Йохан Борген
Малкия лорд (21)

21

Полазиха го мравки, той беше гол. В раните си имаше борови игли. Изтърколи се бавно на колене, опитвайки се да пропълзи по-навътре в гората. Но главата му бе само скълцано стъкло. Отново легна: да става, каквото ще. Сенки в непознати форми яздеха като тежки рицари през мозъка му и оставяха кратери от светлина.

Тези рани… Той прокара предпазливо несигурните върхове на пръстите на едната си ръка по дължината на другата, от лакътя надолу. Но пръстите се върнаха обратно, ужасени от това, което почувствуваха. С едната ръка се опипа горе, около очите. Сякаш бяха чужди очи или чужда ръка. Малки тъмносини повеи от спомени изскачаха, стенейки, и оставяха острови от горящ огън. Това не можеше да бъде истина. И онова не… Спомените се трупаха и растяха като развълнувано море. После всичко безжалостно се оттегляше — докато нещо се появи отново, и той се хващаше за друга картина от спомени, не така ужасна.

Келнер! На едно място той бе пожелал да играе ролята на швед. Той бе извикал един келнер. Какво беше това? Бяха дотичали облечени в черно мъже. Това трябва да е било… това трябва да е било — къде?

Той бе разказвал за своя баща. Наистина! Тъкмо за своя строг баща — О, ако те знаеха колко строг бе той. Като си махнеше ръкавелите и ги поставеше на писалищната маса, че като вземеше тръстиковия бастун зад огледалото… Бяха го изхвърлили навън — не, чакай, бяха го помолили да излезе. Един оберкелнер с червеникава, намазана с брилянтин коса в прилепнала прическа — но това не беше там… Той молеше бога за безкраен, спокоен сън и сънят дойде, но не спокоен. Той настъпи с червени светкавици, изпълнен с безшумни видения, и не бе безкраен, защото го сменяха бели, ясни промеждутъци, които светеха от безгранична болка.

За миг той се надигна и погледна учудено боровете наоколо, после изпадна в несвяст, прекъсван постоянно от напиращи болки.

Малките гостилници с изцапани покривки и бели сервитьори, прилични на жаби с пъпчиви глави — на едно такова място бе той, когато бе извикал келнера. Имаше много такива гостилнички: кафенета с мълчаливи мъже с малки шишета и червендалести, уморени до смърт дебели мъже зад големи чаши — те седяха в ниши. Толкова много бяха тези кафенета, като дълбоко вдълбани дупки в къщите, пълни с бащи. Той ги бе наблюдавал любопитно, жаден за открития. Бе се справил добре. Изпил бе няколко малки чашки и бе тих. По едно време му се бе дощяло да поизвика малко… Къде се бе случило това? Кога? Да, да — майка му бе на село, той бе сам в града, бе пристигнал с парахода, щеше отново да отпътува, то бе — да, може би бе вчера. Но това изглеждаше невероятно.

Ресторант „Фримюрерложен“. Точно така. Той беше открил тайната на дремещите зад чашите си бащи и малките гостилници, беше се справил добре. После бе отишъл в ресторант „Фримюрерложен“. Тогава той бе добре облеченият млад мъж. Той яде поред от няколко ястия и пи скъпо бяло бордо. Говореше с френски акцент и беседва с домакина. Бе много доволен от яденето и пиенето.

И май че, когато стигна до кафето, оттогава му тръгна на зле. Масата бе пълна с добре облечени хора, самият той бе също добре облечен, всичко беше добре. Той поръча коняк.

Оберкелнерът бе дошъл. Той се наведе над масата така, че човек можеше да проследи правия път в червеникавата му коса; той се наведе дискретно над масата и попита за възрастта на младия господин.

Възраст? Двадесет и една. Често го взимаха за деветнадесет и затова сега бе добре да се прибави малко. — Би ли могъл по някакъв начин да удостовери това? Такова е нареждането, оберкелнерът съжаляваше — някакви книжа например? Какви книжа? Да, някакво свидетелство. А трябва ли, като скита човек, да носи свидетелство със себе си? Е, в противен случай… Какъв вид свидетелство? Кръщелно? Но извинявайте, той е мохамеданин, може би не сервират на мохамедани? Той празнуваше своя мохамедански Сабат^[1], ако, разбира се, оберкелнерът е чул да се говори за това? Тогава той се обърна към Мека и пи коняк… Но той не бе изхвърлен. Мъжът с правия път изслуша празните му приказки с най-голямо снизхождение и го помоли да си плати. После застана подканящо до изхода, давайки му знак с очи. Той бе напуснал ресторант „Фримюрерложен“ по принуда, но порядъчно, между препълнените маси с хора, които се подхилваха, а може би се и обръщаха да го гледат.

После? После настъпи краят. Едно кафене на Ватерланд? Едно кафене, пълно с тлъсти мъже, една бирария. Разходка по кея. Точно така: разпознавай кораби! Той бе вървял и си бе поплакал малко по продължение на Толбоден. Там бе видял „Крал Ринг“. После погледът му се бе спрял на белия лебед „Кунгсхавн“, с благородно извития нос. Той бе влязъл вътре. Да, да — там се случи това, точно там бе попаднал. Ресторантът при къпалнята и вариетето на Кунгсхавн. Там започна всичко това.

Той си спомняше неясно малките кръгли маси под короните на дърветата и сцената с усърдните артисти, които престанаха да танцуват и пеят, когато влакът бумтеше. Да, когато влакът бумтеше напреко през парка, между салона с дървета и сцената, и певците оставаха с отворена уста, докато влакът гърмеше, и двата лъка на цигуларите стояха като неподвижни, улучили целта си копия, докато последният вагон премине и всички продължаваха оттам, докъдето бяха спрели. Така бе то… Електрическото осветление между дърветата придобиваше все по-голямо значение с припадането на мрака. А горе: кадифената августовска вечер със звезди между листата! О, какво унижение — той си спомняше всичко сега, този спомен го прикова, защото той не предизвикваше болка.

Всичко друго болеше. Дойдоха двама мъже…

Дойдоха двама мъже. Той веднага ги забеляза. Те не седяха заедно. Седяха на отделни маси, на които седяха и други. Но все пак те седяха заедно. Той знаеше това още от първия миг. Той поседя още малко. Но със спускането на мрака всичките маси се изпълниха с хора. Двамата мъже… Първо дойде единият. Той бе на негова възраст, на неговата предполагаема възраст — осемнадесет-деветнадесет годишен. Имаше каскет. Свали го. Седна. Пи бира. Веднага след това дойде другият. Той бе по-възрастен, тъмен, носеше сламена шапка със синя лента.

Те го попитаха дали няма да се отпусне за по една. Първо той не ги разбра. Тъмният показа чашата; той пи вино. Вилфред също пи вино. Тогава му стана ясно: питали са го дали няма да ги почерпи. Мъжете се озъбиха един друг кой да вземе думата. Тогава тоя с каскета дигна палец във въздуха и поръча едно шише. То не бе вкусно. Той ги остави да изпият повечето, но те бяха любезни, искаха и той да пие с тях.

На сцената пееше Иза Дал; някаква песен за люляци, прекъсната от влака от Бекелагет. Стана приятно.

Стана приятно. Те бяха приятни мъже. Малко чужди в началото, но постепенно те ставаха приятни. Той с удоволствие предложи още едно шише. Те пиха и бе приятно. Той ги остави да изпият повечето, тъй като бе пил достатъчно много.

Но те бяха приятни. Искаха да пие с тях. На сцената се появиха малайски акробати; образуваха пирамида. Влакът дойде. Май че им поръча още едно шише. Те разказваха от всичко по малко — тоя с каскета — не си спомняше вече. Караха и него да разказва. Той им разправи за своя строг баща, който си вадел ръкавелите, преди да го набие. Тогава те се наведоха към него над масата.

„Силно ли те биеше?“

Дали е биел силно? Вилфред демонстрира удара, шишето изхвръкна назад, а масата се изтъркаля надолу. Те се опитаха да я хванат. Да, всичко беше приятно тогава.

„Разбрахте ли сега какъв е бил баща ми?“

„Да, да, нали ни разправи за баща си. Той те биел.“

„А казах ли ви за револвера му? Той ходеше с тояга.“

„С тояга ли?“

„Да, той пътуваше из много страни. Яздеше. Имаше шестнадесет коня.“

„Бре, проклетият му дявол!“ — Мъжете несигурно се споглеждаха. За какво му бяха?

„Шестнадесет коня. И десет жени.“

„Десет жени!“ — Тоя път мъжете примигаха.

„Той имаше десет жени. Собствено той беше мохамеданин.“

Мъжете кимнаха: „Турчин, значи?“

„Мохамеданин. Това не е същото като турчин. Той имаше замък в Бенгалия и друг един наемаше тук.“

„Замък? Имаше ли замък?“

„В Бенгалия. И една къща в Хурум. Любимата му жена се казваше Аназус.“

„Аназус, Аназус.“ — Мъжете се опитваха да произнесат името. Тъмният познаваше момиче, което се казваше Лиспет. Ако искаха, той можеше лесно да я доведе. Тоя с каскета искаше. И Вилфред искаше.

Лиспет трябва да беше наблизо. Тя имаше рана в крайчеца на устата; имаше котешки нокти. Тя помоли тъмния да поръча едно шише вино. Тъмният погледна подканящо Вилфред, повече от подканящо. Лиспет получи вино.

О, сега той си спомняше толкова много. Бе се справил добре. Бе пил малко и прилично. После изведнъж бе престанал да пие малко. Не можеше вече да се справя така добре. Покривът от листа, кадифеният свод на звездите над тях, сцената, гълтачът на огън, влакът, който летеше, свиреше при Бекелагет и гърмеше наоколо. Лиспет, която искаше да чуе за баща му. Тя имаше един хубав преден зъб и един не съвсем хубав. Тя промъкна под масата ръката му към бедрото си. Той седеше с танцуващ корем и предлагаше сандвичи с херинги. От листака над тях падна една гъсеница. Лиспет отстрани гъсеницата от лука с грация на светска дама… После?

После всичко тръгна в ход. Той я бе нарекъл своята малка Лучия; декламира народни песни в нейна чест. „Свинщина!“ — бе казала тя и бе смукнала през зъб.

Нещо бе в ход. Той искаше да си върви.

Но чакълестата градина бе затворена сега. На сцената бе станало тъмно, хората навярно си бяха отишли. А момичето Лисбет… или Лиспет, тя бе изчезнала някъде. Той бе поискал да си върви.

Но те бяха там. Тоя с каскета и тъмният със синята лента на шапката. Те и другите — те бяха там, дебнеха при изходите. Той бе поискал да си върви. Накъдето и да мръднеше, налиташе върху някой от тях.

Да, така беше. Каскетът, тоя с каскета. Той го бе помолил да седне. Казал му бе, че трябва да седне. Разговаряха двамата, разказваха си…

Картините, за които бе приятно да се мисли, почнаха да отстъпват пред онези, които причиняват болка. Единият каза нещо за някакъв червей, за някакъв паразит. Той разказа една история за Родельока. Точно един такъв червей познавал той някога, един мръсен дявол, който от време на време се промъквал в Родельока и карал момчетата да правят дяволии. Точно такъв бил, като Вилфред, приличал на него, но бил много по-малък, една мърша от западната част на града. Веднъж той ударил смъртоносно един стар евреин…

Смъртоносно?

Смъртоносно. Гонител на евреите, червей от висша класа… ох, само да му падне той сега тук! Сигурно е бил немски шпионин. Нали знае, че немците се готвят за война? Че кайзер Вилхелм се готви за война? Капиталистите, те бяха приятели на немците, та нима той не знае това? Той бил социалист.

Да, това бе тоя с каскета. Лисбет я нямаше тогава там. Тъмният слушаше заплашително.

Смъртоносно? Ударил смъртоносно?

Ударил смъртоносно. Един нещастен стар евреин, който имал магазинче за цигари. Той не умрял тогава. Не веднага. После.

Ударил смъртоносно? Смъртоносно?

Удар. Удар или нещо такова. Нещастен стар евреин от Галиция или нещо такова. Изпъдили го били турците. Или русите. Той не знаел. Станало било голямо погребение. Племенницата му — да, тя била дъщерята на брат му, също еврейка. Тя се грижела добре, бедната. Още ходела там горе при тях и им свирела на цигулка, в гостилницата на Дерненга. Божи ангел от страната на евреите. Казвала се Мириям… Да, така било то из Родельока…

Но това се случи, докато все още им беше приятно, докато тоя с каскета разказваше; той бе пил твърде много. Седеше и разказваше с лош умисъл. Тъмният слушаше. „Лиспет!“ — бе извикал той някъде от вътрешността на шумата. Лисбет се бе появила отново, с рана в крайчеца на устата, лъхаща на лук. Той погледна да види дали червеят няма да излезе от устата й.

Не, не, не, не, не!

„Лиспет!“ — бе извикал той. Тъмният, да, той можеше да говори, без да си мърда устата. Лисбет дойде от шумата. Той искаше да си върви. Беше станал. На сцената бе тъмно. Празно. Беше платил много пари.

Той искаше да си върви, но те бяха там. По чакълестата площадка, под листата, нямаше никакви хора, бе празно. Но те бяха там — при изхода. Те бяха и при другия изход. Електрическите крушки между листата бяха загасени. Те се намираха там, тъмният. Първо при единия изход, после при другия. А тоя с каскета говореше ли, говореше. Един такъв червей, точно като него, но по-малък. Ударил смъртоносно стария евреин…

Тъмният бе там, и при двата изхода. „Лиспет!“ — бе извикал той през ъгъла на устата, сякаш бе плюл.

И Лиспет бе там, мяркаше се сред шумата, навсякъде.

Той бе приятел с Лиспет, нали? Лиспет бе готова.

Тя стоеше с червеите си ръце и стискаше силно ръката му. Само коремът му живееше, иначе целият бе мъртъв, но коремът живееше.

Лиспет и той можеха да отидат в Екебергската гора…

Лиспет и той — нагоре по един стръмен, мръсен път, а сетне по пътеките. Сега те бяха сами. Сами ли бяха? Лисбет бе увиснала на ръката му. Докато се изкачваха, тежка и малко пияна, тя бръщолевеше непрекъснато и се оригваше на херинги.

Да, да, сега той си спомняше: да се оцапа, да изчезне надолу. Надолу, надолу в някаква дълбока шахта.

Между дърветата се шушукаше. А другите? Бяха си отишли вкъщи. Тоя с каскета? Положително си беше отишъл. Тъмният със сламената шапка? Да, той!… Лисбет бе готова. Лисбет миришеше на лук. Тя познаваше едно място горе в гората. Малко по-нагоре. Показваше му с пръст тук и там. Да, тя показваше.

Смъртоносно? Смъртоносно? За какво бе говорил оня с каскета?

Оня ли, нищо, той беше луд. Социалист или нещо такова. Тя познаваше едно място в гората.

За какъв евреин бе говорил той? Магазинче за цигари?

Той беше луд. Вилфред нямаше какво да му обръща внимание. Вилфред бе господин. Лиспет обичаше само фини господа, не можеше да понася ония простаци. Те се промъкваха нагоре в тъмнината. Пътеката бе хлъзгава от мръсотия.

Той говореше за някакво погребение, за някой, който свирел?

Някаква демонстрация, както самите те я наричаха. Момиче еврейче, което идвало и благотворяло… Тя познаваше едно място горе в гората. Сочеше го.

Но между дърветата имаше очи, малки храсталаци, със скрили се зад тях лоши духове.

Тя се оказа силна, когато той поиска да избяга. Силна като мъж, когато той се опита да се освободи. Между дърветата се шушнеше. Те се появиха. Тоя със сламената шапка. Те се появиха от много места. Лица като светли кръгове в нощта. Звездите отгоре — страшно шумолене. И след това — дъжд от искри в нощта…

 

 

По него пълзяха мравки. От това именно се събуди той. Силно го болеше раната под окото. Вътре имаше борови игли. Той чу биенето на църковните камбани.

Неделя. Съботата бе минала. Той трябваше да вземе парахода в шест и половина. Бе обиколил малките кафенета. Опита се да се подигне на едната си ръка, но тя се подгъна. Легна по гръб и вдигна нагоре ръката. Сега бе ясно и слънчево. Като че ръката му бе счупена. Беше кафяво-черна от кръв от китката нагоре.

Ръчният часовник. Ръчният часовник от Берлин, новият швейцарски часовник, който се носеше около китката. Той подигна ранената си ръка със здравата. Нямаше го. Болеше го тялото. Той беше гол. Лежеше върху някакъв корен. Чу детски смях. Обърна се болезнено. Те бяха там, между дърветата — едно малко момиче със синя престилка и три момчета. Едното от тях имаше прашка. То улучи. Тогава те се разсмяха. Отново улучи. Вилфред се опита да стане, но падна. Вопъл.

Съвсем гол!

Гол! Полиция!

Църковни камбани — през цялото време. Часът трябва да е най-малко девет и половина. Той лежеше гол сред екебергския хребет в девет и половина часа в една неделна утрин. Частиците на мозайката се сглобяваха болезнено… Лисбет… да не би?… Той се погледна. Не си спомняше. Раната в крайчеца на устата… Доктор Стрьонен от Юнгсгатен — момчетата в училище говореха за него. Те четяха като порнография обявите за един лекар по кожни болести. Бяха доволни. Доктор Стрьонен от Юнгсгатен. Приемни часове и в неделя. Удря спринцовки. Наричаха го обущаря Стрьонен.

Юнгсгатен? Той беше гол. Мравки пълзяха по бедрото му. Той изчовърка иглите под окото.

— Полиция! — пищеше истерично момичето зад дърветата. Глас на мъж. Навсякъде хора. Храстите — пълни с очи.

Той се извъргаля настрани и стана. Храстите живееха сега, смях зад дърветата, сдържан момчешки смях и глас на мъж.

— Полиция! — пищеше момичето. — Полиция! Полиция…

Той можа да се изкачи горе и да изтича до другата страна на гората. По една пътека той видя да се разхождат хора. А долу видя фиорда — неделно син, малки параходи, които потъваха дълбоко в синевата. Той тичаше от място на място. Храстите се кършеха и пращяха. Той тичаше.

Стенейки, той тичаше навътре. Здраво държеше счупената си ръка с другата. Някакъв чук сякаш го удряше непрекъснато в окото. Той гонеше живота. Дойде до една полянка. Там имаше палатка, стрелбище… Той изтича вътре под един ъгъл на палатката, но се натъкна на една пищяща. Една мургава жена, която стоеше там и се миеше, изтича обратно вън, на полянката, скри се зад палатката на стрелбището. Но зад него имаше хора, зад дърветата. Един горски пазач, с бастун в ръка и шнур около шапката, бързо се появи от гората.

— Полиция! — викаше се някъде. Момичето пищеше от храстите долу в склона. Навсякъде храсти и дървета. Пазачът се приближи.

Той изтича от стрелбището, напреко през откритото място, попадна сред една въртележка и се сви зад една дървена крава, боядисана в зелено, със седло. Скри се зад кравата. Пазачът дойде.

— Полиция! — извика някой. — Полиция! Полиция!

Отвсякъде зад храстите — смях и викове.

Сега пазачът отново се приближи. Вилфред остана в скривалището си и задърпа кравата със здравата си ръка. Кравата го последва, последва го и въртележката, която започна да свири: „Ах ти, мили Августин, Августин…“. Скрит зад кравата, той дърпаше все по-бързо и по-бързо. Пазачът рипна върху въртележката и тръгна към него, скачайки от животно на животно. Ето сега той се хвърли върху белия кон с крилете. Вилфред пусна кравата и побягна.

От празното място той изтича надолу през гората, през храстите и излезе на една пътека. Там нямаше никакъв човек. Църковните камбани биеха. Той се спусна надолу по пътеката и видя фиорда, който блестеше между боровете. Под окото му чукаше ли, чукаше навсякъде. Едната му ръка висеше и се клатеше, като че бе изсъхнала. Тя вече не го болеше.

— Полиция! — Той чу вика някъде отдалеч, зад себе си или отстрани. Препъна се в един корен по пътеката. Мъртвата ръка остана под него. Болките се гонеха като светкавици по тялото. Те бяха след него сега, а той бе в един затворен свят, който той не владееше.

Неговият свят ли бе това?

Докато тичаше, мислите се въртяха в главата му. Те бяха след него, навсякъде. Пред него бе склонът към фиорда. Той видя покрива на кафяво-черната смоловарна между Грьонлиен и Кунгсхавн. Спусна се надолу по склона. Но там имаше хора, седяха по пейките, разхождаха се. Ето че една дама се обърна и изкрещя, обърна се и един мъж, всички се обърнаха. Викът идваше все по-близо — отзад и отстрани. Уплашен, той спря. Затича се отново, надолу, но през друго място, към пристанището на Грьонлиен. Видя червените шамандури в Борвикския залив. Видя ги отгоре — и друг път ги бе виждал отгоре. Затича се натам, подхлъзна се надолу по склона, изтъркаля се, падна, стана и пак се затича. Изпречи му се една желязна ограда. Прехвърли я с помощта на едната ръка, падна от другата страна и се затъркаля надолу…

Това бе един склон с оскъдна трева. Водата бе долу, а зад него имаше някаква стена с отвор. Той пропълзя в отвора. Имаше вестници, някой бе пренощувал; празна бутилка пунш „Сименс“ с книжна запушалка. Той пропълзя навътре по колене, подпирайки се със здравата ръка. От падането го болеше гърбът. Зад себе си не чуваше никакви викове.

Лежеше по корем и стенеше, като хапеше издадения пред него камък. Изпълни го чувство на величие, шепот на сила. Болките заместиха тялото му и го оставиха да плува в облаците. Да, тялото му го нямаше вече, но болките съществуваха, те съставляваха сега неговото същество. Зеленикави видения изскачаха и потъваха в него. Той бе лежал веднъж в една пещера, да, той си спомни това сега. Той бе в едно стъклено яйце. Снежен, ослепителен блясък се стелеше отвсякъде; той бе пеещата звезда в едно безгранично пространство; шепнещата и пееща звезда в пространството. Около него сега не се чуваха никакви гласове. Само песента на безвъздушното пространство под кожата му, която сега се окървавяваше в синьо.

Госпожа Фрисаксен! Той я срещна, стенейки; той бе едно стенание без тяло, изправил се във вселената срещу нея. Тя плуваше в своята лодка сред блясъка на слънцето; красота светеше около нея. И там, около лодката, проблясваха лъчи, един венец от лъчи, от здраве. Но ето че слънцето се смрачи пред набръчканото й лице, което се взираше в някаква страна. Той не видя страната, но видя отражението й в нейното лице, което стана весело и свежо в отблясъка на брегове с много острови, със слънчеви капки в синеещата вода. Сега тя измъкна една бяла риба. Рибата блестеше в сребро. Имаше някаква неземна красота в ръката, която държеше рибата.

Онази икона — много глупаво поставена.

Човек не трябва да се напива в присъствието на семейството…

Една красота, която извиси светлината си над всички неща и после изчезна.

— Госпожа Фрисаксен! — простена той с неми устни. Те бяха подути от удара. В устата му имаше кръв. Той не можеше да говори, той беше ням.

Всичко, всичко бе направил малкият Моцарт за тях, той бе гордостта и любимецът на своя баща. Малките пръсти тичаха като уплашени животни по клавишите. Възхвалата на двореца се процеждаше като сребро през салоните.

Глупаво, много глупаво поставена…

Малка глава на момиче се пъхна във вдлъбнатината и затъмни отвора. Светлината падаше полегато по дължината на бузата й. Тя приличаше на Ерна. Ерна като малка. Ерна с копринената лента. Ерна със своята нещастна любов. Ерна над чиниите с питателна каша.

Писък. Вик. Полиция! Полиция!

 

 

Гласове на зрели мъже:

— Водата, той трябва да е долу при водата…

Яйцето се бе счупило. В него снежеше мрачна слънчева светлина. Мириям — тя ходеше да свири на събрания на бедните, тя бе добра. Един търговец на цигари бе умрял от удар. Аз съм социалист — това мога да ти кажа аз! Нови времена, промени — каза майка му. Вуйчо Мартин: Война…

Сега те бяха вън пред стената. Не можеха да намерят отвора. Ходеха и търсеха. Една ръка. Един дълъг прът се пъхна вътре. Една корабна кука срещу дивото животно. Тя се насочваше навътре в тъмнината и дращеше по стените на вдлъбнатината. „Не!…“ Корабната кука изчезна. Един паяк безшумно се спусна от тавана, изпреде една нишка, още една, покатери се светкавично и падна долу — една нишка, една мрежа.

Мрежата! Наближаваше последната му секунда. Но той все още можеше да я пробие. Паякът се катереше горе, падаше долу. Това ставаше пред очите му — мрежа пред отвора. Той пропълзя на колене и на едната си ръка към изхода. Навън се чуваха гласове, гласове, които търсеха нагоре-надолу. Паякът беше прилежен. Той имаше кръст на гърба си и зли очи. Той се спря в мрежата и го заоглежда. Гледаха се един друг, единият, който изпреде мрежата, и другият, който искаше да се освободи от нея.

Вилфред се надигна наполовина и чукна главата си в каменния таван. Зави му се свят и отново се свлече на колене. Паякът беше прилежен. Сега той предеше по-бързо. Нямаше време.

Нямаше време. Той пак се надигна наполовина и тръгна. Проби мрежата. Тя се скъса и той почувствува нещо лепкаво по бузите.

Под него бе водата. Светлината го заслепи. В тоя момент гласовете се сляха в един вик. Те го видяха. Той се намираше там, пред стената.

— От него тече кръв!

Кръв течеше от окото, от ръката, от многото рани, които бе получил. Те се вкупчиха сега — едно тяло от хора, което се превърна в един човек. Той се метна през оградата край железопътната линия и се просна върху хладната релса. Ако в тоя момент дойдеше влак, той нямаше да се дигне. За него щеше да бъде облекчение да почувствува първата тежест на колелата.

Не дойде никакъв влак. Налегна го ужасна умора — като мехлем в кръвта; една умора, която го извеждаше навън от живота. Не дойде никакъв влак. Но преследвачите зад него се спряха до оградата. Пътищата… Толкова много пътища имаше в света; те се разделяха, пълни с възможности. А после? Човек не избира сам пътя си. Той мислеше преди, че човек сам си избира пътищата, които водят към царството на възможностите. Но човек не си избираше пътя. Появява се път и човек току се намери там. Той лежеше сега разкървавен на своя път, който бе затворен. Изборът му бе погрешен.

— Бързо! Лодката…

Те се намериха зад него и отстрани. Той изпълзя над оградата от долната страна на железопътната линия. Зад него започнаха да се катерят. Имаше хора и от долната страна. Той сви надясно, изтича надолу и се хвърли в рида с храсти, които стърчаха из саждите. Право долу до водата стояха група мъже в празнични дрехи, готови да го хванат.

Той отново сви надясно, към пристанището, към мръсния канал, който образуваше едно бледозелено течение в синевината. Никого нямаше там. Той тичаше сред гласовете. Сега течеше кръв отвсякъде — имаше кръв в устата. Той се задави и падна, стана и продължи да тича приведен по пристанището и надолу по последния склон до морето. После скочи. Тлъста слуз от мръсния канал изпълни устата му.

— Татко! — простена сподавено той.

На сушата настъпи мъртва тишина. Хората стояха по протежение на брега, готови да скочат, но се спряха. Един пъргав мъж с крив крак развърза една лодка със сръчно движение на ръцете. Чайките почиваха в тежкия въздух, наситен с камбанен звън.

Главата се подаде отгоре, лигава от тиня. Той плуваше. Следваше го една ръка, мъртва. Виковете от сушата се сляха в един-единствен вик. Замръзнала гора от ръце, които сочеха. Изскочиха и две други лодки, които се отправиха към него.

— Там! — ечеше викът от тълпата на брега.

Мъжете в лодките действуваха разумно. Единият бе с работнически дрехи и с мустаци. Малките очи следяха внимателно лъскавата глава в течението на нечистотиите.

— Там! — ечеше викът.

Мъжът в работническия костюм вдигна успокоително ръка. После се наведе над перваза, така че лодката се наклони.

— Уловихме го — каза той.