Станислав Лем
Облакът на Магелан (15)

Ана от звездите

През втората година от пътуването закъснението на радиосъобщенията практически напълно преустанови връзката със Земята. Малката шепа хора, затворена в черупката, която се носеше през ледения мрак, беше оставена изключително на себе си. И животът продължаваше да върви: лабораториите работеха, на междугруповите съвещания се съобщаваха резултатите от изследванията, млади момчета и момичета завършваха образованието си, встъпваха в брак, раждаха се деца.

Отделях им много внимание; подробно разпитвах майките, които идваха в амбулаторията, и трябва да кажа, че освен от научния интерес бях ръководен и от смътни подозрения, че непосредственото съседство на вечния мрак и звездите, от което се мъчехме да се защищаваме с дебелата броня на кораба, ще окаже някакво неизвестно влияние върху формирането и развитието на тези малки човешки същества. Затова не без подозрителност асистирах при повиването на розовите плачливи пеленачета, сякаш очаквах внезапна поява на някакви „звездни“ черти, но тези очаквания (които разбирах, че са смешни) не се сбъдваха. Всички деца бяха напълно нормални, здрави, весели, първите от тях вече пълзяха по тревниците в градината, а техните плачове, които се чуваха ненадейно от някое жилище при преминаването по коридора, създаваха удивително свойска обстановка между металните стени и кръстосаните шахти, сякаш на ракетата загостува топлият дъх на собственото ни детство.

Право казано, за децата се грижех само аз, понеже от лекарската ни тройка Шрей беше хирург, а Ана проявяваше към тях някакво скрито неразположение, което не можех да си обясня, тъй като в началото на пътешествието тя живо се интересуваше от съдбата на новородените.

Привидно животът на кораба постигна състоянието на равновесие, но внимателният наблюдател би могъл да забележи промяната, която ставаше във всички нас, промяна, която беше още по-важна поради това, че сякаш се извършваше някъде дълбоко във всеки човек.

В миналото се плашехме от все по-голямото мълчание. Сбъдна ли се този страх? Всъщност не, срещахме се с удоволствие и често, другарските срещи ставаха не по-рядко от научните, действуваха спортни секции, но тези наши занимания и разговори бяха доста особени. Много говорехме за всекидневните незначителни въпроси, за посетените концерти, прочетените книги, за познатите хора. За Земята никой не споменаваше; името й изобщо не се чуваше в разговорите; би могло да се сметне, че всички са забравили за съществуванието й; не се споменаваше и за останалите на нея близки хора, нито дори за самото пътешествие.

На тая тема говореха само специалистите. Те бяха открили доста интересни явления, например няколко месеца след постигането на пълната скорост на движението забелязаха, че вътре в „Геа“ температурата започва незначително да се увеличава. Инженерите се заеха да издирят причината на това явление. То беше толкова по-удивително, понеже моторите на кораба вече не работеха, следователно причината би могла да се намира само отвън, а там имаше безвъздушно пространство, в което един кубически сантиметър съдържаше едва няколко атома, а това практически съответствува на абсолютен вакуум, ако го съпоставим със средната гъстота на газа в земните условия, при които един кубически сантиметър съдържа няколко десетки трилиона атома. Но „Геа“ се движеше с такава скорост, че всеки квадратен сантиметър от обвивката й се срещаше с 800 милиарда атома в секунда; това беше достатъчно да се появи „триене“ и да възникне загряване на ракетата; нещо повече — оказа се, че като пореше тоя междузвезден „газ“, корабът постепенно обрастваше с пластче от атоми, които сякаш биваха „впресовани“ във външната повърхност на бронята от устрема на ракетата. Разбира се, образуваното по такъв начин нарастване на масата беше безкрайно малко, но прецизните апарати успяваха да го измерят.

В амбулаторията имах по няколко пациента дневно; оплакванията им бяха разнородни, често пъти много неопределени; понякога като че ли бяха претекст за разговор с лекар, разговор, който предразполага към пълна откровеност. Това привилегировано положение ми даде възможност да опозная източниците на събитията, които се случваха след месеци, а дори и след години.

Постепенно се създаваше някаква всеобща „леснота на живота“. Хората с готовност се забавляваха, с готовност се шегуваха, но всичко това беше повърхностно. Много рядко при най-обикновен разговор от устата на някого се изтръгваха думи, грижливо премълчавани от всички. Помня как веднъж в градината, когато се разговаряше върху трудовете на тектонофизиците и възможностите за бъдещото им приложение, беше спомената Земята и една жена каза полугласно: „Но дали изобщо ще се върнем?“ За момент зацари напрегнато мълчание, а след това изведнъж няколко души започнаха бързо да говорят за нещо друго.

Най-обезпокоителното явление на кораба, което сякаш засягаше най-дълбоките, най-скритите пластове на психиката, почти недостъпни за наблюдение, бяха любовните отношения.

Стотици хиляди животински поколения, които е трябвало да се изнижат, за да се създаде човекът, са му предали като мъчително и необходимо наследство половото влечение. Изминавали са векове, издигали са се и са падали цивилизации, а човекът в борбата с околната и собствената си природа е предприемал хиляди опити да изведе на светлина онези тъмни сили, наследени в него без неговата воля и знание: така страстта, която привлича взаимно мъжките и женските, се превръщала в копнеж. Но с течение на вековете любовта, както и другите видове чувства са създавали заповеди, ритуали и закони, които възниквали при сблъскване на обществените антагонизми. Пречките при сближаването на мъжа и жената произлизали от имотното състояние, от религиозните митове и от предразсъдъците. Варварските меркантилни формации са се стремели да превърнат любовта в стока, достъпна за притежателя на покупателна сила, в чудовищен пазар. Тя трябвало да бъде средство, което възбужда изнурените нерви, още една подправка, огнено петно в сивотата и досадата на живота. Мъже и жени са намирали в нея убежище от слепите катаклизми, които нараствали в недрата на строевете, и от също така сляпото вегетиране на ежедневието.

Нашата цивилизация е създала ново отношение между половете, което произхожда от творчеството — все едно дали духовно или физическо — като най-дълбок смисъл на съществуването. Умственото творчество произтича от телесното, то е един вид по-издигнатото, по-светлото му отражение, непрекъснато повтаряне на възторга и безпокойството, което буди у нас светът. Някога хората са се отдавали на половите влечения, без да схващат, че зачеването на ново същество е най-голямата отговорност, каквато се пада в живота на човека. Поколения са се раждали и си отивали, а великата, неразбрана тайна била предавана от едно на друго като затворено писмо, което са успели да прочетат едва по-късните потомци.

Светът поставя загадки пред човека и той ги преодолява чрез работата на ума, който отразява порядъка в природата като закономерност на материалните промени, извършвани както в недрата на звездите, така и в човешките тела. Любовта, недостъпна за научно изследване, неуловима във формули и правила, не може да се предвиди, нито да се пресметне, а все пак в нашия рационален свят тя е преживяване, без което животът не би бил пълен.

В земната любов на нашето време няма нищо от избухването на страстта, от бурните привличания и отблъсквания, от жаждата за притежаване, смесена с чувството на ограничение и зависимост. Както планетите при обикаляне по орбитите си в някои редки точки по пътя си се намират на най-близко разстояние, така мъжът и жената в любовта се сближават толкова много помежду си, колкото изобщо е възможно за един човек да се сближи с друг. Така се създава общността на мечтите, виждането на света с очите на другия човек, тайната на непрекъснатото му присъствие и радостта от приемането на чуждите грижи и тежести, които никога не се смятат, че са твърде много. Тогава страстта е само едно от многото съединителни звена, а милувката от пробуждане на нагона се превръща в знаци на език без думи, които започват там, където обикновеният човешки говор спира и става безсилен. Такава любов може да бъде само една.

Помня как при разговорите с историците, които ми разказваха за любовта през отдавнашните векове, не можех да се начудя на колебливостта и променливостта на чувствата на древните, а съвсем не ми беше ясно как са могли, от една страна, да изискват образование в много области на живота — както важни, така и без значение, а, от друга, да не изискват нищо в една от най-важните области — възпитаването на децата от родителите. Тяхното невежество трябва наистина да е било грамадно, щом са се решавали да дават свободен достъп на пълния произвол и случайността, без да разбират, че в първите години на живота детето е най-чувствителен и податлив материал, върху който се отпечатват всички влияния на средата, и придобитите през този период недостатъци понякога не могат да се отстранят дори при най-големи усилия на възпитателите.

На борда на „Геа“ се бяха качили от Земята много мъже и жени, узрели вече за любов, но които все още търсеха, и трябваше да се очаква, че дълготрайното пътуване ще свърже много двойки. Тези предвиждания се сбъднаха, но пречките, които повечето от младите хора трябваше да преодолеят, се оказаха по-големи, отколкото би могло да се предположи. През втората година от пътешествието се случваше да се образуват двойки набързо и да се разделят сякаш случайно — и тоя поврат към древните варварски нрави като че ли се обграждаше с някакъв заговор на всеобщо мълчание. Това беше през периода, когато сдържаността, равновесието и спокойствието, всички тези черти, с които ни беше дарила Земята, ставаха, така да се каже, външна, застинала форма, явна за другите повърхност, която си придаваше вид, че нищо не се е променило, когато в действителност горещото съдържание на живота се оттегляше някъде и изчезваше. То беше онова голямо опустошение, нанесено от световната бездна на неподготвените за безмерния труд на пътешествието.

Но докато можехме до известна степен да мамим нашите другари по работа, колегите си, дори и приятелите, не беше възможно да се постъпва така в най-дълбоката област на чувствата. Оттук опитите да се търси убежище в прегръдките на жените, опитите за самозабрава в спазмите на насладата. Знаехме, че няма да ни свърже трайно нито общото съжаление, нито отчаянието, нито желанието да отхвърлим отговорността за съзнателно избраната съдба; че нищо не може да стори това освен любовта, и все пак мъжете търсеха жените, а те им се отдаваха в съсредоточено, мълчаливо споразумение. Това бяха опасни и напразни опити за спасение. Настъпилият отлив оставяше случайните любовници лишени от мисъл и безпомощни и когато над главите им прозвучаваше в мрака глухото, повтаряно нощ след нощ предупредително свистене, те нямаха кураж да се погледнат в очите, понеже в тях се криеше празнотата, от която искаха да избягат, а отхвърленото за момент бреме се връщаше и така лежаха самотни един до друг, разбрали собственото си поражение.

За кого мисля, като изговарям тези думи? Преди всичко за себе си, ако и да зная, а по-скоро предполагам, че не един от моите другари е преживял подобно поражение. Мисля за себе си. Само за себе си, понеже Ана излезе от това изпитание победоносно, въпреки че дълго време бе страдала, а може би тъкмо заради това, че беше имала смелост да страда, докато аз исках само да забравя.

Когато човешките глави се приближават за целувка, не може вече да се обхване с поглед другото лице, понеже е твърде близо, но това е физическа близост, която нищо не решава, нито свързва. Напразно исках да наложа идването на чувствата, напразно ги търсех в бурните целувки, в силните прегръдки — когато то се намираше в някое вечерно замълчаване, в полускривана усмивка, в случайно, неочаквано докосване на ръцете, от които едната искаше да погали другата, но свенливо се спираше на половината път. Колко много не разбирах Ана, колко жестоко не ме засягаше нищо от онова, с което живееше тя. Не искам много да говоря как разбрах тази истина. Навярно у мене е имало доста трепвания — може би на честност, може би просто на срам. В паметта ми се е отпечатала само една случка, а пък още по-рано се досещах за много неща и само отблъсвах тези мисли като че ли от недостоен страх, че ще трябва да поема върху себе си отговорността и за нейната съдба, аз, който не можех да уредя и собствената си.

Та неведнъж бях забелязал, че тя помнеше най-малките подробности от първите ни срещи, докато аз почти нищо не помнех; обяснявах това с присъщата на жените паметливост, която често липсва на мъжете. Бях подслушал и разговор, а имаше и други дреболии, които не исках да разбирам. Едва една вечер се случи нещо, което вече не се осмелих да отхвърля.

Седяхме или по-скоро бяхме полулегнали на леглото, покрито с тежка бяла кожа. Изморен, опрях глава върху скръстените ръце на Ана и гледах пред себе си, без да виждам. Гореше синя лампичка, окачена ниско. Говорех, както и друг път, как в бъдеще ще живеем заедно, как по пътя ще попаднем на толкова малка планета, та на нея ще има място само за двама души, че ние ще бъдем тези хора, че ще заживеем там в малка къщичка всред звездите, но когато разказвах така с полушепот, лениво, внезапно в окаченото на стената огледало съзрях лицето на Ана.

Тя ме слушаше с горчива, лека гримаса на устните, които сякаш казваха: „Зная, че всичко това е лъжа, че го приказваш ей така само за да запълниш мълчанието, и че забравяш всяка дума веднага щом я изговориш, но нищо, продължавай, само продължавай…“

И в същата секунда разбрах колко опасен беше този експеримент. Аз не й давах нищо, тя беше за мене топло, тихо убежище срещу дългите, празни часове на седмиците и месеците. Бях свикнал с нея, както човек свиква с някой пейзаж; когато я нямаше, празнотата усещах отвън, не в себе си; в себе си — това би означавало любов. Но Ана е разбирала всичко от самото начало и се е съгласявала с някакво спокойно отчаяние, понеже ме обичаше. Ето това беше най-скъпият и все пак чужд човек; равнодушен и безгрижен е влязъл в нейния живот, прехвърля най-интимните спомени, рови се в тях като дете в играчките си, за момент ги приближава до очите си, за да ги захвърли веднага отегчен, а понякога бива нежен — и това е още по-лошо. Да можех да виждам света с нейните очи, да чуя тези гласове на сърцето й, които тя не откриваше дори пред себе си; готова на всичко, гледаше на съдбата си така, като че ли тя едва сега започваше — бяла и без нищо написано в нея. Любовта й не се страхуваше от звездите, а аз мислех само, че тя има ухайна коса и топла, мека кожа…

Млъкнах, неспособен да промълвя нито една лъжлива дума.

— И какво по-нататък?… — попита тихо тя и леко люлееше главата ми.

Не можех да говоря, гърлото ми беше стегнато сякаш с желязна ръка и като прибавих още една низост към всички стари, притеглих до себе си главата й за целувка, в която се скрих, за да не може да прочете по лицето ми, че вече зная.

А как бих искал да мога да ви кажа, че веднага след това обикнах Ана и че бяхме много щастливи, но за жалост човешките проблеми не се решават така просто.

Измина втора зима от пътуването, дойде втора пролет. Досега всичките дървета в градината претърпяваха изменения, послушни на изкуственото слънце: когато приличаше по-силно, покриваха се с листа, цъфтяха, когато почваше да отслабва — встъпваха в есента с най-красивите багри. Само един канадски смърч край потока не изменяше вида си, загърнат с тъмните си игли. В почвата, от която черпеше хранителните сокове, ботаниците инжектираха специални хормони и препарати, но той си оставаше инертен, мрачен, безучастен, сякаш беше прозрял тяхната наивна игра, и понеже не желаеше да бъде част от фалшивия мираж, замря във вечен сън. Но ето че една сутрин по цялата „Геа“ се разнесе възбудителна новина: черният смърч повярвал в пролетта и през нощта пуснал зелени лапички…

Събрахме се на голяма група в градината. Никой нищо не говореше. Всички, които дотърчаваха бързо насам, гонени от непонятно чувство, спираха, гледаха мълчаливо пробудилото се дърво и един след друг тихо се отдръпваха от кръга. Накрая останаха само няколко души; един поиска да откъсне светлозелено връхче, за да го разтърка в дланта и да вдъхне от аромата на борова смола, но друг го сгълча строго. Най-сетне останах сам. Седнах под дървото и опрях глава върху ръцете си. Към наивната радост, която ми причини видът на дървото, се прибави глуха печал. Внезапно усетих нечие присъствие. Повдигнах глава. До мене стояха Амета и Зорин.

— Ела с нас — обади се Амета. — Ще се разходим по звездната галерия.

Нямах никакво желание за това, особено сега.

— Не искаш ли? — каза Амета. — И все пак ела.

Доядя ме на Амета поради натрапчивостта му. Станах и недоволно тръгнах подир пилотите. Асансьорът ни издигна на палубата за гледане. След малко се намерихме в мрака под звездите. Не исках да ги гледам. Извърнах глава, но с гърба си, с кожата на черепа си, с цялото си същество усещах бездната, която се разгръщаше зад нас. Стояхме така в тъмнината, докато изведнъж се обади Амета сякаш към никого:

— Ние не живеем в къщи под облаци; намираме се в празната бездна. Човек може да се самоизмамва и да се държи, като че ли не е така, но това е всичко. Много по-добре е да констатираме, че сме в празната бездна… и дори да изхождаме от тая констатация. Вярно, че тогава идва страхът, понеже всичко, на което сме свикнали да се опираме, ни се отнема. Умът се мъчи на всяка цена да прикрие действителността с някоя огромна лъжа. Не бива да се прави това. На нас не ни трябва удобна, обезпечена от събития сигурност. Нима непроучената, страшна несигурност не е много по-човешка? Непрекъснато разширяваме кръгозорите на живота, следователно откриваме все повече неща в тях. Не затваряй очи! Ето единствената смелост, която ни е необходима. Не отблъсквай празната бездна, не се бунтувай срещу нея, понеже светът е точно такъв. Нашият свят. Трябва само да се разбере, че всичко е толкова по-наше, по-човешко, колкото е по-тежко, та това, което ни се е струвало чуждо и страшно, да стане отдавна търсена цел.

Звездите мъждееха неподвижно. Мълчах. Амета се обади повторно, сякаш подхващаше прекъснатия разговор:

— Имаш ли планове за днешната вечер?

— Не.

— Тогава ела след един час в парка на децата. Ще дойдеш ли?

Може би щях да откажа, но той хвана ръката ми и краткото, здраво ръкостискане, което разменихме, ме помири с всичко: и с особената реч пред звездите, и с чудноватата покана, и най-сетне със самия него, пилота Амета.

Парк на децата наричахме една зала, която напомняше малка ботаническа градина. Тук растяха не особено много дървета, всичките ниски, със здрави и вити клони, добре пригодени за катерене, имаше и пясъчни площадки за най-малките деца, и малка скална пещера с големи камъни около нея, и водоскок, който бликаше в центъра на залата.

Днес дърветата и пясъчните площадки бяха изчезнали; видеопластиците бяха превърнали залата в омагьосана градина, понеже тук щеше да се разиграе особен турнир — борба за званието най-добър разказвач на приказки. Кандидатите за това звание бяха много. Те заемаха един след друг място на подиума, заобиколени от множество заслушани деца, които държаха в ръчичките си мънички сребърни звънчета.

Завършеше ли приказката, те дрънкаха със звънчетата и с това даваха израз на чувствата си, а един голям автомат, облечен с гротескна дреха, полускрит в сянката на една палма, безпогрешно измерваше силата на общия звук на звънчетата. Един от най-добрите разказвачи се оказа Зорин; тоя обикновено неразговорлив пилот ни смая с приказката си „За радиоактивните великани от звездата Алгола“; и все пак палмата на първенството спечели Тембхара, чието име съобщи един преоблечен като магьосник автомат при акомпанимента на буен бенгалски огън.

Възпитателите започнаха да отвеждат децата за спане и не мина без плачове на най-малките, защото те очакваха още някакви чудесии. Накрай, като хвърлих погледа по залата, видях само възрастни хора и някаква неразумна тъга докосна сърцето ми, сякаш с отиването на децата самият аз се разделих безвъзвратно с младостта си. Но тогава на опустелия подиум с лека крачка се изкачи Каларла и попита усмихната:

— А може ли още една приказка? Ще ви я разкажа, ако пожелаете, за да не се чувствувате всички толкова стари…

Обзети от спонтанен порив, един след друг грабнахме захвърлените от децата сребърни звънчета и веселият им звънтеж изпълни цялата зала, а Каларла заговори с обещаващ и тайнствен израз на лицето:

— Приказката, която ще разкажа, е почти истинска и се нарича „За Туринг, който се смее“.

Зацари тишина, в която за кратко време още отекваха крачките на прислужниците-автомати. После и те заглъхнаха, а Каларла още дълго време не се обаждаше, по устните й блуждаеше лека усмивка и тя сякаш чакаше нещо. Какво? Може би да се върне онова настроение, което бе обзело всички ни, когато децата още бяха в залата.

Най-сетне каза:

— Чувала съм я от баба си, много консервативна личност, която… но може би за приказките няма нужда от коментари. И така, започвам.

Тя не ни гледаше вече. Очите й станаха неподвижни, обърнати към лъскавия бич на водоскока, а матовият й глас се смесваше със звука, с който водата падаше върху ръба на каменната чаша.

— Много отдавна, преди повече от хиляда години, светът бил разделен на две половини. Едната от тях управлявали атлантидите. Всеки човек, както в древното минало, така и днес, лелее някакви мечти. Атлантидите също ги имали. Тяхната мечта била да унищожат другата половина от света, която се била освободила изпод властта им. За тая цел те трупали отрови, та да отравят въздуха и водата, радиоактивни отрови и взривни вещества. Ала колкото повече ги имали, толкова по-голям страх ги обземал. Затова купували учените със злато, за да им създават съвършени машини за убиване. Един ден узнали, че на далечен остров зад океана живее един учен на име Туринг, който знаел да строи автомати. Тогава още нищо не се било чувало за автомати и никой не знаел добре за какво могат да служат. Туринг строял различни автомати: едни правели машини, други печели хляб, трети правели изчисления и разсъждавали логично. Така Туринг работил цели четирийсет години, докато измислил автомат, който можел да върши всичко, което изобщо е възможно. Този автомат щял да може да добива метали от рудите, да шие обувки, да превръща химическите елементи, да строи къщи; но освен физическа работа щял да може и да мисли за всичко: да отговори на всеки въпрос, да реши всяка проблема, изобщо нямало работа, която да не може да извърши, щом получи заповед. Владетелите на Атлантида пратили свои шпиони, за да купят Туринг, но ученият не се съгласявал. Тогава го затворили и задигнали плановете на изобретението му. Най-старият от атлантидите ги прегледал, извикал другите и им казал: „Като построим автомата, ще го попитаме как да унищожим тия гадове, които искат завинаги да премахнат войните.“ А вторият владетел, побелял и уважаван от всички, добавил: „Също така ще ни каже как да отучим нашите поданици да мислят, понеже мислещите хора нямат желание да умират за славата на нашето злато.“

Всички заръкопляскали одобрително на тези думи и решили: ще построим този голям универсален автомат на Туринг и тогава ще станем толкова всемогъщи, че никой в света не ще може да ни се противопостави.

Тогава повикали седем хиляди счетоводители (понеже по това време хората смятали на ум) да изчислят колко злато трябва, за да се заплати строежът, после събрали седем хиляди инженери и конструктори, които седем години чертали плановете. И преди още те да бъдат завършени, първите работнически бригади тръгнали за подготвителните площи. В Алимогордо, в сърцето на голямата пясъчна пустиня на Ново Мексико, били струпани седем пъти по седем хиляди работници. Те живеели в бараки от ламарина и нощем страдали от леден студ, а денем от жестока жега. Соленият пясък разяждал дробовете и очите им, унищожавали ги болести, та на мястото на умрелите докарвали все нови и нови хора и така копаели грамадни долове за основи, дълбаели в скалите шахти и галерии, а над тях крачели дългошии багери, подобни на влечугите от преди сто и седемдесет милиона години. Този строеж продължил седем години и още седем, та едва след четиринайсет години високи метални кули и сгради, обиколени с висок зид, покрили повърхността от четиристотин хиляди декара. Дошъл най-сетне денят, в който малцината хора, преживели титанския труд, напуснали мястото и портите се затворили.

Строителните площадки опустели, настъпила тишина, само вятърът свирел горе по опънатите жици, а по насипаните с чакъл пътеки крачели пазачи с кучета. Така било седем дни, докато в една тъмна, безлунна нощ до източния зид спряла кола, наричана брониран автомобил, и от нея излезли осемте души, които управлявали Атлантида. Първият владеел нейното желязо, вторият — въглищата, третият — петрола, четвъртият — съобщенията, петият — зърнените храни и месото, шестият — електричеството, а седмият — армията.

Изпод земята излязъл да ги посрещне главният инженер на строежа и се поклонил ниско. Владетелите слезли от колата и видели окачените на телени въжета лампи, които се люлеели високо зад зидовете, а в тяхната неспокойна светлина — черните блокове и кули, възправени едни до други като, строени войници; но това била само видимата върху повърхността на земята малка частица от универсалния автомат на Туринг, който се разклонявал дълбоко в галерии и халета, издълбани в скалите на пустинята. Охраната се приближила от двете страни, отворила една черна врата в зида и новодошлите влезли вътре; там ги чакала остъклена вагонетка, която тръгнала веднага.

Минавали през зали със студена синя светлина и през сгради, сякаш обърнати надолу и вбити в скалата, а над главите им тъмнеел непрогледен гъсталак от кабели, обременен с големите гъби на изолаторите. Отминавали направени в стените гнезда на предпазителни клапи, прекосявали шахти, в които бдели надзиратели-автомати с бронирани калпаци, и вагонетката навлизала все по-дълбоко и по-дълбоко, а инженерът им обяснявал всичко и казвал, че само главните разпределителни табла в подземията били повече от секундите в живота на човека. Продължавали да пътуват, слизали от един хоризонтал в друг, зад прозореца се извивали коридори, погледът се губел в гората от проводници, вагонетката се промъквала под дебели разклонени медни жици, понякога от дълбочината проблясвала рубинова светлина, мракът се сгъстявал, тъмнината ставала все по-голяма и вагонетката с трополене се спускала все по-ниско и по-ниско.

А целият този необятен и неизмерим лабиринт бил мъртъв; никога още нито един тласък на електрическия ток не бил преминал през милиардите завои на жиците, които оплитали медния мозък на машината. Пътували дълго, най-сетне зад прозорците заблещукали лампички, които осветявали влажната стена на тунела, вагонетката друснала силно и спряла. Намирали се при целта. Защото под тази страхотна постройка, в последното й, най-дълбокото място се намирала малка бронирана стая с яйцеобразна форма. Влезли там. По черните стени се виждали циферблати на контролни уреди, седемстотин и седемдесет и седем циферблата, а на средата — подиум. Върху него — черен микрофон и клавиш под калпак от диаманти — нищо повече. Оттук щели да се дават заповеди на Големия универсален Туринг.

Инженерът обяснявал, че апаратурата може с еднакво умение както да отглежда екзотични цветя, така и да прави градини и да убива хора. Тя нямала никакви предпазни съоръжения като нашите съвременни автомати, никак не приличала на тях. Това бил див, варварски, милион пъти по-голям от пирамида автомат.

Тогава владетелите се спрели там и настанала тишина. При все че под свода пламтели седем свещника, черните стени поглъщали блясъка. Същинското пускане в движение на Туринг щяло да стане по-късно, но най-главният инженер, в желанието си да се хареса на владетелите, им предложил да го изпитат незабавно. Самият той вече от години живеел в треската на очакването, а дълбоко в мислите си спотайвал една, която криел, защото разбирал, че оня, който се изправи при микрофона на пуснатия в движение Туринг, ще стане по-могъщ от асирийските и вавилонски магове, на които демоните били слуги. И тъй, когато първият владетел казал: „А какво трябва да се направи, за да започне той да действува?“ — инженерът отговорил: „Господарю, натисването на ето това тук черно копче ще вдигне шлюзовете на язовирите, тогава водите на река Свети Хуан ще нахлуят в улеите на седемдесет и седемте турбини и ще се образува ток, който ще захрани металните недра на Туринг, и в същото време неговите органи ще започнат да туптят с електрически пулс.“ Тогава владетелят се поразчувствувал, понеже обичал великите и особените неща, и сякаш без да иска, натиснал копчето с тлъстия си бял пръст. И ето че светлините заиграли, затрептели всичките циферблати, лампите отворили червените си очи и погледнали към тях, а над главите им пространството от четиристотин хиляди декара се раздвижило и затрептяло.

Машините се въртели и пъхтели, хиляди вакуумни тръби се нажежавали до червено, релета се движели напред и назад и през всички бобини, соленоиди, намотки преминавал електрически ток. Но в черната стая се виждали само неподвижно осветените циферблати, а във високоговорителя се раздал глух шум, понеже медномозъчното чудовище било вече извикано за живот, но още спяло и като че ли хъркало.

Тогава владетелите разбрали внезапно, че стоят пред всемогъщо същество, че това е богът, когото са създали самите те, и когато му дадат заповед, той ще я извърши, но като се замислили върху тази дума, сърцата им изтръпнали от страх, както при надничане в пропаст, понеже не били навикнали с това, че може да бъде осъществено всичко.

Всеки мислел, че по негова заповед автоматът ще унищожи богатството и живота на другите шестима, но гонел тая натрапчива, досадна мисъл в името на новата война, която били решили заедно. А осмият от тях бил на осемнайсет години и бил син на владетеля на желязото, най-богатия от всичките, понеже от желязото се произвеждали уредите за убиване. Тоя владетел като никой друг умеел да продава кръв за злато, а в неговите металургични заводи работели хиляди стоманени чукове, за да престанат да туптят хиляди живи сърца по далечни земи. А синът му бил още бледо и меланхолично момче. Той познавал вкуса на всички плодове на Земята, на всички отрови, които възбуждат сънливите нерви, и на всички наслади, които могат да се получат срещу злато. Затова светът му изглеждал пълен с безгранична досада и в търсенето на незнайни вълнения с готовност затъвал в лабиринтите на тъмните философии. Никой от застаналите неподвижно хора не дръзвал да проговори, смазан от собственото си нищожество пред машината-колос, и само се вслушвал в равномерния шум на тока, който сега зафучал, като че ли страшилището дишало в бдително, послушно очакване. Тогава оня бледен младеж неочаквано пристъпил напред и попитал:

— Защо живеем ние?

Баща му се сопнал и поискал да го смъмри, но преди да отвори уста, Туринг тръгнал. Светлините започнали да се колебаят, блясъкът се разреждал, тъмнината от стените пропълзявала до тях и пак се връщала назад, докато внезапно от високоговорителя излетяла желязна въздишка, след нея втора, трета, четвърта, все по-силни. Подът се разтресъл, прах се вдигнал от него, краката на хората се огъвали, разтърсвани от страхотни подхвърляния, докато изведнъж в бурята от пронизлив трясък и грохот всички едновременно се хвърлили към вратата, настъпвали се и се блъскали в паническо бягство, понеже разбрали: автоматът се смеел…