Станислав Лем
Облакът на Магелан (2)

Дом

Роден съм в приполярната част на Гренландия, там, където тропическият климат отстъпва мястото си на умерения, а вместо палмови горички растат високостъблени широколистни гори. Нашата къща беше стара, прекалено остъклена сграда, каквито има много по ония места. Градината около нея проникваше в партерните стаи през отворените почти цялата година стени. Така възникналото близко съседство с цветята беше понякога неудобно и баща ми дори се опитваше да води борба с това прекомерно зацветяване, както той се изразяваше, на жилището; баба ни обаче имаше на своя страна мама и сестрите ми и победѝ — най-сетне баща ми се оттегли на горния етаж.

Къщата имаше своята дълга и достойна история. Построена към края на XXVIII век, тя се намираше край мотострадата за град Меория, но когато с течение на времето въздушните съобщения изместиха напълно транспорта по земята в цялата област, пътят отстъпи пред естествения напор на гората и днес мястото, където е минавал, се познава само по това, че е обрасло с по-млади дървета от околните.

Аз почти не помня вътрешността на къщата; а и самата тя се явява под клепачите ми, сякаш я гледам отдалече, сред дърветата; това може лесно да се разбере, защото аз прекарвах в градината толкова дълго, като че ли живеех в нея. Там имаше изкусен лабиринт от живи плетове; при входа му стояха на стража високи тополи; по-нататък започваше хаос от винаги засенчени пътеки, които след дълго обикаляне — всъщност препускане, защото на четиригодишна възраст не се върви мирно! — водеха към високо издигната беседка, обраснала с бръшлян. През пролуките между листата можеше да се обхване с поглед целият горист хоризонт чак до небосклона на запад, където час по час цъфваха отвесни огнени линии, понеже къщата ни се намираше само на осемдесет километра от меорийската ракетна гара. Струва ми се, че и днес още бих могъл с вързани очи да посоча всеки клон, всяко разклоняване на вейките в беседката. В нея аз се издигах над облаците, плавах по океаните, ставах капитан на кораб за далечно плаване, пилот на ракети, астрогатор или корабокрушенец в междупланетното безвъздушно пространство, най-сетне откривател на нови звезди и на обитателите им — а понякога бивах всичко, наведнъж.

Аз не играех с моите сестри и с брат си, понеже ни делеше доста голяма разлика във възрастта. Най-много време се занимаваше с мене баба ми и тъкмо с нея са свързани първите ми спомени. След пладне тя тръгваше из градината, намираше ме в най-големия гъсталак, слагаше ме на рамото си и се изкачваше на терасата. По неин пример аз втренчвах поглед в небето, за да забележа как пристига самолетчето на баща ми, червено и обло като божурите пред къщата ни. Винаги, се страхувах да не би баща ми да се загуби по пътя.

— Не бой се, глупчо, татко ще ни намери, татко лети по нишка от радиевото кълбенце — казваше баба и сочеше антената, която като сребърна тръстика стърчеше над покрива.

Опулвах очи.

— Бабинко, там няма никаква нишка!

— Защото очите ти са малки. Когато пораснеш, ще я видиш.

Баба беше едва на осемдесет и шест години, но ми се струваше много стара. Мислех, че винаги е била такава. Побелялата си коса тя вчесваше гладко назад и я свиваше в тежък кок. Носеше виолетови или тъмносини дрехи и не слагаше никакви украшения, освен тънък пръстен на безименния си пръст. На него святкаше правоъгълен камък. Ута, по-старата ми сестра, веднъж ми каза, че на това кристалче е записан гласът на дядо, когато бил още жив, млад и влюбен в баба. Това страшно ме заинтригува. И както си играех, приближих хитро ухото си до пръстена, но не чух нищо и се оплаках от Ута. Баба със смях се опита да ме увери, че Ута е казала истината, но понеже не успя, след кратко колебание извади от бюрото една малка кутийка, допря пръстена до нея и в стаята се разнесе мъжки глас. Аз не разбирах онова, което говореше, но бях доволен и много се учудих, когато забелязах, че баба плаче. Позамислих се малко и също започнах да плача. В тоя момент влезе мама и ни свари разплакани.

Когато дядо бил жив (това е било преди моето раждане), баба се занимавала с проектиране на модели и десени за рокли. След смъртта му тя се преместила в къщата на най-малкия си син, баща ми, и престанала да работи. От миналото й бяха останали купища папки с проекти. Аз обичах да ги разглеждам, понеже в тях имаше множество забавни и чудновати рисунки. От време на време баба измисляше по някоя рокля било за мама, било за някоя от сестрите ми, дори за самата себе си. Това биваше модерно облекло, което променя цвета и десена си в зависимост от температурата. До сълзи ме разсмиваше тяхното обсъждане какъв ще бъде следващият десѐн и баграта на роклята, когато я разстелят на слънце. През време на пробите баба се затваряше в своята стая. Цялата къща живееше в очакване, а после, на вечерята, баба пристигаше облечена, както обикновено, в едноцветна, тъмносиня рокля, а на хоровите ни въпроси отговаряше:

— Не ми е вече до такива играчки. Много съм стара за това.

Баща ми отсъствуваше от къщи в най-различно време през деня, понякога и нощем, понеже беше лекар. Той почиваше с най-голямо удоволствие на верандата, загледан през тъмните си очила към облаците. И тогава се усмихваше лекичко, сякаш го радваше променливостта на формите им. Понякога, когато играех пред къщи, той се приближаваше до мене и гледаше отвисоко моите постройки от пясък, а после си отиваше мълчаливо. Смятах това за проява на неговата суровост; сега мисля, че той беше просто стеснителен. Когато на трапезата баба или мама се обръщаха към него, често трябваше да повтарят думите си, понеже той винаги беше малко унесен или разсеян, а в по-широк кръг хора, когато например гостуваха у нас чичовците, той предпочиташе да слуша другите, отколкото да говори. Само веднъж ме учуди, почти уплаши. Не помня точно при какви обстоятелства видях по телевизора как баща ми прави операция. Веднага ме изгониха от стаята, но в мене остана неясен спомен за нещо пулсиращо, кърваво, а над това ужасно зрелище — лицето на баща ми, сякаш вцепенено от гняв, с болезнено напрегнат поглед. Тая сцена се връщаше в сънища, от които се страхувах.

Чичовците ни посещаваха вечер; когато дойдеха всички, това се наричаше „заседание на семейния съвет“. Те оставаха до късна нощ в трапезарията, под големия лириодендрон, който простираше изрязаните си като пръсти листа над фотьойлите. Няма да забравя първото си участие в един такъв съвет. Събудих се през нощта и започнах да плача от страх, а понеже никой не дойде, ужасен хукнах през тъмния коридор към трапезарията. Мама я нямаше там, затова поисках да се покатеря върху коленете на чичо Нариан, който седеше най-близко. Колко много се уплаших, когато протегнатите ми ръце преминаха през фигурата на чичо като през въздух. Хвърлих се към баща си със страхотен крясък. Той ме вдигна високо, дълго ме люля и ми обясняваше:

— Тихо, момченцето ми, не бива да се страхуваш. Виждаш ли, чичо Нариан не е тук наистина, той е у дома си в Австралия, а ни направи само телевизита; нали знаеш какво е телевизор, ето го тук, на масичката, ако го изключа, чичо ти ще изчезне, ето — щрак! Виждаш ли?

Баща ми смяташе, че на детето трябва да се обясняват подробно непонятните явления и тогава то няма вече да се страхува. Трябва да призная обаче, че до четиригодишната си възраст не можах да свикна с телевизитите на чичовците ми, от които Нариан живееше край Канбера, Амиел — зад Урал, а третият, Орхилд — ту в Трансвалд, ту на южния склон на Ератостенес, но почти половината от времето си прекарваше в безвъздушното междупланетно пространство, където ръководеше големи строителни работи, и поради това баща ми го наричаше „празноделец“. Четвъртият, най-големият брат на баща ми, Мерлин, живееше на Шпицберген, на около хиляда и триста километра от нас, и всяка събота ни посещаваше лично.

Сега трябва да разкажа за един семеен мит, който бе създаден от дядото и преминаваше от поколение на поколение. Баба ми при цялото богатство на сърцето и ума си се отличаваше с необикновена разсеяност, което много й дотягаше, особено при всекидневните дребни работи. Дядо — не зная дали за да я утеши, или понеже е вярвал в това — твърдял, че разсеяността, без сама по себе си да е добродетел, се съпровожда от артистичен талант, и то много голям. Поради това се е очаквало в децата да се проявят изключителни способности, а когато надеждите не се сбъднали, дядо внесъл поправка в теорията си: не децата, а внуците ще бъдат големи хора на изкуството.

Но сестрите ми също не оправдаха очакванията, а брат ми още от дете проявяваше наклонност към техниката. Мисля, че и до днес на тавана се намира „въздушно легло“, измислено от него: система от мощни вентилатори, които изхвърлят нагоре толкова силна струя от въздух, че тя може свободно да поддържа човешко тяло. Аз бях обект на братовите опити, наистина без да проявявам желание, понеже трудно би могло да почиваш, а камо ли да дишаш, когато, обхванат от въздушно течение със силата на ураган, висиш на един метър над пода. И други такива истории даваха основание да се предполага, че брат ми ще бъде изобретател. Още веднъж разочарована, баба стигна до заключението, че човек на изкуството — този път вече сигурно — ще стане най-малкият, значи, аз. Затова ми минаваше евтино не една лудория, за която друго от децата щеше да бъде напляскано, а трябва да призная, че аз причинявах доста грижи на родителите си. Не помня първото си посещение в магазина за играчки, където ме завели, когато съм бил на три години, но много пъти ми разказваха този случай. Замаян от множеството съкровища, които можеха да бъдат мои, аз съм тичал по огледалната зала и съм допипвал слепешката моделите на ракети, балони, радиовъртележки и кукли, а понеже не съм могъл да се разделя с нито едно от тия прекрасни неща и съм грабел все нови и нови, така съм се натоварил, че най-сетне съм паднал под тежестта им, като съм крещял и ревял от яд. Баба започнала да говори нещо за импулсивната природа на артистите, но гледището на баща ми било по-прозаично.

— Хлапето е диво, защото израсна в гората — казал той и като се обърнал към мене, продължил полусериозно: — Знаеш ли, ако се беше родил в древността, щеше да станеш пират, грабител или конквистадор^[1].

Както вече споменах, моите сестри и брат ми бяха по-големи от мене. Когато се учех още да сричам, двете ми сестри завършиха метеотехнично образование. Веднъж по-голямата, Ута, в пристъп на великодушие ми разказа за чудесата на своята професия: когато била дежурна в местната климатична станция, от нея зависело дали ще има хубаво време.

— А ако не отидеш на дежурство, тогава какво? — попитах аз.

— Тогава времето няма да е хубаво.

Не зная защо разбрах това така, че от Ута зависи не само хубавото време, а изобщо съществуването на света. Уверен, че ако не беше Ута, със света ще се случи нещо ужасно, започнах да уважавам сестра си. Наскоро след това тя ми подари „Малкият метеотехник“, апаратче, посредством което можех да насочвам движенията на малко облаче. В мене се пробудиха неясни подозрения. Попитах я коварно дали освен движенията на облаците и ветровете нищо друго не зависи от нея. Без да се досети накъде клони разпитът, тя потвърди думите ми и както тя, така и другата ми сестра, Лидия, загубиха в очите ми ореола на могъщество.

— Така-а ли? — казах аз провлечено. — А знаеш ли какво? Метеотехниката съвсем не е необходима. Освен може би само на вас, жените — прибавих великодушно, — защото ние, мъжете, се нуждаем именно от бури, урагани и буйни вихри, а не от някакво си там изкуствено, сладникаво климатче.

Ута сви вежди и отговори лаконично:

— Гащите ти падат.

Дълго не можах да й простя тия думи.

Брат ми ме пренебрегваше с високомерието на ученик от четвърти клас. Аз бях вече на шест години и горях от жажда за приключения. Но още не ме пускаха да ходя сам в Двореца на децата в близката Меория — бях твърде малък. Затова ме пращаха под настойничеството на брат ми. Поради своите четиринайсет години той третираше презрително представленията-приказки и се опитваше да ми импонира по следния начин: когато на сцената ставаха невиждани чудеса, той насила ми шепнеше в ухото какво ще стане след миг, понеже вече знаеше съдържанието на пиесата.

В Меория не можех да се откъсна от витрините на автоматичните магазини: най-много ме привличаха магазините с играчки и сладкарниците. Питах майка си дали би могла да изяде всичките торти и да притежава всичките изложени чудесии.

— Разбира се — отговаряше тя.

— Тогава защо не вземеш всичко?

Мама се смееше и казваше, че „всичко“ не й трябвало. Това не можех да разбера.

— Когато стана голям — казвах аз, — ще взема и играчките, и тортите, ще имам цяла вана крем и изобщо всичко.

Но най-напред трябваше да стана голям, ето защо се мъчех да ускоря някак процеса на растежа си. По тая причина, когато не ми предстоеше нещо особено, с готовност отивах рано да спя.

— Не те ли е срам да си лягаш, преди да се е здрачило? — казваше мама.

Мълчах хитро. Знаех, че в сън времето минава по-бързо, отколкото наяве.

В осмата си година за пръв път се опитах да наложа своята воля на сестрите и брата си. Въпросът беше как да ознаменуваме наближилия рожден ден на баща ни.

От читанката знаех вече нещичко за древните сатрапи и предложих да построим за баща ни кралски дворец. Изсмяха ми се. Тогава реших да реализирам тоя план на своя глава. Мама се мъчеше да ми обясни, че татко не се нуждае от дворец.

— Той не е мислил за дворец, защото не е имал време — отговорих аз, — но положително ще се зарадва, когато го получи.

— Не е така. Подарък не може да бъде нещо веществено, голямо или малко. Някога, много отдавна, в древността, хората са си подарявали различни неща, но сега подаръци се правят само на децата, понеже всеки възрастен човек може да има всичко, каквото пожелае.

Сметнах, че това разграничаване беше много несправедливо. Възрастните можели да имат всичко, а как завършваше моята нищо и никаква молба за трето парче торта при обеда? Но премълчах това, понеже не исках да се препирам с майка си.

— Помниш ли — продължаваше тя — как завчера в градината кученцето заспа в скута ти? Тогава ти дори не мръдна, въпреки че ти беше неудобно и се умори, защото не искаше да лишиш кученцето си от това му удоволствие. Беше ти приятно, че правиш това за кученцето, нали? И за татко си трябва да предложиш нещо подобно, ще видиш как ще се зарадва.

— Е, да — отговорих, — но татко не спи в скута ми.

— Вярно, но трябва ли да вдигаш шум и да пускаш фойерверки под прозорците му вечер, когато той чете?

— Мога да не пускам фойерверки — казах аз, — но това е твърде малко.

Отдалечих се замислен. Планът за кралския дворец зрееше.

Както във всеки дом, така и у нас имаше много автомати: за шетане, кухненски, производствени и градински. Последните бяха предназначени за цветята и дърветата и се наричаха Моноти. Още от времето на дядо ми сме имали автомат Монот Първи. Той много често ме носеше „на чуш“, а това никак не се харесваше на кучето ни вълча порода Плутон; кучетата, общо взето, не понасят автомати. Баба ми казваше, че изобщо всички низши твари се страхуват от автоматите, понеже не разбират как може да се движи нещо, което не е живо.

Много ме засегна забележката на баба, понеже и аз не знаех защо автоматите се движат и изпълняват дадените им заповеди; дали и аз не бях същество от низша категория? Затова, преди да започна строежа на двореца (разбира се, нашите автомати щяха да го издигнат), скрих се с двата Монота в най-отдалечения кът на градината и най-напред заповядах на единия от тях да разбие корема на другия, за да видя какво има вътре, но той отказа да ме слуша. Много сърдит, грабнах най-големия чук, какъвто можах да намеря в къщи, и сам се залових за работа, не можах обаче да се справя с металната покривка. В разгара на работата съвсем забравих, че беше време за следобедната почивка на баща ми, и удрях с чука така, та ехтеше надалече. Внезапно чух над себе си нечий глас. Червен като божур, капнал от умора, вдигнах очи и видях баща си, който клатеше тъжно глава.

— Поне частица от тази енергия да беше влагал в учение — каза той и си отиде.

На деветия ми рожден ден, който се падна през пролетта на 3098 година, мама заяви, че ако слушам, след две седмици ще замина с цялото ни семейство за Венера. Това щеше да бъде първата ми междупланетна екскурзия. През цялото време до датата на заминаването се държах много прилично. Вечерта преди деня на тръгването у нас пристигнаха лично всичките ми чичовци. За да придаде тържественост на това събрание, мама съвсем тайно бе приготвила истинско чудо на кулинарното изкуство. Това беше лунна торта, която, сложена на масата, в определен момент зашумя и изхвърли като от кратер потоци крем, които се изливаха по шоколадови склонове.

Дни наред вече хранех скрита надежда, че по пътя за Венера ще катастрофираме и ще се настаним като корабокрушенци на някоя самотна планетоида. Като се готвех за подобно нещо, реших да се запася със съответни хранителни припаси, а понеже тортата ми се струваше отлична за тая цел, станах през нощта, измъкнах грамадно парче от бюфета и го скрих на дъното на куфарчето си. Призори на другия ден се запътихме за меорийската ракетна гара. Полетът към Венера трая кратко време и протече без ни най-малко произшествие. Напълно разочарован и отегчен да гледам черното небе от палубата за наблюдение, аз се заврях в един кът на каютата и за да не се изхабят припасите, изяждах едно след друго парчетата шоколад с крем чак докато високоговорителите съобщиха, че наближаваме аерогарата на планетата. Последствията се оказаха съдбоносни. От цялото посещение на Венера запомних само болките в корема, лекарския кабинет в детската поликлиника с нарисувани по стените цветя и птички и дебелия лекар, който се приближаваше до мене, като се смееше още отдалече и ме питаше харесва ли ми Венера.

На другия ден трябваше да се връщаме. Натикаха ме в ракетата, облян в сълзи. Бях вече здрав и имах достатъчно сили, за да преценя преживяното нещастие, което — а от това се страхувах най-много — можеше да стане тема за подигравки от страна на сестрите и брат ми. Затова през време на полета към Земята пазех тайнствено, мрачно мълчание; право да си кажа, никой не забеляза това. Такъв беше краят на моето първо космическо пътешествие.

Няма да разказвам други такива случки, разбъркани безредно, запазени в паметта, без значение като ненужни дреболии, с които обаче трудно се разделяме. Помня ги, но не мога да открия в себе си детето, което беше техен герой. Какво ми е останало от всичко това? Любовта към приказките? Отвращението от шоколада? Не много повече. Но в тия дребни остатъци е скрита сянката на света, потънал някъде на самото дъно на моето същество, непостижим и неразбираем, който много рядко понякога се връща в някаква отсенка на вечерното небе, във внезапно заглеждане, в шума на дъжда, в някакъв аромат, някакъв мрак и буди съжалителна усмивка.

Когато след години се върнах в къщи, нашата градина ме смая, едва не ме порази. Познавах всяка леха, всяко дърво, но там, където някога се откриваха страни на потресни събития, сега нямаше нищо. Обикновена цветна градина с беседка, ябълки, жив плет… И колко мъничко беше всичко това. Някога пътят от къщата до уличната врата предизвикваше вълнения, каквито сега не ми даваше полетът около Земята. Така за няколко години цялата Земя бе станала по-малка от градината на моето детство. Защото нетърпеливите мечти се бяха изпълнили: пораснах и можех да постигна всичко, каквото исках… Но това вече е по-нататъшна история.