Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малкия лорд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lillelord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Йохан Борген

Заглавие: Малкия лорд

Преводач: Златко Попзлатев

Година на превод: 1959

Език, от който е преведено: Норвежки

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1959

Тип: Роман

Националност: Норвежка

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стоян Кайнаров

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Димитър Захариев

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Любка Иванова; Лев Шопов; Лидия Стоянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2785

История

  1. — Добавяне

19

Виена бе зима. Когато излязоха от хотела на Рингщрасе, улиците бяха посипани с тънък пласт сняг. Вуйчо Мартин бе разочарован и малко огорчен. Той никога не можеше да отвикне от това да надценява настъпването на пролетта в Средна Европа. В спалния вагон по пътя той си представяше обстоятелствата с такава липса на фантазия, че изпадаше във все по-голяма и по-голяма паника, като съзнаваше ясно, че се е нагърбил с необикновено задължение. За щастие на близнаците и на леля Валборг собствените му синове, слава богу, никога не изискваха намесата му за каквото и да било.

Понятието настойник никога не му бе тежало така, както тази сутрин, когато излезе в така добре познатия му град с един храненик, за когото знаеше по-малко, отколкото за ваксаджията на ъгъла. Все пак за него човек знаеше, че той лъска обуща и пуши остатъците от малки пури, от които другите се бяха наслаждавали.

Той посегна съвсем разсеяно да хване ръката на сестриния си син, когато прекосяваха улицата пред хотела. Той се овладя в последния момент, но непрекъснато вървеше с чувството, че е един вид овчар и че овцата всеки момент може да се подхлъзне между звънящите трамваи или да падне в някой канал.

В малката сладкарничка на завоя до катедралата „Св. Стефан“, където той обичаше да взима своята порядъчна закуска, имаше стативи за ноти, поставени на един подиум, който бе врязан между сервирната маса и няколко плюшени фотьойла с кръгли крака и кайзеровата корона на облегалата, драпирани с бродерии, през чиито дупки короната и орелът наблюдаваха учудено златистото утро.

Когато видя станоците за ноти, Вилфред се стресна и дръпна неволно ръката на вуйчо Мартин, за да го задържи назад, но вуйчо Мартин, който счете, че това е начало на опит за бягство, хвана здраво ръката на сестриния си син и го поведе безпощадно към вътрешността на сладкарничката, където спокойни мъже с малки мустачки вече седяха зад огромни вестници на стативи и извънредно малки чашки, от които не пиеха.

— Вуйчо, мислиш ли, че ще свирят? — запита той, като нямо очерта думите с устните си.

По лицето на вуйчо Мартин премина усмивка.

— Не преди дванадесет, момчето ми — отговори той успокоително. И сам той се успокои. Но той намираше извънредно особена тази свръхчувствителност към музиката у човек, който сам има такива необикновени дарби в тази област. Самият той не бе особено музикален, но все пак достатъчно музикален, за да не се стеснява, когато друг свиреше. Да си кажем право, той дори не забелязваше дали изобщо свирят.

За десети път той убеждаваше Вилфред да не се тревожи от предстоящото им посещение у лекаря. Лекарят, разбира се, бе много известен в своите среди, но вуйчо Мартин му бе писал лично и бе получил много благоприятен отговор. У самия Мартин все повече нарастваше чувството, че е свръхчовек, откак се бе научил да разпознава особено важните мисли на момчето, изразени в безмълвните движения на устата му. Той бе стигнал до мисълта, че такива изкуства не бяха толкова мистични, ако човек се посветеше само на тях. Според него това важеше за всички области на живота. Един буден човек може да се научи и на най-невероятното. Стига само да има очи, с които да гледа.

От момента, когато започнаха това пътешествие, Вилфред бе обзет от чувство на преданост към вуйчо си. По предварителна уговорка майка му не ги изпрати на гарата. Оттогава те се чувствуваха като едно цяло — нещо ново и чуждо и за двамата. Принцип на вуйчо Мартин бе да предоставя на другите да направят от собствените му синове светски хора, да станат такива, каквито бъдещото им развитие щеше да изисква. Ето защо да води младия храненик сега, бе за него равносилно на това да покори нова страна на света. Освен това добрите му познания в чуждите езици му доставяха удоволствие да бъде в помощ на другите.

Вуйчо Мартин гледаше старателно часовника. Консултацията щеше да се състои в 10 часа, а приемната на лекаря не отстоеше на повече от четвърт час пеша. Изглежда, като че бе невъзможно за различните джобни и стенни часовници да преминат границата на девет и половина.

Когато най-после тръгнаха бавно из улиците, снегът бе почнал вече да се топи и градът получи облика, който той познаваше от толкова много търговски посещения и други приятни работи. Вуйчо Мартин бе успокоил своя сестрин син така старателно, че самият той стана нервен. Затова той продължи с успокоителните си наставления дотам, че Вилфред трябваше да пропъжда всичките му думи, за да не стигне до истерия. Той не възнамеряваше да кима или да клати глава, когато стои лице срещу лице със свръхчовека. Той изобщо искаше да постигне възможно най-многото от надеждите по това пътуване, ако не за друго, то поне за да облече вуйчо Мартин с триумфа, че пътуването не е минало напразно. За своя собствен вътрешен мир той не хранеше никакви страхове в тази проста компания.

Домът бе обикновена къща от деветнадесети век, с твърде тясно стълбище. Самата стълба имаше дървена облицовка в кафяво със златна ивица, която се опитваше оптимистично да следва стълбите нагоре, но дълги парчета от нея бяха изчезнали от миенето и рушенето на времето. Вилфред хареса стълбището. То бе без излишни украшения. Имаше нещо анонимно в неговия вид и във вида на къщата, което му вдъхна доверие още от първия мит. Той нямаше нищо от самочувствието, характерно за пациенти, които биваха предмет на интереса на другите; за негово щастие той не бе нито смутен, нито уплашен. Той бе безразличен към всичко, освен към вуйчо Мартин.

Те бяха приети в малко преддверие от една любезна дама, която не отдаваше голямо значение на всичко това. На вратата имаше скромна табела. Нищо особено. Но дамата не бе облечена като милосърдна сестра. Нямаше дори професионалното изражение, чрез което сестрите защищават шефовете си от натрапници. Тя прочете внимателно визитната картичка на вуйчо Мартин, пъхна я в джоба на престилката си и помоли милостивите господа да седнат. На стената нямаше портрет на кайзера Франц Йосиф. Това бе първата стая в тази страна, в която Вилфред не видя този портрет. Вместо това на стените имаше две репродукции от Франс Халс, за които Вилфред обърна вниманието на вуйчо Мартин. Последният кимаше енергично, сякаш да предотврати по-нататъшни изблици от неприятно естество. На няколко пъти той прекара носната кърпа по челото си в иначе хладната стая. Посещението при лекаря предизвика в здравата му като кремък природа неприятна възбуда.

Никой от тях не забеляза, че вратата се отвори, когато лекарят се яви в стаята. Първото, което Вилфред видя, бе, че той беше много слаб. Второто беше ръкостискането. То бе крепко и бързо, без ни най-малка следа от тайните уверения, с които бе така свикнал при други лекари, които с цялото свое аз изглеждаше да казват: „Така, млади приятелю ние с тебе ще оправим всичко“.

После те седнаха в просторната приемна стая, в която нямаше лъскави предмети зад или пред стъклените врати, които да навеждат на мисълта, че докторът може да ги употреби, ако поиска. Това бе стая в кафяво, също с дървена облицовка, с тъмни кожени мебели и два тесни прозореца с колосани пердета, които сякаш бяха закачени същия ден. Лекарят поиздърпа малко стола си от масата така, че да не седи укрепен като зад някаква крепостна стена; после седна и заслуша спокойно заекващите обяснения на вуйчо Мартин за някои външни белези от картината на болестта. Вилфред седеше през цялото време и наблюдаваше кръгло подрязаната брада на лекаря. Тя бе малко посивяла — той навярно надхвърляше петдесетте с няколко години — но предимно кафява… и ръцете: Вилфред смяташе, че такъв чудотворен доктор трябва да има прозрачни, неспокойни ръце, приблизително като на вуйчо Рене, ръце, които в нервна тръпка могат да карат нещата да изчезват или да се появяват. Но ръцете на този лекар бяха малки, здрави и спокойни, и дори не бяха прекалено дълги. И в очите му съвсем липсваше оня хипнотизиращ жар, който би могъл да бъде така удобен за подчиняване на пациентите му. Вилфред бе малко разочарован. Нуждата от сензации винаги съществуваше у него и дебнеше. За миг го бе обхванало желание за нечувани случки. Той бе разочарован от този слаб човек, който така учтиво слушаше съвсем заблуждаващото изложение на неговия вуйчо.

Когато вуйчо Мартин свърши, лекарят стана и го помоли да си върви. Той не беше неучтив, но бе съвсем решителен. Вуйчо Мартин дишаше тежко, протестираше. Той бе пропътувал дългия път…

Не можеше ли Вилфред да намери сам обратния път към хотела? Ако не, човек можеше да поръча кола. Лекарят стоеше вече с протегната ръка. Вуйчо Мартин се огледа безшумно, но Вилфред само му кимна, тайно зарадван. Когато вуйчо Мартин излизаше от стаята, той му отправи поглед, който изразяваше твърде малка надежда, че ще се видят отново в този живот.

 

 

Премина ли усмивка по лицето на чуждия мъж? В такъв случай то бе само сянка от усмивка и все пак усмивка, която говореше: нека сега ние, двамата възрастни, да се разберем. На Вилфред му се дощя да каже нещо от благодарност, той се бореше с устните. Но лекарят го прекъсна с движение на ръката и отиде до прозореца. После се обърна и запита:

— Пеете ли?

Вилфред енергично поклати глава. Направи движения, с които да покаже, че свири. Другият тутакси го предупреди:

— Знам това. Знам също, че се интересувате много от живопис… — Той посегна бързо към библиотеката, където различно големи и различно изхабени книги се биеха за място. Отвори една голяма книга, която лежеше напреки. Вилфред веднага отгатна, че вероятно съдържа репродукции. Лекарят отвори книгата наслуки и му я подаде. — Австрия е имала също своите големи художници — каза той. Картината представляваше лежаща до поток жена, заобиколена от дървета — от романтичната школа. Лекарят издърпа напред стола си до неговия. Те седяха и заедно прелистваха картините. Това бе един вид напречен разрез на всички времена: испански пещерни рисунки, египетски фараони със затворена безизразност, скални рисунки на елени с издути кореми в замръзнало движение. Лекарят прелистваше страниците наслуки. Липсваше каквато и да било преднамерена небрежност в движенията му, нямаше никакво умишлено спокойствие. Ясно бе, че книгата беше много употребявана; на няколко места в текста имаше бележки с мастило. На Вилфред му мина през ума, че човекът седеше и играеше ролята на негов вуйчо.

Почти в същия мит лекарят стана и затвори книгата. Той я остави и отново отиде към прозореца, където застана прав и погледна за секунда навън.

Глухият шум от екипажите с гумени колела едва достигаше горе до тях. Ето че той се обърна, направи няколко крачки към Вилфред и попита:

— Sie sprechen ja deutsch?[1]

— Alber natürlich, Herr Professor![2] — отговори Вилфред моментално.

Премина ли усмивка по лицето на лекаря? Този път не. Никаква усмивка. Не така осезателно. Просто една тръпка в знак на разбиране. Вилфред седеше и устата му трепереше. Това бе първото, което той бе изговорил от три месеца. Той беше не толкова изненадан, колкото смутен.

Състоянието му на безразличие се стовари от гърба му или бе на път да се облекчи. Той започна да говори, важно бе за него да обясни на чужденеца австриец, че той не е симулирал през тези месеци, че той би могъл някак си да заговори, но когато да започне… Той смесваше своя отличен граматически немски, от който леля Клара бе така доволна, с изрази от всекидневието, уверяваше непрекъснато, че не е имал нищо против да мами и лъже за много неща, но че точно това…

Сега лекарят се усмихваше — една открита усмивка, не широка и весела, усмивка, която се отразяваше повече в очите, отколкото в устата, но все пак тя не бе всезнаещата докторска усмивка, която обикновено говореше: спокойно, млади момко, хора като нас знаят всичко… Това бе усмивка… да, повече приятна, отколкото поощрителна, повече мъдра, отколкото знаеща.

Вилфред разказа много неща, предимно изненадващи неща. Този човек бе чужденец. Освен това бяха се натрупали много неща.

Те дълго седяха и разговаряха. Вилфред видя как слънцето се местеше в прозореца. Телефонът звъня на два пъти, лекарят го дигаше и говореше тихо и енергично, но през цялото време погледът му не се отместваше от погледа на Вилфред. Тогава Вилфред си мислеше, че той прилича на някого, когото познава — може би на баща му? Нещо в очите. Не, той приличаше на госпожа Фрисаксен… нещо без всякакви преструвки, една почтеност зад преструвката, под нея, не изявена като фасада, като някаква нова преструвка под знака на почтеността! Двата пъти, през които лекарят говори по телефона, бяха почти най-силните моменти от тяхното познанство, защото тогава той можеше да го проучва, тогава той можеше да даде пълна свобода на своето същество. Този човек не го свързваше както доктор Даниелсен в болницата или доктор Монсен у дома; той го освобождаваше, той нямаше тази маска на настойчив интерес, която в края на краищата така се налагаше, че сам той се чувствуваше свързан.

— Защо ме попитахте дали пея? — запита Вилфред след една пауза.

Докторът го погледна приятелски и сви рамене:

— Да, защо? Човек все трябва да пита нещо. Това за музиката…

— Случва ли се неми изведнъж да запяват?

— Случва се. Чели ли сте „Славеят“ на Андерсен?

— „Славе…“ — Вилфред почти веднага разбра. И прочете в лицето на лекаря момента, в който той схвана, че Вилфред е разбрал. — Да, истина е това — продължи той и погледна надолу, — че аз се чувствувах като изкуствения славей, който навивали. — Вилфред почувствува, че сълзите напират в очите му.

— Или като естествения — допълни лекарят. — Истинският славей, който е изгонен от интригантите.

Вилфред каза смутено:

— Аз бях ням за най-близките си, от тях онемях. Те ме направиха ням. Те направиха така, че да онемея.

Като обясняваше това, той викаше. Беше се разгорещил. Бързаше да се защити пред този човек, който познаваше „Славеят“.

Лекарят кимна един-единствен път. Но не с това прекалено потвърждаващо движение, което говори: разбирам, разбирам ви така добре, разбирам всичко. Само веднъж. Това бе съвсем достатъчно.

— И не смятате ли, че е наистина жестоко да продължавате да играете тази игра спрямо вашите близки? — попита той.

Сега той бе неочаквано строг. Вилфред поиска да възрази, но лекарят го прекъсна:

— Като казвам „игра“, не искам да кажа, че става дума за нещо неистинско, смятам, че това преструване вие сте възприели с цел да се самозащитите, разбирате ли?

Вилфред кимна, кимна много пъти. Той седеше и продължаваше да кима.

— Да, да, сега може да престанете с кимането — рече усмихнато лекарят. — Толкова лесно е човек да кара така. Човек подражава. Подражава сам себе си.

Вилфред никога не можеше да допусне, че това може да се изрази така точно. Той попита:

— Вие хипнотизатор ли сте?

Докторът се засмя:

— Не казвайте лоша дума за хипнозата, млади момко. Но тя е излишна тук. Няма защо да се страхувате.

— Аз не се страхувам — отвърна Вилфред твърдо.

Лекарят стана. Той отново отиде към прозореца и стаята отново се изпълни с тази тишина, която беше почти осезаема.

— Така ли? — запита лекарят и се обърна.

— Кое? Извинете…

— Не се ли страхувате? Вие казахте, че не ви е страх…

— Аз мислех за хипнозата…

— Или да кажем, че мислихте изобщо?

Вилфред изглеждаше засрамен.

— Естествено аз се страхувам — рече той тихо.

— Естествено, че се страхувате. Всички се страхуват. — Лекарят замълча за момент, отде до масата и седна. — Вие сте много зрял млад човек — каза той. — Вие сте живели, както казват, в защитна обстановка. Но искам да ви запитам. Имате ли сам вие желанието да се лекувате при мен?

— Но сега аз вече мога да говоря — отговори Вилфред. Той веднага съзна колко наивно звучеше това. Лекарят обаче стана и пристъпи към него. Едва сега Вилфред забеляза, че те бяха еднакво високи, да, може би той бе с косъм по висок от него.

— Имате право — каза лекарят. — И вие ми обещавате… но, не, няма какво да обещавате на мен чужденеца… Не виждате ли сам, че е най-добре отсега нататък да говорите?

 

 

Тези сълзи, тези проклети сълзи. Той не искаше сега да знае за тях. Той ги бе употребявал като някакво средство. С тях той можеше да играе ролята на развълнуван, както с усмивката можеше да играе ролята на весел. Но сега те дойдоха, те бяха тук, топли и отвратителни.

— Ах, да — каза лекарят, — ако само можехме да плачем — да плачем и да се смеем…

Той каза това така, сякаш го чувствуваше като нещо, което на него самия му липсва, както когато човек съзнава своята маловажност, но не е в състояние да направи нищо. Вилфред си мислеше, че ще е най-добре да се сбогува. Той бе чул, че този чуден доктор е твърде зает човек. Той стана. Лекарят бързо се приближи към него.

— С удоволствие бих искал да ви чуя да посвирите — рече той.

Вилфред се огледа в приемната стая. Но лекарят отиде към завесата срещу бюрото и отвори пълзящата врата. Откри се малка стая в златен плюш, една претрупано мебелирана стая с еркер към улицата и едно кафяво лъскаво пиано в единия от ъглите; то напомняше бюфета в къщата на Андреас.

— Какво обичате най-много да свирите? — попита лекарят и отиде към купа ноти върху малката масичка с пискюли.

Вилфред отговори като автомат:

— Бетовен.

— Наистина ли?

— Защо не? — Той изпитваше известна вътрешна съпротива срещу изкусното проницание на този човек.

— Може би предпочитате Дебюси? — запита той. — Лекарят се усмихна. — Аз попитах вие какво предпочитате?

— В момента Бах — отвърна непочтително Вилфред. Той отново трябваше да си зададе въпроса дали не премина слаба усмивка през това малко тясно лице; имаше нещо загрижено в него, което му наподобяваше орех, едновременно здраво и изхабено; то му напомняше на госпожа Фрисаксен.

Той изсвири една от малките прелюдии, след което премина към една фуга. Сам не забеляза как започна, но за пръв път от няколко месеца се чуваше да свири. Това бе един ясен и добър инструмент с малко слаб тон, но чист като самия човек.

Мислите му се върнаха назад. Беше като онзи път с „оркестъра“ в дома на вуйчо Рене; той не водеше и нямаше чувството, че го водят, надигаха се просто някакви сили, които живееха в него, без да бъдат негови, и на които той даваше пълен израз.

Когато мислите се върнаха, чувството спадна. Той стана смутено.

— Извинявайте — продума той. — И благодаря.

— Аз благодаря — каза лекарят и стана енергично. — За какво се извинявате?

Той стоеше безпомощно.

— Не зная. Аз ще си вървя сега.

Лекарят се забави за миг. После го последва в приемната стая и издърпа пълзящите врати. Колко чудно! Сега тази приемна стая му се стори като тяхната — у дома в Норвегия. Той се бе запътил към вратата, когато лекарят каза:

— Само един момент. Вие знаете, че постигнахме съгласие за… как да го наречем — държане, съобразно което трябва да говорите… — Той се усмихна. — Може би ще се обадите на вуйчо си и ще го предупредите, че си отивате?

За миг Вилфред се почувствува вкаменен, като че устните му се опънаха, устата затрепериха.

— Но ние не знаем къде е — промълви той дрезгаво.

Лекарят отговори мигновено:

— Можем да проверим в хотела, почакайте малко… — Той се замисли: — Струва ми се, че точно сега вуйчо ви седи в кафене „Моцарт“ и пие чаша бира.

Вилфред изведнъж се втрещи:

— „Моцарт“ — защо „Моцарт“?

— Защото това е един известен ресторант, в който туристите смятат, че най-добре чувствуват Виена. Разбира се, може и да е така, не зная.

— Извинявайте, господин професор — каза Вилфред. Той почувствува нещо комично в собствената си сериозност, но никак не го бе грижа за това. — Има ли нещо, за което да сте се уговорили предварително с вуйчо ми?

Прочутият лекар се засмя — този път една открита, напълно убедителна усмивка.

— Вие сте хитър млад човек — рече той весело. — Би било много приятно да ви имам като опонент за известно време… И така, ние постигнахме съгласие да телефонираме в „Моцарт“? — Той вдигна телефонната слушалка.

Бележки

[1] Нали говорите немски? — Б.пр.

[2] Разбира се, господин професоре. — Б.пр.