Йохан Борген
Малкия лорд (17)

17

Вилфред стана първенец на класа в новото училище. Той разпределяше деня си по нов начин. Учеше уроците си по половин час преди обед и един час след обед. После се разхождаше кратко време и се упражняваше на пиано два часа, отчасти на рояла, отчасти на нямото пиано. Само един път седмично, когато ходеше в консерваторията, той не се упражняваше по съвет на преподавателя. Вечер четеше ту френски, ту история на изкуството, с изключение на оня ден през седмицата, когато отиваше на упражненията по гимнастика. Там бе трудно да бъдеш пръв, тъй като винаги го беше малко страх от трамплина и дървения кон.

В консерваторията той се запозна с едно момиче, което се казваше Мириям; тя посещаваше класа по цигулка и бе дъщеря на търговец на трикотаж. На връщане той носеше леката цигулка до улица Оскар и често през тъмните есенни вечерни часове правеха по някоя обиколка на улиците Мелтцер и Ридерволд, като минаваха покрай църквата „Ураниенборг“. Бе вече много студено и още през октомври температурата спадна под нулата. Понякога се облягаха на стената на църквата и гледаха северното сияние, което трепкаше над хълмовете на Трюван. При тия разходки те винаги говореха за музика, но когато северното сияние трептеше над височините на север и на изток, сякаш и двамата бяха застигани от тайнствени вълни. Тогава те се държаха за ръка и чувствуваха как пробягват между тях вълни от студена светлина. И тъкмо тогава никой от тях нямаше какво да каже.

Кристине беше заминала за Копенхаген малко след оня септемврийски ден. Тя ги беше посетила само веднъж за съвършено кратко време, без да спомене, че ще заминава. За това заминаване му каза след това майка му, когато една вечер той бе зает с упражненията си по френски. Беше споменала за това между другото, заедно с много други неща, с които тя прекъсваше заниманията му. Направи му впечатление, че това бе казано прекалено случайно. Не го много интересуваше, че Кристине е заминала. Когато бе дошла единствения път, тя изглеждаше уморена и малко застаряла. Вътрешно той изпитваше благодарност към нея, но не я обичаше.

Чувствуваше благодарност към нея винаги, когато мислеше за това, а той често мислеше за това. Новите момчета в училището почти винаги говореха, че ще „направят това“, а някои смятаха, че цял живот ще се раждат деца, щом веднъж си го направил. Рисуваха на късчета хартия полови органи и ги пущаха да обикалят из класа. Той се засмя първия път, когато получи такова късче хартийка, след това го сгъна, накъса го и го разпиля под чина. Оттогава никой не му пращаше вече такива рисунки.

Благодареше й силно заради това, че му помогна да запази непокътната стената, която бе решил да изгради около себе си през оная вечер, когато се заговори за конфирмацията. Той избягна посещението у свещеника и отложи кръщавката. От опит знаеше, че отлагането може да означава забрава в едно семейство, което не обичаше неприятностите.

Благодареше й за цялото си физическо спокойствие, защото го бе подпомогнала да стане такъв, от когото са доволни. Случваше се вечер майка му да го поглежда подозрително — сякаш цялото това прилежание и способности надхвърляха границите на естественото. Много пъти бе чувал, че тя набързо прекъсва телефонните разговори, когато той е наблизо. Ясно бе, че говореше с вуйчо Мартин, който бе съзнал отговорностите си и се осведомяваше за големите успехи. Или пък с леля Валборг; тя не се въодушевяваше много и казваше, че доброто и лошото у младите хора трябва да бъдат примесени… Когато майка му го поглеждаше бързо, той знаеше, че подобни мисли смущават и нея. Тя казваше: „Нужно ли е да се занимаваш с френски толкова усилено?“ Или пък го подмамваше с някой филм в „Косморама“. Тогава той невинаги казваше „не“. Не правеше голям въпрос от тези неща, за да не може тя да проникне в него. Подчиняваше й се във всичко, дори и в дребните, преходни хрумвания. Разказа й за Мириям и за кратките вечерни разходки, които правеха с нея. Искаше да не задържа нищо в себе си като тайна. В замяна всичко — от начало до край — бе игра. Достигнал бе вече дотам тя да не знае нищо за него. Не само тя. Никой.

Един ден той срещна Ерна, когато се прибираше от училище. Тя ходеше в училището „Берле“ на улица професор Даал, а живееше на улица Людер Саген. Какво търсеше тя между Вестехейм и Драменсвейн точно след учебния ден? Той тутакси подозря нещо, щом я забеляза на Скувейн.

— Направих една обиколка — каза тя. Това звучеше като извинение.

Тя бе още обгоряла от слънцето. Тя винаги бе обгоряла от слънцето, със здрав, хубав тен, който напомняше за баща й. Тръгнаха надолу, по неговия път. Днес тя трябвало да мине точно по тия улици. Щяла да ходи у шивачка. Той пък всъщност трябвало да иде у зъболекаря, долу на Обсерваториегатен, сега си спомнил.

И тя трябвало да иде точно на тая улица, като размислила.

Тръгнаха надолу към площада Лапсе все по-бавно и по-бавно. Зъболекарят… в края на краищата не било така нужно да отиде у него. Трябвало да бърза за вкъщи. Гости щели да имат.

Спряха се, застанаха един срещу друг. Тя носеше синкаво палто със съвършено тясна яка от кожа, всичко у нея бе скромно, разумно. Тя вдигна ръкава на лявата си ръка над китката и показа ръката си.

Копринената лента, вързана през лятото. Избеляла и изгубила цвят от многото миене, тя още стоеше около китката. Ядът го заля като пороен дъжд. Той дръпна бързо ръката й, скъса възела, който беше вързал през лятото, и взе тънката парцалива лента. В очите й блеснаха сълзи на гняв и обида.

— Дай ми я — каза тя. Той хвърли лентата на улицата и тя попадна върху трамвайните релси. В тоя момент се зададе трамвай и мина над нея.

— Не бива да носиш такова нещо — каза той твърдо. Отстъпи три крачки от нея, след това се обърна и се засмя. — Един ден ще ти подаря пръстен с диамант! — викна той и се обърна отново. След това бързо пое надолу. Но в този къс миг той забеляза колебанието й. Погледът й блесна само от това, което каза. Той се изсмя високо и продължи надолу. После се спря и продължи да се смее, като знаеше, че тя още стои там и гледа след него.

 

 

Музикалните вечери у вуйчо Рене започнаха отново всеки трети четвъртък. В тях рядко участвуваха професионалисти, вуйчо Рене не се страхуваше вече да изнася своите малки композиции. Един ден една от неговите музикални творби бе изнесена на концерт — като извънреден номер. Все повече и повече му се нравеше да се смята за човек на изкуството и малко позабрави почтителното си отношение към именитите хора. Поканиха и Вилфред да свири. През октомври той изпълни Шопен и Дебюси в консерваторията. През ноември той се зае с прелюдии и малки етюди от Бах. Но вече не свиреше Моцарт и когато го молеха за това, той заявяваше, че е забравил всичко. Получил бе за задача да разучи Букстехуде^[1] и без да го караха, държа на музикалните вечери няколко кратки беседи за полифоничната музика. Това дразнеше вуйчо Рене, но майка му го гледаше с блеснали очи и погледът й минаваше крадешком от гост към гост.

На семейните вечери той грижливо изпълняваше всичките си дребни задължения. На вуйчо си Мартин той разказа за значението, което школата на вуйчо Рене е имала за него — достатъчно високо, за да разбере вуйчо Рене за какво става дума. Събра дребни съобщения от вестниците за борсата и стопанския живот и ги разправи на леля Валборг, която плесна ръце и викна на съпруга си:

— Мартин, чуваш ли какво разправя Вилфред? Хиляди неща, от които аз нищо не разбирам!

Вилфред бързо я накара да замлъкне и каза, докато бе съвсем тихо:

— Сигурно е страшно интересно да живееш всред такава атмосфера като вуйчо. Аз нищо не зная, но все пак разбрах малко нещо от това, което той казва.

А на леля Шарлота той каза:

— По-добре да не си беше сменяла парфюма — и този ми харесва, чудесен е, но ти като че ли не си вече същата…

Когато Лили влизаше с подноса, той бързо събираше чашите и й помагаше с пепелниците. В лицето на Лили той спечели съюзница, макар че по едно време имаше затруднения. Това беше през есента, когато майка му беше раздразнена и не одобряваше нищо. Все още се срещаше във вестниците по нещо за отклонения на младежи от правия път, а той знаеше, че Лили имаше оная схватливост, която е присъща на по-долните класи, и не му бе лесно да й се наложи. Знаеше, че само неговият поглед бе спасявал положението на няколко пъти, когато тя бе на път да отвърне и да каже нещо за някои момчета от златната младеж.

Сега и в нея имаше свой съюзник, имаше вече само съюзници. В училище нямаше приятели, не се сближи с никого. Държеше се обаче другарски и честно и често беше арбитър в двора на училището, защото нямаше интерес да държи за тоя или оня. Само Андреас се въртеше наоколо с такъв вид, сякаш знаеше нещо. Андреас обаче се бореше като давещо се куче, за да държи глава над водата. Освен това той не можеше да се отърве от брадавиците. Заливаше ги с изстуден оцет, от което те почерняваха.

Като се прибираше вкъщи от консерваторията на улица Нордал Брун през тъмните вечери заедно с Мириям, искаше му се понякога да се разкрие малко, да каже нещо действително. Малкото тъмнооко момиче с меките клепки излъчваше някакво чудно спокойствие, което преливаше и у него; разправяше му дребни неща за дома си, за своя баща, вярващ евреин, който посещавал синагогата. Толкова бе изпълнена с музика, че тя сякаш преминаваше в гласа й и изпълваше цялото й същество. Тя свирела на забави, уреждани за бедните в източната част на града. Разказваше как се разширявали очите на слушателите тогава. Разказваше и за тържествените обичаи при еврейските празници вкъщи, как тогава утихвали разправиите между родителите й и нейните братя. Тържествени мигове настъпваха тогава и между тях, както вървяха по улиците. Правеше му удоволствие да крачи до нея, да бъде с някого, да получава нещо, да дава нещо. Но след това се замисляше за действителността, такава, каквато той смяташе, че трябва да бъде. Можеше да се огледа из мръсните улици и да промени настроението си. Можеше да каже: „За какво всъщност служи цялата тая музика? За какво служат такива неща!“. Изглеждаше обаче, че и дребничкото тихо момиче също знаеше нещо, знаеше заради какво той казва това. То не насочваше към него пълни със сълзи сини очи, не бе наранено до дъното на душата си. То можеше да се смее, съвсем тихо. Можеше да се смее съвсем тихо над всичко. А когато казваше нещо, не наблягаше върху това, както той бе свикнал. Казваше го, защото й бе хрумнало. Ако той почваше да твърди противното, тя като че ли нищо не бе казала, като че цялото й същество бе изпълнено с познаването на много неща в тоя свят. Веднъж, когато се намираха в рядката гора зад „Ураниенборг“, той обви ръце около нея и дълго я целува. Тя не се отдръпва, тя отвърна на целувките му. Стояха прегърнати в леденостудената вечер — с кутията за цигулка в ръце. Накрая той остави кутията на земята. Тя се позасмя, но не му попречи, когато той отново я прегърна. Посрещна го с неприкрита радост, без стеснение, и той чувствуваше нежност, желание, което изпълваше всичко. След това тя отдръпва лицето си и го погали по бузата. Свали си ръкавицата и го погали още веднъж. Когато той се наведе да вземе кутията с цигулката, по земята бе навалял сняг, който бе покрил всичко. Сняг имаше и по главите им и навсякъде, където ръцете не са му пречили. Тогава тя се засмя.

— Зимата наистина дойде — каза тя.

Той разправи на майка си за Мириям. Не че беше влюбен в нея. Разправи й, за да не се влюби. Разказваше за училището точно както беше, за дебелия учител в гимнастическия салон, който искаше да бъде по-пъргав от пъргавите, за музиката, която струеше от цялата консерватория и го пресрещаше още от прозорците и че там навсякъде свиреха, свиреха… И през цялото време той забелязваше, че можеше да се казва всичко, както е, без да се казва нищо, както е. Доставяше му удоволствие да поизлъже малко, както някога, за да има нещо, което да е истина. Знаеше, че за това тя ще бъде изпълнена с благодарност, че от това тя ще бъде щастлива: той се е разкрил!

Но той не лъжеше в нищо. Въздържаше се, защото това му правеше удоволствие. Тя не би била в състояние да го подмами в някоя малка, невинна лъжа, която влизаше в негласните им уговорки.

Падаше сняг и се стопяваше през тая рано настъпила зима. Някои вечери, когато се бяха уговорили да идат на театър, те внезапно се споглеждаха, съгласни, че е най-добре да си останат вкъщи. Нищо не си казваха, но веднъж Вилфред добави:

— Освен това аз трябва да попрегледам урока си по математика.

Тя отвърна:

— Какво значи „освен това“?

— Нали сметнахме, че няма да ходим на театър. Вали сняг, духа силен вятър.

— Така ли сме сметнали? — учуди се тя. — Но ние не сме казали нито дума!

Спогледаха се. Тогава той се засмя.

— Нищо ли не сме казали?

Беше му все едно. Искаше му се да я зарадва малко, като й покаже колко са близки един на друг.

— Вилфред — каза тя, — мисля, че времето е лошо за излизане.

Добре бе така. Всичко бе наред. Във всичко успяваше. Той можа да й внуши, че са близки един на друг, че се разбират. Тя бе доволна от това, толкова доволна, че се радваше и на нерадостните неща.

— Имаш право — потвърди той, — не е за излизане навън!

Ще се улови ли тя в клопката? Да, тя захапа хвърлената въдица. Тя винаги се хващаше. Хората се мамят, когато това отговаря на желанията им. Рибата, която плува и непрекъснато дири храна, не се ли съмнява и тя, когато види смешната стръв на въдицата, която се клатушка във водата? Но дръпва стръвта. Иска й се да смята, че ще мине безнаказано и може би през малкия й рибешки мозък пробягва страх в момента, в който захапва стръвта: знаех си, че тук има нещо нередно…

Тя каза:

— Леля Кристине… трябваше да ти кажа по-рано…

Прониза го светкавица. Нима той бе в ролята на рибата, а не тя?

— Какво е станало с нея? — запита той и отвори кутията, за да извади пергела.

— Знаеш, нали, че тя замина за Копенхаген?…

Той начерта кръга. Ръката му не трепереше.

— Тя се е върнала вече…

Той взе тънкия линеал. Нужен му бе за нещо, за хипотенузата. За хипотенузата мислеше сега.

— Двете жени се грижеха за магазина й — добави тя. — Искаш ли кафе?

— Благодаря. Поднесе чашата си. Обикновено той наливаше кафето. Стана да й помогне, но тя му направи знак да седне. — Какво стана с „домашните сладки“? — запита той.

— О, ти знаеш добре, че „домашните сладки“ се купуват от завода — каза тя. — Измама. Пак измама.

Той работеше сега с линеала. Изтегляше тънко, грижливо линиите и беше изплезил език от усърдие. Знаеше, че тя го гледа.

— Каква е другата измама? — запита той.

— Тя замина с френския адвокат.

А сега хипотенузата. Радиусът. Диаметърът, окръжността…

— Замина… кога е заминала?

— Мили мой, разказах ти… това бе веднага след идването на летеца. След това тя и адвокатът Мейар заминаха за Копенхаген… заедно.

Линеалът. Пергелът. Окръжността е затворен кръг. Не, тя е линия, двата края на която се срещат. А линията представлява продължение на точката. А точката — не е нищо.

— Та какво от това?

— Ти може би не разбираш, ти си… ти си млад. Това е… неприятна работа.

— Мамо… — Той я погледна над чертежа. — Кое е неприятното?

— Ти не разбираш тия неща. Сигурно ще продължим да я каним тук, както по-рано, ще говорим с нея, както по-рано. Но… не разбираш ли? Малко е неприятно.

— Можеше и да не ми го разправяш — каза той, — така нямаше и да го зная.

Той сега наведе поглед към задача по геометрия. Но не гледаше фигурата през цялото време. Знаеше инстинктивно това. Не трябваше да се показва премного незасегнат от това, което беше чул.

— Не съм виждал брат ти, за който тя е била женена — каза той и стана. — Не смяташ ли, мамо, че гледаш на това по-сериозно, отколкото заслужава?

Спечели. Някъде в него кървеше зинала рана. Усещаше, че в жилите му нахлуват топли вълни. След миг може би нещо щеше да почне да струи от него. Но беше спечелил. Най-незначителното изкуство в тоя свят е да спреш изригването на вулкан.

Той сложи ръка на рамото й, накара я да седне в стола и поднесе захарта. Отиде до лавицата над камината и взе египетските цигари. Беше спечелил. Тя смяташе, че тя е потърпевшата. Запали цигарата й, след това отиде към прозореца и каза:

— Колко силно вали! Не може да се види Оскарсхол. — Веднага се обърна назад, за да не прекалява. Запали лампата на масата, за да може добре да вижда кръга, който се затваряше.

— Копенхаген… — каза той и вдигна очи, сякаш мислите му се разпиляваха. — Ходили са тогава в Хюскенстреде…

— Защо казваш това?

— Не си ли спомняш Хюскенстреде? Забравила ли си Овергаден над морето? Или Виолстреде — където купи Бодлер?…

Да, да. Спечелил беше. За малко не почна да преувеличава. Беше я върнал отново към детските си години.

— Да можех да те разбера! — каза тя и отпи от кафето.

Нова клопка. Нова клопка, за да го хване в нея.

— Извини ме — каза той. — Тази геометрия…

— Тази Мириям?… — каза тя. — Разправят, че много често ходи с учителя си по цигулка…

Хипотенузата. Радиусът. Окръжността. Ръката посегна към пергела, но не улучи. Тя каза:

— Между другото майката на Ерна се обади по телефона. Щели да канят гости, да, възрастните… питаше дали ти не би искал…

Мрежата. Тя беше навсякъде. Кръг — правеха кръг с пергела. Но вътре в тоя студен кръг имаше хиляди дребни нишки. Човек си мисли, че кръгът е празен, математическа възможност. А в него се оказват нишки, безброй нишки. Тя сигурно смяташе, че е изпълнила малкия кръг с нишки, че го е уловила.

— Ако можех да разбера защо ми казваш всичко това — отвърна той.

— Не те разбирам! — бе нейният отговор.

Сякаш бе негова грешка. Сякаш бе негова грешка, че тя се опитваше да взима и да разглежда малкия свят, който бе негов собствен. Тя никога не ще престане да се опитва да го прогони оттам, да го улови в някоя клопка, за да бъде и той като всички, които са се вмъкнали в собствената си мрежа, от която не могат да се отскубнат, и си махат един на друг, като се преструват, че вършат онова, което искат.

— Искаш да кажеш, че всичко е измама?

— Полудял ли си? — отвърна бързо тя. — Напротив, смятам, че действителността трябва да се гледа такава, каквато е… кажи ми, толкова ли си зает с математиката?

Той стана. Би могъл да й разкаже „всичко, както си беше“. Би могъл да срине оня свят, който грижливо бе градил през цялата есен, цял свят от представи. Можеше да я накара да види някои неща в истинския им вид, така че да се отпусне на стола си с разтреперани ръце и зяпнала уста. От него зависеше с няколко думи да я превърне в стара жена.

— Математиката е много важно нещо. Най-добре да си взема чертежа горе, в стаята — рече той.

Но когато се изкачваше по постланата с килим стълба, той знаеше, че всяка стъпка може да го издаде… Не много бързо. Тя се вслушваше, без да знае дали той е вече горе, вслушваше се в хлопналата врата. Тя сякаш бе дошла с него и в самата стая и го наблюдаваше; тя или някой друг. Искаха да го пипнат, а може би и нещо вътре в самия него искаше същото. Наблюдаваше го онова у него, което носеше отговорност всичко да бъде редно и фалшиво. Смъртно уморен, той се отпусна на работната маса, но запази контрол над себе си през цялото време, докато мислите му идваха една по една. Кристине… тя го е замислила няколко дни след това, може би още на следния ден, а може би през самия тоя ден… Мириям — той може да се справи с всичко, стига да идва постепенно. Цигулар. Възрастен… Ерна, с която искаха да го свържат здраво, да свържат детството с нещо, което смятаха, че идва, без да знаят, че то беше вече дошло. Искаха неговото добро, искаха да го направят пленник. По такъв начин искаха доброто на човека: да го уловят, да го вмъкнат в мрежата, да почне той да се мята в нея и тогава да кажат: „Виж колко ти е добре, заплете се и ти, точно като нас…“.

Отиде до аптечката в банята и взе две от майчините си таблетки за сън, за пръв път, и след първото фалшиво ободряване умората се спусна над миглите му като сянка. Не успя дори да се съблече както трябва. Миг след това той се събуди и погледна часовника. Минали бяха десет часа.

Изпразни касичката, в която пускаше спестените си пари, и отиде на училище, но след първите часове се престори на болен и получи разрешение да се прибере дома. Слезе на Вестбанен^[2] и цял час чака влака. През зимата корабната връзка с Хурумландет се преустановяваше. По каменната настилка на чакалнята и по коридорите на влака лежеше замърсеният от хората сняг. Снегът около малката железопътна станция бе засипал високо пръта, на който окачваха знамето в празнични дни, но пътят нагоре беше утъпкан още от сутринта. Веднъж бе минавал по тоя път с велосипед, една лятна вечер, когато бе пропуснал кораба. Но това не беше същият път. Не можеше да се разбере дори дали води към Скувлю.

Той постепенно се разклоняваше към чифлици и малки селища навътре в брега. Пътят ставаше все по-тесен и по-тесен, докато се превърна в малка пътечка от човешки следи в снега. Бе почнало отново да вали, части от пътеката биваха наново засипвани. Докато стигне до мястото, дето трябваше да свие вдясно по посока към летните вили, сигурно всички следи щяха да бъдат заличени. Зимно време всичко наоколо принадлежеше само на местните хора.

Той не можа да разбере дори къде почваше лятната пътека. Веднага след това се сети, че тя сигурно се отделя при стария бор с широко разперените клони. Не можа да го познае под снега, който образуваше цяла корона над него. Бе обаче твърде късно, за да се отбива. Той съвсем не желаеше да отива нататък, упътил се бе най-напред към Скувлю, за да определи посоката, а може би и за да види как изглежда къщата зимно време; никога не бе идвал през тоя сезон, едва ли се бе замислял дори, че тя си стои там през зимата. А снегът все повече се сгъстяваше. Той знаеше, че следва посока към носа между вилите и полуострова. През цялото време му бе ясно къде отива. При госпожа Фрисаксен, за да види как е тя. Ще влезе в къщурката и ще каже: „Ето ме.“. Той ще боядиса къщата й, ще й лови риба, а имаше и малко пари, не съвсем малко. Можеше да иде до Скувлю, да разбие вратата, там сигурно имаше маса консерви и други неща, с тях щяха да се изхранят. Тя сигурно щеше да се зарадва от идването му, тя не беше от ония хора, които можеш да учудиш.

Все му бе едно дали бе вярно онова, което разправяха за Мириям, достатъчно беше, че му го бяха казали. Все едно му беше, че Кристине е замисляла малкото си приключение в същия ден, през който го бе въвела в живота. Ще я ревнува ли заради едно приключение? Все му бе едно дали ще прекратят натиска върху него и неговия малък свят, за да го вмъкнат в клопка, в която да следва правилата, приети от тях, защото те самите бяха пленници. Такива бяха те, такова бе положението. Даже и да се обградеше с всички възможни стени в тоя свят, те пак щяха да продължат да го засипват с малките си стрели, за да проникнат в неговия свят, за да превърнат тоя свят в част от техния под закрилата на онази мрежа, която бяха изплели около себе си.

Той щеше да потропа у госпожа Фрисаксен. Вярно, че тя съвсем не бе стара, макар че й казваха „мадам“. Беше виждал лодката й в залеза като черупка сред злато. Беше виждал червената й къща, която бе сива, знаеше как изглежда тя отвътре, беше виждал снимката на Биргер; през ниската врата се бе промъквал баща му, той сигурно силно се е навеждал с колосаната си яка. А може и да не е носил тогава колосани яки, може да не е имало нито следа от неговото външно достойнство.

Когато приближи до носа, снегът започна да го блъска право в лицето. Досега планинският рид го бе пазил, сега обаче бурята връхлетя направо върху него. Толкова много затъваше в преспите, че трябваше да вдига отвесно краката си от снега, преди да направи следната крачка. Това бяха смешни малки крачки, които почти не го извеждаха напред.

Спря се, за да поеме дъх. Сигурно таблетките за сън бяха причина за задъхването, главата му още се въртеше, въпреки че кръвта му се бе раздвижила от напрежението. Дори и мислите му не можеха да напуснат оня кръг, в който се въртяха още от снощи. Точката се бе превърнала в окръжност около него, той се движеше по тая окръжност с точно определена цел. Не можа да намери пътека по носа, но не му беше трудно да поддържа посоката. Скоро съзря ниската къщичка на градинаря, разположена сред равнината. От комина не излизаше никакъв дим, нямаше никакви следи от стъпки към пътната врата. Не лаеше и кучето. Може би такива градинари потъваха в летаргия през зимата? Може би семейството се струпваше на тъмна купчина в голямото легло и така проспиваше цялата зима? Може би бяха някакъв род цветя, които избуяваха през пролетта, а през есента се затваряха като другите цветя и дишаха безпомощно под снега, без да имат понятие ден ли е, или нощ.

Той направи голяма обиколка около къщата от съображения за сигурност. Благодарността на тези хора може би имаше дълги пипала. Можеха да отворят очи и да го поканят на кафе. Той сбърчи нос. Тогава забеляза, че лицето му е покрито с пласт мокър сняг и той цял бе затрупан така, че едва ли можеше да се отличи от пейзажа наоколо. Спреше ли сега, той щеше да стане част от него.

Той не спря. Продължи да върви. Вървя дълго напред, без да се отклони. Скоро след това къщурката се очерта малко вляво от него. И тук нямаше пътечка до къщата. Снегът така я беше затрупал, че от нея се виждаше само половината. Тук имаше доста работа за момче, което не го мързеше.

Похлопа. Похлопа още веднъж. След това заблъска вратата. Разрита снега, разчисти с ръце прага на къщата и опипа внимателно дръжката на вратата. Не беше заключено. Потропа пак и се ослуша. След това блъсна вратата и влезе. Беше празно. Рибарската мрежа си висеше надиплена на чаталест клон, забит в една дупка на стената. Месинговата пръчка на печката бе малко потъмняла в сравнение с миналия път. Вратата на стаята бе открехната. Отвори я още малко и видя госпожа Фрисаксен. Тя лежеше в леглото, покрита със сиво вълнено одеяло. Позна я повече по ръката, която бе отпусната вън от леглото, отколкото по лицето, което се виждаше над одеялото. Сигурно беше умряла отдавна.

Отстъпи назад в кухнята и притвори вратата след себе си. Когато се обърна към пътната врата, той видя снимката на Биргер на улицата в Опорто, Приличаше малко на баща му, имаше нещо общо в челото.

Снегът се бе усилил. Не можеше да различи къщата на градинаря. Тръгна обаче по посока, която сигурно щеше да го изведе към къщата. Попадна на нея. Обзе го учудване и яд към тия хора. Можеха ли да се уединят така и да изоставят съседа си да умре на стотина метра разстояние? Да не забележат, че от комина не излиза дим, да не запитат…

Но когато застана пред къщата, затрупана в преспи, той се сети, че през зимата градинарят не живееше тука. Той бе пазач в една болница във вътрешността; Том можеше по тоя начин да ходи на училище. Досега не се беше сетил за това. Мислеше за тия места само като за някакъв спомен от миналото лято, като вестител на идващото лято.

Не се отпусна, не се остави да го обземе страхът. Ще се добере до Скувлю и оттам ще телефонира на някого, на околийския. Мина близо край къщата на градинаря й се насочи към носа, към най-тясната му част. Стигнеше ли дотам, трябваше само да премине край ридовете и вилите щяха да изскочат насреща, една по една — в отделните падини.

Бързо бе стигнал къщата на градинаря. От тая страна на тресавището нямаше толкова дълбок сняг. От другата страна обаче той не можа да открие никакъв път. Обиколи в кръг, за да открие собствените си стъпки по снежната покривка, без обаче да направи голям кръг и да дойде до къщурката на госпожа Фрисаксен. Само по-малък кръг, за да не види пак къщурката.

Но не намери никакви следи, сигурно снегът ги беше затрупал. Снегът сега не беше така гъст, но затова пък духаше по-силно. Станало бе и по-студено, бузите му горяха, но по ръцете и краката си той усещаше, че е застудяло. Задушлива мъгла се дигаше на кълба откъм морето. Ако вървеше така, че вятърът да иде отляво, той трябваше да стигне носа, а след това му оставаше да следва само планинските ридове.

Ужасното средство за сън отново почна да проявява действието си под формата на кратки пристъпи на сънливост. Сякаш движението пръскаше отровата из цялото тяло. Известно време повървя по-бавно, за да се успокои, но тогава почти не напредваше и затова започна да подтичва. Снегът обаче бе много дълбок и той само се спъваше. Най-добре беше да ходи равномерно, сякаш нищо не беше се случило. Нали от летните дни той познаваше всяка педя от тия места!

Да, искал беше да посети госпожа Фрисаксен. Това му хрумна снощи, когато нишките на мрежата особено се сгъстиха. Струпали му се бяха удар след удар — всички тия опити на майка му бяха така непосредствено близки един до друг, че нямаше да мине много и той щеше да почне да се издава. Заради това той взе бързо решение. Беше разбрал, че все ще се намери някакъв изход, ако не за дълго време, то поне докато се огледа, докато успее да си намери място в някой кораб. Момчетата край кейовете през светлите вечери си шушнеха потайно за младежи, които бяха успели да се доберат до някой кораб. И те бяха хванати в някаква мрежа, и те също бяха извършили нарушения, които щяха да бъдат разкрити, нарушения, в които бяха вече заподозрени.

Той не бе от заподозрените. Други можеха да страдат заради неговите хрумвания, това му бе безразлично. Но той живееше в свят, в който нямаше покой за оня, когото искаха да заловят; ръцете му бяха ръце на музикант, които привличаха внимание. И когато бе намерил спокойствие в своя свят посредством фалш, те искаха да изкарат, че и това е престъпление: че е престъпление да си любезен, способен и внимателен — дори най-голямото престъпление. Той си бе изградил система от мъчения, като изпълняваше всички свои задължения, а те бяха нещастни, че не могат да намерят пукнатини в маската.

Той само бе искал да види госпожа Фрисаксен, майката на Биргер, копнееше за нея, за това лице, което бе и старо, и младо, в зависимост от това с какви очи го гледаш. Обичаше я в известен смисъл. Тя беше гребала край него, когато той стоеше гол на брега. Тя не се учуди. Беше сурова, може би лоша. Но бе такава, каквато е. А след това бе отворил вратата на стаята. Никога досега не бе виждал мъртвец. Но сигурно беше умряла отдавна.

Носът не беше там, където той очакваше. Стигна до откритите води, покрити с тънък пласт лед, чиято мокра повърхност поглъщаше сипещия се сняг. По такъв лед не можеше да се мине. Затова той тръгна покрай морския бряг, но скоро се разкри заливът със задушливата мъгла. Носът сигурно беше от другата страна.

Тръгна край водата, към другата страна. Ще стигне пещерата в скалите на фиорда. Там ще може да си отпочине малко, може би ще извие там прогизналите си чорапи. Ако градинарят си беше вкъщи, той щеше да замоли за чаша кафе, сигурно биха му дали — може би биха му предложили и няколко парчета хляб. Нямаше ги обаче вкъщи, те не живееха там през зимата. Ще намери пещерата и може да извие там чорапите си.

Пещерата я нямаше там. Нямаше и път към другата страна. Сякаш цялата тая местност, позната му от лятото, сега изобщо не съществуваше. Сигурно я е сънувал. Целия Скувлю. Нямаше никакъв рид, край който да тръгне, намираше се все сред същата равнина — с дълбок сняг, с вода от едната страна и пронизващ вятър, който брулеше откъм морето.

Сигурно се е движил тъкмо в противна посока. Опита се мислено да обърне местността, но не успя. Трябваше само да си го представи, той беше чел за това в „Джобният наръчник за момчета“, не биваше да губи присъствие на духа. Веднъж бе възвърнал живота на едно момче по тоя начин — като не бе изгубил присъствие на духа, а бе мислил напрегнато. Тогава обаче го гледаха. Имаше хора наблизо.

А сега нямаше никого. Той викна тихо сред падащия сняг, но даже не се спря, за да се ослуша дали не отговаря някой. Не можеше да си спомни очертанието на тоя полуостров; с трите си страни той се издаваше в морето с едно разклонение в плиткия залив. Там стоеше лодката на госпожа Фрисаксен, когато тя не отиваше за бяла риба. А от другата страна на тоя нос се намираха ридовете, които съставяха границата между неговото лятно царство и техните земи.

Не можа да намери ридовете. Тръгна натам, където смяташе, че се намират те, но тях ги нямаше. Снегът пак се сгъсти. Не чувствуваше вече краката си, макар че правеше тежки усилия, за да се промъква напред. Тръгна в друга посока, сигурен, че пред него ще се изпречат високите скали, под които лежи пещерата. Но нея я нямаше. Снегът падаше така гъсто, че може би заради това той не я виждаше. Закрачи бързо, като измъкваше тежко краката си от мокрите следи, но пещерата я нямаше.

Хубаво бе, че гимнастиката го поддържаше във форма. Сега се бе много изморил, но си мислеше колко е добре, че бе получил такава тренировка. Опита всички посоки, но не можа да намери нито ридовете, нито морето. Имаше чувството, че се движи затворен в нещо. И изведнъж разбра: стъкленото яйце, той се движеше в стъкленото яйце, затова му се спеше непрекъснато, нямаше въздух. И сега, когато знаеше, че се движи в стъкленото яйце, разясни си всичко: от такова яйце не можеш се измъкна. В него снегът валеше ли, валеше. С тая разлика само, че в това яйце нямаше никаква къщурка, нямаше къщурката, върху която непрекъснато се стелеше сняг.

Но ето и къщичката! Всичко се нареждаше. Видя я ясно пред себе си, когато снегът понамаля за малко. След това тя потъна в навеяните преспи, но после пак израсна. Да, там бе къщичката, а снегът се сипеше, сипеше се в яйцето.

Беше къщата на госпожа Фрисаксен. Знаеше и това. Разбра го във всеки случай веднага, след като се сети, че е вътре в яйцето. Сега вече се бе постъмнило, сигурно бе ходил дълго време. Слязъл бе от влака в един и половина часа. Запретна ръкава си и погледна швейцарския часовник, който вуйчо му Мартин му бе донесъл от Берлин. Трябваше най-напред да изчисти снега от дебелата кожена калъфка. Беше шест часът. Дълго време беше ходил, никак не беше чудно, че почваше да се смрачава.

Дали да почука пак? Вратата бе затворена. Не беше сигурно, че е истина онова, което си спомняше. Беше малко замаян от тия таблетки за сън; само е сънувал. Крачка по крачка той се домъкна до сивата врата. По нея почти нямаше вече налепнал сняг. Той го бе очистил. Почувствува изведнъж такива колики в стомаха си, че трябваше да коленичи на прага, за да излезе нещо из гърлото му. След това се почувствува вцепенен и изтощен. Ще полази малко настрана, само да не вижда къщата. Но около него бе станало вече много тъмно. Вместо това той запълзя напред. Беше толкова уморен. Трябваше да се добере до къщата, независимо от това дали бе сънувал, или не.

Не бе лесно да достигне дръжката на вратата. Тя изведнъж бе отишла много високо. Трябваше да подпре едната ръка с другата, за да може да улови тая дръжка сега, когато бе стигнал до нея. Така отвори вратата и влезе пълзешком в хижата на госпожа Фрисаксен. Мина му през ума, че е дошъл тук доброволно, за да боядиса къщата и да лови риба. Промъкна се на четири крака през прага. Виелицата нахлу с него в самата къща. Обърна се, пак на четири крака, и се опита да очисти с ръце снега, за да може да затвори отново вратата, но бурята навяваше още повече сняг. Легна по гръб на пода и загледа тавана.

Беше тъмно, когато се пробуди. Ръцете му така трепереха, че не можеше да затвори вратата. Спомни си за снега, който беше навеян в стаята, а сега го и видя. Не беше толкова много. Сигурно е престанало да вали. След малко затвори и самата врата. Изправи се, но дрехите лепнеха по цялото му тяло. Остави зъбите си да тракат, като че ли нарочно, за да се стопли. След това заопипва наоколо из стаята, педя след педя, докато намери кибрит на полицата над печката. После отново запълзя наоколо, за да търси дърва. Почти веднага намери сухи дърва в едно долапче до печката. Не смееше да хаби кибрит, за да си свети при търсенето. По опипването разбра, че в кутията има само няколко клечки. Никога преди това не беше палил печка.

Никога не бе палил печка. Но беше палил клада. Спомни си това, докато слагаше на кръст най-тънките дръвца; мина му през ума, че го бива да пали огън. Нареди добре дървата, преди да ги запали. След това драсна първата клечка. Тя почна да пращи, да трепка. Госпожа Фрисаксен имаше сухи дърва, тя беше жена на реда, беше принудена да бъде такава.

Когато топлината от печката започна да се разлива, той разбра, че никога не ще прогони студа от мокрите си дрехи. Почна да се съблича полека и ги накачи парче по парче на опънатото над печката въже, което напипа в тъмнината. Госпожа Фрисаксен беше човек на реда. Тя живееше сама в света и трябваше да може да се справя с непредвиденото. Той намираше всичко пипнешком. Стенеше тихо, докато диреше наоколо, лекия звук прогонваше мислите му. Челюстите му тракаха през цялото време, постепенно това тракане стана ритмично, почна да звучи като мелодия: та-та-та-там, та-та-та-там… Симфонията на съдбата… Запази последната клечка. Измъкна една главня от огъня и с нея почна да си свети, за да види няма ли някъде свещ, но ръката му трепереше и той не намери никаква свещ. Видя мрежата на стената още докато главнята даваше светлина. След това я хвърли в печката.

Сега, когато бе гол, топлината почна да достига до него. От мокрите дрехи капеше вода върху огнището. Пращенето на падащите върху огъня капки даваше чувство за уютност. В Париж печаха месо на шиш. То също църкаше върху жарта. Беше най-хубавото ядене, което си спомняше…

В тъмнината обаче бягаше от него всякаква топлина. Сега, когато се беше изсушил, откъм стените се насочиха към него острите игли на студа заедно с необуздана сънливост, която обезсилваше всякаква мисъл. Той напрягаше очи, за да види дали няма нещо, с което да се завие. Напрягаше всичките си сетива, за да запази ясно съзнание в тия мигове, разбираше, че това бе много важно. Светлина от огъня попадна върху мрежата на стената; тя изглеждаше плътна, компактна маса, както висеше на клона, изглеждаше даже топла. А нямаше нищо друго, никакъв парцал, освен оня, с който бе запушено счупеното стъкло в стаята. Но мисълта отблъскваше тая възможност, тя търсеше само това, което се намираше в непосредствена близост.

Той хвана мрежата, измъкна и клона, на който тя висеше, опита се да я разстеле, та да може да се завие с нея. В ръцете му обаче тя се превърна в куп объркана прежда. Отново почна да се тресе от студ така, че не можеше да държи нищо. Почна да я дърпа насам-натам, за да може някак да я използува. Намери отвор и се вмъкна в него. Сякаш наистина усети някаква топлина, във всеки случай имаше нещо над кожата си.

След това сънят го притиска така силно, че трябваше да си послужи с цялата си сила за съсредоточаване, за да си спомни за печката. Коленичи и затърси още дърва. Мрежата му пречеше, не можеше да освободи ръцете си, трябваше да взима дърво след дърво с ръце в мрежата и да ги пренася по дългия път от купа с дървата до отвора на печката.

Събуди се пак в дрезгавината на утрото. Лежеше на пода пред печката. Беше страшно студено, но в печката имаше още жар. Когато се изтърколи, все така заплетен в мрежата, към купчината дърва, забеляза, че лежи в собствената си нечистотия. Нищо обаче не можеше да стори. Дърво след дърво и огънят отново пламна, стаята се затопли и той пак потъна в онова замъглено, приятно състояние.

Когато се пробуди пак, бе отново тъмно. Печката бе загаснала. Той се тресеше от студ и му прилошаваше само от мисълта да запали огъня. Пропълзя, все така оплетен в огромната мрежа, и затърси нещо, с което да се завие. Беше вкопчил ръце пред себе си. Те се бяха вкочанили, поотделно не можеха да хванат нищо. Тогава, между многото спомени, той си спомни за стаята. Пропълзя вътре и улови увисналия край на едно одеяло. Но то не можеше да се смъкне. Той дърпаше, но усещаше някаква тежест, като че ли някой дърпаше и от другата страна. Не можеше да види кой теглеше от другата страна, но нещо тежеше и му пречеше.

Пропълзя до тесния край на леглото и напрегна всички сили, които бяха му останали. В стаята бе съвсем тъмно; с двете си събрани, вкочанясали ръце той усещаше, че покривката не иска да се поддаде. Но от тая страна една голяма част от покривката бе свободна. Той задърпа и изтегли още една част. От гърлото му излизаше неясен стон от напрежение в тази борба. Макар и да трепереше, той усещаше, че челото му е мокро от пот, а през цялото време у него ечеше Бетовеновият мотив и сякаш се сливаше с ритъма на дишането: та-та-та-там… та-та-та-там…

Веднъж чу чуруликането на врабче или нещо подобно; беше вече по-светло и той не трепереше толкова много. Друг път долови църкането на мишка почти до себе си, но тогава бе тъмно. Понякога спеше с ясно съзнание, а понякога беше буден, но не съзнаваше нищо. Знаеше по малко от много неща и когато заспиваше под бремето на нахлуващите картини, които се сменяха със страшна бързина при пристъпите на топли вълни, той знаеше все повече и повече. Но никога не знаеше всичко наведнъж, сякаш боравеше само с отделни части на някакво сглобяемо цяло, и когато някои части попадаха на мястото си, други отскачаха встрани от картината и не искаха да се включат в общото. Няколко пъти чувствуваше, че краката му опират до нещо вкочаняло, като цепеница в някаква студена пещ, и тогава му се струваше, че е пъхнал крака в печката, но че огънят отдавна е секнал и главните са студени.

Веднъж той чу лая на куче. То лаеше и лаеше. Стори му се, че може да е Кора, тя лаеше така, когато той беше още малко момче, и идваше и опираше студената си муцуна до устата му. Но това не бе разрешено. Не биваше да целува Кора. Кора бе умряла — много отдавна. Сега той я виждаше и никой не можеше да му забрани да я целуне по хладната муцуна.

Чуваше как кучето лае далеч, а след това все по-близо и по-близо… много далеч, а после много по-близо. Близо. Тъй беше в яйцето, в което се намираше той — непрекъсната снежна виелица отвсякъде. И една малка къщичка, една малка, малка къщичка с една жена в нея… колко хубаво.