Йохан Борген
Малкия лорд (12)

12

Обзе го паника. Бяха го открили. Нещо повече: това не беше само негова тайна. При това не се знаеше дали онова, което бяха разкрили, е съвсем вярно. До преди миг то беше истина, ликуваща, болезнена, пълна истина. Разкрита обаче от нейните очи, любовта му към Ерна изчезна и се превърна в недоразумение — в неговите очи.

Не, не може да е бил тук някой друг. Тя идваше право оттам, отведена при каменната маса от… да, онази дума, която беше чувал, но не разбираше напълно… Инстинктът, този порив към истината, унищожаването на всичко, обвито в златното було на тайнствеността.

Защото думите бяха написани там, нали?

Надвесил се бе над каменната плоча на масата и недоумяваше. Наведе се още повече над плочата, към едно от влажните още петна и видя следи от собствения си почерк — двете страшни думи, очертани с високи, тънко изписани букви; в тоя миг те нищо не значеха за него, а и нея вече я нямаше. През дърветата се процеждаше сиво сребрист сумрак, морето вече не трепкаше игриво пред погледа му, то приличаше на сива глина.

Той почна да охка, раздрусван от болезнени тръпки. После затича надолу на големи скокове, изпълнен от отчаяната надежда да я настигне, преди тя да е стигнала до оградата, откъдето почваше широката пътека. Оттам пътят до вкъщи бе къс и той нямаше да има възможност да се обясни. Скоро обаче той съзря светлото яке по пътеката пред себе си. Как бе възможно това? Толкова ли кратко време е бил той горе? Или пък тя е вървяла толкова бавно? И какво всъщност щеше да обяснява… на нея, която дори не би могла да знае тайните му помисли към нея!

Тогава разбра, че гърбът пред него е усетил присъствието му. Тичал бе безшумно в леките си гимнастически обуща. Не би могла да го чуе. Тя знаеше през цялото време, че той е по петите й, виждала го е с гърба си.

Изведнъж той усети как се разлива усмивка по лицето му, как го обзема чувство на сигурност.

— Лельо — промълви той и мушна интимно ръка под мишницата й. Тя дори не трепна, нито се спря. — Какво ще кажеш, ако заобиколим по хубавия път край брега до времето за вечеря?

Вярно ли бе, че ръката й потрепна под неговата? Той нема време да помисли за това; не искаше да поставя на изпитание голямата увереност в победата, която го бе обзела. Тя послушно последва лекия тласък на ръката му, който я отведе встрани от пътеката, към шубраците, които растяха така гъсто, че образуваха тунел чак до морето. Трябваше ли да вървят така близко един до друг, защото пътеката бе тъй тясна? Но въпросите бяха като сенки: не напираха настойчиво, за да нарушат неговото ново спокойствие. Всяка крачка беше взривен материал. Бавно и леко те слизаха към морето, което примамваше с тихия си вечерен ромон.

Имаше светове в световете, но сега той и тя бяха в единствения свят. Всички светове се сплитаха заедно, но само техният съществуваше.

Тя ли спря — или той? Бяха стигнали почти до морето, а тогава щеше да е твърде късно. Изведнъж се спряха мълчаливо един до друг, еднакви, почти на ръст, вторачили очи в очи. Той взе главата й в ръцете си и се почувствува така безсилен, сякаш тялото му чезнеше под него.

— Лошо момче си ти — прошепна тя.

— Да — отвърна той тихо.

— Истински лошо момче.

— Да.

Лицата им не се докосваха. Само устните им предпазливо се сляха в продължителна целувка. Те сякаш отмаляваха, потъваха и се разтапяха.

— Истински… лошо момче — каза тя, когато се отдръпнаха един от друг примрели.

— Да — прошепна той отново. На това тя отвърна, като бавно разтвори уста и го целуна по разтворените устни:

— Наистина, наистина лошо момче!

— Да! Да!

— Лошо!

— Да!

— Лошо, лошо момче!

Той срещна устните й, когато тя казваше „момче“. Неговото „да“ се сля с нейното възбуждащо „лошо“.

— Лошо…

Струваше му се, че забива нож в усмивката й. Всяка клетка на телата им живееше в тая целувка, която растеше в тях и ги правеше безсилни. Вдървените му ръце бяха несръчното средство, с което си пробиваше път през бронята на облеклото й. Скоро щеше да стане твърде късно за неговия несвикнал организъм, който достигаше до крайния предел на напрежение — в трепетен гърч. А тя не му помагаше, само шепнеше безсмислени думи, чак до тоя краен предел, след който той потъна в безпомощност.

Тъкмо тогава тя го отблъсна и застана разтреперана пред него. Погледът й изведнъж стана необикновено студен, влажните й устни се отпуснаха. Тя изглеждаше в този момент толкова безпомощна и самотна, че самият той се сепна от трепетното смущение и пристъпи към нея с нови намерения. Милувка, помирение — неясно му бе какъв е подтикът: състрадание, но към кого — към нея ли, към самия себе си ли, или пък нов порив на желания?… Тя обаче дигна ръка и го плесна по бузата доста твърдо, сякаш истинска плесница. След това бързо се впусна нагоре по пътеката, под гъсто нависналата зеленина, докато почти затича. Не се извърна към него.

 

 

Той изведнъж отрезня, остана само с детинско удивление. Слезе още по-надолу по пътеката към морето, премина голите скали и пояса от водорасли и навлезе в разхлаждащата вода, все по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая се отпусна и заплува, така както си бе, с дрехите. Доплува до едно малко островче и се изтегна на затоплената още от слънцето скала, от страната, която бе с гръб към сушата. Никой не можеше да го види там. Не можеше да се примири с мисълта, че някой може да го гледа. Беше се разкрил, беше без всякакво було. Сякаш и сега го наблюдаваха чужди очи. Изу обущата си и ги привърза на шията, след това отново се впусна в морето, сякаш бягаше от всичко, което гледаше с широко разтворени очи най-съкровените му тайни.

Легна на сушата под фара, като остави дрехите си встрани, под последните слънчеви лъчи и зачака те да изсъхнат и да се промени нещо, извън и вътре в самия него. Нищо обаче не се променяше, пък и дрехите не искаха да изсъхнат съвсем. Слънцето бе изгубило вече силата си, така както бе изгубил силите си и той. Стоеше на скалите сред един свят, който изчезваше и се превръщаше в нещо неосезаемо и безформено. Никакъв срам и никаква утеха, които съвсем плахо пропълзяваха у него, не можеха да победят. Нямаше нищо, от което да се ужасява, но и нищо, на което да се радва — бе беззащитно разкрит, хвърлен в апатия, без тайните, които трябваше да бъдат защищавани и укривани за негово собствено задоволство.

— Не е ли това Вилфред?

Той скокна уплашен. Гласът идеше откъм морето. Беше госпожа Фрисаксен, която приближаваше, гребейки в малка лодка. Няколко пъти седмично тя проверяваше трите лампи на фара. Там, където се допираха до лодката, веслата й бяха обвити с кече; хората ги наричаха „ръкавиците на госпожа Фрисаксен“; казваха, че тя не може да понася скърцането на греблата, откакто мъжът й бе изчезнал в морето. Тъмно обгорялото й лице, издълбано от цяла мрежа бръчки, искреше в пурпурното вечерно слънце, когато тя обърна лодката към него.

— Уплаших ли те? — запита тя приветливо.

Изведнъж той се почувствува годен да стане господар на положението, макар че беше съвсем гол.

— Извинете, госпожа Фрисаксен — каза той учтиво и леко се поклони, — нямам дрехи, измокрих, ги. — Не посегна дори да вземе дрехите си.

— Няма защо да се срамуваш от мен — успокои го госпожа Фрисаксен сърдечно. Тя хвърли поглед към лампите, които светеха зад шестте призматични стъкла на фара. Не слезе на сушата, само отпусна греблата и остави лодката да се полюшва и леко да бъде тласкана от течението. Той видя, че на предната седалка в лодката тя бе поставила риболовни принадлежности. Видът на госпожа Фрисаксен, седнала в бялата лодка, върху която играеха отраженията на водата, го изпълни с тихо щастие и спокойствие, в което нямаше страх и желания.

— Аз трябва да изляза на открито и да измамя някоя бяла риба при залеза на слънцето — каза тя с обикновения си глух глас. — Много здраве вкъщи!

— Лека нощ, госпожа Фрисаксен — рече той учтиво и тоя път се наведе към дрехите си, тъй че не бе вече съвсем гол срещу нея, осветен от последните лъчи на слънцето. Струваше му се, че иначе щеше да прилича на момчешка демонстрация.

Тя загреба тихо да търси риба точно срещу заливчето с фара от тази страна и малкото островче от онази страна. Там, дето се кръстосват тези линии, се криеше бялата риба. Тя беше твърдо убедена в това. Привечер в дъждовно време риба имаше навсякъде и тя кълвеше всякаква стръв. Но през златните летни вечери риба имаше само там. Той стоеше и гледаше как госпожа Фрисаксен отпуща веслата, пуска малката котва, дига след това въдицата и я мята във водата. Във всяко нейно движение имаше някаква щастлива увереност, увереността на един мироглед. Никога той не бе я виждал от тази страна. Тя просто съществуваше; жена в лодка.

Наистина ли се беше променило нещо у него?

Леля Кристине… и тя ли бе почувствувала всичко като него? Или само нещо подобно, както те двамата чувствуваха, нещо подобно, което щеше да стане, което трябваше вече да е станало? Наистина ли нещо се бе променило? А може би тя не бе нито разгневена, нито разочарована и посрамена — нали имаха дълбока обща тайна, толкова тясно обща, че сякаш бе само негова? Или може би тая тайна беше повече от негова? Защото той трябваше да споделя голямата тайна с някого. Именно това беше голямото, че бяха нужни двама. Двама, да, двама! Тая дума му звучеше като песен, като съзаклятие — това неприлично съчетание на няколко букви, което изразяваше тайнствена връзка с някого. Никога не се бе замислял досега как звучи тази дума. Думата двама приличаше на тайна среща между двойка от различен пол, крещеше до небесата с неприличието си и той я повтаряше и потретваше със страст: двама, двама! Дори винаги я изричаше два пъти наведнъж: двама, двама! Магията на буквите, която само го бе засегнала леко при четенето на неясни стихове, сега му разкриваше нов свят. Той щеше да превърне думите в дела, а делата — в думи, да ги направи пълноценни, всяко по свой начин. Равностойни — о, да можеше да стори това. „Двама, двама!“

Госпожа Фрисаксен се мержелееше далеч в морето. Виждаше я в отражението на умиращото слънце. Малка жена — в златна черупка. Сега тя измъкна една блещукаща риба. Тя бе сама, съвсем сама, сигурна в себе си, самотна отшелница в една лодка. Вилфред стана и след дълго колебание навлече неизсъхналите си дрехи, но и това сега му правеше удоволствие. Когато се приготви и успя да нахлузи мокрите си гимнастически обуща, изправи се и замаха на самотната жена в лодката. Тя му отвърна, като размаха риба в ръка, изразявайки пресилено радостта си. Той заръкопляска беззвучно, като широко махаше ръце, за да може тя да види, че й ръкопляска. Госпожа Фрисаксен поклати глава в знак на благодарност. Той се обърна след това и тръгна нагоре, повтаряйки греховната дума, която изпълваше тялото му с нова вълна на удоволствие.

„Двама, двама.“

— Аха, значи ти флиртуваш с госпожа Фрисаксен?

Тоя път той не трепна. Беше гласът на майка му. Той идеше откъм рида, откъм скалите над морето, откъм Крепостта, гдето тя често обичаше да се разхожда сама. Той й се усмихна подчертано спокойно.

— Къде си бил, мое момче?

Лятната вечер и гласът се сливаха. Залезът, майка му… Той заобиколи мрачната урва, край която бе играл като дете (като дете, като дете!), обзет от радост, че ще утеши някого, който бе самотен, една жена, която той обичаше.

— Дрехите ти са мокри. Във водата ли си паднал?… И къде беше целия следобед?

— А ти? — попита той, като придаде на гласа си меката топлина и покоя на лятната вечер. Въпросът му бе кротък, незадължаващ, зададен със загриженост — израз на обич, пред която тя щеше да се преклони. — Какво си правила през целия ден?

Знаеше, че тя ще се подаде:

— Не през целия ден! — отговори тя. — Само няколко часа не сме се виждали…

Той знаеше това. Знаеше, че ще я принуди така към отбрана. Не я мамеше обаче; само искаше той да не бъде разпитван. Но веднага разбра, че и тя самата нямаше желание да го подлага на разпит. Задала бе въпроса си само по навик, понеже бе почувствувала отсъствието му. Той я прегърна и забеляза, че той действува, за да не се действува срещу него.

— Колко се радвам, майко!

— Отдавна не си прегръщал майка си — промълви тя тихо.

— От дълго време ли?

— Много, много отдавна.

 

 

Поеха заедно по пясъчната пътека към къщи, към сушата; забравиха морето, залеза, госпожа Фрисаксен.

— Леля Кристине се прибра и си легна — подхвърли тя равнодушно.

Съвсем равнодушно ли? Защо той постоянно подозираше нещо? Тържествуващият отговор дойде веднага: заради собствената му нечиста съвест. Той бе победител и измамник. Обичаше я, обичаше я като майка, като дама, като баща.

— Все пак съм малко по-висока от теб — забеляза тя и се засмя. — Ще се премерим ли честно?

Опряха гръб о гръб в слабия вечерен здрач и опипваха с длан главите си. Не можаха обаче да се споразумеят кой е по-високият, спореха, перчеха се. Той каза:

— Нека леля Кристине отсъди тогава!

Стори му се, че тя се посви за миг.

— Леля ти си легна — отвърна тя ниско. — Не бива да я безпокоим.

Тръгнаха към къщи прегърнати през рамо и той отново бе щастлив. Това бе телесно щастие, но без неспокойния трепет, който иначе винаги го обземаше. Косата й го галеше при всяка крачка. Те изпитваха тихото спокойствие на отдавна влюбени през един лишен от страсти делничен ден. Поглеждаше я, като крачеха към къщи, и си представяше как упорито изкачва Крепостта, както бе правила стотици пъти преди, когато той бе още малко момче, застрашено от опасност, понеже не можеше да плува. А тя преувеличаваше опасностите, които го дебнеха край брега, защото нямаше усет към морето. „Нея обичам“ — казваше си той. Изведнъж се яви Ерна и нейната твърда целувка. А след миг пред него изплава градът: в нощта, зад потъмнелите сгради, се разискри огън, сноп пламъци, които се извиват нагоре. Всички спомени се явяваха едновременно и говореха за ужасната връзка между нещата. Видя светлината в стаята на леля Кристине, смекчена от тъмносините завеси. Всички светове се сливаха в един, а той знаеше, че трябва да ги държи разделени. За да има стойност, всеки свят трябваше да има своя тайна. Тя трябваше да бъде истинска и само негова.

— Мамо! — възкликна той. — Мамо!

— Какво има? — отвърна тя.

Той бързо обърна темата.

— Ще хапнем ли малко от студената риба, останала от обед?

Тя го погледна радостно, с погледа на майка, която чувствува, че синът й е почнал да се отделя от нея. Последна надежда:

— Гладен ли си?

— О, да, гладен съм! А ти ще изпиеш чашка вино!

Той подхвърли това случайно, по някакво вдъхновение.

— А ти?

— Мляко. Аз ще донеса и двете.

— Да отваряме цяла бутилка — само заради мен…

Беше я спечелил. Знаеше това, без да ликува, с обич.

— Аз ще разпечатам бутилката. А ти пък може да ми дадеш една съвсем малка чашка за награда…

Да, спечелил я беше. Мислеше за Кристине бързо, упорито, като бъркаше в хладилника, издаващ лъх на стар цинк, на пресни парчета лед, на заскрежени парчета месо, наредени върху леда. А там, отдолу, ето и златистата бутилка като специална примамка, тъкмо за тая вечер и за всички други вечери, които той си спомняше. „Слез, ела при нас — помисли си той, — ти ще разрушиш всичко за една секунда, ти ще успееш, мила моя. Ела, ще отворя бутилката, стига само ти да пожелаеш.“

— Иди си седни на масата, мамо! — Той я потупа леко. — Що за син имаш, какво мислиш, а! Може би се страхуваш, че ще пробия цялата тапа с тирбушона, така ли?

В радостта си той говореше на висок глас. Трябваше тя да го подсети да пази тишина. Над стария хладилник бе сключено съзаклятие. Той пошепна:

— Влез вътре и седни!

— Тихо — прошепна тя. — Леля ти може да ни чуе!

Той почна да приготовлява тихо вечерята. Беше му студено в полуизсъхналите дрехи. Нареди всичко на таблата. Спомни си за стъкленичката с оцет, но забрави чашата за мляко.

— Не, не там! — прошепна той драматично, когато влезе с наредената табла.

Кимна й да седне на бялата софа рококо. После нареди в края на масата всички лакомства; наля чашите; в своята сипа съвсем малко; знаеше, че майка му не искаше той да свиква с напитки. Наля отново нейната чаша и се наведе с подноса със студената риба. Докато тя си сервира, той протегна другата си ръка и я прекара по тъмнозлатистата й коса. Удоволствието, което изпита, остана на дланта му, без да се разлива бурно в тялото му.

Майка му почна да яде и ядеше така лакомо, че той се изплаши. Дори не дъвчеше, а гълташе като изгладнял човек и изпущаше малки парченца от хубавата риба.

— Виждам, че си много огладняла! — забеляза той.

Навън шепнеше лятната нощ. Сега действително се бе мръкнало и той забеляза двете свещи, които тя бе запалила на тяхната празнична трапеза.

— Сякаш целия ден не съм се докосвала до храна — каза тя щастливо. — Сякаш целия ден ме беше страх от нещо.

— Страх?

Тя вдигна чашата:

— Проклет инстинкт! — промълви тя тихо.

Той се стресна. „Инстинкт?“

— Ти не разбираш тия неща — поясни тя. — Още си дете, не схващаш това; то е страх от нещо, което принадлежи на миналото, страх, че всичко е отминало… А сега и ти ще опиташ виното, но само една глътка.

Той отпи от чашата. Гледаха се очи в очи през масата.

— Наздраве, мое момче — каза тя. Очите й излъчваха топлина под меката светлина на свещите.

— Ще ти кажа нещо, мамо — започна той сериозно. — Ти си най-хубавата.

— Измежду кои? — попита тя тихо.

— Измежду всички.

Тя възкликна:

— Малки лорде!

Той разбра, че тя иска да обърне думите му на шега и се престори, че действително е шега. Дигна чашата и я поднесе внимателно към устните си. Почувствува освежаващото спокойствие на жълтеникавото вино и желание да пие още. „Ерна!“ — помисли си той внезапно.

— За какво мислиш? — запита тя.

— Не зная, мамо. Зная, че тук е така хубаво.

— Ерна е сладко момиче — заяви тя.

Той трепна, но видя, че тя не забеляза това. Проклет инстинкт — или бе само случайност? Искаше му се да разбере дали нещата се чувствуват в момента, в който стават, или още преди това; дали връзката между роднините е толкова близка, че нищо не може да остане тайна.

— Защо го казваш сега? — попита той с променен глас.

— Да, защо ли? — Тя погледна уплашено часовника. — Знаеш ли, мое момче, че е крайно време да си лягаш!

Знаеше, че е така, както тя казва, и че тя знае, че той разбира това. Сякаш имаше споразумение за всички думи и действия, уговорени правила между двамата. „Двама, двама.“ Палещи думи. Те му припомниха всичко.

— Впрочем тя беше тук и пита за теб.

— Кой? — Той пропадна назад през хиляди светове.

— Кой? Ерна! Нали за нея говорим…

— Кога? Майко, кога бе тука?

— Преди… да, преди около един час. Всъщност не пита за тебе.

— Е, тогава защо идва?

Проклет инстинкт. Проклет, два пъти проклет инстинкт. Какво бе хрумнало на това плахо момиче, какво е надушило… то, което никога не можеш да го накараш да дойде…

— За какво идва ли? За да ме поздрави… мене. Донесе ми няколко прекрасни анемони.

Той проследи погледа й до букета в зелената ваза върху пианото. Досега той не беше видял анемоните. Така, значи, Ерна бе напомнила за себе си. В известен смисъл тя бе в стаята, сред тях.

Майка му изпразни чашата и почна да подрежда. Магията помежду им бе изчезнала, оставаха само подозрения… или какво? Той не можеше да повярва, че тя подозира, че знае или че предчувствува нещо.

— Ще има излет до островчетата, сега си спомням. Тя спомена нещо такова. Мисля, че беше за утре.

— Ти ще дойдеш ли, мамо? — запита той внезапно.

— Аз…

— Не отговаряй веднага — добави той бързо.

— Защо?

— Ти знаеш.

— Зная, зная. Във всеки случай аз съм много стара, за да играя на морски пирати. Така че ние с леля ти Кристине ще си останем дома.

— И аз оставам — допълни той.

— Защо?

Тя очакваше това.

— Може би и ние ще дойдем — каза тя. — Във всеки случай — Кристине. Тя впрочем не бе вкъщи, когато Ерна дойде.

Сякаш бе казала: ти и тя не бяхте вкъщи.

— Още по-добре, мамо. Тогава ние двамата ще си останем у дома!

Не бе обаче сигурен в победата си, тоя път не спечели.

За да успееш в измамата, трябва да вярваш в нея.

Тя каза, че е късно. Гласът й сега бе тих, решителен, нямаше вече никакви уговорки помежду им. Стояха мълчаливи край масата, без да се решат да станат.

— Не… каза тя внезапно и стана. Изкачиха стълбите заедно. През процепа на вратата той видя светлина в стаята на Кристине. В прохладата на тъмнината техните ръце се срещнаха в лека милувка. „Лека нощ“ — пошепнаха те едновременно.

„Затворник!“ — помисли си той, когато се изправи в стаята си. Затворник под следствие, за който всички знаят по нещо или подозират, или отгатват. Всички знаеха по нещо, а той самият нищо не знаеше, освен че някакъв нагон го тласкаше напосоки сред ония, които му бяха приятни и които го принуждаваха да се разкрива, да остава без тайни.

Цялото тяло го болеше при мисълта, че го познават, че е чужда собственост в един малък свят, в който се случваха големи неща, без той да бъде техен господар. Излезе на балкона над беседката с липите. Дърветата непрекъснато шепнеха в нощта — тихата песен на далечни гласове, които обитаваха в самите дървета, понеже шепнеха и в най-тихо време.

Морето се тъмнееше в слабата светлина на нощта. Далече някъде проплакваха чайки. Тясна, по-светла ивица в черната вода сочеше пътя, по който се плъзгаше лодката на госпожа Фрисаксен при безшумното завръщане от лова на бяла риба.