Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obłok Magellana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване, и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Облакът на Магелан

Преводач: Алиция Квечен

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3092

История

  1. — Добавяне

Статуята на астрогатора

Когато планинският поток среща на пътя си непроходими скали, започва да пълни долината. Това продължава месеци и години, дребната и неспирна водна нишка не се забелязва между черните масиви и все пак един ден долината става езеро, а потокът прелива през бреговете й и тръгва по-нататък.

Тъкмо такова непрекъснато, вярно на себе си търпение, заложено в основите на дейността на природата, която от блуждаещите в простора атоми създава огнени кълба, ледени кълба и зелени от градини кълба, такова именно търпение е характерно за скулпторката Соледад. Четири години тя работи над творбата, заради която бе тръгнала с нас в това пътешествие. Тая творба щеше да бъде статуята на астрогатора.

Трябва да призная, че доста си блъсках ума, за да проумея защо изборът на скулпторката бе паднал върху Сонграм. Та нали на кораба имаше такива астрогатори като стоманения Тер Аконян със зорките очи, винаги като че ли по-далечен от средата ни, отколкото който и да било друг, като Гротрян с глава на мислител, с ореол от сребърна коса, като най-рядко виждания Пендергаст, висок, с наведени рамене, сякаш изнурен от собствената си огромност, пред чиито зеници като че ли се носеха неизмерими разстояния, а бяха свити в черни точки, понеже често дежуреше нощем. Но ето че Соледад избра най-обикновения от тях; трудно би било да се намери по-малко патетична личност. Сонграм, тоя възпълен чернокос мъж, страшно обичаше да се смее не само между хора, но и сам. Много пъти на минаване край кабинета му чувах гръмките избухвания на неговата веселост. Той лягаше от смях, когато четеше любимите си трудове на древните астрономи; забавлявало го, както казваше, не това, че знанията им са били много скромни, а тяхната самоувереност. Неслучайно именно при него отиде делегация на децата с най-сериозно предложение да направи някоя катастрофа, „малка, но истинска“, понеже така им омръзва.

Видяхме статуята в навечерието на четвъртата годишнина от тръгването на „Геа“. Тя си стоеше още в ателието. Скулпторката, със сив работен комбинезон, смъкна дебелото платнище, с което беше покрита статуята. Не беше я изваяла с тежък каменен скафандър, нито с вдигната глава, за да изглежда, че взорът му лети към звездите. На прост подиум стоеше един от нас, леко наведен, като че ли тъкмо се кани да тръгне напред, но още се мъчи да си спомни нещо, което е предизвикало огъване на устните и изглежда ту като усмивка, ту като трепване от безпокойство. Това е нещо важно, затова се е съсредоточил, но в него още не се е разсеяло лекото удивление, че стои сам, издигнат на гранитен цокъл.

Запитан от скулпторката за мнението му, Сонграм каза само:

— Имаш повече доверие в мене, отколкото самият аз…

 

 

От четири години върху изпъкналия диск, поставен пред главната арматура на кормилното управление, се чернееха цифри 281,4° и -2,2°, които означаваха галактичната дължина и ширина в градуси на нашия курс. Сребърната точка, която символизираше кораба, наближаваше средата на пътя на грамадната звездна карта, но небето си оставаше неподвижно. Само малък брой най-близки звезди се местеха мудно по черния фон. Яркият син Сириус пълзеше бавно към червената Бетелгойза, звездите на Кентавър блестяха все по-силно, но никой, освен астрофизиците не мереше изтичането на времето по толкова нищожни изменения наспроти вечно мъртвата бездна, която ни обграждаше. Времето сякаш се сковаваше дори вътре в кораба, всеки нов ден приличаше на предния, изкуственият цикъл от годишни времена вече не привличаше никого и отминаването забелязвахме само благодарение на новите хора, които се явяваха между нас, въпреки че бяхме затворени в херметичната облицовка на кораба.

Четиригодишният син на Тембхара (той се бе родил вече на кораба) ме попита веднъж по време на играта:

— Чичко, как изглеждат истинските хора?

— Какво говориш, момченцето ми — възкликнах аз, — какви истински хора?!

— Ами тия от Земята.

— Та именно ние сме от Земята — отговорих със сподавено вълнение. — Татко ти, майка ти, ние всички… сам ще се увериш, когато се върнем там. Пък и нали виждаш различни истории от земния живот и знаеш, че хората на Земята са точно такива, каквито сме ние.

— Ами — отвърна малчуганът, — това не е истинско, то е само видео…

По-големите деца понякога ни напомняха за съществуването си по доста стихиен начин; собственият им парк беше твърде тесен за тях и при по-силно увлечение в игрите устройваха големи гоненици и ловове, като изпълваха с врява цели етажи на „Геа“.

Времето течеше. Юношите ставаха мъже, момичетата се преобразяваха в жени, в кабинетите и лабораториите току се появяваха нови, млади лица. Разбира се, промените, които ставаха, не се ограничаваха в попълването на научните и художествени колективи. Мнозина от нас имаха между най-близките си, освен роднини, колеги, приятели, също така и млади хора, които идваха да се доверяват или да търсят съвет и помощ. Така завързаните познанства често преминават в приятелство. Това е радостно и същевременно печално явление. Радостно, понеже младостта се стреми само към ония, които със собствения си живот са създали достойни за подражание ценности. Печално, понеже такъв първи гост обикновено предвещава края на собствената ти младост. Ниле Ирьола често идваше при мене. Сега той беше много тънък и висок младеж, който показваше зъбите си не само при усмивка, но и когато говореше, сякаш поизгризваше изричаните думи като дребни, сочни плодове. Той беше много остроумен, но дарбите му бяха така споени с полудетски чудноватости, че неговите автомати в усилията си да отделят чистото зърно от плявата чак се задавяха при тази работа. Като гледаха математическите му трудове, възрастните специалисти едновременно проклинаха и се усмихваха, тъй като дори чудатостите му се характеризираха с капризна прелест. Заедно с една година по-младия от него Виктор, син на професор Трегуб, представляваха неразделна двойка; можеха да бъдат сварени на най-невероятни места, унесени в разисквания, които приключваха с пламнали глави.

Една вечер Ниле, в чието държане напоследък бях забелязал промяна — стана мълчалив и склонен да изпада в състояние на захлас, — след пълен със стеснителност церемониален увод ми довери, че пише стихове. Най-напред донесе няколко; четох ги в негово присъствие, а като чувствувах с какво внимание наблюдава лицето ми, мъчех се да го направя неподвижно, понеже произведенията му бяха много лоши. Наскоро дойде с дебел пакет от нови стихове. В тия римувани философски трактати жадуваше за небитието като бягство от страданието. Започнах да се досещам за източника на тия толкова мрачни настроения, когато в следващите стихове — носеше ги все повече и повече — се яви една загадъчна жена. Там, особено в метафорите, имаше някои особени определения. Веднъж вече не можах да издържа и попитах:

— Тук си написал „очи, черни като небето“ — как така, нали…

— Защото тя има черни очи — отговори той и се изчерви.

— Но нали небето е синьо!

Погледна ме слисан и измърмори:

— Да, така е… но аз мислех за истинското небе…

Дето ще рече, земното небе, тоя светъл лазур, който виждахме всеки ден в градината, смяташе вече за лъжлив в противоположност на безпределното чернило, което обикаляше кораба. Той така смятал, той, който в момента на отлитането беше на четиринайсет години.

„Кой знае — помислих — колко много такива асоциации се пораждат в умовете на тия, които се родиха на «Геа»?“

В четвъртата годишнина от тръгването ни от Земята се състоя другарска среща на екипажа, което бе станало вече традиция.

Тази година място за събирането беше голямата колонна зала. Още от ранна вечер тя се напълни с хора. Когато дойдох с Тер Хаар, физиците от групата на Рилиант и на Руделикови демонстрираха действието на дезинтегратора.

Това беше хвъргач на ядрена енергия, толкова мощен, че един негов заряд може да унищожи астероид от средна величина. Заедно с радарната уредба той пази „Геа“ от сблъскване с космически тела, понеже поради огромната си скорост корабът не може да направи завой за разминаване и единственият начин да се избегне катастрофата е, като се разбие на прах срещнатото материално тяло с удар от лъчев заряд. Приготвеното от физиците зрелище беше наистина внушително; средата на залата представляваше сцена и на това празно място беше „изиграна“ драма за разбиването в атоми на един метеор, който прекосява пътя на кораба. В залата беше тъмно, моделите на ракетата и на метеора излъчваха бледа, фосфорична светлина и когато изглеждаше, че сблъскването е неминуемо, остър като игла лъч се стрелна от кораба и превърна каменния къс в пламнал облак. Когато лампите светнаха, любознателните обградиха физиците и се разви гореща дискусия, към която незабавно се намесиха с пискливите си гласчета и математичните анализатори. Тер Хаар и аз излязохме за малко в градината. На връщане в колонната зала на кръстопътя в коридора забелязахме трима души, седнали, в нишата срещу аквариума. Това бяха Амета, Ниле Ирьола и палеопсихологът Ахелис.

— Периодът от няколко хиляди години — говореше палеопсихологът — е нищожен в мащаба на биологичната еволюция и конструкцията на нашите тела, сетива, мозъци е същата, както у древните хора, а все пак за аргонавтите Средиземно море е било безпределно пространство, докато ние наричаме разстоянието от Земята до Слънцето „астрономическа единица“; възможно е, че след нас ще дойдат космонавти, за които единица на пътешествието ще бъде хиляди километри в секунда…

— И все пак нима не е възможно да се сравнят астронавтите с аргонавтите? — каза Амета. По лицето му преминаваха въззелени и сребристи сенки. — Естествено, че големината на безстрашието не може да се измерва с големината на преодоляното пространство, това би било безсмислица. Главите на древните едва са се подавали от мъглата на суеверията, навсякъде им са се привиждали пеещи чудовища, змейове, богове, но въпреки това са плували все по-далече и по-далече…

— Такова сравнение на хората от разни епохи ми се струва рисковано — забеляза Ниле. — Древните са били избухливи, неуравновесени, еднакво готови да плачат, както и за войнствени пориви…

Амета повдигна очи. Срещу него зад стъклена плоскост се люлееха глави на риби, които с отворени уста докосваха стъклената стена, сякаш подслушваха разговора.

— Те са били много обикновени и много добри хора — каза пилотът — и отлично мога да ги разбера. Имали са смелост да мечтаят, а че са обличали мечтите си в чудновати за нас приказни форми… това не е съществено. Това, което ги е карало да изоставят рибарските си селища и да тръгват в непроучената морска шир, е в края на краищата същото, което тласка нас към звездите…

— Как можеш да говориш така?! — изправи се Ниле. — Древните са осъществявали откритията си несъзнателно, като са тичали подир въображаеми, нереални цели. Те са били роби на митове!

— Ти си несправедлив — забеляза палеопсихологът. — Ще спомена само един от многобройните фактори — през варварската епоха механизмът на обществените сили е бил загадка. Животът, гледан отблизо, им се представял като танц на прашинки в слънчев сноп, от време на време премятан от някакъв катаклизъм. Между това човекът е искал да открие смисъла на собственото си съществуване, както и на съществуването на другите хора. В желанието си да открие това на всяка цена е плащал с цената на логическата безсмислица и е излизал от действителния живот във фиктивен вечен живот, за да осмисли тоя, земния.

Психологът спря да говори, като видя, че Ниле не го слуша. Младежът гледаше към дъното на коридора. Оттам идваше една млада девойка. Ниле направи крачка напред и излезе от кръга ни, без да съзнава, че върви. Девойчето се огледа. От сянката се подаде втора фигура — беше Виктор.

Двамата минаха край нас и се загубиха в дългата редица от колони. Ниле се вцепени. Пръстите му направиха леко движение, сякаш мачкаха нещо. Изведнъж трепна, навярно усети, че се намира в обсега на много погледи, изправи се и с прекалено спокойна, удължена крачка тръгна към стъклената стена. С прехапани устни гледаше зеления блясък, който се отразяваше в неговите заслепени широко отворени очи. Тогава, загледан в тоя юноша, си спомних как веднъж, когато бях много млад и много нещастен поради любовта, се скитах цяла нощ и на сутринта се върнах в хижата цял мокър, с дрехи, изцапани с борова смола; това се бе СЛУЧИЛО в планината, имаше гъста мъгла, ръмеше дъжд. Изведнъж, както бях вцепенен, пробуди ме първото чуруликане на птичка. Приближих се до прозореца. Съмваше се. Отворих широко капаците на прозореца, загледан в мястото, където небето докосваше земята и което се наливаше със светлина; мъглите и облаците се разгаряха от неподвижни пламъци. Загледах се в далечината, като че ли съзирах безкрайните, огромни редици от дни, които ще дойдат, като че ли виждах неизмеримото богатство, с което ще ме обсипят — и усещах колко силно ми тупти сърцето, и бях толкова тъжен и толкова щастлив…

Другарската среща продължи до късна нощ. Най-сетне глъчката в залата започна да стихва, светлините като че ли потъмняваха, чувствувахме вече умора, настъпваха моменти на всеобщо мълчание, в което отекваха само леките стъпки на обслужващите автомати. В един такъв момент някой запя старинна песен. Отначало мелодията се спъваше, предавана от уста на уста, докато направи обиколка и грабна всички ни. И аз, и другите тук-там не знаехме думите, малцина ги помнеха, старовремски, едвам разбираеми, особени — за прокълнатите, измъчваните от глад и за последната им борба. Когато едни гласове замълчаваха и песента спадаше като пусната тежест, тогава се обаждаха други и я поддържаха; така тя се надигаше и пак растеше. Непосредствено зад гърба си чувах мощен бас. Обърнах се. Пред мене стоеше Тер Аконян. Лицето му изглеждаше като никога, сякаш пропито с мрачната красота на планините, които му бяха роден край, а той, който навярно най-силно от всички нас бе мечтал за звездното пътешествие и бе посветил живота си за осъществяването му, изправен пееше стария химн на земяните и плачеше със затворени очи.

Десет дена по-късно през нощта ме събуди звънец от болницата: дошла е родилка. Навлякох престилката и надникнах в спалнята на Ана: леглото й беше непокътнато. Вечерта ми беше казала, че трябва да довърши един бърз експеримент в кабината на Шрей и ще се върне доста късно. Погледнах часовника: наближаваше три часът. Кипнах. Реших да й кажа сутринта няколко остри думи и заминах за родилната зала. В притъмнената светлина видях Мила Гротрян, съпруга на астрофизика Рилиант. Като всяка първескиня, беше неспокойна. Попитах къде е мъжът й. Каза ми, че наблюдава в обсерваторията затъмнението на някаква си двойна звезда. За да разсея страха й, започнах шеговито да се оплаквам от общата ни зла участ — прекомерното трудолюбие на нейния съпруг и на моята съпруга. Всеки няколко минути Рилиант телефонираше и питаше как протича раждането; понеже ме откъсваше от работата, казах му най-сетне да си гледа звездата, а аз ще се погрижа за жена му.

Раждането вървеше мудно; към четири часа пулсът на плода ме обезпокои; чаках някое време, като разчитах на природните сили, но когато сърцето на нероденото явно започна да отслабва, реших да приложа съответна инжекция. Приготвих инструменти, постлах стерилни кърпи и върху извънредно бялата ръка на жената намерих синя веничка.

— Никак няма да боли — казах, — внимавай, готово.

Прозрачната течност се смъкваше от спринцовката. Когато усетих, че буталцето опря, дръпнах ръката си назад. В този момент потонът над нас пламна с червена светлина и същевременно се раздаде бръмчив глас, който излизаше от всички страни:

— Внимание! Тревога, готовност втора…

Веднага се чу остър трясък, подът завибрира под краката и всички светлини угаснаха. Останах в тъмнина над леглото на родилката. За секунда имаше такава абсолютна тишина, че чувах шумоленето, с което ризата й се търка при дишането о одеялото, което я покриваше. Потърсих ключа за запасното осветление, помнех, че е над възглавието на леглото. Но преди да го намеря, усетих много силен трус, като че ли невидим чук удари в пода на залата, и едновременно от скритите високоговорители бликна метално хриптене, което се усилваше до спазматичен рев.

— Мила! — извиках. — Дръж се, Мила!

Трусът ме отхвърли от леглото. Паднах и загубих ориентировка.

Скочих, ударих глава в някаква преграда, последва нов трус, олюлях се, протегнах напред ръце. Всичко ставаше на тъмно, някакви цветни петна мъждукаха под клепачите ми, напразно напрягах очи, за да видя поне нещичко. Не усещах нито най-малко безпокойство, само непоносима безпомощност, която преминаваше в гняв. Тогава от глъбините на диво ревналите звуци над нас се изтръгна разхълцан човешки вик, който с най-голямо усилие се мъчеше да поеме дъх:

— Тревога… трета степен… аварийна мрежа… включвам… внимание…

После тресна два пъти, като че ли досам мене бе избухнал заряд, и гласът изстена толкова слабо, че по-скоро се досетих, отколкото чух:

— Изчезване… на гравитацията…

Тялото ми загубваше тежестта си.

„Какъв глупак съм! — мина ми през ума. — Защо не си взех фенерчето!“

Не го носех, понеже смятах, че осветлението е напълно предпазено от каквато и да била повреда. Увиснах във въздуха, безпомощен като хванато за врата кученце, и отчаян виках:

— Мила… обади се…

Светна. Запалиха се ниско сложените въззелени аварийни светлини. Както висях косо във въздуха, намирах се на около четири метра от леглото. Мила беше полуседнала и с едната ръка прегръщаше корема си, а с другата конвулсивно се държеше за металната облегалка. След няколко напразни опита успях да стигна до нея. Беше много бледа. Погледнахме се в очите. Мъчех се да се усмихна.

— Няма нищо страшно, това е само произшествие! — извиках, макар че не можеше да ме чуе; виенето над нас не спираше. Новият трус за малко не ме откъсна от леглото.

Бързо се завързах с як колан за облегалката, за да имам свободни ръце. Корабът пак затрептя, но иначе. Всеки няколко секунди се повтаряше адско съскане, което завършваше с глух удар. Разбрах: в корпуса на „Геа“ се спускаха пълни преградни стени, които херметически отделят едни помещения от другите. Това не беше произшествие, а катастрофа.

Съвсем близо до мен беше лицето на Мила, с грамадни, неподвижни очи. Тялото й бурно се изви, тя викаше нещо, което не чувах. Наведох глава до устата й.

— Майко! Майко! — долиташе гласът й като от голямо разстояние.

Още един удар на спускана преградна стена сякаш до самата врата на залата. В тоя момент, за частица от секундата, осъзнах две неща наведнъж: че раждането продължава и нищо не може да го спре, освен смъртта и че кабинетът на Ана се намира на последния етаж, под самата броня на кораба. Съзрях беззащитното, най-скъпо тяло и множество железа, които падат в мрака. Като че ли някой промуши сърцето ми. Цял се сгърчих и се хвърлих назад, за да побягна, за да разбия с голи ръце стоманените стени, та да загинем заедно. Дърпах се като полудял, като забравих за колана, с който преди малко сам се завързах за леглото.

Родилката се гърчеше, широко отворената й уста крещеше. Престанах да се дърпам. Протегнах ръце, усетих гореща, влажна главичка и слепена от кръв коса на дете. Призрачната светлина на аварийните лампи трептеше, бях изцяло в безтегловно състояние, инструменти хвърчаха край главите ни; в един момент големият прозрачен съд с кръв се издигна и преплува до самото ми чело, лъсна с рубиновия си цвят срещу светлината и отскочи от преградната стеничка. Мила охкаше, но не чувах това, само виждах обтегнатите й в мъка устни, лъскавите й зъби.

Вой, бобот, грохот се преваляха над нас. Още повече се наведох, заслоних със себе си корема й, който разкъсваха вълните от напъни. Светлината започна да потрепва, още един момент виждах лампите като фосфоризиращи кълба, после настана тъмнина, а заедно с нея пълна тишина, в която внезапно се раздаде слаб, но ясен детски плач. В лявата си ръка държах, не зная от кога, инструмент, пипнешком намерих пъпната връв. Прищипнах я. Успях да стигна с ръка до масичката, извадих от една кутия стерилни кърпи, направих ги на няколко ката и пових телцето на новороденото. Горе пак тракна.

— Дръж се! — викнах на жената, но трусът, който очаквах, не настъпи.

Високоговорителят бръмча продължително време, после се раздаде познат глас; говореше Ирьола:

— Другари, където и да се намирате, запазете спокойствие. „Геа“ се сблъска с дребно космическо тяло. Положението е овладяно. Временно петте горни хоризонтала са изолирани от останалата част на кораба. Всички запазете спокойствие и стойте по местата си. Сега включваме аварийните гравитационни агрегати, подгответе се за възвръщане на притеглянето. След петнайсет минути ще предадем по-нататъшни съобщения.

Високоговорителят изтрака и настана тишина. Пак светнаха лампите. Разнесе се тъпо, гъсто чукане: връщаше се притеглянето, на пода падаха инструменти, пособия, апарати, един стъклен съд се счупи и късовете звучно се пръснаха по каменните плочи. За момент трябваше да се боря с възела на колана, с който се бях завързал за леглото; когато се освободих, занесох бебето в умивалнята. От крановете течеше топла вода. Бебето се ободри при къпането, плачеше все по-силно и мигаше с големите си сини очи. Обвързах раничката на коремчето и се върнах към майката, изцяло заслушан в това, което ставаше извън залата. Най-напред се чуваше далечно бълбукане, като че ли от височина падаха цели каскади вода, после трескаво удряха чукове и се зачу съскане на газ, който излизаше от тесни тръби; нещо скърцаше, някаква голяма сила влачеше тежест по грапава повърхност; изведнъж чух късо изсвирване, което обля с топлина сърцето ми: някъде полетя асансьор.

Минутите течаха. Мила, много изтощена, лежеше възнак, лицето й беше дребно и детско, много приличаше на личицето на повитото в стерилни кърпи бебе, което продължавах да държа в ръце.

„Извърших вече всичко, което бях длъжен — мислех, — детето е живо, Мила е добре, сега мога да отида…“ Но не напусках стаята. Вратата се отвори, влезе Шрей. След него един автомат носеше високо вдигната обла лампа. Тя даваше силна, млечна светлина. Когато стъпваше, сенките на отминаваните предмети се движеха като живи, сякаш се катереха по стените.

Шрей остана няколко крачки зад автомата. Разглеждаше какво е станало в залата; погледът му обхвана леглото с жената, потрошените и безредно разхвърлени по пода инструменти, петната от кръв, най-сетне се спря върху мене.

— Сега ли се роди? — каза и поглеждаше детето, което държах в ръка. Слаба, тъжна усмивка смекчи устата му.

— Как е тя?… — едва проговорих.

Шрей не ме разбра.

— Какво казваш? — попита той.

Не можех да издам глас. Тъкмо в неговия кабинет беше Ана през тая нощ.

— Как… е тя? — повторих. Не смеех да произнеса името й.

— Ана ли? — досети се Шрей. — Беше при мене, в жилището ми, ще дойде тук след малко… Какво правиш, ще задушиш бебето! — извика той, понеже инстинктивно го бях притиснал силно до гърдите си.

Сега дишах като след дълго бягане.

— Какво се случи, професоре?

— Зная толкова, колкото и ти. Преди малко ми се обади по телефона Тер Хаар, опитвал се да влезе във връзка с тебе, но не могъл да се свърже.

— Бях тук.

— Да — кимна с глава Шрей. — Не искал да вика лекарите по общата мрежа, за да не възбужда безпокойство. Трябва да се подготвим, след малко ще почнат да донасят ранените…

От коридора се зачуха крачки и гласове. Ана отвори вратата. Влезе заднишком. Скочих към нея и спрях на място, все с бебето в ръце. Коридорът беше тъмен, само шествие от мъждиви светлинки наближаваше от вътрешността му и се носеше метър над пода. Това бяха носилки, покрити с бяло платно. Изпод най-близкото платнище се подаваше безсилна женска ръка и се люлееше отпуснато.

 

 

„Геа“, която изминаваше 177 000 километра в секунда, бе срещнала на пътя си метеор. Радарното око го открило, когато се намирал на разстояние от 90 000 километра. В течение на една хилядна част от секундата автоматите прицелили дезинтегратора. Улучен с лъчевия снаряд, метеорът се разпаднал. Понеже „Геа“ летеше с все същата бързина, долетяла до мястото на експлозията, когато още протичал процесът на атомно превръщане. Вълна от огнени отломки ударила връхната част на бронята и я разкъсала на дължина от девет метра. През тая пролука се вмъкнал облак от нажежени газове, разбил всичките пластове на вътрешната изолационна обвивка и пробил резервоарите с водата в мястото, където под тях преминават тръбопроводите на охладителната инсталация, в които циркулира течен хелий.

Това се случило по времето, когато автоматите проверявали херметичността на тръбите; течният хелий циркулирал под налягане и всичките кранове, които автоматически изключват притока му, били блокирани. Течният газ с температура три градуса над абсолютната нула се изтръгнал със страхотна сила, разкъсал тръбите на значителна дължина и като бурен поток започнал да се влива през резервната шахта, отдушник към централната командна апаратура, и изтичал по похлупаците на автоматите. Всички електропроводи, до които се допирал, премного се охлаждали и ставали свръхпроводници. Вместо ред в импулсите и сигналите настъпил хаос от разбъркани токове. Колкото повече хелият непрекъснато прииждал и потапял все по-високи части от командната апаратура, автоматите, поразени от свръхпроводимостта, един след друг излизали от строя.

В стаята за кормилно управление, която се намира непосредствено под помещението на централната командна апаратура, понеже потонът на първата служи за под на втората, по това време се намирал — часът беше три и четирийсет и седем — само един човек, дежурният астрогатор Сонграм. Той не е могъл да блокира централния тръбопровод на течния хелий, нито да смъкне херметическите прегради, нито да затвори пробива в бронята с временен тампон: едни електромозъци били окончателно парализирани, други действували като умопобъркани, изопачавали нарежданията и за частица от секундата изпращали десетки противоречиви заповеди. Сонграм не могъл да влезе с никого във връзка и едва бил в състояние да обяви тревога по аварийната фонична инсталация, понеже на известно разстояние и нейните кабели се срещнали с течния газ.

Той бил сам пред таблата с циферблати и показатели, които вече нищо не измервали, нито показвали; всички контролни светлини гаснели и се запалвали без никакъв смисъл. Корпусите на трансформаторите трептели, едни вериги изскачали, в други пренатоварването изгаряло цели серии от предпазители, така че виолетов пламък ближел изолационните табла̀. Сонграм знаел, че рано или късно хелият, който прииждал над главата му, ще напълни цялото помещение на командната апаратура и ще порази дори най-дълбоко скрития електрорегулатор на ядрените реактори, а това ще значи разрушаване на кораба.

Не се знае какво е мислел. Но всичко, което правил, беше записано, понеже регистрационната апаратура работеше на базата на свръхпроводимостта и затова не бе повредена. В кормилната зала ставало все по-студено, от свода, натоварен с дебел пласт течен хелий, лъхал страхотен мраз, плочите на таблата се покривали със скреж, дъхът излизал от устата като бяла пара, а горе хелият продължавал да бушува, да кипи и да залива все по-високи части на автоматите, през процепа на бронята всяка секунда от кораба излитали стотици кубически метри въздух. Сонграм още веднъж се опитал да приведе в действие центробежните помпи, управляваните от разстояние предпазни клапани и аварийната мрежа, успоредна на главната — но напразно.

Имало още един начин. Знаел, че ако отвори вентилационните клапани в потона, струпаният над него хелий като метров пласт ще почне да изтича в кормилното помещение, но преди да го запълни, температурата горе ще се покачи, наистина незначително, но достатъчно, за да могат автоматите да заработят нормално, а тогава те вече сами ще прекъснат по-нататъшния му приток. Електрическият регулатор бил блокиран, така че би трябвало тогава ръчно да отвори клапаните с помощта на спицовите колела, които се намират в страничната стена на кормилната зала. Ако отвори само едната клапа, ще успее да избяга от залата, но не е бил сигурен дали през така направения отвор от командното апаратурно помещение ще изтича по-голямо количество хелий, отколкото приижда в него от разкъсаните тръби. А такава сигурност е била необходима. Ако би отворил всички клапи, не ще успее да избяга. Течният хелий замразява толкова бързо, че потопен в него човек след секунда става стъкловидна мумия. Сонграм още веднъж се помъчил да задвижи центробежните помпи — без резултат.

Тогава спрял да натиска контактите. В течение на четири секунди и една трета нищо не правил, а после започнал да отваря клапите една след друга. Успял да отвори четири. Хелият започнал да изтича като четворен водопад в помещението на кормилното управление, горе автоматите излезли на повърхността и всичко станало така, както предвиждал. Едни автомати пресекли притока на хелия, други пуснали в действие помпите, които го изсмукали от залата за кормуване, трети запушили пробива в бронята с пластове от инжектиран под налягане бързо втвърдяван метален цимент. Като разтворили потона на помещението, включили гравитационния агрегат и почнали да спускат една след друга херметическите преградни стени вътре в „Геа“, та изпаряваният хелий да не може да се смесва с въздуха в жилищното пространство. После от аварийните люкове излезли дълги редици механоавтомати, проврели се в резервните шахти между изолационните прегради на централната командна апаратура и под разпукания резервоар за вода. Работили непрекъснато до шест часа сутринта, когато и последната следа от катастрофата вътре в кораба била отстранена.

Само няколко души бяха неособено тежко наранени от късове от спуканите проводници на третия и четвъртия хоризонтал. След като се справих с пациентите си, отидох с Ирьола в изсъхналата вече и ремонтирана кормилна зала. Когато излизахме оттам, наближаваше седем часът сутринта. Коридорите се изпълваха от блясъка на изкуствения изгрев, беше тихо и пусто. Ирьола отмина мястото в коридора, където пътищата ни се разделяха, и продължаваше да върви, сякаш не можеше да ме остави. Изведнъж, вече при вратата на болницата — аз се връщах при контузените, — спря.

— Ако не бях направил това изчисление… — каза.

Погледнах въпросително. Той не ме гледаше.

— Не можах да се въздържа… Той не е трябвало… разбираш ли? Достатъчно е било да отвори само една клапа. Имал е шанс.

Разбрах.

— Не е ли знаел?

— Не е могъл да знае. За да се направят тия изчисления, трябвали са му най-малко няколко минути. Той не си ги дал.

Мълчах. В очите си още имах образи, изнесен от кормилната зала: пусто, голямо пространство със заличени следи на катаклизма и все още изправената с ръце върху последното, незавъртяно докрай колело — статуя на астрогатора.

Ирьола все по-силно стискаше ръката ми.

— Ти… не го познаваше…

Той прекъсна и за втори път през тая година видях разплакан мъж.

 

 

На другия ден инженерите се заловиха да покрият с пласт от метал обвивката на „Геа“, където беше разкъсана. За тази цел отвориха предпазните входове и група от механоавтомати беше изпратена върху външната броня на кораба. Амета дойде в болницата да ме вземе със себе си, понеже се явяваше единствен по рода си случай за разходка в космичната бездна.

При сливането на коридорите на долния хоризонтал кипеше работа. Всеки миг от шахтата се подаваше някой автомат, други, които чакаха до транспортьора, го натоварваха с инструменти и метал, след което бронираното същество влизаше заднишком, без да се обръща в асансьора, с толкова тежка стъпка, че подът сякаш се огъваше под нея. Оказа се, че има много кандидати за излизане навън от „Геа“, та се наложи да чакаме доста време. Най-сетне се намерих в барокамерата. Амета, вече готов за път, ми помогна да нахлузя скафандър. Вмъкнах се в него през широко зейналия отвор на главата, после върху раменете ми спуснаха кръгла, отпред и отзад извита яка, която напомняше големите дантелени яки, каквито са носили в древността, само че тази яка има отоплителна атомна и дихателна апаратура, направена е от метал и е много тежка. Върху нея ми нахлупиха стъкловиден шлем, цилиндрично изпъкнал пред очите. При движение усещах как по тялото ми се местят дебелите пластове на скафандъра — външният, метален, покрит със сбит сребърен пух, и вътрешният, атлазен, при докосване. Движението с това масивно облекло в гравитационното пространство не беше лесно. Тласкан отзад, стигнах до баропрохода. Щом ми сложиха шлема, светлините намаляха до възжълто и изгубих Амета от очи. С последно движение като жрец автоматът при входа провери херметичността на моите кислородни вентили, след което вътрешната клапа се затвори. Няколко секунди се чуваше все по-тихо съскане на въздуха, после, неподдържана вече от вътрешното налягане, клапата на люка сама се отвори при краката ми. Започнах да слизам по стълбичка: най-напред краката, после трупът и главата се намериха извън „Геа“ — за пръв път от четири години.

Хванал се за края на стълбичката, стъпих на бронята; магнитите на подметките се прилепиха здраво. Изправих се. В очите ми още трептяха искрички светлина, останали под клепачите. След двайсетина секунди угаснаха и последните. Почнах да виждам. Външната обвивка на „Геа“ беше неподвижна — за създаване на изкуствена гравитация се въртяха само вътрешните, обитаемите помещения на кораба подобно на гигантска въртележка. Тук, където стоях, беше пълна неподвижност. Натрупаните облаци на Млечния път обикаляха тъмнината по безкраен кръг сякаш по хоризонта. Скафандърът вече нямаше тегло, чувствувах се гол, с цялото си тяло предаден в плячка на бездната. Уплашен, че някакво непредпазливо движение ще ме откъсне от невидимата в мрака броня, приклекнах и се сгуших до твърдата повърхност под краката си. Спомних си, че с гривната на люка ме свързва дълго предпазно въже, с което завързаха скафандъра преди излизането ми. Когато с рязко движение потърсих да се хвана за него, неволно натиснах изключвана на магнитите и литнах в простора. С широко отворени очи видях как въжето се отвива на бавни дипли (беше нафосфоризирано). То се опъна като дълга бяла пъпна връв и аз увиснах полегато, подобно на балон, под кораба — или над него, — понеже липсата на притегляне парализираше усета за посока. Мръднах, вдигнах глава — звезди. Погледнах надолу, под краката — звезди; от всички страни мъртва тъмнина и застинал в нейните пропасти звезден прах. Усетих страхотно виене на свят и конвулсивно стиснах очи. Пулсът пълнеше с глух отклик малкото пространство с въздух около главата ми. Пак отворих очи. От познатото очертание на Голямата мечка прехвърлих погледа си по-ниско. Там, между Епсилон и Делта на Касиопея, светеше неподвижна искрица — Слънцето. То беше толкова бледо, така не приличаше на всички мои спомени, че не почувствувах мито носталгия, нито дори удивление, а само равнодушие, под което се прикриваше недостъпна за аргументите на разсъдъка невяра, че тази жълта прашинка, която с нищо не се различава от много хиляди други, е светлината на моята родина.

Поисках да погледна „Геа“. Мислех, че ще я видя увиснала в просторите — тъмно, източено вретено, — но не съзрях нищо. За втори път отвратителна тревога стисна гърлото ми; стрелна ме страшната мисъл, че въжето се е отвързало и аз съм останал сам в черната безкрайност. В изблик на паника започнах да се мятам лудо, за да се хвана за нещо, да се прикрепя към някаква стабилна точка. Виех се несръчно като сляп червей. Сърцето ми биеше като чук, очите се плъзгаха по хоризонта. Навсякъде милиони неподвижни звезди, толкова слаби, че в светлината им не видях дори собствените си протегнати ръце, сякаш самият аз се бях разтопил в чернилката, която поглъща всичко. Усещах шума на кръвта си и черната безкрайност, нищо повече.

Изведнъж в полето на зрението се показа дълга бяла змия — въжето, което ме свързваше с кораба. Напрегнах погледа си до болка и съзрях „Геа“ или по-скоро отгатнах формата й на риба по това, че на едно място в простора нямаше звезди. Да, корабът се открояваше като черна сянка от южните галактични формации. Бързо започнах да навивам въжето, след малко усетих твърд допир — едновременно с двете си колене се блъснах в бронята на кораба. Сетих се за магнитите на обувките и ги включих. Сега можех да ходя. В околния мрак изведнъж пламна близка зелена светлинка: лампичката, която се намира зад яката на всеки скафандър. Някой стоеше и гледаше как работят механоавтоматите. Приближих се. Механоавтоматите се бяха струпали около зейналия процеп на бронята. Няколко точно насочени прожектора осветяваха мястото на работата; в светлината се виждаха чудовищните сенки от зъберите на раздирането, огънати и усукани от жарта, която е действувала тук в момента на сблъскването. Докато едни автомати отрязваха тия стоманени дрипи, други зашиваха раната с бичове от електрически пламъци, а трети вървяха подире им и пускаха в действие шлайфмашини. Изпод техните ръце се издигаха в мрака снопове лилави и златни искри. Това беше небивало зрелище, като че ли някакви чудовища, превити под вечните звезди, създаваха мигновени, пъстри вселени, които угасваха в мига на създаването си. На противоположна страна светеше друга зелена светлинна. Тръгнах към нея. Пак ме обгради осеян със звезди мрак. Не можех да повярвам, че „Геа“ наистина лети — изпитвах явлението относителност на движението; скоростта е празна приказка, ако няма фиксирана система, по отношение на която я измерваме. Изпърво ми се стори, че застаналият самотно човек е Амета, но тоя беше по-висок от него. Вдигнах ръка, за да я сложа на рамото му. Ръката ми падна долу. Това беше Гообар. Той стоеше с ръце на гърдите, осветен от недалечното проблясване на искрите, и с поглед, потънал в безпределната пустота на вселената, се усмихваше.