Йохан Борген
Малкия лорд (13)

13

Вилфред се пробуди. Не искаше да отива на островите с децата. Това му бе съвсем ясно. Наричаше ги деца сега. Вчерашният ден му бе доставил нощни преживелици и бе подготвил нови възможности за днешния ден. Той лежеше уморен, люшкаше се на предел, където искаше да бъде сам, със своите планове. Оттатък, оттатък бе самотата.

Разгледа книгите на рафта и се задълбочи във френската история на изкуството, която бе получил от вуйчо си Рене. Сега не го интересуваха нито илюстрациите, нито тънките бележки, които разбираше наполовина; той се впускаше сред тях разсеяно, по задължение, в очакване да се случи нещо. Навън утрото настъпваше радостно и свежо, но той не се интересуваше от него. Отминало бе за него времето на детските игри.

Докато се ровеше по лавици и чекмеджета, попадна на старите си играчки, които се търкаляха тук от много лета. Попаднали сега в ръцете му, те го изпълниха с меланхолия. Ето го бойния кораб „Акаса“, сред комините на който бе проврял пръчици и изградил система от стъпала, с команден мостик, с японски адмирал най-отгоре, изрязан от корен на дърво, с глава и продълговати очи. Тук имаше нахвърляни лодки от дърво и целулоид, купени лодки с платна и пропелери, със седалки и въжета — неща, за които другите момчета са му завиждали и които той великодушно сега бе изоставил в забрава и разруха. Никога не му бяха харесвали.

Тогава чу голямата врява, дигана от идващите насам младежи и деца. Те се смееха и крещяха, като изкачваха пътеката откъм морето; чу след това и шум от гребла. Бяха дошли за него, за да го повикат. Смъртно се изплаши от една среща с Ерна, но не само от среща с нея, а с всичко, с всичко около нея, което просто му бе омръзнало. В главата му се редяха извинения след извинения: боли го глава, трябва да чете, чисто и просто иска да си остане вкъщи… Погледна през прозореца и ги видя: момчета и момичета — някои от тях по-големи, много по-големи от него, с червени, сини и зелени рокли, с ръкавици, шалчета и шалове, с въдици и дори с един тромпет, който надуваха през цялото време. Сега майка му го викаше. Сега приказва с тях. Сега пък им казва, че е горе, в стаята си, че ще го доведе. Отново го викаше.

Чувствуваше се като заловено животно. Нямаше кът, където да се скрие пред тая лавина от добри чувства към него. Леля Кристине — тя пък къде беше? В леглото ли бе още, понеже я боли глава? Тая мисъл му бе неприятна — не можеше да я види вкъщи, а трябваше да я среща на други места, намиращи се извън пределите на възможното, в някой игрален дом… Идваха му фантастични мисли, докато стоеше безпомощен между масата и прозореца, и не се осмеляваше да погледне навън, да чуе, че майка му го вика.

А тя го викаше. Говореше с насъбралите се младежи и го викаше.

— Малки лорде! Вилфред!

Изведнъж разбра, че не бива да я поставя в неловко положение. Не можеше да иска да го вика, не биваше, да оставя да го викат изобщо. Слезе долу с историята на изкуството в ръка и срещна цялата група пред стъпалата на верандата. Майка му стоеше сред младежите. Той уплашено потърси някакво извинение, но сред потоците светлина и слънце, всред другарите си той разбра, че никакви извинения не помагат.

— Ето го и Вилфред. Само за момент, аз сега ще приготвя кошницата му с провизии!

Бързо погледна майка си, но тя отвърна поглед и се залиса с младежта. След това бързо влезе вътре, за да приготви нещата му. За момент го доядя на нея. Беше го изоставила, предателствуваше спрямо него, само и само да го възвърне отново към детството, сред децата, та да се освободи от големите си страхове, които снощи издаваше.

— Ерна е долу при лодките — подвикна някой.

Какво? Знаеше ли някой? Какво можеха да знаят?

Отново го обзе глух гняв срещу подозренията, в които го заплитаха. Това го петнеше, лишаваше го от приятната несигурност на самотата.

— Е какво? — заяви той несигурно. — Аз ще си остана вкъщи и ще чета история на изкуството.

Най-близките край него останаха със зяпнали уста. Виждаше им се съвсем неестествено това. Но майка му вече излизаше от къщата с кошница и термос с изстуден плодов сок, с всички ония неща, които бяха за него доказателство, че тя иска да го върне насилствено назад, към детството.

— Побързай, Малки лорде… ние ще останем вкъщи, леля ти още лежи, тя закусва в леглото си, боли я глава.

— Но, мамо, аз те замолих…

Тя пъхна кошничката в ръцете му и веднага се обърна към младежите — млада, здрава майка сред младежи.

— Елате и вие с нас, госпожа Саген! — викна някой. Други подеха поканата.

Тя обаче се отбраняваше с всички сили. Бързо й идваха извинения: чакала била гости днес, щяла да плеви на градината, имала гост — болен на легло, да, лелята на Вилфред… Те обаче трябва да внимават, има ли някой, който добре да познава стария петролен мотор на лодката на Йоргенсен? Заглушиха я победоносни възгласи, точно както искаше. Всичко потъна в шума и сбогуването с младежите. Нямаше нито миг тишина, а донякъде тя бе нагласила това, макар че всички подробности по излета бяха подготвени и те идваха само за да вземат Вилфред. Нали Ерна бе идвала вече да го покани?

Да, тя бе идвала, те бяха говорили малко по тоя въпрос. Но ето сега пък Вилфред. Той се беше заровил в някакъв учебник, в такова хубаво утро — чували ли сте подобно нещо! Гледай ти, ха-ха. Гледай го ти и пак — ха-ха. Смехове! Заедно с майка му те намериха, че това е безкрайно смешно. Тая млада госпожа Саген винаги се закачаше с меланхоличния си син и ги освобождаваше от грижата те да го закачат.

Тя ги придружи по пътеката, сред кръг от младежи, колкото е възможно по-далеч от Вилфред. Увличаше ги в непринудени смехове, със свежестта си, с желанието си да се забавлява. Един млад човек, дошъл на гости у Йоргенсен, с жълтеникави брезентни панталони, с едва набола брада, използува някоя и друга минута за открит флирт с нея, докато се спускаха към скелята, гдето чакаха лодките; старата моторница на Йоргенсен щеше да тегли две малки лодки след себе си, докато три момчета бяха твърдо решили да плават с платна във викингска лодка и затова все сочеха някаква невидима сянка, която се очертавала някъде във фиорда. Това означавало вятър.

Като някакви сватбари с повишено настроение те се накачиха на лодките, увлечени в шеги и смехове, докато приветливата госпожа Саген стоеше на дървената скеля, която хвърляше петна във водата. Шегуваха се с мотора. Той влезе в действие след няколко гневни пукотевици и почна да изпуща облаци синкав дим в летния ден. Димът почна да се издига нагоре, когато се впуснаха на път. Видяха я как тя напусна бавно скелята и тръгна нагоре по пътеката. Обадиха се единични гласове откъм морето, но те вече не стигаха до нея.

В самите лодки гласовете утихнаха. Тежките облаци дим от мотора нависваха в летния въздух. Последното, което Вилфред видя от майка си, бе един тесен гръб, пъплещ нагоре по пътеката; в него не се виждаше вече никаква радост.

— Смешна жена е майка ти! — викна едно от момчетата през шума на мотора и погледна ободрително Вилфред.

Нещо заседна в гърлото на Вилфред. Горчивината от предателството, което тя бе извършила спрямо него, се замени от желанието да я защити. Но като се вгледа в покритото с лунички лице на Том, сина на градинаря, той прочете в него само възхищение и детска почит въпреки непочтителните думи. Усещаше ръката на Ерна върху своята, на ръба на лодката. Ръката й бе хладна. Той почти не я бе погледнал. Сега погледна хубавото лице на малкото момиче, покрито от онзи загар, присъщ на хората, които постоянно живеят край морето, така различен от бързо придобития мулатов цвят на временните гости. Имаше нещо природно здраво в това девойче, което запалваше огън у него по особен начин. Светла като лен коса, ленена рокля. Цялото девойче бе сякаш от лен. Свежо и невинно и все пак буен запалителен материал с ведрите си сини очи, които разкриваха всичко.

— Не искаше ли да дойдеш с нас? — запита тя.

— Нали тебе те нямаше — отвърна той въодушевено. Още веднъж усети прилива на щастие от фалша, който го караше да продължава играта. Фалш ли бе това? Трябваше да бъде неизказано щастлив тъкмо сега, в тая безподобна рамка от синевина и сребро. Тя самата сякаш бе част от природата, бе летен слънчев ден от глава до пети. Той доверчиво склони глава към нея и заговориха сред пукотевицата на мотора.

Тя сложи уста почти на ухото му. Това не се хвърляше премного в очи, тъй като другите бяха седнали почти до самия мотор.

— За теб мислех през цялото време — каза тя сериозно.

Защо го дразнеха тия думи? Защото той самият не бе ги казал пръв ли, или чисто и просто заради това, че бяха предизвикателство, на което той не можеше да не отговори?…

— И аз… за тебе — прошепна той объркан. — Цяла нощ — добави той. Не звучеше убедително.

Очите на Ерна притъмняха, овлажняха. Тя поглади ръката му, провиснала от лодката. Нейната длан бе корава от засъхналата по нея морска сол…

— Цяла, цяла нощ — увери я той с дрезгав глас.

— Не си ли спал? — запита тя угрижено.

Въпросът й му се стори като плоска ирония. Знаеше обаче, че така тя издаваше загриженост, преданост и нищо друго. Откъсна късата копринена платка, висяща отпред на разтворената му риза, и я върза на китката й. За награда, за утеха? Не знаеше защо; но я привърза усърдно в рибарски възел, който се бе научил да прави.

— Така — рече той. — Сега никога не ще можеш да го развържеш.

Тя погледна бледожълтата коприна мълчалива, трогната. Погали я с другата ръка, подпря лице на нея и го погледна замечтана, предана. Той отвърна на погледа й. Беше успял да се убеди, че я обича.

С „ура“ групата превзе островчето. Напред вървеше градското момче, с тромпет, след него Том, синът на градинаря, дигнал знаме, на което бе изобразена мъртвешка глава и кости. Заби го в каменната пирамида на островчето. Наловиха се за ръце и запяха сподавена, пълна с мистика викингска песен, означаваща, че те са господарите на острова. Детски пориви, деца! Големите момчета отначало смутено взимаха участие в церемонията, но скоро те най-много се увлякоха. И Вилфред се присъедини. Той предложи да играят на следене: едни ще крият бележки, а другите ще ги дирят. Трябваше обаче да ги слагат под камъни, иначе лекият морски вятър ще ги отнесе. Освен това почти бе невъзможно да се скриеш на островчето, без да бъдеш забелязан, тъй като нямаше височини. Само на две места то бе прорязано от дълбоки цепнатини, пълни с наносни трески и черупки. Ония, които криеха бележките, бяха лесно откривани и затова преминаха към групови игри. Игри, продиктувани не от друго, а от вътрешния им стремеж да се отърсят от умората, която се бе натрупала през дългата зима, изпълнена с уроци и училищна атмосфера.

Ерна тихо го повика. Тя се бе навела над камъните срещу залива и му правеше знак да върви тихо. С няколко скока той се приближи мълчаливо до нея и видя гнездо на чайки, в което едно яйце се движеше само. Ясно бе, че яйцето преминаваше последния стадий: малкото птиче ей сега щеше да се излюпи.

Скоро се събра цялата група, която гледаше тайнството в малкото гнездо, пълно с пера. Тържествено следяха чудото. Преголямото птиче си пробиваше път през яйцето; то бе мокро и лепливо и ето че изведнъж стана два пъти по-голямо от яйцето, в което бе лежало. Потътри се и запълзя, като се опитваше да се изправи в гнездото. Ерна бе уловила ръката на Вилфред: тя се бе съвсем разнежила. Тази церемония на раждането като че ли бе предназначена специално за тях, те като че ли стояха пред своето новородено дете, което безпомощно навлизаше в свят, пълен с възрастни и опасности.

В същия миг във въздуха над тях се вдигна невъобразим крясък. Преди да разберат какво става, над тях се разтвори чадър от бели птици, кряскащи и разгневени; някои от тях се спущаха отчаяно надолу и заплашваха с човките си. Някои от момчетата почнаха да хвърлят камъни и пръчки, за да се защитят от разлютените птици. Ерна обаче се възмути от подобно насилие.

— Нека си идем — каза тя развълнувана и съвсем сериозна. — Те само бранят малкото птиче. Сигурно то е последната им рожба през тая година. Нека ги оставим на спокойствие.

Ятото птици ги следваше с бесни крясъци, докато се оттеглиха доста далеч от гнездото. Тя седна на една скала и се загледа към морето, изпълнена със спокойствие, което той по-рано не бе наблюдавал у нея.

— Виждал ли си нещо тъй трогателно? — попита тя. — Горките птици проявиха безумна храброст само за да защитят едно малко безпомощно животинче. Смяташ ли, че това е само инстинкт?

Нещо го бодна. Отново същата дума.

— Отгде си взела тая дума „инстинкт“?

— Не се ли казва така? Това, което се прави, което ние правим, без да знаем защо? Което отгатваме…

— Какво разбираш под отгатване? Чайките само закрилят малките си, това е нещо съвсем обикновено.

— Да, обикновено. Но те някак си са разбрали, че малкото им птиче е в опасност.

— Нищо не са разбрали, защото в действителност то не бе изложено на опасност. Никой от нас нямаше да докосне птичето.

— Ами ако някой поискаше да стори това?…

— Не, никой нямаше да поиска такова нещо. Според мен това отгатване съвсем не е хубаво — добави той. — Освен това вие винаги отгатвате неправилно.

— „Вие?“ — учуди се тя. — Вилфред, не ми се сърдиш, нали?

Той притегли главата й. Огледаха се и след това бързо се целунаха. Чуха викове, другите бяха почнали да дирят малки чайки из скалите — ясно бе, че са открили нещо.

— Вилфред, защо каза вие?

Той помилва ръката й.

— Мисля, че всички все дебнат. А не бива — добави той.

Веднага си помисли: „Колко е чудно, седим и говорим като възрастни хора за неща, които не се осмеляваме да кажем, но които са наистина важни.“

Другите обаче бяха намерили множество малки и искаха да ги пазят и закрилят, тъй че нещастните малки чайки подскачаха от скала на скала, смъртно уплашени от предлаганата им закрила.

— Да ядем! — викна някой.

— Не, не! Нека се изкъпем първо.

Настана ужасна бъркотия с бански костюми и гащета. Когато по-рано биваха сами, децата не си бяха служили с такива неща. Сега отведнъж забелязаха, че са станали големи. А имаше и мнозина нови и непознати още сред тях.

— Така е и с хората — продължи Вилфред колебливо. — Смятам, че и те не желаят да бъдат толкова закриляни.

— Наистина ли не искат да бъдат нито следени, нито закриляни? — запита тя.

Той се трогна от чистосърдечния й израз. Бе казала нещо особено важно за него. Тя стоеше и опипваше жълтия си бански костюм. Една премного млада майка, която вече е станала излишна. Но някои бяха навлезли вече в морето и затова трябваше да побързат; беше срамно да влезеш последен — нещо, което все пак ще се случи на някого, но защо пък именно на тях.

Големите момчета от града плуваха по един начин, който те наричаха индиански. Това плуване се изразяваше в силно пляскане във водата, въпреки че с него не постигаха по-голяма бързина. Скоро всички почнаха да плуват по този начин и стана такъв шум и такова плискане, че водните капки образуваха малки дъги над кипящия басейн, пълен с тела и пухтящи глави. След това преминаха към дълго плуване под вода и най-накрая — към общи игри. Задъхани и заморени, те излизаха един по един на брега; с лъснали лица, плюващи солена вода, те почнаха да се катерят по скалите, гдето някои от момичетата вече така размесваха пакети от кошниците, че никой да не може да познае кой какво е донесъл и никой да не може да намери собственото си ядене.

— Том! — извика някой. — Къде е Том?

Още долу на брега някой бе запитал за Том. Тия, които бяха край трапезата, бъбреха, викаха.

— Какво е станало с Том? — викнаха четирима, които се бяха качили най-високо и се печаха на слънце. Изведнъж всички утихнаха. Някой се обади:

— Дрехите му са ей там, горе. — Изведнъж пак избухнаха шум и викове: — Том! Том! Някои проточиха гласове: То-о-о-м! — Накрая се понесоха общи викове из гърла, които издаваха паника: То-о-м, То-о-м!

Целият остров утихна. Някои хукнаха боси към върха на скалата, за да го търсят, други отидоха към брега, трети — към скалите. Вече никой не викаше, всички гледаха. Никой обаче не виждаше Том, никъде.

Вилфред усети една леденостудена ръка на китката си. В очите на Ерна той прочете отчаяние. Дори нещо повече. Молба?

И той се бе уплашил, но не бе изгубил присъствие на духа. Отново се чуха откъслечни викове — някои умолителни, други настоятелни, сякаш караха изчезналия Том да се обади от скривалището си, което те търсеха.

Той събра мислите си с такова напрежение на волята, което почти му причини болка. Дрехите? Бяха ги намерили далеч, встрани от пръснатите момчешки и момичешки дрехи — зад каменните блокове, на южната страна на острова.

С пъпна увереност той си помисли: „Том не е имал бански гащета.“ Представи си стаята, в която живееше семейството на градинаря: малка стаичка. Такова нещо като бански гащета те не можеха да имат. Том сигурно се е стеснявал да се къпе с другите…

Вилфред забеляза, че бе застанал до Ерна и бе уловил ръката й. След това внезапно я пусна и затича, без да каже дума. Затича се към северната част на острова, която завършваше с нос и с остро извисени над морето, скали. Той тичаше леко и пъргаво по скалите и все пак внимаваше къде стъпва. Тичаше с тържествуваща увереност в правилността на мисълта си, докато всички други диреха слепешката. През цялото време му се мяркаше малкото жилище на градинаря, там на поляната. Тичаше, колкото може по-бързо и все пак така пестеше силите си, че когато стигна на скалистия нос, не бе изгубил дъх. Там той спря и погледна надолу, в подножието на скалите. Водата бе прозрачна и спокойна от тая страна, закрита за вятъра. Видя дъното съвсем ясно; кафявите водорасли се полюшваха леко от водното течение. Скачайки от камък на камък, той непрекъснато се взираше в морето под себе си, диреше системно, част по част по ясното дъно, във водата, под водораслите.

И там най-после съзря Том. Той лежеше по очи, бял, гол. Тънките крака се удължаваха под пречупената светлина и като че ли се движеха.

Вилфред се огледа за помощ. Но до него достигаха само викове от другата страна на островчето. Той нагази във водата, като внимаваше да не се подхлъзне и падне. Беше по-дълбоко, отколкото смяташе. Дълго гази, докато стигна до Том. След това се гмурна дълбоко, улови Том за шията и наведе силно горната част на тялото му, така че Том остана на колене на дъното. Мислеше бързо, ясно и остро за всичко, което бе слушал за спасяване на удавници: как трябва да се вземе тялото на удавника на гръб и как да плува под него.

Тялото му бе тежко, по-тежко, отколкото смяташе. Той непрекъснато потъваше. Тъкмо когато се готвеше да го прихване с другата ръка, усети твърда почва под единия си крак. Веднага след това той извлече Том наполовина от водата на една малка скала, съвсем близо до скалистия нос. Трябваше само да прегази до сушата с изстиналото тяло на ръце, а то ставаше все по-тежко и по-тежко в изморените от усилията мишци.

В тоя миг той зърна Ерна, която се приближаваше горе по скалите. Жълтият й бански костюм блестеше на фона на небесната синевина. Луда радост обзе умореното му тяло, радост, която щеше да му помогне да преодолее всички трудности.

Ето, Ерна се обърна и замаха с ръце. Вилфред държеше безчувственото тяло задъхан, смъртно уморен, но през цялото време си мислеше за онова, което бе чел за спасяването на удавници в „Наръчник за момчетата“.

Когато първите от групата пристигнаха запъхтени, той се бе вече навел над Том, поставен по корем, с главата надолу, на най-близката суха, равна скала на носа. Той сам беше коленичил над голото тяло, като го беше възседнал. Момчетата дойдоха на скалата. Стихнаха всякакви викове. Момичетата също се струпаха бързо наоколо им. Чувствуваше, как над него се образува полукръг, първа, втора редица от напрегнати, тръпнещи в очакване безпомощни деца, които чакаха от него да стори чудо. Ритмично и целенасочено той започна да прави изкуствено дишане. Правилно ли действуваше? Така ли пишеше в книгата?

Беше толкова изморен, че се страхуваше да не се сгромоляса над мокрото тяло. Но не смееше да отстъпи мястото си на някой друг, не смееше да попита дали някой не разбира повече от спасяване на удавени. Един сподавен глас почна да дава полезни съвети, но колебливи. Сякаш не се касаеше до живота на Том, а до неговия собствен живот. Ще се справи ли той, той ще успее ли…

Но ето първата струя вода бликна от гърлото на лежащото под него същество. Вече не си спомняше кой бе това: едно тяло с глава на камъка; изви главата и водата почна да шурти силно. Момчето лежеше и повръщаше.

Вилфред го обърна. Сега му помогнаха, поставиха го на гръб, с глава силно наведена встрани. Вилфред легна над него и сложи ухо на сърцето. Не го чуваше още да бие, но чувствуваше по тялото, че Том е жив. Червена мъгла се спусна пред очите му. Огледа се за помощ, но почна да потъва, да чезне в непознат свят. Самият той почна да повръща нагълтаната при гмуркането вода…

 

 

— Но аз… аз дори не съм скачал от скалата, мамо, нищо не съм направил, нищо от онова, за което всички разправят. Аз само се поразходих и го изтеглих от водата!

Почваше да става мъчително. Майка му, леля Кристине и той пиеха следобедното кафе. Децата още обикаляха и на висок глас разказваха как Вилфред бе спасил Том от удавяне. Градинарят и жена му бяха идвали за малко, те не можеха да отсъствуват от дома си за повече от половин час. И двамата бяха плакали от благодарност. Лекарят бил казал, че Том е спасен в последната минута. Ако не било това смело момче, днес нямало да има вече Том — единственото, което имали на тоя свят.

Самото прибиране вкъщи, противно на изпълнените със страх минути, сменени от плаха радост, се бе превърнало в триумфално шествие, при което всички бяха обзети от искреното желание да го величаят. Още щом се бе свестил горе на скалите, той беше им заявил, че не е направил нищо особено, че дори не е плувал много, а само го е измъкнал. Колкото повече протестираше срещу хвалбите, толкова другите ставаха по-сигурни, че е извършил истинско геройство. Великолепният ден приключваше бляскаво. Искаха да го направят герой. Още виждаше пред себе си Ерна в лодката при връщането; тя бе седнала и не отделяше сините си очи от него нито за миг, безмълвна, занемяла и оглушала от удивление и щастие, защото той бе извършил това.

Искаше му се да мине по светлата пътека над пасбищата и да иде до къщата на градинаря, да посети Том, да види, че той е жив. Не посмя да го направи заради благодарността, с която щяха да го обсипят. Знаеше, че ще го приемат като наложен дар, че ще прехвърлят върху него цялата си обич към Том. Самият Том бе на легло и не биваше да става, макар че той твърдеше, че е здрав като тюлен, че ще е чудесно да поизлезе.

Родителите му обаче бяха угрижени: Том трябваше да пази легло още някой ден. Сякаш искаха да го привържат към себе си, да не го изпущат от очи, макар че съвсем не бяха почувствували липсата му до момента, в който може би нямаше вече какво да губят.

Майката на Вилфред преливаше от радост. Не че приказваше много, но час по час казваше на Кристине, че се гордее със сина си. Кристине бе чула историята с мила усмивка. Тя нямаше право да участвува във възторга. Беше само зрител, дори не такъв зрител, какъвто бяха всички тия младежи; те бяха преживели произшествието. Тя не можеше да участвува в разговорите нито за спасяването, нито за изкуственото дишане. И все пак и тя излъчваше радост, която достигаше до него, и той знаеше какво изпитва тя.

— С други думи, ти абсолютно нищо не си направил? — подхвърли Кристине иронично. — Само си се поразходил случайно из морето и си го измъкнал и после си му вдъхнал живот?

— Не, неслучайно. Обмислих всичко. Там е разликата. Смятах, че му е неловко да се къпе гол. Знаех, че няма бански гащета.

— Е, значи, само си отишъл и си го извадил! — допълни майка му.

— Точно така.

— А как отгатна, че няма бански гащета?

— Не отгатнах, а го видях пред очите си.

Майка му и леля Кристине размениха поглед над чашките с ликьор. Какво отгатваше всяка една от тях от грамадната област на загадките?

— Ти винаги говориш — каза майка му леко смутена, — че си видял, че виждаш.

Вилфред изведнъж се сепна. Забеляза, че те се опитват да проникнат в него. Знаеше чудесно, че това удоволствие да види е една от пътеките към света на тайните. Така бе с него. С другите може би беше иначе. Да види и да знае — това бяха хубави думи. Да види, но по-другояче, не само с очите. Да знае повече от онова, в което сме сигурни.

— Бих искал никой повече да не приказва по това — рече той. — Радвам се, че Том е жив, той сигурно е добро момче, аз всъщност почти не го познавам.

Стана и излезе в градината. Знаеше, че те сега мълчаливо се споглеждат и мислят, че знаят. Това, което смятаха, че знаят бе, че той е скромно момче, което не иска да бъде хвалено за неща, които всяко момче би направило и би могло да направи, стига само да размисли повече. Но докато те копнееха да му се възхищават, той знаеше, че вършат болезнена грешка, болезнена за него. Тъкмо тоя род измама не влизаше в плановете му. Мярна му се думата: банална. Сви недоволно устни…

У него имаше и нещо съвсем противоположно, като си помислеше искрено. Нещо, което бе минало през ума му по време на скъпоценните секунди на най-силно съсредоточаване на скалистия нос и което той не си беше изяснил напълно. Нещо друго, мъчително. В припадащия здрач той се спусна към брега, към скелята, отдето бе почнало краткото приключение. То беше следното: желаеше ли помощ от някого, когато бе нагазил във водата, за да дири удавника? И как бе разбрал, че момчето бе отишло тъкмо към ония места?

Не, не желаеше ничия помощ.

Ами ако не бе успял да се справи сам — щеше ли да предпочете Том да умре, вместо да поиска помощ да го извадят?

Не можеше да си отговори на тоя въпрос. Знаеше само, че го радваше отсъствието на другите.

А след това? После, когато бе клекнал над „трупа“ и действуваше по предписания, които само смътно си спомняше, които никога не бе прилагал на практика — желаеше ли тогава помощ, упътване?…

Не, не искаше такава помощ. Когато едрото момче с дълбокия глас бе почнало да се намесва със съвети, той го слушаше раздразнено, неохотно.

Но всъщност и момчето не бе напълно сигурно — то говореше ей така, само за да каже нещо.

Но ако наистина имаше някой по-положителен, по-сигурен, по-опитен и силен…

Не, нямаше такова момче в групата.

Но ако все пак?…

Щеше ли да предпочете смъртта на Том пред предлаганата помощ?

Водеше ли го само желанието да блесне като герой?

Крачеше отново по пясъка; всяка крачка причиняваше безпокойство, което той не бе в състояние да заглуши. Не беше ли искал да убие по-скоро Том… Той, който така геройски спаси живота му? Не бе ли това затаената дълбока истина, която го измъчваше така, че не можеше да търпи похвала за своята съобразителност и решителност?

Сега Том му бе станал някак си особено мил, макар че по-рано той не обръщаше никакво внимание на момчето с луничките и бялото тяло, когато се къпеха. Когато се бе надвесил на колене над полумъртвото същество, като че ли го яздеше обратно към живота, не му ли се струваше, че е възседнал мъртвия Том като своя собственост, като някакъв обект за проява на смелост, язден направо към смъртта?

Той вървеше и стенеше тихо. Макар и да не бе напълно сигурен, че е така, той все пак беше почти сигурен. Все повече и повече се уверяваше в това, като отхвърляше само оправданията и похвалите. Уверяваше се от думите, които му отправяха другите хора, от потупването по рамо, когато се прибираше дома, от възторжения поглед на Ерна и от проявявания от майка му такт, с който тя приемаше неговата скромност. Трябваше да отхвърли това като нещо мъчително и невярно; то му беше чудо.

Защо да стори това? От любов към абсолютната честност?

Ритна един камък от пътеката със силата, която презрението дава; камъкът описа голяма дъга и падна в морето.

Напротив: той се измъчваше не за да бъде „честен до мозъка на костите“. Искаше да премахне нещо, което бе станало толкова голяма неистина, че можеше да бъде прието за истина. Искаше да го сведе до малък факт, достатъчно нищожен, за да може да го задържи за себе си, в кът, в който никой не надникваше, в глъбината на душата си, без блясък за другите, с онова значение, което той сам му придаваше. Тогава то можеше да бъде невярно, колкото си ще.

Стигнал бе почти до скалистия нос с фара. Чувствуваше леко доволство от това, че е разровил нещата до дъно. Изчезнала бе всяка радост. Вместо това чувствуваше тежестта на някакъв камък, остър и причиняващ болка. Така би искал да бъде винаги: камък, твърд като скалата, на която стоеше, но не така голям и дълъг, като скалистия нос под милувката на морето при залеза, а малък твърд камък, с изострени краища, който да бъде в него самия, част от него, който да му служи като оръжие.

Леки вълни, раздиплени от лодка, плискаха в брега; те идваха откъм другата страна на носа. Видя бялата лодка на мадам Фрисаксен, която се показа зад фара. Мадам Фрисаксен, суха и потъмняла, обърната гърбом към него, гребеше безшумно към скривалището на бялата риба. Като стигна до средата на залива, тя го видя в червеникавата светлина на залеза и отпусна греблата.

— Гледай ти ето го момъка, който спасява давещи се! — каза тя добродушно. Всъщност не издаваше ли тонът й ирония?

Заля го червена вълна. Какво му бе толкова приятно у тая жена, която хората не обичаха?

— Добър вечер, госпожа Фрисаксен! — викна той и се поклони учтиво от камъка, гдето бе застанал. — Отново ли ще опитате, госпожа Фрисаксен, късмета си с бяла риба?

Знаеше, че тя се ласкае от обръщението „госпожа“. Възрастните й казваха „мадам“

— Вярно ли е това, което чувам, че ти си извлякъл малкия Том от морето? — запита тя, облегната на греблата.

— Да, госпожа Фрисаксен. Изтеглих го на сушата, той се бе подхлъзнал.

— Да, да — отвърна тя тихо. Гласът се чуваше съвсем ясно над водата. — Да, да — поде тя и натисна греблата: излезе малко встрани от течението, за да не я отнесе към брега.

— Може би Том е имал щастие — каза тя.

— Надявам се, че няма нищо да уловите, госпожа Фрисаксен — викна той весело. — Нито една риба няма да клъвне през цялата вечер!

Тя се усмихна хитро. Разбра го. Имаше негласна уговорка помежду им да не си пожелават щастие в риболова — иначе нямаха успех.

— Пфуй! — викна той и плю срещу нея в морето.

Госпожа Фрисаксен разкри цялото си лице в широка усмивка, толкова неочаквана, че лицето й сякаш щеше да се разцепи. Тя кимна още един път и почна да гребе безшумно към скривалището на бялата риба, което блестеше в червените отблясъци на слънцето.

И той пак остана да наблюдава самотното същество в лодката, което принадлежеше на друг свят, стоящ настрана от шумящото общество на летовниците. Дали тя изобщо живееше в някакъв свят? Сякаш се движеше като сянка по земята, сама за себе си, без връзка с предмети и хора, гребеше тихо под слънцето, което не излъчваше топлина.

Може би — така бе казала тя. „Том може би е имал щастие!“

Не беше го похвалила никак, изхождаше само от гледището на Том, може би от гледището на семейството на градинаря. Те бяха единствените тук, който я познаваха.

Какво мислеше тя в края на краищата за събитието на деня, което щеше да стои в центъра на разговорите на летовниците през цялата седмица, а може би и по-дълго време?

Тя сигурно нищо не мислеше.

Изведнъж момчето, което гледаше като хипнотизирано малката лодка, приличаща на златна капка сред вечерната синевина, се зарадва. Госпожа Фрисаксен праща всичко по дяволите. Всичко, всичко праща по дяволите! Тя беше доволна от своето дребно съществувание.

Да, така беше. Тя излъчваше някакво чувство на абсолютно равнодушие, на покой. Също като вуйчо Мартин, само че по друг начин. Неговият кръг бе голям — борси, чуждестранни търговски къщи, цяла мрежа от грижи, радости, собствени и чужди. Но всъщност той се обкръжаваше с тези неща само за да бъде спокоен и защото за такива неща именно говореха хората. В действителност и той пращаше всичко по дяволите. Тъкмо така — това бе и негов собствен израз. Музиката, малките изискани творби на изкуството, които правеха дълбоко впечатление на другите, които караха вуйчо Рене да бледнее, докато създадените впечатления пееха в душата му… дори бедността и страха от онова, което идва — всичко това, по което вуйчо Мартин говореше толкова много и така важно… той пращаше всъщност по дяволите. Точно това правеше вуйчо Мартин. Вилфред знаеше това, застанал самотен на брега, изпълнен с вътрешна радост, че някои постъпват така. Не са ли това истинските егоисти по света?

Възрастните често говореха за егоизъм. И когато произнасяха тая дума, като че ли разрязваха гнила ябълка.

И все пак не можеха да определят що е егоизъм!… Смятаха, че означава преследване на най-големи лични изгоди пред всичко друго. Не знаеха нищо за оная страст, която той щеше да почувствува, когато се огради със самотата си, в която само той ще съществува, твърд като камък под бляскавото лустро от любезност и внимание, изисквани от него. Станал веднъж независим, станал веднъж камък, който не мисли за другите камъни, у него ще виждат само доброто, любезното, геройското. Ще бъде богат като вуйчо си Мартин — да, защото вуйчо му Мартин бе наистина богат човек — със скромни привички, така че хората с основание казваха: „Вижте, колко е скромен, върши добрини без много шум“. Богат и сигурен, без нито за миг да си задава въпроси дали това, или онова е правилно или погрешно. Защо иначе го бяха карали да учи толкова много, много повече от другите… музика, преди да постъпи в училище, през оная пролет, когато бе ходил с майка си във Франция… ако не заради това, да използува ранните си дарования, за които толкова много говореха, за да стане твърд като камък?

Колко глупави бяха хората!… Колко лесно беше да ги разбереш въпреки техните отгатвания. Те винаги отгатваха онова, което искаха да отгатнат. Когато пък сгрешаха, те така нагаждаха резултата, че да изглежда като че ли все пак правилно са отгатнали! И след това, разбира се, не знаеха нищо един за друг, по-малко от нищо, тъй като започваха погрешно, заблудени от неточни догадки, от туй, че мислеха до най-малки подробности само неща, които им се искаха да бъдат такива.

Те обаче смятаха, че знаят! Майка му — за него. Леля Кристине — за него. Вуйчо Рене, който бе получил поръчението да ръководи едно младо дарование…

Госпожа Фрисаксен обаче знаеше нещата. Тя бе постигнала това посредством преживените огорчения и презрението към хората. Разказваха, че обстоятелството, че мъжът й се удавил, не променяло много нещо. Не му беше съвсем ясно какво разбираха под тия думи. Казваха, че Кристине не била от тяхната среда. Не знаеше какво точно искат да кажат с това. Знаеше обаче поне толкова, колкото всички други. Знаеше — тъй като през тая вечер на вълнение той бе разбрал тайната на госпожа Фрисаксен, — че хората само говореха едно и друго, говореха и говореха. И колкото повече говореха, толкова по-погрешна беше преценката им. Само когато нещо действително им причиняваше болка или страх, те се променяха. Тогава те създаваха герои от хората… Нещо, за което мечтаеха…

Излезе отново на пътя; Ерна го повика през плета и той мина в техния двор, гдето семейството вечеряше на една небоядисана маса под големия кестен, от който винаги падаше по нещо в храната. Ядяха особено ястие, което наричаха „здрава храна“; то представляваше смес от жито с мляко. Накараха и Вилфред да седне на масата, той получи порция от отговарящото на предписанията на хигиената, ястие, което засядаше на гърлото му като тапа. Бащата на Ерна ръководеше някакво учебно-възпитателно заведение и знаеше почти всичко за възпитанието, а малкото, което не знаеше, ходеше да научи в Англия всяка година посредством стипендия в един институт, където научаваше още нещичко за възпитанието от 15-и до 30-и юни ежегодно.

Той говореше за характер и за обучение, както и за нещо, което наричаше чистота на чувствата. Той бе единствен в семейството, който ходеше гол до пояс, търкаше се с пясък и никога не ядеше варено ядене. Той похвали постъпката на Вилфред, като я разясни с възпитателни примери; привърженик бе на положителния дух на спортсменство, препоръчван от Баден-Поуел^[1], според който човек не бива да се колебае какво трябва да извърши.

Деветгодишният брат на Ерна слушаше с недоволство откъм лехите с репички, където трябваше да чисти плевели.

Вилфред предпазливо поглеждаше Ерна. За пръв път, откакто можеше да си спомни, той забеляза у нея израз, който разкриваше и друго, освен прям характер. Тя наистина ли никога не се шегуваше с тоя повтарящ изтъркани истини грамофон, над който Вилфредовото семейство толкова много се смееше, насядало на верандата край бутилки с уиски — неговите вуйчовци и всички други самоуверени господа, които знаеха всичко, посвоему? Дори майката на Ерна, която угаждаше на мъжа си, като обличаше някоя народна носия, когато им идваха гости — и тя сега безучастно се бе навела над чинията си и ядеше здравословното ядене. Сигурно ли бе, че това, което той говореше, е толкова глупаво само защото всички смятаха така? Ако не беше гласът му, който предизвикваше смях, Вилфред би се съгласил с него по много неща, както правеше и с другите доморасли пророци.

— Напълно съм съгласен с вас, че не бива да се бие големият тъпан, защото човек е помогнал на някой приятел — каза Вилфред. Той вътрешно се радваше, че бе използувал израза на вуйчо си Мартин „да се бие големият тъпан“. Когато си служеше с думи на други възрастни хора в разговор с възрастни, очите им започваха да изразяват несигурност. Ерна бързо го погледна. Благодареше ли му тя, или се боеше да не се подиграва с…

Доволен, бащата на Ерна се поизкашля и пъхна в уста нова лъжица, пълна с мляко и жито. Напомняше му преживяща крава. Вилфред използува случая.

— Аз обаче не се възхищавам особено много от скаутското движение в Англия — каза той замислено.

Бащата на Ерна се усмихна снизходително, както правят педагозите, когато непосветени изказват съмнение върху техните идеи.

— Охо, нашият млад приятел не харесва скаутското движение?

Той огледа домашните си и кимна на малкото момче, което бе на лехите със зеленчуци, за да дойде и то и да извлече полза от лекцията. То бе един малък разбойник с щръкнали коси, чиито очи бяха насочени само към бурканчетата със сладко от боровинки.

— Може ли да запитам, дали нашият млад герой се е запознал с идеите на Баден-Поуел? — Сега той улови здраво, но дружелюбно главата на малкото, дърпащо се момче.

— Доста съм чел — отвърна леко Малкия лорд. — Смятам, че всичко, което той казва за честност и чистота, прилича много на казаното от всички други. Смятам обаче, че това е съвсем просто за обикновените момчета. Прилича ми само на повторение на стари правила за живота.

Ръководителят на учебното заведение подскокна леко на стола си. Забавно беше да го подразни малко човек, без обаче да прекалява.

— Смятам, че хората… може би специално съвсем младите… са станали по-комплицирани и имат много основания за това, което вършат. Те обаче са доста равнодушни спрямо простите добродетели на тоя Баден-Поуел.

Ерна бе свела очи надолу към чинията, малкото й братче подскачаше — от удоволствие ли или от нетърпение? Баща му щеше сигурно да каже сега нещо остро. Но сякаш изведнъж си спомни нещо. Той само каза:

— Може би вкъщи ти слушаш неща, противоположни на тия. Средата играе извънредно голяма роля за мирогледа на младите хора.

— Точно така — каза Малкия лорд примирително.

Беше време да става и да благодари за оказаното гостоприемство. Знаеше много добре, че деца и юноши биват канени у родителите на Ерна само за да слушат поучения. И когато стана, едно малко дяволче се надигна у него:

— Ние, децата, сигурно много се влияем от това, което слушаме вкъщи, но най-често то дава обратни резултати.

Той учтиво подаде ръка на майката на Ерна и благодари за великолепната храна. Бащата го погледна великодушно. Вилфред се почувствува като пеперуда, забодена с игла. Ако бе останал още десет минути, сигурно щеше да се превърне в един от онези „случаи“ на педагога, за които така обилно даваше сведения месечното списание за душевно и телесно здраве. Списанието се получаваше през цялата година в дома им — на Драменсвейн. Никога не бе се замислил, че сигурно бащата на Ерна им го праща.

Той тръгна за вкъщи между двата реда храсти, готов да избухне в смях поради здравия дух на Ерниния баща, който получаваше мъдрост на калъпи в курсовете на Кент през юни всяка година. В тоя миг храстите изшумоляха, Ерна изскочи из тях и застана пред него на пътеката.

— Лошо бе от твоя страна да се подиграваш с баща ми! — каза тя. Страните й трепкаха гневно. Така бе още по-хубава.

— Не съм се подигравал. Само донякъде му противоречах.

И той се ядоса.

— Това е равнозначно, когато се касае до баща ми. Знай, че никой никога не му е противоречал.

— Значи, съвсем навреме съм направил това — отвърна Вилфред равнодушно. — И вие сами смятате, че въпросът за това здраве става отегчителен.

Бяха застанали близко един до друг. Тя изглеждаше натъжена и засегната. Гневът й се бе уталожил.

— Мислиш ли, че е много глупав? — запита тя.

Той я погледна примирително. Нямаше полза от такава всеотдайност. Тя бе склонна да дава право всекиму.

— Не е по-глупав от другите, които се надуват — каза той. — Познаваш ли госпожа Фрисаксен?

— Ужасната жена ли?… — Тя го погледна смутено.

— Тя не се надува — каза той. — Както и ти, но ти си още малка.

Тя бе сега щастлива и объркана.

— А ти, Вилфред — попита тя, — ти надуваш ли се?

— Да! — отговори той и я плесна по гърба. За миг главите им се опряха една до друга. Викаха я откъм къщи, от другата страна на плета. Ерна бе полускрита в храсталака. Естествено подчинението в тоя дом не се дължеше само на теория.

— Поздрави малкия пират, братчето си — пошепна Вилфред, — той сигурно не ще стане скаут.

Тя се обърна в шубрака. Беше станала част от всичко, което я обкръжаваше.

— Вилфред — промълви тя ниско, — не можеш ли да ми заемеш някоя от твоите… истории на изкуството?…

За мит той остана неподвижен и мълчалив; това го трогна.

— Охо, съвсем не ти трябва да се занимаваш с такива неща, аз правя това само от глупост и суета — прошепна той. Гласовете откъм дома й приближаваха.

Тя постоя малко и тръсна безпомощно глава. След това бързо се мушна в храстите.

— Аз само излязох да подиря котето! — чу я той да вика.

„Честност! — помисли си той примирително. И както бе изпаднал сега в добро настроение, осмели се да продължи мисълта си: — Аз също се надувах, когато извадих Том от морето. Знаех, че тя идва след мен.“