването на човека, от нов тип, който — както главнокомандуващият в древността — набелязва главните посоки за атаката на неизследваните области, без да се грижи за баласта от подробности.

Когато Тембхара замълча, всред настъпилата тишина се обадих аз:

— Знаете ли, в момчешките си години много съжалявах за някогашните времена, когато делата на човешките ръце, например платноходните кораби, са се отличавали с индивидуалност. Всеки от тия кораби е бил различен, не е приличал на другите; мислех, че механизацията на производството завинаги е отстранила индивидуалността на изделията от нашия свят, но от това, което казва Тембхара, излиза, че сега тя се връща — на по-висш етап! Щом на базовата система се дават само главните наставления за строителството, тогава един механизъм, построен от нея, ще се различава от другия в несъществените и неуточнените в инструкцията подробности — така ли?

— Разбира се, че е така — отговори Тембхара. — Това може да се отнася до разни особености, например до външната форма на механизма или до подреждането на кабелите, или до взаимното разположение на агрегатите и така нататък. Разказват за един от моите колеги, Йорис, който е много разсеян човек, че като строил един гиромат, дал на базовата система всички данни с изключение на една, която се отнасяла до големината на апарата. След един месец, като се върнал на мястото на строежа, забелязал отдалече нещо от рода на Хеопсовата пирамида, което доминирало над цялата околност. Малко смутен, попитал един срещнат автомат дали строежът на гиромата е вече срещнат, а в отговор чул: „Нищо подобно, едва започна, това е само първото винтче.“

Всички се засмяха.

— Е, това е шега — започнах аз отново, — но създаваните сега механизми се различават помежду си така, както се различават дърветата, цветята или хората: с формата на листата си, с багрите на венечните листенца, на ириса на очите, на косата, тоест с неща, които не са много важни, но им придават белега на индивидуалност.

— Прав си — обади се вторият кибернетик, — но това е индивидуалност от нов тип, която произлиза не както някога от липса, а като че ли от прекомерност на знания.

След последните думи настана мълчание, при което още по-гласовито прозвуча избухването на близък смях откъм масичката, където преди това седна Гообар. Без да ме забележи някой, отлъчих се от групата на младите и се упътих към астрофизиците, заинтригуван какво така ги разсмя. Когато наближих, Тер Аконян каза:

— Има думата професор Трегуб.

— Какво става? — тихичко попитах застаналия под палмата Зорин.

— Играем на измисляне на „възможни светове“ — също така тихо ми отвърна и той. — След Трегуб ще говори Гообар.

Настъпи пълна тишина. Обявяваше се като че ли дуел между остроумието и въображението на знаменитите учени.

Трегуб поклати главата си, подобна на голяма птица, сви вежди в купчинка и започна много сериозно:

— Можем да си представим, че вселената, в която живеем, съществува не непрекъснато, а на периоди, че следователно цялата материя, от която тя се състои, сякаш „трепти“, като прекъсвана струя от светлина, а ние не забелязваме това, понеже честотата на това „трептене“ е нечувано голяма, милиарди пъти в секунда. В такъв случай би било възможно да съществува и друга вселена, чиято материя в периодите на съществуването си би „скачала“ в паузите на съществуването на нашата вселена. Двете вселени можем да наречем „последователно скачащи“ в едно и също пространство. Ако може да има две такива вселени, тогава могат да съществуват и още много, хиляди, дори милиони. Всички те, подчертавам, могат да съществуват в едно и също пространство и да притежават напълно независими физически закони с изключение на един, а именно оня, който регулира техните взаимни честоти, за да не настъпи „сблъскване“ на материите на две или няколко вселени наведнъж. И така, може да се предположи, че през пространството, което заемат нашите тела, в този момент от вселена номер 5 678 934 проникват върволици от същества, които разискват именно върху предложената от мене възможност…

Разнесоха се ръкопляскания и смехове, но те бързо утихнаха. С любопитство се очакваше хрумването на Гообар.

Той стоеше леко разкрачен, както имаше навик, и се поклащаше едва забележимо, сякаш опитваше стабилността на стойката си. Най-сетне каза:

— Да предположим, че някаква метагалактика навлиза във фаза на последователно усложняване на структурата си, което се изразява в това, че отделните звезди сякаш съответствуват на нервните клетки на мозъка; след известно време тази метагалактика, съвкупност от няколко милиарда галактики, става сякаш един „мозък“, който заема пространство на сфера с радиус, да речем — ние сме смели хора, — четири милиарда светлинни години…

— Чудовищно видение… — прошепна Каларла, която седеше близо до мене. — Какво гениално чудовище от пламтяща материя би било това…

— Имаш грешка, скъпа моя — много спокойно отговори Гообар. — Страхувам се, че това би било, поне според нашите критерии, кретен над кретените. — Той извади наръчен анализатор и направи малко изчисление, като продължаваше да говори: — В такъв „мозък“ галактиките биха съответствували на нервните ядра, а светлинните лъчи — на нервните импулси. За да се помисли най-простото изречение, например „Аз съществувам“, би му било необходимо около 1019 години, значи, над сто трилиона години… Смятам, че такова бавно мислене трудно би могло да се съгласува с гениалността.

Всички се засмяха; само Каларла изглеждаше разочарована.

— Значи, това е невъзможно — каза тя. — Жалко…

От няколко минути вече ми се струваше, че в залата нахлува басов бумтеж, но не обърнах внимание на това. Сега, когато след думите на Каларла настъпи тишина, далечният гръм се засили. Той нарастваше неритмично и сякаш се носеше из дън земята; неколкократно отекна тежък тътнеж. Подът затрептя под краката ни. Всички скочиха от местата си. Погледите се устремиха към широко отворената врата на терасата; от хладния, раздвижван от вятъра мрак сега идеше продължителен грохот.

— Охо, там става нещо интересно — каза Гообар и пръв тръгна към терасата; всички побързаха след него.

На терасата цареше такъв мрак, че сякаш с невидимата си тежест сковаваше лицата и телата ни. От хоризонта светна в очите ни ярка червенина. Върху мрачния фон се очертаваше конусът на вулкана, от който се откъсваха къси пламъци. Във въздуха се търкаляше бурно боботене; усещах как треперят каменните плочи на терасата. Вулканът бълваше огън; над него се издигна прорязван от светкавици накълбен облак; гръм след гръм избухваше в него. Изведнъж остро съскане проряза тези ниски звуци; от океана се надигнаха грамадни кълба, като че ли пропити с кръв изпарения — там лавата се изливаше във водата.

Дълго мълчаха всички, после се посипаха възклицания:

— Великолепно!

— Кой измисли това?

— Кой би могъл, ако не Ирьола?

— Усещате ли как всичко се тресе?

Намериха Ирьола и го потупваха десетки ръце. Той се защищаваше и обясняваше, че няма нищо общо с всичко това:

— Какво да правим, вулкани си избухват, това се случва…

А червеното сияние се надигаше все по-високо; над него се появяваха пламенни змейове и зигзази — траектории на изхвърляните от кратера огнени бомби. На няколко пъти нещо потресно засвири над главите ни.

— Колеги, да се махаме оттук! — извика внезапно някакъв млад глас. — Не познавате видеопластиците; за да усилят илюзията, те са готови наистина да стоварят върху главите си дъжд от огън и жупел!

Всички почнаха едновременно да се смеят, но вулканът ревеше толкова гръмко, че все по-трудно и по-трудно беше да се чуем. Най-сетне Тер Аконян от името на всички се обърна към видеоконструкторите, които най-сетне се умилостивиха, изчезнаха за миг и след малко катаклизмът започна да затихва. Постепенно се прибрахме в залата; образуваните по-рано компании се разпръсваха, едни призоваваха автоматите и събрани около сребърните им фигури, вдигаха чаши с пенливо вино, други се настаниха във фотьойлите под палмата и се забавляваха в някаква игра. Все по-често избухваше смях, тананикаха се песни, появиха се двайсетина грамадни, светещи балона и се носеха от единия край на залата до другия. Нерешително се завъртях край масичката, на която пилоти начело с Амета настаняваха сложни телевизионни уредби за играта „преследване на реката“, най-после се изкачих в галерията. Тя се издигаше около цялата зала. Грамадните насекоми, направени от скъпоценни камъни, гледани отблизо, правеха чудовищно впечатление. Исках вече да си вървя, когато чух глас от вътрешността на барелефа, пред който бях застанал. Мина частица от секундата, докато си дам сметка, че и този барелеф, както морският пейзаж, е дело на видеопластиците; все пак трябваше да преодолея инстинктивната си съпротива, преди да се реша да тръгна направо към искрящата, триизмерима плоскост; непосредствено пред очите ми светнаха брилянтите на грамадни паякови очи, после картината изчезна. Разбира се, не почувствувах нищо и като направих две крачки, намерих се в полумрак. До гладката гола стена седяха Соледад и Ана, която гледаше към мене и говореше:

— Кажи, имала ли си някога през живота си вечер, която си смятала, че ти прегражда следващия ден, напълно ненужна вечер, която трябва да преживееш някак, като че ли си заседнала и се измъкваш от плитчина? Вечер, в която се е натрупала утайка от неслучили се неща, несбъднати мечти, в която те обхваща съмнение във всичко, за което копнееш? През която захвърляш всяка започната работа, а ако дойде някой дори най-безразличен за тебе човек, радваш му се, понеже идването му сваля от тебе и остатъка от отговорност за пропиляваното време?

— Ако такава вечер се случва един или два пъти в годината, няма нищо страшно — отговори Соледад. — Но ако те идват често — внимавай… Тежко ти е с него, нали?

— Много — отговори Ана.

Тя гледаше все към мене. В тоя момент съзнах, че говори за мене, но не ме вижда; изглежда, че стоях в самата зона на миража и бях невидим.

— Никой не може да ти помогне — подхвана Соледад, — но ти и той…

Със затаен дъх и тиха стъпка се отдръпнах бързо. Отново бях пред разискрената мозаична плоча. Отдалечих се бързо. Не исках да мисля за подслушания неволно разговор. На противоположния край на галерията стояха двама души и гледаха надолу; бяха сътрудниците на Гообар Жмур и Диоклес.

Оттам се откриваше гледка към свободната от масички част на залата; движеха се там десетки хора. Непосредствено под нас беше застанала група от петнайсетина души, в центъра на която се намираше една млада девойка с бледосиня рокля; по едно време прозвуча смях, после тя започна да пее. Песента беше забавна, дълга като литания. Като изпя първия куплет, внезапно посочи с пръст едного от събраните около нея и той трябваше да пее по-нататък. Така песента се предаваше от човек на човек, при все по-голяма развеселеност, и сновеше из цялата зала, докато стигна до колоните. Там, в освободена от автомат ниша, стоеше Гообар, опрян на дървената ламперия на стената. Един юноша, който тъкмо завършваше куплета си, застана пред него и го посочи с пръст. За миг зацари тишина, после ученият, без да му мисли много, с нисък, малко грапав баритон запя следния куплет. Награди го ураган от ръкопляскания; на свой ред той посочи някого наблизо и песента се понесе навътре из залата. Гообар, още със същата усмивка на лицето, с която изпълняваше певческото си задължение, с едва забележимо движение извади от джоба си наръчно автоматче и започна да изчислява нещо.

— Ето ви същинския Гообар — каза Диоклес. — Можеш да играеш с него, да танцуваш, да пееш, да говориш за ада и за рая — и той никога няма да бъде напълно с тебе.

— Но той наистина обича да се забавлява — забеляза Жмур.

— Знам аз, че не се преструва, но какво от това? Обича хората, а самият той не е един от нас. Всеки нов сътрудник — продължаваше Диоклес, — когато се намери близо до него, не може да се въздържи да не му задава най-различни доста смешни въпроси; това са наивни опити, диктувани просто от нуждата, понеже все пак той си е постоянна загадка; много пъти съм се удивлявал на грижливостта, с която се опитваше да отговаря…

— Например? — подхвърлих аз.

Нашите погледи бяха насочени все към великия учен, който сега спря безшумно минаващия покрай него автомат, взе от подноса чаша вино и пиеше на малки глътки. Правеше впечатление, че наблюдава автомата с ловко прикрита усмивка.

— Като се започне от въпросите как постига големите си научни успехи…

— Да, това наистина е не особено умно — съгласих се аз. — И какво отговори той?

— Той дълго и сериозно се съсредоточаваше, сетне каза: „Може би защото мисля непрекъснато…“ В това изречение, въпреки привидната му баналност, има някаква колкото велика, толкова и проста истина; неговият ум безспирно създава мисловни конструкции и ги сблъсква една с друга; това са като че ли разпределени на месеци и години непрекъснати опити за велик синтез; той има смелост да обмисля докрай хипотезите, които изглеждат свръхабсурдни, и от всичко да прави окончателни заключения… впрочем това е причината, поради която никога вече няма да отида с него в планината. Нямам намерение да увеличавам царството на мъртвите предмети със своята личност.

— Какво общо има инстинктът ти за самосъхранение с Гообар? — попитах.

— Да знаеш, че има. Веднъж се катерихме в памирската верига; направихме източен алпийски поход…

— Прощавай — прекъснах го, — но кажи, добър катерач ли е той и изобщо как се държи върху скална стена?

— Ей сега ще чуеш, тъкмо за това възнамерявам да говоря. Да, той е доста добър катерач. Там имаше един малък, но отвратителен комин. Преди да се покатерим на тоя комин, Гообар спря внезапно и ми каза, че му хрумнала една идея. Казах да си я запише, той отговори, че положително няма да я забрави. И наистина не забрави идеята, но пък забрави къде се намира и какво прави. Малко остана да си счупи главата и нас да избие. Той не виждаше нито планината, нито пропастта, изобщо нищо не виждаше. Едва когато завърши в ума си изчислението, вече по пътя за хижата, той ни се извини, но видях, че прави това, как да ви кажа, от задължение; той си даваше сметка за станалото, но не изпитваше дори най-малко угризение, да не говорим за страх. Казвам ви, че това е човек, лишен от инстинкт за самосъхранение.

Последните думи Диоклес изрече с нескривано раздразнение.

Долу престанаха да пеят; в продължение на няколко минути оттам се чуваше смесена глъч, обаждаха се отделни гласове, които се опитваха да обединят другите за песен, но се загубваха в общата врява; най-сетне един прекрасен женски алт надделя; песента беше бавна, в нея имаше нещо приспивно.

— А всъщност той е винаги един и същ — каза Диоклес, сякаш не можеше да се освободи от натиска на подхванатата тема. — Чувал ли си как той е започнал? Когато бил шестгодишно момче, баба му го оставяла в къщи под грижите на чичо му — Клавдий Гообар, доста изтъкнат математик, може би си чул — оператор на полето, това е негов труд. Та неговата баба смятала, че при дете винаги трябва да има някой човек; и така чичото го настанявал с играчките му в някой кът и се занимавал с работата си. Малкият играел тихичко, бил нечувано мълчаливо дете. Една вечер при някакво особено трудно място старият Клавдий отчаян спорел с автомата, когато внезапно от къта се обадило детето: „Трябва да се въведат матрици на линейни оператори“… и като че ли нищо не се случило, продължавало да разиграва пумпалите си; а чичото сякаш го треснал гръм, понеже това било търсеното решение…

— Рядко се случва — забелязах аз — така наречените гениални деца по-късно наистина да оправдават надеждите, които предвещават в детската си възраст, но той не само ги е оправдал, но ги надмина над всяка мярка!

Край нас мина автомат. Диоклес една след друга изпи две чаши вино. Бузите му потъмняха; пулсът очертано трептеше в слепите очи. Исках да му кажа да не пие повече; лъхаше от него безпокойство и мъка, това се криеше на дъното на всичко, което разправяше за Гообар, не само в думите му, но и в лицето, в изкривяването на устните, в гласа. Жмур си отиде; високата му фигура премина по галерията върху фона на мозайките и изчезна зад колоните. Мълчахме известно време. Сега долу се пееше игрива песен, някой в центъра отмерваше такта, разнесе се ритмично потропване с крака, един мъж танцуваше соло, а около него празното място се разширяваше, изведнъж той сграбчи едно момиче от кръга, завъртя го, понесе го във вихъра на танца; виждаше се само как се мярка светлиста рокля и се развява златиста коса. Диоклес гледаше това, без да вижда; внезапно се обърна към мене с още по-сгърчено лице; навярно и преди това е пил, та изглеждаше, като че му стана лошо от виното. Хванах го за ръка, за да го отведа в жилището му, но той грабна ръката ми и каза с тон на неочаквано признание:

— Аз не съм некадърен, вярвай ми, имам публикувани шестнайсет труда, два наистина добри, но когато говорят за мене, никога няма да кажат: „А, Диоклес, този с мнемоните, знаем“, а винаги: „Диоклес? Аха, асистент на Гообар“. Аз вече бих се разправил с тези бъдещи поколения, сам бих им се представил: биотензори на реални граници, инерция на отразена памет — имам и други трудове, още недовършени, та нали цялата ми радост е в тази работа — но всичко напразно; аз съм асистент на Гообар, ще премина в историята като един от групата на Гообар, нищо собствено, празен звук, сянка на един от стоте хиляди листа от короната на дърво, и зная, че няма друг изход… така трябва да бъде…

— Какво говориш?… — казах развълнуван. Толкова скрито страдание се появи изведнъж върху лицето на дребния човек. — Но ти би могъл да работиш самостоятелно или в някоя друга група; та всеки момент можеш да напуснеш Гообар…

— Какво?! — каза Диоклес. Лицето му се сви като тъмен пестник. — Да напусна Гообар? Да напусна? — повтори той. — Човече, какво говориш ти?! Аз да го напусна доброволно?! Къде ще намериш друг такъв?

— Щом не можеш да се примириш с това, че те превишава толкова много… — започнах предпазливо.

— Какво говориш ти? — попита Диоклес с най-голямо удивление, а след това ме привлече до себе си и започна да обяснява с горещ шепот:

— Да, той ме превишава, превишава всички ни. И какво? Ние непрекъснато вървим напред. За седем години в института извършихме огромна работа; това ще ти потвърди всеки, не се хваля. Самият аз зная, че сега мога повече, отколкото в началото, че мисловният ми кръгозор е пораснал, но когато стигам до точката, на която Гообар е бил преди това, той отново е далече и така непрекъснато изпреварва всички ни с много обиколки; атаките следват една след друга и аз винаги бивам победен. Горчиво ли е това? Кой ще отрече? Да! Но всеки път ме побеждава нещо по-голямо от предишното.

Той пусна ръката ми също така внезапно, както я беше хванал, усмихна се извинително, кимна ми с глава и се отдалечи със ситна, лека, винаги бърза крачка. Погледнах към залата.

Нишата, в която по-рано стоеше Гообар, беше празна. Слязох долу и отидох на терасата. Не забелязах никого; някъде отстрани долитаха сподавени гласове. Преминах на отсрещната страна и затворил очи, продължително поемах хладния солен въздух, който облъхваше сгорещената ми глава. Хоризонтът беше невидим, човек едва можеше да се досети за него по тънката пурпурна чупка, отбелязала върха на вулкана. Умората, която до тоя миг сякаш беше скрита, почна да се появява и да тежи на всички крайници. Обърнат с гръб към балюстрадата, широко разперил ръце, облегнах се на студения й каменен ръб. Тогава, сврян в най-далечния ъгъл на терасата, забелязах една жена, застанала сама между двете притворени врати. Фигурата й се сливаше с околния мрак и само лицето й се открояваше леко в светлосинкавия отблясък от презрамките на роклята й. Без да съзнава, че някой може да я види, тя стоеше неподвижна, обърната към гласовете. Тръгнах натам с очи, както се върви с поглед по сянка, за да се открие предметът, който я хвърля, но не видях нищо: беше много тъмно. Едва след кратка тишина до мене достигна гласът на Гообар — нисък, плътен, с неуловим примес от ирония.

Върнах се с очи при лицето на жената. Едва сега я познах. Това беше Каларла. От най-слабия светлик, който излъчваше лицето й, тя се показваше сякаш безтелесна, нереална, със сенки около очите, съсредоточена и едновременно насочена нанякъде; недозатворената уста сякаш невидимо пиеше. Навярно така са изглеждали лицата на изпадналите в религиозен екстаз хора преди векове, когато, повярвали във възможността на чудото, са разпервали ръце като крила и са скачали от висока скала във въздуха, та да летят в него — и веднага са падали долу. Тя не слушаше онова, което говореше Гообар; унесена в ниския му глас, тя сякаш се мъчеше да му се повери да я вземе на ръце — и веднага биваше отблъсната.

Тя обичаше Гообар. Обичаше го, защото беше именно такъв — той никога не даваше да се предвидят най-близките му постъпки, думи, обичаше го с неочаквана милувка, лека и дадена почти несъзнателно, обичаше пръстите му, изстинали винаги от металните клавиши, закачливото кривване на главата и усмивката, с която спореше с автоматите си, и начина, по който свиваше очи, когато мълчеше, сякаш развеселен от това, че не разбират нищо. Понякога, когато я прегръщаше, приведената му към гърдите й глава се спираше неподвижна, а после се вдигаше с очи, които не виждаха нищо; това беше скрито дълбоко в него течение, което избиваше на повърхността; тогава той преставаше да я вижда и усмивката, която тя му изпращаше, не стигаше до него; делеше ги една от безкрайностите, с които боравеше. След малко погледът му се връщаше; преди това той отиваше при масичката и бележеше нещо. Тази естествена леснота, с която се откъсваше от нея, й причиняваше болка. Тя страдаше от тия внезапни ослепявания и разбираше, че любовта й е боязлива светлина, която пада отдалече, а той ту се появява в нея, ту изчезва в мрака на самотата, в която никой няма достъп.

Но тя се бе научила да обича дори погледа му, който преминаваше през нея; обикнала бе болката, която й нанасяше, защото с нея можеше да мери силата на своята любов. Това беше непрестанно губене и търсене, смут, безпокойство, а във всичко това — някакъв миг, когато, събуден от замислеността си, той само с устните си, без дъх, изричаше името й, сякаш я зовеше, при все че беше толкова близо, та не ги делеше нищо — освен мислите им.

Когато споменаваше своето момичешко минало, светло и спокойно като очакване на музика, тя изведнъж долавяше колко й е липсвало тогава това, което носеше всеки днешен ден, и че ако беше възможно да избира и да започне всичко отново, още веднъж би отдала сърцето си на тия непрестанни поражения и отново с отворени очи би приемала нанасяните й от него несъзнателно удари и би делила с него всичко освен страданията, които толкова добре умееше да крие. Тя не дорастваше дотам, че да схване онова, което още сега му осигуряваше безсмъртие. Но при все че не можеше да го обгърне целия, както корабното платно не може да обгърне вятъра, понесъл се през простора, все пак тя го обичаше, и то най-много онова, което беше останало в него от наивността на възторжения свят на детето, както и дъха му при заспиването, който облъхваше шията й, и слабите движения на устните, които шепнеха нещо насън. Най-много обичаше именно това, защото то щеше да трае само през живота му като човешко, смъртно, а после щеше да изчезне завинаги. Затова понякога бдеше нощем, сякаш пазеше съня му, сякаш се бореше не за вечността на неговата мисъл, а за неговия дъх, и при все че това беше неразумно и безсилно, трябваше да прави така, понеже го искаше любовта, и така вървяха годините, а той хвърляше върху нея огромната си сянка, която като че ли падаше в бъдещето и се сгъстяваше там.

Гласовете на събеседниците се повишиха и веднага замлъкнаха. Те станаха и тръгнаха към вратата. Когато влизаха в залата, черните им фигури пресичаха ивицата светлина. Гообар се спря още за миг при каменната балюстрада. Погледнах часовника си: наближаваше три часът през нощта. Когато повдигнах глава, Гообар тъкмо излизаше; не беше забелязал скритата жена в сянката на вратата. Изчезна в далечната гълчава; Каларла направи крачка напред и се намери в светлината. Видях усмивката й, която ми каза всичко. Как стана това? Не зная. Зная само, че закрих лицето си с ръце, за да не виждам нищо повече след тази усмивка.