Станислав Лем
Облакът на Магелан (12)

IX симфония на Бетховен

Всичките дълбоко и неясно мъждеещи в мене зачатъци на нещо ново, неизпитано, неизживяно, като че ли вечно потъпквани, потискани, благодарение на срещите ми с хората, на часовете, прекарани при нагласените за земните предавания апарати, които проблясваха като жарава в моменти, когато се будех нощем между края на един сън и началото на втори, през време на самотните ми разходки под звездите, при първото развиделяване — всичко това се събра, сля се и изплува в двеста шейсет и третия ден от пътешествието ни.

Дневните си занимания приключих по-късно от обикновено и застанал под голямата араукария, между болничните зали и жилището ми, чудех се какво да правя с остатъка от вечерта. Най-сетне, все още нерешен, тръгнах за градината.

В нея се спускаше ранен пролетен здрач. Вероятно по желание на някого от другарите духаше по-силен от обикновено вятър и буйните му пориви, които неспирно разклащаха клоните, будеха стари и силни спомени. Горе в лазура плуваха големи, безформени облаци, слязлото ниско слънце ту се криеше зад тях, ту избликваше иззад позлатените им ръбове като снопове блясък и тогава всичките храсти и дървета хвърляха върху земята внезапно изострени сенки, като че ли се будеха ненадейно.

На камъните под урвата, от която се спускаше поточето, седяха четири момчета от дванайсет до петнайсетгодишна възраст. Най-малкото, свито до един гранитен къс, ближеше захарен памук на пръчка, а молитвената самозабрава, с която се отдаваше изцяло на това си занимание, беше толкова напрегната, че неволно се приближих да му се полюбувам за момент. Второто свиреше фалшиво с уста един симфоничен мотив и в по-трудните места си подпомагаше със силни размахвания на краката; третото, което познах, че е Ниле Ирьола, се бе покатерило най-високо; седнало на естественото каменно седло с ръце скръстени на гърдите, то гледаше хоризонта с израз на господар на безбрежните простори. Някой скрит от погледа ми стоеше отвъд поточето, до самата пенеста вода, която в сянката изглеждаше черна и гъста като смола; само понякога грива от пяна хвърляше оттам бели проблясъци.

— Но кога най-сетне ще започне тази ужасна пустош, за която се говори толкова? — попита най-малкото от момчетата, като се обърна към невидимия човек; то продължаваше да ближе захарния памук, но за да навакса яденето на сладкиша с разговора, откъсна голяма хапка и натъпка бузата си с нея.

— Ще започне тогава, когато я забележиш — отговори невидимият.

Познах гласа на Амета. Същевременно някой сложи ръка на рамото ми. Беше Ана.

— Отдавна не сме се виждали, какво правиш? — казах с усмивка, като се обърнах към нея; чувах, че момчетата продължават да говорят с пилота, но вече не можех да ги подслушвам.

— Днес има концерт — каза делово Ана, като поклащаше буклите си.

— Руйс бащата? — попитах.

— Не, този път нещо много старинно: Бетховен, Деветата. Знаеш ли я?

— Мисля, че да — отговорих. — Значи, концерт. Ще отидеш ли?

— Да. А ти? — подхвърли тя.

Надалече се мяркаха пъстри роклички на деца.

— Разбира се — казах, — с тебе, ако може?

Тя кимна одобрително с глава и веднага повдигна ръце към косата си, за да укроти бунта й.

— Трябва ли вече да се тръгва? — попитах.

Ненадейно ме обхвана леко, хубаво настроение, сякаш току-що съм изпил чаша шампанско.

— Не, започва в осем.

— Значи, след един час — проверих на часовника. — Ще се срещнем ли някъде? — добавих с усмивка.

Беше възприето на „Геа“ да се държим така, та с държането си да внушаваме, че свободата на действията ни не е ограничена от стените на кораба; това нещо спадаше към увеличаващата се система от самоизмами; мислех, както и другите, че това е добър метод.

— То се знае — отговори сериозно тя, — ще се срещнем… под оня смърч, след един час.

— Точно след един час, чудесно, трябва ли да те оставя сега?

— Да, имам още някои работи за уреждане.

Пак останах сам. Погледнах мястото, където по-рано седяха момчетата, но сега там нямаше никого. Тръгнах през градината. Толкова добре познавах всяко нейно дори най-малко кътче, всяка алея и цветна леха, та навярно бих могъл да я прекося със завързани очи в която и да било посока. Знаех, разбира се, точно къде се свършва мястото за ходене и започват фантомите на видеопластиката. Неочаквано ми хрумна, че разходката ми прилича на обиколките на затворниците в древността, и усетих внезапно неразположение към дърветата и храстите, които днес шумяха толкова силно. Излязох на коридора. Обхвана ме някаква пълна липса на решителност; влязох в асансьора и потеглих за осмия етаж, за да посетя Руделик, но още на петия излязох и тръгнах пак надолу; надявах се, че в пътническото отделение на летището ще намеря Амета, понеже няколко пъти вече го бях виждал там, но халето беше толкова просторно, че търсенето щеше да ми отнеме много време. Послушният асансьор пак тръгна нагоре. Тогава направих нещо ученическо: затворих очи, протегнах ръце и натиснах първото копче, на което попаднаха пръстите ми. Чаках търпеливо. Вратата се отвори с едва доловим шум; оказа се, че се намирам на единайсетия, етаж, близо до кабинета на Гообар. Рядко някой идваше тук, понеже нямаше какво да търси, но аз излязох, отпратих асансьора и с бавна крачка тръгнах към грамадната стена, зад двойната обковка на която се криеше личната лаборатория на Гообар.

Приближих се до стената. Макар и стъклена, тя беше непрозрачна, понеже беше направена от поляризирани плочи; при едно нагласяване те пропускаха светлината, при друго я поглъщаха. Сега тя беше тъмна и лъскава, сякаш покрита с лъскаво кадифе, но на едно място, на височина колкото човешки бой, в нея имаше нещо като прозорче; не зная дали поляризиращите плочи са застанали случайно така, или някой нарочно го е направил; можеше обаче свободно да се погледне вътре, което и сторих. Виждаше се част от кабинета с математическите апарати, които стигаха до потона. Аз стоях на полутъмно, лабораторията обаче се обливаше от потоци светлина. В първия миг ми се стори, че в нея няма никого, само някъде в дъното забелязах дребни махови движения, които се повтаряха непрекъснато — движеха се ритмично лостчета на релета.

Изведнъж трепнах; в зрителното ми поле се появи човек. Той се разхождаше между апаратите, обърнат гърбом към мене, и оживено обясняваше нещо; това можеше да се разбере от плавните жестове на ръката му, в която държеше някаква черна пръчица; другата си ръка беше пъхнал в джоба.

Познах го, преди още да се обърне при края на късия си път, беше Гообар. Той се разхождаше насам-натам пред наежената с контактите си апаратура и сякаш говореше на някой невидим човек; през стъклената стена до мене не стигаше нито гласът му, нито изобщо някакви звуци.

В желанието си да разбера на кого говори така оживено, направих още една крачка, като забравих, че може да ме забележи. Сега той стоеше леко разкрачен, вдигаше ръката с пръчицата и говореше бързо, обърнат на три четвърти, та можех да виждам само лекичкото пулсиране на мускулите върху сляпото око. На екраните пред него се движеха линии от бледозелен огън.

Той беше сам с автоматите си и разговаряше именно с тях. Гледката ставаше особена. Положително нямаше да разбера съдържанието на разговора, дори ако бих могъл да го чуя. Но все пак бавно, заедно с продължаването на сцената, започнах да се ориентирам; Гообар изглежда, че преподаваше или обясняваше нещо на редицата от апарати наоколо; централният електрически мозък, грамаден метален масив, изпъкнал като чело на гигант, покрит с дебела броня с прозорчета от циферблати, отговаряше както с глас, така и с редици от изчисления и диаграми, които непрекъснато се появяваха и изчезваха на екраните му. Гообар ту се вслушваше в отговорите, ту ги прочиташе и бавно отричаше с глава; понякога се обръщаше обезсърчен и като направеше две-три крачки, пак заставаше с лице срещу машината и подхвърляше няколко думи, ту докосваше някакъв контакт, ту отиваше встрани и правеше нещо при един от наръчните електроанализатори, връщаше се с листче хартия и като някакво писъмце я хвърляше вътре в машината; тогава тя заработваше, запалваше и изгасяваше екраните си, а на моменти изглеждаше, че сякаш му намига многозначително със зелени и жълти очи, но той, след като се запознаеше с всичко, което тя имаше да му съобщи, повтаряше отрицателното си движение с глава и изричаше само една дума: „Не“; научих се да я чета по лекото трепване на устните му.

Сцената се протакаше. Няколко пъти с движение на ръката, в която държеше черната пръчица, сякаш с магическа пръчка Гообар извеждаше автомата от серията дълги аргументации и го принуждаваше да повтори изчисленията; внезапно той сви вежди, захвърли пръчицата и изчезна от очите ми. За момент не се виждаше никой, само автоматът изхвърляше на екраните разни диаграми, които постепенно замираха, като че ли се превръщаха в зелен лед, сякаш той, самотен, изоставен от господаря си, още веднъж проверяваше всичките отхвърлени обосновки. След малко Гообар се върна; с него имаше механоавтомат, който се насочи направо към електрическия мозък, а ученият се дръпна назад, присви око и каза нещо на механоавтомата. Изтръпнах, защото след думите на Гообар автоматът извади свредел и проби отвор в бронираното чело на мозъка, след което с ножичен лост отмахна целия капак. Сега механическият „хирург“ застана неподвижен. А Гообар с крайно любопитство загледа вътре в отворената апаратура; после взе няколко дребни инструмента и започна да променя свръзките на кабелите; работеше извънредно бързо. После се дръпна назад, някое време гледаше внимателно в откритата вътрешност, в която се преплитаха сребърни и бели снопове от проводници, още веднъж размести някои от тях, а след това по негов знак механоавтоматът вдигна поочуканата челна плоча и я закрепи на старото й място. Гообар включи тока. Мозъкът се съживи, екраните затрептяха със светлина, в пръстите на учения пак се появи черната пръчица, сякаш извикана по магически начин — сега забелязах, че това беше тръбичка с ментови бонбони — Гообар седна на края на високо столче и дълго време гледа разгръщаните в дъното на екраните криви, най-сетне одобрително кимна с глава и каза нещо, като се обърна към невидимата за мене част от стаята.

Помислих, че навярно той е преобразил част от аксиомната апаратура; изглежда, че създаваше несъществуващ до днес дял от математиката, необходимостта от който е възникнала във връзка с нови проучвания, и бях свидетел на операция, с която Гообар насочва разсъжденията на мозъка по нови пътища.

Гообар седеше на столчето, загледан в мозъка, който работеше непрекъснато; понякога светлините започваха да отслабват и тогава ученият се размърдваше леко, готов да продължи операцията, но мозъкът отново почваше да мига с екраните си, а спрелите релета подновяваха колебателното си движение, като определяха отмерен, еднакъв ритъм на механичния живот.

Внезапно изгубих Гообар от погледа си; в зрителното ми поле се появи нова личност — Каларла. Тя прекоси, без да бърза, свободното разстояние, спря до самия Гообар, като го закри, а после се обърна и тръгна право към мене. Трепнах, понеже исках да се скрия, но краката ми бяха като сковани. Каларла дойде толкова близо до стъклената стена, че лицето й изпълни прозрачното прозорче. Бях сигурен, че ще ме види. Внезапно Гообар й каза нещо. Тя отговори само с устните си, без да погледне назад; лицето й не вземаше участие в разговора, воден навярно на техническа тема. Не ме виждаше. Големите й неподвижни зеници се разширяваха бавно, сякаш пиеха мрака. Тя не забеляза нито мене, нито изобщо каквото и да било. Погледът й не очакваше нищо, не се надяваше на никаква гледка, никаква светлина, нито дори на мрак. Сцената се удължаваше. Ненадейно черната фигура на Гообар на задния план ми се стори странно незначителна, а грамадните апарати, които го обграждаха, изглеждаха като особен вид съвършени механични играчки в сравнение с това много светло женско лице с гладко чело, със смирени уста и очи, които, допрени до квадрата на стъклената стена, бяха толкова далечни, сякаш ги бе поверила на бездънната пустота. После тя се обърна към Гообар и го гледаше как продължава да се разправя с апаратурите; тогава не можах да издържа повече, почувствувах как лицето ми гори от срам, че я гледах скрито в момент, който никой нямаше да знае, крадешком се отдръпнах и избягах като престъпник.

Асансьорът ме отнесе на етажа, където се намираше концертната зала, при все че не го бях насочил съзнателно натам. Внезапно се опомних всред снопове от брилянтни блясъци. Стоях на мраморните плочи под аркадата на входа за залата; последните хора бързаха да влязат; сетих се, че имах среща с Ана и в същия миг я видях. Изтърчах, хванах я за ръце и започнах да шепна някакви заплетени оправдания; по-висока от обикновено, с дълга рокля, направена сякаш от поток много старо, матово сребро, тя сви устни престорено сърдита.

— Добре, добре — каза, — после ще поговорим.

Едва успяхме да влезем, и големите светлини угаснаха; прожектори отгоре се насочиха към грамадната, подобна на мидена черупка сцена в дъното на залата. Върху фона от лъскави музикални инструменти и раздвижени глави се очерта като кръст черният тънък силует на диригента. Той почука сухо с палката.

Отначало вълна̀та на тази стара музика като че ли минаваше отстрани и аз оставах равнодушен. Приятно ми беше да разглеждам тия лъснали от мед и лак инструменти на древността, на които винаги се изпълняват старите музикални произведения. Тия извити като охлюв тръби, опънати върху цилиндри кожи, метални чинии — всичко това е едновременно и забавно, и трогателно. Всеки път, когато мисля за най-далечното минало, идва ми на ум нечуваната несъразмерност между въображението на тези хора, които са обичали като нас музика, и начините, по които са я добивали от дървени кутии и животински струни…

В главата ми се въртяха фрагменти от картини, от гласове, недовършени думи, мисли, а всичко това беше подмивано отвън от гръмката, ту по-силна, ту по-тиха музика. Но ето че ненадейно, без да зная как и кога, тая музика нахлу в мене. Между застиналите спомени се вмъкнаха могъщи, подривни тонове, като че ли наводнение връхлетя върху къща и повличаше безразборно и вехтории, и безценни неща и там, където до преди малко цареше скромният ред на ежедневието, сега бушуваха тъмни водовъртежи. А после стана така, че музиката започна да ме въвлича в дълбините си, у мене се пробуди гняв, не исках да се предам, мъчех се да обуздая мелодията — напразно. Мисълта ми, цялата памет, всичко, което бях, летеше понесено нанякъде, докато рухна и последната съпротива и аз стоях беззащитен, открит, и бях като леговище на страхотна река, която течеше все по-дълбоко и по-дълбоко, подкопаваше, срутваше брегове, връщаше се и удряше с удвоена сила, а всред тази буря започна да се чува зов, който се повтаряше непрестанно — викаше ме свръхчовешки глас.

Изведнъж всичко се залюля, сякаш великата сила, уплашена от собствената си смелост, спря за момент — настъпи тишина, къса и толкова внезапна, че сърцето спря да тупти; после мелодията избухна.

Исках да стана и да си изляза; това беше непоносимо. Крадешком, като се навеждах, сам не зная как преминах разстоянието до вратата. Намерих се в празен полукръг от мраморни колони, силно задъхан като след изтощително бягане. Започнах да слизам, защото музиката и тук ме преследваше, макар и сподавена. Неочаквано забелязах, че не съм сам.

На едно стъпало по-горе стоеше Ана. Мълчаливо я хванах за ръка, сякаш всичко се изглаждаше, замираше, все по-отдалечени и по-отдалечени тонове на симфонични пориви ни съпровождаха към дъното на празния коридор; после тихо изшумя асансьорът. Няколко десетки крачки — и се отвори звездната галерия.

Не зная дали самият аз отивах натам, или ме водеше тя. Не зная. Стояхме неподвижни, а в невидимите ни крака, като че ли самите ние се бяхме превърнали в мрак, се разтваряха дълбини, пропаст без край и без дъно, вечна, непроменлива бездна, а в нея замръзнали светлини — жестоките, жестоки звезди.

Стиснах ръката на Ана. Усещах топлината й, но бях сам.

— Де е… — шепнех аз — ти нищо не знаеш… той… той е знаел за нас, разбираш ли? Всичко е знаел този предпотопен музикант, глухият немец от XVIII век… Той е предвидял всичко, той е знаел…

Ана мълчеше. Усетих спокойното докосване на пръстите й. Хванах се за това спокойствие; от него можеше да възникне обикновен, добър разговор и да отвори пътя за връщане към нещо, което е било по-рано, но което в момента ми се струваше загубено завинаги, обаче светна надежда.

— Той нищо не е разбирал — казах още по-тихо — нищо, само е говорел и този глас е жив до днес… струваше ми се, че всички ме гледат, защото той каза неща, които не бих дръзнал да призная дори на самия себе си… той е знаел дори това… — вдигнах ръка към звездите.

Не виждах съзвездията. Там имаше като че ли замряло мъждукане на светлини в безкрайно стари пропасти; студени, мълчаливи искри, като гримаса на ужасно безразличие; не можех да затворя очи и не можех да гледам. Хванах Ана за ръцете. Тогава главата й се намери между простора и мене, сякаш ме закриваше и бранеше. Без никаква мисъл притиснах Ана до себе си, усетих топлината на голите й рамене, дишането й обля лицето ми, устните се срещнаха.

Беше тихо и ударите на пулсовете ни стихваха, нашите сърца замираха. Тя се притисна до мене силно, доверчиво. Нямах право на това.

— Ана — шепнех, — слушай, аз…

Тя освободи ръката си и ми затвори устата с длан; как да се забрави тоя жест на женска мъдрост.

— Не говори нищо — тихо шепнеше тя.

Не се виждахме. Беше тъмно; безвъздушното пространство ни обграждаше от всички страни и дебнеше, открито за всеки поглед; струваше ми се, че бронята на „Геа“ се разпадна, усъмних се в сигурността на опората под краката ми. Само това стройно тяло ми даваше убежище. Притиснах пламналото си чело до хладното й рамо и не зная колко дълго останахме така. Ненадейно като че ли птичка ми кацна на косата — птичка, тук? На „Геа“ нямаше птички, не можеше да ги има, щяха като слепи да се блъскат о стените на измамния мираж на Земята…

Ана ме милваше по косата. Притиснах уста до шията й и усетих сърцето й; пулсът се обаждаше равномерно, сякаш от вътрешността на тялото й ми говореше някой много близък и добре познат. Тръгнахме прегърнати, мълчаливи, сякаш всичко вече беше казано. Коридорът зави, осветените със синьо мъждукане на нощните лампички стъпала се задвижиха, после дълго странично отклонение, голямо преддверие…

Стояхме пред моята стая. Лакътят на Ана лекичко се вцепени в ръката ми, но тя сама протегна ръка, натисна бравата и първа прекрачи прага. Обърнат назад, пипнешком търсех крилото на вратата, за да я затворя след себе си, и трепнах внезапно като ударен. Ана се притисна до мене, но уви! Вече ни разделяше мракът, оня мрак, от който излетя и се носеше дълъг, провлечен, глух шум на проводници. „Геа“ увеличаваше скоростта си.