Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obłok Magellana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване, и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Облакът на Магелан

Преводач: Алиция Квечен

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Евгения Кръстанова; Величка Герова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3092

История

  1. — Добавяне

Триони

Всеки от нас, съвременните хора, владее изкуството да пише, но не се случва особено често да прибягва към него; що се отнася до писмеността, трябва да призная, че ме обземаше скрит възторг от умението на древните; когато ми се наложеше да напиша повече от петнайсетина изречения, скоро ръката ми изпитваше толкова силна умора, та трябваше да правя дълги почивки. Историците ми обясняваха, че някога, когато изкуството на краснописа е било втълпявано на децата от най-ранна възраст, организмът се е приспособявал към това и хората, изглежда, са съумявали да пишат цели часове — вярвам им, при все че тази работа ми се вижда странна.

За още по-странно смятам упорството или по-скоро консерватизма, с който през дълги векове се е прилагал архаичният начин за съхраняването на различните знания в направени от хартия книги; това е изумително доказателство за инерцията на навиците, предавани от поколение на поколение. Като прилагат наследени средства, хората често усложняват много проблеми, които, обсъдени откъснато от традицията, биха могли да бъдат решени значително по-просто и по-бързо.

Писани документи съществуват (историческите ми знания са доста бедни), струва ми се, от много хиляди години; разните цивилизации са създали различни видове писменост. Изнамирането на печата създало големи улеснения; смятам обаче, че вече в XX и XXI век такова съхраняване на информациите, е било анахронизъм, който затруднявал живота. Както е известно, по онова време са съществували така наречени обществени библиотеки, които непрекъснато набирали комплекти от съществуващите печатни произведения; вече към края на XX век всяка голяма книгосбирка е наброявала от десетина до няколко десетки милиона тома и нарастването на броя им се ускорило след настъпването на комунизма и свързаното с това разрастване на просветата. Централните библиотеки на континентите през 2100 година са имали средно по 90 милиона книги; основният им фонд се е удвоявал всеки двайсет години и вече половин век по-късно най-големите, като например берлинската, лондонската, ленинградската или пекинската, са имали по седемстотин библиотекари, които се занимавали само с картотекирането. Тогава било пресметнато, че след сто години във всяка библиотека ще трябва да работят около три хиляди такива библиотекари, а след още двеста години — около сто и осемдесет хиляди. Неудържимо се е налагал гротескният образ на света през 2600 година, покрит с дебел пласт от книги и каталози; цялото население би трябвало да се превърне в библиотекари, които да бдят над безспирно нарастващите купища от произведения, понеже процесът на остаряването им е бил — в епохата на все по-разгърнатото умствено творчество — многократно по-бавен от темпа, с който са се появявали новите.

Правените през първата половина на третото хилядолетие нововъведения са имали консервативен характер. Основавани са били специални отраслови библиотеки, въвеждали се масово микрофилмите, а пък построяването на автомати за каталогиране ликвидирало карикатурната представа за човечеството, превърнато в огромен колектив от пазачи на книги; но въпреки това продължавали да никнат каталози на каталозите и библиографии на библиографиите и този процес се усложнявал все повече, така че най-после към 2400 година човекът на науката, когато се нуждаел от някое старо произведение, трябвало да го чака понякога и цяла седмица, нещо, което на нас ни се струва безсмислица, понеже тогавашните хора всъщност са имали на разположение технически средства и те са им давали възможност да променят радикално това така неудобно състояние на работите.

И все пак противоречието между архаичните форми за съхраняване на знанията и новото им съдържание е расло чак до средата на хилядолетието: едва през 2531 година световното съвещание на най-изтъкнатите специалисти установило съвсем нов начин за записване на човешката мисъл.

За тая цел послужили откритите много отдавна, но използвани само в техниката триони — кварцови кристалчета, молекулярната структура на които може да бъде трайно изменяна под въздействието на електротрептения. Едно кристалче не по-голямо от зрънце пясък е могло да поеме в себе си количество от информации, равно на една древна енциклопедия. Реформата не се ограничавала само с промяната на начините за записа; от голямо значение е било въвеждането на качествено нов начин за ползването на трионите. Създадена била единствена за цялото земно кълбо Трионова библиотека, в която от тоя момент трябвало да бъдат съхранявани всички без изключение плодове на умствения труд. Особено много усилия погълнало превеждането на съвременен език на трудовете, наследени от древните култури, за да бъдат поместени те в Трионовата библиотека. Тази гигантска сбирка от творбите на човешкия ум е снабдена с уредби, които позволяват на всеки жител на Земята бързо да се ползва от всяка информация — стига да е записана в един от милиардите кристали — и то с помощта на проста радиотелевизионна уредба. Днес ние си служим с нея, без никак да мислим за изправността и могъществото на тази гигантска, невидима мрежа, която опасва земното кълбо; безразлично дали е в кабинета си в Австралия, или в обсерваторията на някой спътник, или в самолет — всеки от нас, колчем извади джобния си приемник, повика централата на Трионовата библиотека и съобщи желаното произведение, само след секунда го има пред очите си на телевизионния екран. Никой дори не се замисля, че поради съвършенството на уредбите от всеки трион могат едновременно да се ползуват произволно голям брой хора, без никак да си пречат един на друг.

През първите векове след реформата още съществували книгосбирки, които били лична собственост на разни учени. Това без съмнение е било доказателство за консерватизъм, който сякаш е подсказвал, че човек може по-бързо да си служи с грамадния книжен том, сложен на лавицата в стаята, отколкото с триона, отдалечен понякога на хиляди километри. Няма нищо по-погрешно от тоя възглед; за да си служиш с една книга, трябва да станеш, да отидеш при лавицата, да намериш необходимото ти произведение — всичко това отнема двайсетина секунди време, докато от повикването на трионовия център и подаването на заглавието до появата на желаното произведение на телевизора изминава само толкова време, колкото е необходимо на автоматите от каталожната апаратура, както и на радиовълните, за да преминат разстоянието, което дели трионовия център от приемателя. Това време обикновено се свежда до частица от секундата. Само приемателите, които се намират на отвъдното полукълбо на Луната, трябва да чакаш секунда и половина по-дълго.

Трионът може да съхранява не само светлинни образи, сведени до изменения в кристалната му структура, следователно образите на страници от книга, но още всякакъв вид снимки, карти, картини, диаграми или таблици — с една дума всичко, което може да бъде представено по начин, достъпен за възприемане със зрението. Трионът може също така лесно да съхранява и звуци, както човешки глас, така и музика. Съществува също така метод за „запис на миризмите“ — казано накъсо, всяко нещо, което се възприема от сетивата, може да бъде записано, запазено и при поискване предадено на желаещия. Най-сетне трионът може да съдържа записи на „производствени рецепти“. Свързаният с него по радиото автомат изработва поръчания предмет и по такъв начин могат да бъдат удовлетворени дори най-чудноватите прищевки на фантазьорите, които жадуват да имат мебели в древен стил или най-странно облекло, защото е трудно да се разпращат навсякъде по Земята нечувано разнообразните блага, каквито много рядко може да пожелае някой.

За разлика от средновековната нашата телевизия е цветна и пластична, образите й дават пълна илюзия за действителността и на човек, надвесен при телевизора над някой роман или научен труд, дори през ум не му минава, че четеното съчинение или гледаният предмет не съществуват „наистина“ в такава форма, в каквато се явяват пред него, тоест като дебел том, цветна картина или късче минерал, но че това са само пространствени образи, създавани в електрическо поле, а тяхното образуване ръководи отдалече трион, въведен в движение по негова заповед.

Ако ролята на трионите се ограничаваше само да изместват неудобната старовремска форма на съхраняване знанията, а заедно с това да дават възможности на всеки човек да се ползва от произведенията на съвременността и на древния свят, от театралните пиеси, симфониите, поезията, от цялото съкровище на човешката култура, и най-сетне да опростяват системата за разпращане на потребителните блага, тя пак би била много голяма, но тази роля се оказа несравнимо по-голяма и даде начало на психически промени, за които първите реформатори дори не са мечтали.

Твърде много грижи причиняваше на теоретиците и на фелицитолозите от ранната фаза на комунистическото общество проблемата за уникалността на някои предмети, които са или творение на природата, или дело на човека. Основният принцип на комунизма „всекиму според нуждите“ като че ли не е издържан в този единствен случай; защото на Земята са се намирали много неща, които са съществували само в малък брой или като единични екземпляри. Към тях например принадлежали картините на големите майстори, скулптурите, скъпоценностите и много други неща. Било е очевидно, че всеки от тези уникати може или да бъде притежаван само от един човек, или да стане обществена собственост, достъпна на всички хора. Практическото решаване на проблемата вървяло по пътя на национализирането, но не всички били доволни от това.

Разбира се, че е било възможно да се направят верни копия и те да се размножават, но все пак те биха били само копия. Наследеното от предишните формации на обществен строй понятие „притежание“ бе родило значителен брой странни изродчета. Едно от тях е била така наречената „колекционерска мания“. Обхванатите от нея трупали най-различни предмети, като се почне от произведения на изкуството, та се свърши с монети и растения. Такава е била една от задънените улички на сложната проблема за „притежанието“. Друга такава уличка е представяла също така голяма трудност. Все по-голямото от ден на ден производство на блага е давало възможност на всеки да се снабдява с всичко, каквото пожелае, независимо дали тези неща са му били наистина необходими, или е трябвало само да удовлетворят „жаждата за притежание“. Явлението радост, възникнала от самия факт, че „притежаваш нещо като своя собственост“, за нас безсмислено и направо хумористично, тогава е пораждало много трудни за разрешение проблеми. Казвало се например, че в бъдеще всеки ще има толкова много различни предмети, та над автоматите, които ще боравят с тая негова собственост, ще трябва да бдят други автомати, над тях пък други и така нататък.

Това е било пак гротесков аспект на наследена от прадедите консервативна психическа нагласа.

Прилагането на трионовата техника ликвидирало веднъж завинаги всички псевдопроблеми от този вид. Всяко нещо, което съществува, днес можеш, както се казва, „да го имаш трионово“, тоест посредством съответния трион. Ако например някой човек има желание да притежава картината на древния художник да Винчи, която представлява Мона Лиза, той може да я поиска чрез трион, да я окачи в рамката на телевизионния екран в жилището си и да се наслаждава до насита на красотата й, а когато се отегчи, може да я премахне с едно натисване на копчето. Проблемата за „оригинал“ е отпаднала в момента, от когато оригинали са кварцовите кристали, от „притежаването“ на които никой не може да има някаква полза, а понеже всичко създадено чрез трионовата техника е вярно отражение на действителността, трудно би могло да се говори за копия, защото се създават напълно идентични структури под формата било на музикални звуци, на картини или книги, само че те могат всеки момент да бъдат извикани на живот или унищожени — нещо като сбъдването на желанията в старинните приказки. Никой от нас не вижда нищо чудно в това, напротив — чудни ни изглеждат обичаите на древността, която е виждала затруднения там, където никой днешен човек не ги забелязва, но това е вече въпрос за историческата променливост на гледищата, по които не ще се изкуша да си кажа мнението.

С обсега на емисията си гласният земен Трионен център обхваща цялата Слънчева система; дори пътниците в кораби, които се намират при орбитата на Юпитер, могат да се ползват от нея, само че от повикването на централата до появата на поискания предмет изминава толкова повече време, колкото корабът се намира по-далече от Земята.

Мощният поток на трионовата земна емисия настигаше „Геа“ в звездното й пътешествие, но заедно с увеличаването на разстоянието времето между изпращането на сигнала и получаването на отговора се удължаваше неспирно. Когато исканото произведение трябваше да се чака едва ли не двайсет часа, използването на земните триони стана практически невъзможно и тогава настъпи великият, очакван с вълнение от всички момент — преминаването към корабните триони.

„Геа“ беше първият в света кораб, снабден със собствен комплект от триони, разбира се, несравнимо по-малък от земния; все пак той наброяваше около половин милиард екземпляри. Момента на превключването на наръчните ни телевизори от земната на корабната емисия ние сами определихме да бъде по пладне в стотния ден от пътешествието; в тоя момент, по даден от първия астрогатор знак от централното кормилно управление, корабният трионен център беше пуснат в действие; от тоя миг бяхме вече откъснати от земната емисия.

Разбира се, потокът от радиосъобщения продължаваше да пулсира между кораба и Земята; могъщи радиопредавателни станции ни осигуряваха връзка дори при края на пътешествието, при звездите на Кентавър, но пращането на известията траеше все по-дълго. Най-напред това бяха дни и тогава казвахме с усмивка, че се връщат времената на така наречената поща, която в периоди, равни на земните денонощия, е предавала вести от човек на човек; после обаче между нас и Земята почнаха да ни делят седмици и месеци; носещите се като светлината радиовълни трябваше да преминават все по-дълъг път, преди да стигнат до Земята. Така растеше и се увеличаваше нашата звездна самота.

 

 

Животът на борда се стабилизираше; създаваха се някои местни традиции и обичаи. Нашите организми привикнаха с малко по-бързия, отколкото на Земята ритъм на спане и бодърствуване: денят на „Геа“, както и нощта, траят по десет часа. В лабораториите, кабинетите и залите на институтите ежедневните изследвания вървят по своя път.

Дните текат, едните подобни на другите. Работата на колективите в лабораториите продължава обикновено от шест до седем часа; наистина оперативните планове предвиждат петчасова работа, но почти никой не ги спазва. Като лекар, още на Земята бях свикнал постоянно да съветвам хората да работят по-късо време, но винаги така се случва, та най-напред всеки да се оплаква от страшно много работа, а когато му кажеш да си почине известно време или да понамали работата, той едва ли не се обижда.

— Не го вземай присърце, докторе, млад си още, глупав — заяви ми професор Чаканджан, побеляла, много пълна жена, ръководител на секцията по палеоботаника в групата на биолозите. — Човек трябва да се пооплаче, без това не може да се живее.

Професор Чаканджан идва в амбулаторията почти всеки ден по доста неопределена причина — нито като пациент, тъй като в края на краищата нищо й няма, нито като гост — и ме черпи с клюкички. По време на моето едночасово дежурство се явяват доста такива „болни“. Няколко пъти вече останах с впечатление, че те просто са искали да проявят към мене вежливост и да манифестират на дело колко е необходимо присъствието ми на кораба. Сметнали, че са си изпълнили дълга, тези пациенти изслушват внимателно моите препоръки и изчезват завинаги. Не е така с Чаканджан. Вчера например тя ми разказа за колегата си, млад ботаник, който бил влюбен в Мила Гротрян. Момичето ходело с него на разходки (това ставало още на Земята), а той непрекъснато класифицирал и обяснявал. Когато влизали в прекрасна градина, той започвал: „Това е така, защото хлорофилът не поглъща зелената част на спектъра, следователно…“ В течение на седем седмици Мила се запознала със систематиката на плесените и чистосърдечно го разлюбила.

От Чаканджан научих също цял куп подробности за Гообар. Тя говори за него с възторг, както всички, но по своя обичай не се въздържа да не го бодне: „Да — каза тя, — това е необикновен човек, но е много по-непоносим, отколкото подхожда на гениалността му.“

Чаканджан ми разказа също за математика Кеун, най-разсеяния човек на „Геа“. Той имал обичай да тананика на някаква мелодия онова, което желаел да запомни, но често нужните думи му се изпарявали от главата и оставала само мелодия без съдържание, която при напразните усилия да си припомни текста пеел все по-фалшиво и по-високо. Обикновено подире му върви като кученце малък автомат, който събира всички изгубени от него вещи и запаметява къде Кеун прибира една или друга записка или предмет. В желанието си да овладея положението и да възвърна присъщото в амбулаторията отношение на лекаря спрямо болен предложих на Чаканджан да се подложи на хормонално пренастрояване на организма, понеже е прекалено пълна. Тя ми се изсмя в лицето.

— Да се пренастроя под твое диригентство? — каза тя, когато бюстът й най-сетне спря да се тресе от смях. — Моите жлези вече от седемдесет години свирят все така фалшиво, но смятам, че ще издържат още толкова!

От деня на операцията виждам Ана само при съвместните ни визити в болницата, при леглото на момчето от Ганимед или в амбулаторията, когато се сменяме при дежурството. Ана разполага с много малко свободно време, понеже влезе в групата на биолозите, но освен това и двамата гледаме някак да не се приближаваме един до друг без „официални“ причини.

Пьотр от Ганимед дойде на себе си, но е напълно лишен от памет. С втренчен в потона поглед той лежи по цели дни, без да мръдне в кабината си. Страхувам се, че може да остане идиот за цял живот, но не съм казвал това на никого.

Хора, които като мене почти нищо не вършат (дори при най-добро желание не бих могъл да нарека работа моите непостоянни и всъщност лишени от смисъл дежурства), има на „Геа“ малко. Това са пилотите и някои хора на изкуството, но безделието на последните е привидно и иде оттам, че творческата им работа не се поддава на планирано разпределение на времето. Преди обед, когато лабораториите и кабинетите са пълни с хора, в безлюдния парк или на палубата за разходка може да се срещне някой от музикантите или видеопластиците, които сноват сякаш без мисъл и цел. Едва след обеда почивните зали, централният парк и галериите започват да се пълнят с хора. Около учените, които обсъждат резултатите от опитите, се образуват групи слушатели, разисква се и по известията от Земята. Най-пресните от тях са вече остарели с един месец, докато пристигнат на кораба, но ние привикнахме с това. Забелязах, че беше станало твърде всеобщ навик да се носи в джобовете някакво парченце от скалите при поточето; често се виждаха хора, които при разговор, ходене или четене със скрито удоволствие въртят между пръстите си дребно камъче, отломъче от земния гранит.

Днес бях при Нона. Тая наистина способна девойка поради някаква чудновата опърничавост обича да се прави на ударена. Амета я определи отлично. Той й каза: „Иска ти се да говорят за тебе, че си литнала за Кентавър само за да си запалиш цигара от звездата!“ Тя ни прие в новоподредена стая, сякаш вградена вътре в издълбан брилянт: една многоъгълна розетка образува пода, а потонът се издига нагоре като пирамида и събира в себе си наклонените триъгълни клинове на стените. Масата и фотьойлите са направени от блокове стъкловидна маса с аеродинамични линии; напълно прозрачни, те щяха да изглеждат без очертания, ако всеки от тях нямаше вътре в себе си нещо като скелет от тъмно дърво, който с линиите си подчертаваше геометричния замисъл на конструктора. Очевидно конструкторът е Нона.

— Харесва ли ви стаята? — допита тя веднага след влизането ни.

— Ослепително! — извика Тембхара като закри очи с ръка, а Жмур прибави:

— Значи, ти живееш тук, горката?…

Посрещнахме думите му със смях. И наистина тоя потоп от блясъци, които бликаха от диамантените мебели и стени и при най-лекото движение на главата започваха да играят с всичките цветове на дъгата, не беше особено приятен за по-дълго време. Нона ни показа архитектурните си проекти. Започна оживена дискусия по проекта за ракетна гара с форма на разрязан наполовина хиперболоид, с двестаметрови сребърни колони, подобни на отвесни криле. Харесваше ми.

— Прекалено хубав — оцени Тер Хаар. — За какво са тези сводови ключове на височина от четирийсет етажа? Нима хората, които тръгват на път, ще тичат към ракетите с вирнати глави?

— Но пък от разстояние те увенчават отлично цялото! — защищаваше проекта си Нона. После се обърна към Амета, който мълчеше.

— А ти какво ще кажеш, пилоте?

— Харесва ми. Бих окачил тази рисунка в жилището си. Но като гара не я одобрявам.

— Защо?

— Защото при старта вследствие движението тези отвесни сребърни ивици ще ослепяват хората в ракетите. Ти не си ли мислила за това?

Нона се загледа продължително в чертежа, сетне го хвана с двете си ръце и го скъса.

— Той е прав — отговори тя на протестите ни. — Не си струва да говорим за това.

Вратата се отвори и се появи пилотът Йериога с най-великолепния бас, какъвто съм чувал досега и заради който го канят навсякъде, но той ходи само там, където — както той казва — предпочитат лично него, а не гласа му. Бяхме се запознали с него по доста оригинален начин. Една сутрин се яви в амбулаторията плещест мъж с толкова светла коса, че беше много по-бяла от обгорялото му лице. Той влезе в приемния кабинет, спря се насред стаята и почна внимателно да ме разглежда, като че ли аз бях болният, а той лекар.

— От какво се оплакваш? — попитах аз, за да прекъсна тоя преглед.

— Нищо ми няма — усмихна се той добродушно, — исках само да видя човека, който победи Мехила!

Днес той се яви при Нона развълнуван и още от прага завика:

— Слушайте! Пуснали са хелиотрон! Току-що дойде съобщение от Земята. Пуснали го преди един час…

— Не преди един час, а преди един месец — опроверга Тембхара — тъй като сега закъснението възлиза на толкова…

— О, вярно!

Йериога се смути.

— Това е нечувано! Ние научаваме за това толкова късно… Какво ли е ставало там, на Земята, а ние нищо да не знаем…

— Същото, каквото през сто и двайсета година, рогато Тер Софар приключваше труда си — казах. — Труда си за фотоните. Може би помните? Тогава хора се спираха нарочно по пътя, за да се питат един друг дали случайно не знаят кога ще бъде предаван следващият резултат. В нашето учебно заведение — тогава бях още студент — тъкмо щяха да започнат гребни състезания, когато изведнъж високоговорителите съобщиха, че Тер Софар ще чете продължение на доклада си за своята теорема, и след една минута цялото крайбрежие опустя. Два часа лодките киснаха празни в реката, понеже всички се притискаха човек до човек, за да чуят Тер Софар.

Обядвахме в градина, на маси, пръснати живописно между цветните лехи. Тази въведена напоследък новост посрещнахме с голямо задоволство. Тер Хаар, който беше същински рудник с исторически анекдоти, разказваше за архитектите от XXII век, които проектирали „летящи градове“, цели каскади от метални дворци, увиснали във въздуха, поддържани от въртенето на гигантски перки. Нона му се отплати с разказ за Клаузиус, кибернетик от XXIV век, чудак, който правел механични паяци за ловене на механични мухи.

След обеда с Шрей и Тер Хаар се преместихме на скалите край поточето, за да „опървобитним“ края на нашето пиршество. Близо до нас на тревата играеха две деца, едно момче може би на седем години и момиченце по-малко от него, по всичко изглежда братче и сестриче. И двете деца бяха с тъмна коса, а кожата им имаше дълбок златист оцвет, който се придобива при продължително прекарване на слънце. Момиченцето ту отваряше, ту затваряше шепичка пред очите на братчето си.

— Но ти дори не знаеш какво е това — дочух думите на момченцето.

— Ами като знам! — Па-ра!

— А какво е това пара̀?

Момиченцето се замисли толкова дълбоко, та чак намръщи нослето си.

— Знаех, но забравих.

— Ти винаги така — каза презрително момчето. — Никога не си знаела. Парата е такова нещо… Ех! — То махна с ръка. — И без това няма да разбереш.

— Кажи де, кажи!

— Някога, много отдавна, срещу това е могло да се получи всичко. Имало такива места и там срещу това давали всичко — и толкоз.

— Какво?

— Нищо ли не разбираш? Личи си. Аз си знаех.

— Ами, разбирам! Всичко разбирам! Срещу такива тенекийки се получавало каквото се пожелаело. Значи, и възрастните хора са си играели тогава? Това са били чудесни времена! Знаеш ли какво, ще помолим татко да ни направи такива пари.

Като се мъчеше да прикрие веселостта си, хирургът прошепна на Тер Хаар:

— Чуваш ли? Най-после някой съжалява за „доброто старо време“!

Момчето хвърли поглед към нас. Шрей го повика с усмивка и с кимване на глава. Малкият се приближи свободно.

— Как се казваш?

— Андреа.

— А аз Шрей. Аз съм лекар, а това е професор Тер Хаар; не щеш ли, той се занимава тъкмо с тия стари времена, за които ти говореше, разбираш ли? И може да ти разкаже за тях много интересни неща!

Той погледна часовника си, стана и като ме хвана под ръка, добави:

— А сега ние ще се сбогуваме с вас, защото трябва да вървим в болницата. Приятен разговор!

Като се отдалечавах, забелязах отчаяния поглед на Тер Хаар. Добродушният Шрей дори не предполагаше каква мечешка услуга бе направил на историка, като го остави жертва на децата.

След два часа прескочих в градината, за да подишам чист въздух, и с най-голяма почуда видях Тер Хаар на същото място край потока. Седнах до него и заслушах как разказва на малкия за събития от преди хиляди години. Той говореше за времена, когато хората са се трудили тежко, приковани към малък къс земя, за страшни войни, които за няколко часа унищожавали създаденото през векове, за тирани, които живеели в разкош, докато поданиците им гинели от глад.

Момчето слушаше сякаш с цялото си същество; то престана да отмята косата си, която падаше над челото; очите му, втренчени в устата на историка, потъмняваха и като че ли остаряваха. То бе притиснало към гърдите покритите си със загар от слънцето ръчички и остана така още дълго след последната дума на учения. Най-сетне се поклони и се отдалечи дълбоко потънало в мисли.

Тер Хаар сияеше от радост, че е намерил толкова схватлив слушател. После се разхождахме из парка и слушахме хорово пеене. Здрачи се вече съвсем и неистинската, но колко красива земна луна посребри дърветата. Изведнъж от една странична алейка се показа разчорлената коса на момчето. То дойде бързо при историка, поклони се, преглътна и каза:

— Извинявай, но нали всичко това, което ми разказа, е само приказка?

Тер Хаар не отговори веднага. Той гледаше момчето, а по лицето му с изчезващата в светлината усмивка внезапно се показа срамежливият фантазьор, стеснителният човек с побелели сколуфи, със сърце, обзето от мечти, за които изведнъж се досетих. Предположението ми потвърдиха думите, с които в един момент се отрече от цялото си знание:

— Да — каза той, — това беше само приказка…

Една седмица след пускането на корабните триони някои хора станаха невидими. Най-напред изчезнаха от общите обеди почти всички астрогатори, после престанаха да идват в градината някои физици; конструкторите Утенеут и Ирьола не можеха да бъдат срещнати никъде, като че ли изобщо ги нямаше на борда. Обаче никой не обръщаше внимание на това, при все че всички го виждаха, но сигурно си казваха като мене: „Трябва да имат лични съображения.“

Тайната научих случайно. Тая сутрин един млад математик ми се оплака, че когато поискал да направи някакво много трудно изчисление с помощта на главния електромозък на „Геа“, Тер Аконян направо му отказал, като заявил, че в момента апаратурата е претоварена.

— Какви са тия условия за работа! — оплакваше се младежът. — Първобитно съществувание! В каменната епоха всеки човек си е имал поне собствено парче остър кремък и е драскал сметки, колкото е искал; камъни, тогавашните машини за изчисления, е имало колкото щеш, а днес? И отгоре на всичко това се казва, че тук сме били имали всичко, от което се нуждаем…

Следобед бях у Тер Хаар. Намерих при него доста хора, между които бяха биофизикът Диоклес и математикът Жмур, сътрудници на Гообар. Диоклес е дребно, чернокосо и чернооко човече; отличава го някаква, бих казал, изпълнена с безпокойство подвижност. Той изглежда като човек, който е загубил нещо и ей сега е открил тоя неприятен факт. Може би поради контраста Жмур ми се видя напълно спокоен и винаги господар на положението, в лабиринтите на което се лута нисичкият му колега. Той ни разказваше за Гообар; слушах го с интерес, защото умее да говори, а и разполага с хубав, макар и малко сух хумор. Той обясняваше защо едни студенти лудеят за лекциите на великия учен, докато други не могат да ги понасят. Когато Гообар преподава със съзнанието, че обяснява на слушателите си непознати и много трудни за тях неща, той е лош преподавател: едва мънка, повтаря, запъва се — просто е мъчно да слушаш; прочитането в който и да било учебник би било много по-полезно. Но когато почне да говори с вдъхновение и с нерв, този чужд на неговата природа, муден, пеши или направо пълзящ ход на разсъждаване изчезва, замества го присъщият му начин на скачане от една далечна точка на въпроса към друга. Пътят към върха на представяната теория се състои от редица дълги мисловни скокове и е необходима необикновена проницателност, за да бъде следван.

— Много просто — каза Жмур. — Не може да се иска от дива коза, като лети нагоре по скалите, да чака пешеходеца. И ако с големи усилия почне да върви бавно като него, ще прави непрекъснато десетки излишни движения, ще изтичва напред, ще спира, ще се връща и тогава на забавените й по принуда движения ще липсва красотата и силата, на които можем да се възхищаваме само при свойствените й светкавични движения.

Някой от насъбраните припомни анекдота, че когато Гообар излага за пръв път някаква нова теория, не може да я разбере никой, дори самият той, при второто излагане я проумява само той, а за обикновените простосмъртни, разбира се, специалистите, започва да проблясва по нещичко не по-рано от осмия или деветия път. Засмяхме се. Разговорът премина на друга тема, но след малко пак се чу името на Гообар. Аз казах, че обикновено ние си представяме гения като старец и някой, който не е виждал Гообар, би могъл много да се изненада при първата среща с него, понеже той не е старец. Млъкнах и извърнах глава от светлината с желание да си припомня Гообар, но не можах; в спомена ми беше останало само неправилната му, сякаш с едно дръпване оформена уста и скритите под издаденото чело очи. Не само аз мислех за това, тъй като изведнъж някой попита:

— Какъв цвят имат очите му?

И никой от сътрудниците на Гообар не можеше да отговори.

— Виждате ли! — тържествено каза тоя, който питаше, като че ли бе направил опит да докаже правдивостта на премълчалата си теза.

Когато излязох от Тер Хаар, беше вече късна вечер и тръгнах за жилището си; изведнъж в дълбоката чупка на противоатомния бент, който се издига тук, съзрях Ирьола, младия Руделик и една непозната жена. Исках да ги отмина, но прозвуча предупредителен шум: след една минута „Геа“ щеше да получи ежедневната си доза на ускорение. Нямаше вече да успея да се добера до асансьора, затова останах при тях. Те размениха погледи, които ми се струваше, че изразяват известно смущение, но преди да се каже дори една дума за обяснение, автоматите включиха агрегатите за ускоряване. Нищо не се промени; светлината в коридора, превключена вече на възсин нощен полумрак, сияеше спокойно, само телата ни станаха малко по-тежки. Ако не знаех, че двигателите работят (защото те не издават дори най-малък шум), бих могъл да помисля, че ме е обзела внезапна вълна от умора. В това време другите трима бяха влезли до самото дъно на чупката. И се бяха навели над подалата се от бронираната преграда леко наклонена масивна плоча, която е продължение на една от грамадните вътрешни напречни греди на корабната конструкция. Забелязах не без почуда, че Ирьола пуши цигара; това е много необичайна гледка, а него никога не бях виждал да пуши. По едно време той се наведе над плочата и започна да изтърсва върху нея пепелта, която образуваше тънък слой; това продължи доста дълго и приличаше на странна забава, но забелязах с каква съсредоточеност всички се взираха в повърхността на метала. Неволно и аз се наведох, за да видя нещо. Частичките пепел не оставаха неподвижни, а много мудно се нареждаха в някаква рисунка; няколко десетки секунди не можах да я разгадая, но изведнъж ми проблесна. Пепелта се нареждаше в концентрични дъги, центърът на които се намираше сякаш извън бентовата стена, някъде в дълбините на атомните преградни стени. Изглежда, че пуснатите двигатели предизвикваха извънредно слаби трептения, които не можеха да се усетят, но преградата предаваше тази неуловима подкожна вибрация на малкия слой от пепел, която се събираше по неподвижните места, значи, във възлите на образувалите се стоящи вълни.

Тримата се споразумяваха с погледи. Ирьола записа нещо, жената затвори капачето на уреда върху триножник, още миг и късата глуха въздишка на проводниците съобщи, че двигателите се изключват.

— Какво правите? — попитах аз.

Ирьола ме погледна право в лицето и присви очи.

— Преди всичко мълчание, нали, докторе?

— Какво, да не говоря на никого за това ли? — учудих се. — Добре, обещавам. Но можете ли да ми кажете какво е това?

— Трептения — каза тайнствено Ирьола.

Руделик не ни гледаше; той триеше с пръстите си недоизбръснатата си брадичка, сякаш бе потънал в мисли или дори загрижен. Само непознатата жена стоеше спокойно и гледаше в празния коридор.

— Разбрах това — отговорих, — но има ли нещо лошо тук?

— Ако лошо е онова, което не сме предвидели, това е лошото — каза Ирьола.

В лицето му вече нямаше следи от неговата закачливост. Под очите му се виждаха тъмни кръгове като от безсъние.

— Добре, но какво е то?

Ирьола сви рамене.

— Натоварването на двигателите е винаги едно и също; при по-малките скорости нямаше трептения, те се появиха от…

— Шейсет хиляди километра в секунда — каза внезапно Руделик и ни погледна, сякаш се събуди от замислеността си.

— Тогава какво е това?… — попитах още веднъж малко безпомощно, като че вече предчувствувах отговора.

Положението ставаше особено. Стояхме в един от най-отдалечените кътове на големия кораб, който се носеше през мрака, обградени от три страни от металния масив на преградата; цареше пълна тишина, неподвижните светлини в коридора отиваха толкова далече, че в края му наредените лампички се сливаха в синя ивичка.

— Не зная — каза просто Руделик. — Ние не сме предвидили това явление, понеже не възниква от теорията. Следователно…

— Теорията е погрешна… — довърши жената. Тя стоеше неподвижна. Гласът й издаде голяма умора.

— Да-а… — каза Ирьола и седна на наклонената плоскост.

— Може би верижните реакции дават максимум и минимум поглъщане на неутроните — измърморих аз, като си припомнях с мъка изучаваните някога теории, но млъкнах веднага, понеже полузабравените остатъци от знанията ми бяха смешни в сравнение с компетентността на тези двама.

— Хммм — измънка Ирьола; това означаваше отричане. — Ние вече пращахме автомати нататък — с движение на глава той посочи преградата — и то не един път…

— Е, добре — казах, — но какво значение може да има едно толкова незначително…

Ирьола повдигна към мене очи, изгледа ме бързо и сведе поглед; нищо не каза, но едва сега разбрах.

— Велики небеса! — извиках. — То расте, това трептение се засилва с всяко ускоряване, нали?!

— По-тихо!

Руделик ми стисна ръката.

— Прощавай… — промълвих смутен.

Ирьола сякаш не забелязваше тая сцена.

— Дали то расте? — каза той глухо, като че ли изпитваше себе си. — Расте — продължи после, — но…

— Но не линейно — довърши Руделик.

Той сякаш се сгърчи малко, очите му блестяха, видях, че в тоя момент забрави за моето съществуване. Говореше само на инженера; извади инстинктивно един джобен анализатор. Ирьола угаси тая разпаленост с движение на ръката, сякаш зачеркваше думите му.

— Е да — каза той, — изглежда, че максимума си ще стигне при 130 000 километра в секунда… после може би ще почне да намалява, но няма да отидем далече; наистина Гообар твърди, че така е добре, но…

— Как така, и Гообар ли сте вмъкнали в тази история?

Вместо отговор Ирьола само се усмихна сдържано, сякаш казваше: „Продължаваш да не разбираш нищо…“

— Казва, че това е добре — продължаваше инженерът, — но всъщност то нищо не ни дава, понеже „това“ го интересува само дотолкова, доколкото е свързано със сегашната му работа…

— А е свързано — подхвърли жената.

— Да, той дори е доволен от това… Твърди, че му помогнало…

— Все пак какво всъщност значи това? — попитах. Вече нищо не разбрах; чувствувах, че ни обгражда нещо, което не може да се обхване с думи. — Има ли опасност? — попитах сетне и в същото време се засрамих, без сам да зная защо.

— Опасност ли? — отговори инженерът с учудване. — Не смятам, конструкцията на „Геа“ е изчислена със седемдесет пъти по-голяма издръжливост…

— Тогава?…

Ирьола се изправи. Всички се готвеха да си вървят; жената прибра поставения до стената виброметър, а Руделик дръпна автомата, който тръгна подире му като малко кученце.

Те ме отминаха, както си стоях неподвижен, без да се сбогуват, като че ли бях въздух. Последният от тях, Ирьола, се спря внезапно и ме хвана за ръка; това беше мощно ръкостискане.

— То е нещо, от което нашият живот ни е отучил — каза той, като ме гледаше в очите. — Нещо, което не се побира в тази грамадна постройка, издигната от нас в течение на хиляди години. — Той направи кръгло движение с ръка, сякаш сочеше околните предмети, но аз разбрах, че мисли за сградата на науката. — Нещо по-лошо от опасността — добави той по-тихо.

— По-лошо ли? — попитах; в главата ми цареше пълна бъркотия.

— Да, по-лошо — отговори той. — Неизвестността. Той пусна ръката ми и тръпна подир другите. Дълго, много дълго се взирах в изтритите следи от вълни по повърхността на плочата, която не отразяваше светлината като помътняло огледало, докато най-сетне си тръгнах с тихи стъпки, сякаш пазех поверена тайна на мен.