Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obłok Magellana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване, и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Облакът на Магелан

Преводач: Алиция Квечен

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3092

История

  1. — Добавяне

Една планета на червеното джудже

Втората планета на Джуджето изглеждаше като ръждиво дискче, което успоредно с напредването на полета се доближаваше към двете най-светли сега звезди на небето, слънцата-близнаци на Кентавър.

Слънцето А има планетна система, съставена от две групи, външна и вътрешна, доста подобна на земната. Слънцето няма планети в истинския смисъл на тая дума; обгражда го грамаден рояк от астероиди и метеори, най-големите от които са почти колкото Луната или Земята. Астрофизиците наричат това слънце „сметосъбирач на двойната система“, понеже като че ли е всмукало в своя обсег отпадъците от материя, останала след консолидирането на планетното семейство на Телемах.

През тия пълни със събития дни не беше лесно да се срещне някой от планетолозите извън обсерваторията. В нашата Слънчева система те вече бяха измерили и претеглили всичко, което поне малко приличаше на планета, и вече можеха само да допълват изследователските резултати на предшествениците си; сега просто ги заливаше потоп от нови факти; накъдето и да се обърнеха, било към огромните слънца на Кентавър или към Червеното джудже, навсякъде сияеха непроучени планети, та нищо чудно, че работеха без почивка и не само се хранеха, но и подремваха при телескопите.

И все пак успях да пипна Борел в напълно опустялата градина; отбил се там, както каза, „набързо, за да се ободри от уханието на цветята“. Седнахме на камъните край потока и тук Борел ми издаде голяма, току-що открита тайна. А именно, че втората поред планета на слънцето А, незначително по-малка от Земята, се върти около оста си, и то така бързо, та времето на едно нейно превъртане се равнява на три четвърти от земното денонощие. Търпеливо чаках по-нататъшни обяснения, но Борел не бързаше с тях и едва когато забеляза спокойствието ми, се удиви.

— Как така, нима не разбираш? Нали знаеш, че Меркурий никак не се върти около оста си, а Венера се върти много бавно. Първичното бързо въртене на тези планети в течение на милиони години било спирано от приливно триене, причинено от слънчевото притегляне. Ето че най-близката планета на А Кентавър обръща към него винаги едно и също полукълбо като Меркурий, но втората поред планета, която по местоположение отговаря на Венера, се превърта трийсет пъти по-бързо от Венера.

— Какво значи това?

— Намеса на неастрономичен фактор.

— А какъв е този фактор?

— Живи същества, които обитават тази планета — отвърна Борел. — И при това същества, които най-малко се равняват на нас по интелигентност, а може би дори ни превъзхождат; понеже ние досега не сме се опитвали да влияем върху скоростта на въртенето на Земята.

— Какво?! — извиках. — Смяташ, че те регулират?!…

— Да. Тая планета няма луна, изчисленията показват, че тя трябва да извършва едно въртене за двайсет, най-малко за осемнайсет дни, теорията изключва по-късо време на въртежа, така че… можем да се подготвим за среща с наистина разумни създания!

Запитах защо при толкова значително откритие губим време да тичаме подир втората планета на Джуджето.

— През осемте години на пътуването ни — обясни Борел — двигателите на „Геа“ превърнаха в енергия няколко десетки хиляди тона гориво; тая голяма загуба на маса трябва да бъде попълнена по възможност бързо. Както е известно, ние можем да освобождаваме атомна енергия от всякакъв вид материя, а горивната стойност на елементите зависи само от тяхната маса. Теоретически корабът може да бъде движен с каквото и да било вещество, значи, безразлично дали е течност, газ или минерал, но астрогаторите искат събраният за попълване на запасите от гориво материал да може да се натрупа в значително количество, лесно, бързо и по възможност да бъде пренесен направо на „Геа“. Трябва да се очаква, че втората планета на Джуджето, обиколена с много рядка, безоблачна атмосфера и покрита с песъчливи пустини, ще изпълни добре всички тези изисквания.

— Когато древният градинар със своето търпение е успявал да изведе плодовете от земята към клоните на своите дървета, макар още да не са били докоснати от ничия ръка, можел е да каже: работата е извършена.

Това каза Амета. Той стоеше с Ирьола на предната звездна палуба, облян от червения блясък на светналото високо над нас Джудже.

— За какво говорите? — попитах аз, като приближих до тях. — Кой е градинарят и какво означава твоята метафора, пилоте?

— Говорим, че ако дори в тоя момент бъдем принудени да завием към Земята, експедицията пак би изпълнила своята задача — отговори инженерът вместо Амета.

— Аха, значи, ние сме градинарите, а това е узрелият плод? — посочих с ръка надолу, където от борда чак до хоризонта се издигаше ръждивото полукълбо на планета.

— Ако питате мене, бих предпочел да не завиваме назад — тъкмо сега, когато наближаваме целта!

— Никой няма такова намерение — отговори Ирьола. — Ние само си приказваме така с патос, защото — знаеш ли — тъкмо днес Амета навършва петдесет години.

— Половин век! — извиках неволно. — А става все по-млад. Как правиш това?

Амета се обади:

— Отдавна вече изпратихме на Земята основното уравнение на теорията на Гообар. Тоя сноп от радиосигнали сега лети през световната бездна и след две години ще стигне до Земята. И дори да отидем по дяволите, не е ли това великолепно?

— Видението как отиваме по дяволите не ми се вижда великолепно, но ако то ти е толкова необходимо за рождения ти ден. Съгласен съм с него — отвърнах. — Инженере — обърнах се към Ирьола, — защо на кораба не се върши нищо? Защо няма подготовка за кацане?

— Всичко сме направили нощес. Остават още някакви си трийсет хиляди километра, но това ще продължи към един час, понеже се движим много бавно, тъй като наближаваме до областта на Рош…

— Разбира се, Амета лети пръв? — попитах аз.

— Разбира се, че Амета лети — отговори като ехо пилотът, а инженерът добави с усмивка:

— Трябваше да лети Зорин, но отстъпи правата си на Амета, това е неговият подарък за рождения ден…

— Надявам се, че всички ще можем да поразкършим кости на истинска твърда почва? Помислѝ, осем години метал под краката… Астрогаторите сигурно ще се смилят над нас?

— Гледайте — обади се тихо Амета.

Линии от пукнатини прорязват ръждивата повърхност. Всичко на нея беше неподвижно, мъртво, но след внимателно вглеждане в плоските, на вид идеално гладки равнини можеха да се забележат възсиви петна, които много лениво се местеха по тях; гледка напълно подобна на тая, която се открива пред пътника при долитане до Марс; това са бури от прах, които се движат с грамадна скорост.

Галерията се запълваше с хора, а „Геа“ вървеше все по-бавно, сякаш размисляше дали да се спусне до самата повърхност на планетата.

— Трябва да се стягам — каза Амета и се усмихна. Забелязах, че сколуфите му са съвсем бели, светлината на Джуджето, която падаше отгоре, блесна в тази бяла коса като чист рубин.

— Трябва да се стягам — повтори той. — Премествам се на друг свят, но не се сбогувам, защото скоро ще се върна!

 

 

Докладът на Амета, даден след тричасово разузнавателно летене, гласеше:

„Малка пустинна планета от типа на Марс. Твърде напреднала безводна ерозия; никакви следи от органически живот; големи каменисти и пясъчни пустини; самотни щръкнали скали; планински циркуси и изгаснали вулкани, без следи от кислород и водна пара. Разлика в температурите на дневното и нощното полукълбо до 110°. Област на бури, които се местят по линията на терминатора със скоростта на въртежа на планетата. В централната планинска верига в субтропичния пояс на Южното полукълбо голяма правилна вдлъбнатина, която разголва дълбоки пластове на кората, вероятно кристален базалтов диск. От тая област се разклоняват на дължина няколкостотин километра големи пояси от разтрошени вулканични скали.“

Планетохимиците решиха, че макар енергетичната стойност на базалта и сродните му минерали значително да отстъпва на тежките земни елементи, които досега ни служеха за гориво, все пак леснината на добиването и транспорта в значителна степен ще покрият разликата. Беше решено: „Геа“ се носи над посочения район пет-шест дни и в това време товарни ракети да напълнят нейните резервоари с добре раздробен минерал.

През цялата нощ разглеждаха донесените от Амета фотопланове. „Геа“ се носеше на височина около 200 километра, тоест далеч от обсега на рядката атмосфера. Когато рано сутринта излязох на звездната галерия, станах свидетел на необикновено красиво явление. Нашият кораб тъкмо излизаше от конуса на сянката, хвърляна от нощното полукълбо. Неговият гигантски полукръг, който покриваше звездното небе, сияеше на върха с кървава ивица; след това иззад равномерно закривената чернота се подаде червената глава на Джуджето. Когато тангентите му лъчи нахлуха в недрата на атмосферата, тя изцяло пламна сякаш в бенгалски огън; тук-таме сякаш вълни кръв се преливаха по призрачни коридори; дискът чак до линиите на хоризонта се напояваше с ярка червенина, която преминаваше в розово; тая гледка продължи, докато малкото слънце се издигна по-високо, а в същото време поелата срещу него „Геа“ се намери над дневното полукълбо.

В дванайсет часа местно време „Геа“ надвисна над посочената от Амета област и изпрати разузнавателна група от тектоници и планетохимици. Долу, обвити с ивици рядка мъгла, неясно се очертаваха криволични планински вериги, най-голямата от тях, централната, имаше форма на четиристотин километров кръг, който напомняше обширните лунни кратери. От североизток стената на кратера зееше, като че ли гигантски чук я бе ударил преди векове, разбил я и смачкал скалите, а замахът на тоя страхотен удар разпръснал далеко по пустинята отломките и създал белезникави ивици, които отиваха радиално по всички посоки. Цялата тази област, гледана от голяма височина, изглеждаше като смачкана върху повърхността на планетата морска звезда.

Когато устремените надолу ракети се скриха от очите ни, взехме телескопите. В зрителното поле, непрекъснато забулвано от възрижи облаци, се показаха сребристи игли, които вече наближаваха почвата; първият кораб обагри повърхността на пустинята с атомен пламък и остави след себе си ивица от розово тлеене. Полустопеният пясък се превърна в стъклена повърхност, един вид естествена площадка, върху която кацаха следващите ракети. Изследвачите щяха да вземат проби от скалите и да определят местата, където минералите се отличават с най-голямо съдържание на тежки елементи. Извършването на анализите при походни условия отне три часа, след което, извикани по радиосигнал, от летищата на „Геа“ стартираха товарни ракети, които носеха механични багери, трошачки и товарни подемници. Разузнавателната група можеше вече да се върне в кораба, но тя предприе по-нататъшни изследвания. След пладне учените се обърнаха към астрогаторите с молба да изпратят гъсенични коли. Използвах случая и се присъединих към екипажа на ракетата, която носеше желаните превозни средства и съоръжения.

Тая ракета, много по-тежка от едноместните ракети на изследвачите, не можеше да кацне на стъклената площадка. Ул Вефа, който я управляваше, внезапно спря над пясъчните дюни, обаче не намалил достатъчно скоростта и се заби в тях с такава сила, че в продължение на няколко десетки секунди над носа хвърчаха гривести вълни от пясък и издаваха адски рев при стълкновение с бронята. Щом шумът на спирачките спря, настъпилата тишина се изпълни със съскането на вихъра. Зад прозорците прехвърчаха рижи облаци.

Намирахме се в най-ниското място на леко вдлъбната равнина, обградена от всички страни със скален амфитеатър. Ракетите на изследвачите се намираха на около един километър по-далече, а подвижният пясък, който вибрираше непрекъснато, докъдето стига погледът, ги обгръщаше с вълни във форма на полумесец и вече засипваше страните им. Донесените гъсенични коли се спуснаха надолу по напуснатия от ракетата наклон. Заедно с няколко другари се покачих на външния капак на първата кола и само след миг вече пътувахме към главния стан.

Мислех, че планините на планетата, макар и чужди, ще ми напомнят един от най-силно запечатаните в паметта ми пейзажи от младостта: застинали, омекотени поради разстоянието върхове на скалите, дълбоко мълчание, прекъсвано само от ударите на пулса, което поражда чувството за безкрайност — не тая черна и необхватна, която дебне извън слабите обвивки на планетните атмосфери, но светлата, синята, земната. Вместо това от гърба на колата, дърпана от тласъците на двигателя и раздрусвана по неравностите, видях сиво пространство, сякаш изпепелено, което се издигаше към небето като завеси от мътно вълнение; в повлечените подир нас валма прах мержелееше Червеното джудже. С подскачане и пъхтеж от усилие колата стигна широкия стъкловиден пояс, направен от ракетите, премина през него, като отчаяно се хлъзгаше с гъсениците си, и на отвъдната страна внезапно затъна в сипкав, много подвижен, почти бял пясък, а по-точно във вулканичен трае. От върховете на околните дюни се издигаха вихрени бичове пясък, препускаха и с грохот се изсипваха по стъклото на шлема. Най-сетне гъсеничната кола се спря близо до ракетата-база; изскочихме от колата и потънахме над коленете. Само сто метра трябваше да минем до ракетата, но по тоя път се облях с пот. Вървях срещу светлина. Нисък вятър биеше в краката и вдигаше облаци оранжев прах, който обагряше редкия въздух като тиня, вдигана от дъното при подводно течение, и се вмъкваше във всичките гънки на скафандрите. Ракетата стоеше на едно възвишение, образувано от гол скален къс, обграден като остров от подвижни пясъци. Наоколо се простираше пустиня. Нямаше нито следа от звездовидните ивици, толкова ясно съзирани от високо.

В голямата кабина на ракетата се намираха десетина души; те разискваха около маса, покрита с географски карти, фотопланове и късчета от минерали. Научих, че заинтригувани от конфигурацията на скалните масиви, изследвачите възнамеряват да направят пробни сонди на почвата. Веднага облякохме отново скафандрите и тръгнахме към гъсеничните коли.

Покатерих се на куличката, за да мога да обхващам с поглед по-голямо пространство; едва успях да направя това и колата трепна, дръпна се силно и тръгна, като изхвърляше назад и встрани цели гейзери от пясък. Тя се движеше бавно, понякога хлътваше до половината на бордовете и това потъване, а и непрекъснатото колебание и вълнуване на пясъците засилваха впечатлението, че плаваме по море. Силуетите на планините, които се мяркаха през облаците от прах, се издигаха все по-черни и по-високи. Когато разстоянието доста намаля, забелязах, че се насочваме право към процепа в скалната верига.

На запад се издигаха стени, прорязани от долове със спуснали се дълбоко в тях езици от сипеи; тази картина на естествена ерозия по-нататък отстъпваше място на неописуем хаос. Разчекнати склонове се разтваряха във формата на чудовищни буци пръст, обърнати от плуга; от тия процепи се подаваха грамадни гулиести очертания, сякаш камъкът се беше излял оттам и застинал като изпъкнали вцепенени чела. Отвесните урви бяха полустопени по повърхността и напоени с виолетово сияние; тук огромната планинска верига се спускаше с три страхотни мъртви скока чак до дъното на равнината, за да се издигне до същата височина няколко километра по-далече, в рижото дъно на хоризонта.

Колата все по-често завиваше и заобикаляше полузасипани късове базалт; най-сетне спря пред поле от вкопчени един в друг ръбати камъни, които вече не можа да преодолее. В по-нататъшната вече пеша обиколка — по-право катерене — известно време придружавах учените, но еднообразната им работа — сондиране на скалите с ултразвукови апарати, правене рентгенографии на камъните, вземане на проби — напредваше тъй бавно, че се върнах при оставената на границите на скалните отломки кола. Седях на топло вътре в колата и разговарях с Ул Вефа, когато се обади радиото; метеотехниците от „Геа“ ни предупреждаваха, че заедно със здрача се приближава буря. Трябваше да се повикат изследвачите, които се бяха разпръснали далече по цялата местност, а когато всички се прибраха, върнахме се в ракетата-база. Червеното слънце залязваше. В течение на петнайсетина секунди облаците над нас сякаш се втвърдиха, небето придоби еднороден ръждив цвят като пушлив пламък, гледан през замърсено стъкло. Червеното джудже увисна в процепа между черните върхове и облаците с кървав студен диск. Околността тънеше в червена, все по-мрачна мъгла, тоновете на пурпура преминаваха в кървав виолет; колите, които се полюляваха тежко, и хората по тях се мяркаха като чудовищни подморски същества.

В момента, когато аленият кръг докосна хоризонта, в него се образува плитка вдлъбнатина, като че ли сгорещената сфера полустопи скалите, но веднага се смъкна по-ниско и създадената от оптическата измама щърбина изчезна. Още миг червенината се бореше с тъмнината, докато угасна. Само над мястото, където Джуджето се скри зад планините, светеха неговите протуберанции като кърмъзени змии, които се вият лениво, но най-сетне и това изчезна. Настъпи най-черен мрак, в който не се виждаше нищо, като че ли стоиш със затворени очи. Гледката на залеза ни задържа пред клапата на ракетата. Още не се бяхме отърсили от впечатленията, а в далечината вече закънтя все по-силен вой: идваше нощта, а с нея пясъчна буря.

До късно през нощта слушах разискванията на учените: те бяха съгласни, че грамаден метеор, понесен по траектория почти успоредна на повърхността на планетата, си е избил врата в планинската верига, която му е преграждала полета. Уморен, свит в къта на голямата кабина, сам не зная кога съм заспал.

През нощта се полусъбуждах един или два пъти, тогава забелязвах изследвачите, наведени над карти, и пак заспивах; изглежда, че те не мигнаха до зори. Сутринта температурата на атмосферата навън беше минус 87 градуса, а всички ракети бяха напълно заровени в пясъка, та ги откопаха повикани по радиото автомати. Товарните ракети непрекъснато прекарваха на „Геа“ раздробен базалт, а изследвачите пак тръгнаха към мястото на космическия катаклизъм.

Останах сам в ракетата и през стъклената плоскост наблюдавах как в другата по-малка кабина двама координатори ръководеха работите на изследвачите. Върху големи екрани, които представяха географската карта на цялата местност, мъждееха десетици светлинки: те означаваха хората; тия светли точки пълзяха бавно, спираха, връщаха се и създаваха впечатление за някаква детска игра, а всъщност лицата, чиито предаватели насочваха движенията на светлинките, се катереха по недостъпни скали и се спущаха в дълбоки падини. В един момент забелязах как всички светлини трепнаха и почнаха да се движат в една посока; скоро те образуваха трептящ пръстен, а после се струпаха и трескаво се движеха като рой светулки. Двамата координатори се оживиха; третият човек, който се намираше в кабината, планетологът Борел, всеки момент поглеждаше ту към единия, ту към другия екран, говореше нещо на ония, после пристъпи до апарата за пряка връзка с „Геа“ и започна продължителен разговор. Изведнъж координаторите се изправиха и се наведоха над екраните. Такава възбуда пролича по техните лица, че вече исках да вляза в кабината; внезапно на страничното табло пламнаха три светлини: две зелени и една бяла, които означаваха, че от „Геа“ пристига пътническа ракета (товарните, които циркулираха непрекъснато, бяха изключени от сигналната мрежа). И наистина след десет минути се яви астрогаторът Тер Аконян. Не можах да удържа любопитството си и заедно с него влязох в кабината.

— След малко ще бъдат тук — каза Борел на Тер Аконян — Ще научиш всичко от първа ръка.

Чакахме около четвърт час, всред мълчание, което не исках да прекъсвам, докато се чу далечен задъхан шум от мотори, които работеха с пълна сила. Шумът наближаваше, най-сетне нахлу с остро издишане и след миг в кабината влязоха хора в скафандри и донесоха голяма, плоска метална калъфка, която сложиха на масата. Някои от тях едва се държаха на крака от умора. Щом отметнаха шлемовете си назад, както си бяха с прашни изцапани скафандри, насядаха или по-скоро паднаха във фотьойлите.

Думата взе един от тектониците. Както се разбра от думите му, когато търсели потвърждение на някаква хипотеза, съвсем случайно направили важно откритие. Една гъсенична кола ненадейно хлътнала в празно място, скрито под повърхността на почвата; те разширили образувания отвор и забелязали нещо като изход от подземна галерия, която водела стръмно надолу, а след няколко десетки крачки се затваряла със скална стена.

— Дали тая галерия е от естествен произход? — попита Тер Аконян.

— Това не е напълно сигурно — отговори тектоникът. Той потърка лицето си с ръкавицата и остави по него тъмна ивица, но никой не обърна внимание на това. Отиде при масата, на която се намираше донесената тежест, и каза:

— Откопахме част от галерията, обаче работата върви бавно, понеже не искаме да употребяваме силни средства. Коридорът продължава… Около сто и петдесет метра под повърхнината намерихме в него — това…

Той вдигна металния капак. Върху мека подложка се намираше възчерна, пореста, сякаш изпечена буца, която по размери не превишаваше човешка глава.

— Органично вещество? — попита Тер Аконян в настъпилата тишина.

— Следи — отвърна тектоникът. — Дребни количества въглерод. Изотопният анализ определя възрастта на тая буца на около 1200 до 1400 години. Основната структура е аморфна, общият химически състав не дава никакви указания, понеже е настъпила частична замяна на първоначалните компоненти поради псевдоморфични вмъквания. Освен това тялото е било подложено на действието на висока температура, вероятно в момента, когато е паднал метеорът.

— Какво казват биолозите? — попита Тер Аконян.

— Същото, каквото и ние: въглеродът е от органичен произход, но нищо повече не може да се каже.

— А по-нататъшните изследвания?

— Като досегашните; изминахме още петстотин метра. Липсват там каквито и да било следи от такова или подобно вещество. По-нататък има разсед и галерията се свършва.

— Какво предполагате?

— Планетата никога не е създала собствени форми на живот, така че тая останка трябва да има извънпланетен произход.

— На какво основание смятате така?

— Във всичките пластове чак до магмените скали липсват следи от действието на вода, липсват утаени скали; изграденият върху белтъчни структури живот не може да се образува без вода; този въглерод е от органичен произход, следователно… — Той разпери ръце.

— Следователно? — подхвана Тер Аконян.

— Хипотези… нищо, освен хипотези — каза без желание тектоникът. — Галерията може да бъде остатък от някогашни миньорски работи.

— А това — астрогаторът посочи с ръка черната буца — останки от живо същество ли са?

— Да.

Очите на всички ни се съсредоточиха върху тъмната буца. Имаше нещо в тоя момент, което силно вълнуваше. Изминали бяхме билиони километри, като равнодушно отминавахме натрупвания от нажежена и изстинала материя, кръговратни слънца и метеори, а ето че сега една троха, случайно открита на безименната мъртва планета, ускори туптенето на нашите сърца. Както може би никога досега чувствувах по-старата от човешкия разум и от самия човек могъща връзка между всичко, което е живо, велик копнеж по съществата, които също като нас се борят с безучастната необятност на света. Тъкмо тя ни караше в тоя черен остатък да виждаме доказателство за поражението на някакъв живот, непознат, може би неразбран, и все пак толкова близък, като че ли в него има нещо от нашата кръв.

Търсенията през целия следващ ден, нощ и още един ден без прекъсвания, както и по време на бурята, не дадоха никакъв резултат. На четвъртия ден привечер резервоарите на „Геа“ се напълниха и дойде време за отлитане. Изследвачите недоволно напускаха местата на разкопките, обаче астрогаторите подканваха с радиосигнали. Беше вече нощ и силата на бурята растеше всяка минута. Ураганът с вой и скърцане шибаше ракетата с вълни от пясък, сякаш стотици стоманени острия се провличаха по броните. Излитането при такива условия не спадаше към лесните; трябваше веднага да се постигне значително ускорение. Ракетата-база, на чийто борд се намирах, тръгваше последна, затова видях излитането на по-раншните. В мрака се вбиваха стълбове пенест огън, възсини, трепетни, в основите си обхванати от млечен кипеж: вреше пясъкът в пустинята.

Пламенните колони една след друга се издигаха в небето, огнената палисада раздираше нощта и изтръгваше от тъмнината откъси от призрачно осветен пейзаж: кипеж на пясъците, стръмно надвиснали скали и ята от сенки, разхвърчали се по пустинята като облаци черни птици. Линиите на огъня отиваха все по-високо и по-високо, все отвесно, вече тънки като нажежени до бяла жар игли; когато стихна гръмовното боботене, което за момент заглуши воя на урагана, чу се мърморенето на нашите възпламенителни апарати, чуха се предупредителни думи и легнах по гръб, като изгубих гледката зад прозорците.

Тая нощ „Геа“ излезе от гравитационната планетна сфера на Червеното джудже и като увеличаваше скоростта си, литна към огромните слънца на Кентавър.