Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малкия лорд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lillelord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Йохан Борген

Заглавие: Малкия лорд

Преводач: Златко Попзлатев

Година на превод: 1959

Език, от който е преведено: Норвежки

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1959

Тип: Роман

Националност: Норвежка

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стоян Кайнаров

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Димитър Захариев

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Любка Иванова; Лев Шопов; Лидия Стоянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2785

История

  1. — Добавяне

2

Малкия лорд се бе изправил край източния прозорец, с лице, обляно от сутрешната светлина. Не беше закусвал и чувствуваше тъпо недоволство от стаята, от въздуха в нея, от мисълта за училище. Слушаше равномерните удари на часовника зад себе си и всяка отмерена секунда му причиняваше болка. На позлатения стол с висока облегалка до бюрото на майка му лежеше чантата от тюленова кожа, с разкопчани ремъци. Тази сутрин той усещаше дори и острата миризма на кожата и тя му беше неприятна. Чу стъпките на майка си по стълбата и знаеше, че в следния миг тя ще се изправи на вратата. Заля го пламък на раздразнение.

— Но, малки лорде, няма ли да идеш на училище?

— Наричай ме Вилфред — отвърна той студено, без да се обръща. Тоя отговор дойде неочаквано и за самия него.

— Но, мое момче… — Той чу, че стъпките й се приближават към него. Настроението му изведнъж се промени. Посрещна я със сълзи на очи.

— Прости ми, мамо.

— Но часът минава осем и половина!

— Мамо… — и сълзите му потекоха, но не повече, отколкото той искаше. Чувствуваше облекчителното им действие. Гърлото му се отпускаше. — Мамо, не мога да ида на училище днес.

Тя сложи нежно ръка на рамото му и заедно отидоха до прозореца.

— Виж, мамо — рече той и посочи мокрите, потъмнели клони, които блестяха под слънчевите лъчи. — Мамо, липсват ми много от цветята за сбирката, анемони… много от луковичните растения. Не, не е много рано, мога да ги изкопая под разкаляния вече сняг при Бюгдьо.

— Ще трябва тогава утре да пиша, че си бил болен — каза тя. — А това е лъжа.

Той съзна, че тя е вече спечелена. Очите й не го мамеха. По черната й пола той знаеше, че днес тя е отстъпчива. Разбираше, че се готви да ходи на гроба на баща му. Той сви рамене.

— Не ще излъжеш, ако кажеш, че ме боли гърло.

Окръглените й рамене на възрастен човек трепнаха със същото движение, което премина през неговите детски рамена — своеволно, лекомислено.

— И, мамо — добави той, следвайки я навътре в стаята, — наричай ме, както искаш. Казвай ми Малък лорде.

Майка му се обърна загрижена.

— Брат ми Мартин може би има право, време е да почнем да те наричаме с истинското ти име.

Обзе го чувство на дълбоко недоволство, причинено от обезпокояващата действителност, която напираше. Той протегна умолително двете си ръце към нея и продума:

— Наричай ме Малък лорд!

Майката въздъхна облекчено:

— Добре, щом ти го искаш, момчето ми.

След това тя отиде към писалището.

— Ще ти трябват пари за лодкаря.

Тя посегна към синята порцеланова чаша, стояща вдясно над камината, извади от нея ключ и отвори писалището. Ролетката се смъкна просто вълшебно: плавно, без засечка.

От малката поличка вляво тя извади кафява кесийка, измъкна две петачета от средното отделение, което се затваряше с месингова закопчалка. От кесийката лъхаше сладникава миризма, идеща от миниатюрната книжка със съвършено тънки листа, заедно с двете малки червени моливчета — останка от „големите балове“ и сантименталността и успехите на младенческите години. След това тя затвори писалището, заключи го отново и сложи ключа в чашата над камината.

— Не си ли закусил? — Тя натисна копчето до бюфета с чекмеджета, изкусно украсени с резба, пълни с богата керамика, сред която централно място заемаха глинените чаши и скъпи чешки кристални бокали.

— Майко, чаках да закуся с теб. Нямам апетит, когато те няма.

В момента това бе самата истина. Малкия лорд чувствуваше пристъп на оня глад, който идва след завършена работа. Обладаваше го безпокойство пред това, което щеше да последва. По целия му гръб, по краката пълзяха сладостни тръпки. Майката донесе топло кафе. След малко майка и син се впуснаха към масата, залени от щастие, изпълнени с желание да отстранят всичко неприятно.

— Мамо, няма да излизаш в черно днес! — повели той.

Тя го погледна смутена. Изразил бе нейната собствена мисъл. Често той подчертаваше нейни мисли веднага след появяването им в собственото й съзнание.

— Времето е толкова хубаво. Мисля, че можеш да смениш облеклото си — допълни той.

— Тоя израз „мисля“ бе сякаш тайно уговорен, останал от някога, когато той бе още дете.

Той се изправи учтиво на крака, веднага след като тя стана от масата, и я чу как тръгва по стълбите и влезе в стаята си на горния етаж. Спусна се към писалището, качи се на стол, подири ключа и отвори. Миг след това той бе измъкнал четири монети по 25 йорета[1] и пет десетачета. Докато се канеше да сложи всичко на място, хрумна му друго. Взе едно от „моливчетата — спомен от баловете“, в задното отделение на кесийката, намери листа, на който нанасяха направените покупки, и записа с острия си майчин почерк три покупки за общо една и половина крони. След това сложи всичко в ред, слезе от стола и подсвирквайки си, отиде към прозореца тъкмо в момента, когато камериерката Лили влезе, за да раздига масата.

Тя спря смутено.

— Не си ли на училище? — попита тя.

— Както виждаш, мила Лили — отвърна той и се обърна със светнал към нея поглед.

— Знае ли госпожата, че пак бягаш от училище?

— Лили, какво приказваш? — Засмян, той се упъти към нея. — Днес ще ходя в Бюгдьо, ще се занимавам с ботаника, времето е тъкмо за това. — Тя подсвирна презрително, а той се приближи до нея. — Знаеш ли, Лили, че след майка ми, която обаче е много по-възрастна, ти си най-хубавата дама, която познавам.

— Дама? — промълви Лили, вече победена.

— Да, дама — отговори той настоятелно и свивайки очи, дойде съвсем близо до нея. — Знаеш ли, смятам, че си дъщеря на някой големец — министър или на едър търговец… Ръцете ти… походката ти…

— Отново ли започваш — смъмри го Лили и отпусна чиниите с едрите си зачервени ръце. — Знаеш ли какво смятам аз? Ти си смахнат. Съвсем смахнат. — И тя посочи към пожълтелия връх на шапчицата си. — Точно така, смахнат — потвърди тя щастливо, чувствувайки се като министерска дъщеря.

— Прегърни ме сега! — повели той настоятелно; тя бе съвсем близко до него. Извърна се и се наведе над главата му в прилив на нежност. Със страст, която тя не очакваше, Малкия лорд зарови лице в гръдта й. Тя се издърпа засрамена и се заоправя.

— Ти си полудял — продума тя съвсем тихо.

— Да, такъв съм, или смахнат, нека го кажем.

Той се отдалечи, но пак се извърна към нея, а в очите му трепкаше безпокойство и страст.

В тоя момент влезе майка му в светлобежова рокля, със сиви обуща.

— Още ли не си тръгнал? — запита тя.

— Исках да те почакам, за да ми помахаш през прозореца. Да, днес точно така трябва да си облечена — продължи той. — Нали така, Лили?

Двете жени размениха бърз, смутен поглед. А той добави:

— Сега вече тръгвам. Мила Лили, направи ми три сандвича, моля те. Все едно е какви ще бъдат. Добре ще е, ако единият е с пушена лакерда, а другите два с швейцарско сирене.

Той излезе в хола, за да вземе палтото си и една лопатка. След това изтича до стаята си и взе френското електрическо джобно фенерче, което му бе подарил вуйчо Рене. Майка му и Лили стояха смутени след излизането му.

Малкия лорд тръгна бавно надолу към Скарпсну с новото си сиво палто. Лодкарят стоеше на кея и пушеше. Той поиска да види най-напред парите. Познаваше добре момчешките привички. Когато бе на половината път и се намираше точно срещу еркера на къщата, Малкия лорд се понадигна в лодката и размаха ръце. Не можеше да види майка си, но знаеше, че тя го вижда. Дълго маха, а на лодкаря каза:

— Може да се върна обратно веднага — и постави още пет йорета на дъсчената седалка пред себе си.

— Все едно — отговори лодкарят. Пръстите му носеха отпечатъка на годините, а ноктите бяха къси и съвсем особени. Приличаше на кротко животно, без подобие в естествената история. През цялата година, като изключим ония най-мразовити дни, през които ледът бе изключително дебел, той гребеше неспирно и осигуряваше връзката между Скарпсну и малкия залив от другата страна.

Малкия лорд бързо скочи на сушата и застана за миг на каменния кей. Четирима възрастни чакаха лодката за обратния път към града. Той отново слезе в лодката и се прикри зад четиримата така, че да не бъде видян, ако някой у тях все още стои до прозореца. Когато приближиха брега откъм страната на града, той пъргаво скочи на сушата и през Драменсвейн се упъти към първата спирка на трамвая за Бюгдьо. На кондуктора подаде едно от десетачетата и получи обратно пет стотинки. Слезе при Атенеума, прехвърли площада при „Гранд хотел“ и се качи на зеления трамвай, отиваш към Грюнерльокен, изправи се до ватмана и с увлечение следеше как релсите чезнат под него. Отново бе в плен на силно безпокойство. Чувствуваше го по сладостното потрепване на крайниците. Запя високо, в такт с шума на трамвая. Беше нов, в много отношения бележит ден: ден на една от неговите тайнствени експедиции към места и селения, за които майка му и лелите му не знаеха нищо. Отиваше при момчета и възрастни хора, за съществуванието на които те също не знаеха много. Места рисковани и непознати, наситени с опасен, чужд полъх, с хора, които говорят другояче, ходят другояче, изобщо други, съвсем различни

Малкия лорд слезе на площад Олаф Рю. И преди бе идвал тук — четири пъти — все за същото. Вмъкна се в една врата на Марквейн, поприбра грижливо къдриците си и нахлупи ниско шапката си. След това мина по улица Торвалд Мейер. Тук и по калните улици към Даленген той знаеше, че ще срещне момчетата, било из дворовете, било по улиците, мъкнещи канчета за чорба или пакети. Тук той ще види непознатите си приятели, които говорят другояче и са други хора. Тук той ще се наслади на едно от приключенията си, които на два пъти са му стрували толкова скъпо, но от които не можеше да се откаже.

Не дири напразно. Навлязъл бе в една тъмна и разкаляна улица, която завършваше с грамада от складирани потъмнели дъски. Зад тях имаше постройка, пълна с вар и други материали. Още като минаваше по улицата, той забеляза през тъмните пролуки, че те са там. А сега чуваше вече заплашителните им, предизвикателни възгласи зад себе си. Момчетата се бяха събрали накуп: „Гледай я тая риба!“, „Ето ти женското момченце!“ Чуваше дюдюкане, нови възгласи като „мамка ти“, които той не разбираше напълно. Гърлото му съхнеше от страх, но той вървеше право напред, с гръб към тях и чуваше как бандата зад него непрекъснато нараства.

Тия момчета говореха друг език, различен от неговия, ходеха следобед на училище, което те наричаха народно училище. Бяха по-различни във всичко и той едновременно ги презираше и се страхуваше всякога, когато ги срещнеше. Днес бе решил да върви изправен пред тях с новото си сиво палто и да ги раздразни колкото може повече.

Гласовете зад него почнаха да стават все по-застрашителни; най-смелите го приближиха, двама дори посегнаха да хванат палтото му, като единият се опита да му сложи марка, подтичвайки уж случайно край него. Това бе едно дребно момче, което другите наричаха Рота. То лъхаше остро на пипер. Може би тая миризма идваше от старите му панталони.

— Не смее да се обърне! Не смее да се обърне! — викаха те зад него, все по-високо и по-високо. Той не ускори крачките си; искаше му се да изтича напред, но устоя. Вървеше право срещу високо складираните дъски, сред които имаше проправен вход. В тъмнината под свода те се изгубиха. Той се впусна смело напред. Път назад вече нямаше. Никой възрастен не би могъл да му се притече на помощ. Тук той трябваше да приеме каквото и да се случи или пък да излезе веднага победител.

Бандата беше съвсем близко. Някой избърза и на всяка крачка го настъпваше по петите. Под свода ставаше все по-тъмно, а гласовете зад него бяха вече подчертано враждебни.

Тъкмо когато пред очите му се очерта края на свода, той бързо се извърна, извади от джоба си електрическото фенерче и насочи ослепителната му светлина към бандата.

Въздействието бе неописуемо. Първите отстъпиха назад, а тия подир тях се стъписаха и останаха с отворена уста. Бяха всичко девет момчета, пъстра купчина от дрипави дрехи, рошави коси, мръсни юмруци и слаби, бледи лица, грозни и гладни.

Всички ахнаха. Тогава той угаси фенерчето. Тъмнината се разля върху тях на червени пламъци, които ги заслепиха. Отново запали фенерчето — угаси го и го скри в джоба си.

В тъмнината той стоеше един срещу всички — едно момче от един свят и девет момчета от друг. За момент той овладя положението. Досега никое от момчетата не бе виждало електрическо джобно фенерче. Никое от тях нямаше електрическа светлина у дома си. Той знаеше това. Разчиташе на ефекта. Това бе неговата карта. Сега я бе хвърлил. Около него владееше тишина, предшествуваща действие.

— Колко искаш за тоя фенер? — запита един.

Друг пък почтително рече:

— Не може ли да го видя?

Малкия лорд подаде фенерчето на протегнатата в тъмнината ръка. Момчето не можа да го запали.

— Ей така — поясни той и натисна копчето. Сводът от дъски се заля в светлина, превърна се във вълшебна пещера. Под трепкащата светлина лицата станаха чужди помежду си. Момчетата сякаш не се познаваха вече. Връзката помежду им се скъса. Малкия лорд загаси фенерчето. Момчето, което държеше фенерчето, остана с вълшебна пръчица в ръка, но у него тя нямаше чудотворна сила. В тъмнината лицата тръпнеха от напрежение.

— Дай да го видим — каза някой сред мрака.

Фенерчета премина у другиго. Малкия лорд знаеше, че сега вече то ще светне. Властта му тогава ще отпадне. Може би няма и да му го върнат.

— Е добре, момчета, а сега какво ще правим? — Сам той долавяше чуждия тон в собствения си глас, съзнаваше, че това е гласът на непознато момче, може би на един Вилфред, с който понякога се срещаше; той усещаше в себе си силата на това момче, неговото желание да властвува. — Дайте фенерчето — продължи той и протегна наслуки ръка в тъмнината.

Една ръка, опипвайки в мрака, се срещна с неговата. Той пое отново фенерчето и го остави да посвети за миг. След това го угаси и със светкавична бързина извади стъклото и развинти крушката, като след това намести отново стъклото на мястото му.

— Моля — каза той, — всеки може да вземе фенерчето.

Протягаха се жадни ръце, натискаха копчето и малкият механизъм почна да обикаля от ръка в ръка. Но той не светеше. Почнаха да се дразнят, обвиняваха се един друг, че са го повредили. Сломено бе единството им, единството, което споява приятелската група. Той наблюдаваше лицата и виждаше как те го дирят жадно, очакващи предложение, заповед.

— Добре, дайте го — каза той кратко и отсечено, постави крушката и след секунда фенерчето светна. Погледна лицата им, които изразяваха сега мъжествена войнственост, желание за нови преживявания. Веднъж той бе претърпял поражение от тях. Някой бе предложил да играят на топка с шапките си, но той знаеше, че махне ли шапката си, дългата му коса ще падне надолу по раменете. Започна бой, който той предварително бе загубил. Последва бягство през дълги и кални улици, по които преследващите го имаха всички предимства.

Сега трябваше да предложи нещо.

— Дали да опитаме долу в млекарницата на ъгъла — заяви той хладно.

— У Йопса ли? — запита някой.

— А може и в магазинчето на евреина — предложи той ей така, наслуки. Знаеше, че има магазинче за цигари на едно място на Тофтегате. Направи това предложение поради неприязън към „евреина“, поради тютюна, сладостта на който сам той не познаваше, поради желанието за приключения или порива към удоволствия, поради ламтежа и у деца, и у възрастни да заменят ежедневието с нещо особено.

— Да опитаме у евреина — обади се един дрезгав глас в тъмнината.

В свода, в който бяха нахълтали, миришеше остро на спарен дървен материал. Миризмата от окъсаните дрехи и дъхът на настръхналите момчета засилваха тягостната атмосфера. В миг на опиянение той съзна, че ей сега той може да накара деветте момчета да направят всичко, каквото му се доще и каквото те не биха желали.

— Последвайте ме! — изкомандува той строго и си проби път между тях. Стреснати, те отстъпиха, мърморейки. И когато излязоха на светло, той знаеше, изпълнен с вътрешен възторг, че обратът щеше да продължи, макар и да се връщаха към действителността. Нещо повече дори: всичко за тях сега щеше да бъде ново, дори улиците, къщите, които се издигаха от двете страни, самият той, и най-вече самият той, стига да върви начело, последван от двамина или от четирима. Хрумна му тогава нова идея:

— Вие ще бъдете адютанти — каза той на двете момчета, застанали най-близко от двете му страни.

Кого посочва? Чуха се викове. По-здрави момчета, изостанали към края, излязоха напред до изхода на дъсчената пещера и завикаха:

— Ами аз? Ами аз?

— Ти си в гвардията — повели той пренебрежително на едрото момче с дрезгавия глас, което го бе настъпвало по петите и бе направило опит да светне с фенерчето му. Сега той чу как гласът на момчето поде „гвардията“.

Някой от бандата попита какво ще правят с евреина. Малкия лорд веднага отвърна:

— Засега ще се задоволим с дребни неща. — Някой произнесе думата „засега“ със страхопочитание. Знаеха, че това може да значи и нещо по-лошо.

На ъгъла пред тютюнопродавницата Малкия лорд размисли, че в акцията не бива да участвуват всички. Той се обърна бързо към тях, а те го заобиколиха в кръг.

— Четирима души са достатъчни! Останалите да се пръснат засега долу из парка!

Лицата попритъмняха, но той не ги видя, не се вгледа в тях като в лица. Видя ги като овални отрязъци в силната светлина, с червени разтворени уста, готови да приемат заповедите му. Всички искаха да бъдат включени в групата на четиримата… Или никой? Той нервно потрепна, защото знаеше това, както знаеше, че избраните едновременно ще се радват и ще искат да бъдат далеч оттука.

— Ти — отсече той и тежко положи ръка върху рамото на момчето с дрезгав глас.

Тоя, когото наричаха Рота, се оттегляше назад, но бе вече късно.

— И ти — каза Малкия лорд и сложи властно ръка върху Рота.

Трябваше да бъде избран още един. Всички гледаха надолу, с изключение на едно бледо момче с умолителен, хипнотизиращ поглед.

— Да, да, и ти! — заяви Малкия лорд, сякаш увещаваше сам себе си да извърши едно добро дело; малкото бледолико момче грохна под тежестта на ръката, сложена на рамото му. Това бе началото… И краят.

Той кимна с глава на останалите от бандата.

— Ще се съберем в парка след това! — нареди той. — Ето ви това сега. — Той им подхвърли няколко десетачета.

Те се втурнаха върху парите, сборичкаха се. После тръгнаха, отделиха се не драговолно, щастливи и нещастни, обзети от съмнение и вяра.

Четиримата направиха кратко съвещание, след това поотделно, безгрижно минаха край магазинчето на долния ъгъл, като поглеждаха навътре. Малкия лорд изчака, докато влезлият клиент си излезе. После направи знак с глава и доволен се вмъкна вътре.

Тютюнотърговецът се обърна учтиво и поздрави въпросително младия клиент.

— Искам няколко картички — каза Малкия лорд и се упъти към тезгяха. — Искам също четири „Батчари“ за баща ми. Четири кипърски папироси.

— Лошо, млади човече — рече вежливо търговецът. — Много си млад, за да купуваш цигари.

— Баща ми ми даде бележка — отвърна Малкия лорд и бръкна във вътрешния джоб на сивото си палто. Чу, че другите бяха на вратата и че вече влизаха. — Искам да видя ония картички на рафта, там горе — каза той.

Тютюнотърговецът се обърна и накуцвайки се упъти към рафтовете в дъното на магазинчето.

Малкия лорд подкани момчето с дрезгавия глас.

— Дръж го — пошепна той, — улови го!

Момчето стоеше в недоумение. Тютюнотърговецът стъпи на малко кръгло столче, за да достигне картичките.

— Прави, каквото ти казвам — пошепна Малкия лорд, — щом кажа хайде! А ти — обърна се той към Рота — вземи чекмеджето с парите, точно зад тезгяха е, ей там, и прибери, каквото можеш. Чуваш ли? Хайде!

Дрезгавият като котка прехвърли тезгяха и сграбчи изотзад стария търговец. Рота изтича зад тезгяха и прибра чекмеджето с парите. Третият — малкият бледолик юноша — прибягна, вече съвсем блед, към вратата.

— Дръж това, бягай! — извика му Малкия лорд и му подхвърли едно десетаче.

Момчето се измъкна. Големите му обуща затракаха надолу по улицата. Малкия лорд се обърна към магазинчето. Отвън не идваше никой. Слънцето беше изчезнало. Започнало бе да ръми.

— Излезте! Делете с другите момчета! — повели той грубо на двамата изплашени, които се измъкнаха от дъното на магазинчето. Сам той мина край затворената врата и се упъти към продавача, който се клатушкаше към тезгяха. За миг те застанаха един срещу друг: четиринадесетгодишният, изпаднал в панически страх, и шестдесетгодишният човек, уплашен, ядосан. Малкия лорд дигна ръка за удар. Замахна два пъти. Тютюнотърговецът падна зашеметен зад тезгяха. Малкия лорд побягна към изхода. Мина край един възрастен работник, който се бе запътил да влезе вътре. Отвори му вежливо вратата и забърза към Даленген, далеч от парка, където трябваше да се срещнат.

За момент той се спря на ъгъла. Знаеше, че сега, ей сега ще се вдигне тревогата, ще се развикат, ще закрещят от врати и стълби. Ще дирят на север и на изток, по дворовете, гдето имат обичай да се срещат момчетата.

Той бързо пресече улицата; това е неговият шанс, но той бе последен. Пресякъл бе втората улица, когато чу гласове. Втурна се в една врата, влезе в двора, който завършваше с дъсчена ограда, с изправени до нея два сандъка с боклук. Качи се на единия и се спусна тежко през оградата на отвъдната страна, в друг двор. Излезе през вратата на нова улица и се озърна, за да установи посоката. Сега той чу викове, много гласове, но думи не се различаваха. Спусна се вляво през улицата, пресече един двор и излезе зад някакви високи къщи, давани под наем. Една врата бе отворена. Той се вмъкна между старите дървени къщи с открита площадка помежду им, сред която имаше помпа. Пусна вода и очисти кръвта от ръцете си. Нахлупи още по-ниско шапката си като остави няколко къдрици отпуснати. Прегърбена жена излезе от една от дървените къщи със зелена металическа кана и се упъти към помпата.

— Извинете — каза той, — позволявате ли да пия малко вода? — и се поклони толкова дълбоко, че жената не можа да види лицето му.

Тя се трогна от необикновения тон и поиска да се върне, за да вземе чаша. Заситни към къщата. Той нямаше сърце да я излъже. И когато жената донесе чаша и Малкия лорд пи вода, той извади една от двайсет и пет стотинковите монети и й я подаде:

— Хиляди благодарности. Това ви давам заради вашата любезност.

Жената се спря и се загледа подире му, когато той тръгна сред дървените къщи и мина по дълъг проход между стени от мухлясало дърво. Излезе след това на една улица, която никога преди това не бе виждал. Вече не чуваше викове. Всичко бе останало далеч зад него, в друг свят. Но тоя свят можеше да го настигне, ако не бе проявил хитрина. Вървеше постоянно на юг и свиваше леко на изток. Имаше вярно чувство за посоката, която следваше. Излезе до оградата на гробищата при Софиенберг и влезе през вратата, тъй като улицата от двете страни на оградата бе пуста. Ситният дъждец се бе превърнал в гъста мъгла. Вътре в гробищата той се сгуши до един гроб. Отново чу гласове. Може би бяха същите гласове. Може би вече го виждаха. Той прилегна върху гроба, зарови пръсти в студената земя и прошепна: „Дано не дойдат тук. Не тоя път, не сега!“

Гласовете се отдалечиха. И той като че ли се промени. На надгробния камък прочете: „Ракел Йенсен…“. Той коленичи пред гроба и каза: „Благодаря ти, мили господи!“

След това стана и тръгна приведен между гробовете, за да мине на другата страна на гробищата. През решетката на оградата, срещу Софиенгатен, видя черния шлем на дежурния полицай. Светлият връх на шлема бляскаше необикновено сред околната сивота и безлистните дръвчета.

Шлемът се приближаваше съвсем спокойно. Придаде му нечаканото чувство на сигурност. Полицаят бе тук, и в тоя несигурен и бедняшки край на града, за да закриля почтените граждани…

Малкия лорд се изправи и изскочи оперено от гробищата, право срещу полицая, сякаш диреше закрила от него.

Това бяха секунди на напрежение. Сега той нито бягаше, нито се биеше; изоставяше всичко на случайността. Ако и този път мине добре, изобщо всичко ще завърши добре. А ако се случи нещастие… но не, той никога не бе помислял за това; това бе тъмната неизвестност, в която се бе впуснал.

Полицаят не го и забеляза. Той продължи равномерно да обхожда сивата редица къщи. Момчето се съвзе изведнъж и почувствува как вълна на подигравка залива лицето му. Той бе на пределната точка между страха, който го бе обзел, и страстния копнеж за собствената, безгрижна сигурност, на която обаче не можеше да се радва, без да й противопоставя нещо. Той вървеше и си представяше спокойния светъл дом на Драменсвейн с всички негови удобства, които той обичаше; вглъбяваше се в себе си, в личните си тайни, в тайната за новото похождение, за злините, за които само той знаеше.

Спусна се бързо към площада Шу, за да вземе трамвая до къщи. Докато вървеше, различни мисли се рояха в главата му. Признаваше някои неща, разглеждаше ги, отхвърляше ги. Извършил бе нещо, нанесъл бе удари на един нещастен, стар човек със собствените си ръце. Не чувствуваше ни капка състрадание или угризение на съвестта. Опасността не бе минала. Трябваше да пази собствената си кожа. Трябваше да се пази от нещо, което сам той създаваше. Чувствуваше се много щастлив, че бе непознат, че не всички знаеха всичко.

Скоро, той знаеше това, само майка му и домът ще бъдат реална действителност… а другото, то ще бъде нещо друго, нещо отминало…

Но това ще трае само известно време, докато дойде някакво ново хрумване, което ще постави на карта целия негов свят. Но затова пък то ще бъде изпълнено с напрежение и ще бъде нещо, което само той знае.

Сега, когато се спущаше бавно на юг, през долния градски център, бе вече спокоен. Отиваше към нещо хубаво, желаеше да стори нещо добро, светло. Влезе в една книжарница на улица Йовреслотсгате и купи хартия, плик и пощенска марка за десет стотинки. Отиде до малкото писалище, предоставено за клиентите на магазина, и написа следното с красивия почерк на госпожица Волкварц, която обръщаше всяка своя буква в приятелско, усмихнато същество:

Госпожа Сузана Саген

Драменсвейн, Кристияния

С тези няколко реда само ви съобщавам, че вашият син Вилфред постига очевидни успехи по всички предмети в училище и се отличава с прилично поведение.

Ваша предана

Сигне Волкварц

Пусна писмото на ъгъла на улица Карл Йохан, преди да се качи на трамвая при Атенеума. Майка му наистина заслужава такава радост, мислеше си той и пусна къдриците си изпод шапката.

Бележки

[1] 100 йорета = 1 крона. — Б.пр.