Станислав Лем
Облакът на Магелан (4)

Маратонско бягане

„Хората възхваляват мъдреца за обичта му към тях, но ако те не му кажат това, той няма да знае, че ги обича.“ Тези думи на древния философ са по-добра характеристика на баща ми от всяка, която бих направил аз. Много хора се питат: дали съм си избрал подходяща професия? Дали съм щастлив с нея? Подредих ли си добре живота? — и веднага отговарят с трикратно „да“. Баща ми никога не си е поставял подобни въпроси, те не му са идвали в ума и навярно би ги сметнал така безсмислени, както въпроса: „Жив ли съм?“

Братята му служеха на обществото със знанията си. Той вършеше същото, но когато науката се оказваше безпомощна, когато загубеше битката за живота на пациентите си, той придружаваше умиращите до края, вече не като лекар, а като човек, който загива заедно с тях. Чичовците ту се радваха на изследователските си успехи, ту биваха потиснати от неуспехите си; баща ми си оставаше един и същ — постоянно натоварен с бремето за отговорността, която за неговата душа беше като земното притегляне за нашите тела; то обрича мускулите на труд, на непрекъснато напрежение, на преодоляване тежестта на телата, но животът без него е немислим.

След паметната лятна ваканция аз се отказах от висшия курс по кибернетика и постъпих да следвам медицина. Новото решение, взето с главоломна бързина, както и предишните, имаше обаче други подбуди: то беше опит да се добера до съществените ценности на живота и едновременно нещо като отплата към баща ми — пламенен и наивен опит най-малко поради това, че нямах представа в какво се състои всъщност професията на лекаря. Мога да бъда оправдан само с обстоятелството, че завърших медицина, без да изгубя от погледа си главната цел, а именно да взема участие в експедицията извън Слънчевата система.

Годините, през които следвах медицина, ме укротиха. От предишния период ми бяха останали малко неща: някои записки, рисунки и проекти, които пазех не толкова поради действителна нужда, колкото за самоуспокояване, че не съм пропилял напълно изтеклото време. Баба намери известна утеха в това, че макар да не станах човек на изкуството, все пак у мене се прояви талант, наистина съвсем неочакван: блеснах в университета като новоизгряла звезда в бягането на дълги разстояния. Аз постигах все по-добри резултати, станах студентски първенец на континента, а към края на следването — на Северното полукълбо. Дипломирах се и постъпих на работа в хирургическо отделение. Половин година след това, когато ръководството на експедицията за Кентавър съобщи, че се вербува екипаж, направих постъпки да бъда назначен като асистент на професор Шрей, първия хирург на кораба. Малкият ми професионален стаж беше донякъде пречка, но се търсеха хора с всестранно образование, та разчитах на по-раншните си занимания — по космодромия и кибернетика. Когато представих кандидатурата си, един от астронавтите ми каза, че ще чакам дълго за отговор, тъй като напливът на желаещи е грамаден, а всяко заявление се разглежда подробно, ала — той се усмихна — такъв урок по търпение може да се окаже много полезен за в бъдеще, понеже в ракетата ще чакаме много години, докато постигнем целта. „Ще чакаме“ — така каза той и въпреки че това беше само случаен израз, аз живеех с тия думи цели четири месеца.

Не ме свърташе в къщи, та правех дълги пеши излети надълбоко в гората. Беше есен, дърветата стърчаха неподвижни в жълтеникавото, сякаш старо слънце със скелетите на клоните, остро очертани върху фона на небесния лазур. Скитах така цели часове, чак докато дойдеше нощта и се покажеха звезди. Тогава се спирах, вдигах глава и стоях загледан. Хващаше първият мраз, изсъхналите листа шумоляха под краката, отвсякъде прииждаше хладен тръпчив мирис на гниенето, тази смърт на растенията, но сърцето ми през никоя пролет не бе туптяло толкова силно, както сега, в тая обезлистена гора през късната есен.

Колко чудни са пътищата на човешкото развитие. Това, което често се струва на живите неразбираема, измамна бъркотия от заплетени, противоречиви възможности, в която те се блъскат с всички сили, вървят напред и пак се връщат поради грешки, на техните потомци изглежда от перспективата на времето като очевидна необходимост, а завоите и отклоненията от изминатия път се обясняват ясно, като писани редове от думи със съвсем пълно съдържание.

Някога, преди векове, дълго време преди ерата на астронавтиката, хората са смятали, че междупланетното пътешествие не ще може да се осъществи без създаването на междинни станции за ракетите извън земната атмосфера, така наречените изкуствени спътници. По-късно развитието на техниката доказа, че в случая няма нужда от тях: всъщност космонавтиката се е развивала в течение на повече от седемстотин години независимо от спътниците, върху които се настаниха само астрономическите обсерватории и станции за регулиране времето на Земята. След векове пак дойде време, когато при новия етап на развитие възникна необходимост от строеж на междинна астронавтична станция, но причините бяха други. Това стана, когато човекът премина от междупланетните пътешествия към звездите.

В първите още фази на приготовленията, като се изследваше влиянието на огромните скорости върху човешкия организъм, изникна необходимостта да се издигнат опитни станции върху изкуствени спътници, доста отдалечени от Земята, за да се избегне вредното влияние на притеглянето й. След това, когато пристъпиха към конструкция на звезден кораб, се оказа, че той трябва да се строи извън Земята, в простора, понеже е твърде голям, та не ще може да излита от планета или да се приземява. Както някога много големите океански кораби не са могли да влизат в малките пристанища, а са спирали на значително разстояние и са се съобщавали със сушата посредством малки кораби, така и „Геа“, първият междузвезден кораб, построен в междупланетното пространство на разстояние 180 000 километра от Земята, нямаше никога да кацне на никоя планета, а само щеше да се спуска до горните пластове на атмосферата и като че ли да плува по тях и да изхвърля от недрата си роеве ракети за свръзка.

Именно така вече в мое време се създаде увиснала в безвъздушното пространство първата корабостроителница за междузвездни кораби.

Една от началните фази на строежа бях наблюдавал веднъж от четвъртия изкуствен спътник. Стоях между тълпа любопитни в остъклената наблюдателна кабина на върха на металния корпус; директните ракети непрекъснато докарваха тук нови и нови туристи.

Работата в корабостроителницата се извършваше в конуса от сянката на Земята, чието нощно полукълбо зееше на небето като грамаден черен кладенец. Района на строежа осветяваха увиснали в простора юпитери, които се люлееха като махало; всеки от тях изхвърляше по дванайсет стълба светлина, която се отразяваше далече долу като огледални светкавици в наредените на пластове плочи за бронята на кораба. Мравуняк от автомати сновеше по повърхността му; едни се движеха непрекъснато напред и назад като совалки на гигантски тъкачен стан, други миг след миг се издигаха над корпуса, като ту светваха в блясъка на юпитера, ту потъваха в мрака. Като гледаше с бинокъл, човек можеше да забележи грамадните стоманени трегери и дъговите конструкционни елементи, които тия мънички автомати пренасяха без никакви усилия от място на място, тъй като всичките тежести бяха тук в безтегловно състояние. Просторът беше изпълнен с ивици различно обагрен дим, който излиташе от апаратите за заварка. Дълги опашки от цветни искри се стичаха по страните на строения кораб, събираха се в облаци, които лениво се влачеха подир мъждукащите ракети, а сноповете светлина ги пронизваха в най-различни посоки. Изобилието на светлините затъмняваше бледите звезди, които представляваха привидно плосък фон.

Спрямо нашия наблюдателен пункт, който се намираше на разстояние от трийсет километра, цялото това място на усърдна работа извършваше превъртане, величествено със своята бавност, и тогава рефлекторите, които в началото светеха „горе“, се намериха „долу“, като впрочем приемаме условността на тези понятия в безгравитационното пространство.

След единайсет месеца непрекъсната работа автоматите изчезнаха; те или се вмъкнаха вътре в кораба, ако спадаха към механичното му обслужване, или се оттеглиха в някоя от базите си и „Геа“, освободена от скелите, се движеше около Земята като изкуствена луна, сребърна, голяма, мълчалива. Нейните бездънни дюзи още нито веднъж не бяха докоснати от атомен огън.

Баща ми обичаше поезията по малко особен начин: много рядко четеше произведенията на любимите си поети, а стиховете наричаше „помощ“, но тъй като тя невинаги е необходима, само понякога нощем светваше прозорецът на стаята му. Подобна „помощ“ през месеците на чакане беше за мене алпинизмът. В най-различно време молех колегите си да ме заместят в клиниката и тръгвах самотен към трудно достъпните скални пътеки.

Докато внезапно върху главата ми сякаш се срина лавина от събития; в разстояние от няколко дена получих от първия астронавт на експедицията съобщение, че съм включен в екипажа, видях името си в списъка на състезателите за лятната олимпиада и… се запознах с Ана.

Тя имаше светли очи с умен израз, който се повтаряше и в плътните й устни някак по-предпазливо или по-равнодушно. Ана следваше геология, обичаше музиката и старите книги — струва ми се, че нищо повече не знаех за нея. Когато бях сам, обичах я много, когато се срещнехме, не бях вече толкова сигурен в това. Съзнателно или неволно си причинявахме дребни, болезнени огорчения; непрекъснато се случваха недоразумения, сръдни, днес драматични, утре незначителни. Но аз страдах от тях, а страданията — това знаех от книгите — придружават големите чувства. Ето защо по пътя на косвени, но напълно логични разсъждения стигах до заключението, че все пак обичам Ана. А тя? Не можех да узная нищо положително. Когато бяхме заедно, погледът й често се насочваше някъде далече, открит и отчужден, като че разглеждаше невидими за мене пейзажи; биваше замислена — а може би натъжена и мислено далече оттук. Сърдех се. Тя ставаше смирена, тогава и аз се смирявах. Всичко това беше някак неопределено, пълно с недомлъвки, потънало в догадки и очаквания, в същото време непоносимо и обаятелно, а се случи и през пролетта. Разхождахме се из градините, слушахме как птичките се учат да пеят, сядахме по пейките край покритите със зелени пъпки храсти; късах ги, въртях ги между пръстите си и ги разчоплях безсмислено, сякаш насила исках да придам форма на бъдещите цветове на тези неразвити още, повити като бебета пъпчици. В това имаше нещо повече от проява на моментно загубване на търпение, защото и на нас най-много ни липсваше единственото нещо, което би ни позволило да съзрем възможностите — времето. Само то можеше да изясни всичко, да ни свърже или да ни раздели, но ние нямахме време пред себе си. Срокът за отлитането от Земята наближаваше. Много пъти решавах да имам решителен разговор с Ана, но вечно отлагах. В същото време денят за участието ми в олимпиадата наближаваше. Едното и другото не ми даваха сън. Тежък случай? Възможно. Но колко патетично ми се нареждаше животът! Знаех, че първото ми маратонско бягане на олимпиадата е едновременно и последното, понеже след завръщането си от експедицията ще бъда твърде стар. Да победя преди отлитането — колко великолепно прощаване със Земята би било това! Да отлетиш към звездите с лавров венец на глава! Бях двайсет и пет годишен, склонен към философски обобщения и си казвах: „Имаш всичко, каквото искаше: диплома за завършено образование, участие в звездна експедиция, олимпийско бягане и любов — а ето че си нещастен.“ Наистина колко мъдра е поговорката: „Дай на човека всичко, каквото желае, и ще убиеш радостта му!“

В такова настроение започнах тренировките си. Бягах по грамадното колело на пистата, по обраслите с трева височини на крайбрежната шир и по дългите алеи на университетските паркове, винаги сам, със секундомер в ръка, под знойното слънце на юни и всред носещия се навсякъде неспирен шум на близкия океан. Тренирах само заран; като изминех своите двайсет километра, отлитах към изследователско-подготвителния лагер, в който всичките участници на експедицията пребиваваха от един месец. Това беше градче, разположено всред стари кедрови гори в полите на Каракорум. Казваше се Кериам, но се възприе подхвърленото не зная от кого название „Чистилището“, понеже за жителите си представляваше преходният етап между Земята и палубата на ракетата. Не е лесно да се опише атмосферата, която цареше в него. Много време отнемаха подготвителните работи и лекциите по най-различни дисциплини, които ни даваха всестранна подготовка за пътешествието. Едновременно продължаваха изследванията на бъдещите астронавти; физиолози, биолози и лекари с блестящи престилки сновяха из кабинета, от който се чуваше свирене на ускоряваните ротационни кабини. От време на време между оживените лица можеше да се види някое опечалено: с безапелационната си присъда лекарите пак бяха затворили пътя на някого към звездите.

В същото време животът отвън силно чукаше по портите на градчето. Въпреки че мнозина от екипажа щяха да тръгнат с най-близките от семействата си, с жените и децата си, все пак всеки оставяше на Земята някое близко същество и не се случи почти нито един час, в който радостта и очакването на това, което иде, да не се преплита с мъката от близката разлъка.

Делях времето си между Стадиона и Чистилището и в продължение на ред дни не се срещах с Ана, а само понякога, като намерех свободен миг преди нощта, я виждах на телевизията. При последната среща съвсем случайно и неочаквано се стигна до решителния разговор. Както се опасявах, Ана заяви, че професията й би била безполезна за експедицията. Тя можеше да работи само на Земята. Аз й говорих за силата на чувствата, които преодоляват всички пречки. В отговор тя попита дали аз — при обратно положение — бих се отказал от медицината. Какво можах да отговоря? Почувствувах, че всичко се проваля, че я загубвам, и тогава започнах да говоря безумни неща, да я укорявам, че ако тя ме обичаше наистина, щеше да промени професията си или изобщо щеше да престане да работи.

— Поне временно — добавих бързо, като видях как тя пребледнява.

— Искаше да ми причиниш болка ли? — каза тя. — Ето, успя.

Има една стара поговорка, че човек би искал да потъне в дън земя; ето че по телевизията можем да я осъществим почти буквално: бесен и засрамен едновременно, натиснах ключа и стаята на Ана, лицето й, очите, гласът — всичко изчезна сякаш по силата на някакво заклинание. Реших твърдо да не я виждам повече, но веднага на сутринта намерих повод: поисках да й се извиня за снощното си държане. Тя не ми се сърдеше вече. Накрая си определихме среща на другия ден след маратонското бягане. Дали дълбоко в себе си още разчитах, че тя ще промени решението си? Най-честен ще бъде отговорът: на моменти — да. Пак се върнах на пистата към самотното си бягане. Трябва да призная, че понякога затварях очи, за да извикам образа на Ана, но тя не се явяваше. Както и преди тичах със секундомера, а когато движението на стрелката му съвпадаше с ритъма на пулса ми, добивах впечатление, че тъкмо моето усилие е това, което движи времето, че то би спряло, ако не съм аз, че с бурен финиш тичам направо към три велики дни: на двайсети юли щях да стартирам в маратонското бягане, на двайсет и първи сутринта ще се срещна с Ана, а вечерта на двайсет и втори ще стъпя на борда на ракетата.

Започнах все по-живо да се интересувам от фаворитите на маратона. Тримата най-опасни бяха Герхард, Мехила и Ел Туни. Особено на Мехила не можех да се нагледам; крачката му притежаваше несравнима лекота и поради високия му ръст беше с пет сантиметра по-дълга от моята. Той прилагаше тактиката на внезапни откъсвания между двайсетия и трийсетия километър, тогава обикновено се отскубваше от групата състезатели и — без да се оглежда — напредваше с леки, дълги крачки, сякаш все повече загубваше теглото си и плуваше във въздуха. Към края на тренировките бягах веднъж с него по цялото разстояние и въпреки че дадох всичко от себе си, той пристигна на финиша шестстотин метра преди мене. Помня как вечерта, съблечен да се изкъпя, навъсен и критичен разглеждах собствените си крака и преценявах с очи възлите на мускулите си по бедрата и прасците — като музикант, който търси едновременно и грешките, и скритите възможности на инструмента си.

Откровено казано, краката ми не бяха никак лоши, но не можеха да се сравнят с краката на Мехила. Наближаваше денят на старта, денят на поражението ми; приятелите ми не криеха пред мене съмненията си; нямахме обичай да се утешаваме, защото то е всъщност заблуждаване.

През нощта преди състезанието ме сполетя най-голямата беда, която може да се случи на един спортист: дали защото потисканото досега безпокойствие се отприщи, или може би защото през последните дни тренирах прекалено много, но спах крайно лошо и сутринта се свлякох от леглото смазан и уморен, уморен още преди старта! Но не ми минаваше дори през ум да се отказвам. Заминах за стадиона, като си повтарях, че трябва да се науча да губя.

Стадионът беше всъщност една плоска, много голяма равнина. Над нея бръмчаха може би няколко десетки хиляди хеликоптери, които чак затъмняваха слънцето. Разпоредители с червени, малки апарати ги разпращаха на две страни и им посочваха местата, където беше позволено да се спират, тоест да увисват неподвижно във въздуха. След като всичко се успокои, чуваше се само лек, глух шум на много хиляди вибриращи перки, а от двете страни на пистата се издигаха правилни четириъгълници, оформени от неподвижно увиснали хеликоптери, които представяха мравуняк от разноцветни корпуси, грамадни, достигащи чак до облаците наклонени плоскости. Сега над овалната писта се въртяха само едноместните реактивни самолети на съдиите и арбитрите. Най-сетне състезателите започнаха да излизат от скритата между дърветата сграда. Беше възложено на метеотехници да организират за тоя ден хубаво, но облачно време, с големи струпвания на облаци над незасенчените места по пътя, та там да бъде осигурена умерена температура. След излизането от стадиона пътят се виеше през просторните паркове и градини на Института, стигаше до морския плаж (това беше най-трудният участък) и се връщаше в продължение на осемнайсет километра през алеи, засадени от двете страни с палми и питомни кестени.

За участие в бягането се явиха повече от осемдесет състезатели. Стартирахме в три редици; с оглед на дългото разстояние, то се знае, мястото не беше от значение. На дадения от стартера знак тръгнахме напред. От двете страни облаците от хеликоптери нададоха еднозвучен вой, трепнаха и почнаха да се движат подире ни към границата, определена от две редици червени балони. По-нататък щяха да ни придружават само контролни и санитарни превозни средства.

Старо правило казва, че който води бягането през първата половина от пътя, не спечелва маратонското бягане. До десетия километър състезателите бягаха сгъстени, на големи групи и всичко ставаше горе-долу така, както предполагах: след като се оформи челната група от около осемнайсет човека, разстоянието между нея и останалите започна бавно да расте.

Лично аз бягах като един от последните в челната група и се стремях да следя освен тримата споменати състезатели от нашето училище също така и Джафар и Елеш от другите. Първият, много тънък, с бяла кожа, напомняше силуета на Мехила, но не беше жилав като него; вторият, плещест, черноок, тичаше като локомотив и изхвърляше равномерно лактите си напред. От набитата му фигура лъхаше сякаш стегната в един възел безпаметност. Реших между двайсетия и трийсетия километър да се движа залепен до гърбовете на тези петима, а после да се отскубна от веригата до края.

Споменах вече за тренировките си по височините край морето. Тогава бягах най-често при пълно слънце, което сякаш прегаряше косата и черепа през бялата ми шапчица, а понеже по време на тренировките никога не пиех вода, все по-гъста и по-солена пот ми обливаше лицето и очите; казвах си тогава: „На ти, на ти, не ти ли стига?“ И докато по равните участъци бягах сравнително бавно, когато пътят вървеше нагоре, ускорявах, като че мразех себе си и исках да измъчвам собственото си тяло.

От този вид тренировки не увеличих скоростта си, но придобих издръжливост, която се оказа толкова необходима в критичния ден. Метеотехниците, както обикновено, измерваха добре, но улучиха не толкова добре; до единайсет часа, тоест до момента, когато минахме знаците на Деветнайсетия километър, по лазурното небе плуваха големи, бухлати облаци, но когато разтеглената верига от състезатели започна да се спуска по широкия завой към морския плаж, където нямаше нито ивичка сянка, облаците се разредиха. Аз бягах постоянно ту като последен, ту като предпоследен в челната група; ако вземем под внимание безсънната нощ, чувствувах се не особено зле, при все че на моменти имах леко впечатление, че краката ми прекосяват среда, малко по-гъста от въздуха. Гледах да правя по възможност дълги и леки крачки. Сърцето и дробовете ми работеха отлично, целият свят се полюляваше малко в унисон с автоматичния ритъм на бягането, ударите на пулса следваха нормално, неускорено и плътно, само че все по-силно започваха да удрят в главата. Все още дишах през носа, стиснал в зъби кърпичка.

Когато последният от серията големи облаци изчезна зад хоризонта, слънцето яростно насочи към нас отвесните си лъчи и след пет минути вече в групата настъпиха драматични промени. Пръв отпадна Елеш; набитата му фигура сякаш се връщаше срещу течението от състезатели, които се изнизваха край него. Почти веднага след като се намери зад мене, аз го изгубих от погледа си. Съсредоточих вниманието си върху Герхард и Ел Туни. Последният, мургав, с великолепно телосложение, с широк и привидно плосък, но колко обемист гръден кош на същински бегач на дълги разстояния, водеше през последните осем километра. Сега той запазваше мястото си, но по трудно уловими и все пак очевидни признаци забелязах, че воденето му струва все повече и повече усилия; той се бе отказал да пести силите си, а това беше началото на края. Лимоненожълтата му фланелка сякаш се заколеба, а после започна непреодолимо да се отмества все по-назад, отминавана от потока на ония състезатели, които бяха поддържали равен темп. Не можах да съзра Джафар, но не се оглеждах много, страхувах се да не изтърва ритъма. Слънцето припичаше все по-силно. Усещах как гори голите ми рамене и бедрата, но непоносимата му жар ме изпълваше с надежда. Знаех, че това, което е лошо за мене, е още по-лошо за другите.

Пътят обикаляше няколко дюни и се изкачваше дъгообразно на последната, която имаше умерени склонове, но беше най-голямата. Тук в блясъка, който нажежаваше пясъка до бяла жар, така че въздухът над него трептеше и замрежваше далечните петна на хоризонта, започнах атака към сърцето на челната група. На върха на дюната свършваше двайсет и първият километър. Пристигнах до знака девети. Преди мене и зад мене чувах тежко дишане. За момент се държах до Джафар. Той поемаше конвулсивно въздух, като оголваше изсъхналите си зъби. Успях да го изпреваря и дори се учудих, че постигнах това толкова лесно.

Пътят извиваше, наближаваха вече големите алеи, засенчени с клонести кестени. Всички, сякаш се бяха сговорили, едновременно ускориха крачка. Това беше опасно за мене, страхувах се, че няма да издържа дълго време толкова убийствен темп. Но трябваше да тичам, понеже там, между дърветата, които хвърлят сянка, шансовете ми бяха по-малки, отколкото на откритото място. Изплюх в шепа кърпичката, поех въздух и ускорих. Колко е лесно да се каже! Ускорих крачката си, а някъде по-ниско от сърцето се роди малка, но остра болка и започна да се вбива в корема. „Да не си посмял да забавиш“ — казах си аз. Болката ставаше все по-голяма и сякаш се разливаше по тялото. Бяхме вече между редиците от дървета. Вдигнах глава, като че ли така беше по-лесно да се тича. Такава промяна ми носеше за момент поне илюзия, че ми стана по-леко. Над нас се извисяваха етажи от хладна зеленина, небето се вдаваше като сияйни заливи между короните на палмите. Очите сякаш пиеха покоя и тишината, скрити между листните маси. Пътят пак се изкачваше нагоре. Свършваше се двайсет и шестият километър. Тичах ту осми, ту девети, а зад гърба ми се разиграваше борба за местата, за която нищо не знаех; в нагрятия въздух се носеше само ритмично тропане, удари на ходила върху настилката и смесени дишания. Понякога от върха на някой кестен падаше лист, понякога птичка излетяваше от клон и безгрижно пърхаше над главите на състезателите. Сънливото, нагорещено, отпуснато в неподвижност спокойствие на пладнето в тези места изумително контрастираше с мълчаливата ожесточеност на борбата ни.

Следващите шест километра почти не помня — толкова много наблюдавах себе си и толкова много бях съсредоточен да укротявам бунта на тялото, в което на различни места започнаха да се обаждат остри бодежи, сякаш някой ми боцкаше нервите. Когато се оборавих, преди мене бягаха само трима: Герхард, някакъв съвсем непознат рус младеж със синя фланелка и леконогият Мехила. Герхард все още се държеше добре, но не отскачаше от настилката толкова еластично, както преди. Младото момче със синята фланелка оставаше назад сантиметър по сантиметър; когато се изравни с мене, усетих как дробовете му свирят и хълцат; един-два пъти се дръпна напред и се отказа. Не обръщах внимание на това, както и на всичко друго наоколо, защото вече нямах сили да поддържам автоматично темпа. Колкото по-слаби ставаха мускулите, толкова по-голямо психическо усилие трябваше да полагам. Така отминаваха километрите; пътят се виеше по леки завои, в далечината се движеха бавно възвишения, сливаха се едно с друго и се отдръпваха назад при непрестанния тътнеж на стъпките. Пред мене тичаше Герхард на разстояние десет до двайсет метра, а далече отпред бялата фланелка на Мехила ту святкаше на слънцето, ту потъваше в сянката.

Герхард се огледа веднъж, втори път; стори ми се, че нещо като уважение се появи по лицето му, но сигурно се бях излъгал, защото какво може да изразява при четирийсетия километър от маратонско бягане лицето на човек, облян в пот, засъхваща по кожата като солена и пълна с пясък кора, и който е с уморено сърце и задъхани дробове? Когато Герхард се огледа втори път, стори ми се, че се усмихва, сякаш иска да каже: „Чакай, ей сега ще ти покажа как мога да бягам!“ В същото време стана по-тъмно; помислих, че прах се е натрупал върху миглите ми, но това навярно беше от преумора, а може би от недостиг на кръв в ретината, така че напразно изразходвах малки частички от усилия, за да избърша мъглата от очите си. Хвана ме яд.

„Добре — помислих си, — ще ослепея, но ще продължа да тичам.“

Когато дигнах клепачи, Герхард вече го нямаше пред мене. Грамадните палми се движеха назад, обувките ми плющяха сухо по пистата, наоколо беше пусто и безлюдно и само на сто метра пред мене се белееше фланелата на Мехила, който изглеждаше, че не тича, а плува във въздуха много ниско над земята и размахва жилестите си ръце. Все еднакво отдалечен, той запазваше неумолимо разстоянието, което ни делеше, с равнодушието на непостижимия хоризонт. Когато с чувство, че сърцето ми се пръска, се опитах да ускоря, той направи същото, без да обръща глава, понеже звукът на крачките ехтеше далеч в чистия въздух.

Внезапно престанах да усещам собствените си крака. Погледнах долу, за да констатирам, че се движат както по-рано, но изобщо не ги чувствувах. Усещах само въздуха, който през широко отворената ми уста нахлуваше в дробовете и като нажежен нож режеше гърлото ми. Усещах и сърцето си, а всъщност сгърчена в гърдите, все по-непоносима болка. Пред очите ми беше бъркотия, мяркаха се видения. Бялото петно се мяркаше и люлееше отпреде ми; вече не знаех, не схващах, че това е фланелката на Мехила, не можех да мисля, сякаш заедно с всичките ми мускули и мозъкът ми се стегна и сви като готов за удар пестник. Струваше ми се, че не тичам, а съм яхнал някакво животно и го удрям, удрям без милост, като сипех нечувани ругатни заради мудността му, мразех и него, и жестоката болка, която разкъсваше вътрешностите ми. В тоя момент се чу пронизителен, висок звук: пред входа на стадиона фанфарите възвестяваха наближаването на първите състезатели. Те ме шибнаха като с метален камшик. Прогледнах за миг. Може би десет или единайсет крачки пред мене бягаше Мехила.

Фланелката му беше мокра като извадена от вода, тялото му се движеше конвулсивно като на пиян и само краката измерваха неуморимо такта. С отворена до разчекване уста вдишвах вече мириса на потта му, залюлях се и пак се хвърлих напред. Между пилоните пред входа на стадиона той се огледа. Успях да доловя израз на голяма уплаха върху лицето му, той се спъна, загуби една крачка, втора. След това зрението ми пак се замъгли. Имах впечатление, че вените в слепите ми очи експлодират, но мътното, възбяло петно се увеличаваше. Вече усещах топлината на загорещеното му тяло. Гръд до гръд се втурнахме към стадиона. В тоя момент от небето сякаш удари железен гръм, сякаш то се отвори и заехтяха тръбите на Страшния съд — в натъпканите гондоли на хеликоптерите всичките хора пуснаха сирените, аварийните свирки и отвориха заглушителните клапи на двигателите. Продължавах да тичам, потънал в тоя адски рев, сякаш на дъното на океан от врява. Струваше ми се, че някакви нажежени ръце извиват тялото ми, хващат мускулите на краката ми и ги движат все по-силно. Исках да крещя от болка и да викам за помощ срещу този, който толкова страхотно ме изтезаваше; изведнъж нещо се завъртя около главата ми, избухнаха светлини и съвсем близо пред замъглените ми очи се показа бяла лента. Скочих върху нея с издигнати ръце. Краката ме понесоха по-нататък. Не можах да намаля бързината и чак тогава осъзнах, че това загадъчно нещо или някой, който върху последните метри ме наказваше така жестоко, беше волята ми, че това бях самият аз и че продължава да действува желязната заповед, упражнявана върху тялото ми. Продължавах да тичам. От двете страни изскочиха някакви замъглени фигури, мярнаха ми се някакви криле — това бяха разгъвани в момента одеяла, които плющяха от вятъра. Тогава разбрах, че съм пристигнал пръв, и изведнъж се строполих, сякаш някой ми подсече краката; загубих съзнание.

Много по-късно, когато в помещението на бърза помощ дойдох на себе си, узнах какво беше толкова поразило Мехила на финиша, та чак загуби крачка; това било моето лице.