Йохан Борген
Малкия лорд (14)

14

Леля Кристине имаше главоболие.

Главоболието й идваше на бързи пристъпи. Майка му леко се усмихваше, когато Кристине ходеше из стаите и оглеждаше най-близкото място, където би могла да се отпусне да легне. Кристине казваше примирена, че е тежко да страдаш от две болести, които изглеждат съвсем подозрителни за другите: безсъние и главоболие. Все се случваше някой да те чуе точно когато си захъркал към пет часа сутринта.

За Вилфред това бе облекчение. Непрекъснатите му желания се поуталожваха веднага щом станеше дума за болест. От друга страна положението не бе така деликатно, че да събужда рицарското в чувствата му. Освен това леля му описваше симптомите толкова драстично. Той никога не проумяваше защо хората се впускат така подробно в описване на болестите си.

Светът обаче, който той лятно време си изграждаше в Скувлю, бе разстроен — оня свят, който той градеше в името на забравата на стари прегрешения, в името на началото на голямата промяна. Кристине бе едно разочарование, защото странеше от него поради несполучилия му опит за завладяване. Ерна бе разочарование, защото с трогателната си привързаност обезсилваше желанието му за насилие. Той мечтаеше за грях, а получи за играчка пеперуда. Майка му бе третото разочарование, защото обикаляше и дебнеше неща, в които той дори не се бе действително провинил. Той просто бе излязъл от възрастта на летните игри, на които и двамата толкова се радваха.

Всичко бе резултат на това, че и той самият бе едно разочарование. Илюзиите се заместваха от незначителни действия. Скринът със съкровища от детските години нямаше някогашния блясък. Дори и старата игра с всичко, което биваше изхвърляно от морето на суша, бе взела друг обрат: чудните неща от морето, от далечните страни, достигнали брега, винаги имаха блясъка на приключението, та дори и изхвърленото да бе някакъв стар дюшек. Винаги чакаше с трепет всичко, което идваше откъм морето. И сега сякаш всичко очакваше от него, като че ли то щеше да върне детството му във формата на онези неща, с които той някога стремглаво се спущаше към къщи: стъклени топки, домашни потреби. Знаеше, че бе противоречие да очаква блясъка на изчезналото време, когато копнееше за нов свят, който идваше. Нищо не помагаше. Това, което намираше на брега, бяха неща такива, каквито си бяха в действителност — тъмен протест срещу мечтата да им се радва въпреки всичко.

Веднъж, когато се бе прибрал вкъщи с остатък от разкъсана риболовна мрежа, някой бе запитал дали това заслужава да се извлича от морето? Цял свят сякаш рухна над него. В същия миг обаче той почувствува сигурна победа: само възрастен човек, само плосък глупак може да бъде лишен от фантазия пред явленията. Ето сега нещата на брега сякаш добиваха смисъл, заемаха очертанията на очакваното; но сякаш чужди гласове шепнеха наред със собствения му глас: заслужава ли нещо да бъде прибирано… Тия гласове бяха предателски, двата гласа предателствуваха и се издаваха. Той се вслушваше ту в единия, ту в другия, чувствуваше блясъка, но се подчиняваше и на оня глас, който убиваше блясъка.

Само едно нещо заслужаваше той да се стреми към него: онова, което бушуваше у него и заливаше с червен пламък тяло и мисъл; а то не можеше да се сглоби, не можеше да добие образ в полумрака на очакванията. То трябваше да се създаде.

Леля Кристине имаше главоболие, а Ерна бе пеперудка.

Нищо не му помагаше да избяга от тези мисли. Глупавите истории от изтеклата пролет отново се появиха из вестниците, след като едно посещение на британската флота бе предизвикало сензация за три седмици. Появиха се дописки в колоните на вестниците и съобщаваха за тягостни младежки постъпки, които се сменяваха с най-последните сведения за бягството на Елиас Тьонесен от затвора „Бот“. Тьонесен, големият разбойник, казваше се във вестниците, е идол на всички момчета; изказваха се дори подозрения, че синове на добри родители участвуват в грабежи, дори и в по-лоши деяния. Кристияния почвала да носи отпечатъка на младежи, които имат за образец френските банди или ей така, вършат тия неща от някакво спортно увлечение…

Спорт!…

А вуйчо Мартин пък бе разказал, че според вечния негов вестник „Социал-демократен“ обществото не бива да търпи да се закрилят такива деца, изхождащи от висшите среди. Горките деца, бе въздъхнала тогава майка му.

Той знаеше, че замислените погледи не криеха друго освен загриженост, но това го измъчваше, загрижеността отново го правеше дете. През миналото лято тая загриженост го радваше, дори до тая пролет той се нуждаеше от нея — за разнообразие. Сега, когато бе на летуване и вършеше неща, за които се прослави, бе много мъчително майка му да го закриля. Мършавите момчета От Грюнерльокен, мислеше си той, те ще бъдат заподозрените; не той. Той може да върши всичко, което иска. Той ще прави… но не иска всичката тая загриженост.

 

 

Един ден се получи писмо за Малкия лорд. Той го видя в жълтата дървена кутия долу край скелята. Когато разтварят тая кутия, облъхва те мирисът на затворена слънчева светлина, почти като в банята.

Писмото е единствено и лежи на дъното на кутията наред с жалките остатъци от един брой на „Градски мисионер“, който е дошъл тук по погрешка преди седмици. Прочита адреса многократно, преди да разтвори самото писмо. Една ръка присяга към сърцето му. Всяко писмо носи нещо ново. Големите, кръгли, малко неравномерни букви показват, че то е писано от дете, момче от по-големите класове — всички възможности преминават през главата му. Вътрешно той знае от кого е писмото.

Не го разтваря веднага, взима го предпазливо и се оглежда. Южнякът леко раздипля косите му, всичко е както обикновено тук, на скелята, дето той знае всеки камък и дълбоките следи от корабни въжа в гредите. Всичко си е така, както е било преди, и все пак е различно заради едно писмо: настъпва ново положение, което променя изведнъж кипящото в противоречия сегашно „състояние“. Новото положение придвижва всичко напред. То го връща назад към грозотата на последната пролет; неразкритото излиза наяве и те кара да чувствуваш диафрагмата си.

Тръгва нагоре по една случайна пътека, с писмото, между две потъмнели огради на вили, които се нуждаят от пребоядисване. Отвисоко горе се открива гледка, но в делнични дни там няма никой. Това място прилича на някакъв засипан кратер под ниската трева и набитата пръст. Внезапно пуска писмото на земята и си тръгва. Хрумва му, че може би нищо не е станало, щом не знае, че е станало; че ако отстъпи няколко крачки, няма да съществува никакво писмо, че ще остане само кафява, пълна с мравки земя, покрита с трева отгоре. Когато обаче се обръща, писмото си стои там, той изтичва, грабва го, за да не избърза друг някой преди него. Той знае, че никой не ще стигне преди него, за да открие, че писмото е за него. Лятно време писмото е събитие. Всички искат да знаят поне малко от съдържанието на едно писмо.

Той разкъсва сега плика и веднага вижда, че то е от Андреас, като в същия миг разбира, че става дума за велосипеда, който Андреас щеше да използува срещу това, че ще го прибере от хълма при Блосен след злополучната нощ с подпалването и „насилието срещу полицейски орган“, както бе казано във вестниците. Андреас пишеше, че полицията на два пъти е ходила у тях и е питала за велосипеда. Първия път било преди доста време, две седмици след изпитите при госпожици Волкварц, втория път — когато семейството му се прибирало от едно кратко посещение при негова леля, живуща в градчето Тотен. Ясно било, че някой от полицията е забелязал хубавия английски велосипед и го е познал. Той признаваше, че често карал велосипеда.

Андреас на първо време отричал, но след това признал, че е взел велосипеда при Блосен, но че първите вечери го оставял обратно на същото място. Знаеха, че велосипедът е английска марка и малко по-различен от другите колела, които се виждат тука. И сега бащата на Андреас настоявал да каже истината пред полицията или поне да я каже нему. Той обаче не ще каже истината никому. Защото си мисли, че Вилфред може би е извършил нещо, а пък той — Андреас — не е човекът, който ще предаде един приятел…

Подписано: приятелят ти Андреас.

Вилфред се спира вътрешно разтреперан. Ръцете му обаче са спокойни, те не треперят. Приятел, мисли си той, и чувствува как го облива вълна от срам и виновност. В следния миг той отново се овладява, връща присъствието на духа си. Приятел. За какво служи приятелят? Той бе дал велосипеда си на Андреас за неопределено време. Това бе събитие за Андреас, той нямаше свое колело. Случайно Андреас се е объркал в нещо във връзка с велосипеда. Това не го засяга. Искаше ли да стовари вината върху Андреас, в случай че полицаят бе запомнил колелото? Мислеше ли да стори зло на Андреас?

Не, не мислеше. Той знае съвсем сигурно, застанал сега на малкия кратер с широката гледка. В същото време знае, че е хубаво, дето Андреас бе отишъл на хълма и бе взел велосипеда — по различни причини. Самият той имаше толкова много работа по това време. Той не е от оня род хора, които предават приятеля си…

Кой не е от тоя род хора? Той, Вилфред. Той не е от тях. И Андреас не е от тях. Те са приятели, свързани и в добро, и в лошо. Сега е негов ред. Или може би още малко е ред на Андреас? Андреас още не е съвсем подготвен. Нека се справя, както знае. След това ще дойде неговият ред — на Вилфред. Тогава той ще се справя. Те са заедно в добри и в лоши дни.

Накъсва писмото на дребни частици, за да се види, че е ликвидирал с тая работа. Какво всъщност очаква Андреас от него? Нищо. В писмото той не пише, че иска нещо. Или иска? Във всеки случай много късно е, за да провери. А и в действителност какво може да стори? Скоро, много скоро ще престанат да се занимават с тази история. Не стана никакъв пожар, а глупавият полицай оттогава е преживял, разбира се, много нещо. Никой в случая не е заинтересован. Само вестниците пишат за тези работи. Сам той е приключил тая глава. Тъкмо сега той се занимава с нещо съвсем друго, и то по-важно…

Изведнъж всичко му стана ясно. Връхлита го огромна вълна, чиито граници той не вижда: Ерна, Кристине, майка му, полицията… Чувства и думи — всичко, което е казал и извършил, всичко това сякаш е говорено и извършено от другиго, не от него и той именно, другият, го е въвлякъл в тая тъмна бездна от неприятности. Стои с парченца от писмото в двете ръце, стиска ги: „Какво става с мен?“

В следния миг нахлу страхът. Той коленичи върху кафявата пръст, заби нокти в земята, в тревата с желание да скрие късчетата от злощастното писмо, да закопае сам себе си с всичките си грижи и угризения на съвестта. „Какво, какво става с мен!“

Изведнъж скочи като победител, изпълнен от безумен гняв спрямо всички тях. Ще ги избие, да, ще ги избие, един по един, тайно и страшно жестоко, ще унищожи грижите, с които го душат, и всички изкушения — докато остане сам, пречистен, без ред и без жертвуващи се приятели, на които треперят гащите заради негови прегрешения. Той ще премахне всякаква привързаност, в себе си и около себе си, и ще остане сам в един глупав, глупав свят, който той ще унищожава, както си иска.

Той се чувствуваше чудно облекчен, застанал в плиткия кратер. Идваха му на ума откъси от музика, която някога беше чувал, и се превръщаха у него в друга, нова музика; думи, които бе чел, плуваха сега към него, изскачаха от реда си и се редяха в нови изречения, които вещаеха опасност. Прохладният летен ветрец се превърна в буря, която съскаше в ушите му и правеше приятния ден бурен. Обзе го страст да унищожава; обзе го дотолкова, че той сам не можеше да се познае. Нещо безкрайно се надигаше у него. Правеше го по-голям, велик; не ставаше вече въпрос да бъде възрастен, а да бъде велик. Той беше могъщ. Можеше всичко. Можеше да се люшка свободно, да се разпорежда с живота и смъртта. Можеше да мъсти до хилядно коляно на всички ония, които искаха да нарушат правото му да се развива и да бъде велик.

Виждаше как малкият бял кораб излиза от фиорда. Той завиваше около шамандурата в средата на фиорда и всичките му прозорчета блестяха на слънцето; след това сви към сушата, от другата страна, и изчезна. Изведнъж той се почувствува уморен и изоставен. Всички фантазии за мъст изчезнаха ведно с кораба. Андреас, помисли си той, сега е в града, на Фрогнервейн, и се чуди какво да прави. Виждаше пред себе си изплашеното лице, което бе декламирало „Оле с цветята“. Виждаше бащата на Андреас под палмата в трапезарията с неизлъсканото сребро в бюфета; веднъж той бе седял там с вестника на лицето, сякаш тоя вестник го закриляше от света.

И тъкмо сега ли тоя свят, от който бащата на Андреас се опитваше да се пази, се сгромолясваше над него само защото едно момче от другата улица, от съвсем различен свят, бе търкулнало камък — от желание да обезпокоява, да нарушава равновесието в сигурната среда, която всъщност не го интересуваше? Нямаше защо да се учудва, че бащата на Андреас иска обяснение. Преживяното досега му бе достатъчно, достатъчни му бяха всичките грижи, които го занимаваха под палмата в ъгъла.

И все пак на Вилфред се струваше съвсем несправедливо, задето той, пред когото се чертаеха перспективи на повелител, ще трябва да се втурва в лапите на нещастието, за да запази домашното спокойствие в трапезарията на Фрогнервейн. Какво забележително имаше у приятеля му Андреас? Той дори не можеше да си спомни как изглеждаше той.

Предателство. Да предадеш приятеля си…

Празна дума… може би? Не беше ли тъкмо една от ония думи, с които обвиняваха всичко, за да могат такива като бащата на Андреас да спят спокойно в люлеещ се стол, с вестник, закрилящ ги от мухите. Хората трябва сами да се справят, казваше вуйчо Мартин. Хората трябва да стоят на собствените си нозе. Той погледна за момент своите собствени дълги крака, изгорени от слънцето, боси. Стоеше ли наистина той на своите собствени крака? Негови ли бяха те?

Да. Защото това бе нещо случайно, нещо, от което щеше да се измъкне — за да достигне голямата независимост, в която ще бъде сам. Проклето писмо. Сякаш не можеше да се освободи от самите късчета на това писмо. Просто не можеше да измисли място, където да ги хвърли. Подметна ги във въздуха. Те обаче се връщаха при нето като облак, почти събрани, и падаха наоколо — късчета бяла хартия, нашарени с глупаво синьо мастило. Чуден вятър, който духа срещу себе си…

Той още веднъж събра късчетата от писмото и ги стисна в ръка. След това ги пъхна в джоба си. Ще ги вземе вкъщи, ще ги изгори. Няма по-просто нещо от това. Само да драсне клечка кибрит и писмото ще изчезне.

Ще изчезне, ще изчезне. Но не ще изчезне светът на Андреас. Тоя свят сега се състоеше от страхове и лоши предчувствия. Но грозното писмо не е само предчувствие, а последен зов за помощ от човек, който иска да бъде спасен. Това не е да лежиш блед и ням във водата, с лице, извърнато надолу. Тук не става въпрос за геройство, а за честност.

Честност ли? Кой си служи сега с тая дума? Колко неприятно. Колко неприятно е винаги да бръмчат в главата ти такива думи; чужди думи, които искат да бъдат употребени и по такъв начин създават и самите понятия. Как да разбере същността на нещата, когато около тях има толкова много думи, думи на възрастните, които той бе усвоил още преди да си създаде свои собствени думи, тъй като винаги е живял между възрастни.

Вуйчо Мартин. Отново вуйчо Мартин. Той говореше за честност. Но той бе богат, осигурен, дебел…

Може би човек трябва да бъде дебел? Дебел, като вуйчо Мартин или беден като госпожа Фрисаксен, или и двете. Тъмна работа. Слънцето като че ли го пронизваше, а той стоеше и не можеше да вземе решение. Раци, които променят черупката си — той бе чел за тях. Те се криеха тогава под скали и камъни, беззащитни дори и срещу мързеливите риби. И той, който бе смятал, че е…

Да, но той действително бе такъв! Не бе прозрачен. Бог вижда всичко, казваше госпожица Волкварц, без впрочем да беше много убедена в това. Ами ако сега тоя господ, в който дори и майка му не вярваше, го виждаше и не даваше пет пари за него и писмото му… Не, само той знаеше нещо. Но всъщност знаеше ли нещо за онзи малък наплашен заек в града и за неговия безволен баща извън писаното в едно несъществуващо вече писмо? Разбира се. Та той не беше ходил при неговите палми и при миризмата на чорба, в тая смесица от безредие и мизерия, ей така само за да се позабавлява. А на всичко отгоре Андреас имаше и брадавици по ръцете. Ако Андреас лежеше по очи в морето, той щеше да внимава да не пипне ръцете му. Разбира се, че щеше да го спаси от смърт, но нямаше да се допре до брадавиците му.

Тигърът!… Виждаше пред себе си отчаяното лице на Андреас по време на тържествения акт в училище, чувствуваше отново как подът изчезва под краката му, когато стоеше там със съкровището си — Оле с цветята; и изведнъж съкровището изчезна — както бе изчезнал някога неговият Ник Картър. Да, спасил го беше донякъде от смъртта въпреки брадавиците.

Тоя дяволски тигър! Дяволско, глупаво, прокълнато желание да се меси в чужди работи. Какво значеше това за човек, който иска да остане самотник? Можеше да остави тоя глупак с неговия тигър. Нима вуйчо Мартин нямаше да постъпи така? Дебел и усмихнат, какъвто си беше, той сигурно би предал целия свят, а след това би седнал в удобен фотьойл с пура в ръка и би заговорил загрижено за мизерията на хората и заплахата, виснеща над сегашното общество, за тая война, която толкова много го занимаваше. Може би щеше да бъде по-добре, ако тая война дойдеше — тя би помела всичко, с което хората са свикнали, така че те биха могли да наизлязат, да спасяват родината…

Но изведнъж това писмо като че ли стана всичко за него. Знаеше, че сега трябва да избира между всичко: майка си, Ерна, Кристине, училището — Музикалната консерватория, за която вуйчо му Рене бе писал на майка му; там имало едно място за него сега. Не иска обаче да се сблъсква отново с тоя Моцарт — това гениално момче, за което го бяха карали да чете толкова много, което е било тикано и тикано напред от един баща, който искал да създаде нещо бележито от сина си. Писмото — той го бе накъсал на парчета. Както всичко друго. Всичко бе на парчета. Всеки път, когато трябваше да избира нещо, той късаше всичко, за да избегне необходимостта да избира. Може би така постъпваха всички други и затова минаваха от едно нещо към друго, като само си даваха вид, че вършат нещо!

Не обаче и госпожа Фрисаксен. Не и бащата на Андреас. Те бяха такива, каквито си бяха.

Но ако си като тях, ще бъдеш несретник. Всички други се преструваха, преструваха се, колкото можеха. А може би пък не се преструваха достатъчно! Понякога не успяваха, невинаги! И тогава се чувствуваха засегнати и отговаряха наслуки или пък ставаха неразумни. Като майка му. Като леля Кристине, като госпожица Волкварц, когато бе олицетворение на любезност и отзивчивост и изведнъж изчезваше всякаква любезност и тя ставаше рязка и строга, с някаква първобитна суровост зад любезния израз, тъй че момчетата се стъписваха от страх пред онова, което можеше да стане…

Потънал в мисълта си, той бе излязъл от другата страна на тесния нос. Тук планинският склон се издигаше стръмно и затова и посред бял ден цареше полумрак. Нямаше вили откъм тая страна, която бе влажна и камениста, влажна и камениста чак до другата страна на равнината, с дългия плитък ръкав на фиорда, където водата миришеше, а над нея изскачаха мехурчета от тинестото дъно. Там накрая живееше госпожа Фрисаксен, а сред равнината бе разположена къщичката на градинаря, сред парче земя, разработена с дългогодишни усилия.

Той избиколи надалеч хижата на градинаря. Не можеше вече да търпи Том, а още по-малко старателните му, изпълнени с благодарност родители. Кучето на градинаря, лаеше някъде между парниците. Но когато застана пред червената къща на госпожа Фрисаксен, обзе го някакво особено безсилие. Не можеше да си обясни какво го бе довело тук, гдето никога не се отбиваха летовници. Чак сега видя, че къщата съвсем не беше червена, а сива, само с няколко червени петна на малката северна стена, която слънцето най-малко бе осветявало. Значи, толкова бедна бе тя, че не бе могла да я пребоядиса пак в червено. Или може би не искаше? Къщата ще изкара и така, може би си мислеше тя. Тя не бе от ония, които се преструваха…

Да, тъкмо това искаше той. Да види къщата. Тя бе сива. Наистина бе сива и по начало бе хубава, почти сребърносива. Един от прозорците бе затулен с остатъци от дъски на маса; друг пък — с парцали и вестници. Далеч нататък, гдето водата бе по-дълбока, той видя бялата лодка на госпожа Фрисаксен; впрочем и тя бе сива. Тя не бе златна черупка сега в сянката на планинския склон. Госпожа Фрисаксен сигурно трябваше дълго да гребе всеки ден, за да наобиколи трите фара и да стигне след това до онова място, гдето се криеше бялата риба.

О, да, дълго бе това разстояние. Къщата стоеше пред сгромолясване, лодката — похабена вече, пътят — дълъг. Това бяха грижите й. Сега той знаеше това. Нямаше нещо по-забележително. Тук, далеч от другите, тя бе намерила самотата си. Щом не можеше да стане господар в живота, в борба с хората, тя се бе оттеглила настрана. Касаеше се само да постигне това, което бе достъпно, само да поиска да го постигне, защото то бе малко и съвсем лесно за постигане. По тоя начин всички можеха да станат господари.

Сега той разбираше това. Обърна се, за да си тръгне, като заобиколи пак през равнината. Блатната трева му кимаше от тресавището, стърчиопашки прелитаха с цвъртене над малкия бент срещу него. В джоба си чувствуваше късчетата на писмото. Забеляза това в момента, когато усети, че някой го гледа.

Обърна се точно навреме, за да види госпожа Фрисаксен, която отдръпваше сбръчканото си лице от единствения здрав прозорец. Той бързо се реши, тръгна към вратата, която бе откъм южната страна, и потропа силно. Госпожа Фрисаксен веднага отвори:

— Ти ли си, момчето ми? — запита тя. Не изглеждаше изненадана.

— Да, аз съм! — отвърна той смело, като имитираше нейния тон.

— Майка ти ли има нужда от нещо? Може би предстои голямо пране?

— За момент той се замисли:

— Дойдох ви на гости, госпожа Фрисаксен.

Тя го погледна недоверчиво или може би малко трогната. По вида й не можеше да се разбере.

— Влез — каза тя.

Той влезе, обзет от чувство на несигурност. Беше така свикнал да гадае какво мислят хората. Те казваха най-любезни неща, докато всъщност те мразеха или прикриваха радостта си с външно равнодушие, но госпожа Фрисаксен дори не го покани да седне. Това не беше и тъй просто. На масата бе просната рибарска мрежа, която се бе заплела и покриваше закованата скамейка и пода. Иначе бе хубаво и чисто, но нямаше къде да се седне. Месинговата пръчка на печката бе излъскана и блестеше. Носеше се сладникав дъх също като у Андреас, на Фрогнервейн.

— Ето как живея — рече тя. — Сигурно ти е било интересно да видиш как е наредено у мадам Фрисаксен, а?

— Да — отвърна той.

— Майка ти не знае, че си дошъл тук, нали?

— Не, не знае.

Той бе застанал сред голямата кухня и се радваше на искреността си.

— Е, това е — каза госпожа Фрисаксен. — Сега видя как живея.

Нямаше ли в гласа й нотка на неприязненост? Вратата към стаята бе открехната. През нея той крадешком плъзна поглед и видя легло с тъмносиво одеяло.

— Това е стаята. Няма нищо повече — рече тя.

— Зная — каза той.

— Знаеш ли?

— Мога да пресметна.

В очите й се мярна израз на дружелюбност, който напомняше израза на очите й, когато слънцето залязваше и тя се упътваше за бяла риба.

— Аха — каза тя, — ти се разхождаш и пресмяташ!

— Да.

Цялата му ловкост изчезна. Не можеше да отговаря сръчно, да се преструва. Изпадна сякаш в транс.

— Госпожа Фрисаксен — продума той накрая, — точно така ли живеете?

— Точно така ли! — Тя го погледна изпитателно. — Искаш да кажеш дали това е всичко? Да, мое момче, това е всичко… откакто Фрисаксен почина.

Той си помисли: „Сега тя може да си позволи една въздишка. Така биха постъпили в моята среда.“

— Кога е починал съпругът ви?

— Петнадесет години ще стане тая есен.

Замайваше го естествената й твърдост.

— И тук никой не ви посещава — ами ако се разболеете, госпожа Фрисаксен?

— Искаш да кажеш, ако легна и умра ли? Може да минат четири-пет седмици, докато някой забележи.

Той си помисли: „Тя ще ме помоли да седна. Ще победя“.

— Аз ще забележа това — каза той, — щом не ви видя да гребете с лодката.

— Вярваш ли? — попита бързо госпожа Фрисаксен. — Има голяма разлика между това да забележиш присъствието на някого и да не забележиш, че вече го няма.

Той се ядоса, тъй като това бе истина.

— Аз ще го забележа — каза той.

Видя му се странно, че са почнали да разискват на такава тъжна тема. Защо се бе вмъкнал тук, при тая бедна жена?

— Извинете ме! — каза той и се обърна към вратата, за да си тръгне. На стената, точно до прозореца, висеше една фотография, забодена с кабарче. Тя представляваше млад човек в моряшки дрехи, почти момче, фотографиран пред витрината на кафене; три жени и един мъж вървяха по тротоара, във фона на снимката. Той демонстративно се спря; може би сега щеше да дойде разяснението.

— От Португалия — рече той.

Тя посегна, откачи снимката от стената и погледна гърба.

— Отгде знаеш? — Очите й сега наистина примигаха добродушно.

— Не знаех, но отгатнах. Жени с такива неща на главата… виждал съм картини от Опорто.

— О-п-о-р-т-о — сричаше тя бавно, като държеше фотографията с протегната ръка, колкото можеше по-далеч от очите си. — Правилно си отгатнал. Това е синът ми, Биргер. Да, отдавна бе това.

— Виждам.

— Виждаш ли? — Сега тя действително бе учудена. — Как виждаш това?

— Пише 1910 г. встрани от думата Опорто, значи, преди две години…

— Гледай ти, две години… — отвърна тя. Ръката с фотографията се отпусна надолу. — Толкова отдавна ли? — попита тя.

— Къде е той сега?

— Това е последното известие от него. Тогава той беше юнга на един кораб.

Двете стъпки до вратата бяха безкрайно дълги. Не знаеше как да ги направи.

— Трябва да ви е много мъчно, госпожа Фрисаксен — каза той.

Проклети сълзи, ето ги, капят по стар обичай, старо театрално изкуство, когато знаеше, че може да спечели нещо със сълзи.

Тя стоеше и гледаше право в него. Малката й уста внезапно оживя, устните й трепнаха слабо и се свиха като зашити отвътре, мислеше си той, за да преглътне сълзите.

— Е, сбогом, госпожа Фрисаксен — каза той и подаде ръка.

Тя бързо я пое. Ръката й бе жилава като корен. Той бързо тръгна и затвори тихо вратата зад себе си. Ниската къщурка на градинаря изглеждаше обгърната от мъгла пред очите му, парниците плуваха над поляната като в мираж. Трябваше сега да се скрие някъде заради тия сълзи. Но видя, че няма къде и тръгна бавно нагоре. Морските птици се прибираха откъм фиорда ниско над сушата. Ще вали, помисли си той.

Тогава чу, че някой идва след него и бързо се обърна — беше госпожа Фрисаксен. Тя държеше нещо в ръка — едно стъклено яйце.

— Помислих си, че може би ще го вземеш — каза тя задъхана и подаде яйцето, — Биргер толкова му се радваше.

Проклетите сълзи — сега бе твърде късно да ги крие. Спря се с яйцето в ръка и остави сълзите да текат. Тя стоеше срещу него, на твърдата трева, и едва сега той забеляза, че тя е по-ниска от него. И в същия момент престана да се стеснява от сълзите, които никой на тоя свят не биваше да види. Пред госпожа Фрисаксен това беше без значение.

Всичко трая миг, след това тя се обърна отново, със сухи очи, цялата суха. Прошепна нещо и заситни към къщи — не тичаше, не ходеше, а ситнеше с малки равни крачки. Видя, че тя нямаше обуща на краката си, а някакви пантофи, вързани с върви.

— Благодаря — викна той като насън. Гласът заседна в гърлото му, не се чу нито звук. Направи няколко крачки след нея. Но тя се бе вече прибрала и затворила вратата. Сякаш изобщо не бе идвала.

Той стоеше и стискаше яйцето в ръка. Не смееше още да го погледне. Защото сега като че ли пак някой го пронизваше с погледа си. Рак без черупка. Студеният поглед на госпожа Фрисаксен бе заменен от множество погледи, които идеха от всички страни, превръщаха се в огромно око, което можеше да го разглежда отвсякъде. Дигна ръце нагоре, за да се защити. Окото обаче зорко го следеше. Тръгна с вдигнати ръце и все пак окото бе над него, около него, следеше го отвсякъде. Закрачи бързо, все по-бързо, започна да тича, като през цялото време държеше вдигнати ръцете си, с хубавото, гладко яйце в дясната ръка. Затича все по-бързо из поляната, покрай ниските парници, край бента, по посока към планината. Гдето бе мрачно и студено. Той тичаше с вдигнати ръце, гимнастическите му обуща се измокриха. Чайките излитаха от полето, дигаха се на ята, докато тичаше, кръжаха ниско около него и над него, следваха го като враждебен облак, без да го нападат, а само летяха надвиснали над него като част от дебнещото го око и грачеха глупаво, докато всичко се превърна в едно бяло око, насочено към него.

Когато стигна подножието на планинския рид, той се тръшна на земята задъхан. Дълго лежа така. Той лежеше в някаква пещера, до която окото не можеше да стигне. Тогава измъкна стъкленото яйце, което бе скрил, за да не го вижда окото. Извади го извън пещерата на дрезгавата светлина. В яйцето имаше малка, бяла къщичка, вълшебна къщичка. Когато го разклати, яйцето се изпълни със сняг. Малката къщичка лежеше в яйцето сред снежната буря, един свят за себе си, закрилян от снега и от яйцето. Един снежен свят. Той остави снегът да затрупа бавно къщичката. После пак разклати яйцето и снегът отново заваля. Гледаше стъкленото яйце като хипнотизиран и бавно го обземаше страх и радост, които бяха едно и също чувство и включваха всичко: мъртвия моряк Биргер… или може би той скиташе по моретата и не пращаше вкъщи дори една картичка? И той ли се е скрил в свят, който е само негов? Стъкленото яйце с чудния сняг сигурно е било цял свят за него през тъмните есенни вечери под петролната лампа в къщата край залива, а пазачът на фаровете е оправял заплетените риболовни мрежи, докато в края на краищата сам се е заплел в тях. Нали така разправяха, че го намерили най-сетне в мрежата, в която се бил заплел като риба? Дълбоко, дълбоко в душата си морякът сигурно чуваше гласа на майка си — гласа на всички майки, копнежа им, който само отблъскваше децата все по-далеч и по-далеч. Не чуваше ли той сам сега гласовете? Или това бе музика: нежната Моцартова музика, нежна, нежна, безкрайна мозайка от тонове… Не, това бе дъждът. Дъждът, който шумеше вън от пещерата. Той бе дошъл най-сетне, облекчаващият летен дъжд, плачът на това странно око, което го обгръщаше.

Бръкна в джоба си и напипа мокрите късчета от писмото на Андреас.

Светът на яйцето — той събираше всичко. Вилфред видя една друга мрачна пещера от купища греди, в която на шега бе подмамил невръстни момчета да вършат насилие. Писмото на Андреас. Мъжът на госпожа Фрисаксен, който се бе заплел в мрежата. Биргер, който все повече и повече навлизаше в своя самотен свят, в който така бе загазил, че не си спомняше даже за набръчканата си майка и за сивата къщичка, която някога е била червена. Бащата на Андреас, самотен под палмата. Той вдигна пак яйцето и снегът се завъртя над къщичката. В това затворено пространство сред падащия сняг владееше пълна самота. Може би младият моряк Биргер седеше сега в някой пуст бар в Пенсакола, спомняше си яйцето и сам се чувствуваше в подобен свят, хипнотизиран от престъпленията си, неспособен дори да се обади. И той се бе заплел в своята мрежа.

А сега Вилфред чувствуваше как мрежата се заплита около него. Тя като че ли се свиваше все повече и повече и скоро щеше да затвори изхода на пещерата. Той скокна с яйцето в ръка и приведен се измъкна из планинското гърло. Дъждът продължаваше да ръми. Той бе измил втренченото око, което го бе обграждало. Чайките летяха ниско над земята и не го и забелязваха, когато се упъти към носа на път за вкъщи.

Щом се прибра, той разбра, че нещо се е случило. Нямаше никой в хола, празна бе всекидневната, както и трапезарията. Никой нямаше и в оградената тераса. Майка му бързо слезе по стълбата. Лицето й бе сериозно.

— Защо не се прибра за вечеря? — запита тя.

— Толкова ли е късно? Не знаех…

— Късно е. Има вече четири часа, откакто си излязъл. Къде беше?

— При госпожа Фрисаксен — изплъзна му се, без да иска.

— При мадам Фрисаксен… и защо?

— Не зная. Тя ми даде това.

Майка му взе яйцето, без да го погледне.

— Леля ти Кристине си заминава утре — каза тя.

Той знаеше, че трябваше да запита защо си заминава. Но не се решаваше. Струваше му се, че е още в къщата на госпожа Фрисаксен, чувствуваше сладникавия мирис на тамян. Тъкмо така. Така миришеше и у Андреас. Те слагаха тамян в граховата супа.

— И аз ще трябва да ида утре в града — каза той.

— В града ли, защо?

— Получих писмо от Андреас. Трябва да му помогна в нещо.

Разбра, че тя ще поиска да види писмото. Обърна джоба си и няколко парченца от писмото паднаха. Останалите извади от джоба на панталона.

— Помоли ме да отида. Нещо във връзка с училището.

— Приказки — сряза го тя, — във всеки случай не ще заминеш утре. Може би по-късно. Кристине заминава за планините, при леля Валборг и вуйчо Мартин.

Той бързо си помисли: „Какво ли е казала тя, щом мога да замина в друг ден, след като тя си отиде.“ Реши да попита направо.

— Защо заминава Кристине?

Майка му сякаш беше готова с отговора:

— Леля ти смята, че у нас е доста скучно, а нейната ваканция е кратка.

Можеше ли да каже тя това? Така откровено или по-скоро така неоткровено? Нима бе имала безсрамието да не премълчи, че не се чувствува добре след онова, което се бе случило и не бе продължило — тя го отбягваше след оня следобед.

— Във всеки случай някой ден трябва да ида в града — заяви той студено, като продължаваше да стиска парченцата от писмото.

— Може, разбира се — каза тя. — И аз трябва да отида в града някой ден, така че ще пътуваме заедно. Ти ще отскочиш до Андреас, докато аз ида до фризьорката.

Тя продължаваше да стои с чудното яйце в ръка. Той не разбирате защо й го бе дал. Протегна ръка. Но тя вдигна яйцето и почна да го разглежда в полумрака. Завъртя го в ръка и снегът почна да вали.

— Господи боже, това яйце…

— Искам да ми го дадеш, мамо — каза той, — яйцето е мое. Някога е било на Биргер.

— На Биргер? — попита тя и впери поглед в него. Той видя, че сега тя разглеждаше яйцето. Пръстът й следваше една тънка рязка върху стъклото. Той не я бе видял досега. Тя образуваше буквата С.

— То е било на Биргер! — повтори той. Беше се ядосал. Тя искаше да му вземе всичко, което имаше.

— Когато умря, баща ти държеше това яйце в ръка — каза тя.