Йохан Борген
Малкия лорд (4)

4

Малкия лорд отвори писмото със съвършено спокойна ръка. Седна на ръба на леглото, което още не бе оправено. Без ни най-малко угризение на съвестта той зае позата на майка, като четеше писмото. Не позата на собствената си майка — а на майка въобще. Това преживяване му създаваше удоволствие, сякаш се люлееше върху тънко изплетена люлка, над изпълнена с прозрачна светлина бездна; радваха го опасностите.

Госпожа Сузана Саген,

Чувствувам се задължена да Ви пиша за Вашия син Вилфред. Държането му създава голяма загриженост напоследък и у мен, и у моята сестра.

Както Вие, така и аз знаем, че способностите на сина Ви са големи. В много отношения той далеч надминава другарите си по зрелост. Той впрочем е една или две години по-възрастен от повечето от тях.

Има обаче случаи, когато Вашият син се отличава коренно от съкласниците си и когато постъпките му стоят извън нашия опит. Той като че ли не може да разбере какво представлява ученикът в едно училище. Тъкмо днес се случи нещо, което рязко подчерта разликата между него и другите ученици. Сигурно ще бъде най-добре, ако Вилфред сам Ви разкаже за станалото. Тоя случай обаче не е единичен. Той говори по-скоро за прикривана съпротива срещу нужната дисциплина или въобще срещу училището. Ето защо, като Ви моля да ме извините за настоящото писмо, бих искала да вземете мерки по отношение на явилите се затруднения. Нищо не ще зарадва моята сестра и мен повече от един разговор между Вас и Вашия син, който да доведе до подобряване поведението на Вилфред в училище.

С отлично почитание

Ваша

Сигне Волкварц

Той бавно поднесе обикновения начертан лист към лицето си и почувствува слабо лъха на училището. В гърдите му трепкаше доволство от вкуса на забраненото. Това доволство изпълваше стаята и я променяше. Портретът на баща му, с къса брадичка над високата яка на униформата, окачен на стената, го гледаше безучастно, равнодушно, с лека умора, нежен и строг едновременно. Той се ослуша, заключи вратата, струпа книгите накуп върху масата, намери писалка и като се ослушваше през цялото време за всяка стъпка в къщата, написа:

Госпожице Сигне Волкварц,

Загрижена прочетох Вашето писмо относно сина ми Вилфред.

Мога да Ви уверя, че не ще пожаля никакъв труд в опита си да внеса промяна в държането му в училище, както Вие така любезно предлагате.

Моля засега да не споменавате пред сина ми или пред другите за размяната на тия наши писма.

С приятелски поздрав

Ваша

Сузана Саген

Като пусна писмото в пощенската кутия, Малкия лорд тръгна облекчен нагоре по улицата. Следобедите започваха да стават наистина светли. Те винаги променяха настроението му: облекчаваха го, радваха го, сякаш песен се разливаше по цялото му тяло. Със съвършено малък скок той бе излязъл извън установения ред — малък скок, който всъщност бе точно толкова голям, че връщане назад нямаше. Никакво обяснение не би го спасило. Бе станало тъкмо това, което искаше; направено бе нещо, което не можеше да се заличи.

Улиците миришеха на хубаво след дъждовните дни, които бяха отминали. Всичко наоколо приканваше към радост, сякаш за да го задоволи, защото се бе впуснал в нещо вълнуващо. Реши да отиде у приятеля си Андреас, който живееше на Фрогнервейн в една от най-отдалечените къщи, чак до парка.

В стаята на Андреас имаше пиано, тъжен, черен инструмент. Веднъж го бяха замолили да посвири, нали свиреше толкова хубаво? И той бе приближил до пианото много високото дървено столче, което сигурно имаше друго предназначение, и бе изсвирил една мазурка от Шопен на неакордирания инструмент, който издаваше такива сърцераздирателни звуци, че това го радваше двойно повече. Бащата и майката на Андреас, както и двамата му братя бяха слушали благоговейно, докато майката на Андреас се подигна и каза: „Пианото е малко дезакордирано. У нас никой не свири…“ А той отговори, че инструментът има отличен тон, може би ще трябва отделни струни да се изпънат малко… Майката сведе тъжно поглед в знак на благодарност към тоя полъх, идващ от един свят, който преливаше от любезност.

По пътя той се забавляваше да гледа през прозорците на първите етажи, гдето виждаше хора по риза, четящи над масата в трапезарията под газената лампа, която разливаше тъжна светлина над хората и масата. На някои места виждаше деца, които се промъкваха на пръсти по стаите, виждаше върхове на листа от палми, скрити по ъглите. Знаеше, че тоя, който бе седнал наведен над масата и четеше, е бащата.

Заради него ходеха на пръсти. А строгите лица, на портретите по стените, върху които падаха снопове светлина от висящата лампа, бяха вероятно дедите; те следяха да не би строгостта да секне.

Той бе изпълнен с тихо щастие, че нямаше баща. Чувствуваше благодарност към майка си, че го беше оставила сам със себе си. Старата фотография на баща му на масата с лулите в пушалнята му говореше още по-малко, отколкото рисуваният портрет, който бе в стаята му. Късата брадичка над високата яка бе още един белег на онази сила, която Малкия лорд за щастие не чувствуваше край себе си. Личеше ли нещо друго в тая картина, нещо противоположно? Тоя въпрос му минаваше през ума, но винаги забравяше да разгледа портрета по-подробно. Избягваше да го гледа. Задоволяваше се да гледа други бащи зад прозорците, под които минаваше да гледа други портрети и снимки със строги лица. Да ти се въртят всеки ден из къщи такива мъже — това сигурно щеше да доведе до нещо фатално!

Малкия лорд си спомняше баща си само като едно тънко було от дим на пури в хола сутрин. Ароматът бе приятен и той нарастваше през деня. След това той изчезна, както изчезна и споменът за самия човек. Той искаше винаги да си спомня баща си като такова ароматно було, необвързващо, преходно. Искаше да си го спомни с благодарност, задето изчезна, а не остана надвиснал като заплаха за ново появяване и катастрофи.

Обзет от лениво щастие, той вървеше по дългата меланхолична улица през пролетния следобед. Обичаше тия тъжни улици, те го развеселяваха. Тяхната скръб го развеселяваше повече от нещата, които бяха създадени именно за да го развеселяват, повече от цирка дори.

Сега си даде сметка защо му бе хрумнало да иде тъкмо у Андреас. Искаше да го запита за един урок по география, който имаха за следния ден, но искаше да види и баща му. Той обичаше да седи на един тъмнокафяв стол-люлка в трапезарията през целия следобед; това бе единствената им всекидневна стая. Когато идваха момчетата, той ги изглеждаше весело, намигаше с едното си око и леко подръпваше рядката си кафява брада, обикновено малко увиснала. След това почваше да разпитва за новини от къщи, за всичко. В дома на Андреас бе безкрайно тъжно. Малкия лорд искаше да отиде да му се порадва малко и после да си тръгне по дългия път за вкъщи. Тежката миризма на непроветрена трапезария щеше да го преследва и да му напомня за тъжните неща, които липсваха в неговия живот. Тогава се възвръщаше доброто му настроение, което го караше да забравя, че има неща, за които трябва да се страхува.

Още на входа на Фрогнервейн миризмата го изпълваше с вълнуващ екстаз. Тук не вонеше на мизерия както в Грюнерльока, където бе отишъл като разбойник. Тук вонеше на скука. Самата дума му правеше вече удоволствие. Всяка отделна врата на площадките пред различните жилища с матовите стъкла и сивите пердета зад вратите, с пръчките за пердета, продълговатите месингови плочки, протрити от пудинг, с който е било чистено около гравираното име на обитаващото семейство, като полегатите букви, които трябваше да бъдат красиви — всичко това издаваше скука, която го опияняваше, защото имаше възможност да избяга от нея. Тоя път, както и често преди това, той не вярваше, че ще позвъни у Андреас. Страхът от чудото можеше да го овладее, преди да е стигнал площадката на техния етаж; но ето че той бе пристигнал, застанал пред вратата и позвънял, обзет от страх, от щастие, вторачил поглед в сивите пердета зад стъклата. Чу плахи стъпки по дългия коридор отвътре, гдето на наковани закачалки висяха нахвърлени палта, вечно потънали в прах.

Все още можеше да побегне. Веднъж бе направил и това: избягал бе, щастлив и уплашен, на горната площадка, докато се появи рошавата глава на една стара жена, която се оглеждаше безпомощно. След това старата бе минала по пантофи цялата площадка и бе погледнала надолу към извивките на стълбата — точно така, както той бе предвидил. Самият той се бе скрил зад завоя на стълбата и следеше развоя, докато жената се прибра вътре, мърморейки.

Но след като бе излязъл на улицата, беше му домъчняло за старицата с пантофите.

Сега стоеше и чуваше приближаващите стъпки. Същата стара глава — жената се казваше Мария — погледна крадешком през прозорчето на вратата. Предпазната верига не бе още откачена. Той свали шапката си и се поклони дълбоко:

— Добър ден, Мария. Извинявайте, че ви безпокоя, но искам само да запитам дали Андреас е вкъщи?

Лицето, което видя, изведнъж престана да бъде старо. То се разтвори в блага, детска усмивка в пълен контраст с всички бръчки, също като в картината на Франс Халс, която висеше на една от стените в пушалнята у дома им.

— О, добър ден. Та това бил господинът — издума усмихната старицата и притвори вратата, за да откачи предпазната верига („Господи, никой от другарите на Андреас няма такива хубави маниери както Вилфред.“) — Да, да Андреас учи уроците си, заповядайте.

Стаята на Андреас му беше много интересна. Бяха трима братя, които разделяха педантично всичко: книги, инструменти, изрязани картинки. Братята му препарираха птички. Щом Вилфред влезе, блъсна го дразнещата миризма на формалин.

— Лошо ли мирише? — запита Андреас. — Аз не усещам вече миризмата.

— Приятна е — отговори Вилфред и пое дълбоко въздух.

— Оскар е подлудял. Сега продава птички на Музея. — Изпълнен от жар, Андреас гледаше към Вилфред засрамено, но гордо през кръглите си металически очила. Андреас бе най-близкият приятел на Вилфред в класа, предан и леко наплашен, негов подчинен. Той излъчваше доброта.

Момчетата приключиха урока по география. Бяха седнали един срещу друг до изтърканата маса. Настанала бе секундата на мълчание, когато единият гадае мислите на другия.

Вилфред чувствуваше как се засрамва. Но не искаше да си тръгне, преди да изпълни замисленото.

— Майка ти още ли е болна?

— Вчера се прибра вкъщи, но е още на легло…

— Бих искал да поздравя баща ти…

Момчетата колебливо застанаха едно срещу друго. Вилфред знаеше какво мисли Андреас в тоя момент: защо пък тоя винаги иска „да поздравява“ баща ми?

— Смятам да му кажа довиждане или по-право — добър ден.

— Сега той си дреме в трапезарията.

— Нека да видим, може да надникнем.

И пак тази картина. Двете момчета, които надничат на пръсти в стаята със скамейка, покрита с мушама, с висок тъмносин шкаф със стъклени вратички, през които се виждат остатъци от хубав някога сервиз, несиметрично и тъжно блестящ през тесните стъкла. Вратата на трапезарията леко се открехна…

— Спи.

Картината — още веднъж същата картина — на човек, легнал на овехтелия стол-люлка, изтеглен в ъгъла под палмата, с лява ръка отпусната над падналата на земята книга „Навици на интелигентните хора“. Главата клюмнала над позамърсената колосана риза, брадата, която трябваше да стърчи красиво, провиснала върху яката. Над него, полузакрита от пожълтелите на върха листа на палмата, снимка на човек, който можеше да бъде неговият баща.

— Да тръгваме!

Зад него шепнеше глас. Трябва да тръгнат, да не го будят. Но Вилфред отказа да тръгне, той трябваше да остане още няколко секунди, за да погълне изцяло картината. На малката трикрака масичка за кафе, с бяла покривка, стоеше една голяма чаена чаша с протрита позлата; в пепелника — фас от малка пура, загасена набързо в момента на задрямването; на масата за хранене бе останала бялата покривка („тя може да остане, докато дойде времето за подреждане на вечерята“) и висящата месингова лампа, загасена сега, с блестяща при извивките дъга и стъклените висулки.

Последва побутване в гръб и тиха подкана:

— Трябва да вървим!

А бюфетът! Същински килер за провизии в миниатюрна форма, отразен с претрупаната си безвкусица в едно старо огледало, което придаваше още по-лош вид на грозните и безсмислени форми.

Вилфред почувствува нервни тръпки, едва ли не страх: значи, има и такива неща, може да има и такива неща. Той се подчини на подканите на стоящия зад него, затвори вратата и каза:

— Исках само да поздравя баща ти, но виждам, че е заспал.

Погледна безпомощното лице на приятеля си. Зад тия очила се криеше безмълвна молба; той го молеше да не смята, че това е всичко.

— Толкова много ми хареса у вас — заяви Вилфред. — Толкова уютно е.

Последва въпросителен поглед, който бе посрещнат от открития детски поглед на Малкия лорд. За момент сякаш очи и очила блеснаха от щастие. Андреас каза:

— Доста е хубаво у нас!

Излязоха на улицата. Бе вече тъмно.

— Ела и ти някой ден у нас — продума Вилфред. Отново бе станал Вилфред. Очите му изразяваха само момчешка твърдост.

— Непременно! — отвърна щастливият Андреас. — Вилфред, ще ти кажа нещо. Не е вярно, че някои от момчетата се страхуват от теб, но ще ти кажа, че…

Вилфред леко дигна ръка.

Дългата улица приличаше на пропаст, в която като очи светеха кръговете на газените фенери. Пътеките, утъпкани в калта, изглеждаха тъмни и студени.

— Вуйчо ми Рене казва, че когато човек действително иска да каже нещо — той чака, така казва вуйчо Рене.

— Не искам да знам твоя вуйчо. Аз те харесвам. Това исках да ти кажа.

Вилфред ли бе пред него? Андреас виждаше една бяла, тънка ръка в светлото петно, образувано от фенера. Тя се дигна над него встрани като в някакъв тайнствен знак. А след това го удари леко по брадичката. Сякаш бе и наказание, и израз на другарска обич.

След това видя гърба на приятеля си надолу по улицата. Неволно у Андреас кипна злоба. Пак неволно, той извика:

— Малки лорде! — което можеше да се тълкува и като укор, но и като гальовен израз.

Приятелят не се обърна. Скоро той се появи под светлината на следващия фенер. Но и сега не се обърна. Андреас си помисли: „Ако се обърне сега…“ Но той пак не се извърна. Дали го бе чул?

— Малки лорде! — извика той по-високо. Но приятелят му бе вече далеч.

Андреас наплюнчи пръсти с езика си и изтри брадичката си. След това плю. Очилата му се замъглиха. Той ги сне. После сви юмрук и се обърна към пътната врата, до която се бяха спрели. Преди миг и двамата стояха до тая врата. Дигна юмрук и удари два пъти отпуснатата си брадичка. После си сложи очилата и леко поглади лицето си. С тежка стъпка той тръгна нагоре по стръмната стълба.

Вилфред вървеше бързо по Фрогнервейн. При всяко светлинно петно, хвърляно от фенера, той измерваше така крачката си, че кракът му да не стъпва на линията, която очертава светлото петно.

Той вършеше това автоматично, но и напълно съзнателно. Приятно му бе, че приятелят му го следи с поглед. Знаеше, че този път не бе сторил нищо лошо, не беше преувеличавал, а само бе докарал нещата дотам, докъдето той искаше. Направил бе нелепи неща, но тъкмо това желаеше. Обладало го бе някакво спокойствие, което отведнъж бе станало толкова голямо, че пораждаше нова напрегнатост, ново очакване на непостижими преживявания.

Той не искаше да обиди Андреас, съвсем не. Желаеше той да стане негов приятел — но без обричане, да му даде нещо, някакъв подарък, някаква милостиня, — но без да се интересува повече от него. Беше видял баща му. Беше почувствувал миризмата на формалин в момчешката стая. Щеше да прати цветя на майката на Андреас. Щеше да изпита щастието, идващо от външната проява на състрадание. Знаеше, че Мария — тая стара жена, прилична на картина, която отваряше вратата и слагаше масата — ще му помогне във всяко добро дело.

Разбираше също, че ще се насити на това удоволствие, щом като завърши намисленото.

— Да танцуваме, вуйчо Мартин — каза той високо. — Да танцуваме. Ти мечтаеш за Наполеон. Презираш Талейран.

Не влагаше някакво особено съдържание в тия думи, но подскачаше, като ги изричаше. Подскачаше надолу по Елизенбергвейн и му беше весело под брезите. Той продължи да подскача, но вече мълчешком по цялата улица, докато стигна пощенската станция, която поздрави с дълга прозявка.

Вкъщи позвъни своя сигнал: веднъж кратко и веднъж дълго. Чуха се стъпките на Лили и на майка му — надбягването към вратата. Майка му закъсня. Тя спечели пред Лили, като я остави да спечели надбягването.

Забеляза внезапната промяна в настроението на майка си: радостта от завръщането му и строгостта — по задължение — поради късния вече час.

— Благодаря, Лили. Мамо, извини ме. Знаеш, че бях у Андреас. Майка му се бе прибрала от болницата. Искаше толкова много да ме види.

— О, доброто ми момче…

Като излизаше на коридора, Лили хвърли бърз поглед към него.

— Хиляди благодарности, загдето сложи в ред палтото ми, Лили. Знаеш, катерил се бях на един плет край Бюгдьо.

Лили го изгледа полуразнежена, полунаплашена.

И като тръгнаха към стаята, през другата врата, тяхната врата:

— Знаеш ли, мамо, колко е хубаво, като се прибере човек вкъщи, след като е бил у някой приятел. Ти впрочем разбираш… Самата атмосфера, извинявай, нали така се казва?

Но когато застана по риза под портрета на баща си, по гърба му премина ледена тръпка. Сякаш цялата стая се завъртя около него. Стъпи на стола край леглото и сне картината от пирона. Постави я на стол и я обърна.

Не можа да заспи, макар че нямаше от какво да се страхува. Чисто и просто не можеше да заспи.

Запали лампата на нощната масичка и стана. Беше бос и му беше студено. Отиде до писалището и отвори горното чекмедже, гдето лежеше големият семеен албум. Заобръща листата и достигна до снимката, на която един човек с мустаци държеше на колене дете. „Бащата и Малкия лорд“ — се четеше под тая снимка.

Взе мекия жълт молив от писалището и нарисува къса брадичка на човека от снимката. Погледна след това към портрета, захлупен на стола. Но сега го видя по-добре, отколкото ако го беше обърнал.

Баща и син написа той под снимката в албума — с майчиния си почерк.