Станислав Лем
Облакът на Магелан (19)

Гообар, един от нас

Огънят е излъчил планетите. От огъня, от застиналата звездна маса е възникнал животът. Неговата нежна, пихтиеста субстанция чрез милиарди слепи опити е образувала калциеви брони и кръв, хриле и сърца, очи, челюсти и храносмилателни органи. Така започнало изяждане и размножаване, бавен растеж и бурен упадък. В борбата за съществуване едни създания излизали от морето на сушата, други пък се връщали в океана, перките се преобразявали в лапи, лапите в криле, а те отново в перки. Животът се късал, замирал през епохите, когато са се издигали планинските вериги, застивал с милиони туловища във втвърдената лава и се издигал като повтаряща се музикална тема, винаги различна и заедно с това все една и съща; пълна с болка бурна мелодия, която преминава в мълчание, смърт и пак се обажда в глъбините на водите, на планинските върхове, всред снеговете и пясъците на пустините.

От тая милионноформена стихия на умирания и раждания, от безспирната борба, от мрака и ненаситността произлязъл човекът, дал име на планетата, на неизменното небе и на всичко, което видял, чак до звездите. Така започнало изграждането на цивилизацията. Небето — това са били някога спокойните светлини на планетите, които с небесна музика са се плъзгали по кристални сфери; на неподвижния небосвод трептели безбройни звезди, укротени с обяснението, че те са само орнамент върху стените, зад които започват селенията на вечното блаженство. Но човекът напразно се вслушвал в нощите и жадувал да долови изкупителната музика на небесата; тогава се усъмнил и въстанал срещу небето, съборил сводовете на рая, прекрачил лъжовните граници и навлязъл в черната пустош и въпреки че на пътя си не срещнал нищо, освен пламтящите мъглявини, които бързат от една безкрайност към друга, продължавал да върви, но вече търсел не музиката на сферите, а отговор на въпросите: къде е роден, кой е и какво трябва да върши, за да стане животът му необходим за света.

Ние, първите хора, които летим към звездите, се огъвахме не само от самотата в световната бездна. Измъчваше ни никога неизказаната, дълбоко скрита мисъл, че нашите усилия ще бъдат напразни. Всеки разбираше, че дори като пътува със скоростта на светлината, човекът ще може да отиде едва до няколко най-близки слънца. Достигането до далечните планетни системи, трансгалактичните пътешествия, прекосяването на цялото пространство на Млечния път ни се струваше непостижим блян. Черните пропасти, които дори светлината преминава в течение на милионолетия, затваряха пътя към звездите.

Затова приехме между нас хората изпод преградата не като предатели, а като спасени от гибел другари, които по-жестоко от другите са изживели борбата със слабостта, която мъждука у всекиго от нас.

Когато те отишли при главния астрогатор с предложение да ги накаже, Тер Аконян не искал да решава сам и повикал другите астрогатори, но и те заявили, че няма да направят това. В нашия екипаж никой човек няма власт над друг човек. Ние сме колектив от хора, които, като пратеници на Земята, доброволно са се наели да участвуват в тая експедиция към Кентавър. Тер Аконян им казал, че те продължават да бъдат същите като по-рано членове на екипажа, а колкото до наказанието, те вече са го получили и ще го носят и занапред в собствената си памет.

В тая група имаше мнозина мои пациенти. На моментното сломяване се бяха поддали ония, чиято нервна система беше по-слаба, отколкото на другите хора; следователно тяхната вина не беше толкова голяма. Когато казах това на Тер Хаар, той отговори, че все пак ги убедил с думи да се опомнят, а не с лекарство.

Цялата случка се разнесе по кораба със светкавична бързина. На поредното съвещание астрогаторите предложиха на историците да запознаят екипажа с работата си върху преломните етапи на историята, когато се е решавало бъдещето на света и едно поколение трябвало да взема решения за десетки следващи поколения и при все че се огъвало под грамадното бреме, все пак е съумявало да го носи.

Размесваха се лабораторните групи, приятелските кръгове и художествените състави. Вечер се събирахме в кабинета на историците и те ни преподаваха стародавната история — ако могат да се нарекат лекции разказите, подобни на оня, с който Тер Хаар покърти сърцата ни. Това беше грамаден, безспирен поход на хората, които са въставали срещу реда на своето време в името на бъдещето на човека.

Пред нас се появяваха очи, които виждат, техният жив, уверен блясък, ръце в движение, безкрайни гори от жестове, жадни уста, шепоти и дишане на влюбени, последни, алчни погледи на осъдени, безсънна замисленост на учени, подвизи на най-голямо безстрашие и потрепвания на мигли, които — всички заедно — съставяха хода на света. Така придобивахме знания, които не приличат на сухите обобщения, получени в училище, както любовта не си прилича с познаването на биологичното предназначение на пола. Така затвореният в миналото хор от замлъкнали гласове ни разкриваше смисъла на своята и нашата човечност.

Няколко седмици след описаните събития, когато корабът беше вече достигнал увеличената скорост, а вечерните сигнали млъкнаха за цели години, по кораба се разпространи вест, че Гообар, който вече отдавна работи над проблемата за звездните пътешествия, е на път към някакво революционно откритие. Не се знаеше кой бе авторът на тази вест; тя обикаляше в най-разнообразни, но винаги замъглени версии, особено всред неспециалистите. Може би тя се роди от факта, че през последните месеци биофизичните лаборатории бяха привлекли за сътрудничество най-добрите физици, математици и химици на „Геа“. Но колегите на Гообар опровергаваха слуховете за някакво си откритие и трудно беше да не им се вярва, тъй като те нямаха никакви причини да крият истината; и все пак, въпреки многократните опровержения, вестта се връщаше винаги в различен вид и беше тема на страстни спорове.

Самият Гообар мълчеше по тоя въпрос; трудно беше да се каже дали упоритата клюка не бе стигнала до него, или той не й обръща внимание, погълнат от работа. Късно вечерта на последния ден от календарната пролет отидох на концерт. Когато влязох в залата, големите светлини угаснаха. Бързо седнах на едно свободно място в последния ред от фотьойлите. До мене седяха Руйс и Гообар. Ученият като че ли беше остарял от времето, когато го видях последен път. Имаше бледо, хлътнало лице на човек, който постоянно прекарва в затворено място, и гъста мрежа от венички по клепачите, които понякога потрепваха, понеже слушаше музиката със затворени очи. Свириха Втората симфония на Креската. По едно време хвърлих крадешком поглед настрана и се слисах: Гообар, наведен назад, спеше с глава върху облегалката на фотьойла. Събуди го едва бурният финал. На изхода се струпаха много хора, затова не мърдах от мястото си, толкова замислен — или по-скоро зазяпан, — че когато вдигнах очи, в цялата зала нямаше никого, освен нас тримата. Скочих на крака, в същото време станаха Руйс и Гообар. Положението стана малко неудобно: досега не бяхме заедно, но фактът, че останахме трима, сега ни свързваше, и то все по-подчертано, колкото повече наближавахме изхода. Между колоните на портала реших да се сбогувам с композитора и с учения, но продължих с тях. Това беше доста особена разходка; прекосихме може би половината от дължината на целия кораб, а никой не проговори нито дума. Палубата по къс наклон премина в коридор; минавахме покрай широко отворените празни входове за градината и при всеки вход пресичахме ивица от хладно борово ухание. При последната врата Гообар внезапно се отдели от нас и застана на прага за градината. От тъмнината, която цареше там, долиташе земно, нежно шумолене на листа, движени от лекия ветрец.

— И ти вече не идваш у мене, Руйс… — обади се Гообар.

Стояхме зад него и това прозвуча, като че ли говореше не на един от нас, а към тая ухайна на мокри листа тъмнина.

— Не исках да ти преча — тихо каза композиторът.

— Е да. Зная това…

Замлъкна, сякаш се вслушваше във вятъра.

— Веднъж на лекция — това беше още на Земята — помолих студентите да дойдат у мене. Не на някакъв прием, а така, обикновено, за да се поразходим по градината, да поговорим. Не мислех, разбира се, че ще дойдат всички, но все пак очаквах голяма група. Седяхме с жена ми до късна нощ и чакахме гостите. Никой не дойде. После попитах: защо? Мислели: ако дойдат всички, ще пречат на Гообар. Някой трябва да се откаже. Всеки помислил така…

Разговорът се водеше толкова тихо, сякаш наблизо спеше някой човек. Руйс не отговори веднага:

— На Земята беше друго… Посещавах те, може би дори твърде често. Но сега си претоварен с работа, уморен…

— Уморен ли? — удиви се Гообар. Но след миг добави: — Това е вярно.

А по начина, по който го каза, личеше, че досега сам не бе помислял за това.

— Добре, че дойде на концерта — подхвана Руйс. — Музиката е много необходима.

— Но аз спах там! — с внезапна вътрешна насмешка го прекъсна Гообар и гласът му прозвуча също както тогава, на бала, когато разговаряше с мене за пръв път.

Руйс замълча изненадан или може би възмутен, а Гообар обясни:

— Не мога да спя. Трябва да забравя всичко, за да заспя. При музиката забравям и заспивам…

— Трябва да забравиш? Какво?

Настана тишина. От първите думи на тоя разговор се чувствувах като неканен натрапник; десет пъти си казвах, че трябва да си отида, и само чаках удобен момент. Стори ми се, че тъкмо е дошъл, но щом мръднах, Гообар започна:

— Девета година работя над въздействието на гравитацията върху жизнените процеси. Това е дълъг път. Срещнах гора от проблеми, всяка от които заслужава цял живот. Не тръгнах нито подир една. Големите ускорения, досветлинните скорости — това беше моята тема. Каква е съдбата на човека, който надмине 190 000 километра в секунда? „Смърт“ — ще каже ученикът от основното училище. Сега същото казвам и аз, със сигурност, потвърдена от деветте години работа. Какво по-нататък? — Той се облегна на крилото на стъклената врата. Стояхме така, а градината шумеше. — От ред месеци всеки, с когото имам допир — все едно при какви обстоятелства, — има на устата си един въпрос. Вярно, не го задава. Колегите в кабинета познават състоянието на проучванията толкова добре, колкото и аз, а въпреки това дори те, дори най-близките, дори Кала. Какво да им кажа? Да се предам на предположенията ли? На надеждите? С какво право? Авторитетът — значи отговорност. Така ни учеха. Колкото по-голям авторитет — толкова по-голяма отговорност. А всички чакат. Гледат и чакат. Вярват в Гообар. А в кого да вярва Гообар?

Той не викаше. Дори не повиши глас и все пак навярно се чуваше по цялата палуба. Но тук нямаше никого. Напред — дълъг шнур от възсини нощни светлини. Надясно, в черните дупки на широко отворените врати, шумеше градината, която не се виждаше.

— И дори сега, в този момент, когато ви говоря това, вие мислите: „Така е, но какво смята той? На какво разчита? Какво е мнението му?…“ Не съм ли прав?

Мълчахме. Говореше истината.

Настана тишина. Гообар приближи часовника до очите си и се изправи.

— Ето че трябва да вървя, да започвам.

— Какво?

— Новия ден.

Той ни кимна с глава, прекоси цялата ширина на коридора и изчезна в асансьора.

Беше три часът през нощта.