Станислав Лем
Облакът на Магелан (27)

Падащи звезди

Четири месеца пътуване ни отдалечиха с триста милиарда километра от Червеното джудже, който остана зад кърмата на кораба като червена искра. „Геа“ се движеше с пълна скорост по курс към близнаковата система на Кентавър и за втори път ни се случи да наблюдаваме толкова бавната промяна на тия звезди в слънца, че тя не можеше да се долови.

Свободното си време посвещавах на четене, за да попълня знанията си по палеобиология, които — както доказа не особено далечното минало — можеха да се окажат необходими. Една вечер се поразходих в градината, за да си раздвижа малко костите, и както често правех, отидох в жилището на Борелови, но там намерих само тяхното шестгодишно момченце.

— Татко не се е връщал от сутринта? — повторих думите му.

То ме канеше да играем, но аз си отидох веднага. Борел не беше напуснал дори за обед обсерваторията, това трябваше да значи нещо. Отидох с асансьора на горния етаж.

Колонадата пред кабинета на астрономите беше празна, а таванското осветление угасено, както винаги, когато се правеха изследвания, да не би внезапната разлика в светлината да ослепява хората, които излизат.

Обсерваторията тънеше в такава тъмнина, че аз продължително стоях на прага като объркан; постепенно очите ми свикнаха и аз можах да видя екраните на телетакторите, които мъждееха с възсребърен, сякаш застинал в дебелите лещи звезден прах. В обикновено пълното с хора пространство при екраните нямаше никого. Астрофизиците се бяха струпали като тъмен куп при апаратурата в ъгъла на помещението. Пристъпих на пръсти, толкова голяма тишина цареше. Всички като че ли се ослушваха в нещо, което не можех да доловя. При разпределителното табло на радиотелескопа стоеше Трегуб; двете си ръце държеше върху дръжките и ги движеше бавно. Големият, слабо изпъкнал кръг пред него ту гаснеше, ту светваше и тогава главата на астрофизика се открояваше като черна сянка от виолетовия фон. Вече исках да попитам шепнешком какво значи това всеобщо мълчание, когато до мене долетя много слаб шум, като че ли някой сипваше зрънца мак върху опъната мембрана. Трегуб продължаваше да движи лостовете на радиотелескопа и шумоленето премина в гъсто, звучно барабанене. Когато постигна максимална сила, професорът отпусна ръце и се приближи до високоговорителя. Хората наведоха глави, за да слушат по-добре. Най-после монотонните звуци започнаха да ме отегчават; попитах шепнешком човека, който стоеше най-близо до мене, какво е това.

— Радарни сигнали — отвърна той със същия тон.

— Наши сигнали, отразени ли? От какво?

— Не наши.

— Тогава от Земята?

— Не и от Земята…

Учуден се помъчих през мрака да го погледна в лицето, понеже подозирах, че се шегува, но той беше сериозен.

— Тогава откъде са тези сигнали? — попитах, забравил да сподавя гласа си, който прокънтя като гръм в залегналата тишина.

— Оттам — обади се от дъното на залата Трегуб.

С ръка той посочи главния екран. На пресечката на фосфоричните линии се виждаше едва мъждукаща точка, отдалечена на няколко дъгови минути от слънцето А Кентавър, което светеше като пламенно петно в горния ляв квадрант.

— Това е сигнал от втората планета на А Кентавър… — добави моят съсед.

Пак настана съсредоточено мълчание, но сега вече можех да участвувам в него. Като гледах тъмния екран и слушах как във високоговорителите тупти монотонно радаровият пулс, мъчех се да си припомня всичко, което знаех за системата на Кентавър. Планетата, която изпращаше сигналите, с местоположението си, отговарящо на Венера в нашата Слънчева система; това беше така наречената Бяла планета, чието време на въртеж толкова беше изненадало астрономите.

Спомних си как рано тая сутрин, когато бях на звездната палуба, забелязах, че „Геа“ извършва необясними маневри, което пролича по бавните движения на небето. Сега това ме караше да се позамисля.

— От колко време се чуват тези сигнали? — попитах аз.

— За пръв път ги чухме тая сутрин — отговори Борел.

— Дали имат те нещо общо с нас? — попитах и преди още планетологът да ми отговори, усетих, че сърцето ми замира, понеже вече знаех отговора.

— Да! Конусът на изпращаните лъчи е много тесен. Опитвахме се да излезем от него с разни маневри, но той всеки път ни хващаше отново…

Значи, ние сме били очаквани на това бяло петънце, едва забележимо всред облаците от искри; предположението се превръщаше в сигурност, надеждата ставаше действителност и сякаш в отговор на хилядите въпроси, които се въртяха в главата ми, високоговорителите се обаждаха със звучно тиктакане, като че ли се чуваха бързо изговаряни на непознат език думи: „Да, да, да, да…“

Електромагнитните вълни пробиваха в мраковете тесен тунел, дълъг милиарди километри, стигаха до „Геа“ и се връщаха там, откъдето са били изпратени, като в отраженията си носеха образа на земния кораб…

Шест седмици летяхме към Бялата планета. Слънцата-близнаци на Кентавър растяха все по-силно и затъмняваха близките звезди, а едновременно се отдалечаваха едно от друго. Слънцето А беше вече могъщо огнено кълбо, по което се движеха идеално видими на хелиографите петна: но самата планета продължаваше да бъде искра всред мраковете и само движението й можеше да се забележи в разстояние от часове, толкова бързо се движеше тя по звездния фон.

Правихме опити да влезем в радиовръзка с нея; автоматите изпращаха секвенции от ритмични сигнали и неуморно ги повтаряха в течение на цели дни, но единственият отговор беше само постоянният ритъм на радара, който се усилваше заедно с намаляването на разстоянието до планетата. А това разстояние се стопяваше бързо, понеже „Геа“ преодоляваше 30000 километра в секунда — огромна скорост за заселена с планети област, но и огромна нетърпеливост ни тласкаше и мъртвият метал на двигателите сякаш се заразяваше от възбудата на хората: така растяха и се нижеха в мраковете зад кърмата ивиците от атомен огън.

Най-после в четирийсет и третото денонощие от паметния ден, в който за пръв път хванахме радарните сигнали. „Геа“ се намери над планетата.

Бял, грамаден, забулен с гъсти облаци диск бе закрил небето. Звучното тракане на радара стана толкова силно, че прост електронен уред, свързан с външната покривка на кораба, можеше да го чуе без помощта на усилвател — но и това беше всичко.

Като все повече намаляваше скоростта си, корабът обикаляше Бялата планета по стеснявана спираловидна линия, а всички хора, застанали мълчаливо по палубите, гледаха с разтуптени сърца долу, към снежните океани от облаци, и си казваха без думи: „Стигнахме една цел.“

Плътната обвивка от облаци пречеше на погледа, сякаш планетата искаше да скрие от нас тайната си. Можехме да повлияем на метеорологичните условия, да разпръснем облаците на доста голяма площ или да ги втечним с помощта на радиоактивни емитори, но астрогаторите не искаха да употребят нито едно от тези средства. Затова в равномерни промеждутъци от време само възобновявахме пробите да влезем в радиовръзка, а когато те не дадоха резултат, хвърлихме с парашути голямо количество вързопи с модели на разни апарати и машини, технически изделия на човека. Облаците погълнаха тези наши пратеници и се затвориха над тях, но етерът продължаваше да бъде изпълнен само с монотонното тракане на радара, което показваше, че на няколкостотин километра под нас ни наблюдават живи, разумни същества, обаче по непонятна причина пазят мълчание и не отговарят на нашите призиви.

При последната обиколка, когато „Геа“ слезе до самата граница на атмосферата, в дълбоката разпокъсаност на облаците внезапно се показа повърхността на планетата. Някакви тъмносини петна, някакви подобни на грамадни, сплескани паяци широко проснати комплекси с грудест, леко издигнат център се показаха в мястото, където снежните облаци се бяха раздалечили, просторната равнина преминаваше в смолено черна плоскост — изведнъж светкавичен отблясък порази загледаните хора: по палубите прелетя предаван от уста на уста вик: „Море!“ — чак до хоризонта, който изчезваше под увисналите облаци, се простираше вода и за миг блесна с отразената слънчева светлина. „Геа“ още повече намали скоростта си, но изпъкналите, подобни на оснежени планински гребени ръбове на облаците вече плуваха едни към други, затвориха се лениво и пак само плътната им обвивка се простря равномерно под кораба.

На третия ден от обикалянето астрогаторите решиха да пратят долу оперативна разузнавателна група. В експедицията щяха да вземат участие по-голям брой управлявани от хора едноместни ракети, пригодени за кацане при трудни условия и върху малко пространство, дори върху покрито с постройки заселено място. Предшествувани от по-голяма безлюдна ракета, която ще носи телевизори и поради това наричана „очите“, тези ракети щяха да слязат под облаците, да извършат предварителни наблюдения и в зависимост от обстоятелствата или да кацат, или да се върнат на кораба.

Приготовленията за старта се извършваха по пладне над дневното полукълбо на планетата. В залата за кормилното управление се намираха почти всички пътници на „Геа“. Ние стояхме под затъмнения свод, а по стените горяха екрани като прозорци, отворени към пъстро пространство. В един страничен екран, свързан с нулевия хоризонтал, се виждаше как пилоти със сребърни брони слизат на долния етаж на летището, как затварят шлемовете и обременени с тежките яки на скафандрите, влизат приведени в ракетите си. После бутала напъхаха сребърните вретена в кладенците за изстрелване и настъпи тишина. Тер Аконян сложи ръка върху разпределителното си табло. Сподавен, трепкав звук като звън на голяма камбана се раздаде по целия кораб. Първата, безлюдната ракета се втурна в простора. Минута тишина и пак отмерен звън. Пет едноместни ракети, изстреляни едновременно от носовите катапулти, напуснаха кораба. Пак безшумно се движеха буталата, ракетите се плъзгаха по коловозите и звукът, който се носеше по целия кораб сякаш биене на гигантски часовник, се повтаряше, докато последната петорка ракети не напусна „Геа“.

Сега нашето внимание се съсредоточи върху централния екран. На него чак до хоризонта се простираше вълнообразно море от облаци. Трийсет и една ракети описаха тясна дъга около кораба, блеснаха на слънцето със сребърните си страни и започнаха да слизат надолу, като образуваха сякаш окачени в пространството бавно разлюлени спираловидни стъпала.

На подиума трима астрогатори наблюдаваха главния екран. Зад тях се намираше шестчленна апаратура за свръзка; до стереометричните екрани седяха техници със слушалки на ушите. Всеки от тях управляваше по една петорка ракети, които се движеха пред него като дребни лещовидни светлинни с имената на пилотите. Тая свръзка даваше възможност да се контролира движението на ракетите през облаците.

В микрофоните се чуваха единични думи. Полетът протичал нормално. Ракетите слизаха от тристакилометровата височина и изглеждаха все по-малки. Когато наближиха голямата бяла равнина, престанаха да правят кръгове и образуваха ята. Като черни игли се плъзгаха над леко вълнообразния фон и се приближаваха към собствените си сенки, които ту се вмъкваха в котловините между облаците, ту излитаха нагоре и се отдалечаваха все повече в разгърнат строй.

Загледан в екрана, с гърба си усещах близостта на неподвижните като мене другари. Всред осветената от слънцето белота, която режеше очите, се откриваше преплетено с перести ивици по-тъмно пространство. Първата петорка ракети се носеше в тая посока, изпреварена от голямата безлюдна ракета — телевизионните „очи“. На отвъдната страна на равнината се издигаше кълбест облак, който на сянка беше с цвят на измити от вода лиски, а на слънце светеше като течно сребро; клинът от ракети нахлу в него, прониза нежните изпарения и изскочи от другата страна. Ракетите летяха по-нататък и като че ли кацваха на собствените си сенки. Погледнах нагоре; безвъздушното небе беше черно и осеяно със звезди. Когато отново зърнах надолу, „очите“-водач бяха вече изчезнали, а първото ято от ракети тъкмо в тоя миг се гмуркаше в облаците. За момент гърбовете им тъмнееха под пенливата белота като риби в пяната на планински поток, после очертанията на една от тях се мярнаха в някаква плитчина на облаците и всички изчезнаха.

Втората петорка наведе носовете и започна да се спуща. Внезапно храстовидна светкавица блесна всред облаците; въздухът в залата на кормилното управление трепна от сподавена въздишка и пак настана тишина, а петте първи ракети продължаваха да летят и се нажежаваха като метеори. Двигателите им още работеха, но в стереометричните карти започнаха да потъмняват имената:

БОРЕЛ СЕНТ АНТОНИАДИ ИНГВАР УТЕНЕУТ

Светлините гаснеха като духнати пламъчета, а онова, което преди секунда беше ракети с живи хора в тях, озари накълбените облаци с блясъка на кипнал метал, сякаш огнена ръка чертаеше линиите на пет падащи звезди.

От първото святкане до края на катастрофата изминаха може би две секунди, през които всички стояхме като удавени от гръм и само тракането на планетарния радар от високоговорителите разпръскваше страшната тишина. Приближаваше се ВТОРОТО ято от ракети. Техниците за свръзка вече му изпратиха заповеди да се връща моментално, обаче ракетите не можеха за частица от секундата да сведат скоростта си до нула; преди още пилотите да ги спрат, те щяха да навлязат в унищожителната област. Двама астрогатори бдяха при централното разпределително табло, Гротрян и Пендергаст. Две ръце едновременно се протегнаха към черния ключ на дезинтегратора.

Дребно движение — и „Геа“ ще ИЗХВЪРЛИ ОТ недрата си водопад от антипротони, равностоен на слънчева протуберанция; мощната лъчева лавина ще унищожи незнайната сила, която порази нашите другари, без оглед на това каква е тя. Мълниеносното изпразване, което се движи със скоростта на светлината, ще изпревари ракетите, ще им разчисти пътя и когато те се намерят на мястото на катастрофата, там ще има само пустош.

Но веднъж изстреляният снаряд не може да бъде спрян. Осемстотин трилиона ерга енергия ще пробие атмосферата на планетата като лист хартия и ще се срине върху повърхността й. Срещу такъв удар нищо не може да устои. Всичко, което представлява материя, ще бъде превърнато в пламък, а енергията на разпадането ще стопи покривната кора на планетата.

Гротрян и Пендергаст едновременно протегнаха ръце към ключа. Една секунда двете ръце висяха във въздуха и се отдръпнаха — когато двамата се спогледаха в очите.

Дръжката остана в мъртво положение. Пилотите на следващите пет ракети включваха спирачките и по големите пламъци личеше колко отчаяни бяха техните усилия, но един след друг навлизаха в унищожителното поле и пламваха. Само последната ракета от тая петорка избягна унищожението си; нейният пилот навярно със свръхчовешка сила е скъсал всички предпазители и се стрелна отвесно нагоре с такава страхотна бързина, че се загуби от очите ни.

Вътре всред облаците пламтяха четири нови линии, четири нови звезди падаха надолу и в облачната бездна вече се разсейваха последните следи от огнения полет.

После „Геа“ започна бавно да се оттегля заднишком, обърнала носа си към диска на планетата, а магнитното й поле всмукваше през люковете на дъното ракетите, които се връщаха на кораба. Екранът на вътрешния телевизор показваше халето на летището; от стоманените гърла излизаха дългите вретена на ракетите, а върху циферблата на приемния автомат подскачаха числата: 17… 18… 19… След двайсетата ракета настъпи по-дълга пауза. В това време вратите на изтеглените на резервни коловози ракети се открехваха, пилотите се измъкваха през бързо отваряните клапи и вместо да отидат горе, се присъединяваха към струпаните на летището хора. Все по-голям брой от техните сребърни фигури се смесваха с чакащите хора. Автоматът показа числото 21 и в същото време протегнатата лапа вкара на освободен коловоз голямата ракета, от която не излезе никой — това беше безлюдният кораб, който носеше „очите“ на телевизорите. В течение на няколко минути цареше смъртна тишина, буталата на елеваторите лежаха неподвижно в леглата си, после дискът на сигнализатора сякаш с мъка се завъртя още веднъж, показа числото 22 и през отворените клапи беше вмъкната в люка последната оцеляла ракета. Нейната клапа не се отвори сама. Механоавтоматите тъкмо бяха сложили клещи върху външните скоби, когато от моята загледаност ме изтръгна сигнал, който призоваваше всички лекари на работното им място.

Операционната зала беше заляна със светлина. Шест души внесоха на ръце тяло, плътно затворено в гумен пашкул, и го сложиха на отопляваната порцеланова плоча.

Зъбците на инструментите се впиха в пластичната маса. В разреза светна скафандър. Захрущяха разрязваните усилвателни спирали. Няколко секунди — и съзряхме лицето на Амета.

Когато скъсал предпазителите и със страшна скорост извел ракетата от правата линия, кръвта му се сгъстила като олово, нахлула във вътрешностите и краката и разпокъсала тъканите. Целият той беше една тръпна рана; само главата и ръцете бяха оцелели бели и безкръвни.

От пръв поглед схванах, че положението е неспасяемо; само агонията можеше да се съкрати или да се удължи. Веднага се заловихме за работа. Бяха включени изкуствени дробове и сърце; завързахме достъпните скъсани кръвоносни съдове, през които изтичаше кръвта, заработиха системи за кръвопреливане. Вземахме лъскави инструменти и отхвърляхме окървавените, като се споразумявахме с единични думи. И все пак това състояние не можеше да се поддържа по-дълго от минути. Областта на поражението се разширяваше, шокът обхващаше необходимите за живота органи. Въпросът вече се свеждаше не до спасяването на Амета — това беше невъзможно, — а да бъде доведен в съзнание поне за няколко мига, поне за един доста продължителен момент, та да може да изрази последната си воля.

Буталата в прозрачните спринцовки опираха до дъната. Възбудителната течност, впомпвана от изкуственото кръвообращение, се вливаше изобилно в разтуптяното сърце. Гърч премина през тялото на Амета; като че ли отваряше очи, но само сенките по бузите се задълбочиха и пулсомоторът почна да работи по-шумно — кислородният глад на организма растеше.

— Той е в съзнание — каза Шрей.

Ниско наведени, спотаихме дишането си.

Неподвижната маска на лицето започна да се гърчи, сякаш разкъсвана от ярост. Устните се отвориха, показаха се стиснатите до строшаване зъби с нишки кръв около тях. Амета беше в съзнание, но в мозъка му удряше толкова страшна болка от разпокъсаните нерви, че той напрягаше всички сили, за да сподави вика си.

Не му оставаха сили да проговори.

Последна инжекция. Стъклото на ампулата се строши о пода с тънък звън. Не можахме да отстраним болката. Една упойка би причинила загуба на съзнанието. С лице все така обърнато към болния, Шрей се отдалечи от масата. Последвахме го с Ана и застанахме с отпуснати окървавени ръце, сякаш давахме знак, че сме направили всичко, което беше по силите ни.

До стената стояха няколко десетки души. Всред тъмните силуети изпъкваха светлите скафандри на пилотите, които бяха дошли тук направо от летището. Един от тях, Зорин, с шлем, неоткачен от яката, а само отхвърлен назад като чудновато крило, внезапно се обърна и побягна навън. Може би около две минути стояхме неподвижни. Само хрипливото дишане на Амета и тихият звук на изкуственото сърце прекъсваха тишината. Вратата се отвори, бутната силно. Влезе Зорин все със сребърния скафандър. Той носеше извитото на дъга кормило, извадено от ракетата на Амета. Наближи до операционната маса, вдигна най-напред едната, после втората безсилно увиснала ръка на Амета и натисна пръстите му върху дръжките. После внимателно и леко повдигна легналия и вкара брадичката му в гумената подпорка, която излизаше от центъра на кормилото, за да вдига или навежда главата на пилота в зависимост от движенията на кормилото, та темето винаги да се обръща в противоположна посока спрямо извършваната маневра.

Зорин намести главата на Амета върху подпорната, после хвана кормилото с двете си ръце и го изви: тогава главата на умиращия се повдигна от тласъка, а стиснатите върху дръжките ръце направиха половин оборот. Зорин три пъти завъртя кормилото натам и насам, сякаш описваше кръгове и ускоряваше хода на въображаема ракета. На третия път клепачите на Амета се повдигнаха.

Розова пяна излезе от устата му, раздаде се съскав, клокотлив шепот:

— Големите ракети… ще стигнат… градове… видях… вие по-нататък… с големи ракети… телевизорите… с големи.

Той конвулсивно притегли кормилото до гърдите си, ръцете му трепнаха, сякаш се мъчеха да тласнат кормилото нагоре, и се спряха завинаги.

Събраните хора се оттеглиха. Виждах всеки предмет поотделно, ясен и прекомерно действителен: порцелановия ъгъл на операционната маса със съсиреци от кръв, празния разпорен скафандър, хвърлен на пода до краката на Шрей, неговото сгърчено лице, така чуждо, сякаш го виждах за пръв път, и — в снопа светлина, хвърляна от страничния прожектор — Лена, която все още чакаше нещо.

Пулсомоторът продължаваше да работи и вкарваше кръв в мъртвото тяло. Исках да го изключа, направих крачка напред, но нещо ми се изпречи на пътя. Протегнатата ми ръка, за да отстраня пречката, се смъкна долу. Това, което ме спря, не беше никакъв предмет, а погледът на Зорин, сляп от ужасната мъка.