Йохан Борген
Малкия лорд (20)

20

Още при супата имаше вече две версии за преживяванията на вуйчо Мартин в кафене „Моцарт“. Едната, на лея Валборг, бе, че Мартин едва не припаднал, когато чул гласа на Вилфред по телефона. Другата, която се предаде от самия вуйчо Мартин, бе, че той чисто и просто е очаквал това, защото още от първия момент е изпитвал силна вяра в този доктор — чудотворец, и когато резултатът бил налице, той го посрещал спокойно и веднага уредил текущите си търговски работи и телеграфирал на сестра си.

Истина бе това, което вуйчо Мартин говореше — повече и не можеше да се иска. Той седял в „Моцарт“ и когато го повикали на телефона, той бил зает с други мисли и с чаша австрийска бира. Изпитвал най-голямо безпокойство за Вилфред и преди всичко желаел да го освободи от лапите на оня тъмен тип, за когото всъщност не знаели нищо.

Междувременно мислите му се отклонили, имало и други неща, за които трябвало да се погрижи, и когато Вилфредовото „добър ден, вуйчо“ се чуло на телефона, той, разбира се, ни най-малко не се учудил. За момент той бил забравил всичко това. После — да, после го възстановил в паметта си и се подготвил за приличен припадък.

Дотук и двете версии бяха верни.

 

 

За австрийския лекар се говореше колкото може по-малко. Семейството бе изживяло нещо, което бе вече превъзмогнато. Мартин можеше всъщност да каже и това, че виенският лекар бе предложил да задържи момчето, за да го лекува по-продължително. Той бе употребил думи като травма, бе споменал невроза. Но вуйчо Мартин го бе отрязал много умело с факта, че момчето си е възвърнало сега способността да говори и че рози има и у дома им, в Норвегия. Леля Валборг не бе така весела, когато той разказваше по тоя начин.

Сега те бяха изживели всичко това. Не бе редно да се говори за това, което е минало. Редно бе да се придържат към настоящето. Пък и това минало беше неприятно. Сузана Саген се възстанови необикновено бързо. Тя не носеше вече никакъв вълнен шал и нямаше нищо старческо в благородното й държане или в закръглената й усмивка, с която посрещаше гостите с „добре дошли“.

Вилфред за съжаление не беше вкъщи. Той би се радвал на възможността да поздрави всички, но не бе вкъщи. Той отново се бе хвърлил в училището и в свиренето на пиано с най-голямо усърдие. Сега беше в консерваторията и щеше да дойде по-късно.

Вилфред не беше в консерваторията. Той бе посетил набързо един ресторант на Стортинтсгатен. Сега седеше на една пейка в парка Фрогнер и спореше с Мириям на музикални теми.

Той каза:

— Не забелязваш ли, че той се гърчи, целият Моцарт се извива и се гърчи, за да се хареса? Не можеш ли да чуеш как се докарва пред своя горд баща цял живот? Той е бил и нещастно влюбен. И това си е позволил. Всичко у него е било както трябва да бъде.

Мириям се усмихна. Тя бе учудена от тази разгорещеност, от явната несправедливост в почти всичко, което той каза. Той като че ли искаше да бъде несправедлив във всичко, за което говореше. Усмивката й бе нейният начин да му се противопоставя. Той знаеше това, той знаеше всичко предварително, това момче, което бе така различно от всичко, с което тя самата бе свикнала.

— И всички тия приказки за грация, за хармония… — Вилфред запали десетата си цигара на пейката и се загледа враждебно в тъмната пролетна вечер с тънка мъгла над езерата. — Виж сега онези лебеди, които ние, хората, пускаме навсякъде, където има вода. Какво искаме ние от тях? Хармония, движение; пускаме ги, за да ни харесват, нещо повече: за да изградят у нас представа за някакво въображаемо щастие — да, щастие за нас и за самите лебеди. Но вгледай се в движенията им! О, те се плъзгат с величествено спокойствие, у тях има нещо възвишено, просто защото плуват така и защото шията им е толкова дълга, че трябва да си дърпат главите високо. Все трябва да се направи нещо с една такава дълга шия. Но ти самата виждаш как се гонят един друг, как се измъчват взаимно. В очите им също има нещо сбъркано, сигурно за да имат малко поле на зрение и да се засили тяхната недоверчивост.

Тя трябваше да се засмее. Но невинаги смехът й бе щастлив. Изпитваше известна топлота към това момче, което тя признаваше само наполовина.

— Не разбирам — каза тя, — като че вие бързате да разкриете всичко, да намерите грешка във всичко.

— Вие? — удиви се той.

— Да, вие. Не забравяй, че аз съм живяла почти изключително в средата на моите близки, а те са евреи. Ние не търсим само грешките си в семейството, за нас това не е най-важното. Караме се малко, не се дразним толкова от това, което мислим за грешно.

Той изведнъж стана сериозен.

— Твоят баща, знам, че той е преживял тежки времена…

— Баща ми? Да, разбира се, и баща ми. Защо питаш винаги за баща ми? Другите, чичовците ми, вуйчо ми, всички са преживели ужасни времена. Всички евреи в Галиция са прекарали много зле, всички, които не са имали нищо.

— А които са имали нещо?

— И те сигурно са били зле по свой начин. Но мнозина от тях са откупили свободата си. Мнозина от тях са помагали на другите. На нас ни помогнаха и сега сме добре.

Той седеше и обмисляше думите й. Тя употребяваше изрази като „добър“, като че хората бяха добри. Тя имаше способността да минава над нещата, да ги прикрива. А той имаше способността да изтъква противоречието на всичко, което човек знаеше.

— Какво значи това, че сте добре?

Тя го погледна учудено:

— Какво значи? Е, например материално. Освен това приятно е да бъдем заедно. Брат ми е известен юрист, ти знаеш това.

— Аз имам един приятел, който ходи във вечерно училище — рече той.

Тя седеше и гледаше лебедите. Той беше прав, че те изглеждаха зли. И движенията им също не бяха само величествено спокойни, нещо, което тя винаги изразяваше с „подобно на кралица“.

— Зная какво мислиш — каза тя. — Ти не можеш да разбереш, че да се стремиш към нещо, може да бъде известно преимущество. Вечерно училище, консерватория… Но това прави хората по-щастливи! — заяви тя, радостна от това, че намери някакво разрешение.

— Радва ли ги това — да станат по-щастливи?

Той говореше тихо. Не я питаше. Но тя каза:

— Защо помрачаваш душата си?

— Не разбирам защо пък всички трябва да бъдат така щастливи? — отвърна той сърдито.

— Да, наистина — нали твоят Моцарт не е бил щастлив!

— Мислиш ли? Аз считам, че той просто е позирал.

— Като тебе! — каза тя разпалено. — Точно както правиш ти. Ходиш и ближеш раните си. Това правиш.

— Знам това, но от него не ставам по-радостен — каза той упорито.

— Да, но ти не го и искаш. Никой от тия, които се самосъжаляват, не става по-радостен. Това би му струвало много усилия. Точно това казваш и ти.

— Мириям — продума той, — аз мисля, че те обичам.

Сега тя утихна съвсем. Тя имаше свой начин да седи неподвижно, който бе повече от състоянието между две движения. По повърхността на пясъчната настилка имаше още тънка снежна ивица. Тя като че ли я бе хипнотизирала.

— Аз никога няма да се оженя за друг, освен за евреин — каза тя. — Никога не ще си позволя да обичам друг, освен този, за когото ще се оженя.

Той се замисли и като че ли някакъв студен пламък го обгаряше през всичкото време: тя е добра, това е истина. Човек трябва да бъде такъв. Тази мисъл го нервира.

— Менковиц в класа по цигулка е достатъчно евреин.

— Да — каза тя. И веднага след това: — Той е способен и като учител.

„Е, та какво — мислеше той възбуден. — И това, на всичко отгоре. Бяхме добри приятели, изпращахме се до вкъщи, може би я обичам. Северното сияние.“

— Аз те обичам, когато има северно сияние — каза тя, леко усмихната. — На стената на „Ураниенборг“. Тогава те обичам.

Проклетият инстинкт. Беше ли казал той „северно сияние“? Тя бе седяла до него и бе отгатвала, това бе правила тя. Като майка му, като Ерна, като Кристине. Винаги ли мислите му бяха толкова лесни за проследяване?

— Когато не искаше да ме видиш, когато беше болен… — почна тя.

Той не й помогна. Той гледаше лебедите. Те плуваха по някаква система, обикаляха се един друг. Когато той искаше, тя не искаше. Когато тя може би искаше, идваше трети. Тогава първият се нахвърляше върху третия, докато тя плуваше нататък със спокойни движения. Величествени.

— Аз стоях отвън три четвърти час, преди да посмея да звънна.

Е, та какво… Веднъж той бе звъннал у Андреас и се бе промъкнал и скрил по стълбите, за да изиграе номер на възрастната прислужница. Така бе то с него, с тези, които не бяха добри.

— Мислиш ли, че е особено весело да бъдеш ням? Да се сражаваш с гърлото си, когато някой те гледа?

— Може би щях да те накарам да проговориш — каза тя. — Аз вярвах в това.

Тя е вярвала, че може да го накара да проговори. Ах, така, значи, в това е вярвала тя. А после се представяше толкова кротка като църковна служителка.

— А защо точно ти?

С леко движение на безнадеждност, тя каза:

— Часът свърши.

Часът свърши. Нейният час за свирене свърши. Тя също бе избягала, за да бъде заедно с него; бе и излъгала, тя, която никога не лъжеше. Тя се бе отказала от възможността да види своя Менковиц…

— Би трябвало да се трогна — рече той. — Най-добре е да вървим. Впрочем и аз имам семейство у дома. Заклали са цяло теле.

— Това е повече, отколкото заслужаваш — каза тя и стана.

Той също стана. Погледна раздразнено към лебедите:

— Това бе повече, отколкото е заслужавал и оня глупец от библията. Но те все пак го направили. Те винаги колят телета.

Те се разделиха при дървената врата на Киркевейн. Той я видя как забърза към Мунтегате. Дълбоките дири от колите бяха изпълнени със златиста вода — отражение на червеното небе.

— Цигулката ти! — извика той изведнъж. Той стоеше с цигулката й в ръка. В същия миг се появи една голяма бирена кола, теглена от два силни коня. Той трябваше да отскочи бързо, за да избегне копитата. Той стоеше сега, опръскан от водата, събрала се в дълбоките дири на колелата.

— Забеляза ли, че беше златна — каза той и се засмя срещу й.

Тя стоеше ужасена. Беше видяла колата да идва. Коларят се обърна разбеснял и го попита да не е сляп.

— Ням! — отвърна той, като издаде устата си и направи един кръг пред челото с показалеца си.

— Ти си луд — засмя се тя. — Какво искаш да кажеш с това, че водата била златна?

— Тази вода — отговори той и посочи панталоните си, — тази мръсна вода, която Лили ще има удоволствието да изчисти, тя беше златна при залеза на слънцето. Ти не забеляза ли?

И двамата отправиха поглед нагоре по протежение на Киркевейн, чак до онези брези, откъдето започваше Майорстуен. Червеното като сьомга небе бе очертало дирите от колелата по целия път като две златни линии.

— Подобно на лебедите — каза тя и се засмя тихо. — Но нека бъдат златни тогава. Нека и лебедите да извисяват глави във въздуха. Нека си ги спомняш така. Тогава ще можеш да си изпереш сам панталоните и да си спомняш, че са били златни.

Нейните очи бяха също златни. Две слънца, които залязват или изгряват. Той не знаеше кое точно.

— За мен те сигурно залязват — промълви той и й подаде цигулката.

— Кои залязват?

Тя не разбра. Той пристъпи бързо към нея и я целуна по двете очи.

— Тези двете — каза той.

Той стоеше и махаше с ръка. Тя се обърна и му махна. После той престана да маха, но продължи да стои там. Далеч по улицата тя се обърна. Тя махаше. И той махна. Той изтича малко напред и се спря. После се върна в парка. Хвърли един камък към лебедите, но не улучи. Появи се пазач, който запита ядосано той ли е хвърлил камък по лебедите.

— Да — отвърна Вилфред. — Искате ли да знаете името ми?

Пазачът се отдръпна уплашено. Той застана под едно дърво и го заразглежда. Не мръдна оттам, преди младият мъж да се упъти към изхода.

— Този поглед! — мърмореше той.

 

 

Когато пристигна на Драменсвейн, той застана пред къщата и не посмя да влезе. Той ги видя да седят там, както винаги ги бе виждал и както винаги бе отгатвал думите им, преди да ги изрекат. Сега те седяха и очакваха неговото появяване. О, те щяха да се покажат съвсем равнодушни, нито за миг нямаше да спрат заниманията си, обратното, те щяха да продължат да си говорят, леля Валборг и леля Клара щяха да седят като залепени за своята игра Го-Банг, докато някой го зърне и каже: хей, та това наистина е Вилфред. Как върви музиката, момче?

И всичко това, защото те бяха доброжелателни към него — твърде доброжелателни. Той можеше да им отвърне с нещо за награда — любов. Но не от него. Не неговата любов. Той можеше да им даде някаква любов; майката — той можеше да я дари със синовна любов, някоя синовна, коя и да е.

А можеше ли също да помоли леля Клара да й види брошката? Не, благоприличието не му позволяваше да стори това, те не можеха да искат от него да се връща отново към детинството си. Но той можеше да го направи. Можеше да му хрумне да го направи. Да помоли леля Клара да разтвори брошката си, първото капаче, след това второто. Ако имаше късмет, той би могъл да извърши това.

На вуйчо Мартин можеше да изрази своята благодарност. Не съвсем. Не за Виена. Това е минало. Човек превъзмогва някои неща и те вече не съществуват.

Но ако човек не ги е превъзмогнал? Ако тия неща не бяха отминали? Ако всеки преживян момент представляваше един свят сам за себе си, без предпоставки в миналото и без последици в бъдещето? Ако всеки момент представляваше един организъм, начало и край на всички неща — би ли могъл тогава човек да му отнеме живота? Това значи, че би трябвало да се упражни насилие. И какво правеха те с нещата, които не са превъзмогнали — триеха ли ги с някаква зацапана гума? Магическата гума, която изтрива всичко, фокус-мокус…

Така бе стояла и Мириям пред вратата, без да посмее да позвъни. Това наистина би трябвало да го трогне. Да, но той бе трогнат. Ако тя не разбираше това, толкова по-добре. Тя си имаше своя цигулар, нейният брат бе юрист.

Освен това той не бе говорил, че ще се жени. За това човек трябваше да изчака, докато стане двадесет и пет годишен. Дотогава момиче като Мириям би трябвало да бъде майка от десет години. Тя трябваше да стане майка сега. Затова той трябваше да е мислил.

Не, той не смееше да влезе. Тоест смееше… Той можеше да мине през верандата. Тогава нямаше защо да се преструват на изненадани. Ако тръгнеше по тоя път, щеше да се появи зад тях. И като награда той можеше наистина да чуе някой да каже нещо. А това би било неприятно.

Той обиколи къщата до страната, която гледаше към залива Фрогнер.

Оскарсхол се издигаше отсреща бял и без сянка като парче тебешир под мъртвото небе. Някакъв влак фучеше наблизо. Той изтича в шума нагоре по стълбите и се спря.

Там долу на стълбите бе седяла Кристине. Тогава тя бе плакала горчиво над един живот, от който не стана нищо повече. Или може би над някакъв сладкиш, който й предстоеше да направи? Откъде можеше да знае той? Сега тя бе там, вътре. Той не я бе виждал от деня, когато набързо го бе посетила горе у него и когато не му бе казала сбогом. Историята бе забравена. Историите се сменят. Човек ги превъзмогва. Фокус-мокус.

Той постоя и леко се поослуша. Вуйчо Рене водеше разговора. Не си струваше в такъв случай да се подслушва. По-добре бе да се слуша. Той влезе бързо през малката странична врата и докато все още бе горе върху ниския подиум, поздрави високо:

— Добър ден, мамо, добър ден на всички!

И той тръгна към тях, щастливо, прилично, радостно — точно както го искаха. Леля Кристине имаше сиви кичури в косата. Това бе първото, което забеляза. Той не преставаше да ги гледа, това навярно я огорчаваше. Изглежда, че тя няма вече никого, за когото да ги боядисва, мислеше си той.

Те бяха щастливи да го видят. Защо да не им позволи това, та да бъде и той щастлив? Той не помоли леля си Клара да види брошката й, но направи достатъчно, за да й покаже, че не я е забравил. Той бързо я посочи и каза:

— Брошката… Трябва да знаеш, че аз наистина отлично се справих с граматиката във Виена…

Да, и това бе казано. Иначе никой нямаше да го спомене. Сега те престанаха да мълчат и излезе така, сякаш през цялото време бяха говорили именно за него. Винаги се случваше така с нещата, които изобщо не бяха споменавани. Важното бе те да се кажат първо, а не после, просто да се загатнат. Важното бе всички да бъдат радостни, тогава щяха да бъдат добре. У Мириям бяха добре. Те бяха добри. Тя свиреше на цигулка за бедните.

Обиколката бе извършена. Сега той трябваше да се погрижи за ядене. След като най-после се освободи от тях, той почна да прави гримаси. Майка му го последва, но той скри лицето си с ръце, така че тя не можа да види нищо. Той трябваше да си задържи гримасите сега, когато можеше да говори. Те не можеха да му отнемат всичко. Един ден той щеше да се откъсне от тях. Тогава щеше да се залови за нещо друго. Накрая нямаше да прави нищо. С баща му бе станало така.

Но майка му не трябваше да седи заедно с него. Може да получи пристъп на честност, за да я зарадва: не е бил в консерваторията, седял е на една пейка, в един парк, заедно с едно момиче. Тя щеше да се зарадва тогава на тази безотговорност и на това, че само той и тя знаеха тази тайна. Затова тя не биваше да бъде с него сега. Той трябваше да бърза да яде. Той наистина искаше да я зарадва с нещо. Но не с малкото, което пазеше за самия себе си. То бе така малко, че вече се бе раздвоило. Изпи една чашка червено вино, и още една. Мислеше си: това, което е изцяло негово, не трябваше да остава тъй малко, то можеше да приеме големи размери!

Той изпи няколко порядъчни чаши вино към пържените глухари. Взе и една чаша шери — бренди със сиренето и една малка чаша портвайн. Преди да стане, той се огледа бързо наоколо и изпи още няколко чаши от това, което бе останало там. Беше свикнал да прави това от време на време. Толкова леко му ставаше тогава. Да, тогава нещата можеха да приемат достатъчно големи размери. Не знаеше какви точно неща, но вероятно ги имаше много. Някога той се бе забавлявал с кражби и малки нападения, бе играл с момчета, които бяха твърде находчиви. Можеше да има много неща от този вид. Той сгъна салфетката и си взе светкавично още една чаша портвайн, преди да влезе при другите.

Но той се спря на вратата. Споменато бе едно име, на един свещеник. Може би да е случайност, но това му напомняше за конфирмацията. Той стоеше там, бе късно да се престори, че не е чул. Свещеникът се казваше Шуб или нещо такова. Всички мечтаеха за него, конфирмираха децата си в гарнизонната църква, само за да го видят. Той бил изключителен, така човечен, като че не бил свещеник. Това бе най-голямото признание, до което можеше да се стигне за един свещеник. Ето че го споменаха пак. Вилфред каза:

— Той би могъл да ме кръсти веднага!

Настъпи мъртва тишина. Кристина се смееше, леко джавкайки, а вуйчо Рене — безшумно. Смееше се и майка му, и леля Валборг Леля Клара чистеше носа си, доколкото той можеше да види.

— Да, аз си помислих за тази конфирмация — рече той необуздано и пристъпи към тях. — Мама не е особена християнка. Това навярно е вуйчо Мартин… Скъпи вуйчо, на теб, комуто аз имам толкова много да благодаря…

Дали ще мине?

Да, мина. Те бяха говорили именно за конфирмацията. Тя не ги интересуваше ни най-малко, никого от тях. Вуйчо Мартин бе тоя, който уверяваше, че е практично човек да има кръщелно свидетелство, когато си изкарва паспорт изобщо…

Да, и това мина. Беше ли наистина възможно открито да кажеш нещо и с това да се уредят работите, вместо да ги отминаваш, да се изплъзваш, докато ги забравят…

Изглежда, че наистина мина. Само човек да е достатъчно дързък. Само да си е пийнал малко. Но те не знаеха това.

И това мина. Мислите му блуждаеха в главата, но съвсем не бяха в безпорядък. Може би така постъпваха у дома на Мириям. Говореха открито. Не, това не можеше да бъде така. То бе само еднократна проява.

Вуйчо Мартин каза:

— Аз мисля, че момчето почти има право, Сузи — да, ако ти не си много заинтересувана от онова там… удостоверението?

Майка му се засмя. Тя не се интересуваше от това, не се интересуваше от нищо, стига всички да са доволни. Всичко в нейния свят й бе изглеждало така променливо. Сега светът отново почна да прилича на себе си. Тя не бе особено заинтересувана. Тъй да се каже, нещата бяха в ред. Вилфред си бе тук, все едно че бе кръстен.

Той им свири. Свири им по желание. Когато вуйчо Рене предложи Моцарт, то свири Моцарт. Не мина добре, но вуйчо Рене го бе поискал. Вилфред му благодари още веднъж за репродукциите. Те можеха да се изваждат от книгата и да се закачат. Вуйчо Рене изглеждаше ужасен от това. Но Вилфред нямаше да ги закача. Невинаги човек трябваше да вижда всичко. Вуйчо Рене въздъхва облекчено.

Вуйчо Мартин седеше със своето уиски. Вилфред пи наздравица напреко през масата с една въображаема чаша, като благодари и намигна. Така той отново направи нещо излишно. Той чувствуваше, че почва да прекалява. Но имаше желанието да прави подобни неща. Когато леля Клара го попита за училището, той отговори, че то върви добре, че върви застрашително добре, че това училище изобщо е някаква грешка. Те се засмяха. Мислеха, че той е щастлив. Те имаха дял в това. То бе тяхна заслуга. Най-малкото, което можеше да стори за тях, бе да попрекали.

— Въпросът е там, че аз съм доста надарен — каза той. — Ние сме талантливо семейство, вижте близнаците на вуйчо Мартин, те почти станаха англичани.

Да, той сега наистина прекали много. Те престанаха да бъдат вече така спокойни. Най-малкото двете лели се спогледаха. Той отиде в столовата и изпи няколко чаши от това, което бе останало. За него бе добре дошло, че там имаше какво да пийне. После се върна обратно и седна тихо. Бе въздържано любезен. Не бе ли това едно семейно общество и най-малкото, което човек можеше да направи в него, бе да бъде весел, весел и любезен в подходяща последователност. И да прекалява…

Да, той сега ще поправи всичко. Ще го направи все по-добро и по-добро. Но човек не може да не прекалява, ако иска да върши само добро. Любезността му стана така силна, че почна да взима превес. Със своята тиха уединеност той предизвика въпросителните погледи на другите. Не бе ли това едно семейно общество, една вечеря на всички, които бяха преживели тази история? Всеки от тях имаше да преживее по нещо. Всеки един имаше своето малко нещо. Той седеше при тях и ги гледаше. Отклони леля Валборг и леля Клара от играта им. Той им посочваше всеки идващ ход, сам замисляше ходовете, така че те имаха чувството, че местят кръглите картонени кубчета по чужда воля. Той погледна чашата с уиски на вуйчо Мартин и като светкавица пристигна с шише сифон. Вуйчо Мартин се нервира и разсеяно изпразни една чаша. Той показа на вуйчо Рене един фокус с два пръстена и една копринена носна кърпа. Три пъти извърши фокуса, който бе научил в училище. Майка му и Кристине говореха нещо тихо, говореха тихо и въздържано ей тъй за нищо, както правят хората, когато искат да отвлекат вниманието на другите. Той даде вид, че ги слуша и техният разговор не постигна целта си. Той погледна Кристине, събличайки я за миг с поглед. На дамите той донесе аполинарис^[1]. Излишно бе да безпокои Лили за такава малка услуга. Донесе шишетата на два пъти, като всеки път при отиването в столовата изпиваше по една малка чашка. Бе забравил да вземе чашки за тях и отиде още веднъж. Тогава изпи една малка чашка, и още една. Беше забравил леля Клара и отиде още веднъж.

— Не можеш ли да спреш за малко на едно място — каза майка му, — почваш да ме нервираш.

Той седна. Седна и така се задълбочи в проучване на извънредно малките карти за пасианс на леля Шарлота, че тишината около него зашумя. Да, тук щеше да се върши само добро, но то не биваше да се върши шумно. Та не бе ли той най-младата издънка на рода и не можеше ли той да бъде за пример на своите необикновени братовчеди, които бяха станали направо англичани? Не бе ли той школуван до съвършенство в тоя спорт да се харесва — да, той щеше да им се харесва сега до смърт. Той обикаляше тихо и си заемаше чашка след чашка. Никой не можеше да го обвини, че шуми и дразни някого. Обратно, той бе наложил на всичките си движения някакво магнетично спокойствие. Забеляза дискретния поглед на майка си, потънала в безкрайни разговори за празни и празни неща. Този поглед го съпровождаше, той бе хипнотизиран от бавността, която Вилфред си бе наложил по нейно желание. Момчето седеше като стена и оставяше малките чашки да се надигат една след друга, сякаш се изкачваха по извънредно малки стълбички към все по-големи и по-големи височини.

Телефонът в хола позвъня. Вилфред не скочи, стана бавно, предпазливо — така, че никой да не се почувствува обезпокоен — и затвори вратата след себе си. В стаята настъпи мъртва тишина. Той чуваше тишината зад себе си, когато отиде до телефона и дигна слушалката.

— Момчето е пияно — каза вуйчо Мартин.

Госпожа Саген стана и донесе пури за господата.

— Приказки! — отвърна тя на вуйчо Мартин. — Има ли някой желание да изиграе една партия крокет в градината?

— Ако още можем да виждаме топките — каза снизходително леля Шарлота.

Вилфред се забави при телефона. Те почнаха да се ослушват. Кристине каза:

— Можехме да се облечем…

Тя тръгна към вратата, но се спря. Не искаше да го срещне сама навън, освен това той говореше по телефона. Всички бяха като хипнотизирани от телефонния му разговор, от неговото отсъствие. Когато той се върна, те сякаш се освободиха от нещо. След като разбра за какво говорят, той тутакси донесе дрехи за дамите. Те щяха да играят крокет, една мирна игра — гаранция за хармоничното им настроение. Донесе всички дрехи, които намери в гардероба, натрупа ги едни върху други, палта и якета, и се впусна да помага по всички възможни начини.

— Господи — обади се леля Шарлота, — ние като че сме тръгнали към Северния полюс!

— Майка му попита:

— Кой се обади?

— Андреас — отговори Вилфред, — той пак е забравил уроците.

Вуйчо Мартин се намеси:

— Андреас? — Това не е ли оня твой приятел с очилата, който има вид на слабоумен?

Изцяло пременени, дамите се проточиха по верандата и надолу към игрището за крокет във вид на празноскитаща се тълпа. Вилфред разпредели учтиво чукчетата и се върна вътре. От него бе отлетяла всякаква радост.

— Андреас не е слабоумен — заяви той студено.

Вуйчо Мартин подскочи:

— Аз мислех, че той… както ти самият каза…

Вилфред чувствуваше как огънят бушува в него.

— Андреас е едно много способно момче — каза той.

— Да, да — потвърди вуйчо Мартин.

— Много способно — продължи Вийпфред. — Той ходи във вечерно училище. От него ще стане нещо.

Вуйчо Мартин отряза върха на една пура със съвършена точност.

— Неговият баща е в много стеснени обстоятелства — каза Вилфред. — А майката е болна!

За да сложи край на всичко, вуйчо Мартин рече:

— Жалко. Наистина, много жалко.

— Безнадеждно болна — продължи Вилфред свадливо. — Той има двама братя. Единият препарира птици и употребява арсеник.

Вуйчо Мартин въртеше печално чашата. Той се замисли върху писмото от училището, което сестра му бе показала веднъж. Имаше нещо с онова мастило…

— Би ли желал да ми подадеш онази пепелница? — попита той.

— Той ги продава на музея — птиците. Аз мисля всъщност, че баща му пие.

Никога не му бе минавало на ум, че бащата на Андреас пие. Всичката му веселост се бе изпарила. Той не бе вече Щастливия Малък лорд. Ректорът се бе обадил по телефона. Искаше да говори с майка му. Той бе казал, че майка му не е вкъщи. В последно време се бяха случили няколко малки нарушения на правилата в училище. Той очакваше, че ще има телефонно повикване или писмо. Изглежда, че той никога нямаше да се отърси от тия дреболии…

— В стеснени обстоятелства — продължи той свадливо, — в съвсем стеснени обстоятелства.

— Слушай, момчето ми — каза вуйчо Мартин тихо, — ти никога не бива да се напиваш в присъствието на семейството.

Вилфред го погледна учудено.

— Човек може да пийва по малко, може да бъде и заедно със семейството, но никога двете неща едновременно…

Вуйчо Рене, който непрекъснато обикаляше и разглеждаше разни неща, се приближи:

— Много глупаво поставена — каза той за иконата над входа, водещ към ориенталския кът.

Дреболиите. Те се въртяха навсякъде наоколо. Това именно искаше да разкаже той на лекаря във Виена, за всички тия неща, които постоянно се повтаряха и се сплитаха около него като мрежа.

— Благодаря за напомнянето — каза той на вуйчо Мартин, когато вуйчо Рене отново се отдалечи.

— И аз благодаря — рече вуйчо Мартин добродушно. — Ти впрочем се разви малко преждевременно, доколкото разбирам аз…

Вилфред го погледна тъпо. Вуйчо Мартин беше светски човек, той знаеше как да се държи, той бе либерал с мярка. Той имаше двама сина, на които не говореше неприятни неща. Той бе човек, който познаваше нещата и умееше да се освобождава от тях.

— И после? — заупорства Вилфред.

Вуйчо Мартин повдигна рамене. Вуйчо Рене дойде и предложи да се разходят преди вечеря.

— Ние, тримата джентълмени?

Вуйчо Мартин благодари одобрително. Той не бе човек, който обича продължителните неприятности. „Брат на майка ми“ — помисли си Вилфред. Той каза:

— Мисля, че е по-добре да се кача за малко горе.

Той пъхна пръстите в гърлото си и глътна два аспирина. Вуйчо Мартин имаше право. Човек не бива да се напива в присъствие на семейството. Човек изобщо не бива да се напива. Онази история в училището — три момчета бяха отишли в салона за ръчна работа и бяха пили през време на почивката. Вилфред беше донесъл нещо за пиене. Всичко бе така невинно, но едно от момчетата стана свадливо в час по вероучение и каза, че Исус бил социалист.

Тези директори — не можеха ли да не играят на господа в собствените си училища? Защо им трябва да клюкарствуват по къщите? Той самият бе твърде стар за това, твърде възрастен. Той ще отиде при този директор утре и ще му каже няколко думи, за да ликвидира с тази история.

Той си полегна малко горе. Да, край на дреболиите! Да се махнат от света! Това е паролата. Да се махнат от света или всички дреболии, или самият той! Ако имаше защо, човек също може да ликвидира със себе си, ако не можеше да се ликвидира с празните неща, ако те не искаха… Или ако непрекъснато се увеличаваха и ставаха все по-големи и не искаха да изчезнат…

Преди да заспи, той хвърли бърз поглед към портрета на баща си… така човек можеше да изчезне от света.