Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obłok Magellana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване, и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Облакът на Магелан

Преводач: Алиция Квечен

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3092

История

  1. — Добавяне

Паркът на космическата бездна

На другия ден сутринта в единайсет часа земно време предстоеше да започне първият самостоятелен полет на „Геа“. В подковообразната зала на кормилната система се струпаха почти три четвърти от екипажа в очакване на тържествения момент.

Астрогаторите Тер Аконян, Сонграм, Гротрян и Пендергаст, главните конструктори Ирьола и Утенеут, атомни физици, механици, инженери и техници преминаваха от един апарат към друг; контролните лампи мигаха утвърдително, сякаш в отговор на зададени въпроси. Върху подиум до челната стена, цялата от една плоча от полиран синклит, се намираше главното командно табло. След като завършиха приготовленията, астрогаторите отстраниха предпазния капак и ние съзряхме малък чер включвател, недокосван още от ничия ръка. Щеше да го включи Гообар. Очаквахме го всеки момент, но мина единайсет часът, а ученият не се явяваше. Всред астрогаторите настъпи леко смущение; те долепваха глави, разговаряха шепнешком, накрая най-възрастният, Тер Аконян, се свърза с кабинета на професора.

Старецът поговори малко и като покри с ръката си отвора на микрофона, каза тихо на заобиколилите го астрогатори:

— Забравил…

Тая дума, предавана от уста на уста, причини леко шушукане, което се разпространи из цялата зала. Тер Аконян говореше нещо, но толкова тихо, че нищо не можах да чуя, макар да стоях в една от първите редици. После първият астрогатор сложи слушалката на място, поглади брадата си и каза:

— Малко търпение. Хрумнала му някаква идея и трябва да я запише. Ще дойде след пет минути.

Чакахме не пет, а петнайсет минути. Най-сетне стъклената плоча на шахтата светна, вратата се отвори и Гообар влезе или по-скоро се втурна. Навярно се мъчеше да навакса закъснението си. При вида на толкова хора, които му даваха широко път, той се поклони, сякаш изненадан от това многолюдно събрание, и се запъти право към астрогаторите, като мигаше с очи. Той провали целия ред на тържеството, понеже, преди да успее Тер Аконян да продума (а от израза на лицето му и от начина, по който приглаждаше брадата си, се сетих, че щеше да държи реч), Гообар изкачи трите стъпала на подиума, попита застаналия близо до него Ирьола: „Това ли?“ — и бързо премести дръжката.

Тогава всички светлини в залата започнаха да чезнат угасени, но пък по стените светнаха дълги редици от четириъгълници; на цветния фон на всички тия прозорчета трептеше черна игла; над нас се чу съвсем тихо бръмчене на автомати, после през корпуса на кораба премина леко трепване, челната стена се разтвори и пред нас се показаха бездната, облаци от звезди и — на преден план — светлинен модел на „Геа“, сякаш пламнал скелет на риба, насочен към мрака. Колкото повече токовете, изпращани от комплексите управляващи автомати, привеждаха в движение пускателните релета, трансмисиите, групите от хелиоводородни реактори и главните инжекторно-дюзови устройства, вътре в модела хиляди жици светваха с еднообразен розов блясък.

Гообар, чийто тъмен силует се открояваше ясно върху фона от звездно небе, слезе долу и се оттегли встрани, като покашлюваше, сякаш мислеше: „Как се изложих.“ Когато страничните светлини се усилиха, напразно всички очи търсеха професора; великият учен бе изчезнал, навярно беше избягал в кабинета си с най-близкия асансьор.

В това време Ирьола и Тер Аконян заеха мястото му при командното табло. Без ни най-малко потръпване или клатене „Геа“ излизаше величествено от орбитата си, която бе описвала смирено около Земята от момента на създаването си. По широко разгъната еволюта тя форсираше гравитационното поле на планетата ни. Както показваше осветеният й модел, от дюзите — в случая само тези на осевата система — изтичаше равна струя от атомни газове. Корабът започна да маневрира в простора. Сетих се, че по-добре ще се вижда от палубите за разходки, и се запътих към асансьора, пък и не само аз, понеже отливът на любопитните беше масов.

Изглеждаше, че в галерията има малко хора, но това впечатление се добиваше поради просторността й; всяка от палубите за разходка е дълга петстотин и петдесет метра, а понеже те са две, ако всички членове на екипажа застанат в редица, пак ще бъдат на пет метра разстояние един от друг.

„Геа“ ускоряваше хода си, спираше, описваше кръгове наляво и надясно, издигаше се нагоре, спускаше се надолу или отново започваше да се движи по все по-тясна спирала; всички тия движения, веднъж плавни, друг път резки, едва се усещаха и само небето се въртеше по най-чудноват начин, понякога толкова бързо, че звездите се превръщаха в пламнали въртопи, а между тях се стрелваха като горящи главни живачнобледата Луна и възсинята Земя. След петнайсетина минути усетих, че от тия „звездоскоци“ и „звездопади“ ми се вие свят, та седнах на една пейка с гръб към гледката и притворих очи. Когато ги отворих, небето беше напълно неподвижно. Учудих се, понеже усещах притеглянето, сякаш корабът продължаваше да се върти около надлъжната си ос. Попитах по тоя въпрос инженер Утенойт и той ми обясни, че всъщност „Геа“ се върти, но „очите“ на телевизорите, които възприемат образа на пространството, се въртят сега в противоположна посока, та по такъв начин остават неподвижни по отношение на звездите.

— Ах, значи, през тия стъклени стени ние не виждаме непосредствено небето — казах аз. — А пък аз мислех, че те са действителен, гигантски прозорец!

В тоя момент се чуха възклицания на хората, които гледаха от палубата. Станах и погледнах в черната бездна. Толкова далеч долу, че за да видя нещо, трябваше да притисна лицето си до студената плоча, над бездна от звезди трептяха дребни, цветни светлинни — розови и зелени. Между тях пъргаво сновяха стройни силуети като сребърни рибки в черна вода.

Тъкмо в тоя момент прелитахме над детския парк на космичната бездна. Нарочно или случайно „Геа“ се спря и дори започна да се спуска бавно. Земята бе останала зад кърмата й, така че нейната светлина не пречеше да се наблюдава свободно гледката, която се разгръщаше долу. Не без вълнение различавах толкова добре познатия ми от детството модел на нашата Слънчева система, окачена в простора. Голямо, пламнало със златен блясък кълбо имитираше Слънцето; близко до тях се въртеше вулканичният Меркурий, по-нататък тичаха снежнобялата Венера, Земята и оранжевочервеният Марс. Още по-далече мудно се плъзгаха моделите на големите планети, набразденият с пояси Юпитер, Сатурн с венеца си от пръстени и четирите леденостудени планети на мрака — Уран, Нептун, Плутон и Цербер. Тъкмо в тоя момент в „алеите“ на парка, трасирани с помощта на гъсто окачени светлинни шамандури, пристигаха астрокари с деца-екскурзианти. Управлявани посредством кормилата си, с угасени мотори, те плуваха послушно по канали с пъстри брегове, обозначени чрез дълги огърлици от ориентировъчни светлини, отминаваха Слънцето (то бълваше истински пламъци) и последователно се приближаваха до всяка планета. Отминаха ловко Меркурий и се доближаваха до модела на Земята. На известно разстояние от тоя модел, когато размерите му съответствуваха на привидния диаметър на истинската Земя, гледана от кораба, трудно можеше да се различи родната ни планета от този стъклен глобус с двайсет метра диаметър, осветен отвътре със синя луминесценция — толкова голяма беше приликата. Имах впечатление, че чувам хоровите възгласи на възхищение и изненада, с които децата винаги едва ли не пръсваха астрокарите при гледката на така чудесно създадения „близнак“ на Земята. Опитах се да намеря с поглед Юпитер и Сатурн, но те се плъзгаха твърде далече в мрака.

„Геа“ дълго висеше над космичния парк и аз почнах да се питам дали няма повреда, но после си помислих, че в края на краищата и нашите астрогатори също са били някога деца.

 

 

Сутринта на третия ден от пребиваването ми на „Геа“ надзърнах в празната болница, завъртях се из операционната зала, качих се в асансьора и отидох на петата палуба, която носеше неофициалното, но всеобщо употребяваното название „градът“. Това беше система от пет прави, успоредни коридора, които с краищата си се срещат в две големи зали. Тази, в която ме отнесе асансьорът, беше полукръгла, с цветни лехи и с бяла мраморна статуя в средата; в дъгообразната стена се виждаха изходите на петте коридора, просторни почти колкото улици. Осветлението на всеки от тях беше с различен цвят; по средата имаше цветна леха, а по стените бяха нарисувани с фантазия фасади на въображаеми къщички; там, където нарисуваната къща имаше входна врата, се намираше истинска врата, която водеше към жилище. Влязох в коридора, осветен с лимонени лампи. Исках вече да се връщам, отегчен от безцелното скитане, когато в далечината забелязах познатата набита фигура на Тер Хаар. И двамата се зарадвахме на срещата си.

— „Геа“ ли разглеждаш? — каза той. — Отлично! Знаеш ли как са се казвали улиците в древните градове? Имената им произхождали от професиите на жителите им, например Грънчарска, Обущарска, Ковашка… Ето го тук този стар обичай в нова форма: намираме се на улицата на физиците; ако се върнем там, в залата, ще видим другите: зелената — „Биолози“, розовата — „Кибернетици“…

— Защо са тия цветове? — попитах аз. — Някак карнавални…

— За по-лесна ориентировка и разнообразие. Е, вече няма да объркваш пътя в града ни; сега следва да опознаеш хората, но това е по-сложна работа…

Той стоеше леко разкрачен и търкаше с пръсти брадичката си.

— Какво се замисли? — попитах аз.

— Чудя се къде да отидем най-напред.

После ме хвана под ръка. Преминахме петдесетина крачки и спряхме пред нарисувана на стената къщичка със сламен покрив, върху който седеше в гнездото си също така нарисуван щъркел и ни гледаше, изкривил забавно глава.

— Тук живее Руделик — каза Тер Хаар, като спря. — Бих искал да го опознаеш по-отблизо. Струва си.

— Оня?…

— Да, оня знаменитият, по атомната физика. Ела.

Той отвори вратата. Показа се малко антре с втора врата в дъното. Историкът ми даде път. Влязох пръв, но веднага се спрях, защото ме обгърна тъмнина. Бутнат леко от другаря си, направих още една крачка и застанах изумен.

Непосредствено до мене, върху фона на черно като смола, обсеяно със звезди небе се издигаше отвесна канара, изпъстрена с ивици от абсолютно черен мрак и от белота на закалявано желязо; тази канара преминаваше в трион от разръфани зъбери, които се устремяваха като гигантска дъга към хоризонта, където много ниско, до самата каменна пустиня, висеше тежкият синкав диск на Земята. От пръв поглед се познаваше пейзажът на Луната. Под краката си имах скала, прорязана от дребни пукнатини; на разстояние от шест крачки тя завършваше като отрязана с нож. Там, удобно разположен между два скални блока, спуснал краката си в пропастта, седеше млад, двайсет и няколко годишен човек, със сиво домашно облекло. Като ни видя, той се усмихна широко и стана.

— Къде се намираме? — попитах аз, когато си разменихме силно ръкостискане.

В това време Тер Хаар отиде при самия ръб на пропастта. Гледката беше пленителна. Стената се спускаше надолу с гигантски склонове, пълна с черни ями и грапави изпъкналости, няколкостотин метра по-долу от нея стърчаха гребенести игли, които блестяха на слънцето; дъното на урвата, скрито в сянка, не се виждаше.

— Намираме се на северната седловина на Хадлей — каза Руделик, — оттук се открива най-добрата гледка към онази стена.

С протегнатата си ръка той посочи обляната в слънчев светлик стръмнина, покрита с тънки, черни жлебове и с наведено в безвъздушното пространство гъбоподобно чело на върха.

— Непреодолима стена! — рекох с неволно уважение.

В мене се събуди алпинистът или по-право селенистът, защото много пъти вече бях участвувал в катерения по Луната.

— Уви, засега да — каза Руделик и се усмихна пак, но малко тъжно. — Четири пъти ходих там с брат си. Но още не съм се предал.

— То се знае — казах аз. — Там има може би трийсетина метра издаден наклон, нали?

— Четирийсет метра — поправи ме Руделик. — Смятам, че ако бях опитал пети път, ето там, където е оная малка бразда… виждаш ли я?

— Дали не е задънена? — забелязах и поисках да отида малко по-напред, за да разгледам това шеметно място, но физикът ме спря с извинителна усмивка, като протегна ръката си.

— Не може по-далече, защото ще си спечелиш само някоя върга — каза той.

Опомних се. Та ние не бяхме на Луната!

— А ти какво правиш сега тук? — попитах аз.

— Нищо, гледам. Плени ме това място. Но сядайте. Ето, тук — посочи той оная издатина над пропастта.

Послушахме го.

— Хубаво жилище си имаш… — казах полугласно, като имах на ум голата призрачна дивост на лунния пейзаж, сякаш хваната за миг при страхотна ерупция и задържана така за векове. Пет километра под нас, обградено от зъбери, се простираше мъртво, плоско, нарязано с дълбоки пукнатини дъно на кратер.

— И мебелировката не е лоша… — добавих и почуках с пръст по балвана, който прокънтя като празен сандък.

Руделик се засмя кратко.

— Когато бях последния път тука или по-право там — поясни той след малко, — хрумна ми една идея, която после ми щукна от главата; та си помислих, че може би ще си я припомня, като се намеря на същото място. Това е стар начин, нали знаете…

— И какво, сети ли се?

— Не, но… все пак… трудно, ми беше да се откъсна от всичко това… Впрочем като че ли е време вече, а?

Той така се наведе над пропастта, та неволно ме полазиха грозни тръпки, и направи леко движение с ръка. Изведнъж целият лунен пейзаж изчезна като духнат. Двамата с Тер Хаар се засмяхме едновременно с пълен глас: всички, спуснали крака почти до пода, седяхме върху едно бюро в неголяма стая с три прозореца. В ъгъла се намираше математичен автомат с кехлибарен емайл. Ниско на стената между малки фотьойли беше окачена снимка; когато се наведох, познах видяната преди малко „в натура“ лунна стена. Снимката не беше голяма, но все пак от това не губеше заплашителната си дивост.

— Значи, четири пъти си се катерил там? — попитах, без да свалям поглед от снимката.

— Да.

Руделик я взе в ръка и почна да я разглежда внимателно с малка бръчка между веждите. „Сякаш гледаше нечий портрет“ — помислих си аз. Нарезите по скалата не бяха по-големи от бръчки по лицето, но за Руделик тези дребни черти бяха места на ожесточена борба, многочасови атаки, отстъпления…

— Битка за живот — измърморих аз.

Той остави снимката настрана и ме погледна живо.

— Ти катерач ли си? — попита той.

Кимнах с глава.

Той се оживи:

— Смяташ ли, че емоцията, предизвикана от опасността, играе решителна роля?

— Ами… откровено казано, не съм мислил по тоя въпрос, но като че ли е така.

— Не смятам, че това е най-важното — отвърна той след миг. — Моят брат казва така: с дребен атомен заряд можем да заличим от повърхността на една планета цяла планинска верига — ние сме властелини на природата — и оттук в някои моменти идва желанието да й дадем „равни шансове“. Да се борим с нея „на четири очи“, „един срещу един“, без механични съюзници. Така говореше брат ми. Но аз бих го казал другояче. На Земята ние сме обградени от възможности за мигновено изпълняване на всяко желание, всеки каприз. Преодоляваме планини и бури, пространството е открито пред нас във всички посоки. Но човек иска да се намира винаги на самата граница на възможностите, там, където всичко вече изследвано и преодоляно граничи с непобеденото, опасното. За мнозина такова място е тъкмо скалната стена.

— Може да е и така — съгласих се аз, — но откъде тая страст към лунните катерения? Та нали на Земята имаме голям брой опасни планини, например в хималайския резерват.

— Именно защото са в резерват! — бързо отвърна Руделик. — Ще ти призная, че винаги съм предпочитал да се пързалям на луните на Нептун, отколкото по алпийските снегове, въпреки че нашият земен сняг от вода е по-плъзгав от замръзналия газ… Въпреки това съм предпочитал последния, както и мнозина други. Защо ли? Защото дивотата на планинските местности на Земята не е напълно естествена. Те съществуват само защото ние сме искали това, та сме ги запазили непокътнати. Следователно въпреки цялата им дивост те също са частица от „цивилизования“ свят. А пък на луните намираш природата в цялата й първобитност…

Гер Хаар, който досега мълчеше, неочаквано се обади:

— Не зная дали страдам от прекалено силен инстинкт за самосъхранение, или това е обикновена страхливост, но ще ви призная, че не обичам да ходя по планини. Никога не ме е изкушавало катеренето.

— О, това няма нищо общо със смелостта — каза Руделик. — На времето на Плутон работеше една изследователска експедиция…

Той прекъсна внезапно и ме погледна с ново любопитство.

— Баща ти лекар ли е? — попита той.

— Да.

— Познавам го.

Чаках да каже нещо повече по това, но той се върна към разказа си:

— Изглежда, че експедицията е търсела някакви минерални находища. След приключването на работата всички ракети отлетели, с изключение на една, която трябвало да разглоби и прибере съоръженията. Работата някак си се забавила и в ракетата останало оскъдно количество кислород, едва колкото да се стигне до най-близката космодромна станция на Нептун. В деня, в който ракетата е трябвало да тръгне, един от членовете на екипажа отишъл да прибере сондите за определяне на космичното излъчване, заложени по околните скали. Той също не обичал да ходи из планини, но това било задължението му. Като преминавал през един наклон, той се свлякъл толкова злополучно, та си счупил крака на няколко места. Отгоре на всичко телеранът му се строшил, та дори не могъл да уведоми останалите. Осемнайсет часа се влачил до ракетата. После казал: „При най-малкото помръдване болката беше такава, че губех съзнание. Ако бях уверен, че другарите ми ще отлетят навреме, преди да бъде изразходван запасът от кислород под позволената граница, бих издъхнал там, без да мръдна от мястото си. Но знаех, че няма да отлетят, че ще ме търсят; и ако това продължи, няма да им стигне кислородът за връщането. И така, казах си, трябва да стигна…“

— Разбира се, че са го чакали — казах аз.

— Разбира се, че са го чакали. Много зле са били с кислорода, но по пътя срещнали ракета на безлюден патрул и тя ги снабдила с въздух. Както виждаш, Тер Хаар, той също така не е обичал да ходи из планини. Няма никаква връзка между достойнствата на характера, смелостта и увлечението по катерене.

— Ти познаваш ли се с тоя човек? — попитах аз.

— Не. Баща ти го познаваше — каза Руделик и в отговор на вторачения ми поглед добави с усмивка:

— Той го е лекувал. Бил е корабен лекар на експедицията.

— Кога е било това?

— О, отдавна, може би преди четирийсет години.

Млъкнах изумен.

Тишината прекъсна Тер Хаар.

— Дали знаете — попита той — защо ракетните пилоти имат за емблема пламък?

— Сребърна искра на черно поле — рекох аз. — Точно така. Освен това там има някакъв надпис, сетих се: „През пламък“. — Не, никога не съм се замислял върху това нещо, но то ще да е ясно. Навярно защото пламъците, огънят е източник на задвижването на ракетата?

— Възможно е — отвърна Тер Хаар, — но пилотите иначе тълкуват това. Традицията предава една легенда, която ми разказа Амета. Познаваш ли Амета? Не? Трябва да се запознаеш с него. И така XX и XXI век са били време на ракетни полети, които вземали много жертви. Разказват, че една от първите лунни ракети е била обхваната от пожар в момента на излитането. Пламнали изведнъж всички резервоари с гориво. По онова време те са заемали девет десети от кубатурата на цялата ракета. Пилотът е могъл да предизвика откъсване на пламналите резервоари, но те щели да паднат върху един град. Затова той само увеличил скоростта. Загинал в пламъците, но изтеглил ракетата извън пределите на Земята — „през пламък“. Оттам са думите.

— А това означава — добави Руделик, — че човек не само умее да изобретява неща, които не съществуват в целия космос, но съумява и да се справя с тях…

На сбогуване с Руделик казах:

— Ти познаваш баща ми; жалко, че само споменахме за него. Може би ще ми разкажеш някога нещо повече…

— Разбира се.

Той ми стисна ръката и добави:

— Но аз смятам, че… говорехме за него през цялото време.

Като вървях с Тер Хаар под лимонените лампи в коридора, толкова бях зает със собствените си мисли, че съвсем не забелязвах минувачите. Щом излязохме от „улицата“ на физиците, намерихме се в оная полукръгла зала, от която бях започнал обиколката. Тер Хаар седна на скамейката под бялата статуя, погледна ме изпод око и попита с прикрита усмивка:

— Е как, искаш ли още?

— Какво да искам? — попитах аз, като се отърсих от замислеността си.

— Хора. Хората на „Геа“.

— Ами, разбира се!

— Е добре тогава. Къде да отидем?

Той стана, посочи отворените пред нас разноцветни като дъга коридори и заговори тържествено, сякаш цитираше изречение от приказка:

— Тръгнеш ли надясно — ще видиш чудеса… вече ги видя — добави той бързо с обикновен глас. — Тръгнеш ли направо — ще срещнеш тайна… И така, нека бъде тайната! Докторе, събуди се най-сетне! Тръгваме!

— Накъде!

— Натам, където е тайната: към Улицата на биолозите.

Влязохме в зелен коридор. И тук по стените се виждаха рисувани къщички.

— Тука — каза историкът — живее Каларла, съпругата на Гообар.

— Съпругата на Гообар? — повторих. Това беше името на непознатата от първата ми вечер на „Геа“.

— Да.

— Ами той?

— Той също, но от другата страна, тоест входът за стаите му се намира откъм Улицата на физиците. Двете жилища са свързани помежду си отвътре. Но Гообар истински живее в лабораторията си.

Когато отваряше вратата, мина ми през ума, че на Земята може да се научат много неща за човека, когато се види обстановката в жилището му, а тук, на кораба, може да се съди за същото по гледката зад прозорците, тъй като това е по собствено желание избрана творба на видеопластиката. Едва успях да помисля така, вратата се отвори и аз се изправих на прага до Тер Хаар.

Намерих се в проста селска къща с под и потон от гладко дърво с цвят на слама. По средата имаше ниска стъклена маса и столчета със силно наклонени назад облегалки; на пода покрай стените имаше много зеленина, най-обикновени бурени без цветове. Цялата вътрешност на стаята беше сякаш устремена към градината, която трогателно се мокреше зад прозорците, понеже там валеше дъжд. Далеко навътре плаваха облаци, но не високи, а провлечени ниско като в предпланинска местност. Понякога между техните кълба се показваха кафяви и черни планински склонове, а дъждът валеше непрекъснато, монотонен, проливен, и се чуваше лекото му плющене по пясъка на пътеките, шуртенето на водосточни тръби и дори бълбукането на въздушните мехури в локвите. Гледката така ме очарова със своята всекидневност, че не мръднах от мястото си, докато пред мене не застана домакинята с протегната ръка.

— Доведох ти един почти колега — нашия доктор — обади се историкът.

В мрачната светлина, която идваше от широко отворените прозорци, Каларла ми се струваше по-ниска и едновременно по-млада, отколкото първия път; беше облечена с домашна рокля от тъмночервен плат с толкова фин и комплициран десен, сякаш беше начертан със сребро план на лабиринт. В стаята освен нея имаше още двама души: девойка с тежка рижа коса, която падаше върху яката на светлосинята й рокля, и атлетично сложен мъж с лице, скрито в сянка.

— Това е Нона, архитект, която желае да се запознае със строителството по другите планети — каза Каларла. — А това е Тембхара, кибернетик.

— Лошите езици говорят, че строя електромозъците поради мързел, но ти не им вярвай, нали така? — каза мъжът.

Той се наведе напред и аз видях лицето му. То беше тъмно, сякаш си бе възвърнало черния цвят на своите негърски прадеди, широко и опнато като мускул. По него се появи и изчезна ослепително бяла като светкавица усмивка.

Каларла ни покани да седнем. Предпочитах да отида до прозореца, така ме примамваше навлизащият от него тръпчив, суров мирис на листа и на мокри елови игли. Вдигнах глава и видях как по стряхата се събират големи капки вода, чиито стъклисти коремчета се проникват от лазура на чистото в далечината небе, как се нижат една след друга по дължина на стряхата, задържат се на ръба й и сякаш нерешително падат надолу. Протегнах ръка, но падащата капка премина през пръстите ми като неосезаема светлинна ивичка. Не се учудих толкова на явлението — защото го очаквах, — колкото на собственото си разочарование. Облегнат на прозореца при лекия полъх на вятъра, обърнах се към насъбраните. Прекъснатият поради влизането ни разговор продължи.

— И как си въобразяваш тази освободена от гравитация архитектура? — попита Тембхара рижокосата.

— Мислех за конструкции, които нямат нищо общо с отвеса — отвърна тя. — Представете си дванайсетлъчна звезда с кули, насочени във всички посоки. По главните оси за движението бих направила колонади…

Тя скицираше с ръка във въздуха. Заслушах се с все по-голямо учудване.

— Извинявай, но какъв ще бъде строителният материал? — попитах аз.

— Лед. Нали знаеш какви количества вода се изхвърлят извън границите на Земята при намаляването на океаните. Бих строила дворци от вода или по-право от лед, който при температурата на безвъздушното пространство притежава не лоши строителни качества.

— А! В безвъздушното пространство! — възкликнах неволно. — Разбирам, такива едни летящи замъци, нещо като милиарди пъти увеличени снежинки? Но… но кой ще живее в тях?

Всички се засмяха, а Тембхара каза:

— Бедата е там, че никой. Няма желаещи. Горката Нона не може да ги строи и много се тревожи поради това.

— Да — с въздишка каза младото момиче — все по-ясно виждам, че твърде рано съм навлязла в цялата тази история!

— В каква история?

— В живота. Би трябвало да се родя в стохилядната година, може би тогава моите ледени дворци биха послужили за нещо.

— И тогава ще удариш на камък — каза Тер Хаар. — Казват, че в стохилядната година Слънцето, както след всеки четвърт милион години, отново ще навлезе в тъмна мъглявина от прах и ще започне галактична зима.

— Ледена епоха?

— Да. Ще има много лед и толкова работа по разтопяването му, че никой няма да поиска дори да погледне твоите дворци.

— И тогава Слънцето ще бъде червено като кръв — каза Каларла в настъпилата тишина.

Всички глави се обърнаха към нея, но тя не се обади повече.

— Е, така е — довърши Нона, — ще бъде червено, понеже прахта на мъглявината ще погълне другите лъчи.

— Интересно е, че така говорите за това, сякаш сте преживели поне десетки подобни зими — подхвърли Тер Хаар.

— Защото знаем за тях — каза Нона.

— Това не е едно и също — възрази историкът. — Друго е да наблюдаваш редуването на галактичните пролети и зими, да видиш издигането на планинските вериги, образуването на континентите, изсъхването на моретата, а друго е да знаеш за тия неща. В геологичен мащаб човек живее като пеперуда-еднодневка. Ние познаваме фактите, но не познаваме преживяванията, които ги придружават, защото не можем да ги познаваме.

— Е да, някое същество, което би живяло милиард години… — започна Нона и замълча.

Отново настъпи тишина, само дъждът шумолеше зад прозорците.

— Наскоро имах странен сън — каза тихо Каларла. — Сънувах, че съм създала в лабораторията си изкуствени организми. Това бяха дребнички, розови същества. Те се размножаваха толкова бързо, че видях как покриват цялата лаборатория с розов пласт. Тогава замислих странен опит. Избрах си една звезда, не прекалено гореща, но и не много хладна, прекарах близо до нея планета с подходяща големина, облях пустините й с океан, обградих я с мек пласт от въздух и присадих на нея живот — под формата на моите розови същества. После ги оставих на собствената им съдба. Не помня какво е ставало след това. Минаваха стотици хиляди, може би дори милиони години; през цялото това време живеех и не стареех никак.

— Женски сън — измърмори Тембхара, който слушаше внимателно.

Каларла се усмихна с тъмните си очи и продължи:

— Докато един ден си спомних за моя опит и реших да видя какво е станало с хвърления върху повърхността на планетата живот. В какво се е развил той? Дали е преминал в дълбините на океаните? Дали е покрил континентите? Какви форми е придобил? Мислех си така и се стягах за полета. Но после, когато летях между звездите към оная планета, почувствувах неочаквана тревога. Като произведох моите белтъчини, аз отворих пред материята всички възможности за еволюция. И във въображението ми ненадейно се появиха милиони същества, които са се създали от онези невинни розови частици. Дали те вече виждат своя свят — размишлявах аз. — Дали чуват шума на вятъра? А може би вече са овладели цялата планета, почнали са да изследват сами себе си и вече са си задали въпроса откъде са се взели? По какъв начин са създадени? — И тогава помислих, че съм им дала не само началото, но и края, че като създадох живота, едновременно съм създала и смъртта. А тъкмо в тоя момент планетата застана пред мене, грамадна като небе, увита в облаци; безпокойството ми се превърна в тъга и уплаха и аз се събудих…

— Ах, какви сънища имаш ти — извика със завист Нона. — А пък аз в най-добрия случай сънувам разправии с повредени автомати!

— Твоят сън е възникнал от жаждата за сбъдване, която изпитваме всички — рекох аз. — Породило го е очакването на откритията, които се крият в края на нашия път, в системата на Кентавър.

— И е характерен за началото на пътешествието — добави Тер Хаар, — тъй като после в сънищата няма толкова да изпреварваме събитията, а поради носталгията ще се връщаме насън към Земята…

— А аз ви казвам, че тоя сън се отнася до съвсем друго нещо — запротестира Тембхара, сложи големите си ръце върху стъклената плоча на масата като върху клавиатура и заяви:

— Това е сън на жаден за познание биолог. Понеже ние не знаем нищо за пътищата на органичната еволюция на другите планети. Знаем само историята на живота върху Земята и Марс, но това са рожби на едно и също слънце. А съществата, създадени под променливите звезди, които последователно се свиват и разпущат като туптящо сърце? Нали това пулсиране на блясъка трябва някак да даде отпечатък върху най-пластичното създание, каквото е живата материя! Ами животът под застиналите червени гиганти? А около двойните звезди, върху планетите, осветявани поредно ту от едно, ту от друго слънце? А при светлината на сините слънца, които изхвърлят могъщи лъчи…

— Те са смъртоносни — намесих се аз — и там надали съществува живот.

— Може да се създадат защитни механизми, например рогови брони с голямо съдържание на соли от тежки метали… Помислете: както звездите са на различна възраст, така и възрастта на разнородните планети е различна, следователно и на тези, които приличат на Земята, може да се открият фази на по-раншна или по-късна еволюция от земната. Ала това не е още всичко. Сънят на Каларла крие въпроса дали нашата земна фауна и флора, а също и самите ние сме по отношение на другите обитатели на космоса нещо съвсем обикновено, статистически съвсем често явление, или по-скоро представляваме изключителен вариант, рядка разновидност… Защото може би ние сме именно уникат, може би над формите на нашите тела съществата от другите звезди биха клатили глави…

— Ако имат глави — намеси се Нона.

— То се знае, ако имат.

— Значи, казваш, че ние сме „двуглавото теле на космоса“? — попитах със смях.

Тер Хаар като че ли се позасегна малко.

— Ти не казваш това сериозно — рече той на Тембхара.

— Аз изобщо нищо не казвам, нейният сън е този, който поставя такива въпроси.

Големият кибернетик се поклони леко пред младата жена, която през цялото време на спора седеше неподвижна, а върху спокойното й лице понякога се появяваше подобна на малка светлина усмивка, при която устните съвсем не се отваряха.

— Добре тогава — Тер Хаар се обърна към нея. — Разреши сега спора: какво означава сънят ти, каква цел е преследвал опитът ти?

— Не зная.

След такъв отговор би трябвало да избухне смях, но настъпи тишина, изпълнена с плисъка на дъжда зад прозореца. Отдавна не бях се чувствувал така хубаво и спокойно, както сега, загледан в сериозния поход на капките по стрехите.

— Не знаеш?… — обади се Тер Хаар. И в гласа му прозвуча разочарование. — Ами ако би могла наяве да извършиш подобен опит? — попита той.

— Страхувам се, че не бих го направила — отговори, но не веднага, Каларла.

— Защо?

Тя наведе глава.

— Не поради липса на смелост, но… Не, наистина не зная.

— Може би това би ти заприличало на някакво гротескно подражателство на делата на оня бог творец, в когото са вярвали древните хора? — подсказваше историкът полугласно.

Каларла мълчеше, усмивката й изчезваше, а това значеше: „Нямам какво повече да кажа.“

В тоя миг се разнесе далечен стъклен звук, който сякаш идваше от покритите със здрач планини.

— Обед! — каза Тембхара и стана. Едва сега забелязах колко беше висок. — Ех, че се заседяхме!

Когато се сбогувах последен със съпругата на Гообар, внезапно я попитах:

— При тебе често ли вали дъжд?

— Често. Обичаш ли да вали?

— Обичам.

— Тогава идвай.

Излязох в коридора след другарите си и чух силния глас на Тембхара, който казваше:

— Право казано, това е нереално; за резултата от такъв експеримент би трябвало да се чака стотици милиони години. Дори да беше възможно това, откъде да се вземе такова търпение?!

Той се засмя, отвори вратата на асансьора и влезе в него след другите. Стъклената клетка безшумно потъна в дъното на шахтата, но басовият му смях все още звучеше в ушите ми.

Тер Хаар ме помоли да се отбия при него след обеда. Трябваше да го потърся в кабинета по история и Ниле, синът на инженер Ирьола, предложи да ме заведе там. Помещенията на историците се намираха на кърмата; коридорите тук бяха по-ниски и не така просторни, както в централната част на кораба.

— Ето тук! — каза Ниле и ми стори път да мина пръв.

Още веднъж през този ден бях изненадан. Предполагах, че ще се намерим в светъл трионов кабинет, където историците рентгеноскопират и изследват стари палимпсести. Но ние стояхме на прага на полумрачна зала, тясна и толкова висока, че погледът се губеше в тъмнината на готическия свод, който изглеждаше като застинал размах на някакви гигантски прилепови крила. Край стените бяха наредени дълги лавици и пюпитри, облицовани с фурнир от лиственица. Там, в светлината от ниско спуснати лампи, седяха хора. Един от тях се обърна. Това беше Тер Хаар. Ослепен от светлината, той заслони очи с ръка и извика:

— А, вие ли сте! Скъпи мой, ще почакате един момент, нали? Ей сега ще свърша.

Като нямах какво друго да правя, разглеждах историците. Освен Тер Хаар тук бяха още двама. Върху лицето на единия падаше светлина, отразена от разхвърляни по масата книжа. Казваше се Молетич. На някои той изглеждаше малко смешен; на мене никога. Наистина имаше тясна глава, на края с брадичка, щръкнала като лакът на някакъв кожа и кости човек, при това с клепнали уши, които при обикновена глава нямаше да правят впечатление, но при тази малко по-натрапчиво напомняха за съществуването си. А пък на лицето му бе кацнала усмивка, която сякаш казваше: „Знам аз, че съм смешен, но няма нищо, вижте, че това разсмива и мене.“

По-късно от Тер Хаар узнах добродушната хитрост, с която той подсказвал на по-младите си колеги своите хрумвания, така че те ги смятали за собствени, и свикнах да ценя обширните му знания. Сега обаче, като слушах как се разправя с професора, трябваше да прикривам усмивката си поради разпалеността, с която се оплакваше, че му липсвали архивни източници, свързани с личността на някакъв Хинтер или Хитлер — след всичко толкова без значение ми се струваше това подробно ровене в останките от древното минало. По едно време си помислих, че може би не трябваше неканен да слушам разговора на учените, та се огледах за Ниле. Той стоеше до дъното на залата неподвижен, с повдигната глава; последвах погледа му и забелязах един едва видим, голям четириъгълник, който отначало сметнах за прозорец. Но това не беше прозорец.

Забравих всички и всичко и тръгнах с втренчен поглед натам, сякаш бях видял призрак. В залата само по масите светеха лампички с насочена надолу светлина, така че върху стените падаше само отблясък от нея. В този полумрак съзрях сцена, която събуди един от най-ранните спомени от детството ми. В една книга на баба бях открил тази картина, загадъчното съдържание на която така ме уплаши и едновременно прикова, че не можех да се откъсна от нея. Баба ми взе книгата и каза, че варварските ужасии не са за децата. Но ето, след двайсет години на палубата на „Геа“, в притъмнения кабинет на историците се намерих пред същата картина — голяма, с почерняла от времето позлатена рамка.

Застанах при Ниле. Момчето сякаш не дишаше. Какво беше видяло там?

Нощ, кули на далечен град, черно небе без звезди, а на опетнената с кръв земя две групи хора, отделени от блясък на фенер. Едните, в плътна тъмнокафява редица, със сгушени глави между раменете, бяха насочили напред нещо като къси пръчки или тръби. Насреща им, между мрачни, свити фигури беше коленичил някакъв изпънат, рошав мъж с широко разперени ръце. В тия разперени ръце, в лицето му, вдъхновено и страшно, животът и смъртта бяха смесени така, както кръвта и пръстта в краката му, и стигаше само веднъж да видиш тоя човек, за да се връща той след години в сънищата като спомен, от който сърцето спира да тупти.

Сложих ръка върху рамото на Ниле. Така, както аз в детството си, и той не разбираше нищо — и също така трепереше.

Изведнъж цялата зала светна. Някой от историците запали горните лампи. В същото време се чу гласът на Тер Хаар:

— Не си ли виждал още това, Ниле?

Бледото лице на момчето беше достатъчен отговор.

— Какво… означава тази картина? — попита то най-сетне. — Какво правят тия хора с другите?

Историците се приближиха до нас.

— Тази картина е от първата половина на деветнайсетия век — каза един от тях, а Молетич добави:

— Тя представлява испански селяни, заловени от военен отряд…

— Но това нищо няма да му обясни — намесих се аз. — Тази картина…

— Чакай — прекъсна ме заповеднически Тер Хаар и с глас, какъвто още не бях чувал от него, извика:

— Кажи сам, момче! Смело! Какво виждаш?!

Ниле мълчеше.

— Не смееш ли? Но все пак кажи! Казвай какво смяташ, какво мислиш, какво чувствуваш?!

— Че те ги…

— Казвай!

— Убиват…

Когато се чу тази дума, настъпи пълна тишина. После Тер Хаар погледна колегите си и по лицето му се появи тържествен блясък.

— Чухте ли? — каза той. А после се обърна към Ниле: — Този художник е живял преди хиляда и петстотин години. Казвал се Франсиско Гойя. Запомни името му, защото той е един от ония, които не умират.

 

 

Когато вечерта се връщах от Тер Хаар, сбърках пътя в лабиринта от корабни коридори. Уморен от многото впечатления — този ден сякаш нямаше край! — най-сетне попаднах в просторната галерия, която се намираше до самата градина, и седнах на една малка пейка. Тя бе сложена до стъклената стена, зад която току до нозете ми безшумно се люлееха големи черни върхари на смърчове със сребърни игли. Ненадейно чух, че ме вика познат глас; от асансьора идваше Ана Руйс и ми се усмихваше още отдалече. Придума ме да отидем да гледаме видеопластична трагедия. Запътихме се в зрителната зала, прожектираха ужасно дълга драма в две части. Действието, което представляваше историята на една изследователска експедиция, се развиваше най-напред на Сатурн, после на Юпитер. Имаше наистина много хубави външни снимки, особено една от тях ми се запечати в съзнанието; тя показваше буря в амонячен океан — същинска оргия от кехлибарови, кафяви и черно-златни багри, — но като напуснах залата, отдъхнах си с неволно облекчение.

— Ужас! — каза Ана. — Струваше ми се, че наистина усещам миризмата на този амоняк… а когато ракетата нахълта в пръстена на Сатурн, затворих очи. Втръснаха ми се вече всички тия изключителни неща, отсега ще ходя да гледам само истории за Земята.

— Още сега ли? — попитах аз с усмивка.

— Сега и винаги — отговори тя и ме погледна сериозно.

Сбогува се с мене и аз останах сам в празния коридор. Не забелязах кога стигнах до сребристата завеса, която покриваше входа към палубите за разходки. За миг се позамислих дали не е по-добре да отида и си легна, но накрая реших, че не е лошо да се поразходя и погледам звездите. При техния вид нещо се надигаше в мене и тъкмо затова исках да се наложа на себе си и да не допусна мисълта, че ме е страх от тях. В галерията цареше мрак, прорязван от светлина, която на всеки няколко минути се променяше от сребърна в синя — изглеждаше, че „телевизорните очи“ бяха престанали да се въртят. Вървях от единия край на галерията до другия, без да срещна някого; но това никак не ме учудваше, понеже наближаваше полунощ. Внезапно до стъкловидната стена забелязах някаква сянка. Спрях се на известно разстояние. Зад мястото, в което се тъмнееше фигурата на човека, изплава бледата луна и започна да се издига нагоре. Силуетът на застаналия се очертаваше ясно върху фона на светлия диск — краката, тялото, най-сетне главата, видяна в три четвърти, се очертаваше черно върху фона на пълната луна, сякаш обиколена с ореол. После поради движението на „Геа“ луната се премести по-високо и обля със силен, призрачен блясък непознатия. Това беше Гообар. Гледаше звездите.