Йохан Борген
Малкия лорд (5)

5

Толкова ли е дълго времето между три четвъртъка?

През целия ден в навечерието на музикалните вечери, уреждани от вуйчо Рене, Малкия лорд изпитваше някакво болезнено напрежение. На една такава вечер веднъж присъствуваше и самата Боргхилд Лангорд. След като Малкия лорд бе изпълнил една композиция на Глюк, тя бе казала: „Това момче върши великолепно всичко.“

Думите й не бяха предназначени, за да ги чуе и той. Но дали пък не бяха казани точно с тая цел?

Често в „Моргенбладет“ имаше снимки от тия вечери. Всеки трети четвъртък — действително ли бе толкова дълго времето между три четвъртъка? Измерването на времето бе винаги трудно за Малкия лорд. Изчисляваше го по четвъртъците. Трябваше да държи настрана всичко, което го заплашваше. Четвъртъците спомагаха за тази цел.

Да, трябваше да държи настрана онова, което го заплашваше. Не го оставяйте да дойде, мили господи, мила майко, мили всеки и всичко, не го оставяйте да дойде!

Или нека дойде! Нека дойде като светкавица. Нека полицията застане сред музикалната зала на вуйчо Рене с позлатените крака на столовете. Нека застанат двама строги полицаи с двойни бради, с униформа и: „Има ли тук някой, който се нарича Вилфред? Идваме да го приберем!“.

Виждаше ги пред себе си. Виждаше всичко. Виждаше зяпналите в почуда уста, виждаше как всички гости се привдигат от столовете си, чувствуваше как погледът на всеки пронизва тялото му като стоманено острие. А сам той става от малкото столче до пианото и казва: „Ето ме, но ще ми разрешите ли да изсвиря най-напред моя Моцарт?“

Музикалната зала на вуйчо Рене беше висока с бели стени. Всичко в нея беше в бели и жълти тонове. Някога Малкия лорд смяташе, че това е кът на небето — истинско небе. Но и досега си мислеше, че при господа сигурно ще е нещо подобно.

Нямаше палми в тая стая у вуйчо Рене, нямаше картини по стените, само бюста на Бетовен бе положен на бял шкаф с украсени чекмеджета, които се издаваха навън като дебел корем. Краката на тоя шкаф, както и на всички мебели, бяха извити и позлатени; те се бяха извили в една епоха на излишество и бяха замръзнали в нея. Рококо — това звучеше като гукането на гълъб и вдъхваше доволство, добро настроение и тържественост у всички, които го чуваха.

Вечеря не се сервираше у вуйчо Рене. Гостите получаваха по време на паузата чай и препечени филийки. До паузата времето бе посветено на Бах, Брамс, най-вече на Бетовен. След това идваха напрегнатите мигове с Дебюси и Цезар Франк, както и някои чисти, донякъде фамилиарни сонети на неизвестен композитор, за когото всички знаеха, че е самият вуйчо Рене. Това обаче бе тайна и тежко на оногова, който дръзнеше да го спомене… Сред изпълнителите имаше трима професионални оркестранти от Народния театър; единият свиреше виола, вторият — виолончело, а третият — цигулка. Гостите се редуваха на рояла, но на него никога не сядаше вуйчо Рене; той държеше на цигулката и флейтата. И Малкия лорд знаеше, че малко се присмиваха на вуйчо Рене, въпреки че бе опитен в тия инструменти. Смяташе, че и вуйчо му сам разбираше това. Особеното у него бе, че сякаш нищо не го засягаше. Той си бе такъв и нищо повече.

Веднъж щеше да дойде един писател и Малкия лорд беше неспокоен през целия ден. Той познаваше възрастни, които пишеха музика, не бе обаче виждал човек, който да пише думи. Това му се струваше толкова неестествено. Но стихотворението, четено по време на паузата, беше като къс музика. Поетът имаше широки скули и бляскави сини очи, които за дълго време се спираха върху него. И когато той прочете през паузата своя „Гоблен“, а след това чете за някакво момиче на име Елвира, което се готвело да иде на бал, на Малкия лорд се стори, че това е повече от музика — защото беше едновременно и музика, и слово.

А друг път музиката като че ли разказваше; веднъж слушаха соната в бемол на Шопен и когато стигнаха до „Траурният марш“ — светът се провали.

Майка му бе чела на глас от вестника за кораба „Фолгефонен“, който потънал някъде из океана. И Малкия лорд седеше усамотен в припадащия мрак и слушаше как музиката разказва за водата, която залива наклонената палуба и със заглушаващ рев поглъща хората. Усамотен в своя кът, той разбираше, че нищо в живота, никаква действителност не можеше да бъде толкова величествена, както тоя неин израз в тонове, които се превръщат в думи.

Думите се превръщат в музика, музиката се превръща в думи и нищо друго. Всичко се превръщаше в някакъв свод от тонове и думи. Под тоя свод той чувствуваше, че е сам, че нищо не може да го засегне. Можеха да дойдат всички: и госпожиците Волкварц, и полицията, можеха да дойдат всички жени от Грюнерльока, но те нямаше да го достигнат в неговия свод, в който той продължаваше да се движи като омагьосан по силата на някакъв закон, който властвуваше над всичко и който в края на краищата уреждаше благополучно всичко…

„Ето и един млад човек, който ще ни изсвири нещо от Моцарт!“

Той щеше да свири „акомпаниран от оркестър“. За пръв път щеше да почувствува тържествения момент други да започнат, а той да се включи по-сетне, като поеме ръководството над трима възрастни музиканти, за които музиката бе професия в живота. Много пъти си бе представял тоя момент, очаквал бе с чувство на триумф и страх тоя миг, както и изпълнението след това, когато той щеше да стои сам над всички, а другите трима щяха да го следват.

Но беше съвсем иначе. Когато другите свиреха, той можеше да фантазира, колкото иска, да измисля думи или картини към тоновете, да им придава едно или друго значение през цялото време. Но сега не бе така.

Не бе изправен сам под свода. Той участвуваше в една математическа задача, която трябваше да се реши с общи усилия. И когато се включи, не бе той, който ръководеше, дори не бе той, който свиреше. Не бяха другите и той, нито той и другите. Бяха те.

Те действуваха по някакъв закон, над който не диктуваха. И той бродираше своя Моцарт по начин, който нито бе избрал сам, нито бе преценил; той само го предаваше, добре или зле. Не го обзе никаква нервност, че може би свири лошо, нервност, която той бе очаквал. Подчиняваше се на общия закон.

Пръстите следваха клавишите, но и нещо вътре в самия него следеше всичко, което ставаше наоколо. За пръв път той не витаеше сред своя свод; той беше част от един инструмент, който пък бе част от група инструменти, едни от които изчакваха, за да започнат другите, по начин, който можеше да продължи до безкрайност.

А когато свършиха и малкият, дебел виолист от Народния театър стана и почна да ръкопляска пред лицето му, когато слабият първи цигулар хвана ръцете му и ги дигна високо под блясъка на полилеите, сякаш за да ги видят всички, той не изпита нито умора, нито радост, нито гордост. Изпълваше го само меко, топло чувство, заливащо и ръце, и глава, напиращо да изскочи от гърлото му. Целуна майка си крадешком по брадичката. След това излезе от стаята, изтича, обзет сякаш от ужас, в тоалетната и заключи вратата. Разтреперан, той се свлече на колене пред клозета и заплака. Но когато стана и грижливо изтри сълзите си, той има съобразителността да пусне водата, та ако някой чуе, да помисли, че само една обикновена нужда го е накарала да избяга в клозета. Не искаше с никого да сподели преживяното.

Странно, но водата сякаш отнесе със себе си целия Моцарт и той остана студен, твърд и малко засрамен. Досега такова нещо не му се бе случвало!

Наистина такова нещо не му се бе случвало. Никога вече не ще свири пред други хора. Онези вътре представляваха един затворен кръг, една общност, в която никой не можеше да обвини другите в престъпление. Той изведнъж разбра, че има една граница, която го отделя от общността и от истински доброто, и че той никога не е достигал тая граница и никога не ще я достигне. Не знаеше где лежи тая граница и кои са отвъд и отсам нея. Разбираше само, че той никога не ще достигне границата на доброто. Не се почувствува наскърбен от това си заключение. Напротив, почувствува облекчение.

Излезе на пръсти в антрето, взе палтото и шотландската си шапка. Метна го бързо на рамената си, за да не го забележат. Съвсем тихо затвори външната врата и слезе по стълбата на верандата на чудната стара вила на вуйчо Рене. Чу отново музика зад жълтите завеси. Изпълняваха сега Дебюси. Тъжните тонове от флейтата на вуйчо му го придружаваха по пътя към града.

Бе тъмно и приятно по тоя път, извиващ между дървета. Скоро се показаха светлините на градските газени фенери. Беше тихо, приятно. Беше извършил грях спрямо някого или нещо може би спрямо самия Моцарт. Не ще върши вече тоя грях. Не се разкайваше. Но не ще го повтори.

Всички други грехове… внезапно у него пламна жажда за всичко и го накара да подскача по пътя от радост и копнеж. Чакаше го цял свят, изпълнен със запретени неща, с неща, които може би бяха забранени, и с неща почти допустими; чакате го цял свят с възможности, свят, изпълнен с грях, с грехове. Той се радваше на всеки от тях. Той щеше да върши всичко пред очите на хората и зад гърба им. Видя пред себе си едра, хубава жена, сама. Поиска му се да я събори на пътя и да я изнасили. Ускори крачките си, за да я настигне. Но когато съвсем се приближи до нея, не посмя да направи нищо. Спря се и се наведе да завърже обувката си, за да й даде възможност да отмине.

Знаеше обаче, че може да го извърши и сладострастна болка го заля.

Със зачервени бузи и пресъхнало гърло той стигна улиците на града и се поуспокои. Постепенно страхът да не го открият го обхвана отново. Но той го пропъди чрез копнежа по удоволствия, който поглъщаше цялото му същество. Мълчаливо той пресмяташе възможностите си в близкото бъдеще, чувствуваше се малък и слаб и все пак пълен с енергия, с добра и силна воля. Ще върши всичко. Тъкмо така — ще върши всичко!

Но вече не ще свири Моцарт пред други хора.