Йохан Борген
Малкия лорд (15)

15

От момента, в който майка и син се разделиха на площад Егер, Вилфред знаеше, че ще успее. Церемонията в сладкарницата не бе излязла съвсем сполучлива. Колкото повече се стремяха да намерят стария тон, толкова повече той им се изплъзваше. Положението се облекчи от това, че и двамата разбираха нещата и престанаха да правят по-нататъшни усилия.

Тя го видя как пресича улицата, изправен, със свободна походка — вече истински младеж!

Трите дни, изминали от оная вечер в Скувлю, протекоха по-леко, отколкото тя предварително бе мислила — ако изобщо й беше ясно, че малкото момче един ден все ще трябва да научи нещо за баща си. Момчето бе показало зрялост, която би я ужасила преди половин година. Неговият пръв въпрос сега не бе за смъртта на бащата, а за Биргер и госпожа Фрисаксен. Изглеждаше, че е пленен от тая жена, която с течение на годините тя самата си бе наложила да забрави. Той само бе запитал на колко години е тя. И когато тя отговори, както си беше, че жената от залива е приблизително на нейна възраст, той изведнъж разбра останалото. „Биргер е син на баща ми, нали?“

По-късно тя не можеше да си го обясни, но като че ли тази история стана истинска действителност за нея едва тогава, когато той почна да разпитва. Именно — историята. Тя винаги бе мислила за това като за някаква „история“ — като че в нея не бе замесено човешко същество, шест години по-възрастно от обичното й момче, което му бе половин брат, ако смята така, както се смята… И сега, когато това й се стори много по-значителна действителност, отколкото някога, за да не говорим за всички следващи години, през които тая история се бе превърнала в избледнял спомен, сега тя изведнъж престана да чувствува болка. Обидата, която бе затаила в себе си, се превърна в леко любопитство: тия хора продължаваха да живеят някакъв живот както по-рано. Презираната мадам Фрисаксен изведнъж престана да бъде само понятие, свързано с лодка, някаква гледка, която трябваше да приема като едно леко смущаващо природно явление през вечерните часове, смътно свързано с нещо в миналото. Тя бе същата, която някога ходеше по вилите, за да помага в работата, и привличаше неприличния поглед на един или друг от господата поради своята дива циганска хубост, от оня род, която жените мразят и която, за тяхна утеха, е скоропреходна. Тя бе доживотното наказание на надзирателя на фаровете Фрисаксен за едно негово младежко лекомислие и — поне така казваха — същинската причина за растящата меланхолия на този груб фавън; докато един ден го намериха — тоя израз постоянно се употребяваше през онази есен. Подробностите се отбягваха, понеже бяха много неприятни. Това същество обаче продължаваше да бъде мадам Фрисаксен и един вид вдовица на почтен държавен служител. А синът й…

Малкия лорд бе казал: „Но тогава всъщност той се нарича Саген? Защо и той да няма тия блага, с които аз разполагам?“. При тия думи госпожа Сузана избухна — в името на справедливостта! Такива представи ли има той за световния ред? Нещо от тия мисли — какъв скандал! — достига вече дори до Стуртинга, но благоприличните хора се пазят от тях; във всеки случай той, още хлапе, не би могъл да ги разбере.

Но какви идеи му идваха наистина… Когато тя го бе запитала по-сетне през оная вечер, защо е размишлявал толкова много по тия проблеми, той бе отвърнал: „Аз не съм мислил, мамо, само съм дебнел вътрешно, несъзнателно, струва ми се, тъй като всички ние предпочитаме да гадаем и да си служим с намеци, вместо да питаме и да отговаряме — такива са изискванията на благоприличието“.

На това тя нямаше какво да отговори. Преди половин година — уверена бе в това — тя би била поразена от тия думи не от загриженост, а от изненада, че синът й живее в свят, различен от техния общ свят; един свят, пълен с догадки и бог знае още с какво. Може би някакъв съвсем друг свят, кой знае.

Сега във всеки случай тя чувствуваше, че е така, но не до такава степен, както ако би дошло като изненада. И тя, от своя страна бе отгатнала, без всъщност да го знае, че много неща са променени помежду им и изобщо. Сети се за брат си Мартин, когато седнаха във всекидневната вече поуспокоени. За такива неща ли искаше да я подготви той с непрестанните напомняния, че момчето е вече голямо и че то дори е преждевременно развито? Истина бе, че за него тя винаги си бе мислила като за малък Моцарт край клавесина. Рано развит, да — не по своя начин или по-скоро, по неин: блян…

Колко зрял беше — това тя бе разбрала с благодарност, когато се изправи пред въпроса, който тя винаги бе смятала за най-тежкия; той дори не бе поставен като въпрос. Вилфред бе казал с явното намерение да приключи разговора: „Мамо, смятам, че баща ми е починал неочаквано. Тази вечер няма да ми говориш повече по тоя въпрос“.

Всички сълзи — тя искаше да ги забрави сега. Всички въпроси, които не се поставиха. По-добре беше да си спомним как той се приближи до стола й, облегна се на нето, взе ръцете й и каза: „Бедната ми майка, и за теб не е съвсем леко“.

Макар че тая дума „съвсем“ я мъчеше. За кого мислеше той? За тая мадам с лодката ли, или за извънбрачния й син, тръгнал по моретата? Или пък е мислил за себе си? Не се ли чувствуваше добре Малкия лорд? Измама ли бе животът, който водеха, странично съществувание, което важеше само от време на време, така както тя самата понякога имаше чувството, че цялото й съществувание важи дотолкова, доколкото тя му придаваше значение в безмълвния й страх от всичко неприятно?

Стоеше и го гледаше как пресича площад Егер, потънал в прах под августовското слънце. Гледаше колко е сръчен и пъргав в движенията си, колко е висок и чевръст. Стоеше и крадешком гледаше дали другите хора го забелязват. Те обаче бяха заети да зяпат автомобилите и файтоните, които непрестанно влизаха в спорове заради разликата в бързината на ъгъла на Акергатен и Карл Йохан.

Когато стигна до Стуртинга, той се извърна и й махна с ръка. Тя усети прилив на гордост, гордост на майка и на момиче в едно и също време, а веднага след това я обзе чувство на самотност. Видя го как бързо свива към Атенеума, откъдето щеше да вземе трамвая за квартал Фрогнер, за да иде у тоя приятел, с който той така внезапно искаше да се срещне.

Току-що слязъл от трамвая на Фрогнервейн, Вилфред видя Андреас и баща му, които излизаха от дома си. Той се спря на другата страна на улицата в недоумение какво да направи. Имаше чувството, че това, с което се беше заел, ще успее по един или друг начин. Чувствуваше се победител с онази детинска увереност, с която прикриваше съвсем недетските си мисли. Беше разчитал със сигурност, че ще намери Андреас вкъщи, и то сам. Колко глупаво! Двата часа, с които разполагаше до срещата с майка си вкъщи на Драменсвейн, бяха точно времето, което по негова сметка бе нужно, за да постигне някакъв резултат.

Какъв? Нямаше никаква представа за това. Никакво желание да се жертвува или да проявява благородство. Искаше само да потърси приятеля си и да остави съдбата да решава. А сега съдбата като че ли беше решила нещо съвсем друго.

Баща и син се упътиха нагоре към площада Фрогнер. Той пресече улицата и ги последва отдалеч. Беше по средата на деня и площадът бе пуст, както обикновено по време на ваканцията. Нямаше зад кого да се прикрие, ако те решеха да се обърнат.

Но никой от двамата не мислеше да се обръща. Бавно и леко прегърбени, те вървяха като към определена цел. И дума във всеки случай не можеше да става, че са излезли на разходка. Сега навлязоха в улица Нобел и той трябваше да се затича колкото може по-бързо, за да не ги загуби от погледа си зад ъгъла.

Бяха точно пред него, когато стигна на ъгъла, толкова близо, че той отстъпи малко назад и почака. След това отново тръгна след тях, само 10–15 метра по-назад. Малко по-надолу по улицата те завиха към ниските къщи вляво. Бързо тръгна по петите им. Когато стигна, те бяха изчезнали. Пред него имаше малка къща със скромен надпис:

„Полицейски участък“.

Обзе го ледена тръпка. Така стояха работите, значи. Най-важното бе, че той бе дошъл. За разлика от преди сега той нито за момент не си игра на колебание. Знаеше, че не може другояче. И през цялото време виждаше пред себе си лицето на госпожа Фрисаксен.

Влезе в едно преддверие с три закачалки за дрехи и плювалник. Потропа на една врата. Отвори му висок полицай в униформа. Той бързо погледна в стаята зад него. На два кухненски стола бяха седнали Андреас и баща му. Те изглеждаха съвсем унесени.

— Двамата — каза той на полицая, — видях, че влязоха тук. Аз съм притежател на велосипеда. Моят другар от училище Андреас ми писа, аз му дадох колелото.

След миг той беше вътре и всичко бе така, както си го бе представял. Дребният полицай с брадата бе също там. Сега той бе облечен в цивилни дрехи и приличаше на начумерено джудже. Малкия лорд стоеше прав като свещ и отговаряше на всички въпроси: как се казва, защо е оставил велосипеда си на онова място, какво е правил в тая част на града. Той отговаряше учтиво и бързо, че обикалял с велосипеда си, за да се поразходи, схванал му се кракът и затова оставил велосипеда, като го заключил. Взел след това трамвая от Бислет към града, а после — трамвая за Бюгдо към дома си. По същата причина помолил другаря си да прибере велосипеда и да го използува известно време. Джуджето полицай бе запитан това момче ли е виждал през нощта. Полицаят сви рунтавите си вежди и почна да разглежда Малкия лорд, като се мъчеше да изглежда строг. Вилфред беше значително израснал през тая пролет. Полицаят разгледа честното, открито лице, тъй различно от онова, което смяташе, че си спомня от отдавнашната нощ на Соргенфригатен. След това поклати глава:

— Не, не е той — каза полицаят.

 

 

Бащата на Андреас покани момчетата на пасти и сироп в павилиона на парка Фрогнер. Той измъкна една кафява кожена кесия с ключалка и плати веднага щом получиха поръчката.

— Не бива да си толкова скромен — каза той на Вилфред, който не искаше цяло шише червен сироп. Това бе първото нещо, което той бе казал по собствен почин. Когато ги покани, той не каза нищо, само смуши сина си в ребрата. Андреас ликуваше зад очилата си, готов да се пръсне от нуждата да се изповяда. Той пи толкова много сироп, че веднага след това трябваше да посети тоалетната, която бе скрита далеч, чак при входа на парка. Вилфред остана сам с бащата, който уморено триеше бледото си чело.

— Тебе, значи, наричат Малкия лорд? — каза той. И изведнъж лицето му се разкри в усмивка, която изглеждаше неестествена, сякаш целият механизъм на усмивката от години не е бил привеждан в действие.

— Мама ми казваше така. И сега често ме нарича така.

— Андреас Говори толкова много за теб. Хубаво е, че има приятел като тебе.

Вилфред стоеше като на игли, толкова му бе неудобно. От самата дума „приятел“ му се повдигаше. Успехът на лъжата пред полицията бе надминал всичките му очаквания или по-точно казано, отговаряше на смътните очаквания, които имаше в щастливите си дни. Не бе смятал обаче, че ще бъде вмъкнат в някаква интимност с тоя нещастен човек, който му беше толкова противен.

— Андреас е добро момче — измънка той. Ужасяваше се пред мисълта, че добрият Андреас скоро щеше да се върне на масата, облекчен вече, и заедно с баща си щеше да предприеме голям поход за побратимяване.

— По-добре… по-добре ли е сега майката на Андреас? — запита той предпазливо.

По лицето на възрастния човек премина сянка.

— Тя никога не ще оздравее — отвърна той. — Но не казвай на Андреас.

Значи, и тези двама се преструваха, играеха същата игра, която се играеше в средата на Малкия лорд. Но като си спомни кафявата трапезария на Фрогнервейн, тази игра на преструвки му се видя съвсем сиромашка. Не можеха ли да бъдат като госпожа Фрисаксен — прями и неприятни?

— Да, да… — въздъхна другият, като примигаше под лъчите на августовското слънце, които се промъкваха между дърветата на парка. — С тоя прекрасен парк в съседство ние сме добре — каза той. Светкавично момчето разбра мислите, които се криеха зад тия думи: всички бяха на летуване, самите те са били известно време в Тотен, дето не е било особено весело. След това са се прибрали в хубавото си жилище в града — те бяха добре при това близко съседство с прекрасния парк, с трамвай чак до къщната врата, с млекарница в самия двор…

— Не, когато човек има такова жилище, може, разбира се, да прекара в града едно лято — каза Вилфред.

Лицето на човека, който седеше срещу него, просия.

— Да, нали така — и аз казвам същото — прекрасният парк и… — Той направи неопределено движение. — Освен това прескочихме до Тотен — добави той. — Андреас толкова харесва Тотен.

Вярваше ли в думите си? Вилфред го погледна крадешком. Тотен беше най-лошото място, което Андреас познаваше, а леля му бе една „дебелана“, която прекарваше по-голямата част от времето в обора и искаше да се въртят край нея и да й носят вода през целия ден. А къщата бе пълна с мухи…

— А в града няма и мухи — каза Вилфред.

— Точно така. Мухите! — Бащата на Андреас ставаше все по-доволен и по-доволен.

В тоя момент Андреас се завърна, готов за още пасти и сироп.

— Ние с твоя приятел си побъбрихме малко колко приятно е в града — каза бащата, — помисли си само за мухите!

Андреас хвърли бърз поглед към приятеля си. Дали не беше издал, че Тотен е гнездо на мухите и че там човек не може да издържи през ваканцията? Вилфред забеляза как върху лицето му се спуска сянка на страх. Значи, той искаше да спести на баща си и тази истина.

— … Исках да кажа, макар че си доволен от Тотен…

Отново тоя израз на благодарност в очите му. Вечно ли щеше да се меси в чуждите работи, за да спасява хората от собствената им неискреност? Защо тия двамата, които губеха играта, не постъпваха честно един към друг — защо Андреас да не знае, че майка му е безнадеждно болна, защо да продължават тази игра на преструвки ден след ден, когато нямаха никаква полза от това непрекъснато взаимно щадене?

Бащата на Андреас погледна часовника си. Вилфред си помисли: „Ти добре знаеш колко е часът, стар канцеларски плъх, ти имаш часовник в главата си, който цъка ли, цъка като муха; ти винаги знаеш колко е часът. Сега ще кажеш, брей, кога стана толкова часът“.

— Не, аз мисля наистина, че часът…

Вилфред погледна собствения си часовник.

— Дванадесет и половина — каза той и се престори на уплашен. Не го ли погледна с благодарност тоя лесно следен баща?

— Баща ти трябва да отива в бюрото си. Аз пък имам среща с майка си — каза Вилфред. Той помисли, че е най-добре да им спести всички приказки и сам да се измъкне. Лесно бе обаче да се види разочарованието, изписано по лицето на Андреас. Толкова леко се разбулваха тия хора, че той се чувствуваше като играч, който прави фалшификации.

— И така, тоя въпрос е уреден — каза бащата и стана от масата.

Вилфред си помисли: „Той е бърз сега със заключителната си бележка, а в същото време изоставя всякакви обяснения, които биха могли да бъдат неудобни както за него, така и за нас“.

— Сигурно е ужасно да си провинен в нещо — каза Вилфред и погледна дръзко в очите възрастния човек, — искам да кажа, като вижда човек колко лесно обстоятелствата могат да се обърнат против него.

— Ти си умно момче — рече бащата спокойно и протегна ръка. Вилфред я пое. Ръката му бе мека, мека и малко влажна.

Момчетата останаха още малко. Осите се къпеха в сиропа, покапал върху масата. Старите дървета леко шумоляха. Августовското слънце светеше в очите. Андреас се усмихна лукаво иззад кръглите си очила с металическа рамка.

— Господи, как хубаво се справи с тоя полицай — възкликна той.

Вилфред го погледна студено.

— Това не е трудно, когато казваш истината — отвърна той. Андреас го погледна, сякаш го бяха полели с цяло ведро вода. Понечи да каже нещо, но се спря. Сега той приличаше на онова момче, което стоеше на подиума при госпожица Волкварц и декламираше стиховете за просяка.

— Сега ще си спечеля пари за велосипед — смени той темата. — Ще почна да работя в склада на същата фирма, в която работи баща ми.

Най-сетне една свястна приказка. Вилфред се зарадва.

— Това е много хубаво — каза той. — Хубаво е, така мисля. Чудесно е от страна на баща ти.

— Хубаво? — Андреас не бе разглеждал въпроса от тая му страна.

— Да, хубаво. Вместо да се разтакаш и да тежиш в семейството, както… — Вилфред направи гримаса. Забеляза, че пресилва, но бе вече започнал. — Вуйчо ми Мартин казва, че живеем в преходно време, че трудещите се класи… аз смятам, че ще настъпи друг ред във всичко и че такива като нас, които имат нещо от по-рано, ще изпитат ужасни затруднения, че хората ще подирят правата си. Той казва, че ще има война между Англия и Германия. Англия има 66 бойни кораба, а Германия — само 37. Казва, че Англия трябва да почне още сега, преди Германия да се засили още повече и преди да е открит тоя Килски канал.

— Война ли? Ще има ли война? — Момчетата се погледнаха напрегнато, разгорещени от всичко, което си представяха за войната и насилията.

— Да, не у нас, а между Англия и Германия и тогава може и други страни да се намесят, казва той. Русия има 15 бойни кораба, а Австро-Унгария — 23…

— Отгде знаеш всичко това?

— Вие не говорите ли такива работи? Вуйчо Мартин…

— Не, у нас не се говори за война. Баща ми казва, че политиката…

— А за изкуство…

— Никога не говорим за изкуство.

— А за какво говорите тогава?

Андреас дълго се замисли.

— Ние не говорим много — отговори той. — Нали знаеш, баща ми… толкова е зает. А и майка ми.

— Тя сега по-добре ли е?

— Баща ми така мисли. Но брат ми чул, когато лекарят… безнадеждно… но не бива да казваш на баща ми!

Вилфред погледна откритото лице, което се мъчеше да носи тайните си. Неразположението, което бе чувствувал към бащата, се изпари сега. Андреас играеше дребната си игра, колкото можеше, зад очилата си. Това не бе много лесно. Но изглежда, че това минаваше в едно семейство, където преструвките биваха приемани добре, макар и работите да не бяха винаги така прости.

След това момчетата тръгнаха по улица Томас Хефтю, като говореха за войната, която приближавала. Ентусиазмът на Вилфред бе изчезнал. Той не вярваше вече толкова на вуйчо Мартин и да си признаем, не се и много интересуваше от тия въпроси; те бяха стара сензация. Андреас обаче продължаваше да фантазира, сякаш се опиваше от думата война като от нещо, което щеше да оправи света и неговия квартал Фрогнер. Когато достигнаха до площада Елизенберг, Вилфред го тупна по рамото. Не му трябваше вече компания, искаше да остане за малко самичък и да си изясни дали случилото се беше добро, или още повече влошаваше положението.

— А сега да не изтичаш при баща си и да му кажеш, че утре почва войната! — подхвърли той доволно.

— О, не, баща ми — каза Андреас — го е страх от всичко. Никога нищо не му казваме… — Той се спря и се върна към настоящето разчувствуван и любопитен.

— А ти не смееше ли да си вземеш сам велосипеда? — попита той внезапно.

Вилфред отдавна се бе подготвил вече за тоя въпрос.

— „Не смеех ли“ — каза той, — какво искаш да кажеш?

— Нали аз трябваше…

Вилфред кипна. Най-добре би било веднага да мине в нападение, тогава ще се отърве от него:

— Добре е, че ще имаш сега собствен велосипед — каза той, — тогава не ще взимаш назаем чужди колела!

Не пое подадената ръка, не искаше да се докосва до брадавиците. Когато се обърна, Андреас стоеше на същото място. Ръката му стоеше все още протегната. Вилфред му махна бързо, Андреас погледна ръката си и храбро отвърна на поздрава. Вилфред повече не се обърна. Той слезе бавно надолу към Драменсвейн. Както някога, когато се прибираше от посещението си у Андреас, той чувствуваше враждебност зад гърба си — враждебност и възхищение, любопитство и готовност за жертва…

— Дяволите да ги вземат! — издума той на себе си, подражавайки гласа на вуйчо Мартин.