Станислав Лем
Облакът на Магелан (13)

Съвещание на астрогаторите

Всяка звезда съществува поради стълкновението на две противоположни сили: гравитацията, която тегли масата към центъра, и радиацията, която се стреми да я раздуе с мощния си натиск. Звездата изхвърля потоци материя, превърната в енергия, и това продължава милиардолетия.

Когато атомното гориво се изчерпа, изчезва и оная непрекъсната мълния, която избухва едновременно във всички посоки, каквато е радиационният натиск. Вътрешността на звездата започва да изстива още по-бурно, тъй като бягството на енергията през повърхността й продължава. Налягането, което раздува газовата сфера, отслабва и вече не може да противодействува на стягащата я сила на гравитацията. Звездата започва да хлътва навътре; неизменният момент на въртеливото движение скъсва външните пластове на атмосферата и ги изхвърля в простора във вид на нажежена газова сфера, която се раздува със скорост от хиляди километри в секунда; тогава бягството на енергия през оголените горещи пластове на звездата се увеличава още повече. В такъв момент при някой вид слънца може да настане необикновено бързо свиване на звездата. Страхотното налягане и температура наблъскват свободните електрони в атомните ядра; настъпва неутрализиране на електрическите заряди и цялата звезда се превръща в грамада от неутрални частици — неутрони, — а те, понеже не се отблъскват, могат да се приближат един до друг значително повече, отколкото ядрата на обикновените атоми. Тогава става нещо, което може да се определи с думите „звездата се срина вътре в себе си“.

Небесното тяло от нажежена материя, в състояние да побере в недрата си цяла планетна система, се превръща в кълбо с километров диаметър; компактното струпване на неутрони образува най-изумителния, най-плътния вид материя във вселената. Ако се сгъсти по такъв начин, масата на цялата Земя би се събрала в стометров хълм. Освободената енергия избухва в простора като страхотна ерупция; в течение на петнайсетина дни звездата свети със сила, по-голяма от стотици милиони слънца, събрани заедно, после пламъкът на тази космична експлозия угасва и звездата или по-право останалото от нея нажежено до бяла жар кълбо от ужасно сбита материя потъва в мраковете за безкрайни времена.

Точно такъв вид явление, което се случва веднъж на няколкостотин години във всяка извънгалактична мъглявина, бяха предвидели астрофизиците на „Геа“.

Очакването кога ще пламне Суперновата звезда стана сензацията на деня. Цели шествия от любопитни хора се извървяваха през обсерваторията още две седмици преди съобщения срок, който впрочем обхващаше време от седмица и половина поради неточната измеримост на някои фактори, свързани с момента на избухването.

Суперновата щеше да светне почти по дължината на надлъжната ос на кораба, затова осемметровият екран на главния телетактор непрекъснато се насочваше към южния галактичен полюс. Поради разделителната сила на мощния уред носът на Млечния път, който се намираше в тази област, се раздробяваше на неизброимо множество звезди, но всички те се виждаха пак като точки, понеже дори многомилионното увеличение беше безпомощно пред пространството, което ни делеше. Но пък между сферичните грамади на Омега Кентавър и Южния кръст се показваха извънгалактични мъглявини като бели дискове с потъмнени от космичен прах ръбове; всяко такова облаче беше система от много стотици милиони звезди.

Центърът на внимание на астрофизиците беше Малкият облак на Магелан и преди всичко оная му част, в която очакваха да светне Суперновата. Неотегчени от непрекъснатите посещения, те продължаваха всекидневната си работа. Един не особено голям математически автомат беше неспирно в действие и правеше сложни изчисления; от ръка на ръка преминаваха увеличени фотографски клишета и ленти със спектрограми, изпъстрени с цифри; цялото това спокойно суетене оказваше някакво чудно успокоително въздействие на посетителите; чувствувахме се като хора, водени от въоръжени звероукротители, които обикалят район, където гъмжи от хищници. За астрофизиците нямаше нищо обезпокоително нито в безбрежните простори на вечната нощ, нито в разгърналите се до безкрая облаци от черна и бяла жар; тяхното делово, класификаторско отношение към безкрая се предаваше и на нас; забелязах, че звездните галерии, които напоследък бяха по-запустели, се запълниха отново.

Направи ми впечатление шумът, който ръководителите на експедицията вдигнаха около очакваното явление; веднъж подхвърлих на Ирьола, че тълпите от любопитни може да затрудняват работата на астрономите, но инженерът само се усмихна и сякаш мимоходом забеляза, че „това си струва“.

Когато дойдоха дните за истинското очакване, залата на обсерваторията едва можеше да побере всичките гости. Но нито през първия, нито през втория или третия ден се случи нещо, ето защо доста след полунощ разочаровани се разделихме по коридорите, като присвивахме привикналите си към чернотата на обсервационните екрани очи.

На четвъртия ден вече се явиха по-малко хора, на петия само една четвърт от всички, а сутринта на шестия Суперновата най-сетне пламна като ослепително бяла точка в Малкия облак. Може би очакването бе продължило извънредно много, може би в нашето въображение явлението ни се бе струвало по-монументално, но всъщност приехме този факт по-скоро с безразличие и всичко, което се говореше в обсерваторията, беше до по-голяма степен учтивост към астрофизиците, отколкото израз на действителен възторг. Така малко изкуствено възбудената вълна от ентусиазъм спадна и угасна много по-бързо от искрата на Суперновата, която започна да изчезва и да се стопява в еднообразното сияние на облака.

Ръководител на групата астрофизици беше професор Трегуб, великолепен изследвач на извънгалактичните мъглявини, ловец на звездни облаци, които се движат по границите на обсега на най-могъщите телескопи. Достатъчно беше човек да го види веднъж, за да го запомни завинаги. Главата върху раменете му изглеждаше като свита на кълбо настръхнала птица с грамаден, издаден напред нос, извит като тъп клюн, с вежди, сключени над носа в окосмен, трепетлив жив възел, който сигнализира за всичко важно, доловено от очите му. Говореше с къси изречения, без никога да повишава гласа си, но той винаги достигаше до човека, към когото беше насочен, дори през най-голямата глъч. Приемаше гостите в обсерваторията с изискана любезност, без да прекъсва нито за миг работата си. Понякога би могло да се стори, че иска да слиса събеседника си с необикновени изказвания. Веднъж, когато споменах Земята, каза:

— И там сме всред звезди; от космическото пространство ни дели малко въздух и дебелината на Земята под краката ни; трябва само да се повдигне глава.

Той беше авторът на един проект, който вдигна много шум, при все че освен него никой не посмя да го разгледа сериозно: беше се изказал, че най-добре би било да се тръгне на междузвездно пътешествие не с малък или голям кораб, а с цялата Земя, като посредством мощни тласъци чрез атомна енергия бъде изтласкана от орбитата си и постепенно, „развъртявана“ по спираловидна линия, която все повече и повече се отдалечава от Слънцето, докато най-сетне тръгне към избраната звезда; в това космическо пътешествие всред мраковете жителите на Земята ще получават светлина и топлина от множество изкуствени атомни слънца.

— Още днес вече може да се направи едно грубо пресмятане — казваше той, — че нашето Слънце ще изгасне след някакви си десет или дванайсет милиарда години и тогава ще ни се наложи да потърсим друго; какво по-просто от това да се изпревари неизбежното събитие и по собствено желание да направим сега това, което ще бъдем принудени да сторим в бъдеще!

Трябва да призная, че най-голямо впечатление ми направи формата „ние“, която употреби, като че ли сериозно възнамеряваше да дочака времената след дванайсет милиарда години; но той не вършеше нищо, за да прави впечатление; никак не държеше на това. В своите често пъти необикновени възгледи представляваше малцинство, което неведнъж се ограничаваше в едно лице — самия той; тогава говореше за „бунтове“ на колегите и сътрудниците си; трябва да се добави, че той обичаше да се смее. В полумрака на обсерваторията често прозвучаваше неговият басов кикот, когато разглеждаше срещу светлина някое клише и там намираше потвърждение на догадките си. Обичах да гледам този човек, който пращеше от неизчерпаема енергия.

В групата на Трегуб работеше семейство Борелови. Павел, планетолог, на Земята страстен алпинист, строен, висок, леко побелял, попрегърбен, с кожа на лице, потъмняла от слънцето и вятъра. От ъглите на очите му, свикнали да се присвиват силно срещу блясъка на ледниците, излизаха гъсти, дребни бръчки. Жена му Мария беше с обикновена външност. Когато се намираше между повече хора, погледът на чужд човек не би се спрял на нея. Не отведнъж опознах скритата, трудно уловима красота на лицето й, която засияваше с целия си блясък само в редки моменти на някаква радост или тъга като най-чиста голота при внезапно открехване на завесите.

Обикновено съпрузите работеха отделно — той при телетактори или спектроскопи, а тя при сметачна апаратура. При прекъсваните с дълго мълчание разговори, в които всички се разбираха с половин дума, при еднообразната задълбочена работа рядко можеше да се долови погледът, който Борел насочваше към съпругата си. Той не беше нито особено изразителен, нито силен — нищо подобно, а просто кратка, ясна светлина в очите, констатация: „тук си“ — след който той пак потъваше в работата.

През онова време Ана ми се изплъзваше. Нейните постъпки и израз на лицето често ставаха неразбираеми. Изчезваше за цели дни; а когато уж случайно я запитвах, оправдаваше се с работата у Чаканджан; когато предлагах да отидем на разходка или на концерт, тя намираше неотложни ангажименти, но после неочаквано се явяваше такава, каквато беше в началото, спокойна, пълна с доверие, кротка. Понякога внезапно униваше, но веднага разсейваше с усмивка тази дребна детска печал. Нещо не вървеше в нашите срещи; ту се опитвах да отговарям на спокойствието й със спокойствие, но това се оказваше изкуствено безразличие, ту пък се мъчех да бъда откровен спрямо нея с онази пресилена искреност, която нищо няма за доверяване освен моментно настроение. Един път изказвах мисли от рода на „дълбоките“, друг път развивах планове за нашия по-нататъшен съвместен живот; тя слушаше внимателно, но към усмивката й се примесваше искрица ирония, сякаш не третираше сериозно нито това, което говорех, нито самия мене. Тогава разговорът се късаше, закуцваше, влачеше се, трябваше да полагам усилия да го поддържам; това ме гневеше; чувствувах се като човек, който губи почва. Всеки път трябваше сякаш отново да диря онази Ана от нощта след Деветата симфония на Бетховен; трябваше да се приближавам до нея, като преодолявам невидима съпротива, която, изглежда, се намираше не в нея, нито в мене, а между нас.

Веднъж я попитах:

— Хубаво ли ти е с мене?

— Не — отвърна тя, — но без тебе ми е лошо.

Привързвах се към нея. Обичах да гледам как сутрин приготвя закуската, облечена със свободен, светъл сутрешен халат, как се навеждаше с разхвърляна коса над стъкления съд и смесваше плодовите сокове със съсредоточеност, присъща на древните алхимици. „Ана от звездите“ — така я наричах, но не й казвах, че асоциацията се създаде поради контраста със „земната Ана“. Тя беше красива. На Земята се срещат пейзажи, все едно дали величествени или тихи, които създават впечатление, че природата ги е сътворила с някакво си „самосъсредоточаване“, като се е опивала от собствената си прелест. Нещо такова имаше в Ана, в тъмнината на голямата й вълновидна коса, в равномерността на дишането й, във веждите с извити краища, в устните, затворени сякаш за нещо, което узрява много бавно, но безспирно. Помня как веднъж наблюдавах развълнуван съня й: най-нежното потрепване на миглите й, движението на гърдите, раздвижвани от топлия дъх. Изведнъж тя се събуди от погледа ми и сякаш излязла от съня си, за да ме посрещне, за момент ме гледаше с големи очи, а после се изчерви цялата; вълна от руменина обля шията й, лицето й, дори ушите. Веднага започнах цяла инквизиция с въпроси, за да узная причината за руменината й. Дълго тя не искаше да отговори, най-сетне без желание и строго подхвърли:

— Сънувах тебе.

И не искаше да каже нищо повече.

Така продължаваше нашата необикновена връзка, като постоянно се подновяваше и скъсваше, в която имаше скрита — в късите нощни часове, — с нещо горчиво подправена нежност и пестеливо спотайвана борба.

В това време животът на „Геа“ продължаваше по обикновения начин; лабораториите работеха, вечер се събирахме край земните радиоприемници, срещахме се на видеопластични спектакли, в спортните зали тренираха тимове за нови състезания, хоровите звуци при концертите се блъскаха в свода на концертната зала и гледано отдалече, всичко беше сякаш както преди; а все пак явиха се вестители на това, което наближаваше и което, изглежда, се намираше по целия безкраен път, просмукваше се през херметическата броня на кораба и тровеше мозъците и сърцата.

Започна се като че ли със сънища, поне моите наблюдения бяха такива. По това време собствените ми сънища станаха едновременно пластични и богати, но с неканено и нежелано, дори непоносимо богатство. Имах сънища, които преминаваха от една нощ в друга; натрапчиви, повратни; някои от тях се разклоняваха в няколко нишки, сънувани последователно; особено се отпечата в паметта ми сънят за града на слепите. Бях сляп и живеех в мрака на някакви преплетени, клонести форми; в тоя сън имах дълго и сложно минало, напълно различно от действителното; имаше в него някакви далечни пътешествия, някакви срещи с хора — и всичко без капка светлина, вечно в чернотата, която натискаше главата и гърдите; тоя сън или по-право цялата тая разтеглена на седмици плеяда от сънища така ме измъчваше, че за пръв път в живота си започнах да вземам сънотворни средства, които изключват деятелността на мозъчната кора; настъпваше мъртвешки сън, но когато не вземах лекарство, кошмарът се връщаше.

В амбулаторията се явяваха хора и се оплакваха от нощни призраци; обикновено те идваха стеснени поради нищожността на оплакванията си и се преструваха, че това е по-скоро каприз от тяхна страна, а не израз на мъчително страдание, но научен от собствения си опит, внимателно ги изслушвах и предписвах средствата, които приемах сам. Много пъти обаче се сблъсквах с нежелание от тяхна страна. В наше време никой не обича да приема лекарства, тъй като медицината е насочена по-скоро към предотвратяване на заболяванията, отколкото към лекуването им.

В повечето случаи обаче моите болни не искаха да спят мъртвешки сън, а желаеха да сънуват, но… Земята; те ми изповядваха това само на четири очи. „За жалост — отговарях — още не знаем как да предизвикваме сънища на определена тема.“ Бях принуден да ги връщам с празни ръце, като изключим съветите да правят повече физически упражнения и да прекарват по-дълго на „чист“ въздух.

Споменаването за парка на „Геа“ често предизвикваше сопвания; тази рожба на видеопластиците, с която те толкова се гордееха, ставаше почти синоним на обида. Известно време се разискваше въпросът за преустройването на градината ни; представен беше проект за видоизменянето й, като се даде нов вид както на действителната част, така и на околния мираж, но направената анкета показа, че всъщност никой не желае тия неща. Вместо това изказаха редица забележки, например: че „дъждът е изкуствен и веднага се познава неговата подправеност“, че „липсата на птици унищожава всякаква илюзия“, дори неколкократно — че „небето и облаците са заклеймени с петното на лъжата и съвсем не приличат на земните“.

Видеопластиците се почувствуваха засегнати от тези укори. Уверяваха, че миражът е без съмнение съвършен, понеже са били взети под внимание всички фактори, които действуват върху човешките сетива, а апаратурата и сега работи така, както в началото на пътешествието, когато при идването си на кораба всички изказваха признателност за абсолютно пълната илюзия.

Към края на първата година от пътуването всред пациентите ми се появиха нови, които страдаха от смущения в координацията между сън и будно състояние през денонощието; ритъмът на работата им почвал да се различава от тоя на колегите им; на едни им се спеше в ранните вечерни часове, а се будеха дълго преди разсъмване, други, напротив, предпочитаха да работят до късно през нощта и да спят до пладне; по тази причина започна да се получава некоординиране в работата, което растеше и заплашваше с разпуснатост всред колективите.

Също така, особено през следобедните часове, се срещаха все повече и повече хора, които сновяха без цел по коридорите; започваните разговори се препъваха на мъртва точка, хората обикаляха палубите сами, като явно избягваха звездните галерии, и когато няколко дни преди новата година излязох на палубата за разходки във време, по което по-рано имаше най-много посетители, там срещнах само двама пилоти да разговарят с Амета за някакво съзвездие, иначе просторната галерия беше съвсем празна.

Всички тези събития съвпаднаха с най-заплетения период на отношенията ми с Ана и затова не им обръщах онова внимание, което заслужаваха.

На определен период от време на кораба се състояха съвещания на астрогаторите. Три дни преди предстоящото Тер Аконян ме покани да се изкажа върху психическото състояние на екипажа, ето защо аз се уединих за няколко часа и приготвих дълъг доклад.

Закъснях за съвещанието, понеже един от другарите на Ниле, енергичният любител на захарен памук, беше паднал при катерене на един подпорен стълб на летището, та трябваше да му оправям навехнатия крак. В момента, когато влязох на съвещанието, говореше Лена Беренс. Седнах отзад на един от последните столове в ъгъла на обширната стая.

Клонът на „Геа“ на Института по фелицитология водел статистика за посещаването на корабните помещения от членовете на екипажа и се оказало, че през първите месеци на пътуването повечето хора с удоволствие прекарвали на звездните палуби, но после все повече лица почнали да ги отбягват и място за отдих станал предимно паркът, а сега и той като палубите често бивал празен.

— Ами къде всички тия хора прекарват свободното си време? — попита Тер Аконян; наведен над записките си, той не гледаше никого.

— Нашата проверка се свежда само до обществените помещения — отговори Лена, — но не е трудно да се досетим, че стоят главно в жилищата си.

— Дали това има характер на по-големи другарски срещи? — попита Тер Аконян; той продължаваше да не повдига глава. Не особено добре разбирах какво целяха въпросите му.

— Не зная — отвърна Лена, — но ако съдя по себе си и моите близки — не.

— Тогава какво значи това? — попита Тер Аконян. Той се изправи. Видях лицето му.

— Мисля, че… самота — обади се някой отзад. Всички глави се обърнаха натам; беше се обадил Трегуб.

— Докторе — обърна се тогава към мене Тер Аконян, — моля да се изкажете.

Станах. Докладът ми беше неподходящ, разбрах това в един миг. Това беше удивителен момент; сам не знаех какво ще говоря ей сега, но в същото време ме осени някакво особено озарение.

— Колеги — казах, — имам тук приготвено извлечение от разни оплаквания на пациентите ми през последните месеци, но сега разбрах, че няма смисъл да ги класифицирам и изброявам. Всички те са прояви, предизвикани от една обща причина; професор Трегуб я посочи. Тя досега беше непонятна както на ония, които се оплакваха, така и на лекаря им, по мое мнение — понеже всички ние от най-ранна възраст се учим по умствен път да преодоляваме конфликтите, които ни поднася животът… Във връзка с това премълчаването на безизходните проблеми става наша втора природа, защото само тогава е допустимо да се прехвърли на другиго собственото бреме, когато може да се очаква помощ; по-силните, по-добрите, по-мъдрите я оказват на колебливите, по-малко способните, по-слабите. Но пред бездната на космоса всички сме еднакво безпомощни. Ето защо всички мълчим еднакво. Това мълчание расте между нас. Трябва да се борим с него.

Седнах. Думата поиска Ирьола.

— Колегите казват, че самотата и мълчанието са първите прояви на въздействието на космичната бездна върху човека. Не зная дали това е вярно. Казвам, че не зная, и бих искал заедно с вас да помисля на глас. Кое беше основата на нашето битие на Земята? Кое ни сплотяваше най-мощно с другите хора? Някога, в древните времена, хората били свързвани от общи традиции, обичаи, родови и народностни връзки, усилията в миналото и култа към най-бляскавите му събития. А нас най-мощно ни обединява работата за бъдещето. Ние сме раса, която гледа далече извън отделния, личния живот. В това е нашата сила. Не чакаме какво ще дойде, а го създаваме сами; поставяме си изисквания според все по-смелите мечти, оттук произхожда промяната и възобновяването на всичко в самите нас и около нас. Мисля, че някои започват да губят тая опора. Неволно сега те вече чакат края на пътешествието, но от тоя край ни делят още много години и затова такова едно чакане е опасно; не може да се чака през толкова голяма част от живота!

— А нашата работа? — попита Тер Аконян след доста дълго мълчание и обгърна с поглед присъствуващите.

Отговори Руделик:

— Все по-голямото закъснение при съобщенията със Земята ни затруднява сериозно при изследванията, но като че ли не това е най-важното. Хората работят дори по-дълго от преди, а резултатите не са по-добри; работата става един вид убежище, понеже заема времето, отвлича вниманието от положението ни, от размишленията за годините, които идват. При тяхната перспектива дребните, всекидневни занимания, които по-рано не сме забелязвали, като ставането, обличането, храненето, носят лъх на някаква убийствена монотонност; с каквото и да се залови всеки от нас, то му се вижда толкова нищожно, че не заслужава дори да протегнеш ръка; оттук празните концертни зали, липсата на хора в парка, по палубите… Това, което на Земята беше най-скъпото за нас — времето, — тук става наш враг…

— Извинете… Но какво всъщност правим сега… защото това, струва ми се, не е съвещание? — обади се Трегуб.

Той се изправи, отиде зад стола си и сложи ръка върху облегалката, сякаш се готвеше да излезе.

— Търсите име за това, което става на „Геа“? Защо? Нали всички знаехме, че това ще дойде — само не знаехме кога. Ние се отказахме от удобствата на изкуствената обстановка, създадена на Земята, и тръгнахме в простора. Безкрайна бездна ли? Да. Тогава какво? Нима трябва да се оплакваме? От какво? От законите на природата?! Изброяването на всичките ни сегашни и бъдещи страдания нито на косъм няма да ги намали. Когато загатнах за самотата, имах на ум нещо съвсем различно от това, за което се говори тук. Всеки от нас всред другарите си, на работа, при спорове е такъв, какъвто си беше, чувствува се друг само тогава, когато остане сам. Следователно желае да бъде сам, за да се провери, какво по-просто от това? То е единствената самота, достойна за човека. Но какво може да ни направи безвъздушното пространство?

— Да ни победи — обадих се полугласно. Той ме чу.

— О, не — каза Трегуб. — Материалните сили на вселената могат да ни унищожат например при някое сблъскване. Но да ни победят — за това не е достатъчна вселената. За това би трябвало… човек.

Той млъкна за момент.

— Нашите разисквания са празни. Вие знаете това толкова добре, колкото и аз. Решенията са взети отдавна, сами ние ги взехме; така е, както трябва да бъде, каквото и да се променя в нас, нека става и се разкрива, а дали ще бъдем слаби или силни, дали ще се радваме, или ще бъдем нетърпеливи и измъчени — всичко това няма значение пред единствено непоколебимата сигурност: полетът продължава!