Станислав Лем
Облакът на Магелан (17)

Бунтът

Третата година от пътешествието беше най-тежката независимо от това, а може би именно за това, че не беше богата със значителни събития. Предупредителните сигнали мълчаха. Корабът бе достигнал пълната си скорост и изминаваше 170 000 километра, като се движеше по линия с незначителен наклон спрямо оста, която свързва северния полюс на Галактиката с южния. Всички апаратури на „Геа“ работеха толкова добре, че отдавна бяхме забравили за съществуването им. Въздухът за дишане, храната, облеклото, предметите за всекидневна употреба и по-луксозните — всичко, каквото може да се пожелае, беше на разположение, произвеждано от бордовите атомни синтетизатори. В централната градина годишните времена се редяха едно след друго, децата, родени през първите месеци на пътешествието, вече говореха. В дългите вечерни разговори си откривахме един на друг своите лични истории и често пъти заплетените, сложни биографии, гледани от перспективата на времето, ясно обясняваха защо животът на всекиго от нас го е довел на борда на кораба за пътуване извън Слънчевата система.

Сега никой вече не търсеше уединение, напротив — хората се търсеха един друг, понякога може би твърде бързо. Амета казваше: „Нищо добро не излиза от това, когато слабостта се съединява със слабост. Нула плюс нула е равно на нула“. Не беше лесно да преодоляваме ден след ден тия седмици и месеци, които течаха без край, и ако самият аз, благодарение на свързването си с група хора с неизчерпаеми духовни резерви, изстрадах не особено много, все пак като лекар забелязах как при другите хора световната бездна убива чувството им за смисъл на работата и живота.

Безсънието стана почти общо страдание. Употребата на лекарства се увеличи петнайсетина пъти в сравнение с първата година от пътуването. Имахме случаи и на смущения в психическото равновесие; поради нищожни поводи се стигаше до разпри между колеги, дори между приятели, по всяко време на денонощието можеше да се срещнат по коридорите хора да се шляят без цел и с неподвижен, уж съсредоточен, поглед да отминават тоя, който ги гледаше. Най-големи грижи ни създаваше групата от двайсетина души, които поради работата си бяха най-силно свързани със Земята. Прекъсването на връзката с родната планета нарушаваше основите на тяхното битие. Отначало се проектираше да се присъединят към другите, по-активни колективи, но не всички намериха сили за това. И ето че законът за пълната доброволност на труда, за който не си давахме сметка, понеже толкова очевидно произхождаше от формите на нашия живот, сега се обръщаше срещу нас.

Но не тия прояви, които изброих, бяха най-тежките. Непоносима стана атмосферата, която витаеше в кораба от най-горните палуби до най-отдалечените, затънтени места. Имаше нещо угнетително в нея. Върху нашите сетива се стоварваше сякаш невидима тежест. Сънищата, ако ни спохождаха, донасяха кошмари. Често от разказите на пациентите узнавах съдържанието им. Всеобщи бяха сънищата, че през противоатомната преграда в кораба проникват отровни, лъхове или че учените откриват, че „Геа“ съвсем не се движи, а стои на едно място, увиснала в бездната. Нямаше начин за предпазване от тези кошмарни сънища в будно състояние, понеже тогава дебнеше още по-лоша, дълбока тишина. В нея можеше да се вслушваш почти във всеки кът на кораба; тя се провираше между думите на разговорите, разкъсваше мислите, за по-малко от секунда разблъскваше хората към полюсите на тъмното, безкрайно мълчание. Започвахме борба с нея. Така например в лабораториите и в кабинетите нарочно биваха изключвани звукопоглъщателните апарати. Тогава тракането на машините за опити се носеше далече по целия кораб, но в неговата монотонност като че ли се криеше подигравка с нашите усилия и още по-ярко усещахме илюзорността на подобни опити, че еднообразният шум беше едва ли не тънка като хартия повърхност на черната тишина. Кой би могъл още да отбягва звездните галерии? Тази година те дойдоха при нас; звездите бяха навсякъде, като нажежени точки се явяваха в очите, щом само затваряхме клепачите.

Един ден между нас започна да обикаля неизвестно от кого съчинена петиция до съвета на астрогаторите. В нея се искаше да се ускори полетът на „Геа“ с още 7000 километра в секунда, понеже — както гласеше текстът — „тази скорост ни дели от критичната с още 3000 километра, напълно достатъчна разлика за осигуряване здравето на екипажа, а ускоряването, за което се говори, сериозно ще съкрати времетраенето на пътуването“.

Доста чудно беше, че авторът на този проект остава анонимен, във всеки случай въпросът развълнува всички ни, толкова повече, че преди още тая петиция да стигне до астрогаторите, върху нея се явиха няколко десетки подписа. Затова първото последвало съвещание на астрогаторите беше посветено на въпроса за ускоряване на полета: на него се яви и Гообар. Мненията на съвета бяха разделени главно поради това, че влиянието на пределната скорост върху човешкия организъм не беше добре познато. Амета, Зорин и Ул Вефа единодушно твърдяха, че скоростта 185 000 км/сек, с която били карали ракети, не им навредила с нищо, но полетите им не продължавали повече от няколко часа. Възникна въпросът дали допълнителното ускоряване не ще окаже някакви влияния, които се натрупват и се проявяват едва след изтичането на по-дълъг период от време. Накрая думата взе Гообар.

— Особеното на сегашното ни положение е това — каза той, — че така обстойно разискваме въпроса за ускоряването, без да вземаме изобщо под внимание мотивите, които са накарали една част от екипажа да предложи този проект на специалистите, а само те — би трябвало да се предполага — са упълномощени да решават каква трябва да бъде скоростта на полета. От текущите ми изследвания възниква още не съвсем сигурна теза, че пределната скорост атакува чувствените области на човешката психика, преди още да наруши нейната интелектуална изправност. Въпреки това смятам, че полетът на „Геа“ може да се ускори главно защото екипажът очаква от нас конкретно действие, а не е възможно да се установи дали ползата от такава постъпка ще превиши възникналите вреди, или не. Това ще бъде малко рискован експеримент, но ние разполагаме със средства, които дори при случай, че се разклати психическото равновесие на целия екипаж, ще бъдат в състояние да го върнат, в старото състояние; а при нужда ще се върнем и към по-малка скорост.

Съветът с мнозинство от два гласа реши да увеличи скоростта на „Геа“. С оглед на големия риск ускоряването се разпредели на петдесет дни. И наистина още на другия ден се чу предупредителният сигнал, който оттогава се повтаряше всяка вечер.

Не зная добре как стана това, но тъкмо през тия дни през време на разходка изведнъж слязох на долното ниво на нулевия хоризонтал. Коридорът, затворен с дъговиден свод, се среща тук с друг коридор. В страничната стена на мястото, където тия коридори се съединяват, е направен грамаден пробив, затворен с бронирана плоча. Това беше изходен люк при извънредни случаи (именно оттук беше изтеглена в „Геа“ ракетата на Пьотър от Ганимед). Кръглата, изпъкнала клапа бе притисната към ръба със система от наклонено спуснати стоманени лостове с тъпи краища. Те можеха да бъдат приведени в действие от четири автомата, които пазеха изхода от двете страни; всеки от тях обслужваше два контрафорса.

Когато оная вечер минавах оттук, неволно се спрях на кръстовището между коридорите срещу фуниевидната пролука. Тук цареше пълна тишина, не долиташе никакъв шум — разстояние от шест корабни хоризонтала отделяше шумните машини в лабораториите от това място. Внезапно, както си стоях така, мина ми безумната мисъл, че зад тая врата се намира свободата. Подтикнат от неудържим стремеж, влязох в хладната яма, оскъдно осветена с луминесцентни лампи, които ме заведоха до клапата. Дълго време стоях неподвижен, сложил ръка върху студения метал, после се опомних, огледах се дали никой, не наблюдава безразсъдната ми постъпка и крадешком, сякаш се чувствувах виновен, върнах се в коридора и си отидох бързо.

Няколко дни по-късно на връщане от Тер Хаар вървях, както често ми се случва, дълбоко замислен, без да обръщам внимание на нищо. Изведнъж спрях и с удивление, примесено с възбуда, констатирах, че пак стоя на мястото, където се съединяват коридорите. Някой стоеше в дъното на пролуката; това бяха двама техници; като ме видяха, те излязоха оттам, минаха покрай мене и се разотидоха в две посоки, без да кажат нито дума. Дълго време размишлявах дали им е била поръчана някаква работа тук, или пък ги е привлякла същата неразумна сила както мене. Исках да разкажа за това на Ирьола, но се отказах.

Вечерта дежурех в амбулаторията. Откак бяха пуснали двигателите, броят на пациентите растеше, макар и незначително; винаги обаче имах един, двама или трима от по-рано. Много от оплакванията вече бях слушал толкова пъти, та ги познавах добре и можех да ги довърша, щом пациентът започнеше да говори. Така например имаше оплаквания, че нещо ги принуждава да втренчват поглед в лъскави предмети; такива втренчвания понякога продължавали дори четвърт час и сериозно изтощавали психически.

През нощта ме измъчваше кошмар. Сънувах, че стоя в непрогледен мрак до самата клапа. Усещах как от нея лъха недвижимият, пронизителен студ на космичната бездна. Безкрайно бавно клапата започна да се поддава на ръцете ми; събудих се с разтуптяно сърце и вече не заспах до сутринта.

Сутринта прекарах с тримата пилоти: Йериога, Амета и Зорин; обикаляхме по целия кораб, разговаряхме и дори се смяхме, но въпреки това угнетителният спомен от съня не изчезваше. Следобеда отидох при Руделик. От доста дълго време той работеше върху някаква проблема и никъде не се вестяваше. Той седеше с кръстосани крака върху бюрото и с един пръст чукаше нещо върху автомата за смятане. Редно беше да си отида. Останах, като го помолих да не се смущава — искам само, да постоя в мълчание. Съгласи се на драго сърце, ето защо седнах настрана и повече от един час наблюдавах по колко забавен начин се проявяват умствените му усилия. Той хапеше между зъбите си една контактна ебонитова пръчица, мръщеше се, правеше гримаси, внезапно застиваше и гледаше пред себе си с такава изумление, като че ли досам него се разиграваха нечувани чудеса; после мърмореше нещо неодобрително, скачаше от бюрото, разхождаше се насам-натам и щракаше с пръсти. Най-сетне се приближи до апарата, записа няколко изречения и усмихнат се обърна към мене.

— Все пак върви по малко, но да го вземе дяволът! — каза той и добави: — Гообар ме насади на тия пачи яйца.

— Какво, с него ли работиш сега?

— Изглежда, че е така. Нуждаеше се от някакъв нов аналитичен апарат, апарат в смисъл на разсъждаване, а не машина, и разрови такова математично блато, че да ти се доплаче. Това е проблем, който може да се атакува от две страни или от двайсет наведнъж, както предпочетеш, но не се знае кое води към целта.

Тук Руделик се запали и почна да ми чете лекция. Предпочитах да не го прекъсвам, но разбирах на боб, на зърно. Доколкото схванах, преследвало го предчувствие, че появяващата се в уравненията безкрайност може да унищожи целия им физически смисъл. Отначало тая безкрайност била послушна и позволявала да я пренасят от едно място на друго, затова той се опитвал да й сложи примка: надявал се, че когато тя попадне в клопката и се появи едновременно от двете страни на уравнението, ще може да я отстрани чрез съкращаване. Обаче съкращаването от послушен механизъм се преобърнало в лавина, която помита всичко, и резултатът от трудното промъкване през математическия гъсталак звучал: 0=0, резултат безсъмнено истински, но той дава малко поводи за радост…

— Беше ли с това при Тембхара? — попитах, когато той млъкна, с разчорлена коса от бурната реч.

— Бях…

— И какво?

— Каза, че на „Геа“ няма електромозък, който би могъл да се справи с тоя въпрос. Проблемата е много специална, както виждаш… Би могло да се построи съответен мозък, но не тук. Той може би ще трябва да бъде толкова голям, колкото цялата „Геа“.

— Някакъв гиромат?

— Нещо от тоя род. Но такъв гиромат би работил наслука, по метода на пробите и грешките, тоест като слепец, и би се справил със задачата в приемливо време само поради това, че извършва дванайсет милиона операции в секунда. Не, всичко това е безсмислица. Как ти се вижда: да решаваш слепешката! Винаги съм казвал, че тези електрически мозъци пълзят със светкавична бързина, а човешката мисъл скача. Кибернетиците изобщо нямат усет за стил в математическата работа; за тях е все едно как автоматът решава, само да решава… Ако би се удало да изнамерим подходяща метасистема, дявол да го вземе, чакай!

Той подскочи към апарата и пак започна да чука с шеметна бързина. После надникна в екрана, покръхна, приглади с пръсти косата си и натисна прекъсвача.

Върна се с такова разочарование на лицето, че не попитах нищо. Седна по обичая си върху страничната облегалка на фотьойла и почна да свирка с уста.

— За какво е необходимо решаването на тая проблема? — попитах аз.

— Ах, това е свързано с обмяната на веществата в организъм, който се движи в бързо променливо гравитационно поле.

— Ти консултираш ли се с Гообар?

— Не — отговори той така енергично, сякаш по тоя начин искаше да пресече по-нататъшната дискусия. След миг добави: — Дори го отбягвам. Знаеш ли, чувствувам се малко като мравка, която тича по повърхността на грамаден предмет и желае с тия лутания да разбере как изглежда цялото. Не ще успея наведнъж да обхвана със съзнанието си повече от една дребна частичка. Гообар ли? Е, може би и да е успял да обхване целостта, но преди това би трябвало да атакува проблемата от същата страна, както аз, и да премине целия път, който вече изминах. Ето защо не би могъл да ми помогне, само би могъл да реши задачата вместо мене, но тогава няма да стигнем далече, ако почнем да предоставяме всяка проблема на Гообар само защото той би я решил по-бързо! Пък и той е отрупан с работа.

— Ако съм разбрал добре, той е влязъл в същото „математическо блато“, само че от друга страна?

— Да.

Руделик въздъхна.

— Когато за пръв път се срещнах с него, в петата минута разбрах, че той не е партньор, не е второто блюдо на разговора, което уравновесява тежестта си с моето, но че ме похлупва като камбана муха, че съдържа в себе си всичките мои аргументи, теореми, хипотези и че опитът да се измъкне човек извън обсега на неговия ум е съвсем напразен, както желанието на пешеходеца да се измъкне извън небесния свод, който го окръжава.

— И това говориш ти, такъв математик? — казах аз удивен.

— Дори да съм превъзходен математик, той е гениален математик, а от едното до другото, охо-хо, колко е далече! Но все пак не би могъл сам да се справи, понеже дори геният може да мисли само за една работа наведнъж, следователно би трябвало да живее около хиляда и петстотин години… Да, без нас нищо не би направил, това мога спокойно да кажа.

Аз не се противопоставих на желанието си да го попитам за нещо, което отдавна ме интересуваше.

— Кажи ми, само че не се смей, как ти се представят уравненията, които развиваш в ума си? Дали ги виждаш някак?

— Как така да ги виждам?

— Ами дали ги виждаш някак във въображението си като някакви малки, черни животинчета?

Той облещи очи.

— Какви животинчета?

— Ами нали написаната математична формула в края на краищата… леко припомня редица черни мравки или буболечки — казах неуверено. — Мислех, че тия знаци така ти се преобразуват, превръщат се в гла…

Той прихна да се смее.

— Малки, черни животинки? Великолепно! Никога нямаше да ми хрумне!

— Все пак как става това? — наблягах аз.

Руделик се замисли.

— Когато си наумиш никакво понятие, да речем, „цвете“, въобразяваш ли си пет букви?

— Не, въобразявам си цвете…

— Ето, виждаш ли? Аз също така си въобразявам моите уравнения.

— Но цветята все пак съществуват, докато твоите уравнения ги няма… — опитвах се да възразявам, но прекъснах: така ме погледна той.

— Няма ли ги?… — каза с тон, с какъвто се казва: „Опомнѝ се.“

— Е, в такъв случай, щом ги виждаш не като написани с букви формули, тогава като какво? — упорствувах аз.

— Да опитаме другояче — каза той. — Знаеш ли къде ти са ръцете и краката, когато седиш на тъмно?

— Разбира се, че зная.

— За да знаеш това, нима трябва да си въобразяваш положението им, да си представиш формите им?

— Съвсем не, просто ги усещам.

— Виждаш ли, и аз също така „усещам“ уравненията — каза той доволен.

Сбогувах се с него твърдо уверен, че едва ли ще сполуча да се добера до страната на математиката, в която той живее. Но заедно с това, когато седнах на пейката пред входа за градината, осъзнах, че през цялото време на посещението си така напълно бях забравил страховете, които ме безпокояха, сякаш ги нямаше никак. Руделик ми помогна — Амета и Зорин не бяха успели да сторят това. Защо?

Неясно усещах, че спокойствието на пилотите е всъщност само усмиряване на същите тревоги, които измъчват и мене. Докато Руделик, погълнат от работа, изобщо не знаеше за тях. Как му завиждах за неговите математически грижи! Когато размишлявах така, в дъното на палубата се появи някакъв човек, мина покрай мене и изчезна зад завоя.

Ехото на крачките му затихна и в празното пространство само се разнасяше хоровото пеене на децата, което долиташе от градината. Исках да се върна мислено към Руделик, но нещо ми пречеше. Боднат от неясни чувства, че става нещо странно, се изправих. В същия момент се сетих, че зад завоя коридорът завършва с преградата, която отделя жилищната част на кораба от атомния реактор. Какво може да търси в тоя задънен, глух кът човекът, който мина покрай мене? Ослушвах се някое време — цареше тишина. Тръгнах към завоя. Там, в полуздрача при бронираната стена, стоеше някой и притискаше чело до метала. Познах го, когато ни деляха само две крачки: беше Диоклес. В тишината ясно прозвучаваше далечното пеене:

Кукувичка кука,

кукувичка кука

на зелена бука,

на зелена бука…

— Какво правиш тук?

Той дори не трепна. Сложих ръка върху плещите му. Беше като от дърво. В неудържим изблик на тревога го хванах за раменете, опитах се да го отдръпна от стената. Противеше се. Внезапно видях лицето му, което беше без израз и толкова спокойно, сякаш не вземаше участие в тая дърпаница. Ръцете ми се отпуснаха сами. В празната чупка на стената отекваха детските гласове:

Птички гнезда вият,

птички гнезда вият,

а аз не…

а аз не…

— Диоклес!

Мълчание.

— В името на човека! Диоклес! Обади се! Какво ти е? Имаш ли нужда от нещо?

— Върви си.

Във внезапен проблясък си дадох сметка, че това завойче на коридора е онова място на кораба, което навлиза най-дълбоко в кърмата и е насочено към Полярната звезда, а това значи, че от всички други места то е по-близко до Земята. По-близо с няколко десетки метра — при наличието на светлинните години, които ни деляха от нея. Щях да се разсмея, ако не ми идеше на плач.

— Диоклес! — направих още един опит.

— Не!

Как прозвуча съпоставката на тия две възклицания! Тя заявяваше по-изразително от най-дългото обяснение, че неговото „не“ се различава от обикновения отказ да приеме помощ, че се отнася не само до мене, но до всеки човек, до целия кораб, че това „не“ е хвърлено против всичко, което съществува; обзе ме усещането от нощния кошмар; чувствувах, че пропадам в някаква бездна, та се обърнах и тръгнах по дългия коридор все по-бързо и по-бързо, почти тичешком, като че ли гонен от пеенето:

Когато напролет

ще литна в небето

високо…

високо…

За тази случка не смеех да кажа на никого. След пладне отидох — вече нарочно — на етажа на нулевия хоризонтал. Подозрението ми се сбъдна. Там сварих петима или шестима души, които стояха в мястото, където се срещат коридорите, и гледаха към дъното на пролуката, сякаш хипнотизирани от матовия блясък на бронирания диск. При шума от моите стъпки (нарочно започнах да стъпвам по-силно) групата трепна и всичките застанали хора се разотидоха лениво в разни посоки. Това ми се стори много особено; отидох при Тер Хаар и му разказах цялата история. Той дълго обмисляше, изпърво никак не искаше да говори, сетне, когато почнах да настоявам, понеже с право предполагах, че има какво да каже по въпроса, той заговори:

— Трудно е да се определи това; нямаме думи за тия явления. В древността такава група хора би била наречена „паплач“.

— Паплач — повторих аз. — Това има ли нещо общо с така наречената войска?

— Ах, не, никак, войската е по-скоро противоположност на това понятие, тъй като тя е била форма с дадена организация, докато паплачта е неорганизирано сборище от голям брой хора.

— Извинявай, но там бяха само няколко…

— Нищо, това няма никакво значение. Някога, докторе, хората не са били толкова рационални същества както днес. Когато върху тях са въздействували бурни стимули, те преставали да се ръководят от разума.

Пък и стимулът е можел да действува не внезапно, но в замяна на това в течение на дълго време. Нашите съвременници притежават толкова голямо чувство на отговорност за собствените си постъпки, че никога няма да се подчинят на ничия воля без вътрешното си съгласие, възникнало от преценка на положението. А някога, при необикновени, опасни за живота обстоятелства, например при стихийна катастрофа, паплачта, обхваната от паника, е била способна — трябва да ти кажа — дори за злодеяние…

— Какво значи злодеяние? — попитах аз, а тогава Тер Хаар потърка челото си, усмихна се принудено и каза:

— Ах, всъщност всичко това са навярно само мои не много умни хипотези… и навярно съм се лъгал. Ние имаме твърде малко факти, за да създаваме теории, впрочем знаеш, че съм „пленник на историята“ и се стремя да меря всичко с нейните категории.

Нашият разговор се свърши с това. Когато се върнах в жилището си, исках да обмисля казаното от Тер Хаар и дори, като се свързах с трионната централа, реших да прегледам някой исторически труд по въпроса за паплачта, но не знаех как да обясня на автоматите за какво се отнася, та работата се осуети.

Мина един ден и още един без по-сериозни случки. Решихме, че причинената от ускоряването криза е минала; последвалите събития щяха да покажат колко сериозно сме се заблуждавали.

На другия ден към пладне при мене дойде Ниле; той се втурна в стаята като бомба и викаше от вратата:

— Докторе! Нещо нечувано! Ела, ела с мене!

— Какво се е случило?

Скочих към бюрото, на което винаги имах приготвено куфарче с инструменти и лекарства.

— Ах, не, не това — каза младежът малко по-спокойно. — Не това, в градината някой е изключил видеото, казвам ти, ужасна картина! Там се събраха вече маса хора, ела!

Отидох или по-скоро изтичах подир него, понеже ме зарази с възбудата си.

Спуснахме се с асансьора надолу; когато се разгърна завесата от бръшлян, спрях като закован.

Съвсем наблизо пред мене градината изглеждаше както по-рано: зад цветните лехи канадският смърч издигаше черната си качулка, по-нататък се виждаха камънаците край поточето и глинестото хълмче с беседката — но това беше всичко; около тези няколко десетки метра камъни, растителност и пръст се издигаше гола метална стена, вече незаслонена с миража на безкрайните далечини. Трудно е да се опише каква потресна гледка беше това: неподвижни, сякаш безжизнени дървета във възсивия, мътен блясък на предпазителните лампи, железни стени, които ги обграждаха, и плосък свод. Нито помен от лазура, въздухът беше нагрят и застоял като мъртъв, дори най-лек лъх не раздвижваше клоните.

На средата се бяха струпали няколко десетки души, като мене загледани в тая ужасна с изразителността си руина на миража. Разкъсал завесата от бръшлян, дотърча Ирьола, гневен, със свита уста, а зад него съзрях няколко видеопластици; изтичаха нагоре. След миг настана пълна тъмнина: видеопластиците бяха изключили резервното осветление, за да пуснат отново в действие апаратурата. И тогава стана най-лошото. В мрака се раздаде вик:

— Вън тая измама! По-добре да бъде така! Нека гледаме железните стени, стига това вечно лъгане!

Настъпи миг на глуха тишина — и изведнъж запламтя слънце, над главите засия пълно с бели облаци небе, в лицата лъхна ухаен, хладен повей, а малката ивичка пръст, на която бяхме застанали, се ширна по всички посоки и грейна със зеленина чак до далечните хоризонти. Хората се споглеждаха изпитателно, като че ли търсеха тоя, който викаше в мрака, но никой не дръзна да се обади. При все че небето и блясъците на градината бяха възкресени, един подир друг я напуснахме мълчаливо.

Сега вече беше напълно сигурно, че нещо трябва да се случи, но нищо не можеше да се предприеме, понеже опасността още не се беше материализирала, а висеше във въздуха и не се знаеше от какво да се пазим. Имаше предложение да се изключат двигателите (от заплануваните 7000 километра в секунда засега бяхме постигнали 2800), но след съвещание астрогаторите решиха, че това би било отстъпление пред неизвестността.

— Нека излезе наяве най-лошото — каза Тер Аколян, като че ли позовал се на незабравимите думи от преди две години на Трегуб, — нека стане, тогава ще се борим, а така бихме живели в постоянна несигурност. Дори най-лошото познание винаги е по-добро от незнанието.

Изминаха пет дни на напрегнато, спотаено изчакване, нищо обаче не се случваше; двигателите продължаваха да ускоряват кораба, броят на неработещите намаля с двама души, всички групи работеха нормално, в концертната зала се състоя концерт и аз почнах да си мисля, че и лекарите, и астрогаторите се поддават като всички други на вредните влияния на пътешествието, раздухват дреболиите и се подвеждат от въображаемата опасност.

На шестия ден след случката в градината в болницата имахме тежко раждане. Детето се роди полумъртво, животът му висеше на косъм и в течение на два часа не се откъсвах от креватчето, където работеше пулсатор, който доставяше кислород за дишането. Тая работа ме беше така погълнала, че съвсем забравих за последните случки. Едва когато много изморен си миех ръцете в нишата на залата между порцелановите и стъклени плочи, в огледалото видях собственото си лице: очите светеха като при треска и в този момент почувствувах непонятна тревога. Помолих Ана да остане при родилката, смъкнах изцапаната с кръв болнична престилка и както бях, изтичах от залата. Асансьорът ме смъкна на нулевия хоризонтал. Когато видях празното продължение на коридора, осветено с лампи, отдъхнах дълбоко.

„Глупако — казвах си, — глупако, на какви привидения позволяваш да те преследват?“ И все пак вървях по-нататък. Пред самия коридор дочух гласове; техният звук ме шибна като с камшик. С четири скока се втурнах в разширеното тук полукръгло пространство. При изхода на люка стоеше сбита тълпа от хора. Събрани накуп, обърнати гърбом към мене, те напираха срещу някого, който им преграждаше пътя. Цареше пълно мълчание, чуваше се само бързо дишане като при борба. В лицето на един от най-близките хора познах Диоклес.

— Какво става?! — попитах със стиснато гърло.

Никой не ми отговори. Улових някакъв поглед из навалицата — на съвсем бели очи — и се зачу сподавен, но вътрешно разтреперан глас:

— Искаме да излезем!

— Там е космичната бездна! — извика човекът, който се бе изправил срещу тълпата. Познах го, беше Ирьола.

— Пусни ни! — провикнаха се няколко гласа едновременно.

— Безумци! — викна Ирьола. — Там е смъртта! Чувате ли? Смъртта!

— Там е свободата! — отговори като ехо някой от тълпата, а Диоклес — положително той — кресна:

— Нямаш право да ни спираш!

Тласнаха Ирьола и той се отдръпна навътре в люка. Черен върху фона на осветената му дълбочина, той викаше, а гласът му боботеше, изопачен от кънтежа на затвореното пространство:

— Опомнете се! Какво искате да правите!

Отговорът беше запъхтяно дишане. Ирьола разпери ръце и напразно се мъчеше да прегради пътя. Тълпата напираше напред. Инженерът вече докосваше с плещите си бронирания диск, който светеше със спокойния си метален блясък.

— Спрете! — отчаяно извика Ирьола.

Няколко ръце се повдигнаха към нишата, в която се виждаше осветеният механизъм за затваряне. Тогава Ирьола се дръпна, отблъсна напиращите, сви се и като измъкна изпод колана си малък, черен апарат, извика пронизително:

— Блокирам автоматите!