Йохан Борген
Малкия лорд (9)

9

Пробуди се на пода, гдето беше заспал. В миг разбра какво бе станало. И по-рано му се беше случвало при силно вълнение да го връхлети сън, изведнъж, без преход.

Луната бе очертала бяла ивица по масата и пода, под нейната светлина плюшената покривка на леглото изглеждаше зелена. Извади джобния си часовник и го погледна на светлината. Бе спрял на един. Влизал ли е някой, видял ли го е, като спи така? Самата мисъл за подобна възможност му бе неприятна, както и всяко разкритие.

Упъти се към вратата. Тя бе заключена, слава богу, сигурно я бе заключил в яда, след като майка му бе излязла. Може би е спал от обед, от привечер. Сигурно тогава са идвали и предпазливо са тропали на вратата, но никога не го събуждаха, ако заспеше през деня. Познаваха неговите пристъпи от сън.

С обувки в ръка той тихо пристъпи по стълбата, мина през хола, в столовата. Тя цялата бе залята от лунната светлина. Часовникът на камината под стъкления похлупак показваше един и пет. Погледна своя часовник. Беше спрял на един. Вероятно е спрял, когато се е пробудил. Тая мисъл го изпълни с безпокойство. Потрепери в студената лунна светлина и си помисли: спал съм, значи, съм бил жив, а сега?

Неговата собствена стая горе му се стори сега неприветлива; не искаше да се качи отново. Погледна в мрака, по посока към залива Фрогнер, също прорязан от лунната светлина. Поиска му се да вземе велосипеда, да излезе в нощта, да избяга на свобода. Разбърза се, за да не се разколебае. Взе кибритената кутия от камината и със ситни, но чевръсти крачки, все с обуща в ръка, премина хола, дръпна сивото си палто от закачалката, натисна бавно дръжката на вратата и се спусна надолу по стълбата от хола, надолу, гдето бе оставен велосипедът. Външната врата бе заключена.

Хлопна зад себе си горната врата. Беше попаднал в клопка, по стълба с осем стъпала, които не виждаше, но чувствуваше по-добре, отколкото когато ги бе изкачвал две по две или когато бе слизал по тях, потънал дълбоко в мислите си.

Умът му бе пъргав, подвижен като на уловено животно. Усети задоволство от необикновеното, което в течение на годините винаги му е било подкрепа. Взе най-тънкия от ключовете, които стояха в чантата с инструменти под рамката на велосипеда, и го пъхна в старата брава на външната врата. Замисли се каква ли ще да е ключалката отвътре. При случай щеше да се запознае с устройството й, защото някога можеше да му потрябва. Може би щеше да бъде забавно да влезеш някъде, а после да не можеш да излезеш; защо пък да не се случи такова нещо?

Опитът сполучи: ключалката се поддаде. Не разчиташе на това. Хрумна му, че винаги се озадачава, когато успее в нещо. Изтегли ключа и затвори тихо външната врата.

Карбидната лампа не искаше да заработи. Все едно. Имаше луна, бе светло. Пъхна кибрита в джоба си и скочи на велосипеда. Беше му весело. Понесе се под големите сенки в алеята с дървета като по стълба без стъпала. Колко бе леко, колко бе леко! Заля го радостно чувство и той запя високо, когато излезе на Драменсвейн. А сега накъде? Нека луната определи!

Оставям луната да ме води —

поде той някогашната песен, зарадван от това хрумване. А сега нека изкачи някакъв хълм — как преливаше от енергия! Едва горе чак, на Льовеншьолдсгате той забеляза, че диша пресекливо и че мускулите му са се изпънали, затова намали темпа и поде по-бавно.

Малкият Фрогнеров чифлик бе цял потънал в лунната светлина. Пое малката пътека, която преминава през парка, между главната сграда и пристройките; пътеката там бе разкаляна, миришеше на крави. Бе така хлъзгаво, че се наложи да слезе от велосипеда и да го бута между къщите. А там бе съвсем тъмно, луната не достигаше. Той вървеше все по-бавно и по-бавно по хлъзгавата пътека. Задъха се, обзет от смътното желание за всичко.

Спря се да поеме дъх между къщите, да усети миризмата на животните. Това бе селски кът сред вили и жълти сгради, които се даваха под наем, в съседство със земя, гдето пасяха свини пролетно и есенно време. Поиска му се да види тия къщи, да ги види съвсем отблизо, сега, в тъмнината, сега искаше да знае всичко. Драсна кибрит и се огледа бързо, но клечката угасна. Запали още една и огледа жадно всичко, което бе така необикновено за него: тъмночервена стена на пристройка, която се издигаше в лунната светлина и се губеше в нея, от другата страна — ъгълът на главната страда, сивобелезникава, излющена. Палеше клечка след клечка, в желанието си да разгледа всичко, желание, което изцяло го бе обладало. Искаше да види всичко, да го усети, да го види ясно. Палеше клечка след клечка.

Но не виждаше достатъчно, желаеше да види още. Потърси да запали нещо, което да освети повече, та да може да разгледа разните постройки.

Имаше няколко клона на хълма: събра ги с трепереща ръка. Останали му бяха само още три кибритени клечки. Трябваше да внимава, ако искаше да направи факла. Остави велосипеда и приклекна. Първата клечка угасна веднага след запалването.

Обзе го ужас, че няма да може да види. Внимателно взе втората клечка и я поднесе към тънките клони; те затлеяха, но не се запалиха.

Съвсем прилегна до купчинката клони, така дълго тлеят тия клони. Той искаше да светне между къщите, с хубавия мирис на бор и тор. Искаше пламък, който щеше да му причини голямо удоволствие. Искаше да чуе как пращи огънят, да гледа; да гледа как пламъците внасят живот във всичко наоколо, в самите къщи.

Третата клечка подпали клонките. Легна по корем и задуха предпазливо; появи се пламък, който се разгаряше, не много голям, но огънят подхвана. Обзе то трепет, точно това искаше той.

Внимателният му поглед се отмести от огъня и видя, че пламъкът вече хвърляше светлина върху червената стена на пристройката, която бе само една сянка в нощта. Сградата оживя, постепенно, като че ли той я създаде от мрака; можеше да се вижда. Ще може сега всичко да се вижда, всичко ще се оживи и ще светне около него. По всички части на тялото му премина сладостна тръпка. Навлязъл бе в нещо голямо, непозволено, което също светеше високо и тържествено над дребните непозволени неща. И вътре в него пламна голям пламък, премина през него, повлече други пламъци, повлече цялата клада. Огънят се разрасна бързо.

Чу стъпки зад себе си, една врата изскърца. Скокна, върна се бързо към действителността. Стъпи здраво върху малката клада, с рязко движение посегна към велосипеда си. Чу отварянето на вратата и угади светлина, която се плъзна по рамото му. Но той бе вече скочил на велосипеда! Впусна се в тъмнината. Велосипедът се плъзгаше по калната пътека. Сетне почвата под колелата стана по-твърда и той зави към височината Бундерюрд; тя щеше да го забави. Но скоро ще стигне до старите дървени къщи на Брискебю и ще може да се скрие между тамошните ниски къщурки, където дърветата не допущаха лунната светлина.

Когато достигна тия ниски дървени къщи, бе тихо и спокойно. Легна на земята и се ослуша, но не се задържа там, промени посоката, отново вляво. Изведнъж мислите му се объркаха, а досега всичко му бе ясно! „Сега върша глупост“ — помисли си той. Но не му хрумна нищо ново. Мястото край Брискебювейн бе открито. Църквата „Ураниенборг“ бе облята от светлина. „Трябваше да остана сред къщурките“ — помисли си той. Луната осветяваше старата железарска работилница до Индустригатен. Можеше да разчете фирмата: „Железар“. Следваше лабиринт от стари дървени къщи от дясната страна на Индустригатен, но той нема време да се впусне между тях, загубил бе спокойствие. Струваше му се, че от всички страни идат хора.

Улицата нагоре бе цяла в кал, но той караше по края, там, гдето почвата бе твърда. Пеша никой не би могъл да го догони. Но ако преследвачът имаше кон? Или автомобил? Полицията се бе сдобила с автомобили, той бе чел за това. Бе чел и за бандите с автомобили във Франция, които грабеха банки и бяха преследвани с огнестрелно оръжие по цялата страна… И той сега бе бандит с автомобил, преследвачите — също на автомобили. Скочи пак на велосипеда и се понесе в нощта като лош приятел на луната, като същество, от което се боят. Страх и възторг бушуваха в него. Буря от напрежение вихреше в жилите му, кръвта му кипеше…

Спря на една непозната улица. Не се виждаше никакъв преследвач. Не бе срещнал жив човек, сега това му бе вече ясно. Никой не го гонеше. Човекът от Фрогнеровия чифлик сигурно бе догасил огъня и се бе отново прибрал.

Но какво ли си бе помислил той? За какво ли го бе взел? Всяка радост изчезна при тая мисъл. Оставаха му само празните страхове за последиците. Последиците, които забравяше в часовете на възбуда; те бяха много; не го бяха още открили, но те се трупаха, последиците, всички последици…

Той слезе от велосипеда и дойде съвсем близо до една къща, за да прочете на табелката името на улицата: Соргенфригатен.

Облегнат на велосипеда, той се замисли за името, за неговото значение. Соргенфригатен. Улица без грижи. Улица на безгрижните. Без грижа. Каква мечта, каква надежда…

Наистина ли много хора са без грижи? Хора, върху които не тегне нищо? Той искаше да си създаде една грижа, но тя потъна сред множеството грижи, които той сам си измисляше. Вцепенен от страх, той се питаше насред улицата какво всъщност целеше с тази клада. Виждаше как изпърлени от пламъците животни бясно изхвръкват из обора, чуваше мученето на кравите, привързани с верига към яслите. Това ли искаше да види? Стоеше и стискаше здраво студеното кормило на велосипеда. Луната бе паднала ниско и улиците бяха потънали в мрак, в който вече дебнеха първите трепети на зората.

Когато скочи върху седлото на велосипеда, то внезапно се смъкна. Вероятно се бе разхлабило още когато бе хвърлил велосипеда при кладата. Слезе отново и намери в чантичката тежкия ключ, за да завие винта. В същия миг из тъмнината израсна до него фигурата на полицай, който каза:

— Е, момче, ти караш велосипед без фар, а? — Беше нисък, пълен човек, с къса тъмна брада под черния шлем, със светъл връх. — Всъщност за какво си излязъл навън по това време? — попита той.

Малкия лорд изстина, главата му изведнъж се проясни. „Сега съм Вилфред — мина му през ума. — Става опасно.“ Той скочи на велосипеда и натисна педалите. Но полицаят бе по-бърз и улови багажника. Велосипедът се наклони. Тогава Малкия лорд отпусна крак на земята, изви се светкавично и с ключа удари с все сила ръката, която го бе уловила.

Ръката мигновено се сви, после посегна отново, но тоя път хвана въздуха. Момчето и велосипедът имаха преднина от пет крачки. Човекът се затири след велосипеда, но разстоянието се увеличаваше. Момчето чувствуваше прилив на сили, с които да преодолее и километри, и врагове. На следния ъгъл изви и се спусна надолу по нова улица, по която имаше трамвайни релси, отново сви и взе по този начин голяма преднина. Чуваше зад себе си в нощта свирката на полицая.

Отново го обзе бясна радост. Той галопираше върху необязден кон, а преследвачите му гърмяха зад него: копита, много копита! Но не го настигнаха. Той не се обръщаше. Улицата лъкатушеше и бе пълна с тайнственост. Гледаше на метър пред колелото от страх да не падне на земята от някое неочаквано препятствие. Но никой не го настигна. Всичко бе загубено или всичко бе спечелено. Всичко бе в ред. Облада го чудно спокойствие, докато летеше из улиците като самия Блерио^[1] над Ламанш. Шапката му се бе килнала назад.

Нова мисъл проряза главата му: ами ако се появеше нов полицай и го спреше, понеже кара без фар? Той бе диреният в нощта колоездач, той бе „бандитът на колело в Кристияния“. Чезнеха време и място. Мозъкът обаче работеше бързо и ясно.

Спря и се огледа. Улицата бе безлюдна. Скри велосипеда всред храстите на един парк и го заключи, пъхна ключа в джоба си. Изкачи се по една височина, сред шубраци, по които не минаваше никаква пътека, като в непроходима гора. Нима бе излязъл вън от града? Никой не го преследваше, никакъв човек. Само спусналата се ниско луна изплуваше винаги, когато той се изкачеше на по-високо място.

На върха на хълма Блосен той седна и се загледа във фиорда, проснат под сипещата се лунна светлина. Разкриваше се нов свят. Свят чужд: наблизо се очертаваше църковна кула, кулата на Фатерборг, и зеленикавият купол на „Троицата“, която също се открояваше в лунната светлина. Тоя свят бе тъй чужд и далечен, че мислите му се върнаха към съня от предния следобед… Кристине. Беше я забравил. Момичето с портокалите…

Смъртно уморен и потънал в пот, той се отпусна на земята. Но умората му веднага изчезна. Всичко случило се също изчезна, скри се, потъна сякаш зад някакво було. Той се пренесе назад, към преживяното в дома, в стаята. Миналото — то го бе завладяло като някакъв припадък. То сега се появяваше отново, всичко, което бе напирало у него, всичко, което бе сънувал.

Имаше прилика между миналото и настоящето. Сега той знаеше това. Знаеше, че стои пред развръзка. Опъна се на земята и остави нощта да струи в тялото му…

 

 

Есента на онова лято с всичките му поражения: той се бе превърнал в слабото момче, момчето, което правеше онова, което очакваха от него. Защото вътре в себе си той беше на път да разбере, че поражението носеше някаква особена победа и че страхът и болката ще се превърнат в смелост и в нещо добро.

Така беше. Ето първия му ден в училище, когато отиде с майка си и госпожица Волкварц почна да му поставя въпроси. Да, връстниците му са по-напред от него, но затова пък той може да чете и пише всичко, знае и малко френски. Вкъщи е имал гувернантка. Той бе даровито и скромно дете, което внимателно се покланя, без да се стеснява. Сега му ставаше ясно всичко. Всичко още тогава бе почнало да взима определена насока.

Спомняше си и първата вечер, на която бе поканен: той беше галантното момче, което лелите му обожаваха и пред което вуйчовците седяха с вдигнати вежди. Спомняше си своята програма. Почти нищо в нея не бе случайно. Спомняше си ежедневието в майчиния дом — ето, сега трябва да посреща братовчедите си от Скувлю. Беше седемгодишен, когато те го плашеха с всичко. Но ето го и осемгодишен! Вече имаше определено самомнение. „Благодаря“ беше хубава дума. „Много благодаря“ и „хиляди благодарности“ бяха също така хубави думи и те произвеждаха ефект. Научи се да казва: „Имаш нова пола?“, „Колко е хубава.“

Не бе обаче приятно да застанеш на шанцов трамплин и да скачаш. Още по-лошо бе, когато трябваше да се учи да плува.

Под трамплина — шанца зееше пропаст, която чакаше да го погълне след скока!

Спомняше си тая детска шанца, на склона срещу железопътната линия… Малката шанца, която Дик, от съседната къща, бе построил под негова команда. И как скачаха от нея, а в ушите им пищеше… а Дик бе дошъл от Холандия и не беше виждал височини. Той самият, да… майка му… тя седеше на еркера вкъщи, шиеше или правеше нещо друго и го поглеждаше ободрително от прозореца. Погледът й не достигаше до самата шанца. Той се изправяше горе, след това скачаше, падаше, дигаше се, изтърсваше се от снега в подножието на шанцата, без тя да го вижда, и се приближаваше до оградата, за да мисли майка му, че изобщо не е падал. Дали тя вярваше в това? Дали смяташе, че той изобщо не е паднал при скачането от шанцата?

Повтаряше, потретваше опита. Падаше, изтърсваше полепилия се по него сняг, командуваше Дик да измерва дължината на скока, послъгваше, позираше, когато майка му отново имаше възможност да го гледа. Махаше й с ръка и тя му отвръщаше със същото. Падане, дигане, нов скок. Повтаряне на същата история. Пак скок, краката не издържат. Падания, падания. И подигравки над Дик, който бе падал много пъти, защото бе дошъл от Холандия, а там не знаят какво значи хълм.

А братовчедите му водеха на Сташунсбакен, при Хюсебю, гдето имаше много хълмове. Майка му не можеше да го гледа сега. Сложил бе плътни ръкавици, вълнена шапка и наушници. На кръста му висеше пакет с храна. А сега? Пак тоя проклет скок!… Бездна от страхове! Следва пропаст, изчезване.

Братовчедите стоят в подножието, след като са вече скочили. Стоят, присмиват се, ликуват. „Няма ли да се спуснеш?“, „Не смееш ли?“

Спускане, неумолимо спускане към пропастта, скок в края на шанцата… А след това — великото нищо. Потъване, смърт. „Четири метра, пю!“

Какво щастие е да разбереш, че продължаваш да живееш, че си паднал на гръб с вирнати високо във въздуха ски. Трудното, бързо обръщане, упътване наново към върха, все покрай малката шанца, нагоре, нагоре. Чакаш реда си. Викове. Сигнал, посредством дружен вик отдолу: „Готово!“

Спускане. Скок. Падане. Вдигане. „Дръж се прилегнал напред, Малки лорде!“ Навеждане напред. Падане по гръб. Пак скок, отново падане. Жестоко. Спускане, пропаст, смърт. Не, няма смърт, падане. Дръж се напред. При падане — опъвай се назад. Страх, страх. Бе в негов плен. Но решението бе взето. Защо? Решил бе, решил бе да скача, да плува, да стане най-добрият. Най-добрият между кои? Първенец, пред всички! В училище. На ски шанцата. В плуването.

Година на страхове. Зима… Година на старания, на желание да убие оня, който го следва по успех и го заплашва да отнеме мястото му на първенец… Скъсване с всичко земно по времето, когато се учеше да плува. Бягство, кръщение във водата, победа…

Да чувствуваш как водата се плъзга по краката, да чувствуваш тъмните дълбини под себе си, да бъдеш в морето, откъснат от сушата, от земята. И да не изпитваш страх… Това бе най-голямата му победа, най-голямото му преживяване. През това лято водата прогони всичките му страхове. Но после плуването се превърна в навик и ето че страховете отново протягаха ръка към него.

Вуйчо му Мартин бе казал с чаша в ръка на верандата: „Това момче е истински мъж!“ Вярно, че го бе казал с известно съмнение, но все пак — каза го. Майка му бе отвърнала тогава: „Защо не, аз винаги съм била сигурна…“

Но дребничката леля Валборг бе единствената, която бе загрижена от тия успехи: „Смятам, че Малкия лорд прави свръхусилия, изтощава се заради нас.“

И това бе вярно, той се измъчваше; но не заради тях, а за себе си, за да порасне, за да не се подиграват с него, за да може да се развива и да прави всичко, което тайно го очакваше; всичко тъмно, което го привличаше. Отбягваше изпитателната усмивка на леля Валборг през оная зима, защото тя единствена бе открила нещо от истината; добре бе, че леля Валборг бе толкова дребна и малка, че не можеше да го гледа отвисоко.

Избягваше разпитвания, разбираше ги от един поглед, винаги беше готов да услужи. В училище проявяваше такава воля да бъде първенец, че това го извеждаше нагоре; през цялото време знаеше, добре знаеше, че тези госпожици Волкварц не одобряваха това, въпреки че го хвалеха. Знаеше това, защото то бе част от програмата му да ги заблуждава, с цел да не вникнат в него, да не разкрият тайните, които той ревниво пазеше за себе си.

От всичко изграждаше тайна, от най-невинните неща. Ядеше неща, които не му бяха вкусни, но така се преструваше, че съумяваше да създаде обратни представи. „Малкия лорд толкова обича доматена супа…“ Изпитваше тайно удоволствие, като ги заблуждаваше, и друго, ново удоволствие, причинено просто от мисълта, че е лесно да ги заблуждава, стига само да внимава. „Момчето е малко нервно, госпожа, страхувам се, че много се претоварва…“ — „Напротив, вярвайте, докторе, че той наистина обича училището, състезанията и скоковете със ски!“

Той ги мразеше, изпитваше дълбок страх. Сякаш щеше да избълва целия си стомах, когато наближаваше моментът на спускането. А първия път, когато взе участие в състезанията, уредени от училището при нарочно построената шанца в Трюван, чисто и просто напълни гащите, докато чакаше реда си на върха в гората. След това обаче усърдно лъскаше малката сребърна купа и хвърляше умилен поглед върху лавицата и надписа — доказателство за получената пета награда. Никога не ще вземе по-голяма награда, той знаеше това. Знаеше също, че като стане на 10 години и участвува в състезанията при Лиле Хегелюле, ще го уловят, защото не ще бъде възможно да се устиска, щом страхът вземе връх. Купата беше доказателството, доказателство за стремежа да се освободи от разбулване на истината, от присмеха, та да може един ден да води собствен живот в един тайнствен свят, без никой да подозира какъв е той.

Събираше доказателства, признания. В подготовката на уроците той изпреварваше съучениците си със седмици, гледаше енциклопедията, колона след колона, усвояваше чуждици от Майеровия лексикон и можеше да каже „ексепция“, „вариант“, „ретроспективност“, „инфериоритет“ ей така, без да му мигне окото, без да се страхува от възрастните, както децата, когато решат да излязат навън от дома си сами.

Някога той си счупи един от пръстите на ръката от гняв, защото бе заловен в блъф; това бе за последен път. С вуйчо си Рене говореше за „репрезентантите на неоимпресионизма“ и знаеше за какво говори. Направил бе разкритието, че всичко може да се научи наизуст, един философски възглед, едно природно явление…

Стана от камъка при Блосен, разлюлян от ледени тръпки. Луната бе изчезнала съвсем и на североизток почваше да светлее. Сигурно бе заспал пак, както вкъщи до леглото. Или пък може би не бе така?

Изведнъж той ясно видя случилото се през отминаващата вече нощ. Застрашаваше го опасност. Може би бе предизвикал пожар в чифлика, ударил бе един полицай с шлем, с брада. Беше преследван. В ума му блесна: „Дирен…“

Не, не беше заспал. Почерпил бе сили, тъкмо това бе направил от спомена за всички поражения, от мисълта за това как ги бе превъзмогнал. И сега както някога, когато бе шест-седем годишен, а също и през следващите години, той стоеше пред избор, изправен пред нова борба за своя таен свят. Той имаше предимства, каквито другите нямаха, защото само той знаеше всичко и защото бе ловък, възпитан, смирен и добре облечен. Не беше бедно момче в опърпани дрехи, което свежда очи при първия въпрос и с това вече бива смятано за виновно. Той бе единственият, който нямаше съучастници, когото подозрения не достигаха, само да се държеше настрана, да бъдеше фалшив и да не показва слабост — стига да не издаваше нищо от ония грозни противоречия, които кипяха в него и понякога заплашваха да избухнат…

Бързо откри пътя за вкъщи. Утрото бе светло и студено. Вървеше и инстинктивно стискаше ключовете на велосипеда в джоба си. Самото колело той остави в шубраците, край които бе седнал; можеше да го прибере по-късно. Момче с колело в ранните сутрешни часове на пустите улици будеше подозрения… Или пък още по-добре, можеше да прати някого да прибере колелото, например, Андреас. Ще бъде опасно занапред да се движи с това колело. То бе, доколкото той знаеше, единственото колело марка „Ралей“. Андреас би могъл прочее да го ползува известно време, след празненството, приключващо изпитите. И без друго на него нямаше да му трябва много, докато замине в лятна ваканция. А колко много ще се радва Андреас и колко благодарен ще му бъде.

Вървеше към дома, тръпнеше от студ, но усещаше прилив от топлина при мисълта колко много ще се зарадва Андреас.

Чу стъпки по улицата. Отдръпна се към един жилищен вход. Стъпките приближиха: стъпки на полицай. Мушна се към двора на къщата. Имаше само три стъпала до една врата, която бе затворена. Прилепна плътно до един от ъглите. Чу отново стъпките да се приближават и да заглъхват. Изтича към изхода и погледна навън. Очерта се гърбът на възрастна жена, която разнася по домовете сутрешните вестници. Жената се тътреше покрай къщите, приведена под тежката чанта, висяща на ремък на рамото й. Въздъхна облекчено. Жената спря и отпусна чантата. Взе връзка вестници и се вмъкна в една къща. Остави чантата край стената.

Блесна нова мисъл в главата му. Жената бе отключила външната врата със свой ключ. Това бе голяма къща, давана под наем. Тя несъмнено щеше да се забави дълго, докато пусне всички вестници в кутиите на всяка врата.

Бърз като котка, той изтича до чантата и грабна една връзка вестници. Видя ключа, оставен на външната врата — с него тя щеше да заключи на излизане. За момент му се прииска да я заключи, та да спечели време. Но не, това сега не е нужно, той сигурно има преднина от десетина минути. Освен това жената не ще забележи веднага липсата на вестниците. Ще разкрие това едва при завършване на цялата си обиколка. Зави на следния ъгъл и излезе на Терезегатен; в ранното утро улицата беше безлюдна и тъжна. Потича по част от пътя и зави по Йозефинегатен при Бислет. Ако оттук срещнеше някого по пътя си до вкъщи, можеше да намали крачките мигновено и да се вмъкне в къщата, покрай която минаваше в момента: просто като че именно тук трябваше да остави на живеещите вътре сутрешния вестник… Щеше да бъде едно от ония пъргави бедни момчета, които разнасят вестници, преди да идат на училище. Изсмя се презрително и триумфално, докато се оглеждаше внимателно. Трябваше да се вживее в тази роля достатъчно, но не напълно. Да се вживее! Сякаш го бе чел някъде. Изобщо задачата му сега бе — и той сега знаеше това — да се вживява колкото е нужно в ролите си.

Не срещна никого. Не стана изобщо нужда да се вживява в някоя роля. В тоя градски квартал не живееха хора, които трябваше да стават преди изгрев-слънце. Присмя се и на това. С колко много хора се подиграваше: с тия, които бяха „по-другояче“, с тия, които бяха от собствената му среда, подиграваше се и на самия себе си. Имаше много неща, заради които да им се присмива. Можеше да се присмива винаги и на всеки, когато не го бе страх.

А сега не го бе страх, защото бе взел решение. И сега, както онзи път; мислите му от вчерашния ден и от изтеклата нощ го убеждаваха, че онова лято и сегашният момент бяха еднакви; трябваше да се издигне дръзко, талантливо и тогава никой нямаше да го издебне, да го заподозре; така запазваше сам себе си и можеше да върши знаменити неща зад гърба на всички и да им се присмива.

Спомни си изведнъж за глупавите престъпници от брошурите с детектива Ник Картър. Те се бореха с револвер в ръка, промъкваха се в тъмнината, сами се издаваха, та всеки брадат полицай можеше да ги разкрие. Историята бе винаги една и съща, независимо от това как четеш книжката: от началото или отзад напред. Тая мисъл го облекчи. Освободи го от тежестта, от остатъка на едно бреме, което отдавна тегнеше върху му. Взе връзката вестници под дясната си мишница и погледна в сутрешната светлина ранения някога безимен пръст на лявата си ръка. Върхът му бе сплеснат, а нокътят леко надиплен по дължина. Не бе обаче обезобразен. Не можеше да се забележи станалото някога, ако човек не го знаеше.

Той се усмихна сдържано. Тъкмо така: никой не можеше да знае нищо, щом като по начало не знаеше нищо или не го подозираше. Той имаше тайнствен пръст, но и тайнствена душа. Целият той бе тайнствен.

Когато стигна алеята, близо до вилата, той бързо се озърна; тикна след това връзката вестници под малкото мостче, прехвърлящо рова, зад който бе имотът на техния съсед. Никой не ще намери вързопа тук; освен това един ден той ще го махне от това място. Погледна часовника си: шест и четвърт. След четвърт час момичетата ще станат. Ще позвъни, на прага ще дойде Лили, а той ще й каже, че е станал рано и се е поразходил, понеже не е могъл да спи повече. Нали вчера е спал толкова дълго време! Ще каже всичко това или само част от него, в зависимост от настроението на Лили. Ще бъде дружелюбен, дори много любезен — или пък само надменен и властен, според това каква ще бъде Лили. Напълно се доверяваше на щастието си, на способността си да се вживява; излязъл бе от сферата на нерешителността; слабостта бе отминала.

Мина през портата, чиято брава бе насилил. Зад нея намери пуснатия вече брой от „Моргенбладет“. От тоя дом никоя жена, разнасяща вестници, нямаше ключ. И това също го накара да се усмихне. Застава на стълбата, за да дочака шест и половина часа. Тогава ще позвъни и ще заблуди Лили. Ще почине малко на кревата, после ще се измие и ще слезе рано долу, за да посрещне майка си, отпочинал и решителен. Ще я зарадва, като заговори за лятото. Ще подразбере от нея дали леля Кристине ще им дойде на гости в Скувлю и тая година…

Мисълта го стопли. Ще се погрижи майка му да покани леля Кристине както и преди, защо ли пък да не стори това? Но най-напред и преди всичко ще зарадва майка си, тя заслужава това. Бе й създал безпокойства. Сега това не бе вече нужно. То се дължеше на колебанията му, на неговото раздвоение. Сега може да я зарадва, като бъде такъв, какъвто тя очаква, и да изживява сам тайните си, без тя или някой друг да забелязва това.

Седна на стълбата. Оставаха още пет минути. Прозина се и хвърли поглед върху вестника, който държеше в ръка. Попадна веднага на едно малко заглавие:

„ПОДПАЛВАЧЪТ С ВЕЛОСИПЕД В АКЦИЯ“.

За секунда площадката пред вратата се залюля. Той се съвзе, също както при шанцата. „Дръж се напред, изпъни се!“

Буквите престанаха да подскачат под очите му. Пишеше за наемателя на малкия Фрогнеров чифлик, който се пробудил от голям огън, за подпалвача, който се изплашил и скочил на велосипеда си. Млад човек, около 17-годишен… В квартала наоколо са видели безделници…

Ето, така е. Изкривена усмивка се очерта по лицето му. Не можеха да помислят например, че подпалвачът бе 14-годишен, не можеше дори и да им хрумне, че той бе редовен ученик, от Драменсвейн. Щеше да се изсмее на висок глас, когато погледът му се спря на следната рубрика:

„НАПАДЕНИЕ ВЪРХУ ПОЛИЦАЙ“.

Отново стъпалата почнаха да играят, буквите затанцуваха, превърнаха се на високи колчета. Но пак се съвзе и зачете:

„… ударил го с тежък предмет… избягал в тъмнината. Дали е подпалвачът от Фрогнер?“

Опита се да се усмихне. Стори му се, че много са надули цялата работа.

Сега обаче не успя да се усмихне. А трябваше да се научи на това: трябваше да може да се усмихва винаги дори и когато никой не го гледа. Просто за да бъде винаги готов… Прочете:

„Добре облечен, около 16-годишен, но на Соргенфригатен било много тъмно…“

Сега вече се усмихна, успя да се наложи. Тъкмо бе на Соргенфригатен — и добре бе така, действително Соргенфригатен бе страшно тъмна и тъжна. Може би и там е имало безделници. Безделници в мрака на Соргенфригатен, Ник Картър в Кристияния. Тъмни хора, на 17-годишна възраст, които бягат в нощта след насилие върху представител на властта след опит за опожаряване. Раздрусваше го радост, която не можеше да обуздае.

Но и радостта трябваше да бъде усмирявана, всичко трябваше да бъде обуздавано, да се прикрива, да образува щит около тайните. Погледна часовника. Седем без двадесет. Да, ще избере приятелски подстъп към Лили, независимо от това какво е настроението й. Беше победител, кроткото момче, което е направило утринна разходка.

Изправи се леко и изтърча по стълбите с вестник в ръка. Позвъня кратко, отсечено. Приближиха стъпки.

— Добро утро, мила Лили, ето ти вестникарчето!