Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obłok Magellana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване, и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Облакът на Магелан

Преводач: Алиция Квечен

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3092

История

  1. — Добавяне

Младост

В момчешките си години аз направих много открития. Едно от най-големите бяха чичовците ми. Отдавна знаех, че най-големият брат на баща ми, чичо Мерлин, изследва камъните. Съмнявах се в здравия му разум — какво интересно можеше да се крие в камъните? По-късно обаче разбрах, че той умее да разказва неща, хиляди пъти по-интересни от приказките. В неговата уста плагиоклазите на магмовите скали, хризолитите и кредовите мергели придобиваха романтично, тайнствено значение. С помощта на ябълка и салфетка той съумяваше да покаже как възникват планинските вериги, а когато разказваше за плащовете от лава, които покриват застиналите планети, аз виждах чудовища, бълващи огън и развяващи в черните бездни одежди от яркочервени пламъци. Вторият ми чичо, Нариан, австралиецът, който някога така много ме бе уплашил с телевизитата си, беше конструктор на изкуствени климати върху големи планети, беше господар на метановите урагани и властелин на бурите, които порят океаните от вледенени въглеводороди. Какви ли не светове се разкриваха в разказите му! Той говореше за подвижния континент Гондвана; за дивния небесен свод на Юпитер с формата на обърната чаша, върху който дребното слънце свети денем и нощем; за субтропичните области по Сатурн, през по-голямата част от годината засенчени от въртящите се гигантски пръстени, за младежките си пътешествия до студените луни на тази планета, наричани с имена, подобни на заклинания: Титан, Реа и Диана.

И все пак, макар и със свито сърце, аз измених на двамата и реших да тръгна по стъпките на третия си чичо, Орхилд, наричан в семейството ни Празноделеца. Като чух, че той бомбардира атоми, въобразих си, че чичо Орхилд се е забутал някъде в междупланетната си лаборатория и се мъчи със свръхсили да улови най-после тази толкова ужасно малка частичка от материята. А какво се оказа? Тоя изследовател на безкрайно малкото се занимаваше тъкмо със строежа на уредби, които биеха по размери всичко, което съществува на Земята, па дори по-големи от самата Земя. Не беше ли изумително, че пътищата към недрата на космоса и към недрата на атома все водеха към безкрайността. Чичо Орхилд строеше апаратури за бомбардиране на атоми. Това бяха изпразнени от въздух тръби, свързани в пръстен; магнитни полета разпръсваха в тях нуклеоните — снаряди, които бомбардират ядрата на атоми. Най-големият ускорител на XXX век беше пръстеновиден кръг с диаметър три хиляди километра; в планинските вериги неговата извита цев минаваше през тунели, а долините прекрачваше посредством сводести мостове; изглежда, че следният етап на строителството би могъл да бъде само ускорител, хелиотрон, който опасва цялото земно кълбо. Нима конструкторите вече са стигнали до крайната граница, която не може да се прекрачи? Не: роди се съвсем нова идея — беше решено новият хелиотрон да се изгради в безвъздушното пространство. Дали това щеше да бъде система от тръби във формата на колело, което хвърчи някъде из просторите между Луната и Земята? Чичо Орхилд ме изведе от заблуждението ми. Основният материал за конструкцията — вакуумът — вече се намирал в пространството и бил отличен по качество. Ракети пренасяли от Земята към простора много хиляди магнитни станции, окачвани после в безвъздушното пространство така, че да образуват идеален кръг. А какво правеше чичо? Дали бдеше над тая работа? Не, той се занимаваше тъкмо с онова, което се намираше между станциите, тоест с вакуума. Значи, с нищото? Как така! От думите на чичо излизаше, че не съществува нищо с по-богати възможности от вакуума, през който преминават електромагнитни полета, куриери и пратеници на далечните звезди. Чичо не се явяваше на телевизити, защото при тях беше невъзможно да се катери по дървета, а той много обичаше това. Когато дойдеше, качвахме се с него на едно голямо ябълково дърво, настанявахме се на клоните и като ядяхме твърдите ябълки, пламенно беседвахме за полетата, които стимулират, насочват и от които се излита, за противопаралелните фотони и безтегловните частици на материята. Да, беше вече съвсем сигурно, че ще стана енергетик-вакуумник, но дойде лятната ваканция през 3103 година и всичките тия планове внезапно рухнаха. Бях вече на четиринайсет години и ми бе разрешено да правя излети на разстояние от няколкостотин километра. Веднъж отлетях за Тампере.

Знаете ли вие особеността на това малко островче в Северното море, стара площадка за излитане и едновременно музей на космически кораби? Всред високи смърчове, между разрушени от ерозия доломитни отломъци се издига грамадно хале с високи прозорци, покрити сякаш със скреж, със сол, донесена от океанския вятър. Вътре, под свод, увиснал над решетка от стоманени греди, които наподобяват гръбнак и ребра на предпотопен кит, се нижат редици от големи корпуси.

Кустос на музея беше един старец с червено лице и широка брада, в която като забравени се преплитаха отделни златисти косми. Намерих го в реакторната камера на една от ракетите. Той седеше при пълна тъмнина под кварцови цилиндри, в които някога е врял течен метал; сега между изстиналите стени миришеше на прах и на влажна ръжда. Уплаших се, когато той застана току пред мене — бях сигурен, че съм сам в грамадната сграда. В светлината, която проникваше отдолу през недозатворения вход, забелязах бялата му брада. Попитах го какво прави тук.

— Пазя ги… да не отлетят — отвърна той след толкова дълга пауза, че се усъмних дали изобщо ще чуя отговор.

Той постоя до мене — чувах напрегнатото му тежко дишане — и мълчаливо слезе по стълбата в дъното на халето.

Все по-често посещавах музея. Отначало отношенията ни със стареца някак не вървяха; опитвах се да се сближа с него, но той като че ли отбягваше, наистина пасивно: спотайваше се в лабиринта от кораби, а когато най-сетне го откривах, отговаряше на въпросите ми първом лаконично, с добавка на неразбираем за мен сарказъм, но после колкото повече продължаваше познанството ни, толкова по-приказлив ставаше той. Постепенно научих биографиите на струпаните в халето кораби, а също така и на много други звездолети, защото той знаеше — вярвах в това — съдбите на всичките кораби, които се бяха движили из просторите на Слънчевата система през последните шест века.

Живеех в Хелголанд в семейството на вуйчо си и почти всеки ден отивах на островчето. И колкото повече старецът бродеше из непроходимите наглед области на паметта си, толкова самият той ставаше все по-голяма загадка за мене, понеже никога не говореше за себе си. Предполагах, че е бил капитан на междузвезден кораб, може би ръководител на големи експедиции, но никого не питах за това, защото исках да бъде точно такъв — обкръжен с ореола на тайнствеността.

При самия вход на халето между колоните стояха четири ракети, построени от космонавтни строителници преди хиляда години — старинни стройни вретена с островърхи носове, с перки като на стрела. Шаситата на първите две се облягаха тежко на наклонената бетонна площадка, а третата стоеше наведена назад, като че задържана в момента на падането си. Дясната й опашна подпора докосваше бордюра на фундамента, лявата стърчеше във въздуха, изтеглена до половина, подвита като пищял на мъртва птица. Този най-стар междузвезден кораб беше насочил толкова рязко нагоре клюна си, сякаш щеше да полети, нещо, което несъмнено ще стане, при все че много се забавя. По-навътре бяха наредени ракети от XXII и XXIII век с форми на три, стенни риби. Отначало мислех, че всички кораби са черни, но това беше само мрак, който милостиво ги покриваше, сякаш искаше да скрие петната от ръжда и смачкванията на страните им.

Щях да кажа, че старецът ме развеждаше по корабите, но това не би било вярно. По една извита стълба се излизаше на тясна ламаринена галерийка, откъдето се виждаха редици от тъмни гръбнаци със зинали като кладенци входове. Вътре в корабите имаше изкуствено осветление. Под неговата светлина се отваряха клапи по преградните стени, откриваха се кръгли проходи, каюти, транспортни шахти и междупалубни ходове. По тях се слизаше на самото дъно, в долните помещения, където се намираха старовремски, лъснали от рубинова смазка подпори на шасита, напомнящи ножица. През стесняващи се тунели, в които трябваше да се прекрачват редици предпазни оловни прагове, се достигаше до атомни камери. Между черните стени, грапави от огъня, който е беснеел някога тук, стояха изпревити кръстове на магнити. В прашното сега пространство между тях някога са се въртели отломъци от слънца, източници на сила и движение.

През тия мои обиколки водачът ми си оставаше недружелюбен, дори отегчен, във всеки случай еднакво равнодушен както към моите пориви на ентусиазъм, така и към това, което почти непрекъснато говорех.

Ролите ни се размениха едва тогава, когато след разглеждането на всичките кътчета се връщахме в централните помещения на ракетата.

Много по-късно разбрах, че той е чакал да удовлетворя най-повърхностното, крещящото си любопитство и да зажадувам да се запозная с въпроси, които са по-важни от особеностите на някогашната атомна техника. Когато вече опознах всички кораби и разгледах най-затънтените им кътчета, настъпи часът на разказа му.

Старецът ме срещаше уж случайно на входа. Когато прекосявахме празната, обширна площ на халето и отминавахме безжизнените корпуси с четири етажа от широко зейнали люкове, които вдишват прохладната въздушна тъмнина, влизахме по една звънлива ламаринена стълба вътре в наглед непокътнатия от времето грамаден астротор, сребрист гигант с нос, изтеглен като дълга игла. Когато наближавахме централната навигационна камера, където между посивели екрани на телевизори и разпределителни табла върху нисък цокъл се намираше апаратура за кормуване, старецът пак като че ли случайно се спираше и започваше да говори. Отначало цедеше някак сърдито думите с досадно протакане, после все по-гладко и по-ясно, докато отваряше вратата на кормилното помещение, при което потонните лампи светваха автоматично и започваше една от онези нечувани истории, които завинаги се запечатиха в моята младост.

Това бяха откъслеци от стари истории, когато полетът до най-близката планета е представлявал пълна с неизвестности експедиция, драма със заплетена нишка и ход, потънала в недомлъвки, разигравана в необятните безвъздушни простори между два свята: Земята, може би напусната завинаги, и пълната с тайни, непроучена още планета. Това бяха легенди за кораби, грабнати от вихъра на въртенето около непознати и ненанесени върху звездните карти астероиди, за отчаяните борби с всмукателното притегляне на гигантския Юпитер, за пределната издръжливост на екипажите и ракетите, предания за борби, излитания и завръщания от бездните.

Помня историята на един кораб, който, улучен в машинното си отделение от отломък от разпаднала се комета, загубил способност да маневрира, полетял по-нататък слепешката и почнал да се губи в безкрайните безвъздушни простори, като изпращал отчаяни радиосигнали за помощ. Тия сигнали пристигали на Земята отклонени и деформирани поради отразяването им от повърхността на Луната или на някое друго космическо тяло — та не давали възможност да се определи точно местоположението на кораба. През много седмици сигналите пристигали все по-слаби и по-слаби, докато най-после замлъкнали завинаги.

В друг разказ пътническа ракета от пряката линия Марс-Земя при завръщането си в своята база не заобиколила срещнатия по пътя облак от космичен прах и излязла от него, обвита с вихрена мъглявина. При по-нататъшния полет този странен ореол не й причинил вреда, но когато навлязла в атмосферата на нашата планета, обградилият я облак пламнал и за няколко минути корабът изгорял заедно с всичко, което носел.

Като разказваше, старецът понякога ставаше от мястото, където случайно беше седнал, приближаваше се до кормилните лостове, протягаше ръцете си, сякаш искаше да ги сложи върху черните дръжки, но никога не вършеше нещо повече, за да илюстрира думите си. Само понякога, говореше ли за някой човек, той насочваше бавно взора си надалече, като че изпращаше с поглед фигура, която се отдалечава, понякога се натъжаваше и млъкваше, а очите му блуждаеха по каютата, сякаш не можеше да намери онова, което именно трябваше да се появи в това място на разказа, но след миг преодоляваше съпротивата на действителността и аз заедно с него започвах да виждам предмети, още топли от докосването на ръцете на астронавтите, медни пломби на гравитационните предпазители, скъсани внезапно от ръката на пилота в момент на опасност, чувах стъпките на постовия и самият аз бивах заедно с него във великата му безстрашна самота пред звездите, които мъждукаха по черните кръгове на екраните. Един-два пъти ме овладя безпокойство, когато ми се стори, че старецът представя по друг начин перипетиите на някоя експедиция, уточнени вече в по-раншните разкази, но това траеше кратко време; предавах се, затварях си очите пред неточностите, невероятността, дори пред невъзможното; вярвах му, защото исках да вярвам. При все че не бих могъл тогава да изразя това, неясно чувствувах, че може би, като променя и преиначава някои подробности, той прави това само за да изпъкне по-ярко истината за хората, които първи са тръгвали през просторите на безкрайната нощ.

Реших да стана астронавт. Учудвах се как съм могъл да бъда досега сляп за чара на тази увлекателна професия. Навярно причината бе това, че брат ми следваше един от дяловете на междупланетните съобщения, а отношенията ни, казано на негов език, езика на електроинженер, бяха винаги предразположени към свръхнапрежения.

Когато изповядвах на стария капитан решението си, отначало той не ми обърна внимание — вече самото му мълчание ме засегна болезнено, — а после обясни сухо, че такъв астронавт като героите от миналото не мога да стана. Вече не съществуваха смелите екипажи, които са водели непосилни борби с цели роеве от метеори, тези рифове на безвъздушния океан, нито навигатори, които нощ след нощ са чертаели отсечките за изминатия път върху картите на небето; няма вече капитани, които неуморно обикалят металните палуби, когато пътниците почиват, налегнати от съня, няма постови и кормчии, вторачени над астрокомпасите в облаци от звезди. Десетки хиляди безлюдни, автоматично управлявани ракети обикалят из орбитите на нашата слънчева система; тези дълги влакове на безвъздушното пространство пренасят от планета на планета суровини, минерали, руди, машини, а ако в тях се намират хора, това са пътници, свикнали с особеностите на пътуването, и удобно използват услугите на машините, които бдят за сигурността на полета.

Загатнах плахо, че брат ми следва астронавтика.

— Ех — пренебрежително отвърна старецът, — той се учи да конструира автомати-пилоти. И това е всичко. Все едно, че правиш тромбони, вместо да композираш музика, а се наричаш голям композитор.

Побързах да повторя това на брат си.

— Ти си тромбон — отговори той.

Останах сам с душевния си смут.

Баща ми имаше приятел, професор Мурах, на когото поверих тревогите си като на астроном, следователно човек, който по мое мнение има някаква близка връзка със звездите.

— Аз не искам да строя роботи, които управляват ракети. Искам да стана истински астронавт, пилот или дори капитан на космически кораби.

— Охо-хо, романтика на древността! — извика Мурах, след като ме изслуша търпеливо. Той поклати глава меланхолично. — Няма как, астронавтиката е хубаво нещо. Така е, така е! Ти познаваш ли „Атмосфери на планетите — Навигация“ от Руфус?

Не познавах този труд. Професорът се зарадва.

— Отлично, прочети го. Чудесна работа. Пълна с неясноти като мъглива вечер; огромни възможности за фантазиране, за ясновидство! Да, да, някога астронавтиката е била много трудно нещо. Човекът се доближавал до предела на психическата си издръжливост. Колко великолепни страници на героизъм има там, колко победи над себе си. Как хубаво казва Руфус: „Добър е нашият свят за астронавтите: върху всеки сто трилиона части пространство се пада една част суша, та има място за разпъване на платната; а и толкова звезди има, тези грамадни пристанищни фарове в океана на тъмнината!“ Но знаеш ли, миличък, защо тъкмо астронавтиката е била толкова трудно изкуство?

Не знаех.

— Как така? — каза Мурах и ме погледна отвисоко.

Там, където другите хора имат вежди, той имаше две малки, горделиво стегнати кичурчета от сиви влакна, които поради живите си движения правеха впечатление, че участвуват в разговора, та понякога ме разсмиваха и намаляваха доказателствената сила на думите на професора.

— Ще ти обясня, недозрял звездоскитнико, че грешиш. Знаеш ли, че някога хората са пътували по моретата?

— В така наречените параходи! — изпуснах се.

— Да, вярно, но още по-рано, в най-древни времена, те са плавали с платноходки и са използвали вятъра за двигателна сила. И ето, докато не са познавали добре хидростатиката, хидродинамиката, теорията за вълнообразуването и другите науки, те са строили корабите на око, разбираш ли, и тъкмо затова така създадените платноходи са се отличавали с индивидуалност. Не е имало два съвсем еднакви — дребни разлики в поставянето на мачтите, на кила, във формата на корпуса са причинявали значителни разлики в реагирането на кормилото и прочее. Не са можели да предвиждат тия неща. Благодарение на прекараните опасности, приключения, дори злополуки мореплавателите натрупвали опит, върху който се изградило голямото изкуство на мореплаването. Изкуството, разбираш ли, но не науката, тъй като заедно с чистото познание са съществували доста предания, слухове, предразсъдъци, а за управлението на кораба освен самото знание е била необходима лична смелост, ловкост и талант. По-късно обаче науката отстранила всички слаби места и за изкуството оставало все по-малко място. Не щеш ли, подобна история се повторила преди сто години с междупланетните съобщения.

— Това значи ли, че човекът не може вече да управлява ракетата? — казах. — Но аз искам да правя това! Ще попречи ли то някому и с какво?

— Ще попречи — отвърна професорът и веждите му шавнаха като брадички на невидими джудженца. — Ще попречи, понеже ти ще вършиш това по-бавно и не толкова точно, колкото автоматите, значи, по-лошо, а да не говорим, че на човека не прилича да извършва работа, която може да изпълнява автоматът. Нали знаеш, че това е недостойно.

— Но на екскурзия — отговорих аз — или в планината много пъти сечем дърва, палим огън и готвим, при все че храната може да се приготви в нагревателен автомат…

— На екскурзия правим това, което е полезно за здравето, освежава психиката, радва човека и така нататък. А като управляваш ракета, ти би изложил на опасност товара, да не говорим вече за тебе…

— Но какво е една ракета! — изплъзна ми се от устата.

Професорът се засмя доволен.

— Виждаш ли, сам си призна, без да искаш: мечтаеш за астронавтиката, но не мислиш за отговорността и за работата, интересува те само външният блясък, нещичко такова, което отгоре на всичко е „сериозно“ и ще увеличи радостта от самия полет. Преди двеста години това е било голямо и трудно изкуство, достойно за истинските мъже, то поглъщало целия живот на тия, които са му се отдавали, а имената на великите астронавти са влезли в историята, но това, което е било тогава необходимост, днес в най-добрия случай би било развлечение или по-лошо — безсмислица.

Яд ме беше на професора, че така логически доказва своето твърдение, яд ме беше и на стария пазач на корабите, на брат ми и на света. Аз обаче не промених намерението си: ще стана астронавт, ще се намери и за мене нещичко. Премълчах това хитро, но по скромно наведения ми поглед професорът като че ли позна каква е работата.

— Ти искаш да станеш капитан на далечно междузвездно плаване ли? — попита той направо, а пък аз, въпреки клетвата, която си бях дал да мълча, въпреки желанието си изтърсих:

— Искам!

Отначало той опули очи, после се засмя. И се смя дълго. Най-сетне стана сериозен.

— Вярно ли е — попита той, — че неотдавна си прехапал със зъби оловен кабел?

— Вярно е — отвърнах мрачно.

Все още се гордеех мъничко с това дело, въпреки че никой от големите не прояви към мене нито капка снизхождение, а камо ли ентусиазъм.

— Защо направи това?

— Защото се бях обзаложил — отвърнах още по-мрачно.

— Много си упорит… чувам за това, а и сам виждам. Хм, какво… може би времето ще те поохлади… засега чети Руфус…

Мурах ме гледаше строго, но подвижните му вежди говореха изразително, че са на моя страна. Уверен в това, сбогувах се с професора, за да замина след няколко дена към Центъра за светлинни скорости.

Това бяха години на горещи спорове и големи приготовления, които щяха да се увенчаят с първата експедиция извън Слънчевата система. По цялата Земя се създаваха специални институти, в които доброволци се подлагаха на трудни и опасни експерименти, понеже не бяха известни последиците, които може да предизвика върху човешкия организъм по-голямата от 10 000 километра в секунда скорост, а беше вече сигурно, че ракетата, която ще трябва да стигне до най-близката звезда, трябва да се движи със скорост най-малко десет пъти по-голяма.

И така, аз се запътих към най-близкия Център за светлинни скорости като кандидат за доброволец; през ранната ми младост често можеха да се видят облечените в бяло служители от тия институти, с малко сребърно пламъче на ръкава; беше прието да им се оказва голяма почит, каквато се храни към най-големите учени и хора на изкуството.

В Центъра се отнесоха към мене с изискана любезност, в която обаче можеше да се почувствува известна рутина; предполагам, че те всеки ден връщаха десетки кандидати като мене.

Освен голямото си желание аз, разбира се, нямах никаква квалификация, затова ме върнаха с обещание, че ако се уча добре, ще мога след пет години пак да се явя, вече на приемен изпит.

Ето защо си отидох с празни ръце. Силно разочарован, обмислях най-фантастични планове: исках с едноместна ракета да полетя сам в простора, като смятах, че преди да се изчерпят припасите ми, ще срещна някой кораб, който ще ме прибере, мене, междупланетния корабокрушенец; после възнамерявах крадешком да се вмъкна в ракета, която тръгва към най-отдалечените планети, и да открия присъствието си на борда някъде след орбитата на Марс; смятах, че трогнат от пламенния ми ентусиазъм, ръководителят на експедицията ще ме направи най-малко свой асистент; за да го убедя, аз си подготвях подходяща реч, дори в няколко варианта, в зависимост от обстоятелствата. Въпреки че оставаха в областта на мечтите, всички тези проекти ми отнемаха много време. Поглъщах цели томове космически разкази и поради това не се учех добре, а когато ме изтръгнеха от космическия унес с някакъв въпрос, отговарях несвързано. Дори през ум не ми минаваше, че добрата ми баба съвсем превратно си тълкува държането ми. Продължителните, внезапни зазяпвания с вдигната към уста лъжица, лошият успех в училището, отбягването от хората — всичко това в нейните очи беше безсъмнен израз за назряване на артистичен талант. Изпълнена с най-добри предчувствия, тя ми подари за рождения ми ден бял, красив генетофор, върху който самата тя подрънкваше понякога с един пръст. Изпитах върху него силите си — най-напред, за да създам удоволствие на баба си, а после, понеже видеопластиката наистина ме заинтересува. Това изкуство води началото си още от Средновековието. То произхожда от съчетанието на така наречения филм, белетристиката и пластичната и цветна телевизия. С помощта на генетофора, който за човека на изкуството е това, което е пианото за композитора, той може да твори всичко, каквото помисли. Може да гради драми и комедии, действителни истории на хора или приказки, чието действие се развива във фиктивни светове, може да конструира полурастителни и полуживотински същества — и всичко това става чрез съчетаването на разните светлинни полета, които се образуват при натискане клавишите на генетофора. Първите опити ми създадоха много радост; затварях се в стаята и сядах пред широкия екран с ръце върху многоредната клавиатура. След като натиснех няколко десетки клавиша, натисках копчето на проявителя и ето че в дълбочината на екрана, върху празното досега стъкло, се явяваше създадената фигура. Не самата й поява предизвикваше особеното първоначално вълнение, но това, че фигурата притежаваше известна, макар и малка в началото свобода: тя се движеше, вървеше, като че проучваше пространството, в което е затворена. Вярно е, че тя обикновено беше със сериозни недостатъци или, казано с езика на хората на изкуството, притежаваше дисонансни противоречия, затова с едно натискане на педала я отстранявах от екрана и започвах следващите опити.

То се знае, всеки начеващ създава несполучливи образи при първите опити, но аз биех рекорд в тази област и трябва да призная, че цели сонмища от такива фигури ми се явяваха в сънищата, страшни, жадни за отмъщение поради нескопосаното им призоваване към живот и също така бруталното им изтръгване от мигновеното съществование. Видеопластиката всъщност никак не се различава от древните видове изкуство; апаратът е сякаш усъвършенствувана палитра и перо. След като се запознае с конструкцията му, видеопластикът се равнява на писател от Средновековието, който е овладял правилата на правописа. Може би е по-сполучливо да сравним видеопластиката с музиката: както композиторът съчетава тоновете, така видеопластиката комбинира разни психически черти и както в първия случай се ражда мелодия, така във втория се създава герой на драма. Но най-голямата прилика, струва ми се, се състои в това, че както истинският композитор, когато оркестрира на симфонична тема, чува във въображението си съчетанието на звуците на всички инструменти, преди още да напише дори една нота върху петолинията, така и видеопластикът извършва най-тежката и най-творческата част на труда си, преди да натисне първия клавиш на генетофора, тоест когато създава във въображението си своите герои. Само тогава могат да се създадат образи, които ще се подчинят на волята му и ще вълнуват зрителите със съдбите си; но на това никой не може да научи никого, а външната сръчност в боравенето с апарата е достатъчна само да се създават подвижни кукли и чудновати и изкуствени декори, което именно правех и аз.

Не един от отдалите се на това дело ще загуби цели години, докато разбере колко илюзорен е миражът на творческото всемогъщество, с който го е примамила видеопластиката, и колко голяма лъжа става тя, когато той зареже действителните земни съдбини заради мечтите за възможните съществования. За мое щастие липсата на талант у мене беше толкова явна, че дори за момент не мислех сериозно за видеопластиката и художествените ми опити завършиха с разглобяване на генетофора на части, защото желаех да опозная конструкцията му. Горката баба, като видя някои от плодовете на усилията ми, преживя горчиво разочарование, и то последното, понеже никой от семейството не осъществи надеждите й, които хранеше толкова отдавна.

Прието е, след като младият човек завърши средно образование, да прекара по няколко месеца последователно в различни, свободно избрани от него институти и университети, за да разбере собствените си наклонности и способности, като общува с учени, инженери и техници. Когато завърших училището като седемнайсетгодишно момче, дълго се колебаех от какво да започна, после постъпих в меорийския клон на Института за планиране на бъдещето, наричан съкратено ИПЕБ. Тука за пръв път срещнах хора, които работеха върху плановете за експедиция извън Слънчевата система.

По това време още не бяха известни практическите възможности за пътуване с много голяма скорост и дали разстоянието от Земята до далечните звезди ще може да се преодолее в интервал от време, равен на един човешки живот. Навярно помните ожесточените спорове в началото на нашия век, свързани с проектите за строеж на космически кораби, предназначени за полети в глъбините на Галактиката.

С оглед на нечувано дългото време за пътуване в тях трябваше да настъпи „редуване на поколения“, тоест чак внуците и дори правнуците на тези, които напускат Земята, щяха да достигнат целта. Такова разрешение изглеждаше тогава като необходимост, продиктувана от равнището, на което се намираше космонавтската техника. То предизвика всеобща и остра съпротива. Имаше нещо унизително и недостойно за човека да вегетира като мравка стотици години, затворен в метална, захвърлена в безкрайното пространство черупка. Освен чувствата важни бяха също така и умствените предпоставки.

„Какви ще бъдат — говореше се тогава — хората, чийто живот протича в междузвездното пространство в течение на десетки години? Колко страшни и големи са възможностите да се сломят, да се покварят характерите, да се появят изродени морално и умствено същества. И колко унизителна, присъща на насекомите роля всъщност щеше да бъде ролята на тези «междинни» поколения, които трябваше да прекарат целия си живот в ракетата, затворени в нея от раждането си до смъртта; и какви хора, израсли при тези условия, ще бъдат възпитателите, учителите и настойниците на ония, които в края на краищата достигнат до звездите!?“

„Всичко това — отговаряха другите — е вярно. Трудностите, мъките, опасностите на пътешествието са невъобразими, но полетът към звездите е една необходимост. След завладяването на цялата Слънчева система, след стопанисването най-напред на близките, а после, във втората половина на третото хилядолетие, и на далечните планети, чак до орбитата на последната, Цербер, трябва да настъпи нова крачка напред — преминаването през Океана на безвъздушното пространство, който ни дели от другото най-близко слънце. Може да отлагаме експедицията известно време, но тя ще се осъществи, защото трябва да се осъществи, инак отказването от нея би означавало застой, следователно — след пет-шест или след петнайсет-шестнайсет века — смърт на земната цивилизация.“

Новите атомни горива заедно с откриването на начини за освобождаване на атомна енергия от всякакъв вид материя направиха възможно техническото решение на проблемата за полети със скорости, близки до скоростта на светлината. Появи се обаче нов въпрос: дали човек изобщо може, дори при прилагането на всевъзможни предпазни мерки, да пътува с бързина от сто или двеста хиляди километра в секунда?

Оптимистите предполагаха, че проблемата ще може да се реши сравнително лесно в значително отдалечено от гравитационните полета на планетите пространство и при условие, че ракетите ще ускоряват полета си постепенно, бавно. Те припомняха създадените в древността и Средновековието теории, че човек наближава към предела на биологическата си издръжливост при скорост от 30, 100 или 1000 километра на час; тая граница беше непрекъснато премествана от столетие на столетие.

По-предпазливите обръщаха внимание на обстоятелството, че при скорости, близки до светлинната, ще започнат да се явяват и да действуват някои последици от теорията за относителността, а тяхното влияние върху жизнените процеси е напълно непознато. Само експериментът би могъл да разреши съмненията.

Така се създадоха Центровете за светлинни скорости, разпръснати по цялата Земя и другите планети, като подведомствени на Института за планиране на бъдещето.

През време на изследванията изпъкна непознато явление, наречено „мъждеене на съзнанието“. То се състоеше в това, че човек, затворен в ракета, която достига скорост 170–180 хиляди километра в секунда, усещаше особено умопомрачаване, което при по-нататъшно ускоряване преминаваше в безсъзнание и в края на краищата водеше до смърт. Скоростта 170 хиляди километра в секунда бе наречена „пределна инфрасветлинна“ и именно с такава скорост щеше да лети ракетата, насочена към най-близката звезда.

Дотам беше стигнала науката, когато за пръв път се срещнах с колектива на Института за планиране на бъдещето.

Поразен от перспективите, които се откриваха пред тези хора, реших да направя постъпки да ме приемат в Института на всяка цена. За това обаче трябваше да съм завършил кибернетика, космодромия или медицина. След като обмислих, реших да постъпя в известния с хубавите си традиции Институт по обща кибернетика в Меория. Учението ми вървеше добре, но след една година започнах да съжалявам, защото избраната дисциплина нямаше нищо общо с любимата ми астронавтика, и без да мисля много, записах още и космодромия. Неудовлетворен от диапазона на заниманията си, аз го разширявах още, като в Меория усърдно работех върху тайните на строежа на автоматите, а слушах и лекции по звездоплаване в университета, разположен в полите на Лунните Апенини, въпреки че съвсем лесно можех да вляза в което и да е земно училище. Фактът обаче, че всеки ден пътувах за Луната, ме издигаше и правеше необикновен в собствените ми очи. Прекарвах дневно по два часа в ракетата и само там намирах свободно време за хранене. Всичко това, общо взето, беше, разбира се, луда работа. Не си дояждах и не доспивах, самоизтезавах се с програмните задължения, с които се бях натоварил, но бях толкова доволен, та не мога да не се усмихвам, като си спомня оня период. Смятах се съвършен, всестранен и — преди всичко — тайнствен, защото внимавах близките ми на Луната да не узнаят, че следвам и в Гренландия, и обратно.

Така изминаха две години. Завърших долния курс по кибернетика, взех доста добре изпитите по теория на ракетното летене и тръгнах за в къщи за лятната ваканция. Пристигнах късно вечерта. Майка ми каза, че съм се разминал с баща си, току-що извикан за операция. Седяхме дълго на верандата и гледахме как от юлското небе падат роеве звезди; от време на време източният край на хоризонта изхвърляше срещу тях отвесни огнени ивици; меорийската ракетна гара сякаш поздравяваше със стартовите пламъци на ракетите метеоритните пратеници на Космоса.

Доста след полунощ баща ми се обади, че ще се върне късно, и помоли да не го чакаме. Мама ми нагласи леглото в моята някогашна детска стая; щом си легнах, заспах като мъртъв. Събудих се посред бял ден. Цялата къща тънеше в тишина. Влязох в трапезарията, за да се измъкна към градината. При вратата на коридора за малко не се сблъсках с баща си. Спрях се изненадан от тая среща, тъй като бях уверен, че той спи. Оказа се, че се бил върнал към три часа сутринта и сега станал нарочно, за да се обади в болницата. Доста дълго стояхме така, и двамата смутени, в зелената, сякаш подводна светлина, която навлизаше в стаята през завесите от растения. Със сивия си дълъг халат баща ми ми се стори по-възрастен от когато и да било. Той беше бледен, със сини кръгове под очите, сякаш цял още тънеше в нощта — толкова далече от възтържествувалия слънчев ден навън. И беше доста по-нисък от по-рано — или може би аз бях пораснал? Мина ми през ума, че той е вече на прага на старостта, и сърцето ми се сви от нежност и мъка. Какво беше той? Не беше създал нищо — нито една нова операция, нито една непрактикувана преди него манипулация, никакво откритие — дори не беше прочут хирург; добра ръка, добро око, както говореха, но нищо изключително; обикновен лекар-хирург. Чичовците ми променяха климатите на планетите, издигаха гигантски постройки в междупланетното пространство, оставяха след себе си видими, трайни знаци за работата си, а той? Мълчаливо, крадешком го целунах по небръснатата буза и исках да се измъкна навън. Но той ме спря.

— Чувам, че искаш да постъпиш в Института за планиране на бъдещето?

Потвърдих.

— По-рано искаше да имаш всичко, а сега пък искаш да станеш всичко…

Той не се усмихваше. Чакаше отговор. Мълчах, но в това мълчание се появи сянка на раздразнение. Той пое въздух, но не се обади. С протегната ръка, с връхчетата на пръстите си погали ризата ми и с този недовършен жест изчезна зад вратата на кабинета си. Останах сам, изваден от равновесие, малко развълнуван, малко ядосан. Излязох в градината, но изведнъж загубих желание да бродя из местата на някогашните ми игри. Легнах върху затоплената трева и след миг татко изчезна от паметта ми; не мислех вече за него, когато обърнах лицето си срещу лъчите на нашите две гренландски слънца: изкуственото, атомното, което се намираше на зенита и светеше с ярък платинен блясък, и истинското — блед диск почти до самата линия на хоризонта. Сетих се за една случка от последното ми катерене на Луната: въжето се закачи между два скални блока и ако не беше обстоятелството, че там човек тежи шест пъти по-малко, отколкото на Земята…

Някаква сянка премина по клепачите ми, след нея втора и трета. Някой пристигаше, хеликоптери кацаха върху тревата в дъното на градината. Повдигнах се на лакти и видях първите хора, които излизаха, а високо над къщата ято от нови машини с лъскави перки. След малко откъм запад долетяха още около двайсетина; те слизаха, като почти докосваха върховете на дърветата. Надошлите образуваха все по-голяма група и даваха знаци с ръце на тези, които предстоеше да кацнат. Някои криеха нещо зад гърба си. Станах, все повече учуден, а в това време хеликоптери продължаваха да кацат по моравата; хората се суетяха насам-натам нерешително, после тръгнаха към къщи.

Така се бях слисал от всичко, та когато се приближиха, вместо да отговоря на приветите, измънках:

— Какво… какво има?

— Долетяхме за годишнината — отговориха няколко гласа едновременно.

— Какво?

— Ами петдесетгодишната дейност на доктора…

— Ти негов син ли си? — попита ме една ниска побеляла жена. Косата й лъщеше на слънцето като живо сребро. Имах лудо желание да офейкам в храстите, но краката ми като че враснаха в земята. Значи така, днес се падала петдесетгодишнината, откакто баща ми работи, а аз не знаех нищо за това?… Ами той?… Сигурно помни…

Пред къщи се трупаше навалица, а по градината продължаваха да преминават сенки на спускащите се хеликоптери. Тоя звезден събор не спираше и новите хеликоптери се приземяваха извън градината, защото по моравите и пътеките бяха вече накацали един до друг. Въздухът се изпълни с тиха глъч. Вратата се отвори внезапно; показа се баща ми. Той инстинктивно загърна полите на разкопчания си халат и застана неподвижен, с гола глава и разрошена коса; на бузата му се беше отпечатала тъкан — изглежда, че беше дремнал с глава върху облегалото на фотьойла. Той стоеше и гледаше към морето от глави и стана тъй тихо, та се чуваше замиращото бръмчене, с което се спускаха все нови и нови хеликоптери. Изведнъж баща ми трепна и тръгна надолу, като че ли искаше да посрещне всички, но се спря насред стълбите. Вдигна ръце и ги отпусна, полуразтвори устни, но нищо не каза. Навалицата се раздвижи; хората започнаха да се приближават до стъпалата; поднасяха му цветя — най-вече малки букети, но след малко той не можеше вече да ги държи, затова другите гости слагаха цветята на стъпалата. Там имаше макове и метличина от австралийските пшеничени резервати, бели магнолии, африкански орхидеи и перуники, букетчета парички, покрити с цвят ябълкови клончета, донесени от Антарктида, където току-що бе пукнала пролетта, и големи пухкави, бледи рози, които виреят само в парниците на Луната. Който поднасяше дара си, връщаше се мълчаливо, а баща ми го изпращаше с поглед, в който понякога светваше припомняне. Устата му тогава се размърдваше безгласно, но вече някой нов човек се приближаваше, а над дърветата в градината като тежка птица се издигаше отлитащ хеликоптер и колкото оредяваше навалицата, толкова растеше купът цветя на стъпалата. Изведнъж от дъното на градината се появиха девет стари мъже с лъскави, бели скафандри. Те вървяха с открити, побелели глави и с явно усилие преодоляваха тежестта на междупланетната си екипировка, от която са отвикнали отдавна. Сърцето ми замря, когато върху гърдите им видях значки на пилоти от Нептун. Наистина баща ми е бил някога, преди да срещне майка ми, ракетен лекар, но той никога не бе говорил за това. Пилотите се приближиха до верандата с празни ръце, откачиха сребърните си значки и един след друг почнаха да забиват с гола длан шиповете им в дъската на най-ниското стъпало, така че потъмнялото и изтъркано от хиляди стъпки дърво светна изведнъж като набито със сребърни гвоздеи. После останахме сами в празната и слънчева градина. Тогава баща ми, неподвижен през цялото време, трепна и отстъпи назад; цветята се разпиляха от ръцете му, а той пипнешком намери вратата и изчезна някъде в къщи.

А аз все не можех да мръдна, заслушан в бръмченето на отлитащите хеликоптери. След малко се появи още един, прелетя над дърветата с мек шум и кацна. От него изскочи човек с комбинезон, огледа се с бърз поглед и се затече към верандата; там хвърли нещо върху купа от цветя и също така бързо се върна в самолета.

Зрението ми беше добро и аз отдалече различих особения вид на тоя закъснял дар. Това беше шепа от ръждиво оцветени, засъхнали и остри стръкове аероза, единственото растение, което цъфти на Марс.