Йохан Борген
Малкия лорд (3)

3

Звънна се.

Майка му отпусна вестник „Моргенбладет“ над чашата кафе и се ослуша. В същото време майка и син чуха как се отваря вратата на коридора към хола, чуха стъпките на Лили по пода в малкото преддверие.

Вратата се отвори. Шумният сутринен поздрав на раздавача и звънливият, насмешлив глас на Лили… Малкия лорд бе обладан от топло чувство на доволство от тия обичайни звуци. Те съответствуваха на дома, бяха част от него. Това чувство за сигурност оставяше навън всичко друго, отдалечаваше го, премахваше оная действителност, която тежеше в неговия нервно уравновесяван мир. Тук бе място, гдето нищо не можеше да се случи.

Лили потропа леко и остави пощата на края на масата. Майката погледна разсеяно писмата изпод вестника. Писма с щемпели на фирми, идващи от свят, който я търсеше, без да нарушава собствения й мир, препоръки и реклами, които можеха да я помамят или които тя можеше да пренебрегне. Фабриката за коприни „Стийн & Стрьом“ рекламираше новите си модни платове за предстоящия дворцов бал.

Тя измъкна единственото писмо на ненапечатан плик. Полегатият, педантичен почерк върху плика веднага привлече любопитството й. Отвори писмото и го прочете.

Малкия лорд разглеждаше внимателно рохкото яйце. Стараеше се с всяка лъжичка да взима еднакво количество белтък и жълтък, поръсваше навсякъде еднакво сол, отчупваше еднакво късче препечен хляб. Възрастните винаги се подсмиваха на това негово внимание и поклонничество към яденето. След това забеляза погледа на майка си, отправен към него, и посегна към чаената чаша, наполовината пълна с мляко. Сложи си само една лъжичка захар.

— О, мое момче! — възкликна майката.

Той я погледна сякаш изненадан.

— Какво има, мамо? — Видът му бе неспокоен и той знаеше това.

— Това е… не мога да ти кажа какво е. — Майка му имаше тържествен израз.

— Нещо неприятно ли? — запита той. Сълзи напираха леко в очите му. Беше се разчувствувал.

— О, не, не е неприятно, момчето ми, не се касае до неприятност, вярвай ми! — отвърна майката.

Очите й заблестяха. Беше толкова хубава. Той чувствуваше как го залива доволство, като гледаше радостта, която й бе създал.

— Но тогава можеш да ми кажеш, мамо, щом не е нещо неприятно.

Тя стана и се приближи до прозореца, като си тананикаше. Изпълнена бе от толкова голямо щастие, че трябваше да го прикрие. Не, това писмо бе тайна, тайна между нея и училището. Сигурно госпожица Волкварц не иска синът й да узнае за тяхната кореспонденция. И тя, и тя ще отговори на госпожица Волкварц. Ще пише на учителката и ще й каже колко е доволна. Ще я помоли и за в бъдеще да бъде добра към умния й малък син. Ще направи още нещо, ще й изпрати подарък, може би карфица, но, разбира се, нещо истинско, красиво и подходящо. Изведнъж тя се почувствува дребна и некомпетентна в сравнение с такава учителка — човек с образование, опит и такива знания, които тя самата не бе придобила в течение на своя осигурен, закрилян живот. Обзе я интерес към педагогиката, желание да каже нещо възпитателно. И тя внезапно смени темата:

— Погледни вестника, виж каква разлика съществува между различните домове и среди. Ще извлечеш полза, ако вникнеш в тия неща, Малки лорде… — Тя разгъна „Моргенбладет“ така, че и двамата да виждат в него.

— Виж какво пише тук за едни момчета в някакво място, което се нарича Грюнерльокен… и аз не зная точно къде се намира това място. Вмъкнали се при един нещастен тютюнопродавец посред бял ден, момчето ми, пребили го и го ограбили… да, както казах, добре е да знаеш какво става по света. И то момчета на твоя възраст, дори по-малки — десет, дванайсетгодишни — пише вестникът… — О, мое скъпо дете!

Тя отново стана, овладяна от настроението, което сама бе създала. Наведе се над него и го притисна до себе си.

Той я чу да шепне: „Горките, горките момчета!“ Думите й сякаш идваха издалеч. Прилоша му. Това беше толкова неочаквано. Значи, писано е и във вестниците. Потисна го това, че тъкмо майка му приема нещата така. Повдигна му се. Притъмня му. И преди да се овладее, бутна подноса с яйцето, млякото и чая, които стояха пред него.

— О, не, Малък лорде! — Изплашена, тя отстъпи назад. — Не смятах, че…

— Прости ми, мамо! — продума той през сълзи, предизвикани от внезапна физическа слабост.

— Но, момчето ми, грешката е моя… не знаех, че това… ще ти подействува така силно… — Тя се приближи с чиста салфетка и позвъни. — Изведнъж прилоша на Малкия лорд. Бъдете така добра… — тя посочи чинията. — За всичко това вината е моя — каза тя огорчена. — Прочетох от вестника нещо много лошо и брутално за едни момчета…

Малкия лорд обаче не пожела да остане вкъщи. Не искаше да отсъствува от училище тъкмо днес.

— Мина ми вече, мамо — каза той и стана от масата.

— Смелото ми момче — отвърна майката гордо. — Не мислиш ли обаче, че може да се преумориш?…

Изведнъж той си спомни цветната литография на лорд Нелсон, която висеше в стаята му. Окървавеният и едноок адмирал се изправяше мъчително към мачтата, до която бе паднал; наоколо му свистяха черни гранати.

— Няма защо да говорим повече за това, майко.

На излизане от стаята той се спря за миг. Накрая на масата лежеше вестникът — мръсно парче хартия върху снежнобялата покривка, контраст на чистия като слонова кост порцелан по масата; тоя вестник бе неканен гост от един свят, който не биваше да нахлува в негово присъствие в тоя дом, дето всичко бе така хубаво и спокойно.

— Не, нищо ми няма вече, майко, здрав съм като пън. За такава дребна работа не бива да пропущам училището си.

И както той желаеше, това отново я поведе до мисълта за писмото. Тя пак го взе в ръка и го погледна като вестител на доброто и обнадеждаващото сред свят, от който идват толкова лоши новини.

— Бъди здрав, момчето ми! — каза тя и излизайки, допълни: — Поздрави госпожица Волкварц от мен.

В пети клас на частното училище на госпожици Волкварц бяха насядали около масата шестнайсет момчета. Учебните часове бяха разделени между госпожиците Сигне и Агнета Волкварц. Госпожица Сигне Волкварц, която преподаваше норвежки и религия, бе седнала на края на масата и гледаше загрижено редицата светли и тъмни глави на момчетата. Някои от тях имаха къси щръкнали коси, на други къдрици се спускаха над челото. Ръцете на някои бяха нечисти с дълги нокти, на други пък приличаха на гланцирани бели ръкавици, красиво положени върху гладката маса. Днес в душата си момчетата отсъствуваха духом от класа и това много я смущаваше; смущаваше я повече отколкото незнанието или внезапното упорство, повече от желанието им да спорят. Полемиката бе впрочем специалност на госпожица Сигне Волкварц.

Но тя бе най-загрижена за добре възпитания Вилфред Саген. С него нямаше разправии, той бе добре облечен, с прилично държание, даровит, но със склонност да преувеличава, която превръщаше любезността му в пародия. Дали това не бе последица от обстоятелството, че две години той бе учил като частен ученик и едва след това се бе подчинил на нейната дисциплина?

Тя седеше и гледаше златистите къдрици, които се спускаха ниско над бялата му яка. Беше обмисляла дали е разумно да пише на майка му да не оставя сина си да бъде толкова странен. Съветвала се бе за това със сестра си. Но госпожици Волкварц бяха дошли до заключение, че фризурата на техните ученици лежи извън компетенцията на добре известния Институт на госпожици Волкварц за момчета, които преминават първите пет класа и придобиват съответното образование, както пишеше на всеки училищен циркуляр; подобни циркуляри биваха разпращани „преди започване на учебната година до един кръг от образовани семейства, които можеха да проявят интерес към Института“.

Въздухът в класната стая бе тежък. Прозорецът на другия край на стаята бе отворен зад високите жалузи. Но в започващата вън пролет сякаш нямаше живот. Беше топло, тихо и малко мъгливо. Говорът на госпожица Волкварц бе също тих, мислите й идваха и отминаваха скромно, леко замъглени като атмосферата в класа през тоя ден.

Дошло бе времето да минат към „писмена работа“, която включваше и краснопис — неизменна част от обучението в горните класове на Института на госпожици Волкварц.

Перата скърцаха над тетрадките. Пишеше се красиво, съгласно предписанията на Олсен и Ванг — кратки сентенции, изразяващи известни морални правила: „Една страна се изгражда чрез законите“ — това бе на единия ред. А на следващите два реда пишеха: „Върви — казали на камилската птица. — Не мога, защото съм птица — отговорила тя. — Лети тогава — казали й. — Не мога, защото съм камила (арабска поговорка)“. Перата продължаваха да скърцат. Госпожица Волкварц погледна часовника, груб сребърен часовник, висящ на тънка верижка на шията й, скрит в джоба на бялата й блуза.

— Всички ли свършиха?

Момчетата вдигнаха глави, изпълнени с очакване, със страх, с облекчение… В такъв ден над целия клас тегнеше мълчалива съпротива.

— Да вдигнат ръка, които са свършили!

Малки, оцапани с мастило ръце се издигаха нагоре. Няколко момчета сведоха глава и взеха перата, обзети от леко чувство на страх.

— А ти, Вилфред, не си ли свършил?

— Не, госпожице Волкварц — отговори той учтиво.

Тя си помисли веднага: ето, тая самонадеяна учтивост дразни нервите й. Никой от другарите му не казваше името й, а това я поставяше веднага на място, поставяше дистанция с коректността на тона.

— А защо не си привършил? — запита тя с неочаквано раздразнение. Момчетата я погледнаха уплашено, те познаваха внезапните промени в тона й.

— Защото въобще не съм започвал, госпожице Волкварц — отговори Вилфред с висок, ясен глас. Някои от момчетата се изкискаха, други загледаха уплашено пред себе си.

Сигне Волкварц бе учила в часовете по педагогика в училището, че трябва да брои до пет, когато е раздразнена. Като изпълни това предписание, тя запита с пресилена любезност:

— А защо не си започнал? — И като не последва отговор, повели: — Дай да видя!

Вилфред се подчини, стана от мястото си, приближи се до края на масата и подаде тетрадката по краснопис с празни редове. Хубаво очертаните линии блестяха на листа.

— Но, какво, за бога, си правил през цялото време? — запита тя.

— Размишлявах. — Отговорът му дойде без някакво колебание, без чувство за вина.

— За какво?

— Всъщност не мога да кажа за какво, госпожице Волкварц. Съжалявам. Дълбоко съжалявам.

Но той не наведе глава, както правеха другите момчета, когато признаваха нещо; не сведе и поглед. Тя не бе свикнала на израза „съжалявам“.

— Не разбирам нищо, Вилфред; седеше и пишеше.

— Преструвах се, че пиша.

Не трепкаше ли лека, иронична усмивка в ясните му сини очи? Това фино оформено извинение не бе ли було на нечестност и упорство? Тя не можеше да възприеме такава мисъл. Общо взето, Вилфред бе изпълнително момче с подвижен ум, с необикновена лекота в изказванията си. Сестра й специално хвалеше дарованията му по зоология и ботаника. Но той с неудоволствие сушеше цветя за хербарий.

Г-ца Волкварц се овладя.

— Излезте сега на почивка за четвърт час. А след това ще имаме библейска история.

Тя обичаше шума на момчетата, тропота и шепота, които се превръщаха в смях и викове, след като се спуснеха по каменната стълба и се пръскаха из градината, насипана с пясък, обградена със стари дини и боядисана в зелено дървена ограда. Този шум я радваше. Госпожици Волкварц бяха известни с либералните си педагогически принципи, по силата на които момчетата сами избираха игрите си в училищния двор, стига да не прехвърляха границата на приличието. Учителката скрито поглеждаше иззад пердето на прозореца и тайно наблюдаваше Вилфред. Порази я приликата му с един от ангелите на Рафаел; мекият, правилен профил, доста дългите, леко извити клепки, подчертано тъмни в сравнение със спуснатите златисти къдрици, гордата му и елегантна стойка под липата. Имаше нещо ефирно в цялата му фигура и все пак — тя не знаеше: непознат вид, непокорен, но мил, послушен и все пак независим. Нещо почти брутално у един образец на изтънченост…

Тя не можеше да го разбере, нещо повече: не можеше да се примири, че някой излиза извън рамките на опита й, на фантазията й.

Дали да пише на тая госпожа Саген!? Виждала я бе веднъж на един концерт. С нея бяха Вилфред, сестра й, зет й. Бе й ги показала една нейна приятелка заради мъжа — старо конте, доколкото разбираше от ония френски типове, които някога бяха на мода в Кристияния, човек, за когото много се говореше. Беше си помислила: странно, има известна прилика, не даже и прилика, а някакво духовно сродство между тоя стар господин и малкия Вилфред. И сега си спомни — почти засрамена — как бе заявила пред приятелката си, че познава тия хора; че малкият ангел е неин ученик, един от най-добрите в училището.

Госпожица Сигне, застанала зад пердето, изведнъж се почувствува изоставена; изоставена и от кръга на волкварцовци, и от един свят, към който никога не е принадлежала, който дори е презирала, но в който тя живееше. Професор Волкварц бе на времето радикален привърженик на Дарвин. Той бе успял да създаде на дъщерите си най-доброто общество. Бе ги обградил с прекрасна духовна атмосфера. Но не ги бе осигурил материално. Той им остави най-доброто наследство: добро образование; обаче не добави нищо към него. Те се бяха хвърлили в областта на педагогиката с примирение, което през течение на годините се бе превърнало в тихо щастие…

Госпожица Волкварц излезе на стълбата и удари месинговия звънец. Игрите веднага стихнаха. Тя забеляза, че Вилфред стоеше настрана. Той винаги се изправяше под голямото липово дърво и наблюдаваше игрите с израз на иронична разсеяност. В замяна на това той не прекъсна изведнъж заниманието си като другите. Той се обърна като пред публика, изправи се срещу стълбата и след това спокойно влезе вътре. Като премина край нея, той й се поклони внимателно. Едно от правилата, които бе научила на времето в своето училище, изникна съвсем ясно в паметта й: никога не преследвай някой ученик! Нито с недоверие, нито с пресилен интерес.

Часът минаваше бавно, с обичайните бележки и с дребните комични недоразумения, които лесно се понасят от учителката през течение на работния ден.

Сигне Волкварц знаеше това. Тя понасяше търпеливо някоя и друга грешка относно дъщерята на Ярий или жертвата на Аврама. Лично тя не бе привърженица на популяризаторското изложение на трудните материи от Бретевил Йенсен и Свен Свенсен. От друга страна обаче, когато се касаеше до знания в областта на Христовото учение, Институтът на госпожици Волкварц можеше да се радва, че праща в гимназията едни от най-подготвените ученици.

Днес бе часът на общо препитване. Наближаваше изпитът. Бяха почнали разисквания върху Благовещение. Дойде деликатният момент с изясняване ролята на архангел Гавраил. Неволно погледът й се спря на Вилфред, който щеше да отговори и леко, и с такт.

— „Той казал прочие на Мария: аз съм архангел Гавраил…“

— „… който е божи пратеник“ — добави Вилфред.

— Правилно. И след това?…

— След това го хвърлили в лъвското леговище.

Тя го погледна рязко, за да разбере дали нарочно отговаря така.

— Вилфред, другиго хвърлиха.

Вилфред посрещна открито погледа й.

— Аз смятах, че е архангел Гавраил — отвърна той.

— Касае се за Данаил. Пророк Данаил. Него са хвърлили в леговището на лъва.

— Госпожице! — извика ревностно едно от момчетата и вдигна потъмняла ръка. — В нашата библия с картини се казва, че са го хвърлили в рова^[1] на лъвовете.

— Е да, леговище или ров. — Тя опипа нервно сребърната верижка на часовника. — Все същото е.

— Но как са могли да го хвърлят в ров?

Очите се отправиха към нея с любопитство.

— Така е казано в текста под картината!

— Под рисунката на Доре — добави Вилфред.

Обзе я гняв, който не можеше да си обясни.

— Вилфред — заяви тя, — това не влиза в днешния урок. Вярно е, че картината, за която говорите, представлява Данаил в лъвското леговище или в рова и че тя е рисувана от французина Гюстав Доре, от 1833 до 1883 г. Но тя не е във връзка с архангел Гавраил.

Тя погледна втренчилия се в нея Вилфред. Лицето му сякаш се измени и се превърна в картина, която бе виждала някъде: дали в Пинакотека^[2] в Мюнхен, или в галерията на Ватиканския дворец…

Вилфред се извини високо, без стеснение:

— Сгреших. Моля да бъда извинен, госпожице Волкварц.

Докато изпитваше, тя почна да размисля: трябва да пиша. Не е приятно, но трябва да сторя това. Тия хора са надути. Цялото й скромно същество сега за момент се раздруса от негодувание, каквото отдавна не бе изпитвала. Уплашена, тя се запита: не се ли дължи това на обстоятелството, че те са богати?

Вратата на съседната класна стая се отвори. До нея се изправи госпожица Агнета Волкварц. Тя направи няколко крачки към сестра си.

— Извини ме, Сигне — почна тя, — нужен ми е един ученик от класа ти, който да разправи на моите петокласници за гръбначните животни от вида на бозайниците. — Тя погледна с усмивка към отворената врата — говорила бе нарочно на висок глас. — Може ли да освободиш твоя Вилфред за четвърт час?

Вилфред стана послушно, погледна скромно към госпожица Сигне:

— Ако госпожица… — и той направи леко движение — Волкварц разрешава, за мен би било истинско удоволствие.

Мирното училище бе като заредена граната. Даже и малките класове на учителката помощница в страничната стая преустановиха за момент общото четене, сякаш всичко се съобщаваше през стената по пътя на мисълта. Всичко в спокойния първи етаж на сградата се преобрази. Г-ца Сигне забеляза това и си помисли, че има дни, през които господ отсъствува. Разсеяна, тя остави учениците да подготвят същите уроци, защото се бе замислила — сега тя със злорадство си казваше: ще напиша писмото и не ще го покажа на сестра си. Тя вече го пишеше мислено. Знаеше, че е нейно задължение да предупреди, че става нещо нередно.

Но това бе един от ония дни, когато мислите преминават през стените и когато има струни, които ги улавят и ги превръщат в думи. Вилфред бе разбрал, че тя ще пише писмо, макар че в това време той бе застанал до черната дъска и показваше уверено табла̀та. Да, тя ще пише писмо тая вечер и ще го пусне на ъгъла на Льовеншьолдсгате и Фрогнервейн.

Той знаеше това с вътрешното спокойствие на оня, който е взел вече решение. Той бе свикнал с мисли, които прехвърлят преградите. И вкъщи бе ставало такова нещо. Отгатваше ги. Трябваше само да узнае кога ще стане това! Предугаждаше мислите благодарение на едно вътрешно безпокойство, на което бе свикнал да обръща внимание — безпокойство, което завършваше с успокояване. Делеше го цяла стена, а бе схванал, без да се учудва, че тя ще пише писмо до майка му. Обзе го чувство на триумф, че знае повече, отколкото другите предполагат. Писмото ще бъде написано тая вечер. Той се усмихваше край табла̀та с гръбначните животни и хвърляше любопитен поглед към момчетата, които го мразеха, защото ги подхвърляха на унижение пред твърдите знания на техен връстник.

 

 

Същото спокойствие го бе обзело и вечерта, когато бе седнал в стаята на майка си вкъщи. Тя прелистваше немското описание „Ди Вохе“, а той четеше за физиологията на ангелите в „Шилингс-Магазин“. Хвърлил бе бърз, страхлив поглед в просторната, боядисана в тъмносиньо кухня, гдето камериерката Лили чистеше неговото ново сиво палто. Приготвила бе две ютии. Той бързо бе притворил вратата и бе оставил прислугата да продължава разговорите си. Поздравил бе кратко и учтиво само госпожа Фрисаксен, която бе дошла на гости от село при момичетата и пиеше кафе заедно с готвачката Олеана на скамейката в кухнята.

— Не разбирам — казваше Лили на готвачката — как момчето се е изцапало толкова много от едно отиване до Бюгдьо; трябва да е лежало по корем и да е ровило корени. Палтото се е прокъсало на някои места.

Олеана бе седнала на малко дървено столче до скамейката при госпожа Фрисаксен и загрижено разказваше за писаното във в. „Кристияния Нюхедс-ог Авертисментсблад“.

— Лоша им е работата на тия младежи от Грюнерльока — разправяше тя на г-жа Фрисаксен. — Сега те обвиняват някаква друго момче, което било отишло при тях. Единствената следа от него е пакет с храна, който е паднал, когато е вадело от джоба си фенерче в един склад за дъски. Единият сандвич бил с пушена лакерда, а другите два — с швейцарско сирене.

Лили, наведена над работата си, се сепна, но не каза нищо. Мислите й зашариха из главата. Овладя я особено неразположение.

Тя не каза нищо и на следната сутрин, когато пощенският раздавач позвъни и светлокосият млад господар изскочи на вратата пред нея; той, изглежда, бе стоял на вратата на хола и бе видял идването на раздавача.

— За майка ми е — каза той и бързо подреди писмата. След това се извърна към нея с умолителен поглед.

— Лили, още от сутринта ли си сърдита на Малкия си лорд?

Прислужничката обърна гръб и си отиде.

Тя не искаше по никакъв начин да изпусне раздавача.

Не видя обаче как Вилфред мушна в джоба си едно писмо и тананикайки, отиде при майка си с останалата поща.