Йохан Борген
Малкия лорд (11)

11

Той я позна веднага щом корабът зави покрай носа. Изправила се бе на предната палуба сред каси и бъчви, единствената жена сред мъжете, облечени за морско пътуване. От ситната плетка на сламената й шапка се спущаше воал, който бе прикрепен на шията; над зелената пола бе надянала палто със златожълта подплата. Той я гледаше като картина, която очакваше, и си мислеше, че у леля Кристине винаги има нещо родно, домашно, макар и да не носеше сега английско пътническо облекло.

Но когато малкият кораб от фиордите приближи, той си помисли, че се е припознал, защото беше очаквал да я види така. Дамата, която стоеше на предната палуба, изведнъж стана по-дребна, може би и малко по-възрастна…

Тогава тя почна да маха с ръка. Обзе го разочарование. Стори му се чудно, че е могъл да я познае от толкова далеч.

Когато протегна ръце към нея, след като до кея бе спуснат малък мост, пред него действително бе леля Кристине, о, само Кристине, а не „леля“. През тия седмици на копнеж и мечти, които обгръщаха всичко, той бе престанал да мисли за нея като за леля.

Матросът му подаде два големи куфара — значи, тя смяташе да остане дълго време. Обгорялото му от слънцето лице подири лицето й за целувка, на която тя отвърна.

Погледна я и забеляза, че хората, които бяха насядали на скамейката по палубата, ги наблюдаваха.

— Да, през цялото време пътувах във втора класа. Чистият въздух…

Нещо го опърли. Истина ли бе, че леля Кристине е бедна? Самата дума му звучеше чуждо, когато се отнасяше за човек, принадлежащ на техния кръг. Струваше му се невъзможно, че някой — който не влизаше в групата на другите — може да бъде беден.

Поеха заедно по стръмната пътека към вилата, тя — възхитена и доволна, че е попаднала в нечакана обстановка, а той — тежко натоварен с куфари кавалер.

По време на закъснялата закуска с дребни раци, уловени незаконно със закотвена мрежа, а след това чай и мармалад, тя сякаш менеше непрекъснато образа си пред него. Закуската бе сервирана на верандата. Бяха седнали един срещу друг на бялата маса, покрита със сива ленена покривка.

Леля Кристине стана, за да вземе чантата си, която бе оставила в преддверието. Майка му го погледна раздразнено, когато останаха сами.

— Защо така си се вторачил в Кристине? Сякаш ще я глътнеш!

Той гледаше встрани, когато тя се върна. Гледаше всичко друго, фиорда, градината от другата страна, дето с настъпването на деня птиците все повече и повече притихваха. Времето днес обещаваше да бъде горещо.

Чувствуваше се оскърбен и засрамен, уловен на местопрестъплението. Беше изоставил трескавата си защитна бдителност през тия ваканционни дни, които прекарваше само с майка си и няколко приятели от съседните къщи от двете страни на дома им. Не беше и помислял за опасната действителност, неизяснените неща, от които бе избягал. Тук, в Скувлю, бе другояче. Тук бе спокойно. А какво имаше предвид майка му, когато каза: „Кристине“, а не „леля“ Кристине?

Майка му последва Кристине до стаята й горе, когато момичето влезе, за да раздига масата. Сам, още по-самотен, отколкото бе допущал, той се спусна към морето, пое по пътеката надолу край старата чешма, която издигаше протритата си, боядисана в кафяво пирамида, зад избелелите корони на дъбравата от високи трепетлики.

Сега той разбра какво се бе случило на закуската: Кристине се беше променяла толкова пъти! В оня миг, в който бе видяла майка му и бе й подала ръце край бялата ограда, тя беше „леля“ Кристине — дама, каквато беше, когато се зададе корабът. Но после — когато й бе подал мармалада и препечения бял хляб и за секунда се бяха погледнали, тогава тя не бе вече дама, а „жена“, съществото, което бе обект на най-дръзките му мечти, такова същество, каквото тя бе още от оня ден, когато едно студено утро, седнал край Блосен, той мечтаеше за нея; от самотните часове в Скувлю, когато обикаляше по околните места под предлог да събира хербарий само за да отбегне увлечението в игри с деца и с юноши през първите дни на ваканцията. През тия дни започваше наново животът за много от тия деца и юноши; не бяха се виждали цяла година, не бяха се срещали и в града, но тук те се знаеха, заедно бяха прекарвали летата, пак бяха заедно, сякаш не е имало никаква зима, никакво училище, никакви лъжи. Това важеше за всички.

Понякога обаче, след като си бяха доверявали един на друг по нещичко от събитията, станали от миналата есен насам, обземаше го чувството, че той е чужд на тия свои връстници, дори и на по-възрастните. Чужди му бяха тяхната наивност, детинските им училищни истории, дребните им провинения. Досега той не бе осъзнал това. Подозираше, че това се дължи на обстоятелството, че за него това лято бе времето за решения, които ще го променят веднъж завинаги и ще окръглят другото същество у него, онова, което би ги изплашило, ако им го споменеше.

Можеше сега да ги гледа откъм морето; те стояха на горния прозорец — майка му и Кристине. Той различаваше лелята на повече от сто метра разстояние. От другата страна на високата ограда той чуваше гласовете на другарите си, най-вече гласа на шумната и сериозна Ерна. Тоя глас го пронизваше; винаги му е действувала така, тази Ерна. Имаше „нещо“ помежду им, от лято на лято, откакто бяха малки, нещо, което остана назад, в миналото. От него нищо не излезе, детска любов, която тогава му харесваше, а сега, през тия седмици, изведнъж поставяше големи изисквания. Той предпазливо се провря в зеленината на шубраците край оградата. Видя Ерна всред кръга, зачервена и задъхана, с избеляла синя пола, която достигаше до коленете й. Дете, помисли си той. Но в същия момент, и то за пръв път — въпреки че я беше виждал всекидневно в течение на тия две седмици, — той видя, че тя не е съвсем дете, както бе смятал. Спомни си също за оня поглед, който тя му бе отправила, когато за пръв път се видяха тая година, един изпитателен поглед отгоре до долу, подобно на погледа, с който майка му го разглеждаше понякога през тази пролет…

Щяха да отиват на островчетата, в две лодки; носеха си храна, щяха да събират птичи пера и да се къпят, щяха да превземат тия островчета — игра, която повтаряха всяка година, с много изкуствена драматика, сякаш някой им отричаше завоеванието на двете голи скалисти островчета, навън във фиорда, с техните бели, безвредни лодки, с кошничките за ядене и бутилките плодов сок.

Ново хрумване. Намисли да им викне, да им се обади откъм пясъчната пътечка, от двете страни на която бяха грижливо подредени бели мидени черупки; дощя му се да им викне, че и той иска да тръгне с тях.

— Трябваше да вземем и Вилфред — каза едно от момчетата.

Но Ерна се нацупи и отвърна отсечено:

— Той чака гости, тая негова леля…

Думата „леля“ тя произнесе тъкмо както… Възможно ли бе да се е издал чак дотолкова? Възможно ли бе всички тия „жени“ — майка му, а сега пък и малкото женче Ерна — да са толкова прозорливи, толкова мнителни или толкова сигурни в инстинкта си или каквото и да е… Възможно ли бе те да подозират връзката, която бе толкова дълбока негова собствена тайна, едва очертана в съзнанието му? Във всеки случай тая връзка още не бе станала всекидневие. Сам той не бе свързал тия неща за себе си: решението и болезненото желание, от една страна, и, от друга — собственото си „аз“; не беше си изяснил дали се касае до неща, които лично него засягат, той ли ще изживее чудни и срамни неща. Досега сякаш някой друг си играеше ден и нощ с тия лоши мисли.

Обзеха го яд и гняв. Отпусна разбутаните клони в храстите. Погледна назад към къщи. Никой не стоеше вече на прозореца. В същото време гласовете на младежите от онази страна почнаха да се отдалечават по посока към фиорда и островите.

Е, и какво? Привдигна се от малката поляна, гдето бе коленичил: не бе ли искал точно това — да бъде сам, непознат? Забелязал бе, че му е трудно да бъде с малките, но знаеше, че не влиза и в кръга на възрастните. Ами тогава? Къде е той изобщо? Би искал да бъде…

Изведнъж стана самоуверен, свърна към къщи, искаше да бъде полезен, силен. Винаги, когато е бил хладнокръвен и бърз в мислите, той е успявал; само в часовете му на слабост нещата се оплитаха… И докато се прибираше у дома с нова, малко люлееща се походка, с неестествено вирната глава, той се замисли за случилото се през тая пролет, за съобщенията във вестника след „подвизите на подпалвача“, замисли се върху загрижеността на „Моргенбладет“ за лошия път, по който са тръгнали някои младежи, изхождащи от добри семейства. Тия хора изпитват удоволствие от насилие. Това е предвестник на новото време. Добавяше се, че полицията се е добрала до известни следи.

Той се засмя с вирната глава: във всеки случай тя не е по неговите следи. Тя бе по следите на ония хлапаци, които се хвърлят в действие презглава и разказват тайнствените си похождения по ъглите привечер. Не, не е по неговите следи; самите обстоятелства го закриляха. Не можеше да го улови никакъв малък брадат полицай с черен шлем на главата въпреки всичките следи на света. Улавяха само бедни момчета, следващи в народните училища, и глупави малки авантюристи от неговия кръг, които правеха някоя дребна дяволия за удоволствие, а после не можеха да си премълчат за нея.

Той се спусна бързо по неокосената ливада, която винаги бе оставяна така — за игри и детски забавления. Почна да събира полски цветя: жълтурчета, маргаритки, виолетки; сините камбанки завършиха объркания като детска врява букет. „Хало!“ — викна той щастлив, когато те се показаха на площадката пред къщата. Изкачи след това стълбите и направи „светнало“ лице, когато стигна до тях:

— Един малък букет за леля — за добре дошла! — Той почтително й поднесе букета. Забеляза, че майка му го погледна; всякакво раздразнение бе изчезнало от лицето й; погледът й казваше: „Доброто ми момче!“ Забеляза също, че погледът на Кристине говореше съвсем друго нещо. Тя отново бе станала Кристине и не бе никаква леля. Макар и застанала до майка му, тя пое букета цяла пламнала. На ръката си тя бе метнала тъмночервен бански костюм.

 

 

Банята бе мястото, гдето можеше да се случи всичко през това лято, изпълнено с горчиви желания. Банята — със смесения мирис от дъски, напечени от слънцето, и морска вода, налята в басейна. Всичко носеше отпечатък на нещо тайнствено: самите отъркани от боята стени и надвисналите отгоре клони на дърветата придаваха нещо сладникаво и непристойно на обстановката; встрани блестеше комично овално огледало, в зелена рамка от картон, с рекламен текст по нея; самата огледална повърхност бе вече повредена и върху нея се получаваха изкривени и карикатурни образи — нещо, което бе зловещо и привлекателно, нещо, което досега той не бе забелязал. Идваше след това басейнът с тежкия негов механизъм от железни греди и вериги и невероятно зеления цвят на дъното, там, гдето бе изживявал някога поражения… Самият спомен за недостойните тогавашни сцени имаше своя привлекателност, защото се свързваше с чувството за срам. Между дъските надничаха водорасли, които трепкаха, свеждаха се, бяха постоянно в движение, говореха някакъв възбуждащ език. Малката скамейка, покрита с леденостудена мушама за отпочиване след банята, с кърпа за избърсване. Всичко това разкриваше възможности; спомени и бъдещи възможности преливаха в сладостно чувство, което го обземаше. Стъклата на прозорците бяха зелени, червени, сини и крещящо жълти! Колко фантастични и страшни изглеждаха морският бряг, планините и брезите през тия стъкла: да минаваш от стъкло на стъкло, от огненочервеното до отдалечаващото синьо, от хладното зелено към тъмното жълто, което напомняше за буря и светкавици и възбуждаше страх във всяка частица на тялото му. Окото накрая поглеждаше през обикновено прозоречно стъкло и цялата околна природа изведнъж ставаше безопасна и глупава като всекидневието…

Той обикаляше около банята, докато Кристине се къпеше. Не поглеждаше обаче. Нямаше нищо за гледане, тъй като тя се бе спуснала в басейна, и дори самите й рамене бяха покрити от тъмночервения бански костюм; дори косата… От нея сега можеше да се види по-малко, отколкото когато и да било. Но да стои навън, когато тя е вътре, и да знае, че е вътре! Да скочи, да натисне смело бравата и да се вмъкне, да я види там, бяла, мека и гола, и… Фантазията му чертаеше много варианти в зависимост от обстоятелствата: усмивка, разтворени обятия, хубава гръд: вик на изплашен човек, ръце, които прикриват части на тялото, или друга форма на страх, която той си рисуваше: гняв, гняв, възмущение, което трябваше да се преодолее… А от негова страна: престорена изненада и дори дълбоко смущение, понеже не е знаел, че тя е там; изненада, очарование от толкова голямата й красота — положение, което можеше да разчита на успех; или дръзко излизане напред, насилие!

Такива бяха възможностите, всичко това би било възможно. Но накрая, накрая! Само едно нещо, нечувано, голямо, което щеше да завърши, да промени всичко.

Тя бе винаги сама в банята. Майка му се оплакваше от ревматизъм; но всъщност причината се криеше в незнанието й да плува. Беше му мъчно за нея, защото тя иначе често се къпеше. Но съчувствието му бе засенчено от мрачното удоволствие, което изпитваше от тези мисли…

… А можеше той да бъде вътре. Когато тя дойдеше, той можеше да бъде вътре, в подчертано възбудено състояние, което беше почти постоянното му състояние. Можеше да я изплаши с това неочаквано и гротескно неприличие. Тя ще се опита да избяга. Или пък дори може да припадне леко. Той ще се впусне тогава върху нея, ще смъкне дрехите й, леката й лятна рокля с копчета на гърба; той ги познаваше, усещал ги бе в пръстите си и знаеше как да се справи с тях… Или още по-добре: тя ще се стъписа, ще се вкамени, погледът й ще плъзне за миг върху му; тя ще разбере истинското му желание, което ще я стресне и ще й изгони всяка мисъл, че той е още дете.

Той беше премислил всички възможности, обзет от треска, със засъхнало гърло, потръпващ от страх, понякога облекчен, след часове на срам и разочарование, също като че ли бе погледнал през безцветното стъкло. Изживял бе и изстрадал всички възможности с изтръпнало тяло, с пресъхнало гърло. Тя и той. Но много често не той, а някой си, изпълнен със същата горчива страст, като неговата. А понякога не беше нито той, нито някой друг, а някой в него. Оня в него. Онова в него, което беше по-голямо и по-силно от него — дивото животно; и стомахът, бедрата, гърдите… онова, за което момчетата говореха скришом по ъглите, в полумрака, за което разменяха плах опит, но което той искаше да опознае, да разбере, да използува така, както трябва да се използува — единственото нещо, което можеше да приключи тая изпълнена със страдания пролет и да го направи истински самотен човек.

Но имаше и една друга Кристине, не само светлият фантастичен образ от задушната сянка на басейна. Онази Кристине, която беше плакала, малкото момиче, което хлипаше в подножието на стълбите, до самото море. Нея той би могъл да обича с всичката нежност на невинността, с преданост, изпълнен с желание да я утеши, да я посъветва в трудностите, които животът поднася. Имаше какво да й каже. Думи, думи, научени или изживени, прочетени или негови собствени, пълни с утеха и мъдрост, с рицарска нежност към по-слабия, който е страдал.

Понякога имаше една такава Кристине, не по-малко силна. Но и тя не бе „леля“, тя бе жена, беззащитна, към която животът е бил жесток, която той, нежен и силен, щеше да приюти под крилото си. А помежду им имаше много и различни Кристини, като него самия, смесица от различни същества, които се криеха у него — насилникът, любовникът, братът закрилник, чичото или съпругът. Безброй преходи, които отговаряха на вариантите у двамата, богати с възможности, толкова много, че дните и нощите в света не биха стигнали, за да ги измислят. И той си представяше тия възможности в различни, растящи градации по някакви тайни предписания, тайни като живота му.

И всичко преливаше в думи, които той не можеше да й каже.

Той можеше да й подаде на масата подноса със салата, но дори думата „заповядай“ засядаше на гърлото му. Следобед отиваше под дърветата и подемаше народни песни, които само отчасти разбираше, тъмни, трепетни:

Скамел в Тю живее,

потънал в богатство и власт,

наоколо му петимата сина пируват,

разливащи огън и сласт…

Имаше нещо хубаво в тая песен: неразбрани думи; пълни с драматизъм думи „огън и сласт“. А когато обикаляше край къщурката с банята, докато тя бе вътре, идваше му на ум един стих за Ебе, сина на Скамел, стих, който го изпълваше с непозната сила:

Изскача сред двора

и свой Скинд той възсяда,

към Хьоелофт се той упътва,

край своята малка Лучия присяда.

Каква привлекателна сила има тая малка Лучия; това е Кристине, същата, която той ще закриля, която ще обича страстно, в двореца Хьоелофт или в банята.

Стани, стани, Лучия мила,

и дума за вярност ми дай…

Ето я, Кристине се подига, изплашена, гола, с разтворени обятия:

Пийте от бирата,

за тържеството приготвена…

Думите се нижеха от само себе си, кипяха у него, против волята му, думи, които опияняваха и които понякога бяха без значение, но друг път бяха вестители на лоша, тежка прокоба:

На Скамел синът — Ебе, люто кълнеше,

едри сълзи ронеше и гръмко редеше:

„Жената аз исках в теб,

а не майка със сладичък мед!“

Стиховете идваха от само себе си, против волята му; не можеше да им попречи, дори и на тоя стих, който му бе неприятен. Беше млад, а обичаше. Кристине в много отношения бе дете, с меките си ръце, с лъха на какао в тъмните стаи.

Тя, тя бе неговата Лучия! Вървеше, вървеше и името й бе в неговите уста като песен. Вкус на мед и на крем-ванилия; сякаш гледаше през червеното стъкло на прозорците! Името го люлееше, с него заспиваше, като унесен в чудна мелодия от оплетени лиани, будеше се с него на уста; тогава името й приличаше на фанфар. Драматизираше: името й го следваше кървавочервено, злокобно, трагично.

Да, непременно трябваше да бъде трагично. Краят трябваше да бъде страшен. Стомана и накрая сълзи, сълзи…

Тогава Ебе, синът на Скамел,

меча си изтегли,

замахна. Земята

Лучия към себе си притегли…

В боровата гора срещна Ерна. Тя бе в избелялата си синя рокля, свежа като овес, лъхаща чистота и младост. Порази го тая противоположност. От нагорещената пещ той се спусна в сини води. Тя каза:

— Вече не идваш при нас. — Стояха един до друг в светлата гора, с пътечките, които се спускаха стръмно към морето. Тя го изпълваше с желание да скъса веригата на пленничеството наложено от страст и диви мечти. Тя добави: — Тая твоя леля.

Стояха и подритваха корени и съчки. Тя го засрами. Защо бе казала леля? Що за усет имат тия жени, и майка му, и Ерна, едната — застаряваща дама, другата — младо момиче, какво ги насочваше към догадки за нещо, което той сам не бе признал пред себе си, въпреки че бе потънал в него? Отново го блъсна думата: инстинкт. Тя каза:

— Бихме могли да отидем с лодка до островите…

— Ние? — отвърна той смутено. — Всички ли?

— Ние — каза тя.

Стояха и нищо не излизаше от разговора им. Изведнъж тя се разплака.

— Какво има, Ерна? Какво става? Защо си тъжна?

Тя се изви и побягна. Той я застигна нагоре по стръмната пътека, в боровата гора. Свежата любов на много лета отведнъж го заля с вълна от състрадание, срам, удивление и чувство на виновност. Това не влизаше в сметките му, объркваше го. Но светлеещата гора около него, блясъкът на морето, съзиращо се през боровете, ароматът на шишарките, мравуняците, горските полянки си бяха както по-рано. Магията се разся.

Стигнаха до старата каменна маса, между отделните имения, която не бе собственост на никое от тях.

Ерна седна в края на дървената пейка. Той не посмя да седне до нея, а заобиколи до големия дънер, който образуваше естествено седалище. Малки остри камъчета бяха разхвърляни върху потъмнялата плоча. Бяха си служили с тия камъчета, когато играеха наоколо.

Тя не го поглеждаше, а само пишеше нещо върху плочата с остър камък. Той също посегна към такъв камък. Сякаш се бяха споразумели. Почти несъзнателно той написа: Обичам. Не знаеше какво точно иска да каже с тая дума. Седеше със сведена глава, впил поглед в думата.

Накрая тя вдигна блеснали очи.

— Написах две думи — каза тя и закри с лявата ръка това, което бе написала.

— И аз също! — отвърна той, наведе се и допълни Ерна, като даде вид, че само поправя някои букви.

— Може ли да видя какво си написал?

— Ако и ти се съгласиш да видя какво ти си написала…

Те се придвижиха бавно и размениха местата си. Всеки направи полукръг около масата и по време на движението не спускаха очи един от друг. Едновременно стигнаха до новите си места и едновременно погледнаха написаното от другия.

— Вилфред! — изхълца тя и се спусна към него. Той я пресрещна. Потънаха в прегръдка, нечакана и от двамата, стояха изправени, притиснати един до друг. Устните му се ровеха в чистата лененоруса коса на младото момиче, цяло ухаещо на полски цветя. Никой не отдръпваше глава от другия, устните им бавно преминаха към бузите, докато се срещнаха. Нейните устни бяха донякъде твърди, груби, добили вкуса на морската сол. Целувката им бе без преход, без растеж, без развой. Тя бе състояние, моменти, за които и двамата бяха мечтали още от летата на детинството. Тялото не участвуваше, ръцете — също, оставаха устните, превърнали се в едно цяло.

Изведнъж и двамата отстъпиха смутени. Очите им обаче инстинктивно попаднаха върху думите на масата; всеки гледаше написаното от другия. Нов порив ги събра отново. Този път не се прегърнаха, само стояха един до друг и неговата брадичка опираше в косата й.

— Истина ли е? — прошепна тя. — Истина ли е, че ме обичаш?

Той също пошепна:

— Истина ли е, че ме обичаш?

„Истина, самата истина“ бяха думите, изречени от двамата, повторени, потретени, докато накрая загубиха смисъл и те се разсмяха, щастливо смутени. Изправена до масата, тя попита:

— Сега сгодени ли сме?

Думите затанцуваха в главата му, нечакани, пронизващи.

— Да, сега сме сгодени — отговори той решително. Той отново поиска да се приближи до нея, но тя се отдръпна и тържествено сви ръцете си, обгорели от слънцето, с блеснали по тях кристалчета сол.

— Благодаря ти, боже! — промълви тя тихо.

— Благодаря ти, боже? За какво казваш това?

Тя се обърна към него и отвърна:

— Защото съм молила бога за това още от първото лято, когато бяхме заедно.

Ужасна невинност!… Ръка в ръка, те смирено обиколиха каменната маса, попаднала сега сред сноп слънчеви лъчи. Не се поглеждаха, погледът им се носеше далеч над водната шир, която блестеше през короните на ниските борики, покрили целия склон надолу, чак до морето; гледаха в краката си, гледаха късата трева, по която вървяха. Щастието им бе така пълно, че не смееха да говорят за него; само кратки думи, думи за други неща; само дребни, мигновени ласки: глава до глава, ръка, сложена върху косите. Те имаха време, те можеха да чакат всичко от живота, който се простираше далеч, далеч пред тях и нямаше никога да свърши.

Обвързваща невинност!… В душата им пееше химнът на прекараните тук лета. Песен на детството; тя слагаше отпечатък върху невинната им любов и държеше чувствата им в плен, изпълнен с нежност. Тук те бяха играли „на рай“ и измервали крачки в избуялата трева; сега тук отново бе станало рай. И ако беше вярно, че в техния рай имаше змия, те уплашено се теглеха назад, извън осветеното от слънцето място, в което се бяха зареяли, сложили детски ръце една в друга, с еднаква мисъл, еднакви чувства. Небесата на невинността им бяха небеса на детството и на многото отминали лета, които възкръсваха и превръщаха часа на щастието в игра, каквито бяха всички игри. Но тази игра криеше в себе си заплаха, защото те не бяха вече деца, а продължаваха да играят, не бяха и възрастни, а бяха почнали играта на възрастни, бяха драскали върху каменната плоча думи на възрастни, които дотогава им бяха непознати. Най-голямата дума — дали тя не бе прекалено голяма?

Отлитаща невинност… Като теглени от магнит те се въртяха плътно около каменната маса, спряха едновременно и погледнаха писаното от другия. В едно и също време ги заля гордост и срам от смелостта им. Когато погледите им отново се срещнаха над каменната маса, руменина обливаше и двамата: едва в тоя момент блесна истината; признанието бе пълно, опасно…

Измамна невинност!

Сега те се впуснаха един към друг дебнешком, не в открита, безплътна прегръдка, както първия път, но с вътрешна, пламнала страст. Сега те имаха ръце и крака, а устните не се търсеха неловко. Те, които досега бяха безплътни същества, бяха завладени от плътта, която ги смазваше с тежестта си, така че всичко наоколо се завъртя и те паднаха на твърдата трева. „Не, не“ — шепнеше той и не се отдръпваше. „Да, да“ — мълвеше тя и го притискаше до слабичкото си тяло на малко девойче. Подплашените змии надничаха жадно в рая и мятаха езици.

Миг — и те се откъснаха един от друг, в едно и също време, с една и съща решителност. И когато този път, задъхани, застанаха един срещу друг, те вече се гледаха в очите без срам, но не и без страх, прозрели нещо ново, което променяше всичко. А когато отново тръгнаха, не се държаха за ръка. Върху всяка частица на треперещите им тела висеше огромният надпис „Пипането опасно за живота“. Когато пак тръгнаха задъхани из тясната пътека и ръце или лакти се докосваха, изскачаха искри, които можеха да запалят цялата гора наоколо.

Разделиха се край оградата на нейния дом. Летният ден вече губеше свежест поради тънката мъгла, която пълзеше откъм морето. Лека дрезгавина почна да се промъква между плодните дървета и къпините. Разделиха се с плах поглед, изпълнен с взаимни уверения.

На път към къщи той си спомни за думите, написани върху каменната маса. Те издаваха пред всички тяхната нова чудна тайна. Тръгна през гората, за да ги изличи. Сред боровете бързо падаше мрак, а морето, което се съзираше между короните на дърветата, не блестеше вече така ободряващо. Когато бе почти стигнал горе, чу, че някой идва отсреща. Наведе глава, за да се промъкне незабелязано, но нещо в идващите насреща стъпки го накара да се огледа.

„Леля Кристине!“

Искаше да изрече тия думи свободно, но те изскочиха от гърлото му като сподавен стон.

— Добър вечер, мое момче — каза леля Кристине шеговито. И когато застанаха един до друг, тя се оказа малко по-висока от него, така че той изведнъж се почувствува дете пред нея. — Няма ли заедно да си тръгнем към къщи?

Той я погледна стреснат, без да може да се овладее.

— Трябва да отскоча догоре и да прибера нещо — продума той, без да мисли много. И хукна нагоре, без да дочака отговор. Видя, че тя бавно се спусна надолу, тананикайки, криеща сякаш някаква тайна.

Когато дойде до каменната маса, думите от двете й страни бяха изличени. На масата имаше само две влажни петна.